Агоп Мелконян

Via Dolorosa

1

Вятърът изпълзява иззад хълмовете, поразкършва се и напористо връхлита върху задното стъкло. Допреди час беше нещо като късна есен. НАШАТА есен — обича да казва тя. Това е НАШАТА есен, нали? Не възразявам, макар да не откривам нищо наше освен досадата, наречена пътуване — тичане от хотел към хотел, добър вечер, стая, може единична, пишете съпрузи; багажът, душът и възхитителните му пръски, вечерята задължително на свещи (силната светлина я дразни), любовна нощ, транквилизатори, на сутринта отново стартираме. Това е НАШЕТО, ако изобщо има нещо наше — едно надбягване с времето, което поразително прилича на свобода, а в действителност е бягство от тъгата спринтьор, хукнала подире ни.

— А все ми се иска да ти кажа, че ще вали.

— Сняг — допълвам. Вече двайсет дни само допълвам, за да не забравя да говоря.

Минута по-късно ни настигат объркани бели облаци, плъзнали ниско по асфалта.

— Бяла изненада — казва. Пауза. — Небето е толкова високо. — Пауза. — Нашата есен свърши. — Пауза. Преглъща. — Свърши толкова изведнъж.

Така си говори, свикнах. Горчива смесица между унес и самота. Нещо тъничко и заплетено, разпънато до скъсване между немощната й мисъл и трогателното желание да бъде добра. Нищо не се промени, лекарите не познаха. Любовта ще я възроди, сексът ще настрои механизмите й — защо не вървите по дяволите! Същите колебания между сън и реалност, същата непревземаема отчужденост, същите неволни трепети вместо жестове, същата безгранична и вече патинирана от старост тъга. Приех риска да съм и експериментатор, и опитен плъх, защото ми се искаше да я освободя от оковите й, да залъжа някак капризната повреда на мозъка, да навия отпуснатите вътрешни пружини, нееластични и безволеви като ластици. Нищо не се получи. Бягства вместо пътуване, жалост вместо любов плюс една уморителна сексуална повинност.

— Чудо — казва. — Пада нещо, което никога не се е качвало там. Или може би се е качвало?

— Качвало се е като па̀ра — отвръщам, но тя вече говори за друго.

— Птиците тръгват на юг, змиите стават кожени колани, мечките слагат пижами за сън, пък ние двамата само тичаме. — Лапва бонбон. — Ей тъй, тичаме, а те ни се смеят. — Пауза. — И как ще избягаме от зимата?

Двайсет дни, умножени по стотици километри. Иначе трябва да говоря с нея, а ми става мъчно, затова предпочитам пътните знаци, такта на чистачките, безкрайния пунктир върху асфалта. Още ли не съм ви казал, че нейната безпомощност ме разкъсва?

Сигурно е чувство за вина. Да, цялата причина е в смазващото чувство за вина. Откъде го взех, накъде го нося? Нетърпимо е да се чувствуваш виновен, че не можеш да направиш нещо, което не можеш да направиш. Как се казва тази форма на вина? Никой не знае, а най-малко знам аз. Не успях дори да я убедя, че я обичам. Казвам го никому; в отговор само леко присвива клепачи и допълва с кратко, разсеяно, неадресирано, една осминка от онова движение с устни, което при останалите човеци се нарича усмивка.

— Пък ти си мислиии… Как тъй се качва па̀ра, а пада сняг, щом па̀рата е топла, а снегът — студен. Нищо не става тъй, нищо.

Снегът опасно затрупва. Отпускам педала, за да убия скоростта — виждам само десетина метра пред себе си. До града има доста път, трябва да измисля нещо. За три седмици свикнах да решавам сам.

— Веднъж пак валя, отдавна, бях още момиченце. — Пауза. — Дойде Горският цар и ме покани на бал в гората. Пипаше ме по гърдите и целуваше краката ми. Искаше да му стана жена.

Тук някъде трябва да има мотел, ако се вярва на знаците. Мотелът е моето спасение. Пътуването я напряга и тогава съвсем… Смуче бонбона с любовната страст на уличница.

— Ще напиша стихотворение. Ти писал ли си?

— Не.

— Прекрасно. Горският цар беше барман. — Пауза. — Господи, снегът ще го затрупа!

— Горския цар ли?

— Не бе, стихотворението. Ако го затрупа, ще зимува, а напролет ще се покаже с кокичетата.

Легло, чиния с прибори, под тях цифрата 1000. Близо е. Хладкият душ я отпуска. Когато излиза от банята с коси като водни змийчета, пристегнала кърпа малко над гърдите си, всичко свършва; облизвам с език капката на върха на носа и, целувам я по клепачите, а тя ме гледа с възхитения поглед на откривател — още ли съществуваш, това ли си ти? Тогава съм готов да се закълна: няма нищо по-красиво от Лиза, когато водата измие тъжната й налудничавост.

— Между храстите еленов впряг. Клечат джуджетата палачи. Идват да обесят моя сняг. Небето плаче.

— Добро е, но защо джуджетата?

Не обичам минутите между залеза и пълното смрачаване. Чувал съм, че ги наричат граждански сумрак. Защо пък граждански? Вече не е ден, още не е нощ, само безвкусна неопределеност във вид на светлинна дрезгавина, фаровете са подскачащи кълбета светлина, не, ръце на сластолюбец, които опипват всичко наоколо, както Горският цар — гърдите на Лиза; сякаш плуваш в коктейл от сивкава умора и досада, добре охладен със снежни вихрушки.

Тогава забелязвам тесния път вдясно. По-скоро го усещам с тънката интуиция на скитника, който улавя промените около себе си с някакво божествено седмо сетиво. Рязко завивам — прегракналото непосилие на спирачките и нейното предупреждаващо „Ехей!“. Тясно, стръмно, почти без настилка, вляво — пропаст, или сипей, или просто плътна завеса от мрак пред някаква тревожна неизвестност. И пътеуказател с големи, старателно изписани букви.

— Via dolorosa — почти срича Лиза. — Ъхъ, знаех си. — Пауза. — Пътят на страданието. — Пауза. — Пътят на Христос към Голгота.

Глупаво е, разбира се, Пътят на страданието да завършва не с кръст, а с крайпътно ханче. Но повече ме изненадва Лиза — внезапно става боязлива, чувствителна и напрегната като животинче пред неидентифицирана опасност. И друг път съм забелязвал нейната изумителна способност да предусеща, като че ли знае събитията отпреди; зениците и се разширяват, ръцете стават неспокойни, леко се изгърбва, готова всеки миг да хукне — едно малко нервно зверче, в което властвува атавистичният ужас от неизвестното.

— Via dolorosa — повтаря като ехо собствените си думи. — Тогава ще започнат да казват на планините: паднете върху ни! И на хълмовете: затрупайте ни! Защото, ако това правят със зеленото дърво, какво ли ще бъде със сухото?

Потъвам в снежната въртележка, става красиво и опасно; нямам сетива за риска, затова не знам какво ме очаква в края на този полумистичен път — трънен венец или вана с топла вода. Пресипналата светлина на фаровете с мъка се промъква между валмата сняг, още един пътепоказател със същия надпис, после става равно — подозрително равно, подозрително спокойно, почти равнодушно, като покана, а точно срещу нас — правоъгълна тайна от мрак, върху която едва не връхлитам. Когато спирачките вече са свършили своето, двете петна от фаровете се спират точно върху табелата, изчаквам чистачките да избършат стъклото, защото ми се струва, че греша, че е оптическа измама или извратеност на въображението ми, че за нищо на света крайпътно ханче не може да се казва така:

МЕХАНИЧНАТА ГОЛГОТА

— И когато го поведоха, уловиха някого си Симона Киринеец, който идеше от нива, и сложиха върху му кръста, за да го носи след Исуса.

— Престани! — крещя, за да надвикам двигателя, който винаги става ужасно гръмогласен, щом се страхувам. — Не обичам такива шеги!

— Аз не се шегувам. — Пауза. — Аз говоря сериозно.

— Изчакай ме. Ще проверя има ли някой.

— Не! — подскача зверчето в Лиза. — Двамата.

— Вали и е студено.

— Не! Двамата, чуваш ли, двамата!

Притичваме. Не е повече от петнадесетина крачки, затова в хаоса от боязън и предпазливост мозъкът ми успява да подреди една-едничка мисъл: какво има в този мъртъв тъмен куб със захлопнати дървени решетки? Нищо повече не можах да изстискам от него, защото целият бе във властта на една нелепост: „Този път краят е отпред!“ Толкова — до вратата. Лиза е до мен и ми се струва, че в тъмното очите и фосфоресцират, а ноктите й бавно се измъкват от своите кадифени леговища, хищни и извити като малки рогови ятаганчета.

— Ако се страхуваш, да се връщаме? — предлагам като последна възможност, но тя мълчи, само ноздрите й потръпват, души, търси опасността, която я привлича с някакъв извънсетивен магнетизъм.

Започвам яростно да хлопам с юмрук, половин минута, минута, за да се убедя, че няма никой, че никой не може да живее точно тук и точно сега, когато забелязвам върху продълговатото стъкло на вратата трепереща светлинка — може би от свещ, може би от фенер; някой слиза по стъпала, някой ходи с чехли, някой леко покашля или мърмори, или ругае, но има светлина и звук, после повече светлина и повече звук, после светлината плисва върху цялото стъкло, а звукът става мощен, басов, почти неземен глас:

— Вървете си по пътя. Хотелът не работи.

Вече се бях обърнал и гледах с надежда чистачките, които отчаяно, но всеотдайно ни викаха през водната пелена (снежинките бяха станали дъждовни капки), когато тя изтърсва:

— Двама сме. Градът е далеч.

— Казах. — Басът е гневен. — Вървете си и толкова.

— Не ме отпъждай — настоява Лиза. — Жена съм. Студено ми е и се страхувам по пътищата.

— До Коледа съм затворил — казва онзи, но сякаш по-меко. — По туй време винаги затварям.

— Искаме само легло и покрив.

— Хайде — казвам и я улавям за ръката. — Щом не иска, не иска. До града не е далеч.

— Защо пък? — Лиза издърпва ръката си. — Той е брат на мрака.

Онзи се суети, целият е колебание, много силно трябва да е нещото, което се съпротивлява вътре в него, щом не иска да ни пусне в тази кошмарна омокрена нощ. Почти виждам как извръща гръб, готов да изпсува, ругатнята тежи на езика му, защо в края на краищата не вървим на майната си или някъде по-далеч; светлинката безпомощно трепери от пробождащата хладина, но после пак поглежда към вратата, към ключалката, отвъд сме ние — рушителите на свещеното му спокойствие, грабителите на сънливото му бездвижие, рискът.

— Само тази нощ, утре да си вървите.

— Само тази нощ, утре ще си вървим — повтаря Лиза като влюбената Ехо.

— Само тази нощ, разбрахме ли се?

Изщраква резе, правоъгълно парче от мрака се отмества, боязливо се разсипва светлина — и той е пред нас като пародия на Статуята на свободата. Миг по-късно чехлите му вече шляпат по стъпалата, тръгваме подир своя сърдит гид неизвестно накъде, засега просто нагоре и навътре в този студен празен търбух, готов да ни погълне, да ни смеле, да направи от нас нещо пихтиесто…

— Няма ток. Сигурно жицата се е скъсала — казва.

— Сигурно се е скъсала — повтаря Лиза.

Влиза в обширен вестибюл, светлинката изпърхва с криле и каца на масата — овална, дъбова, навярно германска, с дебела, брадясала от ресни и пискюли покривка. Всичко останало е удавено в мрак и тежък дъх. Като на погребение — и мъртвило, и мъждукаща светлина, и спарено, и мълчание, и печал. Поканва ни да седнем, едва тогава виждам, че устните на Лиза са морави или зелени, или тъмнокафяви, но най-точно — ги няма. Искам да попитам къде са устните й, но тя сигурно ще ми отвърне, че мракът ги е изгризал, после ще се разбъбри за хищната ненаситност на тъмнината, за алчната и страст, ще разкаже нещо за своя призрак Мрачин, който живеел в мазето или в тавана, или бог знае къде точно, но вечерите се мушквал под завивката и тъй — прегърнати — прекарвали цялата нощ, на сутринта той си отивал с крадливи стъпки като Ромео и чак тогава тя откривала, че устните й ги няма, че „съм съвсем безустна“, както казваше, „че съм съвсем една такава безустна“. И после ще продължи: „Винаги щом стана безустна, значи при мен е Мрачин; тогава е хубаво, защото страшното е съвсем наоколо“.

— Ще ви донеса студено месо и вино — казва стопанинът и хлътва в непрогледността, за да ни остави около минута в тягостно мълчание.

— Сам ли живееш? — пита Лиза мрака, а мракът отвръща с гласа на стопанина.

— Сам.

— И никакви ли гости не идват?

— По това време затварям — продължава мракът. — Винаги затварям, знаят го.

— Изглежда, всичко затваряш. И себе си.

— Изглежда, и себе си.

Говорят странно и внезапното им разбирателство започва да ме тревожи. Не обичам да съм извън, не понасям.

— Мрачин ли е тук? — питам, за да прекъсна диалога им.

— Ъхъ. Тук е, виждам го да реже студено месо за вечеря. Ще ядем студено месо и ще пием алено вино — прошепва тържествено Лиза, а аз настръхвам от вампирската многозначителност на думите й.

— Този ли е Мрачин?

— Прилича. Само дето онзи беше по-млад и имаше бенка ей тук, до носа.

Мрачин се връща в сферата от светлина и носи студено месо за вечеря. Движенията му са плавни и някак неестествени, въздушни. Налива от алената напитка и сяда срещу нас.

— Яжте.

— Не! Не съм гладен.

— Защо крещиш? — пита Лиза, пък устните и съвсем ги няма. — Какво ни интересува нас дали си гладен.

Страшно е това „нас“, не го искам.

— Ти си съвсем сам — продължава Лиза, този път на Мрачин. — Как го понасяш, не знам. Като си сам, много те боли душата, нали?

— Наказан съм. И не питай. Каквото и да се случи, не питай. Иначе не отговарям, честна дума.

— Няма да те питам — кротко се съгласява Лиза. И след малко добавя: — Каквото и да се случи.

Има начин, разбира се, как съм забравил: вампирите, или наречете както си щете безплътните нощни скитници, нямат сенки. Трябва само леко да отместя глава, някакви десетина градуса, но страхът е по-силен от мен — а ако наистина няма сянка?

— Завиждам ти — продължава Лиза, огризвайки с охота някаква кост. — Тук ти наистина си сам в безкрайната Вселена.

Мрачин дръпва моята чаша пред себе си, старателно я напълва почти до ръба и отпива.

— Вселената не е безкрайна — казва той след жадната глътка. — В природата няма нищо безкрайно.

Извръщам глава, сянката е на мястото си — върху стената, плътна, игрива в такт със светлината.

— Аз съм космолог, разбирам ги тия неща — продължава Мрачин. — По-точно бях. — Отново отпива. — Всичко в природата е ограничено, безкрайно е само страданието, защото не е материя. — Неочаквано се извръща към мен: — Нали така?

— Не знам. Не съм нито космолог, нито кюре.

Точно в този миг, заклевам се, точно в края на моето глупаво изречение някъде хлопва врата. Лиза застива напрегнато, поставя широко отворени длани върху масата и се накланя напред.

— Има ли някой?

— От вятъра е — отговаря мигом Мрачин. — Щом ти казвам, че е от вятъра, значи е от вятъра.

— Нали знаеш — казвам. — Вятърът хлопва вратата само веднъж.

По устните на Мрачин се плъзва нещо като иронична усмивка, къса, раняваща, като откос:

— Невинаги само веднъж. Светът се управлява от вероятности, затова дори най-невъзможното може да се повтори. Ако бъдем тук милион години, не е изключено вятърът да отвори вратата и пак…

— Ние утре си отиваме — казвам. — Няма смисъл да чакаме милион години една врата да се хлопне.

— Защо? — гласът му звучи искрено. — Сигурно защото можете да си отидете.

Минута-две мълчание, в които се опитвам да подредя хаоса от впечатления, предчувствия и страх, но нищо не се получава, защото в мен управлява първата сигнална система — онази сложна и объркана мрежа от рефлекси, скрита долу, в ниското, в мазето на мозъка, между вехтошарските останки от еволюцията; там, където още не съм станал човек, където съм само крадливо влечуго или хищна сова, или боязливо насекомо; пристъпвам пипнешком в това мазе, искам да проумея нещата по формата и фрактурата им, по влажността и топлината им, но само се блъскам в непознати реалности, подритвам ги, спъвам се, търкам ожулената си изненадана душица, размахвам отчаяно ръце, за да разкъсам оплетените като че ли от конопени въжета паяжини — но нищо, нищо, което поне ей толкова мъничко да е познаваемо… Само досадният ромон на дъжда по стъклата и водосточните тръби, само изменчивата налудничавост на Лиза, само разкъсващото извънвремие на Мрачин, плюс една врата, която вятърът може би ще хлопне след милион години…

— Всичко на този свят — започва пак отникъде Мрачин — е самозатворило се пространство и време. И Вселената, и електронът. Човекът също… Човекът също е самозатворило се в себе си страдание.

— Защо ни говориш всичко това? — питам. — Ние искаме само топла вода и легло.

— Нямаш право да искаш от другия само топла вода и легло. Другият също…

В този миг някъде долу отново се хлопва врата.

— Много бързо минаха милион години — казвам и ръката ми неконтролирано посяга към големия готварски нож.

— Знае ли човек колко са милион години — отвръща Мрачин почти лениво. — Имаш ли сетива за милиони години? И остави ножа, глупаво е. Не можеш да прободеш утехата.

2

Камината е светлина и топлина, Лиза се съблича, а преди сън е досадно словоохотлива.

— Странна къща и странен човек. Прилича на Мрачин, а не е. Ако ме питаш, той си е направо луд. Ами луд е, разбира се, откачил е от интелигентност. Защо всички интелигентни откачат, Емил? И защо всички много пият?

— Не знам.

— Неспокоен е. Сякаш очаква нещо да започне. Или пък може би да свърши. Ще стане нещо и край. Добре го каза: животът е едно очакване за смърт. Като си помислиш, така е. Цял живот не правим нищо друго, освен да чакаме смъртта. Обичаме, ядем, пътуваме и чакаме смъртта. Винаги е покрай нас, но първо събира другите, които обичаме, без които не можем. Чак накрая идва за нас… Кой отваря вратата, Емил?

— Не знам.

— Не знаеш, не знаеш… Като бях малка, си мислех, че заран звездите падат между тревите. Веднъж тръгнах с кошница да ги събирам. И знаеш ли, Емил, нямаше нито една звезда! Намерих само една скъсана обувка. Все се питам къде отиват звездите сутрин — и това ли не знаеш?

— Там са, но не се виждат.

— Да имаш да вземаш! Звездите са души на умрели и сутрин се прибират в умрелите. И ти ще имаш звезда, и аз ще имам. Жалко, че няма да мога да я видя. Или ще я виждам?

— Няма.

— Винаги ще разочароваш човека…

Не казва лека нощ, просто се свива в мен, сгушва се на топло кълбо между гърдите и коленете ми, винаги с гръб, търси защита. Няколко минути мълчи и си мисля, че вече спи.

— Защо ме взе от психото?

Никога не отговарям на този въпрос.

Изглежда, някой избърса небето от облаците, в горния ляв ъгъл на прозореца луната се разбули — кръглолика, петниста, бледа от студ. Този някой разкъсва завесата, парчетата тичат да се догонят, търкалят се върху огромните си морави кълбета, да се слепят някак, да станат цялото, старото, някогашното, но не могат да се преборят с вечните сили на разпадане…

— Ще видя звездата си, предчувствувам — сънно промълвя Лиза. — Още утре ще я видя.

Опитвам се да заспя, но образът на Мрачин е по-силен от физиологията ми. Стаята, огромната германска маса с брадясала от пискюли покривка, тежък въздух, пие червено вино и говори: всичко, което човекът е измислил, казва, е само вътрешна реакция на омраза към света. Отпива и продължава: а най-жестоката омраза е знанието, което трупаме. Знам, знам, знанието е потребност и ще ти кажа защо — защото е компенсация за несправедливостите на Вселената към нас, за милионите и несправедливости. Извисяваме се чрез знанието, за да унижим Вселената — запомни го. Човекът се опитва да опознае нещата, за да се издигне над тях и да им отмъщава. Тази дребнава мръсна злобичка го тласка да прониква в тайните на материята, за да компенсира, доколкото може, вродения си комплекс за нищожество. И какво излиза? Че науката е сложен условен рефлекс на един дразнител, които се нарича страх от Вселената. Тя никога не е била великодушна към нас, никога не е била щедра към разума, защото разумът е нищожество, което не иска да си признае това, за нищо на света не иска да го признае и тъй като няма никакъв друг начин да го скрие, създава наука: изучава космоса, разбива атома, прави мислещи машини. Не си ли съгласен?

Ето това е разумът: наплашено мимолетно парче нищожество! Той има един-единствен спасителен шанс: да събира знания. Ако не го прави, ще трябва да си признае, че е нищожество — какво друго ще му остане тогава, освен да се намрази?

Никога не съм се замислял за тези неща, не ме интересуват. Аз съм скромен инженер по медицинската апаратура, грижа се за енцефалографите в една клиника (там видях Лиза), високото знание не ме привлича, стои над мен, но ми се струва, че Мрачин е прав. Какво друго е познанието, ако не патерица? И кой има нужда от патерица?…

Тогава чувам женски смях — спотаен, нервен, отвратителен. Някой се смее във вестибюла, жена се смее, значи Мрачин ни е излъгал. Отметвам завивката, стаята е изстинала, плахо отварям вратата, в първия миг ходилата ми като че ли залепват за студения под, по тялото ми пробягва ледена тръпка, правя няколко крачки напред, за да надникна от етажната площадка. Жена е, разбира се, седят около кръглата маса и пият нещо в дълбоки чаши — сякаш изрязани силуети от лунна светлина върху тягостния мрак на стаята. Двама, Мрачин и жена — не я виждам добре, но ми се струва красива, с някаква зловеща красота.

— Все пак реши да тръгваш, така ли? — пита Мрачин.

— Трябва, ще ни чакат.

— Пътят е лош — продължава Мрачин. — Валя и сигурно има поледица. Надолу е стръмно.

— Знаеш, че съм предпазлива.

— Остави поне детето.

— Баба му иска да го види. Не го е виждала от година.

— Моля те — в гласа на Мрачин се стрелва отчаяние.

— След няколко дни ще се върнем — спокойно казва жената. — Не се страхувай, за нищо не се страхувай.

Мрачин се изправя, отива до големия прозорец и дълго гледа навън.

— Няма да е след няколко дни — казва на себе си или на луната, или на обладите, или на мрака, или на нищото. — Там е работата, че няма да е след няколко дни.

Нищо особено, делничен разговор между съпрузи, а някаква исполинска лапа притиска гърлото ми. Често изреченията носят нещо толкова огромно, че сами се смазват под товара си, стават жалки, вече не редичка от думи, а оголено мъчение — не сте ли забелязвали? Думите не стигат, затова не ги търсиш, казваш само най-необходимите, останалите са прекалено немощни, с хлътнали гърди и вяли мускули, не могат да мъкнат огромното, страшното, заради което си ги казал. Тъй си говореха двамата — само с най-необходимите думи, като пред екзекуция.

— Знаеш, че те обичам — казва жената и разбирам, че ако докосне в този миг Мрачин, ще се овъгли.

Няма да намери думи, знам. Думите вече са свършили. Няма ги в теб, няма въздух да ги пренесе, няма уши да ги чуят. На това място всичко свършва, изчерпва се, лъсва дъното. Тук е смъртта на душата, Мрачин.

Моето полунощно подслушване става излишно и се връщам обратно в стаята. Лиза седи на леглото, притиснала колене до гърдите си.

— Обещахме да не питаме, помниш ли? Да не питаме, каквото и да се случи.

3

След няколко часа безсъние дойде утрото — уморително равномерна сивота, сякаш разбъркана с миксер, сякаш целият дом е потопен в съд с лепкав колоид.

— Изобщо ли не мигна? — Лиза не изчаква дори да отвори очи. — Не си, обзалагам се. И аз като момиче страдах от безсъние. Натъпчат ме с лекарства и започвам да сънувам приказки. Израснах с тези приказки, Емил, сигурно затова ме имат за болна.

— Обличай се бързо, ще тръгваме.

— Не е хубаво да бягаме. Мрачин беше добър към нас. Уплаши ли се?

— Не се чувствам добре.

— Пък държиш винаги да си добре, тъй ли? Жена като жена, сигурно и тя е дошла от приказката.

— От коя приказка?

— Ама ти, Емиле, сериозно ли мислиш, че всичко това е истина? Къщата, Мрачин, жената и изобщо са някаква си проста истина? Това е приказка, в която попаднахме случайно. Хлътнахме в нея, без да искаме…

— Не започвай пак, моля те.

— О, значи си сляп. Щом не виждаш, че всичко това е декор за приказка, значи си сляп. Или не, просто си беден.

Когато се спускаме в големия вестибюл, те вече пият кафе — Мрачин и жената. Мрачин дори не трепва, казва само ледено:

— Добро утро. Кафето ви е сервирано.

Тогава разбирам, че всички снощни страхове са били напразни — не може да има толкова немощен призрак с лице от мръсен гипс, подпухнало от алкохол, с изплашени очи, в които живее цялото възможно отчаяние. Не може да има такъв призрак.

— Това е жена ми — казва Мрачин. — Това е моята жена. — И в лаконичното „моята“ има нещо болезнено. Сигурно така човек казва „моето страдание“ или „моята смърт“.

— Пък ние снощи помислихме, че си стар ерген — изтърсва безцеремонно Лиза.

— Това е жена ми — настоява Мрачин. — Имам и момченце на десет години, спи отвън в колата.

— В колата ли? Защо в колата? — Лиза е искрено изненадана.

— Ще тръгваме, пък не исках да го събуждам — в гласа на жената има нещо глухо, дразнещо, сигурно устните и са пресъхнали от цигарите.

— Те пътуват — бързо допълва Мрачин. — Тръгват с колата, заминават за няколко дни.

Господи, как ми се иска да му помогна! Не ви ли се е случвало — седиш до нечие страдание, дори не знаеш какво, но страданието го има, там е, присъствува с цялата си непоносимост, дори усещаш пулса му, и тогава внезапно ти се приисква да го вземеш, да хванеш подръка това страдание и да го поведеш нанякъде, да се махне оттук, да освободи стаята, да не диша от този въздух — не ви ли се е случвало? Без да си филантроп, без да си мазохист, а защото ти се струва, че трябва да освободиш другия, за минута само да си поеме дъх иначе няма да може, иначе няма да издържи! Тъй аз искам да освободя Мрачин от нещото, което не разбирам.

— Времето не е за пътуване — казвам. — Мъглата е гъста.

— Знам пътя великолепно — възразява жената.

— Почакайте час-два, ще тръгнем заедно.

— Сега! — отсича жената. — Трябва сега.

— Ти не искаш, Мрачин! — почти крясвам. — Снощи те чух, не искаш. Защо не ги спреш!

Мълчи. Дълго гледа пресъхналата тъмнокафява утайка на дъното, а после, когато вдига глава, някъде съвсем в крайчеца на очите, скрита от всички останали и от света, виждам прозрачна, издайническа, появила се кой знае от какви дълбочини влага.

— Не мога — казва. — Не мога.

— Тогава и аз ще тръгна с тях — отново безцеремонно се намесва Лиза.

— Не бива! — Мрачин се изправя. — Те ще тръгнат сами. В тази посока всички пътуват сами.

— Искам! — вироглаво настоява Лиза. — Аз също искам да участвувам в приказката.

— В каква приказка? — отново глухият глас на жената.

— Не разбирате ли, всичко това е приказка. Къщата, денят, Мрачин, всичко.

— Не е приказка, момичето ми — прекъсва я Мрачин. — Не може да има толкова лоши приказки.

— Ти не знаеш. Вие не знаете. Има всякакви приказки, всякакви! — гласът й трепери както винаги в началото на нервна криза. — Всякакви има! И ти си Мрачин, който живееше в мазето. Кажи, Емил, нали съм съвсем безустна?

— Съвсем, Лиза.

— Ето, виждате ли, а щом стана съвсем една такава безустна, тогава е хубаво, защото страшното е съвсем наблизо.

— Страшното е съвсем наблизо — повтаря като ехо Мрачин.

— Винаги съм искала да участвувам в приказка, в страшна приказка, не във весела. Като онази, дето дяволът хваща доброто в една катедрала, разкъсва го и после го изяжда.

— Не в катедрала, не — възразява Мрачин. — Защото дяволът е изял доброто много преди да има катедрали.

— Пък мама казваше: дяволът не може да е изял доброто, Лизичка, защото добро никога не е имало. Ако имаше добро, Лизичка, казваше, господ нямаше да ми даде такова наказание. Ти не разбираш, нали, Емил?

— Не, Лиза, не разбирам.

— Ти никога нищо не разбираш, защото си сляп. Или не, защото си беден.

Жената се усмихва нервно и се изправя:

— Време е.

Когато излизаме, виждам, че на задната седалка на колата спи момченце. Спи така, сякаш никога няма да се събуди.

4

— Тръгвам — Лиза е затворена и далечна, дори не се извръща към мен.

— Накъде?

— Натам… Не знам накъде. Нещо ме дърпа, Емил. Нещото е по-силно от теб. Благодаря ти за грижите. Сбогом.

Сещам се за Мрачин едва когато колата се скрива зад завоя. Намирам го във вестибюла — бледен, цигарата трепери между устните му, потръпва, сякаш всеки миг ще се разхлипа.

— Заминаха ли? — пита.

— Заминаха.

— Винаги заминават. — И след няколко секунди допълва: — Винаги заминават завинаги.

— Не се сбогува с тях.

— Излишно е. Те нищо не разбират.

Отива до прозореца и дълго гледа към пътя.

— Нищо не разбират, мъничките…

Сигурно трябва да си тръгна, но се страхувам да го оставя сам. В такива минути самотният човек е неразумен.

— Да ти налея ли? — пита.

— Не е ли рано?

— Времето е относително понятие, момчето ми, какво значи рано и късно… Вселената не се интересува от нашата жажда. Тя е равнодушна към страстите ни.

Почти автоматно отива до барчето с бутилките.

— Ето това е смешното — самовъображението на човека. На младини написах книга „Вселената и ние“. Боже мой, каква хлапашка самоувереност! Дори имаше глава „Човекът като космическа стойност“. А човекът няма стойност даже тук, на тази никаква планета.

Налива две чаши, вдига едната почти до устните си и продължава бавно, може би с неохота:

— Седни де, защо стърчиш… Мъничкият човек — какво зависи от него? Нелепа игра на физическите константи. Природата го е създала ей тъй, на шега, в минути на весела самозабрава, за да не умре от скука. А той се големее…

Почти пресушава чашата.

— А най-голямата лъжа… Знаеш ли най-голямата лъжа? Ето я: човекът е дело на бога. Няма по-безсрамна лъжа! Щом бог е свръхразум и сила, може ли да създава нелепости? Все едно майстор ювелир да изковава подкови.

Разбирам те, Мрачин. Сега трябва да говориш за каквото и да е, само не за онова, само не за тях…

— Щом делото е калпаво, и майсторът е калпав. Изобщо цялата тази Вселена и съдбовните и първи три минути — още там нещо е сбъркано, още там има недообмислени неща. И по-нататък всичко тръгва накриво, несъвършенствата са още в принципите, в базовите закони. Та чак до човека — недообмислено, недоизпипано…

— Все пак човекът е някаква ценност — подхвърлям, просто за да бъда опонент.

— Да, висококалорична храна за червея. Това е цялата му ценност… Още по чаша? Вече няма закъде да бързаш.

Налива, без да изчака отговора ми.

— Вземи например нарастващата ентропия, Глупаво, нали? Глупаво е да сътвориш нещо, със собствените си ръце да направиш нещо огромно и за вечни времена, а да положиш в основата му такъв принцип: всичко да се стреми към хаоса! Ами че тъй ти обричаш собственото си дело, обричаш го на гибел.

Отпива.

— Милиарди години по-късно същото решение се повтаря и в човека — създаваш себеподобно и сам влагаш в него гибелта му. Същата нелепост, същата жестока несправедливост!

Аз мълча. Знам, че иска да ми каже нещо съвсем друго, но трябва да събере смелост.

— Изчел съм всички велики философи — продължава Мрачин. — Всички те размишляват за света, но за света като готов, но за света: като решен. Той съществува, нека разберем какъв е. Само един тръгна обратно — Айнщайн. В едно свое писмо той пише: „Искам да разбера такъв ли бих създал света, ако бях бог“. И другаде: „Интересува ме имал ли е бог избор“. Големи въпроси са това, Емил, съдбовни и затова са нерешими.

Отново налива в чашата си два пръста смелост.

— Или да вземем времето. Ако беше бог, би ли направил времето едноизмерно? Да ме извини демиурга, но това е нелепо! Да вържеш всичко съществуващо с вериги за оста на времето, че да не може да се връща към миналото си; да крачи в едно неуловимо сега към едно непредвидимо после, а да не може да се върне миг назад… А кой не мечтае да се върне назад? Има ли по-силен човешки копнеж?

Говори бавно, разпокъсано и не разбирам накъде ме води.

— Виж това отсреща. Обикновен часовник с махало. Какво отмерва — времето ли? Не, Емил, отмерва собственото си люлеене. А какво общо има то с времето? С моето време? С моя живот, с мойте спомени, с моето очакване?

— Очакване ли? — питам.

— Очакване да се събудя. Очакване пак да стане трийсети октомври, а дотогава ще съм мъртъв.

— Не те разбирам, Мрачин.

— Няма нищо за разбиране. Някаква анабиоза. Или ако щеш, алкохолна летаргия. До другия трийсети октомври, когато ще дойдат.

— Кои ще дойдат?

Трепери. Вече е полупиян.

— Куклите. Мойте кукли. Ще дойдат за нашето тъжно представление.

Вече няма да питам. Вече всичко ще разкаже, без да го разпитвам.

Отново налива. Пие с някакво неразбираемо упоение, сякаш да отмъсти на светложълтата течност.

— Трийсети октомври. Вече съм ги поръчал. Ще дойдат техниците, ще донесат два сандъка утеха, ще ги разпръснат по пода… Жестоко е, разбираш ли, жестоко е да ги монтират пред мен. Но батериите издържат само десет дни, затова ги монтират на място.

— Кого монтират? — не издържам.

— Тях. Жената и момчето. Моята жена и моето момче. Правят ги пред очите ми, нечестно е.

Става, по-точно опитва се да стане, но залита. Искам да му помогна, но избутва ръката ми.

— Повтаря се като в примка на времето. Тръгват съвсем нормално. Целувам момчето, никога не го събуждаме. После нея. Аз я обичам, Емил. Всяка година я обичам. А после ги намират в пропастта.

Пак се изправя до прозореца, загледан в пътя.

— Така беше първият път, когато бяха истински. И после всичко се повтаря. Поръчвам, техниците ги докарват, монтират ги пред очите ми, десет дни, мойте десет дни, когато съм жив. Целувам момчето, никога не го събуждам. После нея. Аз я обичам, Емил. Всяка година я обичам. А после ги намирам в пропастта.

— Не! — крещя. — Лиза е с тях!

— Нищо не може да се направи, момчето ми. А Лиза каза, че обича страшните приказки.

— Ти си чудовището Мрачин!

— Нищо не може да се направи. Всичко се повтаря. Примка на времето, която стяга сърцето. Все повече го стяга, докато го пререже. Постепенно свикваш. Да, знаеш ли, наистина постепенно свикваш. Или лъжа? Сигурно лъжа.

— Лиза е моя жена!

— Пак ще бъде. За десет дни. Знам телефона, ще поръчаш. Лошото е само, че ги монтират пред очите ти. Жестоко е. Но какво да се прави, батериите издържат само десет дни…

Движение и болка

Знам, че няма да минеш покрай мен равнодушно. Покрай мен никой не минава равнодушно. Спускат се с ръце на кръста надолу по алеята, закусват с утринния озон, измиват подчерпниците си от вечерни страсти и гнилости, за кой ли път се заклеват, че от днес ще заживеят различно, защото стига толкова, защото идва момент, когато трябва да спреш горенето на свещта от двата края — и точно тук, зад завоя, между храстите виждат мен. Аз винаги съм тук. Това е моето естествено, от бога дадено място. Вече не помня колко години — под дъжда, затрупана с листа, почти цяла педя затънала в кал, омърсена от много сезони, унила, далеч от всички форми на живот, забравена от времето и прокълната от природните сили. Зад завоя, между храстите, много години неизменно.

Изплаши ли се? Е, може би не чак уплаха, но ти стана неприятно, признай. На всички им стана неприятно — не очакват точно тук и точно мен… веднъж един така се смути, горкият, че се обърна и пое по другата алея. Не издържа. Беше нещастен. Защото съм забелязала: колкото по-нещастен е човек, толкова по-силно му въздействам. Мога да бъда скала за човешката скръб. Универсален измерител на болката в естествени мерни единици. А не знам защо е така. Не мога да намеря разумен отговор — вещ като вещ, необходима за човеците, особено за някои от тях.

Да те помоля ли нещо? Поразходи ме. Крайно време е някой да ме измъкне от тази застоялост и да ме премести в пространството, без значение накъде, защото, нали разбираш, дълбоко в своята същност аз съм символ на движението, на колебливото и болезнено движение, на движението като страдание. Така е. Всяко движение може да се опише с краен брой уравнения, само не моето. Моето движение е усилие на две ръце плюс нажежен вътрешен порив на всяка цена да се преместиш, на всяка цена още мъничко да идеш напред, да превъзмогнеш още мъничко пространство… Та исках да те помоля — поразходи ме и аз ще ти разкажа една история на движението.

