Карел Чапек
Книга апокрифи
разкази

Григор Ленков
Разностранен талант

По някаква случайност седнах да пиша тези редове за Карел Чапек миналата година, в деня на неговата смърт — 25 декември. Тази година на същия ден ще се навършат 30 години от смъртта му, а Чапек все ще си остава на 48, в класическата възраст, когато белетристите написват най-зрелите си книги. А има всички основания да се смята, че най-добрите произведения на Карел Чапек са останали неосъществени. Макар че всъщност той остави творби и книги, които са се наредили между най-добрите не само в чешката, но и в световната литература.

На всички е известно колко разностранно е дарованието на Чапек. Започнал със стихове и сякаш за да компенсира това, че няма да продължи като поет, той оставя една антология на съвременната му френска поезия, в която много от преводите са белязани със знака на изключителното. Какво само не пише Чапек? Фейлетони, разкази, „писма“ от чужбина, „картички“ от родния край, приказки, пиеси (които сам поставя), пародии, афоризми, есета, романи, трилогии, научна фантастика, хумор… И всичко това — осъществено с една рядка находчивост и артистичност, с дръзки търсения и открития, с огромно разнообразие от стилове и похвати, с неизтощимо въображение. Не може да се твърди, че той е най-талантливият чешки писател — това е абсурдно, но че той е най-ерудираният — това е безспорен факт. Чапек е познавал основно не само съвременните му литературни явления, но и тези на философията (по образование той е философ), на естетиката (има докторска дисертация по естетика), а познанията му в областта на науката и техниката са повече от задълбочени.

„РУР“, „Фабрика за абсолют“, „Делото на Макропулос“, „Кракатит“, „Разкази от единия и от другия джоб“, „Хордубал“, „Метеор“, „Обикновен живот“, „Война със саламандрите“, „Бялата болест“, „Майка“… Това е само една част от книгите на Карел Чапек — най-популярните, тези, които му спечелиха световна слава.

„Книга апокрифи“ липсва сред тези заглавия, защото в действителност тя е незавършена. Чапек я създава 18 години — от 1920 до края на живота си, като написва 29 разказа с библейски и евангелски сюжети, както и разкази за исторически лица или литературни герои. „Книга апокрифи“, излязла от печат седем години след смъртта на своя автор, има за първооснова папката на Чапек, в която той лично събирал изрезките на тези разкази, помествани в различно време, в различни списания и вестници, Според бележката, която Чапек оставил там, той е трябвало да прибави само още три нови към написаните вече 29 разказа — и книгата щяла да бъде завършена. В тоя вид тя е представлявала един своего рода дневник на писателя, тъй като твърде достоверно отбелязва не само неговите философски увлечения и естетически търсения, не само художествено илюстрира писателското му развитие, но показва и бавното му прераждане от хуманист в гражданин.

Ядро на книгата са 11 разказа с библейски и евангелски сюжети. Пет от тях Карел Чапек издава в 1932 година под заглавие „Апокрифи“. В духа на апокрифната книжнина, която преразказва по свой начин различни случки предимно из религиозните книги или пък дава свое (в разрез с ортодоксалното) тълкование на отделни места в тях, Чапек прави същото, с тази разлика, че лишава сюжета от всякакви елементи на легендарност и чудотворност. Неговият метод на пръв поглед напомня работата на реставратор, който достига през наслоенията на времето до автентичните фрески. Но това е само начало. Оттук нататък върху тази сюжетна канава Чапек вплита проблеми, които вълнуват него самия. В 20-те години той, както и голямата част от чешката интелигенция, е под силното въздействие на новата философска „вълна“ — прагматизма. Ето защо в тези „библейски“ разкази Чапек толкова много се интересува от проблемите за истината и справедливостта, но в техния прагматичен аспект („Какво значение има истината, когато не можем да я приложим“ — се казва в разказа „Бенханан“). Тези проблеми обаче са поставени извън социалните отношения. Чапек приема света такъв, какъвто е. Затова „праведният“ Лот се самообвинява, че е съдил съгражданите си, содомяните, вместо да им помага и да ги съветва, и следователно няма право да ги изостави в нещастието. Затова в разказа „Марта и Мария“ Чапек възхвалява всекидневната тежка и безлична къщна работа на Марта, искайки сякаш да ни внуши, че единствено това, което вършим незабелязано за другите, което донася някаква полза, е философията на обикновените хора. Прагматичната теза, според която хората се нуждаят най-вече от взаимно разбиране, е основа на разказа „Веруюто на Пилат“. "Би трябвало да се създаде един крайно голям, пространен и свободен свят, за да могат да се вместят в него всички съществуващи истини…" Тези думи, вложени в устата на Пилат, не само илюстрират хуманизма на ранния Чапек, но разкриват и неговия социален утопизъм, характерен за творчеството му от 20-те години.

Но с времето в мисленето на Чапек настъпват съществени промени. В разказа „За петте хляба“, писан в края на живота му (1937 година), той разтваря широко очите си за света и вижда, че са празни приказките за истина и справедливост в едно общество, където властвуват личните интереси и интересите на „съсловието“ (респективно класата). Така стигаме до шедьоврите на тази книга — „Наказанието на Прометей“, „Александър Македонски“, „Смъртта на Архимед“. Какво е характерно за тези разкази? Преди всичко силното им осъвременяване, дори актуализиране. Първият „апокриф“ е великолепна карикатура на буржоазното „правосъдие“. Развенчавайки мита около Александър Македонски, Чапек с присъщата му проницателност на голям художник изважда на показ цялата мерзка и несъстоятелна аргументация, с която си служат завоевателите, когато оправдават действията си. Това е разказ, писан в навечерието на Мюнхенското предателство, и кого точно има предвид Чапек в него, не е никак трудно да се отгатне. Още по-осезателни са тези алюзии за „великия райх“ в третия разказ — „Смъртта на Архимед“. Но каква прозорливост се крие в думите на Архимед, казани по повод предложението на щабния стотник Луций да завладява заедно с римляните света: "Хм, да завладявам света… Не се сърди, но тук аз имам нещо много по-важно. Знаеш ли, нещо трайно. Нещо, което ще остане…"

Както Архимед надживя римляните, които го убиха, така и Чапек, чиято смърт бе ускорена от угрозата на фашисткото нахлуване в Чехословакия, надживя хитлеризма. Макар и непълна, аналогията е показателна.

Две думи за превода на тази книга: рядко сполучлив. Светомир Иванчев е потърсил в българския език такива лексикални „гнезда“ и синтактически обрати, така умело е употребил всички присъщи на оригинала стилистични пластове (библейски, книжен, разговорен — в техния чист вид или смесени), че „Книга апокрифи“ е намерила в нашия език своето адекватно претворяване.

 

Наказанието на Прометей^[1]

 

Като покашлюваха и пъшкаха, членовете на извънредния сенат след дългото заседание се оттеглиха на съвещание под сянката на свещената маслина.

— Хайде, господа — прозина се Хипометей, председателят на съда. — Брей, колко се проточи това заседание! Струва ми се, не е нужно да правя резюме, но за да няма възражения от формално естество… И така значи подсъдимият Прометей, местен жител, даден под съд заради това, че е изнамерил огъня и по тоя начин, как да кажа — хм, хм — е нарушил обществения ред, призна, първо, че наистина е изобретил огъня; освен това, че е в състояние, когато си поиска, да предизвика същия с една дейност, наречена чаткане на огниво и кремък; трето, че не е опазил тайната за това възмутително откритие, нито пък го е декларирал на надлежното място, ами най-своеволно го е направил обществено достояние или, с други думи, дал го е, както се установи от разпита на съответните току-що изслушани лица, в ръцете на некомпетентни хора. Струва ми се, това е напълно достатъчно и ние можем незабавно да гласуваме степента на вината и присъдата.

— Извинете, господин председателю — възрази членът на сената Апометей, — но аз съм на мнение, че с оглед на сериозността на тоя извънреден трибунал все пак може би ще бъде по-уместно да пристъпим към произнасяне на присъдата едва след основно обсъждане на въпроса и — така да се каже — след всестранното му осветление.

— Както желаете, господа — склони примирителният Хипометей. — Всъщност работата е ясна, но ако някой от вас желае да добави още нещо, моля.

— Аз бих си позволил да обърна внимание — обади се членът на съда Аметей, след като солидно се изкашля, — че по мое мнение в цялата тая история би следвало да се подчертае един аспект. Аз имам предвид верския аспект, господа. Позволете ми да поставя въпроса — какво е това огънят? Какво представлява добитата искра? Както призна самият Прометей, това не е нищо друго освен мълния, а мълнията, всички знаем, е проява на особената мощ на гръмовержеца Зевс. Бъдете така любезни, господа, и ми обяснете по какъв начин тоя неизвестен на никого Прометей се е докопал до божия огън? С какво право го е обсебил? И откъде изобщо го е взел? Прометей се опитва да ни убеждава, че той просто го е изобретил; но това е най-обикновено и преглупаво усукване — ако тая работа беше така невинна, защо досега не е изобретил огъня, примерно казано, някой от нас? Аз съм убеден, господа, че Прометей просто е откраднал огъня от боговете. Отричанията и усукванията му няма да ни объркат. Аз бих квалифицирал провинението му, от една страна, като най-банална кражба, от друга страна, като богохулство и светотатство. Ние сме поставени тук, за да накажем по възможния най-строг начин това безбожно нахалство и пазим свещеното имущество на националните ни богове. Само това имах да кажа — завърши Аметей и енергично се изсекна в пеша на хламидата^[2] си.

— Добре го каза — съгласи се Хипометей. — Някой друг ще добави ли още нещо?

— Моля да бъда извинен — подхвана Апометей, — но аз не мога да се съглася с изводите на уважаемия колега. Със собствените си очи аз наблюдавах как въпросният Прометей стъква огъня си; и ще ви кажа най-искрено, господа, в тая работа — между нас казано — няма абсолютно нищо особено. Да открие огъня би бил в състояние всеки мързеливец, лентяй и козар; и ако ние не сме се сетили за това, то се дължи само на обстоятелството, че сериозният човек, и това е съвсем естествено, няма нито време, нито желание да се занимава с чаткане на кремъци. Уверявам ви, колега Аметей, това са най-обикновени природни сили; под достойнството на мислещия човек и още по-малко на боговете е да се занимават с тях. Според мене, огънят е твърде незначително явление, за да го свързваме по какъвто и да било начин с неща, които са свети за нас. Но работата има и друг аспект и върху него аз бих искал да привлека вниманието на господа колегите. Изглежда че огънят е твърде опасна, дори бих казал, вредна стихия. Вие изслушахте показанията на цяла редица свидетели, които съобщиха, че изпробвайки хлапашкото изобретение на Прометей, те са получили тежки изгаряния, дори в някои случаи са понесли материални щети и загуби. Господа, ако употребата на огъня по вина на Прометей се разпространи, което за жалост вече не може да се предотврати, никой от нас вече няма да бъде сигурен за живота, дори и за имота си; но това, господа, може да означава край на цялата цивилизация. Достатъчна е най-малката непредпазливост — и кажете пред какво ще се спре тази неспокойна стихия? Като е извадил на бял свят това толкова пакостно нещо, господа, Прометей е проявил достойно за наказание лекомислие. Квалифицирайки престъплението му, трябва да се има предвид, че то се равнява на нанасяне на тежка телесна повреда и заплаха за обществената сигурност. Предвид на това аз предлагам да бъде осъден на доживотен затвор, като наказанието му бъде утежнено с оковаване във верига и кораво легло. Аз свърших, господин председателю.

— Имате пълно право, колега — изпъшка Хипометей. — Аз ще добавя само следното, господа — за какво изобщо ни е притрябвал някакъв си там огън? Нима нашите прадеди са си служили с огъня? Открил огъня — та това е просто неуважение към наследения от прадедите ред, това си е — хм — чиста подмолна дейност и нищо друго. Да си играем с огъня, само това ни липсваше! И помислете, господа, докъде може да доведе това нещо. Хората край огъня съвършено излишно ще се изнежат, ще си се излежават най-удобно на топличко, вместо да — е, вместо да ходят на война и подобни. Последиците от това могат да бъдат само мекушавост, упадък на нравите — хм, и изобщо безредие и други такива неща. С една дума, господа, ние трябва да предприемем нещо против подобни нездрави явления. Времената са твърде сериозни, но какво ще ви разправям. Само това исках да отбележа.

— Много правилно — обади се Антиметей. — Безспорно всички ние ще се съгласим с господин председателя, че огънят на Прометей може да има съвсем неочаквани последици. Нека не си затваряме очите, господа, това е нещо изключително. Да държиш огъня в ръцете си — какви нови възможности разкрива това пред нас! Ще посоча само наслуки: ние ще бъдем в състояние да опожарим реколтата на противника, да запалим маслинените му гори и така нататък. С огъня, господа, ние, хората, получаваме нова сила и ново оръжие; с огъня ние ставаме почти равни на боговете — шепнеше Антиметей, но внезапно избухна. — Аз обвинявам Прометей, че той е дал божествената и непреодолима стихия — огъня, на пастирите и робите, на всеки случаен минувач; аз го обвинявам в това, че той не е поверил огъня в ръцете на компетентни лица, които, владеейки го, биха го пазили като истинско държавно съкровище. Аз обвинявам Прометей и в това, че той с откриването на огъня, който би трябвало да остане тайна единствено на царете, е извършил престъпна злоупотреба. Обвинявам Прометей — викаше Антиметей възбудено, — че е научил да стъкват огън и чужденците! Че го е направил достояние дори и на нашите врагове! С това, че е дал огъня на всички, Прометей го е откраднал от нас. Обвинявам Прометей в предателство! Обвинявам го в предприемане на действия, насочени против нашата родна община!

От викане Антиметей се закашля.

— Предлагам смъртно наказание — едва можа да се доизкаже той.

— Е, господа — каза Хипометей, — иска ли още някой думата? Нека резюмирам тогава: от една страна, членовете на съда намират, че обвиняемият Прометей е извършил престъплението богохулство и светотатство, от друга — те го обвиняват в нанасяне на тежка телесна повреда, евентуално вреди и загуби на чуждо имущество и в застрашаване ва обществената сигурност, а най-сетне той бе обвинен тук и в престъплението държавна измяна. Господа, аз предлагам да го осъдим или на доживотен затвор, утежнен с оковаване във вериги и кораво легло, или на смърт. Хм.

— Или на двете заедно — рече замислен Аметей. — За да се вземат предвид и двете предложения.

— Как така и двете наказания заедно? — попита председателят.

— Тъкмо върху това мисля сега — измърмори Аметей. — Би могло например така… да осъдим Прометей на доживотно приковаване към някаква скала… нека лешоядите изкълват безбожния му дроб, разбирате ли?

— Виж, това може — каза Хипометей задоволен. — Господа, това ще бъде едно твърде назидателно наказание за такива — е, престъпни ексцеси, нали? Има ли възражения? Свършихме значи.

 

— Абе татко, защо осъдихте на смърт тоя Прометей? — обърна се вечерта към Хипометей синът му Епиметей. Тъкмо вечеряха.

— Не ги разбираш ти тия работи — промърмори Хипометей, като оглозгваше един овнешки бут. — Гледай, че той, печеният бут, бил по-вкусен от суровия; не ще да е толкова загубена работа това, огънят. За това имаше съображения от обществен интерес, разбираш ли? Къде ще му иде краят, ако всеки вземе да открива нови и големи неща, нали така? Но нещо му липсва на това месо! — А сетих се! — извика той радостен. — Печеният бут трябва да се посоли и натрие със скълцан чесън! Ето какво му липсвало! И това ако не е откритие, сине, здраве му кажи! За такова нещо Прометей едва ли би се досетил!