На двеста метра надолу по алеята, малко преди да свърши сушата и малко преди да стигнеш солената шир на водата, някъде около пясъчната им граница има басейн. Честна дума, няма нищо по-глупаво и по-безсмислено от басейн на брега на морето, защото той през цялото си съществуване страда заради своята непълноценност и се измъчва от сравнението; той гледа със завист огромния чист природен съсед. Може би това го разяжда. Може би затова толкова бързо… При това обърни внимание — празен басейн! Някога го пълнеха, някога гледаше небето с правоъгълното си око, някога аквамаринената му повърхност потръпваше от глъч и репродуктори — някога, когато се случи въпросната история. От доста години басейнът е празен. Сега там вятърът разхожда билетчета и вестници, избелели плувни гащета и сламени шапки. Сега в кабинките онанират ученици и пъпчиви момичета черпят войници с плахата си страст. Сега там е пусто и глухо. Сега там самотно гние цялата възможна мерзост на човека. А тя не е никак малко.

Хвани ме под лактите и дръпни по-силно. Срамуваш ли се?

Но ако има нещо още по-гадно, това е дъното на един празен басейн. Извинявай, ама това е клоаката на света! Имаш чувството, че върху него се изхождат всички небесни тела, всички предмети и всички съществували някога живи организми. На дъното на един празен басейн има какво ли не, но никога нещо що-годе свястно и чисто.

И сега на фона на този празен басейн аз трябва да ти разкажа за една любов. Сигурно знаеш, че любовната история няма нужда от декор, за нея са достатъчни само две действащи лица. Обаче светът е устроен така, че декор винаги се намира. Каквото и да направиш, когато и да го направиш, заради когото и да го направиш, около теб винаги се разхождат статисти, върху лицето ти винаги светят прожектори, наоколо винаги иронично стърчи отвратителен картонен реквизит. Та това е реквизитът за моята любовна история — празен басейн с най-мръсното дъно на света.

Ще ме изслушаш ли? Ти поне си учтив. Добре направи, че седна на пейката. Уж само да си починеш, да изпушиш цигара, а едновременно ме слушаш. Така и ти не се срамуваш пред минувачите заради благородното си търпение, и аз имам изповедник. Благодаря ти, момче.

Значи искам да ти разкажа една история за движението и любовта. Аз някога принадлежах на едно момче. Майка му го наричаше Румчо, баща му — Румен, а аз изобщо не го наричах никак, защото говорех само с него, значи нямахме нужда от официалности. Той израсна върху мен, познавахме се отлично и си говорихме направо на ти. Приличаше на теб, повярвай ми. Но нямаше крака, по-точно имаше, но завинаги сплетени и неходещи, затова му бях жизнено необходима. Сядаше и тръгвахме… Защо да ти разказвам. Ти си виждал такива деца и знаеш, че ръцете никога не могат да бъдат пълноценни крака.

Аз го обичах, бога ми. И не с онази долнокачествена любов, която започва от състраданието. Защо да го съжалявам; аз съм инвалидна количка, това е моето предназначение, това е моето призвание — да превръщам чуждите желания в движение. Съжалява онзи, който вижда в живота си по-висша цел, който е недоволен от знака на Фортуна. Аз бях приела своя незначителен жребий, аз бях удовлетворена… та исках да кажа, че го обичах. Свикнах с него от мъничък, и аз бях млада, лъскава, с изумително свежа черна тапицерия. О, ти даже не можеш да си представиш колко тържествено изглеждаха никелираните ми дръжки!

Когато беше съвсем малък, те се редуваха да го бутат. Тогава още не говорех с него, не обичам откровеностите пред трети лица. Когато порасна, когато започна старателно да сресва перчема си, когато под носа му покълна боязливият мъх на мъжеството — тогава вече беше друго. Всъщност той заговори пръв. Дълго време подозирах, че иска нещо да сподели, а кое беше най-близкото му същество? Ако изобщо съм същество. Кое, нали аз? Нали аз съм движението му, а движението е другото име на живота?

И тук започва мръсната история на любовта.

Ти разбираш, че такива като него нямат право на любов. Не, право, разбира се, имат, но никога не могат да се възползват от него. И не ми обяснявай, че е несправедливо, че е тъжно — знам. Все едно да търсиш оправдание защо водата е мокра, а въздухът — въздушен. Има неща, момчето ми, които не трябва да се обясняват, защото обяснението им е по-тъжно от самите неща.

Ти нали не си от философите? Нали не си от онези, които търсят обяснение за необяснимото? Великата мъдрост е да разбираш живота, не да го обясняваш. Щом го разбираш, приемаш, че има печални факти — и край. Той нямаше право на любов — и край.

Колко е просто да кажеш: нямаше право. Но любовта не е само право. Не, не че знам какво е, но ми се струва, че нейната лъжа е многоизмерна, не можеш да я пъхнеш в равнинна координатна система: хикс — право, игрек — задължение. Къде тогава ще останат неизменността, самоизмамата, страхът от празнотата, носталгичният послевкус? Те също са любовта, елементи на многопосочието на любовта. Той не ги осъзнаваше тия неща. Не беше сляп, разбира се, но имаше яка душа, пък и аз не можех да му кажа направо в очите…

Докато една вечер неочаквано ме попита:

— Слушай, Роми, ти наистина ли можеш да мислиш?

Забравих да ти кажа, че той ме наричаше Роми; сам го измисли, абревиатура на корпорацията, която ме е произвела — „Роботи и мислещи машини“, затова Роми.

— Какво значи „да мислиш“? — попитах на свой ред.

— Не знам — призна той, но след малко добави: — Струва ми се, че да мислиш, означава да се измъчваш.

— Е, ако е така, аз също мисля.

Не повярва, разбира се. И ще ти кажа защо: човекът е егоистично същество, всичко възвишено иска да запази себе си. Само той може да мисли, само той — да чувства, само той — да се стреми към истините, да твори, да се терзае. Всичко останало е мъртва материя, празнота, тоест — нищо. Това е висша форма на егоизма и мнителността, по-жалкото обаче е друго — това е неизлечимата човешка слепота.

Имаш вид на интелигентен. Тогава сигурно разбираш, че всяка аксиома е и слепота, и безсилие. „Единствено човекът може да мисли.“ — това е аксиома. Кой го е доказал? Как ще го докажеш? Щом не допускаш противното, то завинаги ще остане недоказано. Противното трябва да се допуска или поне да не се изключва, едва тогава има някакъв шанс…

Например ние, машините. Смелчаците ни наричат мислещи, но винаги слагат тази думичка в кавички. Е, не мога да мисля като Айнщайн, но има ли поне един човек, когото превъзхождам в мисълта си? Поне един от всичките тези четири и половина милиарда? Има. Защо тогава той е мислещ, пък аз не съм?

Румен не повярва. Сетне още няколко пъти отваряше дума и накрая пак свиваше недоверчиво устни. Аз не бързах, никога не бързам в своите отношения с човеците. Пък и природата ми е такава — не съм изследовател, не съм бордови мозък на звездолет. Аз съм возило за недъгави.

Знаех, че въпросът му е само началото, уводът, че тепърва подготвя себе си за голямото. И то не закъсня.

— Аз съм влюбен, Роми.

— Влюбеността и хремата не могат да се скрият.

— Значи си го забелязала?

Ще те питам нещо, момче, не се сърди: защо човекът е толкова наивно същество? Смешно наивно. Аз съм инвалидна количка от биомеханичен тип, управляват ме мускулните потенциали. Румен слагаше на китките си сензорни ръкавели и аз разчитах желанията му, дори когато бяха само вътрешен порив. Останалото е въпрос на програма, а два мегабайта памет са достатъчно много. Ами че аз целия го дешифрирах, разчитах го като елементарен текст! За мен всеки миг той беше един лесно решим ребус! Дали съм забелязала? Можех ли да не забележа аз, която се бях сляла с него, която бях станала част от анатомията му, от физиологията му, от психиката му?

Ако тръгнеш надолу по алеята, малко преди да стигнеш отвратителния басейн, има няколко жасминови храста. Водена от неговите биологични импулси, отивах там… ние отивахме, по-точно криехме се… Искам да те заболи, а за да те заболи, трябва да си го преживял. Трябва три месеца да си прекарвал дните си, скрит като крадец, с някакво тъмно и тежко чувство за несправедливост, и оттам, между клоните, да си гледал едно момиче, което обичаш, напълно безсилен да направиш още нещо. Трябва да си усетил това разкъсващо желание и категоричната невъзможност да промениш поне мъничко… Извинявай, вълнувам се, затова говоря несвързано… Това състояние не може да се опише, то е горчив коктейл от срам, любов и озлобление.

Продължи цялото лято. Не научих името на момичето, не видях лицето й, никога не отидохме по-близо от този жасминов храст. Помня само, че имаше великолепно телосложение — изящни дълги крака, малки гърди на спортистка. Идваше точно в девет. Казах ли ти, че тренираше скокове във вода? От най-високия трамплин, сигурно това беше нейната дисциплина. Малкият асансьор я вдигаше до върха на кулата, после финото й очертание бавно и грациозно се преместваше до самия край и застиваше там в някакво необяснимо вцепенение — секунда, две, понякога пет, понякога десет. Може би е трудно да бутнеш с върха на ходилата сигурността си и да станеш галилеево падащо тяло, СВОБОДНО падащо тяло. А тя наистина падаше свободно, сякаш бе родена за тези няколко секунди стремително пропадане, в които не можеш да направиш нищо друго освен нещо красиво.

Всеки път, когато заставаше до ръба, неговият пулс се покачваше до сто, сякаш нему, неподвижния, предстоеше… И всеки път, когато политаше надолу, той повтаряше едно и също:

— Виж, Роми, виж!

С онзи пленителен юношески възторг, който е и бунт, и преклонение.

Аз бях свидетелка на всичко. Не, не в човешкия смисъл. Човеците само присъстват и наблюдават, защото всеки е отделен и самостоятелен, а ние с него бяхме едно СЛЯТО ЦЯЛО. Ние бяхме просмукани един в друг, краен резултат на пълна дифузия: той — с неговия порив, аз — с възможността да го реализирам. През мен минаваха импулсите на цялото му съществуване, аз ги разчитах, обработвах и превръщах в действия. Защото човешките желания, момче, са неоформени, смесени като зеленчукова супа; машините като мен могат за хилядни от секундата да отделят всички съставки, да определят съдържанието им, да измерят процентните съотношения. Накратко: да анализират и да РАЗБЕРАТ.

Кажи тогава кому е по-трудно: на вас, които усещате неосъзнатото, или на нас, които осъзнаваме неусетимото?

Затова аз бях не само свидетелка, аз го разбирах. Единствено аз. С годините бях станала втората му същност, другото му его. Както кучетата започват да приличат на своите стопани. Както вещите в стаята носят характера на своя притежател. Както вие приличате на създателя си.

Веднъж, беше около пладне, криехме се около жасминовия храст, когато той неочаквано ме попита:

— Ще идем ли поне до входа, Роми?

— Безсмислено. Ние нямаме шансове — отвърнах.

— Ние ли каза?

За пръв път се улових, че се идентифицирам с него. Аз — машината с него — човека. Ние двамата нямаме шансове. Ще кажеш: ти, Роми, си го обичала, всичко негово е станало твое. Може да е обяснение, не го изключвам, макар и така нещата да остават заплетени… Може ли машина да обича? Нали дълбоко в любовта стои инстинктът за продължаване на рода? Значи не може това да е мотив в поведението ми. Какво става тогава? Алтруизъм? Поразмисли и ще видиш, че е също толкова нелепо. Алтруизмът се появява в съвместния произход, в родството според правилото: обичай себеподобния, за да оцелеете и двамата. А нас не ни свързваше нищо — нито еволюция, нито ген, нито история.

Обърках се. Аз трябваше да намеря разумно обяснение, да намеря с цената на всичко някаква логически защитима верига… Пък и други неща ме смущаваха. Сигурно ще ти се сторят глупави, но вече си започнал да ме изслушваш, остани до края…

Докъде бях стигнала? Да, сетих се. В един момент открих, че на мен също ми е приятно да ходя до онзи жасминов храст. Някакво неестествено вътрешно влечение ме тласкаше всеки ден в девет към басейна — да се скрия зад храста, да гледам изящното й въртеливо пропадане. Всеки ден в девет, като ритуал, като част от жизненоважен дневен режим. Беше някаква неукротима вътрешна претенция, почти неистов копнеж. Веднъж Румен беше болен, имаше треска — и тогава аз отидох сама! Не можех да си представя, че ще пропусна ден — скрих се зад храста и я гледах с необяснимо упоение, като оглупяла от възторг. А когато се върнах на обяд, той ме попита:

— Там ли беше?

— Там — казах.

Нищо повече, нито дума — обърна се към стената и долових, че плаче.

Самотните ми разходки продължиха цяла седмица. Сигурно ще ме попиташ защо не отидох по-близо — до басейна до самия трамплин. Можех, естествено, можех, но нещо ме възпираше, нещо необяснимо, ала властно парализираше цялата ми амбиция и воля всеки път, когато исках да преодолея магическата граница на храста, да мина отвъд, да разкъсам еластичната й мембрана и да избягам отвъд, където са усмивките, горещите здрави тела, слънцето, просторът, волността, свободата. Нищо не съм искала повече, а не можах да преодолея себе си. Не отидох. Не посмях. Още тогава разбрах защо: аз се СРАМУВАХ! Аз, машината, се срамувах!

Има неща, които всяко същество трябва да реши за себе си: къде е, защо е там, какви са претенциите му към върволицата събития, наречена живот… По всички формални и неформални логики аз нямах основания да се срамувам. Аз съм машина, дявол да го вземе! Но спирах до оня жасминов храст, криех се зад него, тайно, като влюбен юноша се възхищавах на свободния й полет от върха на кулата до бездвижната повърхност на водата, почти трепереща, почти смутена…

Всеки ден, когато се връщах от басейна, той ме чакаше, облегнат на своята голяма светлосиня възглавница, зареден с думи, зареден с протест. Беше на седмия или осмия ден.

— Ти си жестока, Роми — каза.

— Защо?

— Използваш моята слабост и отиваш сама.

— Глътка въздух — казах. — Движение. Аз съм свободна.

— Твоята свобода е равна на моята свобода.

— Грешиш. Моята свобода е равна на моята свобода.

— Ти си глупава мъртва вещ! — кресна той.

— Така е — казах. — Разумът може да не е свободен, веща винаги е свободна.

Избухна, заудря въздуха с хилавите си ръце. Не беше ярост, а повече от ярост, защото влачеше безсилие. И заплака не от яростта, а от безсилието си.

Треската продължи десетина дни, после пак поехме заедно, той — върху мен, аз — търпеливата робиня на биопотенциалите му. Сигурно е тъжно да ни гледаш отстрани. Отстрани сме жалка гледка. Минувачите ни съжаляваха, но защо да се преструвам — има в това съжаление, момче, много злоба. Въздишат, гледат със съчувствие, а вътрешно се радват — господи, си казват, добре е, че такива мъченици носят своето страдание, та за нас да остава по-мъничко.

— Ще идем ли — питам — до басейна?

— Не, Роми — отвръща, — вече никога няма да ходим до басейна.

— От омраза ли го правиш?

— Не, Роми, от любов го правя.

— От любов към себе си или към мен?

— Към нея — казва.

След този разговор всичко тръгна на провала.

По цели дни обикаляхме градината, но все по странични алеи, не към морето. Мълчахме, от сутрин до вечер нито дума. Представи си — приковани един към друг, обречени да са заедно, от рождение до смърт да са заедно, неразделими като сиамски близнаци, а да се мразят. Защото той вече ме мразеше! Ще питаш: а ти, Роми? Ти мразеше ли го? Аз чаках.

Жалко, човек си, не ги разбираш нашите неща, жалко. Едно е да регистрираш мускулните напрежения неангажирано, безстрастно, равнодушно, добре де — машинно, да ги регистрираш и превръщаш в заповеди; съвсем друго е да ги очакваш. Аз бях изцяло погълната от него. Аз го изучавах. Изсмуквах жадно всеки негов микроволт. Никога по-рано не съм искала да проникна дълбоко в него, първо да го обгърна, после изцяло да се гмурна вътре, да стигна до ядрото, до скритите същности, до душата. И скъпо платих това.

Непрекъснато бях нащрек: може би сега, точно в този миг една незабележима извивка на кривата, едно едва различимо потръпване на синусоидата ще сигнализира началото на някаква промяна. Просто е — разлагаш биопотенциала в ред на Фурие и търсиш ентия хармоник. Ако душата има милион скрити същности, трябва да стигнеш до милионния хармоник. Да, скъпо платих тази своя любознателност.

Признавам, съжалявах, но бях горда. Знаех, че няма да издържи. Той е човек и не може да издържи.

Един ден в края на лятото този импулс дойде. Боязлив, неоформен, все още като преджелание, но недвусмислен: басейна!

Веднага поех, той се разколеба, обърка се, обърка и мен, но аз вече съм решила. АЗ бях решила!

Разбира се, отидохме до храста, нито милиметър повече. Не можех да си представя, че момичето ще ме види такава прашна, опърпана, с побеляла от слънце и дъжд тапицерия, от която отвратително стърчат парчета дунапрен… Изобщо да разбере, че съм само обикновена инвалидна количка!

— Няма ли да продължим? — попита Румен.

— Не — бях категорична.

— Искам да я видя отблизо, сигурно е красива.

— Тогава продължи сам — казах.

Господи, как ме мразеше!

Страшното дойде същата вечер. Съблякох го, сложиха го да легне, изгасиха осветлението и останах сама. Тогава го усетих — ужасно беше: той беше легнал, а в мен продължаваха да циркулират неговите управляващи импулси! Те бяха в мен и без него. Те живееха в мен без него. Те нямаха нужда от него. По-точно, не импулси, само един импулс, но болезнен, мъчителен, смазващ, минаваше през мен като електрошок, като ударна парализа, като припадък, от първата до последната двоична клетка, удряше, биеше, крещеше, молеше, настояваше, пак молеше и пак настояваше: басейна!

Исках да се успокоя, можех, достатъчно беше само да се самоизключа. Колко просто бе да изключа релето на захранването! А не го направих. Желанието ми нарастваше устремно, завладя ме цялата до разкъсване, ставаше непоносимо и аз трябваше да взема решение. Глупости, какво значи да взема решение — нима можех да взема решение против?

И сега трябва да ти кажа истината, момче, страшната истина за себе си. Открих я в онази налудничава нощ, в онази нощ на извънмерни страсти. Бях решила да отида до басейна, макар навън да ръмеше. Сега или никога — си казвах. Сега или никога, Роми! Ако не отидеш сега, ще се мразиш за слабостта си и никога повече няма да говориш за себе си с уважение. Ако сега не събориш тиранията на жасминовия храст, той ще стане демон в съзнанието ти, груб грозен белег, различим отдалеч, петно в паметта ти, едро, зеещо студено като току-що изкопан гроб, загледан в бездънието на Космоса. И ти винаги ще падаш в този гроб, и винаги ще носиш белега, и винаги ще се връщаш към тази нощ с чувството за срам и себеомраза, както монахинята всяка нощ сънува как безсрамно се съвкупява с бога си. Тази нощ ще стане символ на твоето дъно, олицетворение на падението ти. Затова сега ли никога, Роми!

Аз тръгнах. Опитах се да тръгна. Пожелах да тръгна. Защото исках да тръгна. И тогава го открих, някак бързо, просто и еднозначно го открих: аз не можех да се движа! По-точно, можех, но не като преди. Аз като че ли куцах!

Разбира се, ти едва ли осъзнаваш цялата аморалност на това откритие. Неговата парадоксалност, неговата наглост. Веднага атестирах ходовата част — там всичко беше нормално. А щом не е в краката, къде е, момче? Щом не е в краката, значи е в мозъка. Аз куцах по нареждане на мозъка!

Все пак тръгнах. Изминах с грандиозни усилия няколкото метра до вратата, поех по коридора, беше мъчително трудно. Ще ми мине, си казвах, някаква мъничка повреда — може би липса на синхрон между регистрите, може би някой от буферите временно е изключил, може би е зацикляне в кръга на управлението. Успокоявах се и продължавах — до стълбището. Застанах на ръба на най-горното стъпало, потресена, омаломощена, мразеща се, и гледах със смътен ужас десетината стъпала до изхода. С ужас и паника, сякаш никога не съм се спускала надолу. Сякаш НИКОГА, разбираш ли! С ужас и паника!

Върнах се обратно, пак в своя ъгъл до леглото.

Всичко в мен беше опънато до скъсване от тревога и малодушие.

На сутринта той ме попита:

— Защо не си се изключила, Роми? Батериите ти са изтощени.

Не отговорих. Изчаках да го облекат, да се измие, да закуси, едва тогава да му поднеса своята зловеща изненада. А изненада, момче, нямаше. Когато седна върху мен и тръгнахме, аз се движех нормално, сякаш нищо не беше се случвало. През нощта проверих — куцах. На сутринта — отново нормално. И до днес, толкова години оттогава, намирам само едно разумно обяснение: ние живеехме с един и същи мозък!

Това сливане ме потресе. Чаках да стане тъмно, да няма публика, срамът обича тъмнината, и се опитвах, за стотен, за хиляден път се опитвах да тръгна, затварях очи и си внушавах: нищо ти няма, Роми, здрава си, трябва само мъничко, ето така, внимателно, внимателно… Нищо. По — точно — нещо грозно, отвратително, не движение, а гърч, конвулсия, страдание, и само до стълбището, само до първото стъпало…

Човек може да има милион причини да не обича себе си. Машината също. Машината също, защото е чувствителна, деликатна, има достойнство. Вие, хората, не приемате тази наша претенция, но машината също се стреми към хармония. В мен обаче тази хармония беше разрушена, някой грубо беше изтръгнал нещо от нея. Аз вече нямах вътрешен уют. Аз бях обезобразена.

Ти си благосклонен, изслушваш ме, понасяш женската ми бъбривост, пък и днес явно е ден на съдбовни въпроси, затова ще те питам още нещо: има ли машината право на свободна воля?

Вече много години седя под слънцето и дъжда и се питам имам ли свобода на волята си? Да искам нещо и да го мога. Без програма, без принуда, вън от законите на логиката, от даденостите, от причини следствия, освободена от всякакви потребности, ето тъй — свободно! В тази дума има нещо величествено.

Жалко, че няма философия на машината. Машината живее в неведение, не знае откъде идва и накъде отива, не може да измисли свой бог и неговите десет заповеди, затова съществува объркано и без величие. А знаеш ли какви стават нещата, щом нямат бог, философия и величие? Стават аморални.

Затънах в тресавище от мисли. Всеки затъва, щом стъпи върху изменчивостта на тези три думички: душа, воля, морал. Никой не е успял да ги разбере, затова търси СВОЕ решение — временно, неточно, измамно, но удовлетворяваща го.

Доста се отклоних от своя разказ, но не остана кой знае какво. Само финалът. Само мръсният финал.

Беше съвсем в края на лятото. Знаехме, че скоро ще изпразнят басейна и тя ще отиде да тренира на закрито. Паркът облече сочното си жълто, жасминът се оголи, оголвайки нашата тайна. Всеки ден отивахме да се наслаждаваме на нейния кратък красив полет. Минувачите ни оглеждаха подозрително — всеки ден там, всеки ден скрити. За Румен вече не съществувах, бях глупава мъртва вещ. Не разговаряше с мен, биоимпулсите му бяха категорични, еднозначни като офицерски заповеди. А аз — скована в досадата на една — едничка натрапчива мисъл: ти, Роми, си недъгава, ти, Роми, си инвалид, ти, Роми, куцаш, ти, Роми, си непълноценна… Трябваше да измисля нещо, трябваше!

И един ден… Беше хладно, румен бе загърнал колената си с одеяло, трепереше — дали от хладината, дали от възбуда. Тя дойде както винаги към девет, жизнена, енергична, преливаща от виталност, с още няколко приятелки, разказваше им някаква весела история, ръкомахаше, смееше се. Поколеба се дали да се съблече, духаше, но после се реши. Свали роклята си, под нея беше с бански костюм, потича десет минути, направи упражнения да се поразкърши и тръгна към кулата с трамплина. Влезе в клетката на асансьора спокойно, бавно, махна за поздрав, откъде можеше да подозира… Аз лично видях как асансьорът стигна най-горната площадка, вратите се отвориха и тя пристъпи напред. И точно в този миг двете крила се затвориха яростно, хищно, като жестока смазваща челюст захапаха крехкото й тяло!

Румен като че ли се взриви! Не, това не бяха просто мощни импулси, а някаква експлозия на тялото, титаничен вътрешен удар на цялата физиология, като че ли едновременно избухнаха всичките милиарди клетки на едно подтискано и смазвано тяло. Скъса със замах сензорните ръкавели, изправи се и направи няколко крачки напред.

Това е всичко.

Той не вървеше, той се гърчеше, но сам, без мен. Отиде отвъд границата на жасминовия храст, но сам, без мен. И до басейна отиде без мен. И вече много години живееше без мен.

Аз свърших историята, момче. Е, разбира се, във всяка история има нещо недоизказано, скрито, нещо зад завесата, но то си е свещено право на автора. И в моята история има — тайнственото отмъщение на асансьора. Нищо не знам по този въпрос, нищо не мога да ти обясня и за мен е загадка. Или мислиш, че знам? Кажи де — мислиш ли, че имам пръст в това престъпление?

Хитрец си — случайно казах престъпление. В края на краищата асансьорът също се управлява от компютър. Прост, елементарен, но мислеща машина. Човекът с въображение би могъл да си представи следния вариант: отивам вечер при асансьора и влизам в тайно разбирателство с неговия електронен мозък — да направи това и това. Изключено ли? Хе, вие хората ще си останете смешни наивници. Значи не може да има сговор и съглашение между машини? Значи изключваш наш алтруизъм?

Не, моля те, не искам да кажа, че е било така. Не ме разбирай буквално. Или по-добре забрави последните ми изречения. Нищо не съм казала, точка. Не искам да се замесвам в лоши истории. Било, каквото било. Аз само така, като вариант. Като напълно възможен вариант. Като хипотеза, която не трябва да се изключва. Помисли и ще се убедиш — спокойно би могло да е така, аз да съм причината, казано на юридически език — да съм подбудител. Остава само едно — мотив. Мотив, разбира се, може да се намери. Винаги можеш да измъкнеш някакъв мотив. Имах ли основание да мразя момичето. И да, и не. Допустимо ли е тогава да съм в дъното на онзи гаден номер с асансьорната врата? И да, и не. Това е всичко, което ще ти кажа.

Вече много години съм тук. Това е моето естествено място. Под дъжда, затрупана с листа, почти цяла педя затънала в кал, забравена от времето и прокълната от природните сили. Не смея да мръдна, срамувам се за моя недъг, а никой не иска да ме разходи. Слях се с него и ми прехвърли всичко — и недъга на тялото, и недъга на душата си. Да съжалявам ли? Ти как мислиш — трябва ли да съжалявам?

А, забравих да ти кажа — след онази история момичето не може да върви. Краката й нещо… Ако почакаш малко, ще ги видиш, всеки ден по това време излизат на разходка в парка; тя седи в инвалидната количка, а той куца подир нея и я бута. Жалка гледка. А не искат да си купят бионична количка. Защо не искат? Карат я постарому, с бутане. Защо не искат да си купят модерна количка, с мозък?

Дните на охлюва

На Аркадий Стругацки

Тази стая съвсем не е празна, тук живее един охлюв. Той има навика да се крие под радиатора, повечето време прекарва там в размишления, но преди да заспи винаги допълзява до леглото. Не, не ползува завивки, набутва се в черупката си и готово. През деня не виждам да се занимава с нещо сериозно, но вечерта пише книга — без листи, без пишеща машина. Има физиономия на мъдрец и характер на мъдрец, никога не бърза, не каза необмислени неща. Тежат му думите, затова не ги раздава безотговорно. Ние се разбираме великолепно, точно защото ми допада неговата разумност.

Запознахме се при доста обикновени обстоятелства. Бях на Витоша, качих се с лифта до Копитото, поех пешком нагоре и на един камък го видях. Всеки ден се качвам до Витоша, препоръчват ми разходки на чист въздух, заради нервите. Как разбрах, че е нетипичен охлюв? Като минавах край него, кимна с глава и рече: „добър ден, професор Велинов“. Отначало помислих, че халюцинирам; казаха ми, че няколко месеца след катастрофата ще имам халюцинации. Спрях се, огледах се, нали съм късоглед. Тогава ми се усмихна: „Аз ви говоря, професоре. Охлювът.“ Сложих го в една кутия за храна и продължихме. Така започна нашето приятелство.

Отстъпих му едната стая. Ерген съм, имам голям апартамент, нека живее нашироко, изобщо не ми пречи. Изненадах се, че не яде трева, а предпочита готовите супи; една готова супа е тридесет стотинки, защо да се стискам? Първата вечер го сложих на масата срещу мен, налях си ракия — той се оказа непоправим въздържател, изобщо не вкусва — и се разприказвахме.

— Друг път не ме слагай в кутия — рече — Страдам от клаустрофобия.

— Не знаех — отговорих. — Мислех, че си добре със здравето.

— Не понасям високопланинския климат — обясни той. — Предпочитам да живея в града.

Заговорихме за живота. Неговите възгледи са малко особени — романтични, прекалено поетизирани, но аз си го обяснявам с това, че е охлюв; охлювите, поради особеното им телесно устройство и природа, са пасивни съзерцатели и гледат на света отвисоко. Той, например, е противник на овладяването на Космоса и смята, че човечеството не трябва да отглежда растения, неподходящи за ваза — габър, например, Карпилус бетулус. Не знам на какво се дължи неговата неприязън към Космоса и габъра — може някакви истории да го свързват, може възпитанието му да е такова, може да е принципна позиция.

Този охлюв дойде съвсем неочаквано в моя живот. Сега не ми е до нови приятелски връзки, още повече с пълзящи мекотели. С други неща е ангажиран мозъкът ми: след седмица-две ще бъда транслиран, повече няма да ме има, или ще ме има, но в друга модификация; за какъв дявол ми е тогава приятелството на този невъзможен охлюв! Но го приех, стана ми мил с чудатостите си. След катастрофата не се чувствам добре, трябва да имам някакъв другар, а почти всички мои връстници вече се преместиха в гробищата. Не обичам кучетата и котките, само опикават околната среда, а с моя охлюв можеш да говориш сериозно. И знанията му са други, и възпитанието. Освен това той е творец, пише книги. Ако аз не го храня, кой? Нито може да работи в редакция, нито да мие чинии в някоя гостилница, нито да продава кръв в Медицинска академия. И какво, да оставя един литератор да умре от глад?

Седим две възрастни същества — човек и охлюв — и говорим, а когато двама ергени приказват дълго, те непременно стигат до проблема с нежния пол; винаги ще има поне една несподелена любов, малко разочарование, малко завистливо недоволство от сегашните млади, малко озлобена старческа самотност, защото миналите времена носят особен вкус — и сладнят, и нагарчат; сладнят, защото са минали, и нагарчат, точно поради това. Няма нищо по-болезнено от спомена, казвам. Той се съгласява с мен и добавя: от спомена идват тъгите, а за писателя споменът е и съветник, и диктатор. Споменава за някаква Кармен, с която преди години се разхождал по една озарена от роса ливада. Хубава беше тази озарена от роса ливада, казва, приятно беше, че сме един до друг, на едно събуждащо се чувство разстояние — все пак и това е някаква форма на щастие. Не разбрах към кой вид е принадлежала Кармен, но ми беше неудобно да питам, затова набързо се съгласих. Той продължи да говори унесено за нея, но не спомена нито глагола пълзя, нито ходя, нито нещо за ръце и интимност, затова тогава така и останах непосветен в тази велика и тайнствена любов на моя приятел Охлюва.

Съвсем неочаквано ме погледна с крайчеца на окото си и — не е честно от негова страна, не е честно! — изтърси:

— А ти защо се раздели с Фани?

Веднага можех да попитам откъде той знае такива подробности от живота ми, защо вади на бял свят тези нафталинени истории и изобщо кой му дава право да наднича в моето битие отпреди половин век! Моето си е мое, преживяванията не са вещ за подялба, приятелю Охлюв — можех да кажа. Можех да кажа: „Не оставяй слузна следа върху единствената чиста плочица в душата ми.“, но се въздържах, защото знае ли човек какво витае в една охлювска глава и какви неподозирани качества може да притежава охлювското съзнание?

Излязох на балкона да взема консерва — единственото, което измислих, за да избегна отговора, но още щом се върнах, той ме покани:

— Чакам.

Доживях, Фани, да те обсъждам с някакво мекотело. Доживях да се изповядвам пред една пълзяща чудатост, да й обяснявам защо тогава в лозето неочаквано ти хрумна да ме целунеш, да отметнеш плитки и да отсечеш категорично: „Не чакай нищо повече!“ Тя беше дъщеря на сладкаря бай Борис, магазинчето им се подпираше на нашата къща, като деца израснахме заедно и може би още тогава… Какво още тогава? В онези времена нямаше роботи, хората сами правеха сладкишите и влагаха въображение — гълъбче от захар, очи от бадеми, крила от печен орех, гнездо от червено сладко тесто… Та говорех за Фани. Какво още тогава? Исках да кажа, че беше дребничко момиче, косите й с цвят на орехова шума, а около нослето — едва забележими лунички; една полуградска богиня, която лятос шляпаше боса със съвсем прозрачна зелена рокля и флиртуваше със слънцето. Но знае ли човек кога обича и кога не? Точно така и му отговорих: „Знае ли човек кога обича и кога не?“

— Ех, ти, старче — укори ме Охлювът. — Сълзата е границата, стар козел такъв! И целувката в лозето. Целуна ли те тогава? Пусна ли окото й сълза? Значи вече си бил длъжник на сърцето си.

— Виждал съм много сърца — отговорих му. — До сърцето се стига най-лесно, защото трябва да се надбягваш със секундите. Силен мах на скалпела и виждаш една кървава топка колкото юмрук. Сърцето има само две състояния: работи и не работи.

В никакви човешки очи не може да има толкова укор! Не му допадна моя професионален и житейски цинизъм. Отиде си бавно, но с охота, както си отива старец от лекарския кабинет.

Към полунощ се съблякох и легнах. Едва бях задрямал, когато ме събуди смях на момиче; така се смеят момичетата, когато им казваш, че са красиви. На онази сигурно някой й казваше, че е красива. Станах, без да запаля осветлението, и се промъкнах като крадец през студения коридор. Смехът идваше от стаята на Охлюва!

Тъмно, страшно: Охлюв и момичешки смях! За миг си представих как пълзи по ръцете й или близо до устните, как повдига сополивите си рогца и оглежда със светлите пъпки на върха им дъгата на раменете й… Залепих ухо на врата и заслушах.

— Устните ми са сладки от карамелените бонбони. Очите ми са кафяви, че гледам горена захар. Пръстите ми са нежни — по цели дни завивам бонбоните в хартийки. А ти си един сладкодумник и говориш ласкаво, защото искаш да ме целунеш.

Последните думи ме смутиха и бързо отворих врата.

— Ох — изпъшка в тъмното Охлюва. — Не светвай, моля те.

Веднага протестирах:

— В моя дом не позволявам! Какво ще кажат…

Но той ме прекъсна:

— Остави съмненията си. Работя.

Исках да му обясня, че ние не смятаме това за работа и че той е омагьосан, най-добре е да си вземе шапката и да върви по дяволите, но не исках да нарушавам добрия тон на гостоприемството. Излязох и пак залепих ухо.

— Не е вярно — обади се след малко мъжки глас. — Не е вярно, луничке. Аз не искам да те целуна; аз искам да те целувам до свършека на всички светове.

Момичето залюля въздуха със смеха си:

— А мен ме иска Принца! Той сам дойде на кон до прага на нашата къща, влезе и поиска от татко ръката ми. Татко каза, че съм малка, но щял да помисли, ако Принца ме обича. Тогава Принца рече: „Аз ще я обичам до свършека на всички светове.“

— Излъгал те е — отсече мъжкият глас.

— Той е принц, а ти си обущар. Кого да взема?

Не издържах и пак отворих вратата:

— Обущаря, разбира се! Един принц не може да обича, както обича един обущар.

— Пречиш ми да работя — разсърди се Охлюва.

— Ще ти преча! — казах. — Ще ти преча, щом не разбираш от тези неща. Ти не знаеш как се пишат приказки!

— Аз не пиша приказки, аз пиша живота — измърмори Охлюва в тъмното и ми се стори, че се почеса с рогцата по темето.

Виж го ти — пишел живота! А кой му дава право? И чий живот пишеш, приятелю? Моя, своя или на гражданина Хикс? И кой изобщо те е упълномощавал да се занимаваш с толкова объркани неща. Животът не се пише, а се живее, разбра ли!

На сутринта видях Родулус. Уплаших се. Лежеше в кабинета на професор Минков: тънки метални пръчици, хиляди тайнствени механизми — микродвигатели, релета, изкуствени мускули, интегрални чипове — и всичко обвито отвън с тънка полимерна материя като човешка кожа. Главата му е несъразмерно голяма, не влиза в човешките пропорции; очите му са като истински, но все още мъртви и неподвижни. Черепът му беше отворен, но аз не надникнах. Хирург съм, виждал съм много отворени човешки черепи, но главата на Родулус зееше като ужасна кутия, очакваща моя мозък.

— Запознай се с бъдещето си — предложи професор Минков.

Исках да избягам. И сигурно щях да го направя, ако не бях толкова суетен и мнителен.

— Нима ще бъда транслиран в това чудовище? — попитах.

— Е, чак пък чудовище! — усмихна се Минков. — Свикнал си с човешкото тяло, колега. То наистина е малко по-изящно, киборгът не е за естети — дразни, плаши. Ние от отделението за биоелектронно моделиране сме свикнали, но другите…

Скрих страха си зад шега:

— Чувството ми за красота протестира. Душата ми не иска да влезе в тази противна ризница, а без душата накъде? Можехте да измислите нещо по-привлекателно за жените.

— Това е първият киборгов модел от този клас, а първият винаги е грозен.