Накъде е тръгнал светът

Пред пещерата беше тихо. Размахали копия, мъжете още в ранна утрин потеглиха по посока към Бланско или към Раец^[3], където бяха открили следите на стадо елени; през време на отсъствието им жените беряха боровинки из гората и екливите им викове и високото им бърборене само от време на време долитаха насам; децата джапаха някъде долу из рекичката — впрочем кой ли можеше да ги опази тия дечурлига, тая пакостлива и дива сган. И ето, в чудната тишина старият първобитен човек Янечек дремеше под топлите лъчи на октомврийското слънце; собствено той хъркаше и свиреше с носа си, но се мъчеше да се представи, като че ли не спи, а пази пещерата на племето и е пълновластен господар над нея, както се и полага на един стар главатар.

Старата Янечкова беше проснала: една прясно одрана меча кожа и се беше заела да я почиства с парче остър кремък. Тая работа трябва да се извърши най-добросъвестно, педя по педя — а не както прави това младата, мина през ума на старата Янечкова; тая лудетина ще я остърже надве-натри и ще хукне при децата да се глезо̀ти и мляска с тях… Тя, и кожата ще трае толкова я, мисли си старата Янечкова, къде ти, ще се спари и ще се скапе; ама аз няма да й се бъркам в нищо, зарича се старата Янечкова, щом синът си мълчи и не й казва нищо… Което си е право, младата никак не умее да пести. Я виж, тук пък кожата е пробита, ето на точно в средата на гърба! Леле, недоумява старата, кой ли е бил тоя умник, та е промушил мечката откъм гърба? Ето сега цялата кожа отива на вятъра! Моят никога няма да направи такова нещо, възмущава се бабичката, той винаги ги улучваше в шията…

— Ооох — изохка в тоя миг старият Янечек и потърка очи. — Още ли не са се върнали?

— Ами — измърмори старата. — Ще има да чакаш.

— Хе — изпъшка дядото и запремига сънен. — Тя, тяхната, е лесна. Ами. А жените къде са?

— Да не съм ги пасла? — изръмжа старата. — Хойкат някъде, къде ще са…

— Ох-ох-ох — прозина се дядо Янечек. — Хойкат някъде. Вместо да, вместо да, кажи го де, такова… Така е то. Тая работа на нищо не прилича!

Замълчаха; старата Янечкова бързо и със злобна припряност стържеше кожата.

— Знаеш ли — обади се Янечек, като се почесваше замислено по гърба. — Ще видиш, че пак нищо няма да донесат. И как ще донесат: закъде са те с тия техни костени копия — Колко пъти съм му казвал на сина: „Гледай, думам, няма толкова твърд и як кокал, че да става за копие!“. Макар да си жена, и ти ще признаеш, че нито костта, нито рогът притежават, как да го кажа — такава пробивност, разбираш ли? Удариш на кокал, е и, кокал с кокал пробива ли се, а? Ясно! А вземи каменното копие, ехеее — Вярно, не е лесно да се направи, ама за сметка на това пък излиза копие и половина. Ама той, синът, взема ли ти от дума?

— Така е — отвърна с горчивина госпожа Янечкова. — Не щат вече да слушат.

— Да не би да им заповядвам нещо — ядосва се дядото. Те от дума не отбират! Вчера, знаеш, намерих ей там под скалата един, ама да знаеш колко хубав плосък кремък. Стига само малко да го клъцнеш по крайчеца, та да се позаостри, и става връх за копие — един път. Взех го аз и го показвам на сина: „Гледай, казвам, парче и половина, к'во ще кажеш?“ — „Ами да, казва той, но за какво ти е?“ — „Ами, казвам му аз, като го поокълцаш, ще стане за копие.“ — „Я остави, тате, рече ми той, кой ще вземе да се пипка с тая работа? Нима няма в пещерата цели купища от тия боклуци, за нищо не стават; както и да се мъчиш да ги привържеш за копието, не могат да се закрепят, за какво са ми?“ — Мързеливци — изкряска изведнъж старецът. — Днес вече никой няма търпение да обработи като хората едно парче кремък, там е работата! Разглезили са се! Разбира се, да направиш костен връх на копие е лесна работа, но пък се и чупи лесно. Нямало значение, казва синът, счупи ли се, слагаш нов и свършено. Хубаво, ама докъде ще я докарат така? Час по час да си сменяват копията! Кажи де, кога се е чувало такова нещо? Едно време с един солиден връх от кремък карахме години! Ти слушай мене, ще видиш, че един ден ще се върнат към нашите изпитани каменни оръжия! Затова ги събирам аз, къде що намеря, ще го скътам: стари стрели и чукове, и ножове от кремък — боклуци било това!

Старият човек чак се задушаваше от мъка и възмущение.

— Тъй е то — обади се баба Янечкова, дано го разтуши. — Същото е и с кожите. „Мамо, казва ми младата, защо било нужно, кай, да се остъргва толкова кожата, жалко било за труда. Я опитай, казва, веднъж да обработиш кожата с пепел, поне няма да мирише.“ — "Мене ще ме учиш ти — сопна се бабичката на отсъствуващата снаха, — знам си аз работата! Открай време само сме ги стъргали и какви кожи ставаха! Е да, като си скъпиш труда, то се знае — само да изклинчат от работа гледат! Затова все нещо измислят, все нещо променят… Да щавиш кожи с пепел. Де се е чувало таквоз нещо!"

— Точно така — прозя се Янечек. — Кога ли са признавали за хубаво онова, което сме правили ние. Не били, кай, удобни за държане каменните оръжия. Не отричам, ние не държахме толкова на удобствата; а днес — сакън, сакън, да не ви излязат пришки на ръцете! Кажи ми ти сега, накъде е тръгнало всичко и докъде ще я докарат? Вземи днешните деца. „Остави ги, бе дядо, казва снахата, да си играят.“ Хубаво, ама какво ще излезе от тях един ден?

— Поне да не вдигаха такава гълчава — оплака се старата. — Невъзпитани са до немай-къде!

— Това е то днешното възпитание — провъзгласи старият Янечек. — А като река понякога да кажа нещо на сина, той ще ми отвърне: "Ти не ги разбираш тия работи, тате, днес е друго време, друга епоха" — то дори и за костените оръжия не можело да се каже, че били последна дума. „Един ден, казва, хората ще измислят още по-инакъв материал…“ Ето това, знаеш ли, вече е прекалено: като че ли някога някой е виждал друг, по-здрав материал от камъка, дървото и кокала! Сега вече и ти самата, която си една глупава жена, трябва да признаеш, че — че — че това минава границите на всичко!

Янечкова отпусна ръце в скута си.

— Ами откъде — каза тя — се вземат у тях всичките тия глупости?

— Абе, казват, че сега това било модерно — фъфлеше беззъбият старец. — Моля ти се, ей там, в тази посока, на четири дни път оттук, се домъкнало някакво ново племе, една такава чужда паплач, и те, казват, така ги правели тия работи… Та да знаеш, от тях са всичките дивотии на нашите. И костените оръжия, и всичко. И дори — дори ги купуват от тях — развика се той ядосан. — Срещу хубавите ни кожи! Като че ли някога от чужденците е идвало нещо свястно! Не бива да има никакво вземане-даване с тая чужда сбирщина! И изобщо добре да се помни това, което са ни завещали нашите прадеди: появи ли се някъде чужденец, връхлитай го и го очиствай. Така си е открай време: какви ти там церемонии, трепи ги наред. Ех, тате, казва синът, днес условията са други, сега се въвежда размяната на стоки… Размяна на стоки! Като утрепя някого и му взема всичко, което има, давам ли нещо срещу това — защо ми е притрябвала някаква си там размяна? — Ех, тате, казва синът, за това се плаща с живота на хората, за тях било жалко! — Там е цялата работа: жалко било за живота на хората! Такива са те, днешните им схващания — мърмореше недоволен старият човек. — Бъзливци са те, там е работата. Жалко, кай, за убитите хора! Ами я ми кажи ти, сине майчин, как ще се изхранят толкова хора един ден, ако не се избиват? Те и сега елените са малко пущините, че после ли! Гледай ги ти, за човешкия живот им е жал; а традициите не зачитат, прадедите и родителите си не уважават… И това ако не е разложение — възкликна възбуден дядо Янечек. — Оня ден, гледам, някакъв сополко драще с въглен по стената на пещерата изображение на бизон. Аз го пернах по главата, а синът казва: „Остави го, бе тате, виж бизона, като жив го е докарал!“ — Е, това вече на нищо не прилича! Кога е било децата да хайлазуват така? Като нямаш друга работа, момче, вземи парче кремък, па го окълцай, а не да рисуваш бизони по стената! Кому са притрябвали тия идиотщини?

Старата Янечкова строго стисна устни:

— То да бяха само бизони — отрони тя след малко.

— Че какво друго? — попита дядото.

— Ами нищо — въздържаше се Янечкова, — срам ме е да го кажа… Знаеш ли — реши се тя изведнъж, — тая сутрин намерих… в пещерата… парче от мамутски бивен. Изрязан като… като гола жена. И гърди, и всичко си има, разбираш ли?

— Не думай — смая се старецът. — Че кой го е изрязал?

Янечкова възмутено сви рамене:

— Де да знам. Трябва да е някой от младите. Аз я хвърлих в огъня, но… Ей такива гърди имаше! Тфю!

— …Е, бива, бива, ама чак толкова — едвам можа да каже дядо Янечек. — Каква извратеност! Знаеш ли, така е само защото са се хванали за кокала! Такива мръсотии на нас никога и през ума не са ни минавали, те, тия неща, от кремък не могат и да се изрежат. — Ето накъде отива работата! Това са те, техните изобретения! Все ще измислят разни работи, все ще правят нововъведения, докато провалят и унищожат всичко — И ще видиш — в пророческо изстъпление извика първобитният човек Янечек, — тя, тая работа, дълго няма да кара!

Както едно време

При Евпатор, гражданин на Тива^[4] и кошничар, който, седнал на двора, плетеше кошници, дотича неговият съсед Филагор и още отдалече извика:

— Евпаторе, Евпаторе, остави кошниците си и слушай! Страшни работи стават!

— Пожар ли има някъде? — попита Евпатор и се накани да стане.

— По-лошо от пожар — каза Филагор. — Знаеш ли какво е станало? Ще съдят пълководеца Никомах! Едни казват, че бил влязъл в тайни преговори с тесалийците^[5], а други твърдят, че го били обвинявали в някакви връзки с партията на недоволните. Ела по-скоро, събираме се на агората!^[6]

— Че какво ще правя там? — попита Евпатор нерешително.

— Много е важно — отвърна му Филагор. — Там вече има цял куп оратори; едни казват, че е невинен, а други — че е виновен. Ела да ги слушаме!

— Почакай — каза Евпатор — само да довърша ей тая кошница. И ми кажи в какво собствено го обвиняват тоя Никомах?

— Та тъкмо това не се знае — рече съседът му. — Говорят се разни работи, но властта мълчи, следствието още не е приключило. А на агората е истински панаир! Някои викат, че Никомах е невинен…

— Я чакай; как могат да викат, че е невинен, като не знаят още в какво го обвиняват?

— Няма значение; всеки от тях е чул нещо и говори само за това, което е чул. Всеки има право да говори за това, което е чул, нали? Аз съм склонен да вярвам, че Никомах е искал да ни предаде на тесалийците; един човек го каза и разправяше, че някой си негов познат видял някакво писмо. Друг пък казваше, че това било заговор против Никомах и че той знаел какви ли не неща по този въпрос. — В тая работа имала пръст и общинската власт. Чуваш ли, Евпаторе? Сега въпросът е…

— Чакай — каза кошничарят. — Сега въпросът е: добри ли са или са лоши законите, които сме гласували? Каза ли някой нещо по този въпрос на агората?

— Не, но не за това става въпрос; думата е за Никомах.

— А каза ли някой на агората, че служителите, които водят следствието против Никомах, са лоши и несправедливи?

— Не, за това изобщо не е ставало дума.

— За какво тогава се говори там?

— Нали ти казвам: за това дали Никомах е виновен или невинен.

— Я слушай, Филагоре, ако жена ти се скара с месаря, задето й е дал ексик месо, ти какво ще направиш?

— Ще подкрепя жена си.

— Ами! Най-напред ще провериш грамовете на месаря…

— И без тебе знам какво да направя.

— Хубаво. След това ще провериш дали теглилката в ред.

— Няма нужда да ми даваш ум, Евпаторе, аз си знам.

— Виж, така те искам. А след като видиш, че грамовете и теглилките са в ред, ще претеглиш още веднаж месото и веднага ще разбереш кой е прав, месарят ли, или жена ти. Интересно, Филагоре, — хората проявяват повече ум, когато става въпрос за парчето месо, което са купили, отколкото когато става въпрос за обществените работи. Виновен ли е Никомах, или е невинен? Това ще проличи на теглилката, ако теглилката е в ред. Но ако искаш добре да претеглиш, не бива да духаш в блюдото на везните, та да се наклонят на едната или на другата страна. Защо твърдите, че служителите, които водят следствието по делото на Никомах, са мошеници или не знам там какви?

— Никой не е казвал такова нещо, Евпаторе?

— Помислих, че не им вярвате; но ако нямате основания за недоверие, защо, по дяволите, им духате във везните? Това трябва да е или за това, че не сте заинтересувани да излезе наяве истината, или пък че това е подходящ случай за вас да се разделите на две страни и да се карате. Махайте се, по дяволите, всички вие, Филагоре: аз не зная дали Никомах е виновен, но всички вие решително сте виновни в това, че ви се иска да нарушите правото. Гледай колко е лош тая година материалът; чупи се, сякаш е слама, няма никаква еластичност. Студено е времето, Филагоре; но това е божа работа и не зависи от нас, хората.

Терсит^[7]

 

Беше нощ и мъжете ахейски^[8] седяха до самите огньове.

— Овнешкото днес пак нищо не струваше — обади се Терсит, като чоплеше зъбите си. — Не мога да разбера как търпите това, ахейци. Обзалагам се, че ТЕ са имали за вечеря най-малкото агнета сукалчета, а за нас, старите бойци, разбира се, и дъртият вонящ пръч е достатъчен. Майка му стара, като си помисля само за онова овнешко у нас, в Гърция…

— Няма какво да се прави — промърмори старият Евпатор. — Войната си е война.

— Война — каза Терсит. — На какво казваш ти война, моля ти се? На това ли, дето вече десета година, откакто си клатим краката тука за нищо и никакво? Знаете ли какво е това, момчета, ако не знаете, аз да ви кажа: това не е никаква война, ами господата военачалници и властници са си направили екскурзия на държавни разноски; а пък вие, старите войници, зяпайте с облещени очи как някой си там ергенаш, конте и мамино синче, тича из лагера и се перчи с щита си. Такава е тя, работата, батинки.

— Ахила Пелеев^[9] ли имаш предвид? — попита младият Лаомедон.

— Все едно дали него или някой друг — заяви Терсит. — Който има очи за гледане, знае за кого се отнася. Бабини деветини: ако ставаше въпрос наистина само да превземем тая идиотска Троя^[10], тя отдавна да ни е паднала като зряла круша в устата. Само да кихнеш както трябва, и нищо няма да остане от нея. Защо не предприемат атака против главната врата? Един такъв, знаете ли, истински импозантен щурм, с виковете му там, със заканите и бойните песни — и край на войната.

— Хм — измърмори мъдрият Евпатор, — с викове Троя няма да падне.

— Имаш много здраве — прокънтя гласът на Терсит. — И децата знаят, че троянците са страхливци, баби, крастави кучета, същинска паплач. Трябва веднаж завинаги да им покажем кои сме ние, гърците! И тогава ще видите как ще се заврат в миши дупки и ще заскимтят за милост! Достатъчно е да нападнем от време на време по някоя от троянските жени, когато отиват вечер на вода…

— Да нападаме жените — вдигна рамене Хиподам от Мегара. — Това на нищо не прилича, Терсите.

— Войната си е война — извика Терсит храбро. — И ти си ми бил патриот, Хиподаме! Да не мислиш, че ще спечелим войната с това, че веднаж на три месеца негова милост Ахил ще устрои единоборство с оня дангалак Хектор^[11]? Е, драги, тия двамата са се сговорили и машинката им работи чиста работа; с тия соло номера, единоборствата де, те двамата искат да накарат тонковците да им повярват, че се бият за тях! Ехееей, Троя, ехееей, Елада^[12], елате да се любувате на господа героите! А ние останалите, какво представляваме ние; за нашите мъки никой не го е еня; като те убият днес, утре никой няма да се сети за тебе. И знаете ли какво ще ви кажа, ахейци: Ахил се прави на герой само за това, за да обере парсата и да ни лиши от всякакви военни заслуги; иска да се говори само за него, като че ли той е всичко, а другите са плюнка. Такава е работата, момчета. И войната само за това се е проточила като свински черва, да може господин Ахил да ви се перчи като бог знае какъв герой. Как не можете да го проумеете само.

— Абе я слушай, Терсите — обади се младият Лаомедон, — какво всъщност ти е сторил Ахил?

— На мене? Абсолютно нищо — възмутено отвърна Терсит. — Какво ме интересува мен той? Ако искаш да знаеш, аз дори не говоря с него; но на целия народ вече му е дошло до гуша да гледа как този тип се прави на важен. Вземете например сръдните му в палатката. Моментът е исторически, касае се за честта на Елада, целият свят е обърнал погледите си към нас — а какво, господин героят какво прави? Търкаля се в палатката, нямало вече да се бие. Ние ли да оперем пешкира заради историческия момент и честта на цяла Елада? Ама то си е така: когато види дебелия край, Ахил се завира в палатката си и се прави на обиден. Пфу, че комедия! Това са те, националните герои! Страхливци и нищо повече!

— Абе виж какво, Терсите — каза спокойният и разумен Евпатор. — Казват, че Ахил бил страшно обиден, задето Агамемнон^[13] върнал в къщи при родителите й робинята му, оная, как я викаха, Бризеида^[14] ли беше, Хризеида^[15] ли, така някак се казваше. Пелеевият син е направил от това въпрос на престиж, но мен ми се струва, че трябва да е бил истински влюбен в момичето. Не ми се вижда да е комедия.

— На МЕНЕ ли ще ги разправят тия — каза Терсит. — АЗ знам много добре как стана работата. Агамемнон просто му отне момичето, разбираш ли? Че как иначе, малко ли накити е награбил; пък и по жените си пада, котаракът му с котарак… Ама стига вече, дотука ни дойдоха тия жени: заради оная повлекана Елена започна войната, а сега пък това… Чухте ли, че напоследък Елена се мъкне с Хектор? Ей, хора, вече не е останал човек в Троя, който да не е спал с нея, дори и оня дядка, дето е с сдиния крак в гроба, мухливият Приам^[16]. И заради тая фльорца ние да страдаме тука и да се бием? Благодаря, не ща!

— Казват — обади се стеснително младият Лаомедон, — че Елена била много красива.

— Приказки — отговори презрително Терсит, — прецъфтяла е до немай-къде и е една размъкната, няма равна на нея. И паница леща не давам за такава. Знаете ли какво му пожелавам на тоя глупак Менелай^[17], момчета? Да спечелим войната и той отново да получи Елена. Цялата красота на Елена е легенда, измама и малко грим.

— А ние — каза Хиподам — ние, данайците^[18], Терсите, само за една легенда ли се бием?

— Любезни ми Хиподаме — отвърна му Терсит, — изглежда, че не ти е ясна работата. Ние, елините, воюваме преди всичко за това, за да може Агамемнон, тая стара лисица, да напълни чувалите си с плячка; освен това ние воюваме и за това, за да може онова конте Ахил да задоволи невъздържаното си честолюбие; на трето място, за да ни ограби мошеникът Одисей^[19] и да трупа печалби от военните доставки; а най-сетне и за това, за да може един подкупен панаирджийски песнопоец, някой си Омир^[20], или как там го казваха тоя скитник, срещу няколко мръсни гроша да възславя най-големите предатели на гръцкия народ и при това да позори или най-малкото да премълчава подвизите на истинските, скромните, пожертвователни ахейски герои, каквито сте вие. Такава е работата, Хиподаме.

— Най-големите предатели — каза Евпатор, — тая дума ми се струва малко силна, Терсите.

— Гледай ти — избухна Терсит и веднага понижи глас, — да знаете: аз имам доказателства за предателството им. Господа, това е ужасно: аз няма да ви кажа всичко, което зная, но едно си запишете на ушите: ние сме продадени. Та вие самите не може да не виждате това: нима може да се допусне, че ние, гърците, най-храбрият и най-културният народ на света, не бихме превзели отдавна това троянско бунище и не бихме им видели сметката на тия просяци и уличници в Илион, ако не бяхме предавани години наред? Нима ти, Евпаторе, ни смяташ нас, ахейците, за толкова бъзливи псета, че да не можем да се справим с Троя? Да не би троянците да са по-добри войници от нас? Да ти кажа ли, Евпаторе, ако ти наистина мислиш така, то ти не можеш да бъдеш дори грък, а само някакъв си епирец^[21] или тракиец^[22]. Истинският гръцки, античният човек не може да не разбира с болка на сърце в какъв позор и сред какви негодници живеем.

— Вярно — произнесе замислено Хиподам — тая война безобразно се проточи.

— Виждаш ли — извика Терсит, — И ще ти кажа защо: защото троянците имат свои съюзници и помощници между нас. Предполагам, че разбирате кого имам предвид.

— Кого? — сериозно каза Евпатор. — Сега вече, след като си захванал, трябва да идеш докрай, Терсите.

— Не ми се искаше да го казвам — съпротивяваше се Терсит. — Вие, данайци, знаете, че не се занимавам с клюки; но ако мислите, че това е от обществен интерес, ще ви кажа нещо ужасно. Преди известно време говорих с няколко добри, храбри гърци; като патриот, аз говоря за войната, за противника и каквато си е открита гръцката ми природа, казвам, че троянците, нашите главни и върли врагове, са една глутница от страхливци, крадци, нищожества, дрипльовци и плъхове, че техният Приам е един оглупял старчок, а пък Хектор нищо друго освен един бъзливец. Вие, ахейци, сами ще признаете, че това е истинското гръцко становище. В този момент неочаквано от сянката излезе Агамемнон — той вече не се свени дори да шпионира — и казва: „Полека, Терсите, троянците са добри войници, Приам е сериозен старец, а Хектор е герой“. Като каза това, той се обърна кръгом и изчезна, преди да мога да го наредя, както се полага. Господа, аз останах като гръмнат. Виждаш ли, казвам си аз, откъде духа вятърът, Терсите! Сега вече е ясно кой внася в лагера ни разложение, малодушие и вражеска пропаганда! Иди, че спечелвай после войната, след като подлите троянци имат свои хора сред самите нас, дори, което е още по-лошо, в самата ни главна квартира? И нима мислите вие, ахейци, че един такъв предател върши цялата подривна работа за тоя, дето духа? О, не — драги мои, той няма залудо да разхваля до небесата нашите народни врагове. На него, драги мои, троянците трябва да са му платили богато и пребогато. Я направете една проста сметка, момчета; войната нарочно се протака, Ахил преднамерено го обидиха, в нашата войска се чуват само жалби и ропот, навред се шири разложение — с една дума, всичко се е превърнало в една безобразна шайка от негодници и крадци. Накъдето и да се обърнете, виждате само предатели, продажници, чуждопоклонци и интриганти. А когато човек им разкрие машинациите, веднага казват за него, че е драка и разложителен елемент. Такава ни е наградата за това, че искаме, без да се оглеждаме наляво или надясно, да служим само на своя народ, на неговата чест и слава! Докъде я докарахме ние, античните гърци! И как досега не сме се задушили от цялата тази тиня! Един ден за нашето време ще пишат като за период на най-дълбокото народностно безчестие и робство, на позор, дребнавост и предателство, на липса на каквато и да било свобода, на разложение на страхливост, корупция и нравствено загниване.

— Видели сме и по-лошо, все ще преживеем някак — прозина се Евпатор. — Отивам да спя. Лека ви нощ!

— Лека нощ — отвърна сърдечно Терсит и с наслада се протегна. — Ама хубаво си побъбрихме днес, а?

Агатон
или За мъдростта

Академиците на Беотия^[23] поканиха атинския философ Агатон да им прочете лекция за философията. Въпреки че не беше блестящ оратор, Агатон прие поканата, за да допринесе според силите си за пропагандирането на философията, която, според думите на историка, „изглеждаше в упадък“. В определения ден той пристигна в Беотия, но за лекцията беше още рано; затова Агатон излезе на разходка в околностите на града и в лятната привечер се любуваше на полета на лястовиците над атинските покриви. Когато удари осем часът, той отиде в лекционната зала, но я намери почти празна; само пет-шестима души седяха на пейките. Агатон седна край катедрата и реши да почака малко, докато се съберат повече слушатели; той разгъна свитъка, на който беше написана лекцията му, и потъна в четене.

Тоя свитък съдържаше всички основни въпроси на философията; започваше с теорията на познанието, даваше се в него дефиниция на истината, подлагаха се на унищожителна критика погрешните възгледи, тоест всички философии по света с изключение на Агатоновата, и се набелязваха в общи линии висшите идеи. Когато Агатон стигна дотук, той вдигна очи: всичките му слушатели бяха девет на брой. Обзе го гняв и мъка; той удари със свитъка о масата и започна лекцията си така:

 

— Дами и господа, или по-скоро, андрес бойотикой^[24], нямам впечатление градът ви да проявява особен интерес към възвишените въпроси на нашия дневен ред. Аз зная, мъже беотийци, в този момент ви занимават повече изборите за местното булѐ^[25], а тук няма място за мъдрост, нито дори за разум: изборите са работа на хитреците.

В този миг Агатон се сепна и се позамисли.

— Я чакайте, чакайте — подхвана той отново, — тъкмо в този момент неволно аз казах нещо, за което досега не съм разсъждавал. Аз споменах трите думи: хитрост, разум, мъдрост. Изрекох ги в състояние на гняв. И трите означават някаква способност на интелекта; чувствувам, че те имат съвсем различно значение, но сега трудно бих могъл да кажа по какво се различават. Извинете, аз веднага ще се върна към темата; нека само си поизясня съдържанието на тези три думи.

— Всъщност, ясно е; — продължи той след малко — противоположност на хитростта е глупостта, докато противоположност на разума е лудостта. Но кое противопоставяме ние на мъдростта? Има идеи, господа, които не са нито хитри, тъй като са твърде прости, нито разумни, тъй като напомнят лудостта, и все пак са мъдри. Мъдростта не прилича нито на хитростта, нито на разума.

— Мъже беотийци, в ежедневния си живот ние, както се казва по гръцки, пет пари не даваме за дефинициите на понятията, и все пак много точно ги различаваме. За някого ще кажете, че е хитър крадец; никога обаче няма да го назовете „разумен“ или дори „мъдър крадец“. Ще похвалите шивача си, като изтъкнете, че цените му са разумни, но няма да кажете, че са мъдри. Тук очевидно има някаква разлика, която ви пречи да смесвате думите.

Когато кажете за някого, че е хитър селяк, вие с това очевидно искате да кажете, че умее изгодно да продаде стоката си на пазара; ако кажете, че той е разумен селянин, вие навярно искате да кажете, че той изобщо е добър стопанин; но когато го назовете мъдър селянин, това може би означава, че той живее правилно, че знае много и умее да посъветва хората, като се отнася сериозно и с разбиране към тревогите им.

Или, да кажем, хитрият политик може да не бъде нищо друго освен един шмекер и вредител на републиката; но разумен ще назовеш само този политик, който, достоен за похвала, умее да ръководи делата за обща полза; докато мъдрият политик, господа, сигурно всички чувствувате това, с една дума, такъв човек ние наричаме „баща на отечеството“ или някак подобно; от това се вижда, че мъдростта крие в себе си нещо особено сърдечно.

Когато кажа за някого, че е хитър, аз имам предвид някакво забележително качество; все едно да кажа, че пчелата има жило или че слонът има хобот. Съвсем другояче ще отбележа, че пчелата е трудолюбива или че слонът е извънредно силен; в това вече има известно признание, аз уважавам силата, но не уважавам хобота. Със същата сериозност ще изтъкна за някого, че е разумен. Но кажа ли, че е мъдър, това вече, уважаеми, е друго нещо, то е все едно да кажа, че го обичам. С една дума, хитростта е дар или талант; разумът е предимство или сила, но мъдростта е добродетел.

Сега вече аз зная каква е разликата между тия три думи. Хитростта е обикновено жестока, злонамерена и егоистична; дири да намери слабостта на ближния и съумява да я използува за своя полза; тя води към успех.

Разумът бива жесток към човека, но е справедлив по отношение на целта; търси общата полза; когато открие слабост или изостаналост у ближния, гледа да я отстрани с поучение или дисциплина; води към изправление.

Мъдростта не може да бъде жестока, тъй като тя е самата благосклонност и симпатия; тя вече не търси дори общата полза, тъй като твърде обича хората, за да може да обича някаква по-нататъшна цел; намери ли ближния слаб или жалък, тя му прощава и го обича; води към хармония.

Мъже беотийци, чували ли сте някога определението „мъдър“ да се дава на нещастен човек, или на весел, или на кисел и разочарован? Кажете, защо сме свикнали, в нефилософския живот поне, да наричаме мъдър този човек, у когото има най-малко ненавист и който добре се разбира със света? Повторете за себе си много пъти думата „мъдрост“ и пак я повторете; кажете си тази дума, когато сте радостни или тъжни, когато сте уморени, възмутени и нетърпеливи; ще доловите в нея тъга, но тъга кротка; радост, но радост, повтаряща се постоянно и нежно; умора, но умора, изпълнена с импулси, търпение и безкрайно опрощение; и всичко това, приятели, звучи прелестно и тъжно — такъв е гласът на мъдростта.

Да, мъдростта е някаква особена тъга. Своя разум човекът може да вложи цял в творчеството си, може да го осъществи чрез своя труд. Мъдростта обаче винаги ще остане над всяка творба. Мъдрият човек е като градинарят, който наторява лехата или привързва розата към колчето и при това мисли може би за създателя. Делото му никога няма да обхване, нито ще въплъти мъдростта му. Разумът се проявява в делото, мъдростта в преживяването.

Обаче мъдрите поети и хора на изкуството съумяват да вложат в творбите си и това преживяване; те раздават мъдростта си не чрез дела, а направо чрез преживяването. И в това се състои особената цена на изкуството, и нищо в света не може да се сравни с нея.