Приближих се до Родулус, пипнах го и си помислих, че всъщност пипам себе си след своята собствена смърт. Какво ли ще представлява този ръбест антропоид, когато в него се пренеса аз и го съживя с жалките си тридесет и седем целзиеви градуса?

Професор Минков като че ли отгатна мислите ми.

— Тогава той ще бъде съвсем друг — каза — Обещавам. Тогава той ще бъде истински човек, при това знаменит хирург.

— Ти все още настояваш да транслираш точно мен, така ли? — попитах аз.

— Да, точно теб. Ти си необходим на медицината.

И започна да ме хвали — ръцете ми били златни, главата ми била златна. Приятно е да те хвалят, на мен лично ми е приятно. Не съм чак гений, но съм един от най-добрите онколози в света, а това може да е мотив за транслиране.

Но все пак се страхувам. Това за мозъка — добре, съгласен съм. Родулус е модел с много добри манипулационни възможности на горните крайници, почти хирург, но без мозък. Давам му го. Но в този нещастен киборг, освен хирурга Велинов, ще влезе и човекът Велинов. А аз като човек съм особняк. Какво ти особняк — жив грешник! Аз съм суетен, себелюбив, понякога егоист, вкусна ми е ракийката, имам доста прегрешения по женска линия. И сега изведнъж робът на всички земни страсти и пороци ще бъде транслиран в киборг, значи да стане безсмъртен.

Ето какво не ми дава мира: имам ли право да обезсмъртявам и своите несъвършенства? Ще кажеш: тази работа не би трябвало да те смущава, защото тогава вече няма да те има. Но точно тук грешиш, точно тук е особеното — мен едновременно и ще ме няма, и ще ме има. Ще ме няма като торс, като физиология, но ще ме има като разум и психика. И тъй като не черния дроб, мозъкът носи критериите за отговорност, и след транслацията аз ще продължавам да съм отговорен за себе си.

Това е възелът — ще съм отговорен, а съм грешен. Докато си човек е лесно, ямата в Орландовци изравнява ангелите и дяволите, но киборгът ще е практически безсмъртен. Представи си само: след двеста години един известен хирург да пие ракия и да пощипва минаващите дежурни сестри! Никак не върви.

Но къде се е видяло и чуло чрез насилие върху себе си един грешник да стане светец?

И точно сега в моя живот се намеси Охлюва. Дойде с всичките си странности, с цялата абсурдност на своето разумно съществуване, с Карамеленото момиче и Обущаря и аз го приех като приятел.

Вечерта рано, преди още „По света и у нас“, си налях ракия и зачаках. След малко изпълзя на масата и застана на пепелника срещу мен. Стори ми се уморен и бледен, но едва поел дъх започна да ми обяснява, че всеки има право да пише приказки както му хареса и да прави героите си такива, каквито иска. Героите в приказките не трябва да са символи и не трябва да са измислени, каза, значи може Принца да е добър, а Обущаря лош, защото Обущаря няма пари и бедността го е озлобила, а Принца е имал възможност да се приобщи към „световното благородство“. И след това продължи:

— Баща ми беше обущар, затова знам. Пиеше много, налагаше ме по няколко пъти на ден, мама беше в синини от пестниците му. И защо? Защото нямахме пари. А тогава Оденсе беше живо градче.

— Къде е това?

— Как къде — в Дания — обясни. — Всеки ден пристигаха кораби, имаше много весели кръчми, слепи музиканти, просяци и охранени котки. По ъглите се усмихваха проститутки, деца замерваха с яйца кожените калпаци на гвардейците, а рибарите продаваха говорещи златни рибки.

Нищо не разбрах и затова реших да го прекъсна:

— Извинявай, но ти си Охлюв!

— Охлюв съм. И какво от това? — попита той.

— Нищо — смутолевих. — Просто е странно. Дания, таткото обущар, а синът — охлюв.

— Бащата на един охлюв може да бъде всякакъв — бояджия, кожар, трубадур, коминочистач. И освен това, аз невинаги съм бил охлюв. Охлюв съм сега, преди това бях сврака, още по-преди — прилеп, гном, светулка. А най-напред бях човек.

— Човек ли? — подскочих.

— Да, съвсем истински. И оттогава пиша приказки. В началото пишех само за котката Карл и хитреца Клумпе-Думпе, но после всички деца заобичаха моите приказки.

— Съвсем истински човек, казваш? — изгледах го недоверчиво. — С лице, нос и шапка?

— С истинско лице, истински нос и истинска шапка — отговори той.

— И какво ти беше името? — попитах.

— Ханс Кристиян Андерсен.

— Същият онзи Андерсен?

— Същият онзи Андерсен — рече Охлюва.

— Виж ти, виж ти! — зацъках с език като старица. — Значи истинският Андерсен? Честна дума, не предполагах.

— Може — каза скромно Охлюва — не ми личи, остарях, имам бръчки.

— А, само покрай очите — успокоих го. — Не, все не ми се иска да повярвам.

— И Дикенс не вярваше — започна да ме успокоява Ханс Андерсен. — Той каза: „не може Андерсен да е човек, Андерсен е магьосник“. Пък аз никога не съм бил магьосник. В началото бях елегантен мъж с черна шапка и шал, после станах светулка, гном, прилеп, сврака, но магьосник никога не съм бил.

— Разбира се — казах. — Магьосници няма.

— Има — възрази Охлюва. — Аскота, например, беше магьосница. Когато бях в нейната хралупа, тя счука в бухалски нокът богородично биле, поля го със слюнка от къртица и направи от веществото на сънищата ми веществото на моите приказки. Когато стане тъмно и всички заспят, моите приказки се събуждат, оживяват и стават истина. В началото всички се плашат. Мелничарят Йорген дори се уплаши. „Вън, дяволе, от ветрения ми дом — каза. — Сбирай другаде вълшебниците си, защото ти си роден в пъкъла и демон обитава душата ти.“ След много години пак отидох в неговата мелница. Йорген вече беше при мъртвите, но там видях неговата внучка Кармен. Тя ми каза, че и след моето заминаване от Оденсе в мелницата се събирали вълшебници — станало им навик.

Виждаш ли какъв охлюв си намерих. Ханс Кристиян Андерсен. Истинският. Отдавна съм забравил приказките му, отдавна няма нищо в старческата ми глава, побеляла от завист и подозрения. Пък той дойде при мен — защо? Не съм ли вече много стар за вълшебници и вампири?

— Тогава се разхождахме с Кармен по една озарена от роса ливада — продължи Охлюва. — Когато влязохме навътре в гората, тя ме хвана под ръка. Трябваше да поговоря с Кълвача, защото бях объркан, а Кълвача винаги знае какво да ме посъветва. Повиках го, кацна на рамото ми и изграка: „Не давай сърцето си на момичето, защото ще сънуваш нея, а не приказките“.

Такива чудатости говореше, но аз му вярвах и винаги ще му вярвам, каквото и да ми каже, защото той просто си е такъв — чародеец.

— Късно е вече — въздъхна Охлюва, кимна и си отиде, но аз знаех, че не часът, а споменът го мъчи, а замъчи ли те на стари години спомен, най-добре е безсънно да се въртиш с него под завивката. Но моят приятел не е такъв; когато е развълнуван, той прави приказки от своето безсъние.

Не се съблякох. Чаках да стане дванадесет — всички призраци оживяват точно в дванадесет, това е стар закон, даже отпреди бащата на Хамлет. Зяпах разсеяно през прозореца, чаках да видя кога ще легне студентката отсреща и тогава забелязах долу, точно пред входа — между паркиралите автомобили — един кон. Стоеше вързан за стълба и кротко пасеше от неприкосновените тревни площи на квартала. Кон в комплекс „Изток“ е твърде необичайна гледка. Тогава една мисъл ме прободе като мълния: дошъл беше Принца! Огледах се, не видях стрелци и пажове, значи дошъл беше сам — да иска момичето.

Пресякох на пръсти коридора и чух от стаята на Охлюва:

— Аз съм готов да сложа в краката ти своята корона.

Реагирах с необикновена за годините си енергичност — бързо открехнах вратата и извиках:

— Не кокетирай, моето момче, не кокетирай! Имаш — слагаш, не е кой знае какъв голям героизъм! Може да имаш тонове злато, но момичето ни е бедно, не го интересуват богатствата. Вие не сте от една социална среда, ясно ли ти е! А неравните бракове…

— Ти наистина ли няма да ме оставиш да работя? — отчаяно попита Охлюва.

— Не, ще остана в стаята — казах. — Ти сам призна, че всеки има право на мнение.

— Седни тогава в ъгъла и слушай — кротко предложи той.

Почаках малко да свикнат очите ми с мрака, но все още не различавах нищо, когато Принца повтори:

— Аз съм готов да сложа в краката ти своята корона.

— Дали ще ми отива короната на принцеса? — попита Карамеленото момичето. — Дали ще съм най-красивата?

— Ти си най-красивата по целия свят — отговори прочувствено Принца. — Ти си несравнима в своята красота.

— Истина ли говориш? — проплака с тайна надежда момичето.

— Лъже! Лъже! — креснах аз. — Лъже като стар циганин! Той е един богат мошеник и прелъстител.

Тишина. След малко:

— Истина ли говориш? — отново проплака момичето.

— Лъже, аристократът му с аристократ! — отново се намесих аз. — Не виждаш ли, че те лъже!

Пак мълчание.

Този проклет Охлюв не искаше нищичко да промени! А уж всеки имал право… Не е никак демократично.

— Истина ли говориш? — за трети път попита момичето.

— Самата истина, гълъбице — в тъмното Принца падна на колене с цялото си бойно снаряжение и доспехите му звънтяха. — Заклевам се в меча си!

— Заклевай се, щом Ханс Кристиян ти вярва! — рекох. — Но аз не давам пукнат грош за твоите обещания.

— Ако не вярваш — продължи Принца, без да ми обръща никакво внимание — ще ида през девет земи в десета, ще се преборя с деветоглавия змей и ще ти донеса чудотворното пръстенче.

— Тогава тя го целунала — започна с равен глас Ханс Кристиан — качила се на коня до него и тръгнали към двореца. Били весели и щастливи…

— Така значи! — извиках колкото ми глас държи. — Дъртият професор да си гледа работата. Ще видиш, ще видиш!

И скочих натам, където трябваше да бъде Принца, но Охлюва ме предупреди да не го докосвам. Тогава с бързо движение на ръката включих осветлението, само след секунда двамата се стопиха, както изчезват светлочувствителните образи върху фотоплаките, но аз успях да различа, че момичето беше Фани, а Принца поразително приличаше на Родулус. И под тежкия му шлем ме гледаха моите собствени очи.

Сутринта прекарах в леглото. Чувствах се отвратително, повръщах от главоболие. Опитвах се отново да заспя, сънувах Родулус във великански пропорции, идваше към мен, удряше тежко железните си крака; когато се приближи, протегна ръка, раздвижи гъвкавите си пръсти, докосна челото ми в равностранен петоъгълник и изкрещя: „Дай си мозъка!“ сигурно съм бълнувал, сигурно съм викал насън. Когато се събудих, Охлюва ме гледаше от нощното шкафче.

— Знам, че искаш чай с лимон — рече той, — но аз не мога да ти донеса, нали разбираш.

Не исках да говоря с него; обърнах му гръб и се завих през глава.

В ранните следобедни часове дойде професор Минков. Още от врата плясна с ръце и каза:

— Ние сме готови!

— Браво, браво! За първи път чувам такава лъчезарна покана за екзекуция. Сякаш ме викате на коктейл.

— Процедурата е съвсем безболезнена.

— Няма болезнена смърт — възразих. — Болезнено и страшно е предсмъртното състояние.

— Един хирург трябва да е свикнал с това — усмихна се професор Минков.

— Хирургът свиква със смъртта на пациентите си, но не със своята собствена.

Тогава започна да ми обяснява неща, които много добре знам: не ставало дума за фактическа смърт, защото след транслацията ще продължавам да съществувам, но само мозъкът ми щял да бъде белтъчен, а останалото — биоелектричен механизъм; всяко съществено в мен щяло да се запази непокътнато — свобода на волята, самосъзнание, морал; аз пак ще бъда аз, но в едно здраво тяло и така нататък.

— Стой! — прекъснах словесния му поток. — Сам каза за морала. Значи искаш Родулус да бъде женкар и пияница!

— Чак пък толкова — засмя се моят гост. — Преувеличаваш своята виталност. Всъщност ти си един бивш женкар и любител на алкохола с угасващи възможности.

— Добре де, добре. Нека да е така — и реших да извадя коза. — Има и нещо друго. Трябва да ти кажа, Минков… Длъжен съм да ти кажа… Аз пиша приказка. Една много шантава приказка. Разбира се, не сам, а заедно с един Охлюв.

— Охлюв ли?

— Да, той е хем охлюв, хем Ханс Кристиан Андерсен. Истинският Андерсен. Аз трябва да разбера днешния ден на Карамеленото момиче. Снощи дойде Принца, наговори й много ласкателни думи, завъртя й главата и Охлюва я даде. Но Принца прилича на Родулус и на мен, пък съм убеден, че е измамник.

Минков беше свалил очилата си и ме гледаше опулен.

— А Андерсен не е съгласен да променим нищичко, разбра ли — продължих аз. — Нея я иска и Обущаря, но Охлюва мрази обущарите, защото баща му в Дания бил обущар и го биел много. Там имало проститутки и охранени котки.

Минков тръгна заднишком, оглеждайки се. Сигурно се страхуваше.

— Добре, Велинов, добре — каза той. — Ще почакаме. Всъщност няма защо да се бърза. Ти допиши своята приказка… Заедно с Охлюва… Виж там да оправиш някак нещата, пък моята е лесна, след две години се пенсионирам… Нали така?

Отиде си убеден, че съм полудял. А може наистина да съм полудял? Охлюва Андерсен пише приказка — добре. Но не я пише с мастило и думи, а с имагинерни образи, като фантоми. Уж някоя си Аскота го научила на този номер, но трябва да се провери коя е тя, каква е… А защо Карамеленото момиче прилича на Фани? И гласът й беше същият, и очите й кафяви — сигурно от горяната захар, и устните й бяха сладки — сигурно от бонбоните в тяхната сладкарница. Когато ме целуна в лозето, когато разбра, че точно сега трябва да ме целуне, напук на манлихерата на пазача, който ни дебнеше иззад редовете, устните й наистина бяха сладки. Но Охлюва не може да знае това! Е, старче, устни като устните на всички останали, времето ги е направило сладки. Не, сладки си бяха… Но тогава защо Принца прилича на Родулус? Едър, силен, бавен. И защо под шлема му ме гледаха моите очи?

Не, Ханс Кристиан, ти не пишеш просто приказка. Нещо друго правиш, приятелю.

Вечерта влязох в тъмната стая и кротко седнах на стола в ъгъла. Чу се далечна мелодия на лютня, уморен от път трубадур възпяваше косите на своята любима; изтрополя каруца, старец продаваше убити яребици (вече всичко виждах, всичко!), живот и гълчава разбуди стаята; екна призивният глас на жена, която предлагаше да разгадае ключовете на живота по вътрешностите на убит петел. Вдясно, някъде съвсем до библиотеката, двама старци се уговаряха да пият по чаша вино, мина конната стража, вестител заудря гръмко по барабан и съобщи, че на пазара ще бъде обесена старата вещица Марго…

— Моля те, по-тихо — казах. — Живеем в кооперация.

— Настройвам се — обясни Охлюва. И изведнъж: — Ти имаш ли достатъчно пари?

— Знаеш, че парите никога не са достатъчни — изфилисофствувах аз. — Спестил съм нещичко за стари години…

— А ще ми ги дадеш ли?

— В заем или завинаги?

— Завинаги. Искам да направим сватба на Карамеленото момиче и Принца. Голяма сватба, три дни и три нощи да се веселим, че да бъдат после здрави и честити.

Да си призная, колебаех се. Тези пари са мои, лишавал съм се за тях, икономисвал съм удоволствия, а сега — сватба! И то чия? Уж принц, уж богат, пък няма пари за сватба. И това измислено Карамелено момиче… Измислено ли, стипцо недна! А тогава в лозето ти беше хубаво, сладки бяха устните й. Къде ще ги носиш тези свои въшливи пари, на оня свят ли? Сватба на Фани и Родулус, а Родулус си ти, нали така?

— Добре — казах. — Хиляда са, ще стигнат ли?

— Ще стигнат. А стаята ще им дадеш ли?

— Много си нахален — креснах. — За какво им е стая, нали не съществуват, нали са само измишльотини. Аскота, бухалски нокът, слюнка от къртица — пък сега стая! Може би искаш да им плащам и парното…

— Истински са, истински — измърмори Охлюва. — Толкова истински, колкото и ти. Аз ще им направя тук дворец и ще заживеят при теб, както живеят и в къщата на мелничаря Йорген.

Не обичам тези неща, не ги понасям! Свикнал съм да живея сам, всичко мое да си е мое. Нали казах, такъв ми е характерът. Аз съм саможиво и злобно старче, имам ергенски навици, непоклатими като релси. Остават ми няколко дни, не мога да се променя, не искам да се променя… Защо пък да не искам?

Охлюва продължи:

— Когато ти станеш Родулус, този дом няма да бъде мъртъв. В него ще живеят добри призраци. Щом стане тъмно, щом всички заспят, те ще започват своя живот — и Карамеленото момиче, и Обущаря, и Принца, и Трубадура, и великата вещица Марго. Винаги е било така — във всеки изоставен дом непременно трябва да живеят призраци.

— Добре де — съгласих се. — Щом трябва да живеят, нека живеят.

След малко Охлюва продължи бавно и с равен глас:

— Тъжен бил Обущаря и много плакал, затворен в своята малка работилница. А после решил да направи за сватбата на Карамеленото момиче най-красивите обувки на земята. Направил едни — не му харесали. Направил други — не му харесали. Работил дълго, ден и нощ, седмици и месеци. Умелите му ръце майсторели приказни обувчици, по-леки от въздуха, по-фини от светлината, но той не ги харесвал. Искал да направи нещо нечувано и невиждано, защото само то ще бъде достойно за момичето, което обичал. Докато един ден измайсторил обувки, толкова изящни и толкова нежни, че се стопявали, щом ги докоснеш.

— Невъзможно и глупаво! — извиках. — Той е стигнал до абсурда, до отрицанието на своя труд! За какъв дявол са ти обувки, които не можеш да обуеш. Това е безсмислена красота!

— Да, малки читателю, той направил невъзможното, стигнал съвършенството…

— За да се убеди, че съвършенството е ненужно! — пак го прекъснах аз. — Че съвършенството спира движението нататък!

— Да, малки читателю, той направил невъзможното, защото всяка истинска любов може да направи невъзможното.

Охлювът Андерсен направи дълга пауза и продължи своята приказка:

— Дошъл денят на сватбата!

— Чакай — прекъснах го аз. — Не съм дал още парите.

— Ти вече ги нямаш — прошепна Охлюва и ми се стори, че се усмихна. — От всички околни села идвали гости и носели прекрасни подаръци за младоженците. Дошъл и Обущаря, поклонил се и поднесъл невижданите дотогава обувки.

— Ах, колко са красиви! Колко са нежни! — избухна в тъмното гласът на Карамеленото момиче. — Нали, Принце?

— Тогава тя ги докоснала — продължи със своя равен глас Охлюва. — И те се стопили, а с тях се стопил и Обущаря, защото той никога вече не можел да направи толкова прекрасни обувки. А защо да живее един обущар, щом не може да направи най-прекрасните обувки на земята?

Тогава в стаята се чу тихо и равномерно цъкане: цък-цък, цък-цък, цък-цък. Като че ли някой удряше с нежно чукче по сребърни звънчета.

— Кой си ти? — попита Принца.

— Аз съм часовникът — обади се тънко гласче в тъмното.

— А защо си дошъл на нашата сватба?

— Ще бъда винаги с вас, за да ви напомням, че каквото и да се случи, аз работя, аз работя, аз работя…

— А ти кой си? — обърна се принца към друг гост.

— Аз съм манлихерата.

— Сбърка, Андерсен, сбърка! — реагирах бързо аз. — Тогава не е имало манлихери. Нарочно го правиш.

— Знае ли човек — рече Охлюва. — Какво е имало тогава и какво не. И какво значи тогава? Всичко става сега, приятелю, а не тогава.

— Аз съм манлихерата — повтори студеният мъжки глас.

— Защо си дошъл на нашата сватба?

— Аз винаги ще показвам дулото си иззад листата, за да помните, че съществувам.

А след това започна сватбата. Тръбачи надуха рогове, гвардейци заудряха тарамбуки, заиграха танцьори. Лакеи в светли костюми поднасяха пищни ястия, всеки държеше кана с вино, зацвърчаха печени елени, шутове и джуджета се търкаляха през глава. Дойдоха феодалите със своите проскубани вещици, перовете с високи яки, херцозите с мечове, маркизите със златисти копчета, графовете с пера на шапките, виконтите с островърхи обувки, епископите в своите сърмени наметала, бароните в обковани колани, лордът — пазител на печата, дворцовият ковчежник, членовете на тайния съвет, а след тях — стотици кавалери на ордени, камерюнкери, рицари и оръженосци.

— Тук стана много шумно — прошепна на ухото ми Карамелената принцеса. — Не искаш ли да избягаме навън?

И тогава съвсем несъзнателно, съвсем без да искам, сякаш някой друг избута думите ми отвътре, аз казах:

— Добре, да избягаме.

Промъкнахме се през таен вход, спуснахме се по извити стъпала, през тесен коридор, осветяван от факли, минахме покрай мълчалива стража и излязохме на една обляна от светлина територия. Септемврийско пладне, аромат на круши и суха пръст, наблизо се е разплел коларски път, някой подвиква на уморените коне, звуците се плъзгат по равнината. Благословена жълта пръст, която винаги ще помня. И овали грозде, топли от маранята на пладнето.

— Тук е забранено — каза Фани.

— Знам.

— Ако ни види пазачът и каже на татко…

— Много им здраве!

Тялото й е още мокро, дето се къпахме във вира; косата й се е сплела на тънки змийчета, блузката е прилепнала плътно до гърдите, издава плавните им гънки, недораслите връхчета.

— Я виж! Вдигаш пара.

— Не ме гледай, де! Ужасна съм.

— Ти си най-хубавата, Фани. Ама най!

— Да, да… Есенес, като идеш в града да учиш, ще видиш тамошните хубавици и…

Искам да й обясня това, което тя разбира и въпреки това очаква да й обясня. А нима мога? Едно дребничко такова, с орехова коса, с лунички, с прилепнала до гърдите блузка, вдигаща пара, е събрало целия тебе в себе си. Какво можеш да й обясниш тогава?

И виждам зад листата манлихерата на пазача.

— Да бягаме! — виквам и хукваме по този свят от само една леха, но зад всеки храст се крие манлихерата на пазача. Тичаме, не усещаме острите върхове на буците, тичаме дълго — ден, година, цял живот, а зад гърба ни преследва онова равномерно, страшно и безнадеждно цък-цък, цък-цък, цък-цък…

А в края на този свят в сянката на листата лежи, озъбен иронично, мъртвият Родулус — със зеещ като бездънна метална кутия череп.

Събудих се весел. Знам, че не беше обикновен сън, не беше лъжливо видение на възбудената мозъчна кора, а отново изживяна реалност отпреди половин век. Онзи чародеец Охлюва избра най-ярките и слънчеви кадри, за да ги завърти отново на своята вълшебна мовиола с цялата неподправена искреност на оригинала. Нищо там не беше илюзия и магия: скрихме се зад храстите, прегърнах мокрите й рамене, тя ме обви с тънките си като върбови клонки ръце, целуна ме и рече финалната реплика: „Не чакай нищо повече!“, където жичката на спомена се скъса.

Малко беше, наистина, но като си помисля, не намирам нищо по-сладко в своя живот.

Спуснах щорите, завих се през глава и лежах до късно. Страхувах се да отметна одеялото, да не би светлината да разруши измамата на нейното продължаващо присъствие. Затворих очи, но слаб е старческият мозък, когато го насилваш да възпроизвежда по-осезаемо. Връщах само контурите, само нещо размазано и неплътно. Завиждах на Охлюва за неговия магизъм; бях готов да отида при Аскота, да изпия сместа от бухалския нокът, която преви от веществото на сънищата веществото на приказките. Но Аскота сигурно няма да се съгласи. За да бъдеш чародеец, трябва да бъдеш преди всичко добър, защото иначе ще правиш само приказки за себе си.

А не беше ли целият мой живот лош и безсмислен? Разбира се, бях знаменит хирург, върнах живота на хиляди хора, направих от повредените им моторчета здрави сърца, но онези сърца — възелчетата от мускули. А какво направих от другите сърца?

Жичката на спомена се скъса там, където трябваше. Няколко дни по-късно заминах за града и забравих момичето на сладкаря. През ваканциите я срещах случайно, ухаеше на карамел и ванилия, кимвах и отминавах мълчаливо покрай нейното очакване, защото виждах пред себе си стълбището на своя възход и защото винаги съм бил нечестен. Исках да стана знаменит — станах знаменит. И какво? Титли, награди, конгреси — и какво? Поклонение пред моите способности, възможност да се обезсмъртя чрез Родулус — и какво?

Тогава чух под завивката, съвсем до ухото си:

— Цък-цък, цък-цък, цък-цък…

Отидох в стаята на Охлюва.

— Излез, знам, че си под радиатора.

— Да — рече Андерсен. — Мисля.

— Мислиш, мислиш! А навсякъде часовници! Където се обърнеш — часовници! Непрекъснато ми напомняш, че е време да си отивам.

— Времето е неумолимата жестокост, приятелю — рече Охлюва и изпълзя от странния си дом. — И аз съм обречен да мисля за времето, което изгубваме. Веднъж Клумпе-Думпе изхлипа и ми призна, че го е наранило времето. Никъде не видях нито драскотина, нито кръв. Исках да го превържа, но той все ми казваше: „Не тук, а тук. Не тук, а тук.“ Полях го с жива вода, наложих го с билки, обаях го с тъмните заклинания на Аскота, но него го болеше. Не тук, а тук. Не там, а другаде. Навсякъде. Ох, как можеш да превържеш раните, които времето оставя…

„Той има незаменимата способност да намира бисери във всеки уличен канал.“ Боже мой, кой ми каза това?

— Всеки от нас се ражда Грозно патенце — продължи Охлюва Андерсен, — но после може да стане красив лебед, ако живее красиво. Мама искаше да ме направи шивач и аз станах шивач; започнах да съшивам спомените ви с невероятните картини на моите сънища, слагах джобче от шега, яка от радост, ръкави от тъга, светли копчета от остроумия и в моите дрехи всички ставаха красиви. И крачат по-иначе по улицата, и се усмихват по-иначе, и обичат по-иначе.

„Той е един оживял смешен поетичен персонаж, внезапно появил се от книгите и забравил тайната как да се върне обратно в прашната библиотека.“ Кой говори в мозъка ми!

— Тази вечер ще продължим приказката, нали? — попитах с нескрита надежда. — Оттам, от сватбата…

— Приказката свърши.

— Как свърши! Кой ти е казал, че свърши! — креснах. — Ти не можеш да решаваш всичко сам! Приказката има нужда от нас.

— Всяка приказка трябва да свърши навреме.

— Моля те, Андерсен. Аз искам да се видя още веднъж с Карамеленото момиче.

— Защо? — попита той.

— Имам да й казвам някои неща. Разбираш ли, трябва да се извиня… За глупостта си тогава, за това, че не й се обаждах… Бях горд и загубих.

— Да се извиниш? Ти — професорът, надутият, знаменитият?

— Да.

— Не може, приятелю. Колкото и да повтарям срещата ви, тя ще бъде една и съща. Събитията не могат да се променят. Нищо в тях не може да се промени. Нито да се ускори. Чуваш ли?

И аз чух:

— Цък-цък, цък-цък, цък-цък…

Е, щом е така.

Позвъних на професор Минков.

— Здравей, палачо! Обажда си бъдещият Родулус.

— Как е, професоре? Готови ли сте?

— Напълно — отговорих.

— Оправи ли всички проблеми?

— Съвсем. Приказката написах, парите раздадох, къщата завещах на една позната от детските години. Сега съм на нулата, чист и добър като новороден.

— А кому завеща греховете си? — попита той.

— На едно старче на име професор Димко Велинов. Случаен стар познат, нямам нищо общо с него.

— Тогава утре те чакам.

— До утре.

И ето, след малко тръгвам към института. Завиждам му на Родулус, наготово ще се сдобие с богат и чист мозък. А аз цял живот носех едно мръсно парче вещество, пълно с мнителност и подозрения.

Виждаш ли какво направи Охлюва?

— И тогава станало чудото, млади читателю. На дванадесетия ден Железния човек се събудил, вече напълно здрав. Вдигнал непохватно тежкото си тяло, направил първите неуверени крачки напред и огледал хората около себе си. Тогава те забелязали, че в мътния му поглед има само ярост и омраза.

Железния човек продължил напред. Той бил силен и умен, затова никой не посмял да го спре. Слязъл по стълбите на лечебницата, тръгнал по пътеката и отишъл в своя дом. Разбил вратата, влязъл в стаята и дълго търсил нещо. Накрая го намерил — едно мъничко и уплашено охлювче. Сложил го на пода, охлювчето подало рогцата си и точно тогава Железния човек вдигнал единия си крак и яростно го стоварил върху него. Когато вдигнал петата си, на пода имало едно мъртво размазано охлювче с впити като стъкълца парченца от черупка.

Но ти не си мисли, млади читателю, че охлювчето умряло. Не, то е живо, то не може да умре, но сега се е превърнало в малко кученце, което жалостно скимти под един прозорец. То чака да го приберат, за да започне да прави своите приказки и да насели дома с добри вълшебници.

Един толкова сантиментален човек
Писма до Мариана

1

19 март

Здравей!

Четвърти ден вали и ми се струва, че Ной ще трябва отново да събира животните…

Много неща са се променили в този град. Срещам познати от детството лица (библиотекарката, учителят ми по история, кафеджията бай Вахан) — сякаш са разрушени, трудно откривам лицата им отпреди трийсет години, посипани под белезникавия пясък на времето. И към мен ли то е било толкова несправедливо, моята възторжена младост — колко много разочарования съм ти спестил…

Пак започнах сърцераздирателно. Ще се усмихнеш игриво и ще кажеш, че е от дъжда: поначало, когато вали, ставаш един такъв нефокусиран. Аз, верен на нрава си, ще възразя, тогава ще извърнеш към мен глава и ще ме приканиш с очи: кажи го де, кажи го, щом не е от дъжда…

Беше лято. Беше слънце и свобода. Изкачвахме стръмната улица, която свързва градския часовник с морската градина. Вървях мъничко след теб, на половин крачка назад, за да се радвам на загара на раменете ти, на изящното очертание на гърдите, на размирната ти привлекателна женственост, която ме прави екзалтиран хлапак. Много неща трябваше да ти кажа тогава (за времето и преди всичко за горчивината му), но ме смутиха разноезичната пъстра тълпа, самоуверените бицепси, ходилата в джапанки. След час беше късно. След час беше непоправимо късно — тогава още не знаех, че нищо между нас няма да се случи навреме.

(Защо никога не сме били заедно в този град?)

До самия бряг на морето има естрада с формата на мидена черупка, проядена от солени пръски и варосана от непредпазливите свободни гларуси. Ако сме били сами, значи е единственият случай, когато сме били сами. Не помня. Помня само, че ти разказвах за едно свое откритие: в този град слънцето се ражда като Афродита от морето и умира на покрива на един мръсен панелен блок. Помня още: вятърът настояваше да направи от шапката ти птица и тя охотно размахваше снежнобялата си периферия. Помня още: слушахме музика — свиреше самотен мъж, загледан в нищото. Или може би в собственото си минало, което е пак същото.

— Моят учител по музика — казах. — Припечелва през лятото. За децата си припечелва.

— Свири сам — ти се усмихна тъжно, а сякаш е цял оркестър: акордеони, цигулки, барабани, флейти. Всичко едновременно, а сам човек.

— Техника — казах. — Електронни синтезатори на звук. Кутии, наблъскани с интегрални схеми.

— Страшно е — и стисна уплашено дланта ми. Дали тогава разбрах, че само страхът може да ни свърже?

— Страшно ли? Напротив, триумф на знанието.

— Страшно е — повтори и долових трескавото ти потръпване. — Кутиите свирят без нас. Музика без човеци — не е ли чудовищно?

Стана, притича през пясъка и нагази до колене във водата — искаше морето да измие страха ти. Но морето не измива страха, защото не го разбира.

(Никога не сме били заедно в този град.)

А сега вали. Четвърти ден вали неспирно и Ной започна да събира животните.

Спомняш ли си къде е площадът с големия зеленикав храм? Вчера пресичах този площад, захлупил ниско чадъра, гледах съвсем пред ходилата си (не локви, а реки!), просто разхождах меланхолията си, когато внезапно дочух музика. Тънка музика, изящна: деликатна, почти чуплива вибрация на въздуха. Вляво е концертната зала, помислех си, значи репетират. „Значи търсят врата, през която се излиза от времето.“ — би казала ти, затова се спрях да послушам; небето изливаше мокрото си проклятие, вятърът свирепо блъскаше водната пелена в коленете ми, храмът ме защитаваше с достолепието си, студът беше стигнал до костите, дотам някъде се бе просмукала и моята опустошаваща меланхолия, затова се спрях да послушам Четиридесетата симфония на Моцарт.

Някъде в средата на третата част (още чувам този лекокрил менует!) долових хлипане. Някой седеше върху мокрите стъпала, направо под дъжда, облегнат на влажната стена, открит за вятъра и за всички човешки бедствия, и хлипаше. Познавах го — Учителят. Брадясал, със сако на голо, обут в смешни старовремски сандали, хиляда години по-стар от лятото. Приближих се, но не ми обърна внимание. Протегнах чадъра над него (със същия жест някога на празниците му поднасях цветя); тогава вдигна очи и с едва забележимо движение на главата ми каза: няма нужда, вече няма нужда.

— Плачеш. Заради дъжда ли?

— Не — каза Учителя.

— Значи заради музиката?

— Не — каза Учителя.

— Тогава защо?

— Заради себе си — каза. — И заради теб. И заради всички.

(Спомням си първия си урок. Деца, каза тогава той, музиката е най-късата пътека до душата, но по нея минавайте внимателно, защото зад храстите се крие отчаянието…)

А музиката звучеше — изтънчена, разнежваща, въпреки дъжда и въпреки отчаянието, което се крие зад храстите. Нямаше повече какво да си кажем, затова — не знам кои сили ме принудиха да го направя — реших да вляза в залата и да послушам. Минах на пръсти по мрачния коридор с тежък дъх на цигари, закачих чадъра и шлифера си на гардероба и внимателно отворих вратата — музиката изведнъж стана по-мощна, а с нея дойде и непоносимият мирис на плодово масло. Притичах до последния ред и седнах на крайния стол.

Тогава разбрах всичко.

На сцената нямаше нито един музикант.

Цигулките лежаха хоризонтално във въздуха, а лъковете се плъзгаха по струните, сякаш дърпани от пръстите на съдбата. Контрабасите стърчаха горди като лордове, клавишите на рояла потъваха сами, мъхестите глави на палките подскачаха в такт върху изпънатите кожи на тимпаните, флейтите се полюшваха приспивно, а отпред елегантна пръчица рисуваше странни фигури върху празнотата…

Оркестърът свиреше без нито един музикант. Залата беше празна — само аз и унесените инструменти, и Четиридесета симфония, и дъждът навън, и вятърът, и хлипащия Учител. А когато дойде краят, когато отзвуча последният тон, когато цигулките се отпуснаха изнурени до пюпитрите, когато палките се скръстиха покорно върху кожата на тимпана и пръчицата на несъществуващия диригент се отпусна прилежно върху нотните листове, тогава, или секунда след това, когато се освобождаваш от захласа и отново се връщаш във времето, тогава, Мариана, от стотиците столове, по-точно от облегалките на стотиците столове се надигнаха бионични ръце и започнаха да ръкопляскат! Тънки ръце, восъчни, покрити с бледожълт полимер, под който се виждаха релета и пружини, започнаха да ръкопляскат, а някои хвърляха цветя към сцената…

Изкрещях и хукнах навън. Учителят го нямаше, не притичваха минувачи, автомобилите бяха застинали празни по улиците, дърветата стърчаха в ужасяващо вцепенение — и никой, и нищо, само дъжда, само вечен, безспирен, тягостно равномерен дъжд…

От залата още се чуваше шумният възторг — те съпреживяваха без нас и се наслаждаваха без нас. Това беше тяхното отмъщение за наивността ни — безсмислено е изкуството да бъде вечно, щом животът е кратък. Не е ли по-добре да е обратното?

Продължава да вали и е време Ной да събере животните.

Лека нощ.

2

22 март

Здравей!

Днес денят е равен на нощта. Днес е първият пролетен ден. Искам да сме заедно, нито един празник не сме били заедно (празниците всеки прекарва в семейството си). Ти ще се усмихнеш и ще кажеш, че е празник, когато сме заедно. Аз, верен на нрава си, ще попитам защо, тогава ще извърнеш към мен глава и ще ме приканиш с очи: кажи го де, кажи защо е така…

Нашата улица води до входа на плажа. Малко преди да стигнеш стъпалата към морето, миг преди да видиш оловната му повърхност, вляво има една сладкарница. Духаше остър вятър, дърветата се бяха изгърбили в усилия да му устоят, носеше пронизващи ситни пръски, затова се скрихме вътре. Седнахме съвсем до печката, миришеше на сухи дърва и кафе, ти грееше премръзналите си пръсти, а момичето зад щанда гледаше разсеяно встрани, защото говорехме за любов.

Някой от нас каза, че любовта е особено състояние на душата, а другият отвърна, че непременно го изтърваваш през всичките тези години. Скиташ, дишаш, танцуваш, погребваш, пишеш книги — все ще се случи да паднеш, а паднеш ли, това мъничкото се изтърколило, срие се между нещата наоколо, потъне някъде — върви, че го търси. Виж, ако беше някога…

— Някога ли? — не гледаше мен, гледаше огъня. — Някога — може би.