Ето, аз съвсем се отклоних от темата. Но какво бих могъл да кажа още? Ако мъдростта е в преживяването, а не в мислите, тогава излишно е да ви чета това, което е написано в свитъка.

Александър Велики^[26]

До Аристотел Стагирски^[27],

директор на лицей в Атина

 

Мой велики и любими учителю, скъпи Аристотеле!

 

Отдавна, много отдавна не съм ви писал; но както знаете, аз бях твърде зает с военни дела и когато бяхме на поход в Хиркания^[28], Дрангиана^[29] и Гедросия^[30], когато покорявахме Бактрия^[31] и преминали реката Инд^[32], напредвахме в страната отвъд нея, нямах нито време, нито желание да взема перото в ръка. Сега от няколко месеца се намирам отново в Суса^[33]; но и тук пак потънах в грижи около администрацията, около назначаването на чиновници и ликвидирането на разни заговори и въстания, така че до ден днешен не можех да намеря време да ви пиша за себе си. Наистина от официалните съобщения вие сте научили за събитията през това време; но както предаността ми към вас, така и моята вяра във влиянието ви върху образованите елински кръгове ме подтикват след доста продължително време пак да разкрия пред вас сърцето си като пред уважаван учител и духовен наставник.

Спомням си как преди години (колко отдавна ми се струва това!) ви писах едно неуравновесено и възторжено писмо от гроба на Ахил; тогава аз бях пред прага на моята персийска експедиция и се заклех, че образец в моя живот ще бъде храбрият Пелеев син. Аз мечтаех за геройски подвизи и за величие; зад мене беше вече победата над Тракия и си въобразявах, че начело на моите македонци и елини аз се отправям срещу Дарий^[34] само за това, за да украсим челата си с лаври, достойни за нашите прадеди, възпети от Омир. Мога да кажа, че не останах длъжник на своя идеал нито при Херонея^[35], нито при Граник^[36]; днес обаче аз преценявам много по-иначе политическото значение на тогавашните си акции. Трезвата истина е, че нашата Македония, свързана как да е с Гърция, по това време беше постоянно заплашвана откъм север от тия варвари — траките; те можеха да ни нападнат в неподходящ момент, което гърците щяха да използуват за нарушаване на договора си с нас и да се отделят от Македония. Налагаше се просто да се покори Тракия, за да се осигури тилът на Македония в случай на предателство от страна на Гърция. Такава беше голата политическа необходимост, драги Аристотеле; но вашият ученик тогава все още недостатъчно разбираше тия работи и се отдаваше на мечтания за Ахилесови подвизи.

Със завладяването на Тракия положението ни се измени: ние държахме целия западен бряг на Егейско море чак до Босфора; но властта ни над Егейско море беше застрашена от морското могъщество на Персия; особено след като се изправихме на Хелеспонт^[37] и Босфора, ние се озовахме в опасна близост с персийската сфера на влияние. Рано или късно между нас и Персия щеше да се стигне до съперничество за Егейско море и за свободно плаване през понтийските проливи^[38]. За щастие аз избързах и нанесох удара, преди Дарий да беше успял да се приготви. Мислех си, че се движа по стъпките на Ахил и че за славата на Гърция ще завоювам нов Илион; в действителност, както виждам днес, тогава се е касаело за абсолютната необходимост да отблъсна Персия от Егейско море; и аз я отблъснах така солидно, скъпи учителю, че окупирах цяла Битиния^[39], Фригия^[40] и Кападокия^[41], опустоших Киликия^[42] и се спрях чак в Тарс^[43]. Мала Азия беше наша. Не само старата Егейска локва, но и целият северен бряг на Средиземно море или, както казваме ние, на Египетско море, беше под наша власт.

Вие, драги Аристотеле, бихте казали, че сега главната ни политическа и стратегическа цел, тоест окончателното елиминиране на Персия от елинските води, е била изцяло постигната. Обаче със завладяването на Мала Азия се създаде ново положение: нашите нови брегове можеха да бъдат заплашени откъм юг, тоест откъм Финикия^[44] или откъм Египет; оттук Персия можеше да получава подкрепа и материал, за да продължава войната против нас. Ето защо стана неизбежно да се завладеят тирските реки^[45], да се тури ръка върху Египет; с това ние станахме господари на целия морски бряг, но заедно с това изникна нова опасност: Дарий, облегнат на своята богата Месопотамия^[46], да нахлуе в Сирия и с това да откъсне египетското ни владение от малоазиатската база. Ето защо аз трябваше да смажа Дарий на всяка цена; успях да направя това при Гаугамел^[47]; както знаете, в ръцете ни паднаха Вавилон и Суса, Персеполис^[48] и Пасаргади^[49]. С това ние завладяхме Персийския залив^[50]; за да защитим, обаче, това наше ново владение от възможните нашествия откъм север, необходимо беше да се отправим нагоре против медите^[51] и хирканите. Сега нашата територия от Каспийско море стигаше чак до Персийския залив, но оставаше открита на изток; затова аз потеглих с македонците си в земите на Арея^[52] и Дрангиана, опустоших Гедросия и изклах населението на Арахосия^[53], след което победоносно окупирах Бактрия; и за да затвърдя тая военна победа с по-трайна връзка, аз се ожених за бактрийската принцеса Роксана^[54]. Това беше обикновена политическа необходимост; за своите македонци и гърци аз бях завладял толкова източни територии, че — ща не ща — трябваше да спечеля източните си поданици и чрез поведението и великолепието си, без които тези жалки пастири не могат да си представят могъщия владетел. Вярно е, че старата ми македонска гвардия тежко понесе това; струваше й се може би, че пълководецът й се отчуждава от своите бойни другари. За съжаление тогава аз бях принуден да наредя да бъдат екзекутирани старите ми бойни другари Филота^[55] и Калистен^[56]; също така и добрият ми Парменион^[57] трябваше да загине. Много съжалявам за това; ала нямаше друг изход, ако исках бунтът на моите македонци да не осуети следващата ми стъпка. По това време аз подготвях военна експедиция в Индия. Гедросия и Арахосия са заобиколени с високи планини като с крепост; но за да бъде тази крепост непревзимаема, те се нуждаят от терен, от който би могло да се предприеме нападение или да се отстъпи в крепостта. Такова стратегическо предмостие представлява Индия чак до реката Инд. От военно гледище беше необходимо да се окупира тази територия, а с нея и предмостието на оттатъшния бряг на Инд; никой отговорен военачалник или политик не би могъл да постъпи иначе; но когато бяхме стигнали до река Хифасис, моите македонци се възпротивиха да продължават похода поради умора, болести и копнеж по родината. Аз трябваше да се върна; за моите ветерани това беше ужасно, но още по-лошо беше за мене; аз имах намерение да стигна до Бенгалския залив^[58], за да осигуря на изток естествена граница за моята Македония, а сега временно бях принуден да се откажа от изпълнението на тази задача.

Върнах се в Суса. След като бях завоювал за своите македонци и елини такава империя, можех да бъда доволен. Но за да не бъда принуден да се осланям вече само на своите изтощени хора, аз включих в армията си трийсет хиляди перси; те са добри войници и са ми крайно необходими за отбраната на източната граница. И виждате ли, старите ми войници са крайно огорчени. Не могат да разберат дори и това, че след като спечелих за народа си териториите на Ориента, които са стократно по-големи от родината, аз ставам по такъв начин велик източен владетел; че съм принуден да назначавам за свои чиновници и съветници хора из средата на ориенталците и да се заобиколя с ориенталски придворни; всичко това е напълно естествена политическа необходимост и аз го правя в интереса на Велика Македония. Обстоятелствата изискват от мене и нови и все по-нови лични жертви; но аз ги правя безропотно, тъй като не забравям нито за момент за величието и могъществото на любимата си родина. Принуден съм да търпя варварския разкош на своята мощ и светлост; аз взех за свои жени три принцеси от източните царства; а сега, драги Аристотеле, съм станал дори и бог.

Да, скъпи мой учителю: наредих да ме провъзгласят за бог; добрите ми източни поданици ми се кланят и правят жертвоприношения. Това е политически необходимо, ако искам да се ползувам с авторитет сред тия планински пастири и камилари. Колко далечно е времето, когато ме учехте да си служа с разума и логиката! Обаче самият човешки разум повелява да се приспособяваме към човешкото безразсъдство. От пръв поглед на някои моят жизнен път може да им се стори фантастичен; но сега, в нощната тишина на своя божествен работен кабинет, когато правя преглед на миналото, аз виждам, че никога не съм предприемал нещо, което да не е било обусловено по необходимост от предишните ми дела.

Знаете ли, драги мой Аристотеле, смятам, че би било в интереса на спокойствието и реда, от разумен политически интерес, да бъда признат за бог и в западната си родина. Ако бих бил сигурен, че моята Македония и Елада приемат политическия принцип на моя абсолютен авторитет, това би развързало ръцете ми тук на Изток; аз бих могъл спокойно да потегля на поход, за да осигуря за гръцката си родина естествена граница чак на Китайския бряг. За вечни времена ще гарантирам с това могъществото и сигурността на своята Македония. Както виждате, това е един трезв и разумен план; отдавна вече аз не съм оня фантазьор, който полагаше клетва на Ахиловия гроб. И ако ви моля сега като мой мъдър приятел и наставник да подготвите философски и да обосновете по приемлив за моите гърци и македонци начин провъзгласяването ми за бог, аз правя това в качеството си на отговорен политик и държавник; оставям на вас да решите дали ще се заемете с тази задача като с едно разумно, патриотично и политически необходимо дело.

 

Много поздрави, мой скъпи Аристотеле!

 

Ваш Александър

Смъртта на Архимед^[59]

 

Тя, историята с Архимед, не се е случила точно така, както я описват; вярно е наистина, че е бил убит, когато римляните превзели Сиракуза^[60], но не е истина, че в къщата му нахълтал някакъв римски войник да дири плячка и че Архимед, задълбочен в чертаенето на някаква геометрична конструкция, изръмжал недоволен: „Не ми разваляй окръжностите!“ Преди всичко Архимед не е бил някакъв разсеян професор, който да не вижда какво става около него; напротив, по природа той бил истински военен, който изобретил за Сиракуза различни бойни машини за отбрана на града; освен това римският войник не е бил някакъв пиян мародер, ами един образован и амбициозен щабен стотник, на име Луций, който много добре е знаел с кого има работа и съвсем не бил дошъл да граби, ами още на прага отдал чест и казал:

— Бъди здрав, Архимеде!

Архимед вдигнал поглед от покритата с восъчен слой табличка, на която той наистина чертаел нещо, и казал:

— Какво има?

— Архимеде — казал Луций, — ние знаем, че без твоите военни машини Сиракуза не би се удържала нито месец; така ние бяхме принудени да се разправяме с нея цели две години. Ние, военните, ценим тези неща, не се съмнявай в това. Отлични машини. Поздравявам те.

Архимед махнал с ръка.

— Че това нищо не е, моля ти се. Обикновени метателни механизми — ами, играчка и половина. От научно гледище това няма особено значение.

— Но от военно има — заявил Луций. — Слушай, Архимеде, аз съм дошъл да ти предложа да работиш за нас.

— За кои вас?

— За нас, римляните. Не може да не си разбрал, че Картаген^[61] е в упадък. При това положение защо трябва да му се помага? Сега ще му видим сметката на Картаген, ти си гледай работата. А вие всичките би трябвало да ни помагате.

— Защо? — измърморил Архимед. — Та ние, сиракузците, сме си гърци. Защо ще ви помагаме?

— Защото живеете в Сицилия, а на нас Сицилия ни е нужна.

— За какво ви е нужна?

— Защото искаме да наложим господството си над Средиземно море.

— Аха — казал Архимед и замислен се загледал в табличката си. — Че за какво ви е притрябвало това?

— Който е господар на Средиземно море — казал Луций, — той е господар на света. Това е толкова ясно.

— Нима се налага да бъдете господари на света?

— Да. Мисията на Рим е да стане господар на света. И аз ти казвам, че той ще стане.

— Може би — казал Архимед и започнал да бърше нещо на табличката си. — Но аз не бих ви съветвал да правите това, Луций. Слушай да ти кажа, ще станете вие господари на света, но един ден бая зор ще видите да защищавате световното си господство. Жалко за усилията, които ще отидат на вятъра.

— Няма значение; за сметка на това ние ще бъдем велика империя.

— Велика империя — смънкал Архимед. — Дали ще начертая окръжността малка или голяма, от това тя няма да се измени, все си остава окръжност. Границите пак си остават — никога няма да останете без граници, Луций. Мислиш ли, че голямата окръжност е по-съвършена от по-малката? Мислиш ли, че ще бъдеш по-голям геометър, ако начертаеш по-голяма окръжност?

— Вие, гърците, непрекъснато си играете на аргументи — възразил стотникът Луций. — Ние доказваме правотата си по-иначе.

— Как?

— С дела. Ето например ние превзехме вашата Сиракуза. Следователно Сиракуза ни принадлежи. Това ясно доказателство ли е?

— Да — казал Архимед и се почесал с калема по главата. — Да, вие превзехте Сиракуза; само че това вече не е и няма да бъде тая Сиракуза, която беше досега. Тя, знаеш ли, беше голям и прославен град, сега вече Сиракуза никога няма да бъде велика. Жалко за Сиракуза!

— Затова пък Рим ще бъде велик. Рим трябва да бъде най-силният по цялото земно кълбо.

— Защо?

— За да устои. Колкото сме по-силни, толкова повече врагове имаме. Ето защо трябва да бъдем най-силни.

— Колкото се отнася до силата — промърморил Архимед, — аз падам малко физик, Луций, и ще ти кажа едно нещо. Силата действува и в резултат на това се обвързва. Колкото по-могъщи ставате, толкова повече сили ще изразходвате за поддържане на могъществото си; и един ден ще дойде момент…

— Какво искаш да кажеш?

— А, нищо. Аз не съм пророк, драги; аз съм само физик. Силата се обвързва. Повече нищо не зная.

— Слушай, Архимеде, не искаш ли да работиш за нас? Нямаш представа какви перспективи ще се открият пред тебе в Рим. Ще имаш възможност да строиш най-силните военни машини на света.

— Ще прощаваш, Луций; аз съм стар човек и бих искал да осъществя още само една или две от своите идеи. Както виждаш, тъкмо съм се заловил да чертая нещо.

— Архимеде, не те ли привлича мисълта да завладяваш заедно с нас света?… Защо мълчиш?

— Извинявай — измънкал Архимед, наведен над своята табличка. — Какво каза?

— Казах, че един човек като тебе би могъл да завладее света…

— Хм, да завладявам света — казал Архимед, дълбоко замислен. — Не се сърди, но тук аз имам нещо много по-важно. Знаещ ли, нещо трайно. Нещо, което ще остане.

— Какво е то?

— Внимавай да не ми заличиш окръжностите! Това е начинът, по който се изчислява повърхността на кръгов сектор.

 

По-късно било съобщено, че ученият Архимед загинал при случайни обстоятелства.

Римските легиони^[62]

 

Четирима от ветераните^[63] на Цезар^[64], които след участието си в галския^[65] и британския^[66] поход се бяха върнали, увенчани със слава и с най-големия триумф, какъвто е виждал светът, та тези четирима герои, казвам, а именно Булио, бивш десетник, Луциус, заради своята мършавост наричан Мацер, Сартор, известен под прозвището Хила, ветеринар на втори легион, и най-сетне Стробус от Гета, се бяха събрали в кръчмата на сицилийския грък и голям шмекер Онократ, за да си припомнят заедно великите и паметни военни събития, на които те някога бяха свидетели. И тъй като беше жега, Онократ изнесе масата им на улицата и там четиримата войници си пиеха виното, като разговаряха високо помежду си. Нищо чудно, че скоро около тях се струпаха хора от улицата, занаятчии, магаретари, деца и жени с пеленачета на ръце, за да слушат разказите им. Трябва да знаете, че славните дела на великия Цезар тогава все още привличаха вниманието на всички римски граждани.

— Слушайте значи — каза Стробус от Гета — да ви разкажа какво се случи, когато на реката срещу нас се бяха изправили трийсет хиляди сенони^[67].

— Чакай — поправи го Булио, — преди всичко сеноните не бяха трийсет хиляди, а най-много да имаше осемнайсет хиляди, второ, ти беше в девети легион, който никога не се е сражавал със сеноните. Вие тогава лежахте на лагер в Аквитания^[68] и ни кърпехте обувките, легионът ви нали беше само от кундураджии и кърпачи? Ха сега карай нататък.

— Имаш грешка — възрази Стробус. — Ако искаш да знаеш, тогава ние се намирахме в Лутеция^[69]. А колкото до обувките ви, ние ги кърпехме, вярно, ама това беше след бягството ви от Герговия^[70], съвсем ги бяхте протрили. Какъв пердах ядохте само тогава вие и пети легион, и така ви се падаше.

— Не беше така — каза Луциус, когото наричаха Мацер. — Пети легион никога не е бил при Герговия. Пети легион го тупаха още при Бибракте^[71] и оттогава не го биваше за нищо друго освен за плячкосване. Като петия друг легион нямаше — каза Мацер и плю надалече.

— А кой беше виновен за това — каза Булио, — че пети легион при Бибракте загази с двата крака. Предните позиции трябваше да се заемат от шести легион, който трябваше да смени петия, ама на клинчарите от шестия хич не им се искаше. Нали тъкмо се бяха върнали от женските в Масилия^[72]…

— Приказваш врели-некипели — възрази Сартор, по прякор Хила, — шести легион изобщо не е бил при Бибракте; той стигна на фронта едва при Аксона, когато командуването беше поел Галба.

— Що си не гледаш фелдшерството, като не ги разбираш тия работи — рече Булио. — На Аксона беше втори, трети и седми легион. Шестия ебуроните^[73] отдавна го бяха пратили на почивка да нанка у дома.

— Всичко това открай докрай е лъжа — каза Луциус Мацер. — Истината е само това, че втори легион, в който служих аз, се би на Аксона; останалото е лично твоя измислица.

— Що ли приказваш и ти — каза Стробус от Гета. — На Аксона вие хъркахте на резервната линия и когато се събудихте, битката беше свършила. Да опожарите Генабум^[74], за това бяхте кадърни вие, и да съсечете няколкостотин цивилни, задето бяха обесили трима лихвари, и на това бяхте способни.

— Така беше заповядал Цезар — сви рамене Мацер.

— Не е истина — извика Хила; — заповедта за това не беше издал Цезар, ами Лабиен^[75]. Къде ти Цезар, той беше прекалено много политик, за да направи такова нещо, а Лабиен беше военен.

— Галба^[76] беше истинският военен — каза Булио, — защото не се страхуваше; а Лабиен се намираше винаги половин миля зад фронта, да не би да го сполети нещо случайно. Къде беше Лабиен, когато ни обкръжиха нервите^[77], а? Тогава убиха центуриона^[78] ни и аз, като най-старши десетник, трябваше да поема командуването. „Момчета“, казах им аз, „който отстъпи само една крачка…“

— Това с нервите — прекъсна го Стробус — беше детинска работа; те ви обстрелваха с шишарки и жълъди. Много по-лошо беше с арверните^[79].

— Приказки си приказваш — възрази Мацер, — арверните ние изобщо не можахме да ги стигнем. Нямате си представа, то беше нещо като лов на зайци.

— В Аквитания — каза Хила — аз улучих веднаж един елен; ама парче беше, рогата му бяха разклонени като дърво — два коня трябваше да го довлекат в лагера.

— Това нищо не е — заяви Стробус, — в Британия какви елени имаше да знаете!

— Леле, дръжте ме да не падна — извика Булио, — Стробус ще не разправя, че е бил в Британия!

— А пък ти да не би да си бил — обърна се към него Мацер. — Хей, Онократе, донеси вино! Ще ви кажа, че съм срещал много лъжци, които са разправяли, че са били в Британия, но не съм вярвал на никого.

— А аз бях — каза Хила. — Бях закарал свини. Там беше седми, осми и десети легион.

— Бабини деветини — изрази мнението си Стробус. — Десети легион по-далече от Секванския^[80] лагер никога не е ходил. Да ги бяхте видели какви бяха излъскани, докато да дойдат в Алесия^[81]. Ама там здравата ги наредиха тия сукалчета.

— Там всички ядохме боя — каза Булио. — Пердашиха ни като брашнен чувал и все пак накрая спечелихме сражението.

— Не беше така — възрази Мацер. — Това изобщо не беше кой знае колко голямо сражение. На сутринта, като излязох от палатката…

— Не беше така — каза Хила. — Тя, тая при Алесия, започна още по тъмно.

— Иди копай гробища — каза Булио; — цялата работа започна, след като бяхме обядвали; точно бяхме яли овнешко…

— Това не е истина — каза Хила, като удари с юмрук по масата. — При Алесия ни даваха само говеждо, кравите бяха заболели нещо. Никой вече не искаше да го яде.

— А пък аз ти казвам, че беше овнешко — настояваше Булио. — Нали тогава беше дошъл при нас стотникът Лонгус от пета легия.

— Гледай какви ги разправя — каза Мацер. — Та Лонгус беше при нас във втори легион, а когато бяхме при Алесия, него отдавна го бяха убили. В пети легион беше Хиртус.

— Това не е вярно — каза Хила. — В пети легион беше оня — как го казваха? — сетих се, Корда.

— Гле'й го — не се съгласяваше Булио — Корда беше в Масилия. Лонгус беше и стига толкова: дойде и каза „да му опустее и дъжда“…

— Дрън-дрън — извика Стробус. — Не беше така. При Алесия тогава изобщо не валя дъжд. Страшна горещина беше, нали си спомням как се беше вмирисало свинското.

— Овнешко беше — извика Булио — и валя дъжд! Та ви казвам, идва тоя Хиртус и разправя: „Момчета, казва, мирише ми на голяма тупаница“. И излезе прав. Сражението продължи двайсет часа…

— Не беше така — каза Мацер. — Всичко се свърши в три часа.

— Аха, имаш голяма грешка — каза Стробус. — Всичко продължи три дни, но с почивки. Втория ден ни биха…

— Не е вярно — заяви Хила. — Биха ни първия ден, на втория ден си им го върнахме.

— Глупости — каза Булио, — ние изобщо не бяхме ги били и искахме да се откажем, но те се отказаха преди нас.

— Това съвсем не беше така — рече Мацер, — изобщо при Алесия не е имало никакво сражение. Онократе, вино! Чакайте да ви кажа нещо: когато обсаждахме Аварик^[82]…

— Абе, не беше така — измърмори Булио и заспа.

За десетте праведника

И рече Господ: голям е поплакът против Содом и Гомора и грехът им е твърде тежък.

Ще сляза и ще видя дали постъпват тъкмо тъй, какъвто е поплакът против тях, който стига до Мене,

        или не: ще узная.

И като потеглиха мъжете оттам, отидоха в Содом; Авраам пък стоеше още пред лицето на Господа.

Тогава Авраам се приближи и рече: нима ще погубиш праведника с нечестивеца заедно?

В тоя град може би има петдесет праведника; нима ще погубиш и не ще пожалиш това място заради

        петдесетте праведника в него?

Не може да бъде Ти да постъпиш тъй, че да погубиш праведника с нечестивеца заедно, та същото

        да стане, с праведника, каквото и с нечестивия; не може да бъде това от Тебе! Съдията

        на цялата земя ще постъпи ли неправосъдно?

Господ рече: ако намеря в град Содом петдесет праведника, заради тях ще пожаля целия град.

Авраам отговори: ето, реших се да говоря на Господа, аз, който съм прах и пепел:

Може би до петдесетте праведника да не достигнат пет; нима заради петте Ти ще погубиш целия

        град? Той отговори: няма да го погубя, ако намеря там четирийсет и пет.

Авраам продължи да говори с Него и рече: може би ще се намерят там четирийсет? Той отговори:

        няма да направя ТОВА и заради четирийсет.

И рече Авраам: да се не прогневи Господ, задето ще говоря: може би ще се намерят там трийсет?

        Той рече: няма да направя ТОВА, ако се намерят там трийсет.

Авраам рече: ето аз се реших да говоря на Господа: може би ще се намерят там двайсет? Той отговори:

        няма да го погубвам и заради двайсетте.

Авраам рече: да не се прогневи Господ, задето ще кажа още веднъж; може би ще се намерят там десет?

Той отговори: Няма да го погубя и заради десетте. Господ си тръгна, като престана да говори с Авраама;

        Авраам пък се върна на мястото си.

(Битие, 18, 20–33)

И когато се върна на мястото си, Авраам повика жена си Сара и й каза:

— Слушай какво научих от много сигурен източник, но никой не бива да узнае за това. Господ е решил да погуби Содом и Гомора заради греховете им. Той сам ми го каза.

И рече му Сара:

— Виждаш ли, аз откога ти го казвам? И когато ти разправях какви неща стават там, ти ги защищаваше и ме гълчеше: „Мълчи, казваше, що се бъркаш в тия работи, какво те е грижа тебе!“ А сега на, аз откога го казвам, нищо друго не можеше да се очаква. Преди известно време говорих с жената на Лот и й казах: „Госпожа, на какво прилича това?“ Ти как мислиш, Господ ще погуби ли и жената на Лот?

И отговаряйки й, Авраам рече:

— Точно това е въпросът. По мое настояване, така да се каже, Господ склони да пощади Содом и Гомора, ако се намерят в тях петдесет души праведници. Но аз го убедих да слезе на десет. Затова те и повиках, та двамата заедно с тебе да изберем за Господа десет души праведници.

И рече Сара:

— Хубаво си направил. Жената на Лот ми е приятелка, а Лот е син на брат ти Харан. Не казвам, че Лот е праведен, нали си спомняш как беше насъскал ратаите си против тебе, моля ти се; трябва да признаеш, че тая работа никак не беше хубава, той не е искрен към тебе, ама нали ти е племенник, — макар че Харан не се отнасяше към тебе, както прилича на роден брат, но какво да се прави, рода сме.

И тя продължи със следните думи:

— Кажи на Господа да пощади Содом. Такава съм си аз, на никого не мисля злото. Просто краката ми се подкосяват, като помисля колко народ може да погине. Иди и се застъпи пред Господа да се смили над тях.

И отговори Авраам:

— Господ ще се смили, ако се намерят десет души праведни. Аз мисля, че можем да Го посъветваме, да му кажем кои са те. Нали познаваме всички, които живеят в Содом и Гомор. Защо да не помогнем на Господа да намери десет души праведници?

И рече Сара:

— Няма нищо по-лесно от това. И двайсет, и петдесет, и сто души праведни мога да му посоча. Господ знае, че никому не съм пакостила и никому няма да напакостя. Та значи едната ще бъде жената на Лот, вторият — Лот, твоят племенник, макар че е неискрен и завистлив, но няма какво, рода е. Стават двама значи.

Авраам рече:

— И двете им дъщери.

А Сара каза:

— Ти не знаеш каква безсрамница е Есха, по-голямата. Не я ли забеляза как въртеше задник пред тебе? Сама майка й ми каза: „Есха ми създава големи грижи, ще се успокоя, когато се омъжи“. По-малката изглежда по-скромна. Но щом искаш, брой ги и двете.

И рече Авраам:

— Стават четири души праведни значи. Кой друг да посочим още?

И отговори Сара:

— Щом ще броиш и двете момичета, ще трябва да сложиш и годениците им, Йобаб и Себоим.

Но Авраам рече:

— Какви ги плещиш такива, та Себоим нали е син на стария Доданим. Нима може синът на крадеца и лихваря да бъде праведен?

И рече Сара:

— Аврааме, направи го, моля ти се, заради семейството. С какво е по-лоша Мелха от тая кокетка Есха; нека и тя си има свестен годеник като нея. Тя е порядъчно момиче и поне не върти кълка пред старите си роднини, които би трябвало да уважава.

И отговори Авраам:

— Да бъде както казваш. Значи с Йобаб и Себоим стават вече шест души праведни. Остава да намерим още четири.

И рече Сара:

— Това вече е лесно. Чакай, кой още в Содом е праведен?

Авраам отговори:

— Аз бих казал старият Нахор.

И каза Сара:

— Учудвам се как изобщо можеш да говориш за него. Нима не спи тоя старец с разни курветини езичници? Сабатах решително е по-праведен от него.

Сега вече Авраам пламна от гняв и рече:

— Сабатах е клетвопрестъпник и идолопоклонник. Не можеш да искаш от мене да го предложа на Господа в числото на праведните. В такъв случай по-добре да се спрем на Елмодад или Елиаб.

На това Сара отвърна:

— Трябва да знаеш, че Елиаб прелъсти жената на Елмодад. Ако Елмодад беше мъж на място, щеше да натири жена си, тая кучка. Но ти можеш да предложиш Наман, комуто никой за нищо не връзва кусур, защото е смахнат.

И отговори Авраам:

— Няма да предлагам Наман, но ще предложа Мелхиел.

И рече Сара:

— Ако предложиш Мелхиел, да знаеш, че няма да говоря с тебе. Нима не беше Мелхиел, който ти се присмиваше, че нямаш син от мене, ами от държанката си Агар?

Тогава Авраам рече:

— Няма да предложа Мелхиел. Как мислиш, да включа ли между праведните Езрон или Яхелел?

А Сара отговори, като рече:

— Яхелел е развратник, а Езрон общува с ахадските мръсници.

И рече Авраам:

— Ще предложа Ефраим.

А Сара рече:

— Ефраим казва, че равнината Мамре, на която пасат и нашите стада, е негова.

Авраам след това рече:

— Не е праведен Ефраим. Ще предложа Ахирам, сина на Ясиел.

И рече Сара:

— Ахирам е приятел на Мелхиел. Ако предлагаш, предложи Надаб.

Авраам отвърна:

— Надаб е скъперник. Ще предложа Амрам.

И рече Сара:

— Амрам искаше да спи с държанката ти Агар. Не знам какво чак толкова е намерил у нея. По-добър е Асриел.

И рече Авраам:

— Асриел е вятърничав човек. Няма да предлагам на Господа палячовци. Ами какво ще кажеш, да му посоча Намуел? Не, и Намуел не е кой знае каква стока. Защо пък точно него?

А Сара рече:

— Какво не ти харесва Намуел? Вярно, че е глупав, но е набожен.

И рече Авраам:

— Нека е така. Намуел да бъде седмият.

След това Сара рече:

— Чакай, остави го Намуел; той — нали знаеш — не е чужд на содомския грях. Кои още бяха в Содом? Чакай да си припомня: Кахат, Салфад, Итамар…

Тогава Авраам рече:

— Прогони тази мисъл. Итамар е лъжец, а колкото се отнася до Кахат и Салфад, нима и двамата не се числят към партията на проклетия Пелег? Но може би ти познаваш някоя праведница в Содом? Припомни си, моля ти се.