Още не бях свикнал с мисълта, че всичко между нас ще се случва късно. Понякога толкова късно, че ще остава незабелязано.

Говорихме дълго, уморително дълго за любов — за любовта като нещо външно и странично, за любовта без лице. Само аз видях, че момичето плаче. После то ми направи таен знак да погледна навън, а там, на улицата, направо под дъжда и без чадър стоеше любовта, завита в протрития си шлифер, и чакаше на спирката автобуса, за да си замине.

(Всъщност ние никога не сме били заедно в този град.)

Тази сутрин отидох в същата сладкарница. Беше приветливо, по стените имаше празнична украса — мартеници, хартиени цветя и бездарно нарисувани щъркели. Момичето ме позна, потърси те с поглед около мен, но после реши, че равнодушието е задължително за професията й.

Едва бях отпил първите глътки кафе, когато към мен се приближи мъж на неопределена възраст, със странно източено лице, за което мога да кажа само, че беше уморено. Стоя няколко секунди прав, сигурно събираше смелост да започне, но аз предпочитах да съм сам.

— Свободно ли е до вас? — попита. Гласът му беше сух, дразнещ, сякаш отдавна не беше говорил. Седна, макар да не реагирах.

— Аз съм режисьор — започна след минута той.

— Убеден ли сте, че това ме интересува?

— Подготвям спектакъл — продължи той, без да обръща внимание на хапливата ми забележка. — Труден спектакъл, много труден. Искам да стане нещо невиждано.

— Всички правят нещо невиждано — казах, — а после просто не става за гледане.

Усмихна се хитро и сякаш мнително. Знаеш, светът е пълен с гении, които искат да правят невиждани неща, а после или стават сервилни чиновници, или се пропиват.

— Трябва ми сценично пространство — продължи той. — Разбирате ли, функционален обем. Всичко останало е готово. Осветление, звук, декор, сценични ефекти — всичко.

— Опитайте в някое читалище. Читалищата са задължени да стимулират амбициозните любители.

Той пак се усмихна хитро и едва тогава ми хрумна мисълта, че лицето му е съвсем особено.

— Моите представления са други — каза Режисьора. — Не, не театрални, съвсем други. Те се изпълняват в четиримерно пространство — време, както се казва, в пространство на Минковски. Сигурно сте чували специалната теория на относителността…

— Оставете ми на мира! — креснах. — Сценарии не пиша, не разполагам с никакви пространства и изобщо ми се махайте от главата!

Разбрах, че съм постъпил нетактично, той сви обидено устни, затова продължих по-любезно:

— Наистина не разбирам какво искате от мен.

— Нищо — отвърна той. — Всъщност нищо. Исках само да кажа, че е трудно… Не, не невъзможно, но трудно… Неопределеността е голяма според принципа на Хайзенберг, много трудно е да се локализира и точното време, и точното място, да се събират точно тук и точно сега…

— И вече трябва да ми е по-ясно, така ли?

— Знаете, нали, квантовият вакуум може да роди всичко. Вселената също е родена от квантовия вакуум. Въпрос на флуктуация, значи може, но трябва много енергия, много…

— Добре — казах, — напишете молба до някоя електроцентрала и довиждане.

Вече се бях изправил, когато Режисьора ми направи знак да бързам и посочи с пръст зад гърба ми. Обърнах се — на ъгловата маса до прозореца седяха момче и момиче. Той — къдрокос, с редичък хлапашки мустак, с небрежно разкопчана ученическа куртка, някак сантиментално вторачен в нея, а тя — с коса като пухкав калпак и красива в своята свенлива сияйност.

— Познавам момчето-казах, — въпрос на грим, но най-вече плоска шега.

— Не е шега — отвърна той, — а флуктуация. Игра на квантовия вакуум. Сега сте двамата, нали това искахте — тук, двайсет години по-рано?

— Тя ли е?

— Така е изглеждала в Ломската гимназия или във Видинската, не помня.

— Мъртви ли са?

— Защо „са“, трябва „сме“. Не мъртви — бездвижни. Не им достига енергия.

— Направете нещо, моля ви!

— Не им достига енергия — повтори той.

— Колко — джаул, мегаджаул, сто?!

— О, много повече… Колкото за една пролет.

Вероятно забеляза недоумението ми, затова продължи:

— Пролетта също е флуктуация. Пролетта също е спектакъл. Мой спектакъл — допълни Режисьора с гордост. — Трябва енергия — за всяка тревичка, за всеки цвят, за всяко ново събуждане. Ето толкова много.

Той ръкомахаше възбудено, сякаш повече разказваше с ръцете си.

— Има организатор, но всичко зависи от мен, аз съм режисьорът. Мога да направя невиждани неща, но толкова е лимитът, не отпускат повече.

— По дяволите пролетта!

Той мигом застина и ме изгледа с изумление:

— Искате да кажете, че трябва да прехвърля енергията към вашия…?

— По дяволите пролетта! — повторих. — Имало е милиони пролети, милиарди, а това не може да се повтори, не може!

Той разглеждаше разсеяно украсата по стените — мартениците, хартиените цветя и бездарно нарисуваните щъркели.

— Нямам право — каза Режисьорът. — Пролетта е надеждата, че всичко пак ще се повтори. Разбирате ли — всичко трябва пак да се повтори, иначе…

Последните думи той каза особено, като прокоба, но аз бях неумолим. Не знам дали ще ме оправдаеш, дали ще простиш този висш егоизъм, но това беше единствената възможност да те спася за себе си, а съвестта ми е свидетел, че никога нищо не съм искал повече.

— Добре — каза накрая Режисьора. — Цената е висока, може би точно затова… Щом на тази цена сте готов, може би наистина си заслужава… Да започваме, хайде! — той плесна с длани. — Всички по местата си. Осветление? Звук?… Къде пак е изчезнал този холоскопист!

Той сякаш наистина ръководеше някакъв невидим екип и после сякаш наистина започна неговият спектакъл (или може би нашият?!), защото всичко потъна в някакво сияние с цвят охра, и те двамата (извинявай, ние двамата) внезапно се раздвижиха. Момчето запали цигара, но веднага я скри в шепата си и до края пушеше тайно. После каза, че любовта е особено състояние на душата, а тя: значи трябва душа. А душата е нещо толкова мъничко, допълни тя, че непременно ще го изтървеш през всичките тези години. Той разпалено заговори за любов, дори изрецитира няколко стиха, а тя: такива като теб скитат, дишат, пият, танцуват, пишат книги, значи все ще се случи да паднат, а паднеш ли, това мъничкото ще се изтърколи, ще се скрие между нещата наоколо, ще потъне някъде — върви, че го търси. Той се опита да я убеди, че я обича почти истерично и ако не днес, след десет години, след двайсет, все едно, някой ден, непременно някога…

— Някога ли? — тя не гледаше към него, гледаше навън. — Някога — може би.

— Стоп! — креснах. — Спрете!

Прожекторите угаснаха, охрата се стопи и тогава видях, че отвън на улицата, направо под дъжда и без чадър, стои любовта и чака на спирката автобуса, за да си замине.

Ето това се случи тази сутрин. В началото реших да не ти разказвам историята с Режисьора, защото може би ще се натъжиш; после обаче се сетих, че сигурно сега се разхождаш сама в някой от софийските паркове и се питаш защо ли тази година пролетта не идва. Ето затова не идва.

Режисьорът рече: пролетта е надеждата, че всичко пак ще се повтори. А аз не го разбирам — всичко се повтаря и всичко е неповторимо.

Ти проумяваш ли го?

Лека нощ.

3

25 март

Привет!

Днес по християнския календар е Благовещение. На днешния ден от небето се спуснал архангелът Гавраил, за да извести, че Мариам, жената на Йосиф, е непразна. „Ангелът влезе при нея и рече: Радвай се, благодатна! Благословена си ти между жените!“

Но аз искам да ти пиша за съвсем други неща.

Всяко момче в своето детство има един таван, пълен със стари вещи и тайни. Там — между сандъците с парцали, пожълтелите стари книги и развалената шевна машина „Сингер“ — минават съкровените минути на неговото детство; там то размишлява за великите загадки на простия свят и през капандурата вечер гледа звездите, за да слее мистерията на собственото си съществуване с вечните мистерии на Вселената. Тъй с годините наивният мъничък фантазьор преживява грандиозна трансмутация на душата, след която става възможен, веществен и търпим.

Аз също, разбира се, имам свой таван. От него някога се виждаше целият мой свят — съседското момиче Христина, морето и половинката на Млечния път. Прекарвах там минути и на блаженство, и на терзания, защото исках да слея тези четири (плюс себе си) първоелемента в единна субстанция, но нищо не се получаваше — чак по-късно разбрах, че четирите стихии все още съществуват точно защото не могат да се слеят. Но тогава обичах Всичкото и вярвах, че най-великото удоволствие е да преодоляваш съпротивата на материята, когато не иска да става душа.

Днес по съвсем друг повод се качих — сега таванът е просто склад за отпадъци, магьосниците са взели своите магии и са се пренесли при друго момче. Сега там мирише на старо, пак е хаос, но го няма въображението, което с божествен замах прави от хаоса Вселена. Останало е само белезникавото петънце в горния десен ъгъл, две педи над вратата, светлозелено, с големина на орехче, не — с големина на грах, което ме връща назад към една мъничка тайна и една голяма вина…

Открих го съвсем случайно. Може би съм си представял как спасявам от разбойници съседското момиче Христина или как намирам на морското дъно невиждано златно съкровище, което непременно ще й подаря, или как я открадвам на кон от нейния дворец — не помня отдавна беше. И тогава съвсем случайно го открих — малкото светлосиво паяче в горния десен ъгъл, две педи над вратата. Не знам с какво привлече вниманието ми, но имаше таен сигнал, някакъв призив: ето ме, дойдох, аз съм тук, нали ме чакаше?

Така започна нашето необикновено познанство. Първо трябваше да му дам име и го нарекох Обрешко. После реших да науча нещо за него, затова посегнах към книгите: паяци, Арихниди, клас членестоноги безгръбначни, тялото им се състои от главогръд (просома) и коремче (епистосома), шест двойки крайници, но само четири служат за придвижване, останалите две двойки са горната и долната челюст, дишат с трахеи и бели дробове… Повече от двадесет и пет хиляди вида! Какъв ли беше моят Обрешко? Най-много приличаше като че ли на Микратена скреиберзи или може би на Нефила, но едните живеят в Бразилия, другите — в Лаос. Как ли бе дошъл от толкова далеч?

Ти сигурно сега очакваш да ти разкажа нещо съвсем необикновено — тъй де, на фантаста трябва да му се случват свръхестествени неща. Например моят Обрешко да има осем двойки крака или да не диша обикновен въздух, или да е направен от невъзможни сплави и изобщо да е другопланетен брат по разум. Ще те разочаровам — такива паяци има само в разказите, и то невинаги в най-добрите. А Обрешко си беше съвсем нормален — с главогръд и коремче, с шест двойки крайници, от крехка земна плът…

Само дето можеше да говори.

(Виждам как въртиш глава и казваш: знаех си, че накрая пак ще го извъртиш към шантавото.)

Шегувам се, естествено, изобщо не можеше да говори — как ще говори, щом използва за челюсти крайниците си. Той просто предаваше мислите си на разстояние.

(Ех, пък и ти! Че ако е съвсем-съвсем нормален, защо ще идва в моя таван? Ще иде в нечий друг, нали?)

Ето, спомних си и ми стана весело. А всъщност не беше никак весело…

Не е трудно да се гледа паяк в домашни условия. Няма нужда от специални грижи, само ловиш мухи и му ги носиш. Започнах методично да избивам мухите в квартала и само за десетина дни Обрешко наедря, заглади епистосомата си и стана ленив и съзерцателен.

Тогава започна нашето философско общение.

Ако трябва да бъда откровен, ще ти призная, че в разговорите участвах само аз. Разказвах му за себе си и за света около мен, споделях възгледи за нещата, а той само от времена време казваше: „Да, разбира се.“ Или „Не, разбира се.“ И само в изключителни случаи „Може би да, може би не.“ Не, не казваше, а изпращаше своята телепатема, която аз улавях свръхсетивно.

Веднъж му разказах, че ние, човеците, уважаваме паяците, затова е забранено паяк да се убива. „Да, разбира се.“ Някои дори вярват, че паяк е спасил младенеца Христос от мъченията на цар Ирод. „Не, разбира се.“ Разказва се, че паякът е първият тъкач и строител, а има дори и свещени паяци — Ареоп — Енап и Сусистинако. „Да, разбира се.“ Но все пак паякът си е паяк, безгръбначно насекомо, докато човекът е разумно същество, най-висшето в природата и вероятно единственото интелигентно във Вселената. „Може би да, може би не.“

Така си разговаряхме с паяка Обрешко и ти сигурно не се изненадваш, защото момчетата могат да говорят с всичко.

Докато един ден…

Току-що се бях върнал от плаж, чувствах се уморен, отпаднал, като че ли изсмукан от водата и слънцето, искаше ми се да остана сам, да се отпусна, затова се качих направо на тавана, излегнах се на стария диван и притворих очи. В онези странни мигновения между реалността и съня, когато все още си и тук, и в прегръдките на Хипнос, точно на границата между истината и халюцинацията, между трезвостта и видението, ми се стори, че Обрешко се е вторачил в мен, че ме гледа някак особено, после стана неспокоен и започна да расте… Стана голям почти колкото мен, чудовищен, отвратителен, с грамадни мъхести крака, някак странно се спусна от ъгъла и тръгна към дивана, злокобно движейки своите челюсти крайници. Исках да му изкрещя да се маха, защото се страхувам, защото е ужасяващ, а съм сам и безпомощен, но сънят бе по-силен, като че ли потънах в някаква безпространственост, мъчително дълбока, лепкава, изсмукваща всякаква съпротива, тъмна като безнадеждността. После в мрака покълнаха светли искрици, разтегнаха се и станаха тънки нишки, или може би пътечки, фини, олюляващи се, разтегливи. Стори ми се, че вървя по тези нишки, наоколо е космическа нощ и пустота, нишките отиват някъде в безкрайността, дори отвъд нея, а аз съм мъничък, нищожен, прашинка, която всеки миг ще падне, няма да удържи и ще падне надолу, надолу…

— Дойде ли? — чух могъщ глас, от който изтръпнах.

Може би съм искал да отговоря, защото открих, че нямам глас, или няма звук, който да пренесе гласа ми.

— Знаех, че ще дойдеш. Тъй пише в Праджапати.

Вече не беше страх и безпомощност, а ужас и отчаяние; осъзнах, че не мога да направя нищо друго, освен да хукна по тези разтегливи нишки напред, далеч оттук. Но къде ли можех да се скрия — бях гол и самотен в целия Космос, бяхме само аз и той, и този свръхчовешки глас, който извираше от белите дробове на пространството…

— Тъй пише в Праджапати — ще дойдеш. Трябва да се намери поне един, пише там, който да разбере истината. Защото Брахма е велик и изтъкава от самия себе си паяжината на световните закони и същности. Той живее милиард пъти по милиард години и тъче космическата плът, а вие сте само мънички паячета, които тичате назад-напред в неведение, безнадеждни и напразни, неосъзнаващи и безсмислени в своята извечна слепота, в своята празна любознателност и краткотрайност. Той тъче нишките, по които минават съдбите ви, вървите със самочувствието на разумни и искате да разберете нещата, а сте само боязливи паячета, жалки и нищожни, само паячета, само паячета…

Събудих се изпотен и уплашен. Мракът се стопи и видях спасителното присъствие на реалността — таван и капандурата, от която виждам съседското момиче Христина, морето и половинката от Млечния път. И сандъците с парцали, и пожълтелите стари книги, и развалената шевна машина „Сингер“. Там си беше и паякът Обрешко — мъничък, жалък и нищожен, тичащ напред и назад в неведение, безнадежден и напразен, неосъзнаващ и безсмислен…

Станах и с един яростен замах на юмрука го убих.

Това си спомних днес, когато се качих на тавана. В горния десен ъгъл, две педи над вратата, има светлозелено петно с големината на орехче или на грях — всичко, което остана от моя приятел Обрешко. И всичко, което ще остане от мен и от теб.

Защото друг тъче космическата плът и нишките, по които минават съдбите ни. Затова нашите не се пресичат.

Но знаеш ли какво се сетих днес, Мариана? Гласът рече, че Брахма тъче нишките от самия себе си. Значи и Брахма е паяк, нали? Значи и Брахма е паяче, което тича напред и назад в неведение, безнадеждно и напразно, и някое момче го гледа, и някое момче разговаря с него, както аз с Обрешко, докато някой ден разбере и с един замах на юмрука…

И докъде така?

Лека нощ и те целувам.

4

30 март

Привети от моя град!

На този ден преди десет години барба Милтиади пое към варосаните ангели.

Така казваше той, когато съседките го ругаеха за всенощните му гуляи: „Ще си иде барбата след запой, както е бил направен. Сложете го в сандък, ама без цветя, че не понасям да ме лазят буболечки, и подире го пуснете в дупката, без да циврите. И като се слегне земята, направете отгоре ангелче от цимент и го варосайте, че да е бяло. Друго не искам.“ Пък сляпата Рипсиме се заяждаше: „Сичко ще направим, Милтиади, сичко, ти само си върви, че то твоето не беше пиене, не бяха жени…“

Отиде си преди десет години. А когато земята се слегна, момчетата събрахме пари и му купихме варосано ангелче — лекокрило, в позата на балерина. Защото барбата си нямаше никого освен нас.

Тогава си въобразявахме, че е стар морски вълк, стигнал до Канарските острови и Таити, а той отвръщаше през смях: „Море, между Обзор и Созопол съм направил десет хиляди тенджери боб със сланина.“ На Йордановден все той вадеше кръста от морето и събираше парсата, дори когато остаря — младите, казваше, нарочно се мотаят наоколо, че аз да го намеря, сигурно ме жалят.

Но ние чакахме Никулден. На този ден барбата ставаше неузнаваем — параден черен костюм със златисти копчета, с вратовръзка, избръснат и подстриган. Появяваше се към обяд, слизаше от небето като знамение, улицата грейваше с божествена светлина, жените се показваха на прозорците, часовниците спираха досадното си тиктакане, защото барба Милтиади отиваше до морето да се срещне с Николай Чудотворец. Отиваше винаги на едно и също място; ще спре насред пясъка, ще изуе обувките си, после чорапите, ще навие старателно крачолите до коляно и ще нагази в студената вода. Ще гребне с две шепи и ще отпие. Аз вече пих от теб, казваше, ти сега пий от мен — и драсваше с върха на джобното си ножче показалеца на лявата си ръка. Когато потече кръв, когато дланта му стане кървава, ще я потопи в морето и ще продължи: пий, както си пил от баща ми и от неговия баща, и от неговия дядо и тъй до началото на света. Пий, защото си приятел и защото си надежда, и защото си хляб, и защото си любов, и защото си утеха. А ние, скрити зад храстите, чакахме да видим чудото, а чудо ставаше всеки път — барба Милтиади изваждаше ръката си от водата и по нея нямаше нито кръв, нито дори драскотина.

После ни завеждаше в „Белия делфин“ да ни почерпи с кебапчета. И докато ядем кебапчета, и докато той изпие шишето гъмза, ние все гледаме ръката и се дивим, докато някой събере кураж:

— Как го правиш това с ръката, барба?

— Аз нищо не правя, свети Николай го прави.

— Ами че това е чудо!

— Чудо е — казваше. — Той затова е чудотворец.

Ние започвахме да му обясняваме, че чудеса не може да има, че всичко около нас е природа и природни закони, а останалото е мистика и заблуждения.

— Е, щом не вярвате, няма да го разберете — усмихваше се барбата. — За да го разбереш, трябва да вярваш.

Преди точно десет години той пое към варосаните ангели, оттогава никой не ходи до морето да се срещне с Николай Чудотворец. И улицата на Никулден не потъва в божествено сияние, и часовниците не спират от възхищение, и къщичките станаха жилищни кооперации, и между паветата вече няма трева.

Днес отидох на гробището да изпия шише вино с онова, което е останало от него. Нали съм ти казвал — аз съм сантиментален човек, обичам старите формалности, защото са прости, а носят утеха. Не, не е останало нищо от него, знам: стопил се е, разтворил се е в безсмъртния кръговрат на материята, разпаднал се е на микроелементи. Не защото е останало нещо и не защото изобщо остава нещо, щом вече си поел към варосаните ангели, а защото го е имало и го помня. Имало го е и го помня. Не си ли заслужава шише вино?

Лесно намерих мястото, защото сега никой не слага варосани ангели; сега над всеки мъртвец стърчи огромен мраморен паралелепипед като доказателство, че и там е желателно да сме еднакви. До ангелчето стърчи млад кипарис, а под него някой добродетелен човек е направил пейка.

Разговарях мислено с барбата и му разказвах как годините разпиляха момчетата от улица „Крайморска“, затова в първия момент не съм чул стъпките, а когато долових шума зад гърба си, той беше вече само на около метър — снажен, със силно прошарена коса, в елегантен бял костюм.

— Изплаших ли ви? — попита.

Не отговорих, защото разглеждах изумително красивата скъпоценност на ревера му — златен овал с изображение на морска звезда, инкрустиран с проблясващи светлосини камъчета. „Капитан — помислих си. — Океански милионер.“

— Мили спомени от детството, нали? — продължи той.

— Да, бяхме съседи. Аз го обичах.

— О, и аз! — възкликна той патетично. Бяхме великолепни приятели.

— Той имаше много приятели — казах.

Мъжът в бяло сякаш се обиди, че съм подценил отношенията им, защото отвърна:

— Може, но мен той обичаше повече от всички. На Никулден винаги идваше при мен, да пийнем заедно.

— Никулден беше големият празник в живота му — допълних аз. — На този ден той винаги беше ослепителен.

Замълчахме. Предложих му да отпие от шишето, но той отказа. „Не пиеш просташки вина — помислих си. — Богаташ.“

— Не, не е каприз — каза той, като че ли разчете мислите ми. — Винаги съм бил въздържан. Дори казват, че като бебе не съм бозал от мама в средите и петъците.

— Откъде пък можете да знаете това?

— Така пише в книгите — отвърна небрежно мъжът в бяло.

Духна вятър и донесе мирис на изсъхнали водорасли.

— Рано си отиде барбата — казах, за да поддържам разговора. — Струваше ми се старец, защото бях дете, а излиза, че и петдесет е нямал…

— За тук винаги е рано — каза непознатият, като наблегна на думичката „тук“. — За тук никога не е навреме.

— Да, гробището е една философия. Тук човек най-ясно осъзнава всеобщото безсмислие, тук разбира защо никога не стават чудеса…

— Никога ли? — неочаквано попита непознатият.

— Е, спомням си, барбата можеше. Барбата можеше едно-едничко чудо — да спре кръвта от ръката си, като я потопи в морето. Не оставаше дори белег. Едно-едничко чудо и само на Никулден.

— Тук няма никакво чудо — възрази моят събеседник в бяло. — В морето има йод…

— Йодът си е йод, неговата кръв спираше в същия миг.

— Просто е — и той се усмихна. — Трябва да се образува кръвен тромбопластин. Ако в кръвта има калциеви йони, факторът на Хагеман бързо се активизира, после протича вискозна метаморфоза на кръвните плочици, образува се и предшественика на плазмения тромбин… Няма никакво чудо.

— Лекар ли сте?

— Не, пише го в книгите.

— Добре, но морето не може да знае всичко това! — настоях аз.

Той ме погледна от упор и озадачено:

— Защо? Защо морето да не знае?

— Освен това съм опитвал — продължих аз. — Аз съм емпирик, опитвам. Кръвта продължава да тече или спира много бавно, а белегът винаги остава.

Той се усмихна широко, лъчезарно:

— Значи сте опитвали? И не става?

— Не става.

— И на Никулден ли не става?

Това вече беше много!

— Вижте, човече — попитах нервно, — аз разбирам от тия неща. Което става на Никулден, трябва да става всеки друг ден! Природата не може да има едни закони днес, а утре други. Природните закони са инвариантни спрямо…

— Да, така е — съгласи се той. — Защо се разгневихте?

— Закъснях. Трябва да си тръгвам, време е. Извинете за последния ми изблик.

Казах довиждане и поех по алеята. Не бях изминал и десетина крачки, когато той викна подире ми:

— И все пак опитайте на Никулден. Ще се получи. Този път ще се получи, обещавам.

Да, стори ми се, че казва „обещавам“. Не, сигурно се лъжа — когато се обърнах, нямаше и следа от него.

Ти вярваш ли, Мариана, че морето може да знае всички тези неща? Разните там фибриногени, тромбопласти и фактори на Хагеман? Аз не вярвам. Морето е сляпа природна стихия. Или може би не? Или може би в тази стихия дреме разум, а значи и достойнство, и морал? Но за да го разбереш, трябва да отидеш при него като барба Милтиади — да коленичиш смирено, всеотдайно и чистосърдечно.

Ако беше жив, барбата щеше да каже: „Е, щом не вярваш, няма да го разбереш.“

Ти сигурно искаш да научиш дали ще опитам на Никулден. Няма да опитам, Мариана. За нищо на света няма да опитам.

Ами ако се получи?

Желая ти спокойна нощ.

Убийство в Ню Бабилон
Фантастична пародия

Първа част
„Престъпление с въпросителна“

1

По-възрастните може би си спомнят деня, в който сякаш от квантовия вакуум (сиреч от нищото) се появи Йоасаф Друмника. Разбира се, тогава никой не знаеше, че се именува Йоасаф, нито пък че е друмник по природа.

Беше май. Беше в разгара на Бакхусовите пиршества.

Скрити зад колоните на Неопропилеите, пияни мъже дълго и с изследователска съсредоточеност изпразваха пикочните си мехури; алени от въодушевление фокусници неблагоразумно гълтаха саби, за да ги блъвнат миг по-късно във вид на пламъци; развеселени хлапаци щъкаха по пазарите, яхнали самодоволно бионични рептилии, амбулантни търговци на холографни памети и венериански цветарки предлагаха евтината си стока с мазни гласове, по небето не се виждаха никакви звездолети, когато през градската порта на Ню Бабилон мина странен мъж на неопределена възраст с избеляла брезентена бохча на гърба. Стражниците не го спряха, защото пътничето не приличаше на размирник; полицаите не му обърнаха внимание, защото на вид бе съвсем средностатистически и не се оглеждаше гузно; жените не го задърпаха към тъмните входове на своите работилници за радост, защото приличаше на благочестив скопец, отдавна забравил какво е да те притискат женски бедра по хълбоците; търговците не хукнаха да го увещават — какво ще измъкнеш от просяк. Само градският идиот Менестей пое подире му, опулил глупаво очи и провесил челюст, напъна се да извика нещо — изглежда, от изненада бе забравил, че е глухоням, но от титаничните му усилия излезе нещо като вопъл на крава родилка. Подскачаше по калдъръма, сочеше с пръст, дърпаше минувачите да обърнат внимание, искаше да възвести чудото, да съобщи на всички великата чест, с която Съдбата е удостоила празника, но Ню Бабилон изнемогваше от светлини и звуци, по улиците щедро се разливаше вино и сласт, градът дишаше с всички древни, сегашни и бъдещи пороци, градът беше уморен от гълчава, танци, кавги и побоища, затова никой не забеляза, че пътничето има ореол.

— Ей, старче! — кресна наперен момък с грейнали от spiritus vini очи. — Каква е тази продупчена шапка?

— Шапка като шапка — отвърна кротко пътничето.

— Ега ти шапката! — и тук младежът добави още няколко думи, които благопристойните автори винаги спестяват в книгите си.

Но пътничето, изглежда, си нямаше път. Помота се по старите криви улички, надникна в схлупените работилнички за микропроцесори, пое към музея по криотроника, копнееше да разгледа няколко предисторически диода на Гън, но стигна само до градския площад, където се смеси с тълпата. Всички унесено зяпаха някакъв фукльо, гол до кръста и с бял парцал около таза, който се опитваше да левитира, но няколко пъти падна върху дъската с пирони и всички го освиркваха. После друг демонстрира великото изкуство да спира сърцето си — и успя. Едва по-късно се разбра, че се е поувлякъл, но никой не се разплака — все пак вдовицата му щеше да получи пенсия, тъй като кончината бе настъпила при изпълнение на служебните задължения.

— Зяпаш, нали? А данъците платил ли си?

Беше мъж на около шестдесет, в къса туника на балерина.

— Аз съм честен данъкоплатец, господине — измънка Йоасаф.

— Моралист! Социално скопен земянин! — кресна мъжът и ловко се метна на един тезгях, където мигом зае въодушевената поза на оратор. — Тази държава трябва да бъде разложена чрез данъчната й система. Данъците са позорът на социума и нацията! Не плащайте данъци, дами и господа! Чрез борба срещу данъците — към обществено доволство и физиологичен прогрес!

Вероятно този трибун в туника на балерина още дълго щеше да провокира заспалата съвест на съгражданите си, ако не беше насилствено смъкнат от полицай, но мястото му веднага зае друг.

— И все пак Земята се върти! — кресна новият. — Върти се, ама на! — и тук той показа онзи пръст на ръката, който замества цяла съвкупност от аргументи. — Може и да се върти, ама е в центъра. Хелиоцентризмът е поредната измама на правителството и на неговите лакеи, наричани журналисти. Вижте със собствените си очи — не е ли всичко около нас? Значи сме в центъра. Казвам се Антиджордано Антибруно — запомнете това име и веднага ме изгорете! Моля ви, изгорете ме незабавно, напук на световното устройство!

— Няма съчки, брат — простена някой от тълпата.

В същия миг главите на всички се извърнаха на четири румба вляво, откъдето се показа градският духов оркестър. Инструментите крачеха бойко и тържествено, сплотени около своя централен компресор, който всеотдайно им предоставяше с маркучи необходимото количество въздух. Свиреха марш от операта „Аида“. Когато тълпата започна да ръкопляска възторжено, компресорът използува всеобщото възхищение за лично облагодетелствуване — чевръсто измъкна измежду ребрата си (охладителните) лозунг с надпис: „Те не могат да дишат без мен!“, а в поредната си ръка вече размахваше спестовна касичка. Гражданите на Ню Бабилон уважаваха изкуството, особено духовното (тоест, което се постига с духане), и бяха щедри. Но точно на върха на тази трогателна благотворителност компресорът кресна:

— Само монети, простак! Копчетата задръж за себе си! Разбира се, за да изрази спонтанното си възмущение, компресорът трябваше да изплюе жизненоважните маркучи, затова инструментите въздъхнаха смирено, изстенаха по старчески и маршът умря на една осминка ла.

Йоасаф се дръпна встрани, седна на една пейка и разтвори бохчата си. Към него се приближи съсухрено старче в дрипав шлифер, главата му потреперваше ситно като вибратор на електрическа самобръсначка и носеше торбички под очите си — следи от буйна младост или болни бъбреци.

— Президентът да те поживи, старче, ама не яж от своето — рече новодошлият и, кой знае защо, се захили. — Грехота е да го хабиш.

— Защо да е грехота?

— Отсреща при Диона дават мръвки без грошове. И вино дават, и женички, затова хич не яж от своето.

— Тая Диона да не е от лигата за защита на животните? — попита Йоасаф.

Старчето възрази почти обидено:

— Не, а защото е празник.

После седна до него и внимателно придърпа пешовете на шлифера, защото при невнимание рискуваше да го разпори.

— Месо не ям — започна бавно Йоасаф, разгъвайки мазните хартийки. — Вино не употребявам. Жените носят само неприятности и срамни болести.

— Няма срамни болести, има болести по срамните части.

— Тъй, тъй… Пък и не я познавам тая Диона, неприлично е.

Старчето измъкна от вътрешния джоб на шлифера плоска бутилка, отпи с наслада и едва тогава продължи:

— Празник е, кой ти гледа прилично и неприлично. Щом властта разрешава, давай. Мен иначе не ме пускат по кръчмите. Като се насмуча, намирам кмета, ако ще в писоара, и му казвам какво е, пък той е една неприлична думичка. Имах доста неприятности… Ти си яж, яж… Един приятел, доктор, казва се Хипократус, ми изкара бележка. Чакай, къде беше… — и старчето затършува из джобовете. — Че страдам от… маниакална кметофобия. Сиреч по рождение не понасям кметове.

— Предписа ли ти витамини? — попита пътничето с пълна уста.

— Не бе, само на ужким — старчето пак се обиди. — Колкото да ме оставят на мира. Ей на, вчера шерифът ме извика и каза: „Щом имаш бележка, карай, Блез, колкото можеш, мамка му“. И аз карам.

— Щом ти се кара, карай. Не се възпротивявай на желанията си. Още повече, щом си болен…

Минута-две всеки беше зает с делата си: Йоасаф дъвчеше собствената си храна, а старчето Блез пиеше от обществената ракия.

— Ти, изглежда, си разбран човек, кротък. Обичам хрисимите хорица — започна Блез някак гальовно, но секунда след това придоби сериозен, дори вглъбен вид, наведе се съвсем до ухото на събеседника си и попита шепнешком: — Това, дето блести отгоре, сериозно ли е ореол? Или и ти го караш на ужким?

Йоасаф изобщо не се изненада от въпроса, изглежда, беше свикнал, затова отговори лаконично:

— Честна дума.

Блез енергично се прекръсти, но като се сети, че се намира на обществено място, за всеки случай и си плю в пазвата — знае ли човек в тия атеистични времена…

— Тогава излиза, че си светец!

— Не съм — поклати тъжно глава Йоасаф. — Там е работата, че не съм.

— Доколкото знам…

— Значи не знаеш достатъчно — прекъсна го Йоасаф. — Не може светец без ореол, но виж, ореол без светец може.

Блез потъна в размисъл, дори поруменя от мисловно напрежение. В името на истината трябва да признаем, че Блез си е мислител, или поне така пише в кратката енциклопедия „А-Я“.

— Тъй — каза той накрая. — Излиза, че ореолът е необходимо, но не достатъчно условие за святост.

От изумление Йоасаф дори спря да дъвче:

— Умно го рече. Моят случай е такъв. Да не би между другото да си начетен?

Блез пак се почувствува обиден.

— Бях на младини — каза. — И математик бях, и философ. И някои други работи бях. Сега съм бивш. Например бивш изобретател на сметачната машина. — Блез се изправи, свали омачканото си кепе, сложи го пред корема си и се поклони с достойнство: — Приятно ми е, Блез Паскал.

— Аз познавах един Паскал — Йоасаф продължи да мляска равнодушно, — но той не е изобретявал нищо. Затова не знам бивш какъв е.

В този момент от високата градска кула се показа огромна кукувица, или може би кондор, и продрано изръмжа седем пъти. Интелигентният читател вероятно се досеща че това е прословутата нюбабилонска кула, за която нищо не пише в учебниците по история, защото тя ще бъде построена в някои от следващите векове, а учебниците се занимават само с миналите Засега само мимоходом ще споменем, че тя прилича на многоетажна извита торта, че беше подхваната с много ентусиазъм, но остана недостроена, тъй както вече е писано от един безимен автор: „И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън… И рекоха: хайде да съградим град и кула, висока до небето… Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да направят.“

Този отчет на местната строителна организация предизвика остри спорове. Едни твърдят, че тухлите били калпави, други — че чертежите били обратно хелиографирани, трети — че ръководителят, дето дошъл, им смесил езиците, затова престанали да се разбират помежду си (искаш например тухла, пък ти носят вар и т.н.), но в края на краищата работата се разсъхнала и всички се пръснали по земята човешка, а хитреците тръгнали към Африка, защото там плащат с твърда валута. (За подробности виж в книгата „Битие“ от въпросния безимен автор.)

А сега да се върнем към нашата история в момента, когато кукувицата, или може би кондорът, изръмжа седем пъти.

— Докарахме го до седем.

— Колко му е — допълни Йоасаф. — И друг път сме го докарвали.

— Значи, казваш, може. Тъй де, щом ядеш, какъв светец си. Светците, като ги гледа човек, сякаш са изрязани от мукава. И не пада ли?

— Кое?

— Ореолът.

— Тц. Както и да си въртя главата, не пада. Здраво е закрепен.

Но Блез бе не само мислител и бивш изобретател, но и един много любознателен човек, затова не миряса:

— А като спиш, не ти ли убива?

— Не, мек е. Пипни го, ако искаш.

— Ами, какво ми влиза в работата! — стресна се Блез. — Ще взема да го изцапам. Виж как блести, като нов е… Ти по търговската част ли си?

— Нещо такова.

— Че какво ще продаваш — опули се старчето Блез. — Гол си като тояга.

— Гол съм — съгласи се пътничето. — Като тояга.

— В нашия град има богати търговци. Артур; мръсникът му с мръсник, продава роботи, ама са калпави, не като на Сюзън Келвин. Катон Марк Аврелиевич има поне един милион пиявици и още толкова жаби, връз които жените пикаят. Ангеларий продава синтетична карантия — дробове, сърца, мехури, апендикси. Апендиксите вървят най-добре, някои си слагат по четири, по пет, защото и без това не служат за нищо, само за украса на тялото Евтино ги дава, докато отец Грегъри например е скъпчия. Той предлага свети мощи на видни откриватели. Даже искаше да му дам моя скелет, ама аз не се съгласих. Наскоро взе за черепа на Нютон половин милион гроша!

— Сигурен ли си, че не е фалшификат?

— Не е, има белег от ябълката, дето го е фраснала точно в момента, когато се е появил законът за гравитацията. Пък и си личеше, че е от умна глава. Ти къде ще се вместиш?