И рече Сара:

— Няма такива.

Наскърби се Авраам и каза:

— Нима няма десет души праведни в Содом и Гомора, та да пощади заради тях Господ тези хубави градове?

А Сара рече:

— Иди, Аврааме, иди още веднъж при Господа, падни на колене пред него, разкъсай одеждата си и кажи: „Господи, Господи, аз и Сара, жена ми, разплакани, те молим да не погубваш заради греховете им Содом и Гомора“.

И му кажи: „Смили се над тия грешни люде и изчакай. Имай милост, Боже, и ги остави да живеят. Обаче от нас, Господи, от нас, хората, недей иска да ти посочим десет праведни от целия твой народ.“

За Лъже-лот
или патриотизма

И дойдоха двамата ангели в Содом вечерта, когато Лот седеше при содомските порти. Като ги видя,

        Лот стана да ги посрещне, поклони се с лице до̀земи.

И рече: господари мои! Отбийте се в дома на вашия раб, пренощувайте и умийте нозете си и като станете

        утре заран, ще продължите пътя си. Но те отговориха: не, ние ще нощуваме на улицата.

Но той настойно ги придумваше; и те тръгнаха след него и дойдоха у дома му. Той ги нагости и им опече

        пресни пити, и те ядоха.

Тогава ония мъже рекоха на Лота: кого другиго имаш още тука? Било зет, било твои синове или твои дъщери,

        и който и да е твой в града — всички изведи от това място, защото ние ще съсипем това място;

        голям поплак има против жителите му пред Господа и Господ ни прати да го погубим.

Когато чу това, Лот се слиса и рече:

— А защо аз трябва да напусна това място?

След което те му казаха:

— Защото Господ не иска да погубва праведния. Лот мълча дълго и накрая рече:

— Моля ви, ангели, позволете ми да се оттегля и да кажа на зетьовете и дъщерите си да се приготвят за път.

Отговориха му:

— Стори така.

Тогава Лот излезе, хукна по улиците на града и завика към всички хора:

— Станете, та излезте от това място, защото Господ ще съсипе тоя град.

Но струваше им се, че се шегува. Лот се върна в къщи, но не си легна, а прекара в размисъл цялата нощ.

Щом пукна зора, ангелите подканяха Лота да бърза и му казаха:

— Стани, вземи жена си и двете си дъщери, които са при тебе, за да не погинеш поради беззаконието на града.

— Никъде няма да отида — рече Лот. — Простете ми, но аз не мога да напусна града. Цяла нощ съм мислил за това. Не мога да напусна града, защото и аз съм един от содомяните.

— Ти си праведен — възразиха ангелите, — а те са неправедни, делата им вопият към Господа и са го разгневили. Какво общо имаш ти с тях?

— Не знам — рече Лот. — И за това мислих, какво общо имам аз всъщност с тях; цял живот съм обвинявал съгражданите си и съм ги съдил така строго, че сега изпитвам ужас, като си припомня за това: защото ще загинат. И когато отидох в града Сегор, струваше ми се, че гражданите му са по-добри от содомяните.

— Стани — рекоха ангелите, — ще отидеш в град Сегор; тъй като той ще бъде пощаден.

— Какво е за мене Сегор? — отговори Лот. — Има един праведен мъж там: колчем съм говорил с него, винаги е обвинявал съгражданите си, а аз хулех содомяните заради простъпките им, но сега не мога да напусна града. Моля ви, оставете ме.

И рече ангелът, като се обърна към него:

— Господ нареди да погубим содомяните.

— Да бъде волята му — тихо рече Лот. — Прекарах в размисъл цяла нощ; и си припомних толкова неща, че се разплаках. Чували ли сте някога содомяните да пеят? Не, вие изобщо не ги познавате, иначе не бихте дошли така. Когато девойките вървят по улицата, полюшват бедра и си тананикат песен; и се смеят весело, когато вадят вода с ведрата си. Няма по-чиста водица от водата в содомските кладенци; и никой език не е по-благозвучен от нашия. Проговори ли дете, аз го разбирам, сякаш е мое; а когато си играе, това са игрите, които съм играл и аз като малък. Когато заплачех, мама ме утешаваше със содомската си реч. Господи — възкликна Лот, — като че ли е било вчера!

— Грешни са содомяните — рече вторият ангел строго — и затова…

— Грешни са, знам аз — прекъсна го Лот нетърпеливо. — А виждали ли сте поне нашите занаятчии? Като ги гледа човек да работят, сякаш игра играят; а когато изработят стомничка или изтъкат платънце, сърцето ти се разтупва от радост, толкова хубави са станали. Тези хора са такива майстори, че по цял ден можеш да ги гледаш в ръцете; а като ги видиш да вършат най-лоши неща, боли те повече, отколкото ако ги бяха вършили люде от Сегор. Мъка ти е, сякаш и ти сам имаш дял в тяхната вина. Каква полза от моята праведност, като съм содомянин? Когато съдите Содом, вие съдите мене. Аз не съм праведен. Аз съм като тях. Няма да мръдна оттук.

— Ще погинеш с тях — рече ангелът мрачен.

— Може би; ала преди това ще направя опит да ги спася. Не зная какво ще сторя; но до последния миг ще зная, че трябва да им помогна. Нима мога току-така да си отида? Противореча на Господа и затова няма да ме изслуша. Но ако ми дадеше три години време или три дни, или поне три часа! Какво са за него трите часа? Ако вчера ми беше наредил: напусни средата им, тъй като не са праведни, щях да му кажа: потърпи малко, ще опитам да поговоря с едни други; аз съм ги съдил, вместо да отида сред тях. Но как мога да ги напусна сега, когато трябва да бъдат погубени? Нима не съм виновен и аз самият, че работата стигна дотам? Аз не искам да умирам. Но за мене е нужно и те да останат живи. Ще остана.

— Няма да спасиш Содом.

— Зная; нима мога да сторя нещо? Ала ще опитам, и аз още не знам какво; зная само, че трябва да бъда с тях. Защото през целия си живот съм ги съдил така строго, както никого другиго; защото съм носил с тях най-тежкото бреме: техните грешки. Господи, аз дори не съм в състояние да кажа какво са те за мене; мога само да го покажа, като остана с тях.

— Твои съграждани — рече ангелът — са тези, които са праведни и вярват в същия Бог, в който и ти; грешниците пък, безбожниците и идолопоклонниците, не са твои съграждани.

— Как да не са, когато са содомяни? Вие не можете да разберете това, защото не познавате гласа на плътта и пръстта. Какво е това Содом? Казвате, че това е град на притворството. Ала когато содомяните воюват, те не се борят за своите притворства, а за нещо по-добро, което е било или ще бъде; тогава и най-лошият може да падне заради всички. Содом, това сме ние всичките; и ако имам някаква заслуга пред Господа, нека я припише на Содом, а не на мене. Защо говоря още аз? Кажете на Господа: Лот, твоят служител, ще застане пред содомските мъже и ще ги брани против тебе, все едно че си негов враг.

— Спри — извика ангелът, — страшен е грехът ти; ала Господ не те е чул. Приготви се и излез от този град: спаси поне жена си и двете си дъщери, които имаш.

Тогава Лот заплака:

— Да, трябва да ги спася, имате право. Водете ме, моля.

И понеже той се бавеше, ангелите по господня милост към него взеха за ръка него, жена му и двете му дъщери и го изведоха, та го оставиха вън от града. Когато го извеждаха, Лот се молеше, говорейки:

— Всичко, което ми е дал животът, дал ми го е чрез твоите ръце; моята плът е от твоята пръст, животът е вложил в устата ми думи, които са думи на твоите мъже и жени; и ето затова аз ги целувах с всяка своя дума, дори и когато ги хулех.

Виждам те, дори и когато затворя очите си, тъй като ти се намираш по-дълбоко от моите очи; в мене ти си така, както аз съм бил в тебе.

Ръцете ми изпълняват твоите привички, без да знаят за това; и ако бих бил в пустиня, нозете ми ще вървят по посоката на твоите улици.

Содом, Содом, не си ли ти най-красивият от всички градове? И ако погледът ми зърне едно-едничко прозорче, заслонено с платно на черти, аз ще го позная: содомско е това прозорче.

Аз съм като кучето, което извеждат от дома на господаря му; провесило муцуната си в самата прах, за да не вижда; дори и тогава то все още различава дъха на вещите, които познава.

Вярвах в Бога и закона му; в тебе не съм вярвал, но ти съществуваш; а другите страни са като сянката, през която минавам, без да мога да се опра о стена или о дърво; като сянка са.

Ти обаче съществуваш, както не съществува нищо друго; и всичко, което съществува, съществува само чрез сравнението с тебе. Виждам ли те, виждам само тебе, а виждам ли нещо друго, виждам го само чрез сравнението с тебе.

Вярвах в Бога, защото ми се струваше, че е содомски Бог; без Содом няма и Бог.

О градски порти, содомски порти, накъде ме водите, накъде съм тръгнал аз из това пусто пространство? Вдигам крак и не зная къде ще стъпя. Защото няма почва под мене: и стоя на това място, а сякаш не стоя. Вървете, щерки мои, оставете ме, не мога да продължа по-нататък.

И го изведоха, та го оставиха вън от града. А когато го изведоха навън, един от тях рече:

— Спасявай душата си; не поглеждай назад и нийде не се спирай в тая околност; спасявай се в планината, за да не погинеш.

Слънцето изгря над земята, когато казаха това. И господ изля от небето огън и жупел върху Содом и Гомора.

Тогава Лот се озърна и се втурна назад към града.

— Какво вършиш, окаяни? — викаха подир него ангелите.

— Отивам да помагам на содомяните — отвърна Лот и влезе в града.

Светата нощ

— Ама аз наистина ти се чудя — викаше госпожа Дина. — Ако бяха порядъчни хора, щяха да отидат при кмета, а нямаше да се мъкнат така като просяци! Защо не ги прибраха в къщата си Симонови? Защо все на нас се случват тия? Да не сме нещо по-лоши от Симонови? Знам аз, Симоница на такива дрипльовци до прага й не дава да припарят. И тебе ако мога да те разбера, на! Кой ги знае отде се домъкнали, а ти икрам^[83] ще им правиш!

— Не викай — промърмори старият Исахар, — нали ще чуят!

— Да чуят — каза госпожа Дина, като още повече извиши глас. — Голяма работа! Само това оставаше, у дома си дума да не мога да продумам заради някакви си там скитници! Ти познаваш ли ги? Познава ли ги някой? Оня казва: това е жена ми. Дрън-дрън — жена му! Да не знаех как ставаха тия работи при тия голтаци! Как не те е срам да пуснеш такова нещо в къщата си!

Исахар поиска да възрази, нали ги беше пуснал само в обора, но преглътна; обичаше личното си спокойствие.

— А пък тя — продължи възмутено госпожа Дина, — тя е в положение, така да знаеш. Господи Исусе, само това ни липсваше! Господи Богородичке, ще ни одумват из цялата махла! Къде ти беше умът, моля ти се?

Госпожа Дина си пое дъх.

— Как не, де ще откажеш ти на шавливите очички. Нали видях, само те погледна с тия свои зъркели и ти щеше да се скъсаш от любезност. ЗА МЕНЕ ти никога нямаше да го направиш, Исахар! Постелете си, бе хора, в обора слама колкото щеш — като че в целия Витлеем сме само ние, дето имаме обор! Защо Симонови не им дадоха поне един наръч слама? Защото Симоница не би търпяла такова нещо от страна на мъжа си, разбираш ли? Ама аз съм такава отрепка, че си мълча за всичко…

Старият Исахар се обърна към стената. Може да млъкне, помисли си той; вярно, права е донейде, но чак толкова гълчава заради една…

— Да прибираш чужди хора в дома си — разсъждаваше госпожа Дина в справедливия си гняв. — Кой ги знае що за хора са? Сега цяла нощ да не мигна! На тебе ти е все едно, нали? За хората си готов да направиш всичко, за мене нищо! Един-едничък път да беше помислил за съсипаната си болна жена! Че на сутринта ще трябва и да почистя след тях! Като е дърводелец тоя, защо не е някъде на работа? И защо все на мене мъката? Чуваш ли, Исахар?

Но Исахар, с лице към стената, се преструваше на заспал.

— Пресвета Дево Марийо — въздъхна госпожа Дина, — то моето живот ли е! Сега цяла нощ да не спя от грижа! А той спи като пън! Могат да изнесат цялата къща, а той хърка, човекът… Боже, то мойто трае ли се?

Настана тишина, само старият Исахар внимателно разчленяваше мрака с хъркането си.

 

Към полунощ го сепна от дрямката сподавен женски стон. Тюх, да му се не види — нещо става отвъд в обора! Само да не се събуди Дина… Че пак ще има опяване!

Той остана да лежи неподвижен, като че спеше.

След известно време долетя нов стон. Боже, смили се! Боже, дано не се събуди Дина, молеше се изтръпнал старият Исахар, но в този момент той вече усети, че Дина до него се размърда, попривдигна се и напрегнато се ослуша. Лошо, помисли си съкрушен Исахар, но остана неподвижен.

Госпожа Дина стана безшумно, наметна се с чергата и излезе на двора. Ще ги изгони, помисли безпомощно Исахар. Няма да й се бъркам, да прави каквото ще…

След няколко странно дълги и глухи минути госпожа Дина се върна, като стъпваше предпазливо. На Исахар в просъница му се стори, че зашумоляха и запръщяха съчки, но реши да не мърда. Може на Дина да й е станало студено, помисли си той, и е решила да стъкне огън.

След това Дина отново тихичко се измъкна. Исахар поотвори очи и на пламтящия огън видя котле с вода. Това пък за какво е, каза си той с учудване и отново заспа. Събуди се едва когато госпожа Дина с едни такива особени, усърдни и важни стъпки изтича с кипналото котле на двора.

Учуди се Исахар, стана и се преоблече. Трябва да видя какво става, каза си той енергично, но на вратата се сблъска с Дина.

„Какво си се разтичала такава“, поиска той да избухне, но не успя.

— Хайде, това не е работа за зяпльовци — сопна му се госпожа Дина и пак изтича на двора, заграбила някакви парцали и платънца.

На прага тя се обърна:

— Хайде лягай си — кресна му тя строго — и… и не ни се бъркай тука в тая работа, чу ли?

Старият Исахар се потътри на двора. Пред обора видя безпомощно да стърчи една мъжка фигура и се насочи към нея.

— Ъхъ — ъхъ — измърмори той успокоително. — Изпъди ли те, а? Нали ги знаеш, Йосифе, жените…

И за да отклони разговора от мъжката им безпомощност, той бързо посочи към небето:

— Гледай, звезда! Виждал ли си такава звезда?

Марта и Мария

И както вървяха, Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си.

Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Исуса и се заслуша в речта му.

А Марта се улиса в голяма шетня и като пристъпи, рече:

„Господи, безразлично ли ти е, че сестра ми ме оставя сама да шетам? Кажи й прочее да ми помогне.“

Исус й отговори и рече: „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само

        потребно. И Мария избра добрата част, която няма да й се отнеме.“

(Ев. Св. Лука, 10, 38–42)

Та тази вечер Марта отиде при съседката си Тамар, жената на Яков Грюнфелд, родилката; и като видя Марта, че огнището ще угасне, сложи дърва и седна пред огнището да разпали огъня. А когато се изви пламък, Марта мълчаливо се загледа в него.