Йоасаф започна да развива тезата, че на човек с ореол не му отива да продава пиявици, нито пък апендикси; че такъв човек непременно трябва да търгува с нещо духовно, например с утеха или в краен случай с възторг, макар че напоследък на пазара има възторзи в изобилие и цената им дотолкова е паднала, че вестниците са пълни с реклами за възторг. От своя страна Блез изказа мнението, че делото му е напълно обречено, тъй като в Ню Бабилон духовният бизнес изобщо не върви, в краен случай може да се пласира малко меланхолия, и то само на черна борса, защото останалото — утеха, възторг, ентусиазъм, любов към властите и тям подобни, се дават от кметството безплатно, само срещу представяне на лична карта. Йоасаф беше изненадан от тази социална придобивка, но възрази, че винаги ще се намерят поне няколко обезверени души, които срещу скромно заплащане ще са щастливи да получат две-три дози надежда, особено ако тази надежда е свързана с бъдното…

И точно в този миг от отсрещната кръчма се чуха сърцераздирателни викове: „Край, убиха го!“, „Кого убиха?“, „Кой го уби?“, и отвътре изскочи Диона, изплашена и пребледняла.

— Убиха го бе, хора! Като някакво си нищо го убиха!

2

Само за секунди кръчмата повърна цялото си съдържание — неколцина полупияни мъже, зачервени, още мляскащи мезета, запотени от алкохолен труд, рошави и разгърдени. Но колкото и странно да звучи, всички бяха живи.

— Къде е трупът? — попита младо момче, в униформа на редник и щръкнали като радиотелескопи уши.

— Сигурно е останал вътре — отвърна треперещата Диона.

— Щом не може да излезе сам, да бъде изнесен! — нареди Редника с тон на висш офицер с много медали за храброст.

Изнесоха го — мъж на около петдесет, с вид на пресен труп, от гърдите на който съвсем необичайно стърчи нож. Диона веднага се метна отгоре му и започна да прави изкуствено дишане уста в уста. Кой знае защо, но това, изглежда, й хареса, защото подир малко започна да търка бедра, а ръцете й инстинктивно посегнаха да разкопчават ризата му.

— Стоп! — отсече Редника. — Трупът да не се докосва с цел удоволствия до второ нареждане. Кой ще даде доброволни и чистосърдечни показания?

Напред излезе младо момче с лице на морфинист.

— Както си седя, и гледам — убиват го.

— То, дето се вика, може и да си ти — обади се от тълпата гражданин с модерни мустаци с двоен Т-образен профил. По-нататък ще го наричаме Гражданина.

— Защо пък точно аз? — попита Младежа.

— Тъй си знам — виновният пръв се оправдава.

— Не съм се оправдавал. — Значи си признаваш.

— Нищо не съм признавал — упорствуваше Младежа.

— Видя ли, значи си ти.

По всичко си личеше, че следствието има нужда от здрава ръка, а кой има по-здрава ръка от армията?

— Не, не, така не може — екна гласът на Редника. — Без следствие няма да мине. Като единствен униформен поемам съответните отговорни функции. Моля да гласувате. За?.. Против?.. Въздържали се?

На последния въпрос Йоасаф плахо вдигна ръка.

— На теб, старче, кой ти е давал правото да се въздържаш?

— Аз поначало се въздържам — смотолеви Йоасаф.

— Виж го ти — въздържател! Ако всички се въздържаха, човечеството щеше да изчезне. Твоето въздържание не се зачита.

Тук трябва да уведомим уважаемия читател, че гласуването като церемония няма да изчезне в бъдещето, макар че дотогава малцина ще си спомнят за какво точно служи то.

— И тъй, благодаря за единодушно гласуваното доверие — продължи Редника. — Ще се постарая да оправдая вашите надежди за справедливост. Предполагам, не възразявате да започнем от дамите?

Редника придърпа един стол под мястото, което му служи за сядане, кръстоса авторитетно крака и започна:

— Вашето име, госпожице?

— Я не се прави на идиот!

— Диона, моля те, не обиждай следствието. Облеченият в униформа е облечен във власт. Питам: вашето име?

— Диона Месалина.

— Видя ли, колко му е да си признаеш. Ние не обичаме да насилваме, макар че понякога е приятно. Питаме ви, Диона, къде бяхте по време на убийството?

Отговорът на Диона бе съдържателен и изключително ценен:

— Че откъде да знам?

— Не знае, ерго има алиби. Защото е казано: който не знае, е невинен. Казали са го на латински, а щом е на латински, значи е умно.

Някой простодушно попита кой точно го е казал, на което биде отговорено, че авторът е плешив, че е римски оратор и че носи очила. И освен това бил по-умен от всички тук, взети заедно. Всички кимнаха в знак на съгласие и следствието продължи.

— Може би случайно сте вие, господине? — подхвана Редника. — Абе я ела насам!

Гражданина с двойните Т-мустаци приближи плахо. Почти минута Редника го разглеждаше със съсредоточеността на натуралист, открил птица бозайник.

— Ако се съди по черепа — започна той, — стопроцентов ломброзовски тип. Ревнив, хиперсексуален, полиоргазмен и със садистичен уклон. Генетично обременен. Имате ли в рода си идиоти?

— Аз съм племенник на президент!

— Значи не е изключено. Всичко е ясно! Неовладян нагон, който тласка в бездната на престъпността. Убитият е сподирял хазяйката му, с която подозираният — ей този тук хубавец с мустаци на сом — поддържа редовни полови контакти. И в момент на ревност — хац с ножа!

— Глупости! — размаха ръце Гражданина. — Аз нямам хазяйка.

— Това не пречи да се поддържат редовни полови контакти — настоя Редника.

— Моля ви се, граждани, това са врели-некипели. Прочетете. Аз имам нотариално заверен документ, че съм полово немощен.

Гражданина размаха розова бланка с няколко кръгли печата. Редника грабна листчето и го зачете, мърдайки устни. Неколцина се опитаха да надникнат иззад гърба му, но той ги прогони.

— Да бе — възкликна Редника, — виж ти, нищо и никакъв човечец, а полово немощен. Да му се не надяваш! И как го постигна? С йогийски упражнения? Или с излишества? Или може би си интелектуалец?

Гражданина наведе глава и пристъпи от крак на крак:

— Не съм местен. Аз съм хуманоид от планетата Ерос, там всички сме такива.

— Вярно е, проверила съм, всички са такива — потвърди Диона.

— В края на краищата човекът си има документ, черно на бяло — намеси се Блез.

— По свидетелски показания и въз основа на предоставени надлежно заверени документи следствието ви освобождава… Полова немощ — какъв благодат!

Редника затвори очи и забленува за деня, когато най-после ще бъде освободен от тази непоносима тегоба на тялото и душата. Но мечтанията му продължиха само секунди, защото всички тръпнещо очакваха по-нататъшния развой на следствието.

— Охо, виж ти какъв красавец! Ти, ти, да. Ставаше дума за младежа с лице на морфинист.

— Ами че ти си просто готов убиец! — възкликна Редника. — Като че ли правен по поръчка. Красавец, апетитен, мечта за всяка хазяйка. Нашият въпрос е: къде бяхте между седем и седем нула пет тази вечер?

— В кръчмата.

— Най-после един, който е бил на местопроизшествието. Младежа се опита да обясни, че всички са били в кръчмата, но Редника извади железен довод:

— Всички бяхме, вярно, но убиецът е само един, защото има един наръган нож. А един нож не може да се ръгне от двама и повече едновременно. Значи признавате, че между седем и седем нула пет сте били в престъпна близост с убития?

— Признавам.

— Аз познавах един, който всяка вечер в шест ходеше в кръчмата „При чашата“ и не свърши добре, макар че написаха книга за него. Той също поддържаше полови контакти с хазяйката си и при това, настоявам да обърнете внимание, не притежаваше документ за полова немощ.

— Нямам такъв документ.

— Лисицата падна в капана! — И Редника започна доволно да трие длани. — Нашият последен въпрос е: защо убитият, преди да стане такъв, е сподирял хазяйката ви? Може би тя му е давала някакви недвусмислени аванси? Може би по природа си е въртизадник? Или може би той е неистово напорист? Това са смекчаващи вината обстоятелства.

— Моята хазяйка е на деветдесет и осем години.

— Мамка му, светът съвсем се е побъркал! Тоя тук на четирийсет — полово немощен с документ, а оная развалина на деветдесет и осем поддържа редовни полови контакти! По-точно поддържаше, защото обектът на нейната старческа похот лежи сега трагично пред нас с нож в сърцето.

Блез Паскал се опита да сложи прът в колелата на следственото дирене, като каза, че господин Редника непрекъснато го усуква около някаква хазяйка и нейните контакти, а в действителност може да става дума за грабеж например или за чистопробен садизъм.

— Не може! — в гласа на Редника отново се появи офицерската интонация. — Криминологична интуиция. Щом погледнах, и разбрах — полово престъпление, в което е замесена хазяйка. Намеси ли се хазяйка, на всяка цена трябва да се извърши престъпление, по възможност полово. От опит знам. И тъй, млади момко, опишете как точно извършихте убийството.

— Не съм убивал. Аз не мога да убия човек.

— Можете, можете! — гласът на Редника мина във фалцет. — Колко хубавичко можете! Вие сте човек с възможности. Нашето общество възпитава човеци с възможности. Или може би не сте съгласен? Или може би смятате, че нашето общество прелива от пусто в празно? Може би изразявате несъгласие с новата реформа в образованието?

— Аз не съм човек — свенливо каза Младежа.

— Да, вие сте загубили всичко човешко.

— Аз съм биоробот.

След тези думи, изречени с типичната за едно изделие на техниката скромност, Младежа разкопча фланелата си. Всички присъствуващи, включително и авторът на тези редове, видяха, че под фланелата блесна алуминиев корпус, тук-там ръждясал, покрит с еластичен полимер. Някои ахнаха, други изохкаха, трети въхнаха, само Редника събра цялата си воинска решителност и възкликна:

— Значи си айзъказимовче, мамка ти позитронна!

Тук настана суматоха. Диона заяви, че отдавна е подозирала този факт, тъй като момчето няма тръпка, не тегли, пък и досега не й е предлагал дори най-незначителен флирт. Блез от своя страна констатира, че като бивш изобретател на сметачната машина човечеството трябва да му е благодарно, но що се отнася лично до него, той предпочита андроидите на мосю Жак дьо Вокансон, особено неговия флейтист. Гражданина прояви укорителна неосведоменост и попита кой е този мосю дьо Вокансон, какво е това андроид и какво общо имат тук музикантите. Беше му обяснено, че дьо Вокансон е роден в Гренобъл, но той, сиреч Блез Паскал, няма честта да го познава лично, тъй като е умрял половин век преди малкият Жак да се роди, а какво е андроид, го пише в речника за чужди думи. Гражданина обаче зададе основателния въпрос, как така Блез Паскал ще е умрял, след като е тук, на площада, пред кръчмата на Диона. Блез обясни, че тая работа няма нищо общо нито с мосю дьо Вокансон, нито с андроидите, следователно не е тема на спора. Неочаквано се намеси и Йоасаф с въпроса: а какво все пак се изясни около дискутирания флейтист? Блез рече, че флейтистът е един от андроидите на мосю дьо Вокансон, а какво е андроид, го пише в речника за чужди думи. Диона обаче сподели, че да се употребяват думи, непознати на широката публика, е признак на лошо възпитание. Гражданина настоя да се върнат към загадъчната мистерия със смъртта на Блез Паскал, тъй като Блез е очевидно жив и следователно не би трябвало да бъде мъртъв — това е ясно като две и две. Блез трябваше да вземе становище, затова обясни, че според повечето литература по въпроса той наистина е починал в полунощ на 19 август 1662 година и два дни по-късно е погребан в катедралата „Сен Етиен дьо Мон“. Гражданина прояви скептицизъм и попита дали Блез Паскал е ходил във въпросната катедрала да провери слуховете около неговата собствена смърт, но му бе отговорено, че не, защото няма време. Освен това, каза Блез, тази проверка изисква ексхумация, а той не понася да гледа собствения си труп. Йоасаф попита какво е това ексхумация, а Диона допълни, че да се употребяват думи, непознати на широката публика, е признак на лошо възпитание. Гражданина от своя страна допълни, че все пак не му е станало ясно каква е връзката между флейтиста, смъртта на Блез Паскал и този тук младеж, който в края на краищата не е имал никаква връзка със своята хазяйка, тъй като е биоробот.

В този момент Редника не издържа и изкряска:

— Стоп!

Над площад „Опосум“ в Ню Бабилон легна тягостно мълчание. Всички очакваха следващия гениален ход на Редника, а той отчаяно блъскаше слепоочията си с юмруци:

— Не, хиляди пъти не! Никога не съм разследвал толкова объркано убийство. Очевидно престъпникът е твърде опитен, умело е прикрил следите си, оставяйки на местопроизшествието само един нож. — И неочаквано го озари очакваната от всички гениална мисъл: — Ножът! Ключовата дума е изречена! Диона, донесете лупа и алуминиев прах.

— Че откъде да ти намеря алуминиев прах!

— Аз не мога да извърша дактилоскопично обследване без алуминиев прах. — Тук Редника скочи, с твърда караулна крачка се приближи до Блез и го прониза с оловен поглед. — Вие случайно да сте чували някой да е извършвал дактилоскопия без алуминиев прах?

— Да си призная, не съм чувал — гласът на Блез потрепера.

— Чудесно! А случайно да обичате да киснете по кръчмите?

— Да си призная, обичам.

— Великолепно! И случайно тази ваша страст като птицата феникс да се събужда точно между седем и седем нула пет?

— Да си призная, будна е по всяко време.

— Конгениално! „Всяко време“ включва и времето между седем и седем нула пет. Така ли е, граждани? Дотук успоредните се пресичат. А случайно да имате хазяйка, с която да поддържате редовни…

Диона не издържа:

— Я ни се махай от главите с тази твоя хазяйка и нейните контакти!

— Моля ви, Диона, не пречете на следствието! — Редника беше категоричен. — И без това ножът е от вашата кухня, това си личи и без алуминиев прах.

— Нямам такъв нож.

— Въпреки това, въпреки това… — И Редника отново се обърна към Блез: — А вие случайно да имате такъв нож в себе си?

— Да си призная, нямам.

— Нямате, следователно този може да е вашият.

— Ама аз никога не съм…

— Не обичам думата никога! — разгневи се Редника. — Кога никога? Вчера никога или днес никога? А може би и утре никога? Никога намирисва на безкрайност, пък всички в света сме крайни, а някои дори ограничени. Един мой приятел казваше никога, никога, ама като й напълни корема, на ти едно никога! И тъй?

Блез започна бавно, колебливо, като придърпваше сегиз-тогиз пешовете на овехтелия си шлифер:

— По това време, господин Редник, аз не бях в кръчмата. По това време ние си говорехме тук с този кротък човечец.

— И до него ще стигнем. И неговата не е чиста. И тъй, господине, нашият последен въпрос е: защо точно тази вечер между седем и седем нула пет не бяхте във въпросната кръчма, след като всяка друга вечер сте там?

— Случайно. Просто излязох да глътна въздух и се заприказвахме.

— За което ще съжалявате! Може да се тълкува като опит да се избяга от местопроизшествието. И ви съветвам: не използувайте думата случайно! Случайността намирисва на идеализъм и метафизика — лепват ти шест месеца и край.

Това с шестте месеца беше само тактически ход от страна на следствието за сплашване на мирогледно отклонилите се граждани.

Редника се обърна към Йоасаф:

— Вие със собствените си очи ли го видяхте?

— Аз нямам други очи — кротко отвърна пътничето.

— Отговаря се с „да“ или „не“.

— Да, бога ми. Заклевам се в светата майка.

— Без религиозна пропаганда! Ще ти дам аз една майка на теб! Апропо, кой си ти и какво е това отгоре, имам предвид — на кубето?

— Именуват ме Йоасаф, с прозвище Друмника. А това е ореол.

Редника пак се разгневи:

— Без ореоли, без ореоли! Според конституцията всички сме равни! Аз съм виждал един с ореол, става дума — нарисуван. И върху него някой беше изчегъртал с ножче мръсна дума.

— Не съм бил аз.

— А, то се вижда. Онзи беше съвсем изпосталял и си заслужаваше мръсната дума. Макар че, да ме извинят благородните дами, ако питаш мен, какво мръсно има в думата педераст? Дето се казва, да не е искал? Такъв го е родила майка му.

Гражданина веднага използува възможността да атакува:

— Всички са една стока.

— Ти мълчи! — отряза го мигом Редника. — Теб те разбрахме, че си слабосилен. Гащите му празни, пък ходи по кръчмите по време на полови престъпления. — И пак към Йоасаф: — А къде бяхте тази вечер между седем и седем нула пет?

Йоасаф си призна, че е разговарял с Блез, но следствието откри несъвпадение в показанията: Блез твърди, че е разговарял с Йоасаф, а Йоасаф твърди, че е разговарял с Блез. Как тъй? Йоасаф каза, че са си разговаряли едновременно, но Редника пак го пресече: а защо не се изслушвате? Изслушването, както се казва, е белег за морално здраве. Един негов (на Редника) приятел тъй не изслушвал насрещния, но после заболял от венерическа болест, та трябвало да обръснат цялото му тяло. Накратко, опасно е, затова хората трябва да се изслушват. Йоасаф отвори уста да каже нещо, но Редника отсече:

— Не искам да те слушам!

После разговорът се завъртя около прозвището Друмника. Йоасаф призна, че го наричат Друмника, защото обикаля от град на град, крачейки по друмищата на републиката, но това се стори твърде подозрително на следствието. Въпрос: а къде гражданинът Йоасаф е регистриран адресно? Оказа се, че гражданинът Йоасаф няма постоянна адресна регистрация. Въпрос: значи ли това, че няма постоянно местожителство? Оказа се, че значи. Ха така — бездомник. Но какво означава бездомник? Бездомник означава човек без дом. А какво от своя страна означава човек без дом? Означава, че въпросният човек няма хазяйка. А щом няма хазяйка, с кого тогава поддържа редовни полови контакти?

Изумителното развитие на логиката доведе следствието отново до задънена улица. Диона направи основателното предложение следствието да се освободи от натрапчивата идея за хазяйката, но Редника заяви на всеослушание, че от хазяйки никога не се отказва — това е категоричен принцип в живота му. Защото само един истински идиот може да се откаже от контакти с хазяйки. Някой обаче плахо подметна, че все пак нещо трябва да се измисли, защото вече не останаха хора за разпит. Това хвърли следствието в смут.

Над площад „Опосум“ отново легна тягостно мълчание.

Разбира се, Редника не бе човек, който ще остави нещата наполовина. След около минута мъчителни размишления той викна тържествено:

— Има още един, има!

— Къде е?

— Навсякъде по страниците! — Редника ликуваше. — Крие се, неговата верица, но къде ще се скриеш от справедливото възмездие. Я ела насам!

И тогава се появи авторът на тия редове — рошав (там, където все още му е останала коса), брадясал и уморен от творчески терзания.

— Име, възраст и вероизповедание?

— Ейджъп, на тридесет и седем, атеист.

— Професия и месторабота?

— Журналист от вестник „Космическа орбита“.

— Бре, бре, чак „Космическа орбита“ обръща внимание на нашия незначителен случай и се занимава с едно толкова скромно убийство. Интересно. И какво правиш тук?

— Аз съм хроникьор.

Тази дума изведе Редника от равновесието:

— Хроникьор, сутеньор — всички сте един дол дренки! И затова ли си вреш дългия нос навсякъде?

Това за дългия нос би трябвало да засегне Автора, но той не е такъв човек. Автора поначало е друг човек.

— И тъй, момко, беше ли на местопроизшествието?

— Това е единствената кръчма, в която никога не съм влизал — призна чистосърдечно Автора.

— А къде беше тази вечер между седем и седем нула пет?

— Описвах диалога между Блез и Йоасаф.

— Ето това се казва калпав автор! В кръчмата се извършва убийство, пък той се занимава с някакъв незначителен диалог! А трябва да фокусираш вниманието си върху най-драматичните моменти: убийства, разводи, полови престъпления с хазяйки.

— Така е — изстена Автора.

— Ех, да беше Шекспир, да беше Агата Кристи, такава история ще завърти, че ще ти отплесне акъла! Ама на — нямаме късмет, паднахме в ръцете на един драскач.

— Нищо, аз пък знам.

— Какво знаеш?

— Знам кой е убиецът.

— Че откъде ще го знаеш, щом не си бил в кръчмата?

— Ех, пък и ти! — и Автора го изгледа с укор. — Ако аз не знам, кой ще знае.

Редника се почеса по тила:

— Тъй де. Ако ти не знаеш, кой ще знае… Я ми го кажи на ухото.

— Не, в никакъв случай! — възрази Автора. — Трябва да спазвам законите на жанра, иначе кой ще ме чете…

— Ти си ги спазвай, ама аз няма повече кого да разпитвам.

— Има — каза Автора. — Себе си.

И отново се разтвори между страниците. Защото освен другите си достойнства Автора е скромен човек и не иска дълго време да е обект на внимание.

— Правилно! — възкликна Редника. — А себе си разпитвал ли съм? Не съм. И тъй като всеки разпит трябва да протича пред свидетели, ще се разпитвам на глас. Гласност, преди всичко гласност! А аз съм гласовит. Да започнем.

Редника седна на стола и попита със стоманен глас:

— Къде бяхте между седем и седем нула пет тази вечер? След това се изправи, застана с лице към празния стол и отговори плахо:

— Бях в кръчмата.

Пак седна и пак със стоманен глас:

— Значи в престъпна близост с убития. Имате ли в себе си нож?

Пак прав и пак плахо:

— Нямам.

Тъй като сядането и ставането продължава до края на саморазпита, Автора няма да го описва в детайли, а ще предложи само диалога между Редника следовател и Редника подследствен.

— Следователно този нож би могъл да бъде ваш, нали?

— Би могъл да бъде и мой.

— Поддържате ли редовни полови контакти с хазяйката си?

— Поддържам.

— Ха така! Браво бе, хубавец! Ти си бил страшен Казанова!

— Е, чак пък… Как да не поддържам, на двайсет и две, русичка, с крака като прътове за овчарски скок, с ей такива големи… Пардон, господин Редник.

— Карай, карай, сочно я описваш.

— То цялото вика: „Ела и поддържай!“ Пък не съм садист в края на краищата.

— Имате ли документ за полова немощ?

— Опазил ме бог.

— Случайно да сте биоробот?

— Не съм. (Разкопчава мундира си.) Ей на, вижте колко съм космат.

— Великолепно! Всички подозрения водят към вас.

— Ами така излиза…

— Хе! — плесна ръце Блез. — Значи ти си го ръгнал.

— Да бе — и Редника зацъка с език. — Пък убий ме, не помня.

— Случва се — успокои го Блез. — Има хора със слаба памет.

— О, има — съгласи се Редника. — Аз тъй познавах един със слаба памет, но за сметка на това страдаше от педофилия. И точно в този момент…

3

И точно в този момент от кръчмата излезе симпатичен млад мъж, с брада и одухотворено лице, загърнат от глава до пети с бял чаршаф.

— Де го оня? — попита новодошлият. Езикът му беше понадебелял от виното.

— Кой?

— Дето го фраснах с ножа. Редника се усмихна доволно:

— Абе знаех си, че не съм аз. Ето — лисицата сама падна в капана!

И започна надълго и нашироко да обяснява, че заради униформата си е избран с всеобщо тайно гласуване да води следствието, при това единодушно. Йоасаф му напомни, че се е въздържал, но Редника отсече сухо, че това в никакъв случай не може да бъде забравено и че рано или късно това ще бъде платено заедно с лихвите. После значи се оказва, че един не знае нищо, друг е полово нещастен, трети — биоробот, четвърти си дрънкал едновременно с „ореолчестия“, пети бил страшен Казанова и на — нищо. Затова се води следствие. И тъй като доброволно се е появил нов свидетел, той трябва да бъде разпитан по всички правила на криминалното следствие и под клетва, че ще говори само истината, а неистините му се разрешава да премълчи.

— И тъй — име?

— Хияс ад Дин Абул Фатх Омар ибн Ибрахим ал Хайям.

— Туй всичкото на един човек ли е? Сигурно имате по два метра паспорти.

Обяснено беше, че на арабски това може да се запише на не повече от тридесет сантиметра, което все пак е някакво успокоение. После беше развита следната хипотетична ситуация: да си представим, че въпросният свидетел с чаршафа е все още дете и играе на улицата, увито в съвсем мъничък чаршаф, яде филия с масло и рови в пясъка на пустинята, но в този момент майка му иска да го повика — добре, значи ще се изправи в средата на оазиса и ще окне: „Ела да си измиеш ръцете, Хияс ад Дин Абул Фатх Омар Ибрахим и тъй нататък“. Не може, нали? Оттук следствието направи изумителния извод, че всеки човек с чаршаф непременно има някакъв съкратен вариант на името си. Оказа се, че да, има — на нашия човек на галено му казвали Омар Хайям.

— А, това вече е друго. Това, дето се казва, може да се търпи. Нашият втори въпрос е: къде бяхте тази вечер между седем и седем нула пет?

— Точно тогава го ръгнах с ножа.

— Което означава, че сте били в кръчмата, тоест в престъпна близост с убития.

— На около петдесет сантиметра.

— Тази близост е твърде престъпна, от опит знам. Да продължим. Откога жертвата поддържа редовни полови контакти с хазяйката ви?

Тук настъпи малка неразбория. Първо Омар Хайям изказа изненадата си от този факт, тъй като убитият бил не съвсем достоен човек, следователно всяка връзка с него е компрометираща. После дойде ред на Диона, която заяви, че всичко това са гнусни клевети, тъй като тя е хазяйка на Омар, и следователно се лепва срамно петно върху нейната биография. А всички знаем, че едно петно може да направи биографията ти на нищо. После се намеси и Блез Паскал, но с едно твърде двусмислено изречение — каза, че Платон му е скъп, но истината била по-скъпа; Редника енергично го парира с думите, че е забранено да се говори за поскъпвания — ценовата политика си е държавно дело и не може разни хапльовци като Блез Паскал да дрънкат наляво и надясно по този въпрос, тъй като дават повод на враговете и изменниците също да дрънкат наляво и надясно по въпросния въпрос. Младежа разчете мисълта на Блез по друг начин — тук изобщо не ставало дума за никакъв платонизъм, а за жив разврат, след което Йоасаф се прекръсти и допълни: „Содом и Гомор“. Редника пак нанесе ъперкът с мисълта, че не познава цитираните Содом и Гомор, те може да са последователи на Платон, това си е тяхна работа, но Платон е мъртъв, а за мъртвите или хубаво, или нищо. Той все пак е академик и не може да е хапка в устата на всеки. След което поиска Блез Паскал да разясни пред всички какво е имал предвид с онова мъгляво изречение за Платон, който напоследък станал скъп. Блез Паскал отговори лаконично: истината. Но пак беше запитан за каква точно истина. Тогава старчето рече: ами за контактите между жертвата и Диона.

Това малко камъче преобърна колата на следствието.

— Значи тъй, Диона? — подхвана Редника. — Значи все пак контакти има? Питам: откога?

Диона дори не си направи труда да поруменее, защото и бяха казали, че руж не й отива.

— Добре де — рече тя. — Аз наистина от четири месеца поддържам редовни… с жертвата, но нямам нищо общо…

— Колко редовни? — попита Редника.

— Между три и четири пъти седмично.

— Средно три и половина, съвсем редовни. — Редника се приближи до Омар и го потупа по рамото: — И вие, заслепен от нечовешка ревност, го ръгвате с нож, нали? Браво, съвсем правилно!

— Ами, каква ти ревност — Катон Марк Аврелиевич е лъжец и мошеник, завлече ми триста и десет гроша.

Върху лицето на Редника се разля доволство:

— След продължителни усилия установихме и самоличността на убития — Катон Марк Аврелиевич. Потвърждава ли се и от други свидетелски показания — ти?

— Всички познаваме Катон Марк Аврелиевич — каза Блез.

— Въпреки това. Ти?

— Да, Катон Марк Аврелиевич продава пиявици и медицински жаби — потвърди Младежа.

— Похвално единомислие. Аз също го познавам. Има ли някой, който да е на различно мнение?

Нямаше, затова Редника бе доволен от хода на следствието. Случи се обаче нещо непредвидено — Йоасаф вметна, че бизнесът на Катон Марк Аврелиевич бил недостоен. Диона кипна и го нарече дървен философ, защото това си е бизнес като всички останали, дори ако иска много да знае, много по-достоен от останалите, защото Катон Марк Аврелиевич се жертвува за здравето на хората, ако не на всички хора, поне на жените. Йоасаф се съгласи и допълни: аз само си представих, госпожо, тези жаби в ръцете на един интелектуалец. Диона не само не се успокои, но ревна още по-могъщо: кой е интелектуалец бе, ти си интелектуалец! И разясни на присъствуващите, че Катон Марк Аврелиевич не трябва да бъде обиждан, тъй като е завършил трети клас, специалност гражданска отбрана, което е вече достойно за уважение. Редника веднага зае своята високоотговорна социална функция — прикани да се въздържат от лични разпри, тъй като в случая образованието на жертвата изобщо не ни интересува — това е образованието на мъртвец. И после разказа как познавал един, който непрекъснато разпитвал за образованието на мъртъвците, но за сметка на това не го пускали в час по физкултура, защото се възбуждал, щом види момиче с трико. Читателят вероятно подозира, че на това място Гражданина побърза да се намеси, питайки: а случайно да си познавал поне един нормален? Въпросът беше зададен ехидно, но Редника отговори със съкрушаваща сериозност — да, познавал един, честна дума, бил абсолютно нормален, като изваден от медицински учебник, но веднъж се загледал подир някаква фуста и се изтърсил от балкона на седмия етаж. Тази драматична история потресе присъствуващите, само Гражданина намери сили да възкликне: боже мой, болен! Но Редника обясни, че не става дума за болен, съвсем нормален си бил човекът, като нарисуван от Микеланджело, с ей такива мускули, но обичал да се заглежда. Накратко, умрял здрав, но сплескан.

След което кресна:

— Стига отклонения! Следствието продължава. Значи признавате, Абул Фатх и тъй нататък Омар Хайям, че между седем и седем нула пет тази вечер вие сте убили лежащия на земята Катон Марк Аврелиевич, търговец на пиявици и медицински жаби, защото поддържа редовни — средно три и половина пъти седмично — полови контакти с вашата хазяйка Диона Месалина, кръчмарка, тридесет и няколко годишна, неомъжена, неосъждана, слава богу бездетна, без никакво вероизповедание. Вярно ли е?

— Не е.

— Ти вече ми ходиш по нервите!

— Първо, Диона е на четиридесет и няколко, освен това е католичка.

— Аз те питам уби ли Катон Марк Аврелиевич? — гласът на Редника мина в горна октава.

— А за това ли ставало дума… Ще направя пълни самопризнания.

За кой ли път над площад „Опосум“ в Ню Бабилон легна необичайно плътна тишина. Всички наостриха слух (Младежа наостри акустичните си сензори) и зачакаха да чуят сложна и дълбоко драматична история, със завръзка неизвестно кога и къде, с перипетии, колизии и кулминации, с шекспировски страсти и Достоевски сътресения, разплетена тази вечер и тук с този потресаващо трагичен и криминален финал.

— Не съм го убивал — призна накрая Омар Хайям. — Ножът е играчка.

Той се наведе над трупа и дръпна оръжието на престъплението — оказа се малък пластмасов нож с гумено вакуумно „пльокало“ на върха, като на детска стреличка.

— Само го наплюнчих и хак! Пък този идиот припадна. Всички въздъхнаха облекчено след огромното напрежение през последния час, Блез отново бръкна в джоба за плоското шише, Диона се метна да прави изкуствено дишане уста в уста, но в този миг се чу вледеняваща сирена и мощни прожектори осветиха площада, под тътена на реактивните сопла се чу разтревожният възглас на Блез:

— Сега я оплескахме — флаерът на полицията!

4

— Никаква полиция! Не искам полиция в моя бар!

— Че кой иска…

— Бързо скрийте този глупак! — нареди енергично Диона. — Ей с онова платнище!

Гражданина и Младежа набързо избутаха жертвата под една от масите и метнаха отгоре му стара черга, пардон — синтетично покривало от 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокси-толуол, защото в бъдещето няма да има нито прости черги, нито чергари. Секунда след тази операция се показа внушителната фигура на инспектора — черен тренчкот, елегантно филцово бомбе, а между тях — димяща лула.

— Радвам се да видя толкова много стари познати, та дори самия Блез, който страда от кметофобия — каза инспекторът авторитетно и изстреля кръгче дим. — Как вървят нещата, Диона?

— Празници, господин Легре, Бакхусови пиршества.

— И само толкова?

— Че какво още?

— Не знам, не знам…

Но когато инспекторът Легре каже, че не знае, значи знае всичко или почти всичко. Само наивният читател ще попита откъде би могъл да знае, защото си въобразява, че в бъдещето няма да има доносници.

От разсеяност и изненада Автора забрави да спомене, че до инспектора покорно крачеше малък симпатичен догиер с лъскава фуражка. Догиерите са скотоиди от планетата Палфа — много, много разумни същества, дори прекалено разумни, с изключително развито обоняние, осезание и зрение, затова се бяха поставили в услуга на земната полиция, изпълнявайки благородната и безсмъртна професия на оперативния шпионин.

— Искам да се допитам до моя догиер — допълни Легре.

Като чу да се споменава за него, догиерът подскочи предано на петте си крака и бързо обходи площада. Щом приближи до нещото, увито в черга (пардон, в покривалото от 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокситолуол), догиерът мина на рентгеново зрение и всичко му стана безпощадно ясно. Което, разбира се, веднага бе прошепнато на ухото на инспектора Легре.

— Интуицията не ме лъже — и Легре се усмихна многозначително, а когато той се усмихва многозначително, това е вече опасно. — Под прикритието на празника — лични отмъщения. Кой е убиецът?

Редника, верен на инстинкта си, се изпъна като струна и вдигна длан до слепоочието:

— Разрешете да доложа. Докладвам: от направеното лично от мен разследване се установи, че убиец въпреки всичко няма.

Инспекторът от криминалната полиция Легре не беше наивник. В своята дълга и напрегната кариера той бе срещал стотици самозвани следователи и се бе наслушал на брътвежите им.

— Меко казано, вашето твърдение е дилетантско. Където има труп, логично е да има убиец. Нещото под масата, увито в 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокситолуол, не е карнавален костюм, а труп. Моята скромна молба е да го измъкнете.

Последваха не едно, а цели три измъквания. Първо: Гражданина и Младежа измъкнаха обратно трупа. Второ: догиерът измъкна изпод каскета си бележник и химически молив. Трето: инспекторът Легре измъкна от джоба си стара лупа, клекна и съсредоточено заоглежда терена на местопрестъплението.

— Записвай — нареди той на догиера. — Пресни следи… Вероятно на човек, на който всички крака са му в наличност. Извод: убиецът не е инвалид. Обувки номер четиридесет и две. Извод: убиецът не е дете. Следи от бастун и протези не са забелязани.

— Това са моите следи, гос… — опита се да обясни Гражданина, но инспекторът Легре го прекъсна:

— Не пречи. В близост до трупа е намерен риж косъм, средно еластичен, с устойчива структура, раздвоен в горния край, вероятно от главата на Блез Паскал.

— Моля ви, инспекторе, аз побелях още преди шест века — почти изплака Блез.

— Пиши. Първа версия: косъмът е боядисан нарочно, за да заблуди следствието. Втора версия: Блез е извършил убийството на младини.

— Когато аз бях млад, този още не беше роден!

— Трета версия: Блез Паскал е убил на младини някой друг, за да заблуди днес следствието… Също копче с три дупки, следователно или една е пробита допълнително, или една е запушена умишлено. Четвърта версия: убиецът разбира от четни и нечетни числа и вероятно е математик като Блез Паскал.

Още едно измъкване — измъкната беше рулетка.

— Дръж на върха на пръстите… Пиши: дължина на жертвата в легнало положение — 169 сантиметра. Пета версия: тринадесет на квадрат, отново присъствие на математическо мислене. Тегло… Диона, колко е тежък?

— Малко повече от теб, пет-шестина кила — каза Диона без колебание.

— Пиши: тегло на трупа в живо състояние според субективна оценка — около осемдесет. — Инспекторът се наведе ниско над лицето на Катон Марк Аврелиевич и започна да души: — Ябълкова ракия… триста и петдесет грама… раци с майонеза… Диона, сто пъти съм ти казвал да не слагаш в майонезата чесън! Изстискваш малко лимон, една чаена лъжичка горчица, обаче френска, две-три капки водораслова есенция и украсяваш с маслини… Това не го пиши!

Трябва да признаем, че инспекторът Легре, като всеки французин, разбира от изкуства. Особено от кулинарно.

Още едно измъкване — Легре измъкна от един от бездънните си джобове огледалце и го сложи пред устата на жертвата. И тогава стана лелеяното чудо: виждайки пред себе си огледалце, трупът Катон Марк Аврелиевич извади от горния джоб на сакото си гребен и започна старателно да се реше!

— Пиши: въпреки незавидното му състояние на труп, жертвата проявява признаци на суетност.

Катон Марк Аврелиевич разтърка очи, огледа тревожно клекналия над него инспектор и подскочи:

— Какво има? Да не се е случило нещо?

— Случват се, случват се разни неща — каза Легре с онова тънко остроумие, което го прави любимец на жените. — Убийства например.

— Убийства ли? — попита Катон. — Кой е жертвата?

— Мили мой Катон, въпреки всичко си жив! — извика радостно Диона и отново се хвърли да му прави изкуствено дишане по добре познатата й система.

— А защо трябваше да съм умрял? — попита Катон едва когато успя с усилия да освободи говорния си апарат.

— Защото ми дължиш триста и десет гроша, стипцо недна! — аргументира се Омар.

— И защото поддържаш редовни полови контакти с хазяйката му! — доразви логично мисълта Редника.

— Ти ли си, гълъбче? — в погледа на Легре блесна искрица, а когато блесне искрица, това е обезпокоително. — Ти ли го прати на оня свят?

Точно в този миг у съвсем пресъхналия от емоционално напрежение и обрати Блез се оформи едно гениално предложение: защо все пак Диона да не почерпи по едно, тъй де, Катон продължава да е жив въпреки всички усилия. Йоасаф констатира, че наглед Катон бил съвсем умрял, така да се каже, непоправимо, но вече бил здрав и читав благодарение на старанията на божията майка. Никой не разбра какво общо има тук божията майка, след като ножът се оказа играчка, но този проблем не стана обект за дискусии, защото Гражданина също се включи в предложението на Блез за почерпка и допълни, че не е хубаво в такива особено щастливи мигове човек да се стиска, а Редника даде за пример една, която се стискала, стискала и накрая умряла непорочна, но въпреки това че я направили светица.

Диона, разбира се, тръгна да донесе по чашка. При мисълта за предстоящото всички се оживиха, дори догиерът, тъй като пийналите мъже развързват езици и тогава за него има доста работа. Всички се настаниха удобно край масите, душите им се отпуснаха и у тях се появи съвсем естественото желание да поговорят за нещо друго. Пръв започна Омар:

— Слушай, старче, все ми е на езика да те питам — какво е това на главата ти?

— Питай. Всички питат. Ореол.

— И как се сдоби? Скъп Ли е?

— Така съм се родил. Дефект в гените, по-точно в седма хромозома.

— Ореолът синхронно ли растеше? — заинтригува се Младежа. — Искам да кажа, като беше мъничък, и ореолчето ли беше мъничко?

— Ей само толкова, като шайба за хокей.

— Брех, мамка му! — Редника удари възторжено юмрук по масата. — Това се казва техника! Сигурно е японски.

— На някои им върви — въздъхна Гражданина. — По рождение си имат ореоли.

— Ти мълчи! — реагира остро Редника. — Полово немощен, пък му се приискало ореол. За какво да ти го дадат?

Блез рече, че все пак си е друго да си имаш ореолче, па макар и да е резултат на дефект, но Йоасаф възрази: само неприятности, питат, гледат, сочат с пръст. Диона поднесе, мъжете се чукнаха и отпиха, след което инспекторът Легре заяви, че такива, с ореоли де, не представляват за него никакъв професионален интерес, тъй като живеят безгрешно и не правят нищо извън нормите, но Редника се възмути:

— Как така безгрешно! Без редовни полови контакти?

— С ореол сигурно не върви — отбеляза Блез.

— Не върви — съгласи се Йоасаф. — Веднъж опитах. Аз, както се казва, пристъпвам към действия, пък тя приплаква: махни го туй, казва, от главата си, все ми се струва, че ще го правя с олтара на църквата.

— Брей, колко набожна жена! — възкликна Блез.

— И какво, осъществи ли се? — Редника бе целият любознателност и слух.

— Осъществих се — призна свенливо Йоасаф, — но после ме пита: аз нали ще ида в рая?

— Ууу, непоносимо набожна жена! — пак възкликна Блез.

— Ти обеща ли й, че ще иде?

— Думите отлитат като птици — обещах.

Да пият вино и да говорят за непознати жени — какво по-голямо щастие за мъжка компания! Инспекторът Легре млясна с устни и се възхити от виното — тънко, дъхаво, но Омар веднага извади истината наяве, като обяви пред всички, че Диона се къпе гола-голеничка в бъчвата. Диона се опита да отрече деликатно с думите: „Я върви на майната си!“, но Омар, по природа чистосърдечен и наивен, не разбра къде точно трябва да иде, затова допълни — вярно, признавам, бяхме двамата. Йоасаф се възмути, че с тези сквернословия само мърсят божията благодат, защото виното било кръв божия, но Младежа направи допитване: откъде у господа толкова много кръв? Да, каза Блез, само за един ден аз изпивам поне пет кръвоносни системи като неговата, още повече че е бил слаботелесен. В този момент Катон Марк Аврелиевич най-после включи и попита какво толкова важно са правили Омар и Диона в бъчвата с вино. Оказа се, че просто си седели — ей на така, седят си един до друг в бъчвата и си разговарят. Катон зададе разумния въпрос, защо пък точно в бъчвата, но не получи отговор, защото точно в този момент Редника ревна:

— Ти пак ли си се измъкнал от страниците, калпаво мекере!

Това качествено определение беше по адрес на Автора, който — съвсем немотивирано от гледна точка на сюжета и логиката на събитията — се беше появил от творческия свят в реалния и вече се беше настанил около масата с чаша в ръка.

— Защо да не пия едно вино с вас — смртолеви Автора.

— Ама как го надуши бе!

— Защо да го надушвам? — изненада се Автора. — Нали аз го измислям…

— Щом е автор, да знаеш, винар е — заговори вековният опит у Блез Паскал. — Всички автори са винари. — И миг след това се сети: — Слушай, момче, кажи някое от твоите. Един грош имаш веднага.

— Сложи два и започвам — спазари се Омар Хайям.

Не, Блез не бе човек, който ще се стиска за един грош — той е философ. Нито пък Омар може да устои при вида на два гроша — той е поет. Затова чевръсто се метна на масата, поохлаби малко чаршафа около тялото си и започна:

Но где сте вий? Къде са ваште дни?

Защо под свода вече не звъни

гласът на вашата любима песен:

жени и вино, вино и жени!

Всички заръкопляскаха, дори се наложи инспекторът Легре да остави лулата на масата, за да освободи дясната си ръка, а Блез изрази всеобщия спонтанен възторг:

— Браво! Хубаво ги пише арабчето! И най-важното — къси, по четири реда… То и онзи пишеше… Диона, как го казваха оня със сплеснатия нос? Дето живееше при теб и все ходеше с маслиново клонче на главата?

— Данте.

— А, Данте. И Данте ги пишеше, ама едни дълги, дълги. Докато ги прочете, заспиваш. И все за ада, за кръгове… Гражданина се възмути:

— Поначало всеки си пише каквито си ще — дълги, средни, къси. Няма стандартизация.

— Ти мълчи! — кресна Редника. — Ти за дълги и къси няма да говориш!

Йоасаф беше искрено изненадан, че това младо момче е поет, но Блез му обясни, че е поет, но иначе е интелигентен, чете небето като по книга — Малка мечка, Голяма мечка, знае всички мечки като ръката си. Освен това бил математик и изобщо страшна работа. Йоасаф зададе нелепия въпрос какво все пак работи, но Блез зае категорична позиция: поет е човекът, защо да работи — кисне по кръчмите и пише стихотворения. Дето се казва, творческа личност, а творческата личност е в безкрайна творческа отпуска. Е, специално на Хайям отпуската е неплатена, защото се скарал с ръководството на съюза, по-специално с поета Хафез, и не можал да измъкне контрактация. Йоасаф попита кой е този Хафез, Блез повдигна рамене и рече: знам само, че пише антилопи, но Омар го поправи — не антилопи все пак, а газели, на което пък Блез рече: помня само, че беше нещо слабичко и подскачащо.

— И откога Омар го кара така безгрижно? — попита Йоасаф.

— О, отдавна! Трябва да има хиляда и петстотин години. Тя, неговата, е много заплетена… Дойде с машина на времето, но изпи парите и сега не може да си купи билет за обратно. Пък го чакат, бил завеждащ обсерватория.

— Не съм ги изпивал — възрази Омар. — Катон Марк ми завлече триста и десет гроша. Дадох му ги в заем, а той…

— Ама после ми ги изпи — опъна се Катон.

— Изпих ги, ама те бяха вече твои.

— Като са мои, защо да ти ги връщам?

— Защото в действителност са си мои!

— Щом си изпил своите, защо аз да ги връщам? Омар се почеса по брадата и рече озадачено:

— Така ли? Може…

Уважаеми читателю, както вече стана дума, виното бе великолепно и Автора не устоя на изкушението да си налее втора чаша, може би трета. А когато един автор изпие три чаши хубаво вино, той непременно започва да занимава света със своите творчески проблеми — или ругае събратята си по перо, или полуприкрито възхвалява себе си. Възможен е и трети вариант — започва надълго и нашироко, с досадна обстоятелственост да разказва последния том от съчиненията си, очаквайки от слушателите си възторг и съчувствие. Нашият скромен Автор също реши да се възползува от търпението на благодатната аудитория и да сподели някои собствени възгледи относно последното си писателско дело. С тържествено почукване по чашата той прикани към внимание, изправи се, прочисти с едно кх-кх гърлото си и започна.

Първо, каза, новата ми повест „Убийство в Ню Бабилон“ ме смущава от текстуална гледна точка. Правят се прекалено много и прекалено прозрачни намеци, а сега редакторите са нетърпими моралисти и лицемери, затова не е изключено всички тези загатвания за контакти с хазяйки и тъй нататък да бъдат безпощадно изрязани. Тук се намеси Редника и възрази, че ако е така, по-добре той да бъде представен като глухоням или поне само ням, но тогава пък как ще се води следствието? Отговорено му бе, че не е задължително чак да онемява, но поне малко-малко да се въздържа, защото в края на краищата това не е фелдфебелски запой, а изящна словесност.

Второ, каза, в новата ми повест „Убийство в Ню Бабилон“ някои от героите имат претенциите да се правят на реални исторически личности, което също е обезпокоително. Затова, обясни Автора, Блез, Омар и другите, които имат подобни домогвания, по възможност да отбягват всякакви прилики с историческите първообрази, с техните дела и прочие. Тук се обади Гражданина, вметвайки, че няма такива претенции и може да го кара като скромен литературен персонаж, но Редника веднага го засече: ти мълчи, от един полово немощен не става реална историческа личност!

Трето: героите на този площад станаха твърде много и Автора трудно ги управлява. А би трябвало. Ето например Младежа. Вече пет-шест страници този образ не е казвал нито дума, което според учебника „Увод в литературознанието“ е напълно недопустимо. Един герой е герой, когато приказва или върши други някакви деяния, а не само да мълчи и да се пули. Младежа, кой знае защо, се почувствува обиден и каза, че вече се е подчинил на Петия закон (на Никола Кесаровски) — осъзнал се е като робот, подчинил се е и на Четвъртия (на Любен Дилов) — легитимирал се е като робот, сега не му остава нищо друго, освен да се подчинява на първите три (на Айзък Азимов). Тъй като те изискват да не се причинява вреда на човека, той си мълчи, защото, ако проговори, може и да докара някаква беля на Автора — де го знаеш каква роботска мъдрост ще изтърси. Тук всички кимнаха в знак на съгласие, но Автора рече, че това не решава въпроса с многото герои. Разбира се, Толстой е управлявал и много повече герои, но той е граф и на него му е лесно. Инспекторът Легре веднага предложи услугите си; ако желаете, каза той, веднага мога да прибера Блез в затвора, тъй героите ще станат с един по-малко. Но Автора обясни, че ще е по-разумно да прибере някой второстепенен герой, защото Блез още му трябва, например Катон или Младежа, но инспекторът обясни, че точно тези двамата няма основания да прибира, защото са мирни граждани, не са математици и следователно не заслужават да бъдат малтретирани.

И четвърто, рече Автора, добре пийнахме, на мен ми се завъртя главата и изобщо не се сещам как ще продължи тази история нататък. Йоасаф предложи всички да си тръгнат по живо, по здраво, но от страна на Автора му бе възразено, че такова решение е абсолютно невъзможно, тъй като сме едва в първата третина на повествованието. Блез изказа оригиналната идея, че при това състояние на нещата най-подходящо е Диона да почерпи по още едно, но и на него му бе възразено, в смисъл че пародията си е пародия и не трябва да се изражда в гуляй, или — не дай си боже! — в другарска вечеря. Има ли други предложения? Няма.

— Щом няма — заключи инспекторът Легре, — значи продължавам следствието. Кафе, моля. И алуминиев прах.

5

— Дотегнахте ми с този алуминиев прах! — кресна Диона. Инспекторът Легре търпеливо напълни лулата си, натъпка я с пръст, почти минута се опитваше с мили думи да склони компютризираната си запалка да запали и едва тогава каза:

— Не може да се води следствие за убийство без алуминиев прах.

— Смея да отбележа, господин инспектор — намеси се Младежа (изглежда, си бе взел забележка, че трябва да е по-деятелен), — че труп няма. По-точно, труп има, но жив и здрав.

— Слушай, миличък. Само дилетантите имат нужда от трупове, разните там еркюлпоаровци, арсенлюпеновци, авакумзаховци. Аз работя не с трупове, а с логика. С методите на индукцията, дедукцията и репродукцията.

Редника веднага се оживи:

— Това за репродукцията ми допадна. Аз тъй имах един приятел, който се хвалеше, че има най-мощната репродуктивна система.

— Не ще да е бил много умен — заяде се Гражданина.

— Ти мълчи! И ти да имаш най-мощната репродуктивна система, изобщо няма да ти трябва акъл.

— Точка! — отсече Легре. — Ще минем и без алуминиев прах. И тъй, Омар, защо прободохте Катон с нож?

— Това не беше нож.

— Значи сте го проболи с това, което е то всъщност. Логично, нали?

— Логично, но аз освен това не съм го пробождал. Инспекторът Легре се замисли, а когато той се замисли, главата му потъва сред облачета нежносивкав тютюнев дим — тъй поне твърдят автори, по-добри от Автора.

— Това вече е качествено нов момент, както се казва — съждение от втори порядък. Не си пробол Катон, не си пробол Блез, не си пробол Младежа, защото е непробиваем, нито тоя тук, нито Диона. Още по-малко мен. Да приемем това като възможност. Тогава отгоре, като вещество с по-малко относително тегло, плувва една мистериозна загадка: кого си пробол?

— Никого.

— Пиши — каза Легре на догиера. — Поетът е невинен. А сега да погледнем отблизо Диона.

— Не ги ли е омръзнало? — намеси се Блез. — Отблизо е направо кранта.

— Млъкни, старче! — отсече Диона. — Сега човекът гледа не мен, а работата си.

Редника пак се оживи:

— Един мой приятел тъй си гледаше работата пред всички, но после го прибраха като ексхибиционист.

— Ще ме провалите! — кресна Автора. — Нали се разбрахме, без двусмислени намеци!

— Твоите приятели са все сексуални маниаци! — това, естествено, беше Гражданина.

— Ти мълчи! Ако искаш да знаеш, един изобщо не ставаше за такъв, защото беше кандидат на философските науки.

— Не пречете! — прекъсна ги инспекторът Легре. — Да преминем от частното към общото.

— Протестирам! — развика се Катон. — Диона да не ви е общото!

— Мълчи, гълъбче — успокои го Диона. — Инспекторът по-добре знае.

Легре направи дълга пауза, за да привлече всеобщото внимание, след което измъкна от джоба си малко бележниче.

— Както докладва догиер нула нула седем, от седемнайсет точка дванайсет до осемнайсет точка пет, ти, Диона, си споделяла леглото с жертвата в лицето на Катон Марк Аврелиевич. Подробности няма да изнасям, тъй като за мъртвите или добро, или нищо.

— Пак протестирам! — викна Катон. — Аз съм жив.

— По този въпрос след малко. Засега хипотезата е само работна. Допускаме, че си труп. Но тогава още не си бил, макар, както докладва догиер нула нула седем, в леглото това да не е проличало. Но от осемнайсет точка пет до осемнайсет-двайсет и две Катон Марк Аврелиевич се облича, което потвърждава моето подозрение, че е жив. В осемнайсет и трийсет жертвата е засечена в бара. Нататък следите се губят.

Тишина. Мазна лепкава тишина над площад „Опосум“. Инспекторът Легре енергично се извърна към Гражданина:

— Защо?

Гражданинът се смути, но все пак успя да попита, какво защо?

— Питам: защо следите се губят?

— Моля ви се, не съм прикривал никакви след.

— А кой не прикрива следите си? Кой?

— Ама нали Омар си призна — проплака Гражданина.

— Всеки може да си самопризнае. И Диона може да си самопризнае, и Катон може, и роботчето, дето се казва — и аз мога.

— Забравихте мен, господин инспектор. Аз също мога да си самопризная — намеси се Редника. — Един мой приятел веднъж си самопризна и такъв бой му теглиха… После се оказа, че детето било от падрето. Отива значи женската да се изповяда, ама падрето нямал никакво чувство за хумор, придърпва я в изповедалнята и дай… Докато от небето се спуснало едно ангелче, та едва го спряло!

— Много хубави падрета си имате — подметна Гражданина.

— Ти мълчи! Чак сили небесни са се намесили! Та исках да кажа де, че е хубаво човек да си самопризнава, но само ако е стерилен.

— Да видим обаче какво става по-нататък. — Инспекторът Легре вдигна лениво едрото си тяло, направи няколко крачки към Йоасаф, след което енергично се извърна: — Говори, Катон!

Катон се беше разгърдил и стръвно чешеше мястото, където би трябвало да има прободна рана, затова реагира наивно:

— Аз не съм ли умрял?

— Още е осемнайсет точка петдесет и три. Имаш цели седем минути живот.

— Е, какво може да направи човек за седем минути в този жесток свят, където пълноводната река на времето ни пренася от липсата на съществуване към несъществуването — каза Катон Марк Аврелиевич със самочувствието на новия Шопенхауер. — Едно нищо.

— Може например да умре — подсказа му Легре.

— Може, разбира се. Ако няма друга работа. А аз седнах при Омар, опитах две глътки, той ми напомни за онези триста гроша…

— Триста и десет — уточни Омар.

— За онези триста и десет гроша. И толкова — седемте минути минали.

— Бавно пиеш — каза Легре с нотка на подозрение. — Две глътки за седем минути… Преди смъртта си човек е по-деятелен.

— Само ако е предизвестен. А аз не знаех какво ме чака. Инспекторът Легре извади лулата от устата си и елегантно, почти артистично изкука седем пъти.

— Седем нула нула. Ти не учасваш. Ти си вече мъртъв. Сега под фокус са само живите.

В този момент всички забелязаха, че догиерът се заоглежда пододозрително, след което започна да прави уж рзсеяни, уж неангажирани обиколки (тъй като петият крак му пречеше, беше го мушнал в джоба на гащеризона). След като обиколи последователно всички присъствуващи, оперативният доносник отиде до Легре и прошепна нещо на ухото му. Легре беше толкова поразен, че едва успя да каже: „Айде бе, не може да бъде!“ Догиерът му предостави още няколко бита, след които Легре възкликна: „Не, това в никакъв случай не може да бъде!“

Всички следяха тази сцена с вътрешно напрежение и очакваха лош развой на нещата. Инспекторът Легре отнова надяна ледената си маска на индивидуум, разпънат между високия обществен дълг и чувствителната душа на баща на три деца.

— Нови факти — започна патетично той — променят коренно хода на следствието. Нови факти, с които не можем да не се съобразяваме. До тях стигнахме по пътя на конюнкцията и дизюнкцията, дори въпреки тях. Тези факти може би ще извисят случая над нивото на криминалния фарс или комедия дел арте, за да му придадат чертите на една покъртително възвишена трагедия.

Така говореше инспекторът Легре, а когато той говори така, всички очакват върху им да се стовари грозният меч на полицейското възмездие. Само догиерът беше спокоен — каквито и ветрове да задухат, обществото винаги ще има нужда от догиери.

— Я ела при мен — каза инспекторът Легре, без да вдига очи. Разбира се, никой не мръдна от мястото си. Затова се наложи да уточни: — Ти, ти, виновникът! — Пак никой не мръдна, затова се наложи да стане и да хване Гражданина за ревера: — Ти случайно да си оглушал?

Гражданина беше не само оглушал, но и намазал лицето си с вар. Гледаше Легре с невиждащи очи, съсредоточен изцяло в някакво свое вътрешно страдание.

— Защо имаш такъв непривичен, бих казал, куриозен лицеизраз? — попита инспекторът.

— Аз съм от друга планета.

— Зелено човече?

— Бяло. По-точно кремаво.

— Енлонавт?

— Пришълец.

— Подготвяш близка среща от трети вид?

— Ъхъ.

— Да не си направен от Спийлбърг?

— Не, оригинал.

— Веднага познах, че не си най-съвършеният продукт на земната еволюция. Ако ме питаш мен, ти още не си произлязъл. По-важното обаче е друго: защо миришеш?

Пак настана объркване. Догиерът се захили доволно, а Редника реши незабавно да провери и заби нос във врата на Гражданина; ъхъ, каза, мирише подозрително, един негов приятел тъй миришел подозрително, докато накрая си признал, че е незаконно дете. Катон Марк Аврелиевич също реши да се възползува от възможността да бъде в услуга на полицията и сподели своето впечатление: намирисва на склад. Но Редника мигом възрази, че не, не на склад, а по-скоро на мазе. Един негов приятел тъй страшно вонял на мазе, пък после се оказало, че страда от Едипов комплекс. Катон обаче беше категоричен: мазето мирише иначе, в миризмата на мазето има нещо сладникаво-изтънчено, като на развален парфюм, а това си е чиста воня на склад за селскостопански отпадъци. Тъй като назряваше скандал, намесата на Блез стана наложителна; той изказа мнението, че наистина става дума за изба, но винарска, в която има поне четири бъчви отлежало бургундско. Всички единодушно признаха необикновеното обоняние на Блез, но Диона излезе с тезата, че е пълноправен гражданин на републиката, плаща си данъците, има право на глас, следователно — и на мнение; според нея наистина трябва да говорим за склад със селскостопански отпадъци, но с една съществена уговорка — върху един от чувалите две млади тела се любят. Никой не разбра с какво действията на младите тела ще променят нюанса в миризмата, затова инспекторът Легре сложи край на пренията:

— Да смъкнем обвивката на подозренията — каза той. — Съблечи си ризата.

Младежа не можеше да остане настрана от всеобщия процес на разобличение:

— Хайде бе, човече, властта ти нарежда.

Гражданина започна неохотно да се съблича. Диона скочи да му разкопчава панталона, но той грубо бутна ръцете й:

— Само до кръста!

— До кръста отгоре или до кръста отдолу? — не разбра Диона.

— Хе, отдолу! — захили се Редника.

Когато Гражданина съблече и четвъртата поред фланела, всички ахнаха, защото тялото му бе в големи кръвести топки, някои още тъмночервени, други вече морави, набъбнали и пухкави.

— Боже мой, крастав! — изпищя Диона.

Катон Марк Аврелиевич веднага се зае да изучава израстъците, дори се опита да пипне един с ръка, само инспекторът Легре запази хладнокръвие:

— Ще признаеш ли най-после какви са тези глупости?

— Не са глупости, а се размножавам.

— Защо сам бе, човек! — захили се Редника.

— Грудкувам се — поясни Гражданина. — Ние се размножаваме вегетативно, чрез грудки. Напролет от телата ни покълват израстъци и после стават зрели организми.

— Като картофи ли? — попита Диона.

— Нещо такова.

— Значи затова мирише на мазе — заключи Омар. Тук Редника не издържа:

— Позор! Толкова много израстъци, а немощен!

— Как ще е немощен, щом се размножава! — възрази Блез.

— Ами да! Аз тъй имах един приятел, който размножаваше другите, ама си получи своето — снимаха го за учебника по сексопатология, с превръзка на очите, че да не се срамуват роднините му.

— Ясно — каза инспекторът Легре на безпомощно размножаващия се гражданин от планетата Ерос. — Не си ти. Досега не съм срещал убиец, който да се размножава чрез пъпкуване.

— Не пъпкуване, а грудкуване — уточни Гражданина и започна да се облича.

Както сами разбирате, следствието влезе в толкова задънена улица, че се наложи Автора да прекъсне нормалното развитие на събитията и да сбере наличните герои на кратка летучка. Първо, каза той, това следствие се проточи и започна да ми омръзва. Оказа се, че и на другите, а Младежа направи безценното допълнение, че труп въпреки всичко няма. Инспекторът Легре не се съгласи с тази постановка, нарече я крайна, необмислена и изобщо защо машинариите не си гледат машинарийската им работа. И без да иска, формулира Шести закон: роботското — роботу, човешкото — човеку. Блез веднага отбеляза, че току-що формулираният закон полага основите на нова философия, която може да бъде наречена хуманитарен релативизъм. Това е нова степен в мисленето, каза, защото диференцира човека от всички останали мислещи същества на планетата. Катон се съгласи, че през последните години наистина се забелязва едно тревожно свръхпроизводство на мислещи същества. Ето да вземем например пощенските кутии по улиците — за какъв дявол трябва да се съоръжават с изкуствен интелект? Отива значи вчера Катон Марк Аврелиевич да пусне някакво писмо, но кутията не иска да го приеме, тъй като било адресирано не съвсем грамотно. Става кратка кавга, при която тази нищо и никаква пощенска кутия нарича хомо сапиенса Катон Марк Аврелиевич кретен. И тук Катон Марк Аврелиевич зададе основателния въпрос: какъв съм аз всъщност, кретен или венецът на природата? Редника отбеляза, че Катон Марк Аврелиевич едва ли трябва да бъде смятан за венец на природата, с което спорът завърши.

Диона също възнегодува от всеобщата сапиентизация на вещите, но нейният укор беше отправен към телефоните. С тези интелигентни телефони, каза, е невъзможно да се живее. Човек да не смее да каже нещо — телефонът се пули насреща ти и ти се надсмива. А един преди няколко дни даже й правел недвусмислени намеци и й смигал съвсем хъшлашки, при което Редника се оживи и отбеляза, че напоследък телефоните били станали самовъзпроизвеждащи се фоннойманови автомати, тъй че нищо чудно някой да придърпа Диона в кабинката и да започне да се гаври с крехкото й тяло съвсем по човешки, но Катон Марк Аврелиевич отхвърли подобна възможност с думите, че световното прогресивно човечество няма да позволи това.

Инспекторът Легре отново се върна към своята знаменита фраза „Роботското — роботу, човешкото — човеку“, при което догиерът започна възторжено да ръкопляска, но никой не разбра защо — в края на краищата догиерът не е нито едното, нито другото, догиерът си е скотоид. Блез отново подхвана базовите постановки на своя хуманитарен релативизъм, които накратко могат да се вместят в следните две твърдения: първо — човекът е най-разумното същество в близките райони на Галактиката и като такова има право на щастие, и второ — да се смята, че разните там разумни пощенски кутии, телефонни прелъстители и тъй нататък могат да се мерят по духовно величие с човека, е проява на снобизъм и футуризъм. Омар обаче го атакува с думите, че той, Блез, нищо не разбира от галактики, черни дупки и фридмони, тъй като той, Омар, е астрономът тук, следователно той, Блез, няма право да коментира космически проблеми, а това има право да прави само той, Омар.

На това място ни в клин, ни в ръкав Редника попита Диона: и какво те склоняваше да правите телефонът? Диона обясни, че не знае точно, но докато си говорела, оня въртял мераклийски глава и се опитвал да я хване през кръста с шнура си, на което Редника възкликна „Брех, мамка му! И успя ли?“, но Диона се възмути, заръкомаха и поясни, че тя съвсем не е такава, или поне не толкова такава, че да се метне в прегръдките на някакъв непознат уличен телефон, на когото дори не е представена. Гражданина пак вметна злобно, че земяните изобщо са си малко такива, че те изобщо обичат тия работи, но Редника го отряза: „Ти млък! Ти си раждай!“

Йоасаф помоли отново да се върнат към проблемите на хуманитарния релативизъм, защото това му било хоби — да обикаля от град на град и да събира философски учения, които записва в една тетрадка. Блез се почувствува поласкан, затвори очи, за да събере мислите си, после вдигна гордо глава и каза:

— Човекът е мислеща тръстика.

— Ха така! — възкликна Катон Марк Аврелиевич. — Това вече надмина всичко! И защо да е тръстика?

— Защото е слабо същество. Едно духване, една водна капка може да го смачка. Не е необходимо цялата Вселена да се въоръжи, за да го убие. Но дори в смъртта си човекът стои над Вселената, защото разбира, че умира, а Вселената не знае нищо за това.

Йоасаф старателно си записваше всичко.

— Както казваше Августин Блажения — продължи Блез, — никоя земна титла не е равна на името човек. А Шекспир допълва, че човекът е небесен дух, украшение на света и образец за останалата природа.

— А за биороботите не е ли казано нещо хубаво? — плахо попита Младежа.

— Че измислете си бе! — изропта Редника. — Няма аз да ви измислям мъдростите! Един мой приятел тъй все измисляше чужди мъдрости, пък после се оказа, че…

— Млък! — подаде глава Автора от страниците.

— Добре де. Исках само да кажа да не ни пробутват този номер — не стига, че им измисляме конструкциите, а сега им се приискало и мъдрости…

— Човешкият живот е величие и в малкото, и в голямото. Човешкият живот е висш завършек на всички метаморфози на материята.

Диона веднага изрази несъгласието си, като каза, че да се използуват думи, непознати на широката публика, е израз на лошо възпитание и че на такива им липсват първите седем години. Блез рече, че първите му седем години са си на мястото, а гръцката думичка метаморфозис означава превръщане, изменение, както пише в речника за чужди думи. Йоасаф призна, че преди доста време се запознал с някой си Овидий, който бил написал книжка по въпроса за метаморфозите. Катон Марк Аврелиевич прие всичко това като лична обида; значи намеквате, каза, че отглеждам медицински жаби, защото при жабите има пълна метаморфоза — оплодено яйце, зародиш, попова лъжичка и тъй нататък, но Йоасаф се закле в божията майка, че не, не е искал да обиди никого, споменал Овидий мимоходом, но пък Редника попита: значи този Овидий е написал цяла книга за поповите лъжички? После Йоасаф съобщи, че въпросният Овидий бил написал още една книга, наречена „Любовното изкуство“, на което Редника отбеляза: това вече е друго, това вече е сериозно. Но сега пък Диона се засегна; в наше време, каза, всеки пише за неща, от които нищо не разбира; ей например този Овидий — ако толкова много разбира от любовно изкуство, къде е, да го видим? Йоасаф се опита да внесе яснота, като поясни, че, първо, не става дума за наше време и, второ, Овидий вече е умрял по време на упражнения във въпросното изкуство. Е, каза инспекторът Легре, значи е бил дребна риба, защото едрите риби четат лекции, а не водят упражнения. Тук всички бяха единодушни.

— Много ми хареса мисълта — започна Йоасаф, — че човекът стои над Вселената, защото осъзнава смъртта си. Но може би и Вселената съзнава нещичко?

— О, това е висш хилозоизъм! — възкликна Блез.

Тъй като рискуваше да бъде обвинен от Диона в липса на домашно възпитание, Блез обясни накратко какво е хилозоизъм и посочи като видни хилозоисти Талес, Анаксагор и Хераклит. Редника обясни, че е чувал само един от тях, но не можа да си спомни кого точно. Йоасаф пък призна, че познавал един Хераклит, викали му Тъмния, но веднъж се разболял, влязъл в обора, намазал цялото си тяло с тор и умрял, сигурно от миризмата — за него ли става дума? Блез отвърна, че това е само една от версиите, но той не знае друга. Проблемът около смъртта на Хераклит напомни на инспектора Легре, че всъщност следствието още не е завършило и че трябва незабавно да пристъпи към разпит на свидетелите, но Омар зададе логичния въпрос:

— Свидетели на кое?

Инспекторът Легре се замисли, а когато той се замисли, това е вече тревожно, след което каза:

— Свидетели на произшествието.

Автора отново се пренесе от творческия свят към реалния и каза, че е крайно време да се прекратят всякакви разпити, защото омръзнаха на всички. Зададен му бе законен въпрос: а какво да правят тогава? Ами каквото правят персонажите в другите книги — да правят сюжет. Омар поясни, че тъй като нямат сюжет подръка, трябва да си намерят отнякъде; би ли бил Автора така любезен да им даде някакъв сюжет? Автора призна, че също няма подръка сюжет, че също се затруднява с продължението, защото поначало писателският занаят не е лесен, не е като да продаваш медицински жаби или да имаш кръчма. Още повече като пишеш фантастика, защото фантастичните сюжети трябва да са оригинални; иначе онези духовни аристократи от клубовете по фантастика ще те обвинят в епигонство, в подражателство, в липса на продуктивно въображение и край — а после? Тогава Омар възкликна: ама ти фантастика ли пишеш? Отговорено му бе лаконично с да, след което Омар обясни, че въпросът от негова страна не е нездраво любопитство, а защото от дете обича фантастиката, ей от толчав, особено романи за пришълци (в този момент Гражданина се грудкуваше и не му обърна внимание). Редника изказа съждението, че не е изключено да сме единствените разумни същества във Вселената, но догиерът го изгледа толкова враждебно, че Редника трябваше да каже пардон. Омар отново се върна към фантастиката: да ме извиниш, каза, Авторе, ама ти сериозно ли мислиш, че тези твои галиматии са фантастика? Първо на първо, фантастиката трябва да изобразява бъдещето, при това само светлото. Автора отвърна, че случките в Ню Бабилон са от бъдещето, но опонентът му каза: какво ти бъдеще, живо настояще! След което разви теория за едноизмерността на времето: „сега“ е допирната точка между „беше“ и „ще бъде“, пълзящата им граница, в която се реализират актовете на осъществяването; следователно „сега“ никога не може да бъде „беше“, още по-малко — „ще бъде“, и тъй като сега е „сега“, следователно то не е „ще бъде“; в краен случай „сега“ може да стане „беше“, точно както „ще бъде“ след време ще стане „сега“, но „беше“ не може да стане „сега“, нито пък „ще бъде“. Редника го прекъсна: за какви точно актове на осъществяване говориш? Омар поясни, че за темпорални, на което Редника кимна с разбиране — ъхъ.

Второ, продължи Омар, във фантастичните произведения задължително трябва да има звездолети, бластери, поне един Командор, поне един тунел в пространството, поне една смела научна хипотеза, а тук няма нищо такова. Ама толкова няма, че чак да те е срам. Вярно, има някакъв робот, но що за робот е той — само мълчи, не казва никакви технологични мъдрости и не организира метежи срещу самодоволното човечество. Вярно е също, че има и някакъв пришълец, но първо, се оказа, че е полово немощен, второ — вони на мазе, и трето — в момента е зает със самовъзпроизводство, затова все едно че го няма.

Автора мина в защитен вариант Некадърнович с думите, че господ раздава талантите неравномерно, с генератор на случайни числа, на всеки според миналите заслуги и връзките, затова в края на краищата не всеки може да е Клифърд Саймък или братя Стругацки, особено пък братя Стругацки, защото те на всичкото отгоре са двама. Омар отвърна: ако не можеш да си братя Стругацки, бъди поне… И каза едно име, което от колегиалност ще премълчим.

Намеси се и Блез: ако е въпрос, всички сме писали книги, аз например имам един трактат за равновесието на течностите, още един за теглото на въздуха, още един за аритметичния триъгълник, плюс цял том „Мисли“. Катон Марк Аврелиевич попита: откога мислите се мерят на тон? Докато се разбере, че все пак е том, а не тон, Диона се изнерви от многото непознати думи, особено когато Блез изтърси „Pulvis et umbra sumus“, което ще рече „Ние сме само прах и сянка“, затова трябваше да вземе успокоителни капки. Започна спор дали сме само прах и сянка. Блез обясни, че това е мнение на великия поет Хораций, но Катон Марк Аврелиевич изрази съмнение — прах горе-долу може, защото е вещество, но от къде на къде сянка? Младежа попита: а какво е това сянката? И тук дискусията потъна в дебрите на метафизиката. Блез изрази становището, че сянката не е вещество, ерго трябва да е поле. Младежа възрази, че поле е светлината, значи сянката трябва да е липса на поле, сиреч нищо. Инспекторът Легре не издържа: как ще е нищо, щом се вижда! А всичко, което се вижда, трябва да е светлина — според метода на изключеното трето и дори въпреки него. Редника: абе как ще е светлина, щом е сянка! Йоасаф също не се стърпя и обяви сянката за божа работа, но никой не му повярва, накрая се намери компромисно решение: сянката сигурно е единство на някакви противоположности, засега неизвестно какви.

Чу се възглас на родилна радост и всички се извърнаха към Гражданина — той се беше възпроизвел и около него кротко седяха десетина малки гражданчета, всички с разкошни мустаци с профил двойно Т. Настана всеобщо оживление; Редника обяви, че тъй било лесно, ама скучно, Блез предложи да отпразнуват големия успех с по чаша вино, а Омар се заинтересува кой ще наглежда малките, като си нямат майка. Отговорено му бе, че малките са изцяло развити и могат да се справят сами. Редника: и всички ли имат документи за полова немощ? Отговорено му бе, че да, имат.

В този момент догиерът се приближи до инспектор Легре и прошепна нещо на ухото му. А когато се прошепва нещо на ухото на Легре, това е повече от обезпокоително. Инспекторът възкликна: „Правилно!“, и се изправи:

— Да приключваме. Засега ще приберем математика Блез и пътничето с ореола като най-подозрителни — до този извод ни водят методите на редукцията и конгруенцията. Останалите да са на разположение и да не напускат Ню Бабилон.

Белезници захапаха китките на Блез и Йоасаф, останалите се разпръснаха. Площад „Опосум“ се обезлюди. В средата стърчеше самотният Автор и си повтаряше:

— И какво ще правя по-нататък, какво…

Втора част
„Съдебен процес с удивителна“

1

И тъй, читателю, Блез и Йоасаф попаднаха в затвора. Съвсем несправедливо, разбира се, както вече се убедихте. Но нима са първите, които попадат в затвора несправедливо? Освен това, както всичко останало, затворите на бъдещето не са като затворите на настоящето; затворите на бъдещето са светли като самото бъдеще и удобни като него. Килии, естествено, има, има и решетки на прозорците, но килиите са тристайни (кухня, спалня и гостна), а решетките са изковани от творческия фонд на художниците с много вкус и изящество.

Още с влизането си Блез обяви, че никога не е разчитал на такова внимание от страна на държавата. Щом така живеят държавните престъпници, каза, как ли живеят самите държавници? Пазачът, който едновременно изпълняваше и функциите на стюард, отвърна, че разликата не е главозамайващо голяма, тъй като повечето престъпници са държавници, а повечето от държавниците — престъпници, затова те се грижат за удобствата си. Блез обясни, че не, ние не сме държавници, а най-обикновени хора, обикновени като въздуха и водата, които ще бъдат съдени за убийство. Пазачът възкликна: браво, най-после докараха нещо свястно! И кого убихте? Другите двама се спогледаха объркано, получи се конфузна ситуация, Йоасаф се направи на разсеян, а Блез започна да мънка, че все още не знаят кого точно са убили, че все още следствието не е приключило, но вероятно господа съдиите ще бъдат така добри да обяснят кой е жертвата и как точно е станал жертва. За да спести смущенията му, Йоасаф попита: абе в леглото дали няма паразити?