Тогава госпожа Тамар рече:

— Колко сте добра, Мартичке. Толкова грижи полагате — просто не знам как ще ви се отплатя.

Но Марта не каза нищо и не откъсна поглед от огъня.

Тогава госпожа Тамар се обърна към нея и я попита:

— Вярно ли е, Мартичке, че днес у вас е идвал Назаретският Рави^[84]?

И отговори Марта:

— Идва.

И плесна ръце госпожа Тамар и каза:

— Колко сте щастлива, госпожице Марта; разбира се, у нас той не би дошъл, но вие заслужавате, вие сте толкова добра стопанка…

Тогава Марта се наведе над огъня, припряно занарежда дървата и рече:

— Какво да ви кажа, госпожа Тамар, вдън земя ми идеше да се проваля. Можех ли да си помисля, че сега, преди празниците… Хубаво, мисля си аз, най-напред ще опера… Нали знаете, нашата Мария час по час си сменява бельото. Та хвърлям аз на един куп мръсното бельо и по едно време чувам: „Добър ден, момичета“, ето го, застанал на прага! Аз се развиках: „Мария, Мария, ела по-бързо“, да ми помогне де, да приберем купчината ризи… Марчето долетя разчорлена и щом го видя, започна да вика като обезумяла: „Учителю, Учителю, вие ли сте дошъл у нас?“, и туп — ето я на колене пред него, разхълцана, и му целува ръцете; — госпожа Тамар, чак аз се засрамих заради нея, какво ли си е помислил Учителят, такава една побъркана истеричка, че и тия мръсни парцали навсякъде, едвам успях да му кажа: „Седнете, Учителю!“, и взех да прибирам бельото; а Мария го дърпа за ръка и хълца: „Учителю, говорете, кажете ни нещо, Рабони!“^[85] Представяте ли си, госпожа Тамар, тя му вика Рабони! А пък навсякъде толкова разхвърляно, нали знаете, когато се пере, а и непометено — какво ли си е помислил ТОЙ за нас!

— Знаете ли, Мартичке — успокояваше я госпожа Грюнфелд, — мъжете обикновено не забелязват, че е разхвърляно. Знам ги аз тях.

— И така да е — заяви Марта с остро пламтящ поглед. — Но ред трябва да има. Погледнете, госпожа Грюнфелд, когато Учителят беше на обяд у оня, митничаря, тогава Мария можа да му умие нозете със сълзите си и да ги избърше с косата си. Ще ви кажа, госпожа Тамар, такова нещо аз не бих се осмелила дори да помисля, но поне подът, на който ще му предложа да стъпи, ми се искаше да бъде чист. Това да. И да простра пред него хубаво килимче, онова от Дамаск. А не мръсното бельо. Да му бърше краката със сълзите и косите си, виж, на това Марчето е способна; но да се среши поне, когато дойде той, не; и да избърше пода пред него, това също не. Курдиса се на земята пред него, ококори ей такива очища и хайде, разказвай сега, Рабони!

— И разказа ли ви нещо? — с жадно любопитство попита госпожа Тамар.

— Разказа — отговори бавно Марта. — Усмихваше се и говореше на Мария. А аз, нали знаете, най-напред да прибера бельото, после пък да му поднеса поне малко мляко, макар и козе, и късче хляб — видя ми се съсипан и уморен; идеше ми да му кажа: „Учителю, ще ви донеса възглавница, починете си малко, подремнете, ние ще бъдем по-тихи от водата, няма да дишаме дори“ — но нали знаете, госпожа Грюнфелд, човек не му дава сърце да го прекъсне. Не ми остана нищо друго, освен да ходя на пръсти около него, та дано Мария се сети да млъкне и пази тишина, ама къде ти! „Говорете още, Учителю, моля, моля ви, още нещо“, а той, добрякът, се усмихва и говооори…

— Ах, колко ми се иска да чуя какво е казал — въздъхна госпожа Тамар.

— И на мене ми се искаше, госпожа Тамар — отвърна й сухо Марта. — Но нали някой трябваше да изстуди млякото, та да му бъде по-приятно. Пък трябваше да се намери и малко мед за хляба. След това отскочих до Ефраимови — обещала бях на Ефраимица да наглеждам децата й, докато тя е на пазара, — така е, госпожа Грюнфелд, и старите моми като мене понякога са полезни за нещичко. Поне брат ни Лазар да си беше в къщи! Но Лазар, като видя на заранта, че ще перем, каза: „Ясно, момичета, тая не е за мене, измъквам се, но ти, Марто, внимавай и ако видиш да минава оня билкар, ливанецът, купи от него гръден чай“ — той, наш Лазар, госпожа Тамар, все нещо се оплаква от гърдите си, много отслабна напоследък. Та си мисля аз, дано Лазар се върне, докато Учителят е у нас — аз вярвам, госпожа Грюнфелд, че ТОЙ може да излекува Лазара; като чуех някой да минава отвън, все изтичвах пред къщи и виках подир минувачите: „Господин Ашер, господин Леви, господин Ишахар, ако видите брат ми Лазар, кажете му да се върне веднага, ама веднага да се върне в къщи!“ На всичкото отгоре и следя да не изпусна билкаря — не знаех кое по-рано да сторя.

— Знам аз — рече госпожа Грюнфелд. — Със семейството само грижи има човек.

— Оставете грижите — каза Марта. — Ами на човек все му се иска и той да чуе Словото Божие, госпожа Грюнфелд. Аз съм една глупава жена, слугиня съм си и нищо друго — казвам си, все някой трябва да свърши тая работа, някой трябва да готви и пере, да кърпи парцалите и чисти паяжините, какво да правиш, като нашето Марче не го бива за тия работи. Тя вече не е толкова красива както някога, госпожа Тамар; но тя беше такава хубавица, че… че… че аз просто трябваше да й слугувам, разбирате ли? А при това всеки ме смята за злобна, госпожа Грюнфелд, вие разбирате от тия неща, може ли злобната и нещастна жена да сготви нещо свястно, а пък аз не съм лоша готвачка. Щом като Мария е красива, поне нека Марта да готви добре, кажете, не съм ли права? И защо ли ви ги разправям, госпожа Тамар, нима вие не знаете тези неща: понякога човек само за малко скръсти ръце, за много малко, и му дойдат едни такива странни мисли; струва ти се, че някой някъде ще ти каже нещо или ще те погледне някак си така… сякаш да ти каже: Дъще, с любовта си ни обгръщаш и се раздаваш цяла, с тялото си бършеш праха и поддържаш съвършена чистота на душата си; ние влизаме в твоя дом, сякаш това си ти самата. Марто, и ти по своему силно си любила…

— Наистина е така — каза госпожа Грюнфелд. — А ако имахте шест деца като мене, Мартичке, тепърва щяхте да разберете…

Тогава Марта каза:

— Госпожа Грюнфелд, когато неочаквано дойде ТОЙ, Учителят от Назарет, аз просто се ужасих: може би… може би идва да каже онова хубаво нещо, което, стори ми се, бях чакала толкова години, а то да се случи такова безредие в къщи! Сърцето ми заседна в гърлото, дума не можах да кажа; помислих си: ще мине, каква глупава жена съм, ще взема през това време да натопя бельото и ще отскоча до Ефраимови, ще пратя да повикат наш Лазар и ще изпъдя от двора кокошките, да не го смущават. След това, когато турих всичко в ред, ме обхвана една такава прекрасна увереност: сега съм готова да чуя словото Божие. И аз тихо, тихичко отидох в стаята, където седеше ТОЙ и говореше. Мария седеше в краката му и не сваляше очите си от Него…

Марта сухо се засмя.

— Мина ми през ума как ли бих изглеждала АЗ, ако се бях ококорила така срещу Него! В този миг, госпожа Грюнфелд, Той така мило и открито ме погледна, сякаш искаше да ми каже нещо. И аз изведнаж виждам: Боже, колко е мършав! Нали знаете, никъде нищо свястно не му се случва да хапне, а хлябът и медът си стоят почти недокоснати. Тогава ми мина през ума: гълъби! Ще му приготвя гълъби! Ще изпратя Марчето да донесе от пазара, а през това време Той ще си почине малко: „Марче — казвам й аз, — ела за малко в кухнята.“ А Мария нищо, сякаш е сляпа и глуха.

— Не е искала да остави госта самичък — опита се госпожа Тамар да успокои Марта.

— По-добре да се беше погрижила да го нахрани с нещо — остро възрази Марта, — нали това ни е работата на нас, жените? И като видях, че Мария не чува, а само гледа като в изстъпление, тогава… госпожа Тамар, аз дори не зная как се случи това, но аз не можех да не го кажа. „Господи — казах аз, — нима ти е безразлично, че сестра ми ме оставя сама да прислужвам? Кажи й да ми помогне в кухнята!“ Ей тъй, без да искам, го изтърсих…

— Е и той каза ли й? — попита госпожа Грюнфелд.

Трескавите очи на Марта се наляха със сълзи.

— „Марто, Марто, усърдна си и се грижиш за много неща, ала едно е нужно, Мария е избрала по-добрата част и нея никой не ще й отнеме…“ Ей така някак го каза, госпожа Тамар.

— И това ли е всичко, което каза — попита госпожа Тамар след известно мълчание.

— Всичко, доколкото зная — каза Марта, като бършеше грубо сълзите си с ръка. — След това отидох да купя гълъби — разбойници са тия на пазара, госпожа Грюнфелд, — опекох ги, а за вас сготвих супа от дреболиите…

— Знам си аз — рече госпожа Грюнфелд. — Вие сте много добра, Мартичке.

— Не съм — рече троснато Марта, — Знаете ли. За пръв път ми се случва да оставя гълъбите недопечени. Те че бяха корави, корави бяха, но и аз — нещо не ми вървеше тоя път. Какво да правя, госпожа Тамар? Но аз имам безкрайна вяра в него!

— И аз — набожно рече госпожа Тамар. — А иначе какво каза той, Мартичке? Какво говори на Мария? Какво учеше той?

— Не знам — каза Марта. — Питах Мария, но нали знаете каква е завеяна: „И аз не знам вече — каза ми тя, — честна дума, не бих могла да си спомня нито дума, но това беше така ужасно красиво, Марто, и аз съм така безкрайно щастлива.“

— Заслужава си — призна госпожа Тамар.

Марта шумно се изсекна и каза:

— Дайте, госпожа Грюнфелд, дайте да ви преповия пискуна.

Лазар

Във Витания^[86] достигна слух, че Галилеецът бил хванат и хвърлен в затвор.

Когато научи за това, Марта събра молитвено ръце и очите й се наляха със сълзи.

— Ето — рече тя, — аз ви казвах! И защо отиде той в този Ерусалим, защо не си остана тук? Тук никой нямаше да научи за него… можеше да си гледа спокоен дърводелството… щеше да си направи работилница у нас на двора…

Лазар пребледня и очите му възбудено запламтяха.

— Глупости, Марто — каза той, — Той не можеше да не отиде в Ерусалим. Не можеше да не се изправи срещу ония… ония, фарисеите и сарафите, не можеше да не им каже в очите какво си мисли за тях. — Вие жените не ги разбирате тия работи.

— Аз разбирам — рече Мария тихо и екзалтирано. — И ако искате да знаете, аз ще ви кажа какво ще стане. Ще стане чудо. Ще направи знак с пръста си и стените на затвора ще се разтворят — и всички ще го познаят, ще коленичат пред него и ще възкликнат „чудо“…

— Има да чакаш — каза Марта притеснена. — Той НИКОГА не се е грижил за себе си. За себе си той нищо няма да стори, с нищо няма да си помогне освен — добави тя с разширени очи, — освен да му помогнат другите. Може би чака да му се притекат на помощ… всички ония, които са го слушали… всички, на които е помогнал, да се препашат и да се притекат…

— Разбира се — заяви Лазар. — Не бойте се, момичета, с него е цяла Юдея^[87]. Има си хас да — хич може ли — Марто, приготви ми нещо за път. Отивам в Ерусалим.

Мария стана.

— И аз отивам. Да видя как ще се разтворят стените на затвора и как Той ще се появи, окръжен с небесен ореол… Марто, представяш ли си изумлението на всички!

Марта се накани да каже нещо, но преглътна.

— Вървете, вървете, деца — каза тя. — А тук, все някой трябва да остане и тук да пази — да нахрани кокошките и козите — ей сегичка ще ви приготвя дрехите и ще ви донеса по няколко питки. Аз толкова се радвам, че ще бъдете там!

Когато се върна, цялата зачервена от жарта на пещта, тя намери Лазара пребледнял и неспокоен.

— Нещо ми прилоша, Мартичке — измърмори той. — Как е времето навън?

— Много е хубаво, топличко — отвърна Марта. — Много хубаво е за път.

— Топло, топло — възрази Лазар. — Ама горе в Ерусалим винаги духа един такъв студен вятър.

— Аз съм ти донесла топла дреха — съобщи Марта.

— Топла дреха — промърмори недоволно Лазар. — Човек се изпоти, духне го студеният вятър и ето ти я настинката! Пипни, не ти ли се струва, че имам огън? Никак не ми се иска да се разболея из пътя… На Мария не може да се разчита… Каква ще бъде ползата от мене например, ако се разболея?

— Нямаш огън — успокои го Марта и си помисли: Боже, какъв чуден е станал тоя Лазар след… след възкресението си…

— Тогава също ме беше духнал лош вятър, когато… когато се разболях — каза Лазар загрижен; не обичаше да споменава за някогашната си смърт. — Знаеш ли, Мартичке, оттогава нещо не съм на себе си. Не е за мене тая работа, това пътуване и тия тревоги… Но разбира се, аз ще отида, само да ми мине треската.

— Знам, че ще отидеш — рече Марта с тежко сърце. — Някой ТРЯБВА да му се притече на помощ; нали знаеш, Той те… излекува… — поколеба се тя да каже, тъй като й се струваше неделикатно някак си да говори за възкръсване. — Знаеш ли какво, Лазаре, поне ще можеш да го помолиш, след като го освободите, да ти помогне, ако се случи да ти прилошее…

— Вярно — каза Лазар с въздишка. — Ами ако не стигна дотам? Ами ако стигнем късно? Трябва да се вземат предвид всички възможности. Ами ако в Ерусалим стане стълкновение? Не ги познаваш ти римските войници. Ах, боже, защо не съм здрав!

— Та нали СИ здрав, Лазаре — с мъка каза Марта, — Ти не можеш да не бъдеш здрав, след като ТОЙ те е излекувал!

— Здрав — каза Лазар горчиво. — Аз си знам най-добре колко съм здрав. Ще ти кажа само това, че ОТ ОНЯ МИГ нито за момент не ми е било леко… Не че не съм му СТРАШНО благодарен за това, дето ме… изправи на крака; ти, Марто, не мисли, че съм такъв; но този, който веднъж като мене го е изпитал, той… той… — Лазар потръпна и закри лицето си. — Моля ти се, Марто, остави ме сега, аз ще се съвзема… само за малко, това ще премине…

Марта излезе тихо и седна на двора, тя гледаше пред себе си със сухи, втренчени очи, ръцете й бяха молитвено събрани, но не се молеше. Черните кокошки се спираха пред нея, за да я погледнат с едно око; след като въпреки очакванията тя не им хвърли зърно, те отидоха да дремят на сянка. Скоро откъм антрето се дотътра Лазар, смъртно бледен, зъбите му тракаха.