Блез се заинтересува колко пъти дневно им се полага храна. Четири. С първо, второ и трето? Оказа се, че има и четвърто — шише вино. Извинявайте за въпроса, но случайно да съм попаднал в рая? Не, в рая няма вино. Блез попита дали ще може да изпива и дажбата, която се полага на неговия съквартирант, тъй като той има ореол, а с ореол някак не върви. Разрешава се. Виното бяло ли е, или червено? На обяд червено, вечер — бяло. Дявол да го вземе, ядоса се Блез, направо ме е яд, че не фраснах Катон Марк Аврелиевич с ножа! За да изглади неприятното впечатление от тази фраза, Йоасаф каза: не, в леглото стопроцентово има паразити.

Блез реши да представи на пазача своя събрат по участ. Първо, каза, Йоасаф има ореол, ама истински, не бутафорен и не театрален реквизит. Второ, ореолът е в резултат на генетичен дефект, по-точно в седмата хромозома, а хромозомите са самовъзпроизвеждащи се ядрени структури и тъй като са много важни, биват два вида — диплоидни и хаплоидни. Пазачът възрази, че ако са чак толкова важни, би трябвало да са поне десетина вида, а не само два. Не е вярно, рече Блез, полюсите също са важни, защото там е студено, пък също са само два. Та значи има механизъм, който води до обмяна на генен материал между хомоложните хромозоми при тяхната конюгация още през профазата на мейозата, нарича се кросинговър, и изобщо у Йоасаф там нещо се е объркало, та в края на краищата е излязъл въпросният ореол. Кросинговърът е много важно нещо, а хромозомите могат да бъдат хикс и игрек, но защо, дявол да го вземе, пазачът не вземе да донесе шише вино — може от обедното, може от вечерното. За да разсее неудобството, Йоасаф каза: не може в затворническо легло да няма паразити.

Разбра се, че няма смисъл да се носи — виното си е в хладилника. Тази щастлива вест така удари Блез, че той загуби разсъдъка си и затанцува около хладилника, пеейки: „Крилца ще ми пораснат като на божие дете…“ Йоасаф попита: колко? Блез: какво колко? Оказа се, че ставало дума за броя крилца, тъй като според Йоасаф имало серафими с по шест крилца, херувими — с по четири, и прости ангели — с по две. Блез каза, че на него му стигало само едно, тъй като не се стреми към охолство и разкош, защото благосъстоянието разваля човека, прави го стиснат, егоист, затова той предпочита само едно крилце. На възражението, че с едно крило не може да се лети, Блез обясни, че лично той не копнее да лети, че поначало тия, дето летят нависоко, са хора самомнителни и надути, пък той иска да си седи до масата с чаша в ръка, да си води кротък сократовски разговор, а крилцето ще си използува като ветрило. За да разсее неудобството от очевидната нелепост на последното изречение, Йоасаф каза: готов съм да се обзаложа, че в леглото има паразити.

— Има — призна най-после пазачът. — Въди се главно кренотрикс и лептотрикс.

— За пръв път чувам за такива въшки — призна Йоасаф.

— Не са въшки, а железни бактерии.

— Направени от желязо?

— Не — уточни пазачът, — ядят желязо.

— Защо пък точно желязо?

— Доскоро в тази килия бяха затворени роботи, затова. Изпоядоха ги пустите му хемобактерии. Единия го докараха изцяло до железен хидроокис, нищо не остана от него. И беше страшно топло, защото при тази реакция се отделя по двеста и шейсет килоджаула топлина.

— И какво стана с тях?

— Нищо, утаиха се. Сутринта идвам да нося закуска и какво да видя — утаили се.

Блез отпи бавно и каза със скръбен глас:

— Съдба роботска… Мир на хидроокиса им.

Пазачът каза, че според устава за вътрешния ред сега трябва да изземе всички предмети, с които биха могли да се самоубият — ножове, колани, вратовръзки и т.н. Блез от своя страна обясни, че не носи нож, обявил го е още на следствието, а вратовръзка бил сложил за последен път през 1662 година, около два месеца преди да умре. Пък и защо да се убива? Дето се казва, затворът също е за хората, ей на — Франсоа Вийон цял живот е бил вътре, пък какви стихове е написал! Като например баладата за дебелата Марго. Пък е бил и лисансие, и метр ес ар. Пазачът отвърна, че затворът наистина предразполага към поезия, защото е място уединено, безшумно и романтично, можеш да си правиш тайни срещи с Ерато (тук той смигна хитро), е, вярно, на дивана в кухнята, но диванът е широк и удобен, но не става дума за това, а за ореола. Блез рече, че предпочита Урания — хем пак си е муза, хем е по-интелигентна, макар че музите са вече поодъртели, но какво общо има тук ореолът? За самоубийството, каза пазачът; можеш например да забиеш на стената гвоздей, да се закачиш за ореола и да висиш, да висиш, докато умреш от глад. Първо, каза Блез, можеш да умреш от глад и без да висиш, достатъчно е само да не ядеш, и второ, ореолите са измислени за украса, за величие, за святост, а не да висиш на тях. Апропо, кой е изобретил ореола? — попита пазачът. И с каква цел? Йоасаф: ореолът е нещо като нимба, сиреч сияние, и е стар поларистичен символ у древните народи; що се отнася до неговия собствен, той е направен от хрущял. Значи не е истински, така ли? Съвсем си е истински, но не е от светлинно сияние, а от хрущял.

За да подкрепи авторитета на своя съквартирант, Блез обясни, че Йоасаф е познавал самия Овидий, който е починал от упражнения в любовното изкуство, макар че е написал цяла книга за метаморфозите, а също и Хераклит Тъмния, който пък е починал от миризмата на оборски тор. Пазачът се съгласи, че и неговите приятели напоследък мрели като мухи, но това не пречи на Йоасаф да се закачи на ореола и да виси, докато умре от глад. Йоасаф: защо да умирам, като още не се знае дали съм убил някого, кого точно, как точно и защо? Пазачът поясни, че някои обичат да умират превантивно, за всеки случай, за да не им се случи някакво нещастие — да речем, да настъпиш дъска с пирон или да те ужили пчела. Е, има такива особняци, казват им танатофили, сиреч обичащи смъртта, но те толкова фанатично обичат смъртта, че вече са останали само отделни екземпляри, затова ги пазят в резервати. За отбелязване е, продължи Блез, че откак ги държат в резервати и си живеят по царски, танатофилите не обичат вече чак толкова смъртта. Но пита се: а щом не обичат смъртта, значи са престанали да бъдат танатофили, защо тогава ги държат в резервати? Добре де, ама ако са истински танатофили, няма да остане нито един екземпляр — кого тогава ще държат в резерватите? След дълги спорове тримата се съгласиха, че това си е проблем за еколозите и няма защо те да си развалят добрите отношения заради някакъв изчезващ вид.

В този момент Блез бе озарен от гениална мисъл:

— Ние не трябва ли да си наемем адвокати? Оказа се, че трябва.

— Най-разумно е човек сам да се защитава — вметна пазачът, който очевидно бе най-сведущ по правните проблеми. — Което си направиш сам, и дяволът не може да ти го направи. — Абе аз дали не съм завършил юридически науки? — запита Блез Паскал.

Пазачът рече, че това лесно може да се провери в енциклопедията, ако, разбира се, Блез е енциклопедист. Блез му отговори, че няма нищо против да е енциклопедист, тази дума не звучи обидно, но къде да намерят енциклопедия? Разбра се, че енциклопедии има колкото щеш, защото дългите години на затворническа самота извисяват човека до благородното намерение да стане енциклопедист. Провериха — Блез все пак се оказа в наличност, но със следната забележка: „получава домашно образование“. Пазачът хапливо подметна, че за пръв път ще пази затворник без висше образование, пък ако съдиш по фасона му, съвсем наподобява висшист — и плешив, и занесен. Блез бе дълбоко огорчен: изобщо не съм плешив! Йоасаф разви теорията, че образованието не може да бъде мяра за блясъка на духа, Спасителя например нямал висше образование, но пазачът му възрази, че за един спасител по-важното е да може да плува, отколкото да разбира от наука. Един спасител в края на краищата само си пече задника и закача младите момичета на плажа. Докато Йоасаф му обясни, че става дума за друг спасител, Блез продължаваше да чете енциклопедията и неочаквано викна:

— Брех, дявол да ги вземе, аз съм бил единица мярка!

— Каква мярка? — попита пазачът.

— За налягане.

— Че какво му е на налягането! Налягането си е много достойна физическа величина.

— Ама не — възмущаваше се Блез. — Това не се понася. Виж какво пише: „един паскал е равен на един нютон на квадратен метър“. Това вече не се понася! Да съпоставят мен с Нютон — един Паскал е много повече! Един Паскал трябва да е хиляда нютоновци! Един Паскал е нещо много!

Не се разбра защо Блез не обича Нютон, но това си е тяхна работа. Пазачът изказа хипотезата, че може би ги разделя някаква женска история, но му биде разяснено, че Нютон е умрял девствен, дълбоко безразличен към жените. Може би някаква борба за приоритет? Не, и това не е. Когато аз умрях, той беше още голобрадо момче — каза Блез. Проблемът беше отместен от дневния ред, когато пазачът допълни, че да, един нютон, ама на квадратен метър. А какво е един квадратен метър — едно нищо. От един квадратен метър, както се казва, не става дори свястна тоалетна. Блез се съгласи, че един квадратен метър е нищо, и това го поуспокои.

Пазачът пак се върна към въпроса с образованието: не съм очаквал, каза, че точно ти нямаш системно образование. Блез уточни, че образованието му е системно, но домашно. А домашното, както знаем, е винаги по-добро — виж например виното. Можеш ли да сравняваш домашното вино със системното? Йоасаф допълни, че същото се отнася и за наденицата, домашната е по-добра, но Блез запита: а има ли дива наденица? Пазачът също не разбра какво общо има наденицата със системното образование, затова се наложи Йоасаф да доуточни: исках само да напомня, че е време за обяд.

Пазачът отиде да донесе.

2

Надвечер нещата изглеждаха по-иначе. Пазачът си отиде поради изчерпване на работното време, като ги предупреди, че е съвсем безсмислено да бягат: първо — ще ги хванат, а второто е още по-лошо. Блез беше вече погълнал вдъхновяващата доза и бе станал еднокрило ангелче. Йоасаф претърси цялата килия с цел да открие жизнеспособни паразити, но намери само няколко захвърлени интегрални схеми и многостъпална ремъчна предавка — по всяка вероятност останки от предните затворници, роботите.

— Такъв е животът, брат — започна бавно Блез. — Ето например ти. Свят човек, с ореол, познаваш и Овидий, и Хераклит, а ето на — лежиш в тази воняща килия под подозрение за убийство. Справедливо ли е?

Йоасаф се съгласи, че е несправедливо, но какво пък — животът има милиони лица, трябва да видиш всичките. Животът е река и е глупаво да седиш на брега й.

— Човекът заслужава повече. Не е въпросът само да разбереш, познанието носи утеха, но не носи печалба. Трябва да имаш възможност да промениш нещата, когато ги опознаеш.

— Светът ни е даден, за да бъде разбран — нищо повече. Какво ще промениш? — попита Йоасаф. — Животът на тревичката? Или полета на пчелата? Или синьото на небето? Или чистотата на водата? Или страданията на човека? Кажи де — какво искаш да промениш?

— Всичко! — възкликна енергично Блез. — Всичко! Искам тревата да разбира смисъла на своето съществуване. И пчелата да го разбира. И водата. И човекът. Когато разбереш своето предназначение, когато осмислиш защо си дошъл — едва тогава идването ти придобива смисъл.

— Ти не си дошъл, теб някой те е довел, без да те пита.

— Въпреки това. Въпреки това смисъл трябва да има! Природата не прави нелепости.

— Вярно е — съгласи се Йоасаф, — но кой може да разбере намеренията й? Как ще ги разбереш, щом тя ги крие от теб? И не е ли по-добре, че ги крие?

— Какво правиш ти тук?

Въпросът бе отправен не към Йоасаф, а към Автора, който отново се беше измъкнал от страниците. Автора обясни, че стават подозрителни неща, че всичко това е в дълбоко противоречие с предварителната концепция — досега бяхте смешни, остроумни, глуповато-наивни, а изведнъж се преквалифицирахте на мислители и философи. Така не бива, читателят ще остане с впечатление за непоследователност. Йоасаф обаче отвърна, че изобщо не му пука за читателя и стига се е правел на шут; тъй де, човек толкова рядко има възможност да поговори сериозно с мъдрец като Блез, сега са насаме, никому не пречат, утре им предстои тежък процес — защо да не си поговорят задълбочено? Блез се съгласи с Йоасаф и продължи: аз поначало не одобрявах твоите творчески намерения. Щом ти се пише пародия, пиши; щом ти се иска да участвуваме, ще участвуваме; но всеки герой има право да си отдъхне, да изпие шише вино, да поговори разумно, нали? Сега е вечер, часът на синята мъгла, както се казва, време за тих сократовски разговор, а ако пък чак толкова се объркват намеренията му, Автора може да си вземе шапката и да си иде, или да остане, но да не записва разговора.

Автора така и направи — остана цялата нощ на тих сократовски разговор и научи много полезни неща. Сигурно някой ден ще ги напише, но не сега. Сега — не.

3

На сутринта пазачът дойде рано — избръснат, възторжен и приятно възбуден.

— Хайде, момчета, работа ни чака. Ще ви съдим. Йоасаф лениво отвори едното си око и пак го затвори.

— Вие вече сте знаменитости! Снощи ви съобщиха по холовизията.

Йоасаф прояви интерес дали са известили кой точно е убитият, беше му отговорено, че не са съобщили, тъй като е полицейска тайна и все още се издирва. Кой се издирва, убитият ли? Не се знае.

След това Йоасаф подхвана дългата и сложна процедура по сутрешния тоалет на ореола. Първо му се прави лек масаж за раздвижване на кръвта, задължително по посока на часовниковата стрелка. Следва обилно измиване, но то се оказа проблематично — мивката явно не бе предвидена за ореол, оказа се малка, а душът — нисък, ореолът непрекъснато се удряше в цедката. Наложи се да стоплят кофа с вода, а пазачът пое функциите на теляк. За некомпетентните читатели ще допълним, че ореолите се мият с лек тоалетен сапун, без биологично активни вещества, но с миризма на тамян — така им се придава оригиналния дъх на святост. Накрая идва операцията излъскване — парче гладко кадифе се потапя в смес от 90 процента ензимен пуцинг плюс 10 процента настойка от злато и се трие обратно на часовниковата стрелка (защо обратно, никой не знае, даже и Йоасаф).

През това време Блез праваше утринна физзарядка, в смисъл че се опита да събере нахвърляните по пода бутилки, но се сецна в пояса, затова обяви, че ще бяга. Пазачът го предупреди, че относно бягането са се разбрали, никакво бягане, защото, първо, ще ги хванат, а второто е още по-лошо, но Блез беше категоричен — трябва да се бяга за здраве. Йоасаф попита: няма място, къде ще бягаш? Това не е стадион, а килия. Накрая се уточниха, че е най-подходящо Блез да избяга от себе си, защото го мъчат угризения, махмурлук, жажда и главоболие. Пазачът му разреши да избяга от себе си, но без да се отдалечава прекалено много, защото, първо, ще го хванат, а второто е още по-лошо. Блез се съгласи да изтича до гузната си съвест и обратно, с което дискусиите завършиха.

Йоасаф попита с какво ще ги закарат до съдебната зала, но му бе обяснено, че изобщо не е ставало дума за зала; ще ги съдят на градския площад, пред очите на мирното гражданство за назидание, както е положено за всякакви рецидивисти. Йоасаф, изглежда, не разбра добре, защото рече, че досега му е рецидивирала само кистата на опашката, което пък Блез не разбра: значи ти освен ореол имаш и опашка? Опазил ме бог, рече Йоасаф, да имам опашка като Рогатия. Става дума за дермоидна киста в долния край на гръбначния стълб, където едно време се е намирала опашката. Кога едно време? Отдавна, преди да произлезем. Пазачът се намеси с въпроса: какво толкова важно са имали предвид маймуните, та са тръгнали да произлизат? Беше му отговорено: как какво, искали са да се трудят. Въпрос: а откъде са знаели, преди още да започнат, че трудът очовечава? Отговор: от учебниците. Пак въпрос: значи са произлезли само грамотните маймуни? Отговор: разбира се, неграмотните още скачат по дърветата, защото така им се пада. Пазачът рече, че ако питат него, щял да си остане неграмотен, защото трудът може да очовечава, но пък изморява и изпотява, а къде по-приятно е да си скачаш по дърветата и да ядеш банани.

Блез върна разговора назад: а кой все пак е премахнал опашките и защо? Ако става дума защо — защото пречат на труда; управляваш например звездолет, а опашката ти се пречка между бутоните — не става. Но ако става дума кой, Йоасаф не знае нищо по въпроса, сигурно някой първобитен. Тогава Блез зададе основателния въпрос: и значи сега твоята опашка се напъва отново да излезе? Ъхъ. А откъде ще намериш първобитен?

Пазачът разви теорията, че първобитни ще се намерят, но сегашните първобитни не са толкова първобитни, колкото едновремешните, защото имат телевизори и не носят саксии на главата си. Блез го поправи — не саксии, а пелики — високи глинени съдове, предназначени главно за вино, за много вино, но това, естествено, не премахва проблема с недостига на първобитни. Йоасаф се съгласи, че в XXII век първобитните са наистина дефицитен кадър, но колкото за една опашка ще се намери някой.

Блез вече се беше избръснал и напръскал лицето си с ухаещ спирт.

— Трябва да побързаме — предупреди пазачът, — делото е от десет.

— Ще ни сложиш ли вериги? — попита Йоасаф.

Оказа се, че някой бил отмъкнал веригите да ги продаде за старо желязо.

— Жалко — изстена Йоасаф. — Никога не ми е вървяло в живота.

— Да се сбогуваме, момчета, докато сме насаме — каза пазачът. — Сигурно ще ви осъдят на смърт.

Блез отвърна, че него това не го тревожи, защото има опит, веднъж вече е умирал — който не вярва, да отиде в катедралата „Сен Етиен дьо Мон“

— Мен също не ме тревожи — допълни Йоасаф. — Винаги съм искал да мина през човечеството като звезда.

— Не като звезда, а като комета — поправи го Блез.

— Защо като комета?

— Защото имаш опашка.

Сбогуването се проточи, тъй като според Блез Паскал човекът е мислеща тръстика, а тръстиката е водолюбиво растение — сиреч трябва да се полива, по възможност с вино.

Чашата отваря приказки. Пазачът си призна, че за пръв път изпраща на ешафода толкова велик човек като Блез Паскал, а после го попита: кажи, Блез, с какво си толкова велик? Блез отвърна скромно: с пустотата. Тъй като другите двама продължаваха да бъдат в неведение, Блез разкри секрета на своето величие, корените на което са дълбоко в древността.

Всичко се започва от Парменид и Емпедокъл. Те първи казват великата фраза „Природата се бои от пустотата“. Йоасаф се заинтересува едновременно ли казват въпросната велика фраза — не, не едновременно, защото по-късно я повтаря и Аристотел. Йоасаф пак го прекъсна: аз познавах един Аристотел, учител, който умря, изпивайки чаша с отрова от бучиниш — дали пък не става дума за него? Да, за него, това е само една от версиите, но Блез не знаел друга. Та значи въпросният учител също казал, че природата се бои от пустотата, подир него всички го повтаряли, повтаряли, докато един ден на Блез Паскал му омръзва това повтаряне, захваща се и доказва обратното — че природата изобщо не се бои от пустотата. Това е всичко.

— Че какво, да не е малко! — възкликна пазачът.

— Не е малко — съгласи се Йоасаф.

— Та оттогава страдам от тая болест — призна си Блез.

— Каква болест?

— Начетените доктори й викат Horror vacui, страх от празнотата. Не понасям празни работи — чаши, бутилки…

Йоасаф обърна внимание, че Блез изобщо си е болнав, затова няма защо да съжалява за смъртното наказание — тъй де, по-добре е да умреш, отколкото да живееш в непрекъснати страдания. Блез се съгласи и каза, че веднъж казали на Сократ: „Тираните те осъдиха на смърт“, а Сократ отговорил: „Тях пък на смърт е осъдила природата“. Йоасаф искаше да попита тоя Сократ да не е неговият познат Сократ, който…

— Хайде, момчета, приказките нямат край, а делото е започнало.

Блез каза, че се е заклел да не оставя след смъртта си начената бутилка, но пазачът беше неумолим.

4

Когато отидоха пешком до градския площад, там нямаше никой. По-точно, там вече нямаше никой освен един скучаещ пенсионер с червена лента на ръката, който ги попита за какъв дявол се мотаят подозрително точно по това време и точно на този площад.

— Ние сме за делото — обясни пазачът. — Тези двамата са ключови фигури в историята.

Пенсионерът обясни, че в историята няма ключови фигури, защото историята се пише не от личностите, а от масите, но ако тези двамата са онези двамата, това вече коренно променя хода на историята.

— Точно те са — обясни пазачът. — Кльощавият е Блез Паскал, а този с ореола Йоасаф.

Пенсионерът обяви, че никога не гледа с добро око на престъпниците, но тези двамата, кой знае защо, са му симпатични, мили едни такива, объркани, затова ще им повери тайна, но само на осем очи: делото ще се гледа в градския съд, тъй като господин съдията има хрема; освен това по телевизията снощи обявили, че днес ще е слънчево, което означава, че се очакват проливни дъждове, придружени с гръмотевични бури, и купесто-дъждовната облачност сигурно ще се разкъса едва след пладне, при това само в югозападните райони на страната, тъй като към нас се премества област с ниско атмосферно налягане. Тримата се огледаха да видят въпросната област, но тъй като тя очевидно беше далеч, поеха към градския съд.

Там също ги очакваше изненада: сградата на съда беше блокирана от кордон предани догиери. Главният догиер обясни, че са взети изключителни мерки за сигурност, тъй като ще се гледа делото на двама изключителни престъпници и не са изключени терористични акции, целящи да отвлекат изключителните престъпници. Изключено е, каза пазачът, тъй като изключителните престъпници още не са дошли и ако малко не поохлабите примката, те изобщо няма да дойдат. Запитан беше откъде знае такива подробности. След дълги разправии и строги паспортни проверки Блез и Йоасаф успяха да минат през догиерския кордон, но бяха предупредени да не правят никакви жалки опити за бягство, нито пък да организират собственото си отвличане, тъй като при тази охрана пиле не може да прехвръкне, да не говорим за пълзящи и крачещи, затова е глупаво да се дават излишни жертви. Обещаха.

По пътя към съдебната зала Йоасаф изстена:

— Жалко, няма да има публика. Никога не ми е вървяло в живота.

Залата наистина беше полупразна — освен официалното съдебно тяло и свидетелите имаше само пет-шестима зяпачи, вероятно дребни репортери от местния печат.

Съдът на бъдещето, уважаеми читателю, се различава коренно от съда на настоящето. Ако можехте да видите съдията например, той би ви заприличал по-скоро на папа — царствено копринено наметало (бяло, цветът на справедливостта, защото обхваща всички възможни цветове) със сърмено везмо, висока корона, украсена с изкуствени диаманти, със скиптър в ръката. Обвинителят прилича на служител на Светата инквизиция — черен конус и два прореза за очите, а адвокатът — на древногръцки ритор от времето на Перикъл или малко след това, да речем, на Демостен, когато произнася надгробната възхвала за падналите при Херонея, но не толкова плешив. Съдебните заседатели, както и преди, нищо не разбират от юриспруденция, но са поставени там не за да дремят, или не само да дремят, но и да олицетворяват обществената съвест и справедливост. Всички усилия да се заменят секретар-машинописките с магнетофони завършиха безуспешно, защото магнитният запис не може да е автентично доказателство. Читателят сигурно ще запита защо написаното с машина може да е доказателство, а собственият глас не може, но това са висши правни съображения. Затова секретарките бяха заменени с роботки, а тракането на машините си остана. На важни процеси като този присъствува и член на градската управа, обикновено кметът, защото е най-любопитен и има най-малко работа.

Когато Блез и Йоасаф влязоха в залата, Кмета произнасяше традиционното си встъпително слово — толкова традиционно, че всички останали си го повтаряха наум:

— … жавата — това сме всички ние. Като казваме „ние“, имам предвид не само себе си, но дори и вас. Държавата е висша форма за защита на личността. Тя бди над вас, защитава мирния ви сън от незрели мисли и прибързани решения, пази ви от съмнения и терзания. Държавата мисли вместо вас и е щастлива вместо вас. Затова ние няма да позволим това, което не можем да позволим, а не можем да позволим това, което не трябва да позволим. Което не може — не може, а всичко останало ще позволим, стига да може. Благодаря за вниманието.

След бурните и продължителни ръкопляскания се изправи Съдията (той беше на подиум, високо над всички останали): — Граждани на Ню Бабилон, както повелява конституцията, всички сме равни. Да, всички сме равни, но с това не трябва да се злоупотребява за лични цели. Всеки има право да се обажда и да не се обажда, да пита и да не пита, да се защитава и да не се защитава. Според процесуалния ред в началото трябва да се избере Висш съдебен съвет. Всеки има право да бъде негов член, запомнете — всеки, ако отговаря на следните няколко условия: да е роден в Ню Бабилон, да притежава необходимия имуществен ценз за неподкупност — поне двадесет хиляди гроша, образователен ценз — оптимално образование, обществен статут — поне градски съветник, житейски опит — да е над петдесет години, възпроизводствена реализация — поне три деца, и висока икономическа възвръщаемост — да е предал на държавата поне сто килограма черни и цветни метали и пет килограма хартия. Кой отговаря на тези условия?

Оказа се, че на условията отговарят само Кмета и Съдията.

Междувременно Редника, който беше в залата в качеството си на свидетел, направи допитване: трите деца от една майка ли трябва да бъдат? Защото той имал три деца, но не знае от кои майки. Обяснено му беше, че трите деца трябва да бъдат според закона от една или по-малко майки, на което Редника рече: тц, не ставам, много малко майки.

— Продължаваме нататък. Давам думата на обвинението.

Думата на Обвинителя беше от поне две хиляди думи, но те могат да се повторят със следните двайсетина думи. Ние значи трябва да разкрием истината, защото демокрацията не обича скрито-покрито. Ако някой си въобразява, че демокрацията ще му позволи да прави каквото си ще, горчиво се лъже. Демокрацията е затова демокрация, защото не позволява. Ако някой е на друго мнение, може да го изрази пред полицията, след което ще му дадем възможност да го повтори и пред съда. Вярно, някои, които не са вече между нас, са се опитвали, но… Затова апелирам да пристъпим хладнокръвно и рационално към престъплението, за да осъдим виновните сурово и ако можем, справедливо.

След това пред съда се изправиха редовно призованите обвиняеми Блез Паскал и Йоасаф Друмника. На въпроса, дали се признават за виновни, двамата отговориха отрицателно, но им беше казано, че тяхното отрицание е утежняващо вината обстоятелство. Блез излезе с логичния аргумент, че не може да се отежнява нещо, за което се твърди, че го няма. Но Съдията веднага даде пример: казваме ли „тежи ми на душата“? Казваме. А душа, както знаем, няма. Ерго тежината няма нищо общо със съществуването и несъществуването на нещата. Тежината или казано на научен език — масата, зависи само от изкривяването на време-пространството и определя неговата геометрия, но вината също така. Блез попита: какво също така? Но му бе отговорено, че в съда въпроси задава съдията, а не подсъдимият.

Кмета не издържа и се развика, че разните там типове, които си позволяват да бъркат с шепи в държавното имущество, да си правят вили по близките планети с обществени средства и по този начин да живеят на гърба на народа, са всъщност спекуланти и черноборсаджии, затова трябва да си получат заслуженото. Съдията вметна боязливо, че двамата се обвиняват в убийство, а не в кражба, но Кмета му отговори, че това няма никакво значение, важното е да си получат заслуженото.

След това се пристъпи към разпитването на свидетелите. Бяха се явили всички очевидци с изключение на Гражданина, който лежал болен със следродилна треска. Вместо него обаче като свидетел се явяваше някакъв скапан робот, допотопен, почти излязъл от строя (макар да си личеше, че скоро е бил на основен ремонт), когото всички виждаха за пръв път.

В началото показания даде Диона Месалина, която цветисто и обстоятелствено разказа какво е правила в леглото с Катон Марк Аврелиевич между седемнайсет точка дванайсет и осемнайсет точка пет. Катон внесе някои корекции, но незначителни. Тъй като свидетелските показания на Диона допаднаха на Кмета, той помоли да бъдат повторени, след което съвсем дискретно й даде визитната си картичка.

След нея пред съда се изправи Редника. Показанията му се въртяха главно около следствието, което той е водил с изключителна вещина и умение. Той спомена, че подсъдимият Йоасаф се е въздържал в изборите, вероятно защото е гузен, но ще си получи заслуженото, както вече се изрази господин Кмета. Един негов приятел тъй се въздържал, а после се оказало, че страда от хипогонадизъм. Съдът се заинтересува що за болест е това, Редника заяви, че му е неудобно, защото има дами, но ако Съдията поиска, може да му го прошепне на ухото като мъж на мъж. Съдията, разбира се, поиска; когато бе осведомен, Съдията рече: виж ти, и излекува ли се? Редника му отговори: да не е луд, живее без мераци! Съдията заяви, че някои предпоставки са записани генетично, както и някои факти от морфологията, но по-важното е, че в процеса на онтогенезата, която протича в условията на социалното формиране на психическите процеси, тяхната структура коренно се изменя, а другото също така. Никой не разбра кое е другото, което се изменя коренно също така, но делото продължи.

— Какво видяхте със собствените си очи? — попита Съдията.

— Какво ли не са виждали очите ми! — беше отговорът на Редника.

— Във връзка с произшествието.

— А, във връзка с произшествието нищо. Тоест нищо особено — убийство.

— Кой е убиецът и коя е жертвата?

— От направеното лично от мен разследване се оказа, че такива въпреки всичко няма.

— Но вие току-що споменахте!

— Вярно, споменах. Един мой приятел тъй споменаваше, пък после се разбра, че преди четири поколения дядо му бил евнух в харема на някакъв Абдул.

Тук Съдията попита дали Редника е изследвал функцията на щитовидната си жлеза. Отговорено му бе, че не. Тогава Съдията обясни, че препоръчва такова изследване, защото щитовидната жлеза отделя много важните тиреоидни хормони, основни сред които са тироксинът и трийодтиронинът; самото изследване е съвсем безболезнено — трябва да се измери белтъчно свързаният йод (норма 4-8 микрограм-процента), също бутанол-екстрахируемият йод (пак толкова) в кръвта. Ако се окаже, че са в нормата — добре, но нищо чудно да има хипофункция на жлезата; самият Съдия не би се изненадал, ако има. Редника запита: и защо трябва да направя всичко това? Съдията: защото няма друг начин да се разбере дали не страдате от кретенизъм. Редника обяви, че тъй един негов познат страдал от кретенизъм, но иначе бил много могъщ в оная работа.

След това се пристъпи към разпита на Омар. Около четвърт час робот-машинописката се опитваше да запише името му, тъй като проклетото Хияс може да се напише поне по седем различни начина. Омар отвърна, че не е вярно, че е съвсем просто, ето тъй — и изобрази нещо, дълго около трийсет сантиметра. Робот-машинописката призна, че то й прилича на пиян дъждовен червей, който напразно се опитва да си намери пътя към родната дупка. Съдията хвърли поглед към написаното и попита: вие да не сте Абу-р-Райхан Мухамад ибн Ибрахим Ахмад ал-Бируни? Омар поясни, че тоя е негов колега, само че е ученик на Абу Наср Мансур ибн Ирак ал-Джа ди, а учениците на въпросния Абу Наср не разбирали много от ирационални числа — тъй например ал-Бируни в Шеста книга на „Канон на Мас’уд“ пише, че отношенията са изградени от отношения, докато количествата на тези отношения, умножени помежду им, образуват нещо. А това си е жива неграмотност! Наложило се той, Омар, да напише в 1074 г. специален трактат, където между другото създал теорията на кубичните уравнения. Съдията се съгласи, че си е жива неграмотност, и попита Омар какво знае относно убийството. Омар рече, че убийството било извършено с невиждана жестокост от чергарски селджукски племена, а след Мас’уд владетел станал синът му Маудуд. Съдията уточни, че не става дума за убийството на Мас’уд, а за убийството вчера на площад „Опосум“ пред кръчмата на Диона Месалина.

— О, така ли! — възкликна Омар с източна царственост. — По тоя въпрос знам много. Първо: Катон Марк Аврелиевич ми дължеше и продължава да ми дължи триста и десет гроша. Второ: той се оказа любовник на Диона. Трето: един миришеше на мазе и после роди десетина мънички, само че не бяха слепи и голички, а имаха ей такива мустаци!

Съдията обясни, че в основата на вегетативното размножаване лежи способността на гражданите от Ерос да регенерират от отделни части, по този начин дъщерният организъм започва да се развива от онзи стадий, до който е стигнал майчиният в момента на отделянето на вегетативните части, затова няма нищо чудно. Никой не разбра защо няма нищо чудно, но Редника отбеляза, че все пак бащиният, а не майчиният, макар че Гражданина да си е съвсем женски мъж. Как иначе да бъде наречено разумно същество, което е полово немощно, пък ражда? На това място за пръв път се обади Адвоката:

— Обиди, сквернословия и хули,

о, мой нещастен слух, ти чу ли?

Адвоката беше артист любител в местния драмсъстав, обикновено изпълняваше главните роли в Шекспирови пиеси, откъдето му бе останал полезният навик да говори в стихове.

Кметът се развика, че конституцията не забранява на разумните същества да се размножават, както си искат, а типове като ония двамата, които пресичат кръстовищата на червено без костюми в сигнален цвят, не си плащат редовно и доброволно глобите и изобщо живеят като гниди на гърба на обикновения трудов човек, трябва да си получат заслуженото. Съдията вметна, че гнидите са само яйца, а тези двамата ги съдят за убийство, но във всичко останало Кмета е напълно прав, което е повече, отколкото по-малко.

— Искам да запитам Омар — започна Обвинителя, — на какво разстояние е бил от местопроизшествието?

— На около петдесет сантиметра.

— И какво видяхте?

— Видях, че не бе извършено убийство.

— Моля, съдът да обърне внимание на противоречието: не може да се види нещо, което не е извършвано. Може да се види само нещо, което е извършено.

— Тогава уточнявам отговора си — рече Омар. — Не видях да е извършено убийство.

— Моля съдът да обърне внимание — не може от петдесет сантиметра да не се види извършването на убийство.

— Ако изобщо е извършено!

— Не може да се смята за неизвършено нещо, което е извършено. А щом е извършено, не може да остане невидяно. Извършването е реализиране на възможност, а виждането е регистриране на тази реализация. В причинно-следствен порядък възможността предхожда реализацията, но извършването и регистрирането са събития едновременни — не можеш нито по-рано, нито по-късно да видиш това, което става. Това е така наречената изпреварваща причинност, а само тя се осъществява в нашия свят; закъсняваща причинност може да има само в свят, пълен с тахиони, но Ню Бабилон не принадлежи към тахисвят. Тъй като ние се придържаме към теорията за близкодействието, логично е действието да бъде извършено от близкостоящия. А кой е близкостоящият? Омар Хайям. Следователно ударът с нож е нанесен от Хайям!

— Това е известно на съда — каза Съдията. — Това е повече от ясно. Съдът се заинтересува и провери — ножът не е оставил смъртоносна рана. Ние се опитваме да разберем друго — как Блез Паскал и Йоасаф са извършили убийството?

Блез обясни, че убийство няма. Отговорено му беше, че ако няма убийство, няма да има възбудено дело, защото присъствуващите тук не са безделници и търсачи на приключения, а хора с ангажименти и след като са намерили за нужно да дойдат, значи няма защо. Блез не разбра какво няма защо; но рече, че Катон Марк Аврелиевич си е жив и здрав, ей го на първия ред. Съдията: ние не обвиняваме Катон, че не е жив и здрав; ние обвиняваме вас, че сте извършили убийство. Намеси се и Йоасаф: моля ви, добри и почтени граждани, смирено питам, кого сме убили? Кмета се развика, че това няма никакво значение, че може да е генерал-губернаторът, може да е прост уличен метач, ние не делим хората на касти и съсловия, ние всички сме равни, пише го в конституцията, щом сте убивали, няма значение кого, разлика между гражданите няма, следователно трябва да си получите заслуженото. Редника не можеше да остане назад и обяви, че един негов приятел тъй имал дванайсет любовници и все търсел разликата между тях, ама те накрая се събрали всички вкупом и го скопили. Един от репортерите попита: и сега? Редника отвърна: сега нищо, къдри си косата и ходи с обеци.

След това за разпит се изправи Катон Марк Аврелиевич. Той обясни, че е порядъчен човек с порядъчен бизнес, от малък страда от благородна зоофилия, тоест обича животните, особено мъжките жаби и пиявиците, Хирудо медициналис. Що се отнася до Диона, намеренията му са сериозни, ако нейните, разбира се, също. Що се отнася до делото, Омар наистина се пошегувал, но ножът бил играчка, слава богу, иначе той има право, парите ще му бъдат върнати веднага, когато Катон Марк Аврелиевич намери за необходимо. Що се отнася до убийството на Блез и Йоасаф, тоест извършеното от тях убийство, Катон не знае нищо, което може да бъде потвърдено и от неговия приятел Кмета. Кмета се развика, че типове като тия двамата, дето се возят безплатно в метрото и минават равнодушно край таблата „Наша гордост“, всъщност са шарлатани и пунгаши и живеят на гърба на доброволните вноски, които обикновените хорица правят за Червен кръст, и си заслужават заслуженото.

Адвоката се изправи и произнесе артистично:

— О, блед, безцветен е езика

да пресъздаде на мисълта светлика.

О, лоб могъщ със разум титаничен;

изрекъл истина като взрив апоплектичен.

Йоасаф вметна, че той лично обхожда всички табла „Наша гордост“, но Съдията го нарече лъжец, защото обхождането на таблата в Ню Бабилон е нерешима топологична задача; ако свържеш таблата, образува се граф, на който всички върхове имат нечетен индекс, а такъв граф не е уникурсален, сиреч не може да се обходи наведнъж и изцяло, затова се повтаря историята с Ойлер, дето искал да обходи мостовете на Кьонигсберг, което е равнозначно. Не се разбра кое е равнозначно, но Редника обърна внимание, че един негов приятел тъй искал да обиколи всички, но после се оказало, че жените също имат нечетен индекс, та трябвало да мине през една два пъти.

Младежа се оказа съвсем безинтересен свидетел. Той повтори, че има хазяйка на деветдесет и осем години, но не поддържа с нея редовни полови контакти, тъй като не разполага с необходимия за целта отговорен апарат. Като социална и юридическа единица живее съвсем законосъобразно, спазва и петте закона на роботиката, но вчера инспекторът мосю Легре формулирал Шести — „Роботското — роботу, човешкото — човеку“, с което утежнил задачата, защото не се обяснява къде е разликата. Тук Съдията обърна внимание, че напоследък са се навъдили прекалено много ковачи на закони, напоследък всеки се прави на Солон и Питак, а в добавка и на Хилон, а се знае, че законите са изковани още в дълбока древност от Азимов, Дилов и Кесаровски, затова всичко останало не са закони, а само окръжно номер, което е пак така. Никой не разбра кое е пак така, но в съда само съдията има право да задава въпроси.

— Ама това не е всичко — намеси се угоднически Катон Марк Аврелиевич. — Като капак Блез Паскал създаде и философско учение.

Това хвърли държавниците в смут. Кмета се развика, че типове като тия двамата най-безотговорно тъпчат по градските насаждения, пушат на обществени места и говорят на висок глас неприлични думи, затова няма нищо чудно, че съчиняват и разпространяват учения, следователно трябва да си получат заслуженото. Обвинителя също се намеси: учение ние си имаме, както се казва, проверено и закалено в битки с друговерци и изменници, издържало проверката на времето, а сега разни сътворители внезапно решават да го подложат на преоценка, като че ли ученията са вещи, които могат да се преоценяват. Преоценяват се демодирани обувки, книги, написани от мастити писатели, шоколадови бонбони след гаранционния срок, но къде се е чуло и видяло да се преоценяват учения! Нашето учение, заяви Обвинителя, е общовалидно и вечно, затова можем да го замразим, да го стерилизираме, да го консервираме, за да е годно за консумация до свършека на света и след това. Всички ръкопляскаха.

— Аз просто казах, господа — започна Блез, — че човекът е най-висшето творение на природата.

Нямаше възражения.

— Казах още, че величието на човека е в мисълта му. Мисълта ни въздига и ни прави сравними по великолепие с Вселената.

Пак нямаше възражения.

— Казах още, че ако се научим да мислим непогрешимо, ще постигнем съвършения морал.

— Не съм съгласен — възрази Съдията. — Мисленето отразява реалностите, света вън от нас, а моралът — обратно, субекта, света вътре в нас.

— Така е, защото сърцето има основания, които разумът не познава. Но мисленето със сърцето, господа, е мисленето на дивака, на примитивния. Сърцето не трябва да мисли, защото с тази функция е натоварен мозъкът. Колкото по-силна е диктатурата на сърцето, толкова по-немощен е мозъкът.

Адвоката мигом се изправи:

— Абсурд, нелепост или първотворен срам?

Сърцето сляпо е, а мозъкът е ням.

— Нарекох учението си хуманитарен релативизъм — продължи Блез Паскал, — защото в наше време, господа, човекът вече не е абсолютна ценност. Човекът беше такъв, когато беше бог сам на себе си и само за себе си.

Тук Кмета се развика, че типове като тия двамата, дето се разкарват безцелно до божи гроб и си мажат челото и ушите с разни масла, се мислят за миропомазани, а всъщност само кадят тамян в съзнанието на обикновения човек и не са нищо друго освен епископи и архиепископи, затова трябва да си получат заслуженото. Катон Марк Аврелиевич не можеше да не угоди на властта, затова обяви, че от кърмаче не вярва в способността на някои да нахранят толкова много хора с толкова малко риба, още повече пък да ходят по вода, освен ако водата в онези времена е била твърда, а рибите да са били китове. Съдията разви тезата, че поначало хуманитарният релативизъм на Блез е опит подсъдимите да си измият ръцете като Пилат Понтийски, Пилат обаче е бил само прокуратор, истински съдии са били фарисеите, оттогава всички съдии са фарисеи, което е също така. А разните воздаяния, воздвижения, вознесения и возкресения съдът отхвърля поради липса на доказателства и наказателен състав, тъй като са твърде усложнени откъм фактология, а вещите лица са измрели, което е вече друго. Не се разбра кое е друго, но Редника допълни, че същото се отнася и за архаичния ритуал возбуждение — един негов приятел тъй искал да се прави на вещо лице по този ритуал, но веднъж така се увлякъл, че оттогава страда от малокръвие.

Последен даде показания роботът, когото никой не бе видял на местопроизшествието. Той наистина се оказа възмутително примитивен: първо, не знаеше никакъв чужд език, само Бейсик; второ, високоговорителят на гърдите му хъркаше нетърпимо, сигурно щпулката се беше развила; и трето — вместо нос имаше газонапълнена лампа, която мигаше досадно с честота петдесет херца.

Съдията беше принуден да мине на Бейсик:

— RUN. ENTER.

Роботът обаче продължаваше да мига досадно с носа си, без да изрече нито дума. Съдът се събра на кратък консилиум. За щастие един от заседателите се оказа археолог; той напомни, че древните езици си имат особености, които трябва да се знаят, например на древноиндийски „абхи тастева дидхайя манишам“ не е какво да е, а означава „дай блясък на песента като майстор дърводелец“, а който не вярва, може да провери в „Ригведа“, част трета, глава 38, стих първи. Знаенето на древни езици, каза той, винаги е полезно, някога дори е имало специални гимназии, затова се чувствувам задължен да информирам всички, че когато се каже RUN, роботът изтрива всички променливи, следователно не може да даде никакви показания, затова трябва да му се каже GO TO нула, след което програмата стартира. Съдията спази ценното указание, след което роботът прохърка:

— Чакам въпроси.

Беше запитан знае ли за какво е в залата. Роботът отговори:

— Знам.

Беше запитан знае ли нещо по делото. Той отговори:

— Не знам.

Съдията предупреди, че премълчаването на истината е подсъдно.

— Знам.

А защо тогава мълчи?

— Не знам.

Съдията го прикани да разкаже всичко, което знае.

— Знам да поддържам складово стопанство, да регулирам поливачни съоръжения, да управлявам ГАПС.

Съдията зададе основателен въпрос: кой е привикал в залата този олигофрен от края на двайсети век? Обвинителя обясни, че е проявил самоинициатива, защото роботите от ония времена дават мило и драго да са в услуга на човека, да вършат добро, да са полезни, а този специално бил най-добросърдечният от всички. Съдията: благородно е, но той не знае нищо! Адвоката мигом скочи:

— Защо ли крием? Нека си признаем:

знаем ли какво не знаем?

Последният стих веднага породи дискусия. Съдията рече, че човек наистина не знае какво не знае, тъй като, ако го знае значи не може да не го знае, защото незнанието е отвъд знанието му, но не би било зле да знае поне какво знае, защото иначе е очевидно. Не се разбра какво е очевидно, но Омар възкликна, че всяко знание поражда незнание, защото знанието е радиусът на кръга, докато незнанието е неговата обиколка. Младежа попита: означава ли това, че отношението между знанието и незнанието е равно на две по числото пи? Отговорено му беше, че не, не означава, а е казано от древногръцки мъдрец — Анаксагор, Протагор, Диагор или Навуходоносор, известен още като Набуко. Редника обяви, че е чувал за един от четиримата, но не си спомня за кого точно, а Йоасаф подметна, че познавал един Анаксагор, когото обвинили в безбожие, но Йоасаф му помогнал да избяга от Атина за Лампсака — дали пък не става дума за него? Катон Марк Аврелиевич се изправи и обяви гръмко и тържествено, че според него лично знанието е сила. Редника не се съгласи: един негов приятел тъй разчитал само на знанията си, ала на сутринта едва се държал на краката си. Блез потвърди становището на Катон, защото всъщност е на Френсис Бейкън, но е казано много преди него, а на латински звучи така: сиенция е потенция. Редника мигом се вклини с фразата, че щом става дума за потенция, той смята себе си за първоразредник, ако не дори международен гросмайстор, докато един негов приятел тъй се опитал да атакува по дамския фланг и не само изпаднал в цайтнот, ами после трябвало да пие отварка от магарешки бодли за подсилване. Диона обяви пред всички, че някои присъствуващи (поглед към Катон Марк Аврелиевич) също имат проблеми с потенцията, затова не е обидно да се каже пред всички по колко таблетки сиенция трябва да се взимат дневно, преди или след ядене. Кметът се развика, че типове като тия двамата, които консумират безразборно магарешки бодли след ядене и после опипват младите фармацевтки, са всъщност хипохондрици, аналфабети и спиритисти, затова трябва да си получат заслуженото.

Отново се върнаха към разпита на примитивния робот. Той рече, че би бил непоносимо щастлив да възмогне на хората, ако знаеше някакви състоятелства по пришествието, но за въжделение не е бил на местопостъплението, затова неговите указания нямат способена юридевическа столност. Робот-машинописката се опита да осмисли фразата и помоли свидетеля да говори по-бавно. Роботът заяви, че би възнасял сумите по-плавно, но обструкцията му е такава, проституиран е доста първовидно, с най-обновени игрални схеми. Съдията го попита дали знае нещо за убиеца и убития. Възвира се, рече роботът, магар че не пях там. Аз се бях излегнал на пара в бръчката на Диона и си биех, когато дойде увиецът и тръгна с кош увития. Някакви сведения за самоличността им? Само личността им е безпозната, на вид са средни на пръст, без обособени мелези, вернооки и плашливи в главата. Случайно да са тия двамата? Да, рече роботът, те са, припознах ги още щом ги върнах, единият е увиецът, а другият е увитият.

Разбра се, че от него няма да има никаква полза, затова го изпратиха по живо, по здраво. Съдията прикани към допълнителни сведения. Обвинителя рече, че макар и глуповат на вид, преждеговорившият робот е дал изключително ценна идея: защо да не се приеме, че Блез е убиецът, а Йоасаф — убитият, или пък обратното? В края на краищата това са хора вън от социалното русло, лумпени и номади, стануват без надзор, обезверени от живота, стигнали ръба на пропастта, дори паднали на дъното й, герои на Зола — защо да не се приеме една такава версия? В своята безизходица тези негодници, тези декласирани типове, тези вагабонти стигат дотам, че започват да се самоизяждат, да се самоунищожават, защото търсят под слънцето място за своето злодейство. Воден от кървава отмъстителност, в потайна доба, под някой от мостовете, където тези отрепки прекарват нощите си, в ръката на единия блясва кама и… Съдията отбеляза, че не през нощта, а посред бял ден, на което Обвинителя каза: това само подсилва жестокостта на деянието. Съдията обърна внимание, че само единият от тях е друмник, докато другият е редовно регистриран, следователно не спи под мостовете, а си има дом и легло, на което Обвинителя отвърна: един е напълно достатъчен. Не е изключено, каза Съдията, това е находка, отчаянието е лош съветник, както между прочем и ревността, заради която са извършвани хиляди престъпления; ревността е ръждата на душата, нейната гадна воняща тиня, нейното дисектиращо острие, затова и впрочем. Заради ревността Отело удушава своята Дездемона, макар да става дума за друго дело, описано в тълкуванията на Върховния съд, но фактът си е факт, заради което изобщо. Времето и бирата лекуват всичко, да, но не и ревността, защото бирата съдържа витамин В₁, също фекс медициналис, а във времето даже и витамини няма, затова те подсилват ревността, както и отчаянието, тъй че не е изключено, дори напротив — включено е, както нали. Един факт обаче компрометира и комплицира тази стройна, елегантна като холивудска звезда логическа верига: не се знае кой е трупът. Тук Кмета се развика, че типове като тия двамата убиват, без да оставят трупове, а на всичко отгоре звънят посреднощ по хорските звънци и казват мръсни думи по домофоните, затова са фистули за обществото, язви на неговия дванайсетопръстник, апаши и екстремисти и трябва да си получат заслуженото.

Адвоката мигом се изправи:

— О, любимия злодей тя чака

да я отведе във царството на мрака

и върху гниещата мърша на чакал

да изпълнят своя брачен ритуал.

Това четиристишие отново породи дискусия. Редника вметна, че вероятно под брачен ритуал се разбира нещо, за което не е прието да се говори на висок глас, един негов приятел тъй никога не говорел за брачните ритуали на висок глас, а после се разбрало, че е хермафродит. Диона не разбра какво общо има едното с другото, затова Редника обясни, че хермафродитите са способни да извършват брачните ритуали съвсем самостоятелно. Катон Марк Аврелиевич попита: за какъв дявол им е тогава мърша на чакал? Отговорено му беше, че сигурно става дума за литературна алегория. Тогава Катон Марк Аврелиевич се почувствува обиден; в края на краищата, каза той, пиявиците също са мили животинки, полезни за човека, какво толкова унизително има, че са хермафродитни. Това, както се казва, е органически присъщо на всички ресничести червеи, на тениите, на някои ракообразни и мекотели, а не само на пиявиците, затова протестирам да се обиждат Хирудо медициналис. Пиявиците са като властта, допълни Катон Марк Аврелиевич — смучат кръв, но заради всеобщото благо. Йоасаф разказа, че познавал един Хермафродит, кръстили го така, защото бил син на Хермес и Афродита, получил красотата и на двамата едновременно, ама не щеш ли, веднъж го пожелала нимфата Салмацида — дали пък не става дума за него? Редника се захили многозначително и попита: и осъществиха ли се? А, не помня какво стана, продължи Йоасаф, доста време мина, но доколкото си спомням, боговете ги сляха в едно двойствено същество, ни жена, ни момче, нееднакво е всичко в тях и еднакво, ама аз разказах тази история на Овидий и той я описа в своите „Метаморфози“. Има такива писатели — ти им разкажеш нещо, пък те в сию минуту тичат вкъщи и правят от нещото разказ. Диона попита: да не е оня Овидий, който бил голям майстор в любовното изкуство? Нека дойде, да го видим що за майстор е. Съдията поясни, че обикновено хермафродитите се размножават кръстосано, сиреч едното участвува като мъжко, другото като женско, без значение кое как, свободна любов, въпрос на удоволствие, но има и такива, при които двата вида гамети узряват едновременно, тогава те се самооплождат. Кмета се развика, че типове като тия двамата, които свободно си избират как да се оплождат, а понякога — като им узреят гаметите — се самооплождат, при това, без да са деца на богове, ами са от простолюдието, не са нищо друго освен утописти и ревизионисти, затова трябва да си получат заслуженото.

— Моля да се спазва процесуалният ред — каза Съдията. — Следва задължителна почивка с проветряване, след което ще продължим с разпита на подсъдимите.

5

През почивката всички вкупом отидоха да се проветрят в задименото барче на съда. Читателят вероятно не знае (откъде би могъл да знае?), че в Ню Бабилон съдът и театърът имат общо барче, но не защото и двете институции служат на шоубизнеса, а поради териториалната им близост. Беше преди, по време или след репетиция — няма значение, барчето по всяко време е наблъскано до полилея с гръмогласни актьори и актриси, които говорят неприличности, но пък с много правилна дикция. Актьорите са странно племе — в живота те играят много по-талантливо, отколкото на сцената; те твърдят, че вината за тази аномалия е в драматурзите — в живота драматурзите мислят нормално, пък го изобразяват с краката нагоре; драматурзите от своя страна се оправдават, че вината е в живота — в живота животът е много по-нормален, отколкото им се иска на ония отгоре; ония отгоре, разбира се, няма защо да се оправдават. Но, така или иначе, тази верига от взаимни обвинения е дълга и усукана, затова побратимяването между театъра и съда е от взаимна полза.

Още с влизането си единият от репортерите обяви, че в този процес има нещо подозрително — съдят двама за убийство, а не се говори за убит. Затова не е чудно убийството да е само хитър трик за прикриване на нещо по-особено. Да, каза втори репортер, от самото начало подозирам, че ще ги осъдят за обида на длъжностно лице, но тъй като не искат длъжностното лице да бъде дискредитирано, забъркват някакво несъществуващо убийство. Трети репортер шепнешком изказа предположението, че не е изключено въпросното длъжностно лице да е… и смигна, при което другите двама си плюха в пазвите. Първият веднага се развика, че някои безотговорни хора си отварят човката наляво и надясно и говорят гласно онова, което би трябвало да се казва само наум. И допълни, че не вижда защо трябва да се казва гласно нещо, което и без това всички знаят. Вторият запита: щом всички го знаят, защо да не се казва гласно?

Съдията поясни, че засега се въздържа да излага факти по делото, защото е професионална тайна, съдиите са нещо като гинеколози на обществото и нямат право, но решението ще е справедливо, особено що се отнася до Блез Паскал, който също е в кошницата, затова нищо чудно. Никой не разбра кое не е чудно, но Кмета се развика, че типове като тия двамата не само се правят на гинеколози, без да имат съответен документ за правоспособност, но и дрънкат гласно държавни тайни, от които враговете щедро се възползуват, следователно са фолклористи, индивидуалисти и маринисти и трябва да си получат заслуженото. След това разговорът се завъртя около театъра като вдъхновено от боговете изкуство. Единият от актьорите обясни, че стройните крака не са достатъчни, за да играеш добре Гертруда. На това една току-що оцветена актриса, вероятно изпълнителката на Гертруда, отвърна, че когато става дума за театър, най-добре е разните халтуристи да си траят, защото могат само да тръбят гръмки стихотворения по митинги и манифестации, а на сцената носят меча отдясно. Един от заслужилите рече, че цялата беда е в младостта на режисьорчето — то значи първо обърнало мерената реч в немерена, сменило местата на второ и трето действие, за да подсили напрежението, и накрая взело трите вещици от „Макбет“ назаем и ги вмъкнало в „Хамлет“. Защото вещиците се сърдели, че рядко ги качват на сцената. Драматургът на театъра веднага го засече с изявлението, че това е нов прочит на Били Шекспийър, нова концепция за театъра изобщо и нова естетико-философска ренесансизация на класическото наследство. Заслужилият възрази, че по-разумно е нови да са стоките на пазара, докато изкуството може и да е… Не и не! — ревна художникът на театъра. Целта е обемът да се запълни с функционалност, защото пространството започва да диша, докато всички тези дворци, мечове, наметала и венчета по главите са абсолютен кич!

На това място Кмета не издържа и се развика, че типове като тия двамата не само сменят местата на времето и пространството, но и рецитират гръмко какви ли не концепции по митинги и манифестации, следователно са структуралисти, фидеисти и имажинисти и трябва да си получат заслуженото. Диона искаше да каже, че да се използуват непознати думи пред широката аудитория, е признак на лошо възпитание, но не посмя да засегне Кмета, затова се задоволи само със забележката, че оная със синия панталон всъщност има плосък ханш. Редника незабавно пое репликата: един мой познат тъй харесваше жени с плоски ханшове, докато накрая се разбра, че от дете страдал от плоскостъпие, а такива не ги вземат дори войници. Омар допълни, че по религиозни и етнически съображения не би трябвало да харесва жени с плоски ханшове, но точно тая със синия панталон му допада, затова, ако не възразява, би я почерпил. Къде се е чуло и видяло актриса да възрази.

Свежооцветената Гертруда рече, че най-добре е разните халтуристи да си траят, особено пък този. По-късно се разбра, че въпросният халтурист изпълнявал ролята на гръмотевица, но на снощното представление се разгърмял не при появата на Призрака, а много по-късно — точно когато Офелия се дави. Халтуристът обясни, че живее в крайорбиталните квартали и докато хване звездолета, закъснял, което в края на краищата е човешко. Човешко — да, вметна някой, но не и гръмотевично. Намеси се и Катон Марк Аврелиевич — той досега си въобразявал, че гръмотевиците са електрически изпразвания на природата, пък се оказва, че и те си имат отговорник, при това нищо и никакъв халтурист от крайорбиталните квартали.

Заслужилият запита откога се репетира новата пиеса за архангели и защо отговорни роли се възлагат на външни статисти и аматьори. Отговорено му бе, че няма нищо такова. Тогава той посочи Йоасаф: ами този? Съдията обясни, че този не е дегизиран, а не му е чиста работата, затова се прави на светец, но почивката е към своя край, колкото — толкова. Кмета искаше да извика нещо за типовете като тия двамата, но Съдията вече беше се изправил, затова се задоволи само със заканително размахване на пръст.

6

Второто заседание започна с разпит на подсъдимия Йоасаф. Йоасаф разказа, че е роден отдавна, много преди разните ери, в семейство на благодетелни и благочестиви хора, затова природата — от благодарност — го дарила с ореол. Той, ореолът, не е намек за религиозност, а съвсем редовно природно образувание, каквито са всички останали органи на тялото, но резултат на дефект. Не, не е светец, но наличността на ореола го принудила да живее добродетелно, сиреч моралът му е резултат от биологичната конструкция. Останал съвсем отрано сирак, израснал в недоимък и лишения (тук една от съдебните заседателки се разплака), Йоасаф поема трудната съдба на друмника и ето вече много векове обикаля от град на град и събира философски учения — има, кажи-речи, хиляда и двеста на брой, които записва в бележници. Живее скромно и затворено, не е убивал дори насекомо, да не говорим за гръбначно, още повече бозайник.

— Трудно е — продължи Йоасаф, — с ореол е непоносимо трудно. Веднъж се реших да открадна. Просто влязох в магазина и задигнах два хляба — никой не ме спря на излизане. Реших, че не са ме забелязали, затова се върнах и взех още два. Пак тъй никой не ме спря. Направих го седем пъти — никой, нищо! Накрая касиерката ме спря: не се ли уморихте, свети отче, да ви помогна? Не се уморих, казвам, защото крада! Пък тя благо: кради, казва, кради, туй е знак божи. Какъв знак божи, креснах, аз хляб крада! Ти не крадеш, казва, ти си вземаш, пък детето ми е инвалид, горкичкото. Знак божи е. Как да й кажа, че не е знак божи, а дефект в хромозомите? Тук съдебната заседателка се разрида на глас.

— Лошо е — продължи Йоасаф, — когато душата се стреми към греха, а тялото трябва да е праведно.

— Излиза — рече Съдията, — че ти си скитащата съвест на света.

— Може би не съвсем — отвърна скромно Йоасаф, — а скитащата любов на света.

После минаха към обстоятелствата по делото. Йоасаф обясни, че двамата с Блез не са били на местопрестъплението, а ето на — точно те двамата са подсъдими. Фактите са си факти, отвърна Съдията, но нима едно престъпление е само факти? Къде тогава остават мотивите и моралът? Фактите са лесна работа, факти винаги могат да се намерят, въпросът е да се разбере какви и защо, както се вижда. Грешат онези, които въздигат в култ факта; една държавна институция винаги може да изкара на бял свят обилно количество факти. Йоасаф възрази: щом трябва да се вадят, значи не са факти; фактът е факт само когато фактически е факт. Съдията обаче обясни, че щом са извършили престъпление, то премахва необходимостта от факти; престъплението е доминанта, а фактите са подробности, още повече, когато става дума за толкова уважаван в обществото човек като Катон Марк Аврелиевич, пък и нали. Затова се питам, продължи Съдията, за какъв дявол са необходими факти, щом и без това ще бъдете осъдени, както вече беше разпоредено? Кмета, верен на импулсивната си природа, се развика, че типове като тия двамата не само вадят на бял свят факти, които не са за вадене, ами и обругават изборните фарсове, затова са монархисти, колаборационисти и антагонисти и трябва да си получат заслуженото.

Йоасаф зададе наивния въпрос: и за какво ще бъдем осъдени? Съдията обясни, че според извечните канони на юриспруденцията за осъден се смяташ едва когато съдът произнесе присъдата, но тъй като тя не е произнесена, още не се знае за какво точно, ала едва ли ще е нещо безобидно.

Тогава Йоасаф зададе втори наивен въпрос:

— А може ли да бъде осъден човек с ореол?

Настъпи объркване. Да, рече Съдията, въпросът е основателен, в закона няма съответен текст, което означава или не, или още повече да, само в краен случай или. Разплаканата съдебна заседателка отбеляза, че не би трябвало, тъй като това е знак божи, пък детето й е глухонямо, горкичкото. Съдията обърна внимание на незначителната подробност, че Йоасаф не е завършил медицина, няма документ за правоспособност, а голата святост не е аргумент, още повече че не става дума за знак божи, а за дефект в хромозомите, както е видно. Пък и Йоасаф е скитащата любов на света, а не логопед. После бе дадена думата на Обвинителя за въпрос. Обвинителя попита: не се ли замислихте, преди да предприемете тази фатална крачка? Тъй като Йоасаф не разбра за каква крачка става дума, обвинението заключи, че очевидно пред нас стоят закоравели престъпници, опитни в различните видове убийства, хора, загубили всичко човешко, дори човешкия си облик, тъй като отгоре завършват не как да е, а с ореол.

Тогава внезапно съдебната заседателка започна да крещи неистово: „Вижте! Вижте!“ Всички, разбира се, започнаха да се оглеждат и тъй като не забелязаха нищо особено, съдебната заседателка поясни:

— На рамото му е кацнало ангелче!

Пак настана суматоха. Катон Марк Аврелиевич доведе до знанието на всички, че разните ангели и дяволи са само митологични персонажи, следователно не би трябвало да летят. Диона допълни: още повече че са безполови. Омар запита: аз съм полов, защо тогава не мога да летя? Въпрос: а опитвал ли е? Омар започна енергично да размахва ръце, но нищо не се получи.

Съдията върна разговора към въпроса с ангелчето: може ли кацането на ангелчето да се смята като допълнение към наказателния кодекс, забраняващ осъждането на юридически лица с ореоли? Не би трябвало, тъй като самите ангелчета са извън закона и са лишени от граждански права — нямат право на глас, не могат да притежават недвижимо имущество и тъй нататък, което е нали. Затова съдът настоява Йоасаф и кацналото на рамото му ангелче да се оттеглят и на тяхно място да се изправи Блез Паскал, но, молим, сам, без никакви ангелчета по рамената, които могат да отклонят процеса от правилната му посока, затова естествено.

Блез също понечи да разкаже своя живот, но Съдията го прекъсна: за теб знаем толкова много, че дори няма нужда от допълнителни факти. Знаем например че не понасяш празности, затова може би не обичаш Кмета, макар да го прикриваш като вродено заболяване, за което имаш и медицинска бележка от доктор Хипократус, но това е друг въпрос. Знаем също, че обичаш да показваш на Кмета един точно фиксиран пръст, най-дългия от всички пръсти на ръката, което в повечето случаи е непочтено, колкото и трябва. Знаем също твоето твърдение, че човекът е мислеща тръстика, което низвергва хомо сапиенса до нивото на ботанически обект; че също си основател на сметачната техника, на градския транспорт, както и автор на безотговорни писания като „Писма до един провинциалист“ и цял том „Мисли“, което е вече много повече.

След този порой от обвинения Блез изгуби всякаква надежда. Той само допълни, че всичко това е вярно, но то не накърнява самочувствието му на човек, защото човекът стои над всичко, а над него е надеждата. И тук, сякаш за да направи положението си съвсем безнадеждно, той изрече някакво изречение от Хегел: величието и могъществото на човешкия дух са толкова големи, че той не може никога да ги надцени. Тук Кмета се развика, че типове като тия двамата не само надценяват духовете и се мислят за тръстики, но и показват пръсти на сметачната техника и градския транспорт, следователно са релативисти, талмудисти и нудисти и трябва да си получат заслуженото.

Отново бе дадена думата на Обвинителя за въпроси и той попита: не се ли замислихте, преди да предприемете тази фатална крачка? Блез отвърна, че човек крачи, без да се замисля, защото ходенето е мозъчен автоматизъм, от което обвинението заключи, че пред нас са закоравели престъпници, опитни в различните видове убийства и тъй нататък.

После се случи нещо съвсем неочаквано — ангелчето, което бе кацнало на рамото на Йоасаф и нежно пърхаше с крилца, заяви с безполов глас, че иска да се яви пред съда в ролята на обществен защитник. Съдията отказа по споменатата по-горе причина — ангелчетата не са юридически лица и са под всички възможни форми на запрещение. Ангелчето възрази, че има всякакви ангелчета, не трябва с лека ръка да се привеждат към най-малък общ знаменател, някои са специалисти, имат завършено светско образование и диплом за зрелост — то например било завършило далекосъобщителна техника. И за какъв дявол ви е тази техника? — попита Съдията. Обяснено му беше, че първо, не за дявол, а за ангел, защото дяволите са в друг сектор, и второ — как за какво, ами че аз съм ангел вестител! А може ли ангел вестител да не е завършил далекосъобщителна техника? Накратко, ангелчето настоява да прочете пред съда писмена защита, написана от Автора. След кратка консултация (абе дали един Автор може да е лице? Не са ли разните автори много безлични?) най-после ангелчета получи думата и започна да чете ангелогласно:

„Господа съдии и съдебни заседатели!

Колкото и да изглежда надуто и надменно, аз съм Автора. Аз съм написал тази история и само аз мога да нося последиците й. Не само срама и позора, след като тези страници бъдат публикувани, но и вината за произшествието на площад «Опосум» във вашия град.

Автора, господа, не живее от векове, не е мислител енциклопедист, няма ореол, затова няма да каже нищо в свое оправдание. Само едно: това не е бъдещето! Ако бъдещето е такова, няма смисъл от настояще.

Не, не искам да кажа, че бъдещето ще е толкова умно, сериозно и студено, колкото го описват писателите фантасти. Смехът, наивността и глупостта са безсмъртни! И след хиляда години ще ги има повече, отколкото трябва. Нека обаче има и повечко справедливост.

Искам да се извиня на своите герои, че не успях да им намеря що-годе динамичен сюжет и ги поизмъчих.

Поздравете бъдещето!

Автора“

Тук настана суматоха. Редника обяви, че един негов приятел тъй все искал да намери жени с бъдеще, но намерил всичко на всичко жена с минало, при това документирано. Диона от своя страна отбеляза, че на жените с минало не трябва да се гледа с пренебрежение, защото миналото е безсмъртен учител, както пише на страница първа на учебника по история. Що се отнася до документите, те също понякога заслужават доверие, но само ако не са исторически. Катон Марк Аврелиевич обяви пред всички, че според него доверието заслужава нашето доверие, а Блез допълни: иначе всички ще заприличаме на Тома Неверни. Йоасаф съобщи, че познавал един Тома, който не вярвал на нищо, дори на себе си, но в края на краищата умрял — дали пък не става дума за него? Може би, не е изключено да е умрял, щом не вярва. Съдията обяви, че смъртта е неизбежна и увенчава живота, смъртта е също ценност, както и животът, затова няма защо. Никой не попита защо няма защо, защото само Съдията има право да задава въпроси, но затова пък Кмета се развика, че типове като тия двамата не само са хора без минало, но и приличат на Тома Неверни, за когото пише на страница първа в учебника по история, и имат жени без настояще, следователно са паписти, калвинисти и далтонисти и трябва да си получат заслуженото.

Адвоката мигом се изправи:

— Различен е светът при всеки взор,

достойното за някого за други е позор.

Съдът се оттегли на кратко заседание с другарска закуска.

Йоасаф попита: дали съдът ще вземе предвид защитното слово на Автора? Едва ли, каза един от репортерите, защото писмото е писано преди векове, а този Автор не е от авторите, които ще ги четат векове наред — този е скоротечен. Да, съгласи се Блез, ама поне е достоен, извини се човекът, задето ни е омаскарил, добре го рече: искам да се извиня на своите герои. Омар допълни: и по-лошо сме виждали, пък и какви герои сме ние — дрисльовци. Едно време какви герои е имало! Диона заяви, че щом такива майстори на любовното изкуство като Овидий едва успяват да си пласират книгите, и то като ги пробутват в библиотека „Световна класика“, какво тогава да говорим за сукалчета като Автора, който едва прохожда в това изкуство. Катон Марк Аврелиевич се изправи и обяви гръмогласно, че според него лично стилът — това е човекът. Блез допълни, че думите на Катон са съвсем правилни, особено като се има предвид, че не са негови, и отбеляза, че всички жанрове са добри с изключение на скучните. Но, продължи той, тези думи пък не са мои, а на Волтер. Йоасаф разказа, че познавал един Волтер, който не само умрял от старост, но и откраднали тленните му останки. — Дали пък не става дума за него? Редника обяви, че един негов приятел тъй обикалял гробищата уж да краде тленни останки, пък всъщност задирял безутешните вдовици, при това с успех.

След няколко минути Съдията обяви тържествено:

— След като се запозна с всички обстоятелства по делото, съдът намери за виновни:

Първо — Блез Паскал за това, че обижда с пръсти длъжностни лица, че сравнява хората с растителния вид Фрагмитес комунис и пише книги с мисли. На основание член този и онзи, алинея втора, Блез Паскал се наказва с година и половина лишаване от свобода.

Второ — Йоасаф Друмника за това, че, използувайки светейшия си облик, живее добротелно, скита и събира философски учения, като се прави на странствуваща любов към човека. На основание съвсем друг член, без алинея, се наказва с публично гилотиниране на ореола.

Блез веднага се развика, че това си е жива подигравка; тъй де, в края на краищата той не е криминален, не е някакъв дребен джебчия, а обижда политически фигури, при това, като им показва среден пръст, следователно заслужава много по-тежко наказание, поне четири години, за всеобщо назидание, за урок на всички, особено като се има предвид, че виното в затвора е превъзходно. Накратко, Блез обяви, че ще обжалва решението пред по-горна инстанция, с молба присъдата му да бъде увеличена.

Йоасаф също се възползува от правото си на последна дума. Той просто попита:

— Как бе, хорица добри, ще живеете от днес нататък без последния човек с ореол?

Но въпросът му отекна глухо в празната, съвсем празна съдебна зала.

Час по-късно всички се събраха на градския площад, за да присъствуват на екзекуцията. Фанфаристи надуха медни тръби, загърмяха яростни барабани, после се показа величествената фигура на Екзекутора. Йоасаф стоеше покорно на високия подиум, облечен в своята винаги ослепително чиста роба. Ореолът му блестеше и хвърляше милион досадни слънчеви зайчета в очите на тълпата. До самия дръвник някак тъжно скучаеше избелялата от хилядолетията бохча, пълна с какви ли не философии за живота.

Ореолът блестеше високо над всички останали — като арка от неземни светлинни сияния. После за миг над него се появи друго сияние — ослепителното острие на брадвата.

Защото, уважаеми читателю, над сиянието на ореола винаги се появява сиянието на брадвата. Макар и за миг, но това е напълно достатъчно.

Сега Йоасаф е жалко смешен — не знае какво да прави с главата си, вече нищо не я увенчава със святост, само от двете страни на темето едва се показват белезникави пънчета като покълващи млади рогца. Той вече не е с ореол, той вече прилича на Рогатия. Или, което е същото — вече е като всички нас. Всички се разотидаха, над площад „Опосум“ в Ню Бабилон отново легна плътна тишина. По-късно съдебната заседателка разказваше, че видяла как отгоре се спуснало ангелчето, завършило далекосъобщителна техника, и отнесло на небето светостта на Йоасаф. Според други очевидци веднага след екзекуцията Йоасаф продал тетрадките с философски учения за стара хартия и поел към кръчмата на Диона да оползотвори разумно парите. Според трета версия Екзекутора прибрал ореола, залепил го с универсално лепило за главата и сега се показва с един пътуващ цирк като чудо на чудесата.

Но това вероятно са легенди. Сигурно е само едно: няколко века по-рано Автора стърчи самотно насред самотния таван и се пита:

— Дали вината не е в мен, че вече ще живеем без последния човек с ореол?

А космическото нищо отговаря на въпроса му с въпрос: може ли жив човек да е невинен?

Допълнителна информация

$id = 172

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Агоп Мелконян

Заглавие: Via Dolorosa

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: април 1987 г.

Редактор: Иван Серафимов

Художествен редактор: Елена Пъдарева

Технически редактор: Гинка Чикова

Рецензент: Огнян Сапарев

Художник: Стоян Христов

Коректор: Албена Любенова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16837

Агоп Мелконян
Via Dolorosa

Сянка в ада

Via Dolorosa

1

2

3

4

Движение и болка

Дните на охлюва

Един толкова сантиментален човек
Писма до Мариана

1

2

3

4

Убийство в Ню Бабилон
Фантастична пародия

Първа част
„Престъпление с въпросителна“

1

2

3

4

5

Втора част
„Съдебен процес с удивителна“

1

2

3

4

5

6

Агоп МелконянVia Dolorosa

Сянка в ада

Via Dolorosa

1

2

3

4

Движение и болка

Дните на охлюва

Един толкова сантиментален човекПисма до Мариана

1

2

3

4

Убийство в Ню БабилонФантастична пародия

Първа част„Престъпление с въпросителна“

1

2

3

4

5

Втора част„Съдебен процес с удивителна“

1

2

3

4

5

6

Агоп Мелконян
Via Dolorosa

Един толкова сантиментален човек
Писма до Мариана

Убийство в Ню Бабилон
Фантастична пародия

Първа част
„Престъпление с въпросителна“

Втора част
„Съдебен процес с удивителна“