— Аз… аз сега не мога, Марто — измънка той, — а толкова ми се иска, може би утре…

Гърлото на Марта се сви.

— Върви, върви да си легнеш, Лазаре — каза с усилие тя. — Ти не бива да ходиш!

— Аз бих отишел — изтрака със зъби Лазар, — но щом ти мислиш така, Мартичке — Може би утре — Ама няма да ме оставиш самичък в къщи, нали? Какво ще правя тук самичък?

Марта стана.

— Иди, иди си легни — каза тя както обикновено с грубия си глас. — Аз ще остана при тебе.

И в този миг на двора се появи Мария, готова за път.

— Е, Лазаре, ще тръгваме ли?

— Лазар не бива да ходи никъде — отговори сухо Марта. — Не е добре.

— Отивам самичка тогава — въздъхна Мария. — Да видя чудото.

От очите на Лазар бавно се стичаха сълзи.

— Толкова ми се иска да дойда с тебе, Мария, да не се боях само толкова… че може да умра още веднъж!

За петте хляба

…Какво не ми хареса у него ли? Ще ви го кажа открито, съседе: не че имам нещо против учението му. Съвсем не. Веднъж слушах една негова проповед и, ще си призная, насмалко и аз да стана негов ученик. Върнах се аз тогава в къщи и казвам на братовчеда си, сарача: знаеш ли, много изпусна; ако питате мене, той е истински пророк. Много хубаво говори, което си е право; сърцето ти хваща; очите ми тогава се бяха налели със сълзи, идеше ми да затворя дюкяна и да тръгна с него, та никога да не го загубя от погледа си. Раздай всичко, което имаш, каза той, и ме последвай. Обичай ближния си, помагай на бедните и прощавай на тия, които ти причиняват зло, и такива ми ти работи. Аз съм обикновен пекар, но като го слушах, усещах в себе си една такава особена радост и болка, не знам как да го кажа: такава тежест чувствувах, че ми идеше да коленича и плача, и в същото време ми беше така хубаво и леко, като че ли всичко се свличаше от мене, всичките грижи и ядове. Та казвам му аз тогава на братовчеда: засрами се, простако, тъпо говедо; от лакомия не знаеш какво говориш, интересува те само кой колко има да ти дава, само за десятъка, налозите и лихвите, дето ги дължиш, приказваш; вземи по-добре раздай на бедните всичко, що имаш, напусни жена и деца и тръгни с него…

И за това, дето лекува болните и овладените от бесовете, няма да го упрекна. Вярно, това е някаква страшна и неестествена сила; ама не е ли ясно, че нашите фелдшери са шмекери, а че и римските не падат по-долу; като е за пари, не се отказват от тях, ама като ги повикаш при някого на смъртно легло, ще вдигнат рамене и ще кажат, че трябвало по-рано да ги потърсиш. По-рано! Покойната ми жена две години боледува от кръвотечение; по какви ли доктори не я водих, нямате представа колко пари разпилях и никой не й помогна. Ако беше се появил на времето, както сега обикаля по градовете, щях да се свлеча пред него на колене и щях да му кажа: Господи, излекувай тази жена! И тя би се докоснала до одеждата му и би оздравяла. А така колко изстрада, бедната, не е за разправяне… Та това, дето лекува болните, го одобрявам. То се знае, фелдшерите са се разпискали, измама и мошеничество било, иска им се да му забранят и какво ли не; това е естествено, всеки си гледа интереса. Който иска да помага на хората и да спасява света, винаги ще се сблъска с нечии интереси; на всички не можеш угоди, то си е така. Та казвам, защо да не лекува болните, че и умрелите нека възкресява. Но това, с петте хляба, това не трябваше да го прави. Като пекар, ще ви кажа, че това беше много несправедливо по отношение на нас.

Вие не сте чували за случката с петте хляба, така ли? Как може да не сте чували; всички пекари са възмутени от тая случка. Но да ви разкажа. Голямо множество от народ го последвало на едно пустинно място и там той лекувал болните. А когато се свечерило, към него се приближили учениците му и казали: „Пусто е това място, а времето напредва. Освободи хората да идат до околните селища и да си купят храна.“ А той им казал: „Няма нужда да търсят храна, дайте им вие да се нахранят“. Тогава те му казали: „Имаме само пет хляба и две риби“. А той им рекъл: „Донесете ги тук“. И като наредил на множеството да седне на тревата и като взел петте хляба и двете риби, погледнал към небето, благословил ги и разчупвайки ги, давал на учениците си, а учениците пък на множеството. И яли всички и се наситили. Събрали трохите, що останали, и напълнили до дванайсет коша. Тези пък, които яли, били пет хиляди мъже, отделно жените и децата.

Ще се съгласите, съседе, че такова нещо не го търпява никой пекар; къде ще му иде краят така? Представете си, че това стане нещо обикновено: хрумне ти и с пет хляба и две риби насищаш пет хиляди души — че тогава какво остава за пекарите: дигай си чуковете и върви копай гробища; не съм ли прав? Колкото се отнася до рибите, как да е; те се въдят сами във водата и който когато поиска, може да си налови колкото ще. С пекаря е друго, брашното и дървата той ги купува скъпо и прескъпо, държи чирак и му плаща заплата; плаща наем за фурната, че данъци, че не знам какво още; пак да е доволен накрая, ако му остане някой и друг грош да преживее и да не тръгне по просия. А той, той само погледне към небето и ето ти хляб за пет или не знам за колко хиляди души народ; брашното му е без пари, не му трябва да докарва дърва от не знам къде си, никакви разноски, никакъв труд — ясно, и аз знам да раздавам така хляба безплатно, не е ли така? А пък не го е грижа, че по такъв начин лишава местните пекари от заслужена печалба! Казвам ви, непочтена конкуренция е това и трябва да се забрани. Нека поне плаща данък като нас, ако иска да упражнява пекарския занаят! Идват вече хора при нас и казват: „Как, вие луди ли сте, толкова пари за някакво си самунче хляб? Без пари трябва да го давате, като него, и то какъв хлебец, да знаете: бял, мек и дъхав, да се не наяде човек“ — Ето вече и цените на печивото бяхме принудени да намалим; честна дума, даваме го под костуемата цена, само и само да не затворим кепенците; но докъде ще я докараме така, ето какво ни цепи главата. Казват, че на друго място нахранил четири хиляди мъже, отделно жените и децата, със седем хляба и няколко риби, но там събрали само четири коша трохи; и на него изглежда вече работата му не върви така добре, но каква полза, след като съсипе съвсем пекарското ни съсловие. И ще ви кажа, че го прави само от омраза към нас, пекарите. Вярно, търговците на риба също са надали вой, но нали знаете, те пък не знаят колко да искат за рибата си; тяхното отдавна вече не е почтен занаят, не е като пекарството.

Да се разберем, съседе: аз съм вече стар човек и съм съвсем сам на тоя свят; нямам жена, нямам деца, от какво мога да имам нужда. Оня ден казвам на помощника си, че ще му харижа пекарницата си, да се заеме мъжки с нея, да я смята за своя. Не се касае тука за личния ми интерес, честна дума, аз бих предпочел наистина да раздам имотеца си и да тръгна с него да проповядвам любов към ближния и всичко онова, което проповядва той. Но като виждам как се е опълчил против нас, пекарите, викам си: Да имаш да вземаш! Като пекар аз виждам, че това не е никакво спасение за света, а е истинска съсипия за нашето съсловие. Съжалявам, но това не мога да му го простя. Не стават така тия работи.

То се знае, ние подадохме оплакване срещу него до Ананий и до наместника — обвиняваме го в нарушение на цеховия устав и в подстрекаване на народа: но нали знаете каква бюрокрация е в тия учреждения. Вие поне ме познавате, съседе: аз съм кротък човек и не търся разправиите, но ако той дойде в Ерусалим, ще изляза на улицата и ще почна да викам: Разпнете го! Разпнете го!

Бенханан^[88]

Ананий

Вие, Бенханан, питате виновен ли е. Работата стои така: аз не съм го осъждал на смърт, изпратих го само на Каяфа. Нека Каяфа ви каже каква вина е намерил у него, аз лично нямам нищо общо с това.

Аз съм стар практик, Бенханан, и ще ви го кажа съвсем откровено. Струва ми се, че в неговото учение тук-таме имаше рационално зърно. У тоя човек имаше много истина, Бенханан, и намеренията му бяха почтени; но тактиката му беше лоша. Така той никога не можеше да спечели. По-добре щеше да направи, ако го беше написал и издал в книга. Хората ще прочетат книгата и ще кажат, това е слаба или пресилена книга, в нея няма нищо ново, и подобни бабини деветини, каквито се приказват обикновено за книгите. Но след време други ще напишат едно-друго, след тях пък други, е, и така поне нещо ще се прихване. Не всичко, не цялото учение, но това разумният човек не може и да го иска. Достатъчно е да наложи една или две свои идеи. Така стават тия работи, драги Бенханан, иначе не върви, ако искаме да оправяме света. Тия работи стават само с търпение и лека-полека. Та казвам, трябва най-правилната тактика: какво значение има истината, когато не сме в състояние да я наложим?

В това именно се състои грешката му — че му липсваше търпение. Искаше да спаси света с един замах, дори и против неговата воля. А тя тая така не става, Бенханан. Не трябваше да върши цялата работа така открито и през просото. Истината трябва да се контрабандира, трябва да се дозира на час по лъжичка — сега малко, после пак малко, та хората да могат да свикнат с нея. А не наведнъж: раздай всичко, което имаш, и тям подобни. Лош метод. И трябваше да бъде по-внимателен в постъпките си. Вземи например случая със сарафите в храма, как той ги изгони с камшик в ръка — та нали и те са добри евреи, бе човек, и те трябва някак да си изкарат прехраната! Знам аз, че на сарафите не им е мястото в храма, но те са си там от памтивека, какво ще му сееш сега на корена ряпа? Да беше подал оплакване срещу тях в синедриона^[89], да му е мирна главата. Синедрионът може би щеше да нареди да изместят по-настрана масите си и всичко щеше да бъде наред. Всяка работа зависи от това, как ще подходиш към нея. Оня, който иска да извърши нещо на тоя свят, никога не бива да си загубва ума и трябва да се владее, винаги трябва да държи мисълта си хладна и трезва. И тия сборища, Бенханан, ясно е, че никоя власт не гледа с добро око на тия работи. Или пък да вземем това, че допусна да бъде посрещнат така тържествено, когато пристигна в Ерусалим; нямате представа колко лошо впечатление направи това. Той трябваше да си дойде пеша, да поздрави тук-таме някой и друг познат — така се правят тия работи, ако искаш да се ползуваш с влияние. Дочух дори, че гостувал на един римски митничар, но не допускам да е вярно, такава нетактичност не би извършил; ето ви значи и злонамерените слухове. И не трябваше да прави чудесата си; тук той не можеше да не претърпи провал. Моля ви се, така или иначе той не би могъл да помогне на всички, а пък тези, с които не е сторил чудо, след това ги е яд. Или историята с оная, развратницата — то било истинска случка, Бенханан, и, разбира се, ужасна грешка. Да кажеш на съдиите, че и те не са безгрешни — нима може след това да има на света някакво правосъдие? Нали ви казвам, цял низ от грешки. Той трябваше само да проповядва, а не да пристъпва към дела, не трябваше да схваща учението си така буквално, не биваше да иска да го осъществява веднага. Неправилно беше подхванал той тая работа, драги Бенханан: между нас казано, по много въпроси може да е бил прав, но тактиката му беше погрешна; е да, при това положение работата не можеше да има друг край.

Не си блъскайте главата с това, Бенханан; всичко е наред. Той беше праведен човек, но щом е искал да спасява света, не трябваше да бъде толкова радикален. Как, дали осъждането му е правилно? Това е въпрос! Но нали ви казвам, тактиката му не можеше да не претърпи провал!

Каяфа

— Седнете, драги Бенханан, аз цял съм на ваше разположение. Вие значи искате да знаете дали, според мене, тоя човек бе правилно разпънат на кръст. Работата е много проста, скъпи господине. Преди всичко нас тая работа никак не ни засяга, ние не сме го осъдили на смърт, ние само го предадохме на господин римския прокуратор^[90], нали така? Защо да поемаме ние каквато и да било отговорност върху себе си, нали? Ако осъждането му е било правилно, хубаво; ако по отношение на него е била извършена несправедливост, тогава това е по вина на римляните и ние един ден можем да им го пишем на сметката. Така е, драги Бенханан; към тия неща отношението ни трябва да бъде политическо. Аз поне като архиерей трябва да държа сметка за това, каква политическа оценка трябва да получи всяко събитие. Сам преценете, приятелю; римляните ни освободиха от едно лице, което — как да кажа? — което по известни съображения не беше желано за нас; а в същото време отговорността пада върху тях…

Как? Питате кои са тези съображения? Бенханан, Бенханан, виждам, че днешното поколение не е достатъчно съзнателно и патриотично. Нима не съзнавате каква вреда ни нанася този, който напада признати авторитети като фарисеите^[91] и книжниците? Какво ще си помислят за нас римляните? Та така се руши националното ни единство! Ние, напротив, от патриотични съображения трябва да укрепваме авторитета им, ако искаме народът ни да не изпадне под чуждо влияние! Който разколебава у израилтянина вярата във фарисеите, той помага на римляните. А ние нагласихме така работата, че го премахнаха самите римляни: ТОВА се казва политика, Бенханан. А сега се намират объркани глави, които са се загрижили дали е бил законно екзекутиран или не! Помнете, млади човече, интересите на родината стоят по-високо от всяко право. Аз по-добре от всеки друг зная, че нашите фарисеи си имат грешки; между нас казано, те са едни дърдорковци и шмекери — но нима ние можем да си позволим да допуснем някой да подкопава авторитета им! Зная, Бенханан, вие сте били негов ученик; харесвало ви е учението му, според което трябва да обичаме своите ближни и враговете си, и тям подобни; но преценете сам, какво може да ни помогне това на нас, евреите?

И още нещо. Той не трябваше да казва, че е дошъл да спасява света и че е месия и син божи, и не знам какво още. Та ние нали знаем, че е от Назарет — моля ви се, какъв ти спасител! Живи са още хората, които помнят момчето на дърводелеца — тоя ли човек ще оправя света? Какви са тия мании? Аз, Бенханан, съм добър евреин, но никой не може да ме убеди, че някой от нас би могъл да спаси света. Не бива толкова да се надценяваме. Не бих казал нищо, ако беше римлянин или египтянин; но някакво си еврейче от Галилея — та това е смешно! Тия той да ги разправя на други, Бенханан, че бил дошъл да спаси света. Не на нас. На нас не.

Разпъването му на кръст

И Пилат^[92] извика Наум, човек учен, запознат с историята, и му каза:

— Науме, много съм недоволен, че нашият народ е намислил да разпъне този човек. Това е беззаконие, дявол да го вземе.

— Ако нямаше беззакония, нямаше да има и история — рече Наум.

— Не искам да имам нищо общо с тая работа — каза Пилат. — Кажи им да помислят още.

— Късно е вече — рече Наум. — Аз наистина следя събитията само по книгите и затова не отидох сам на лобното място; но преди малко дотича оттам слугинята ми и разправи, че вече бил разпнат, в средата между двама други: от дясната му страна имало един мъж, а от лявата друг.

И Пилат помръкна, скри лице в шепите си. След малко той каза:

— Тогава да не говорим вече за това. Но моля ти се, какво собствено са извършили тези двама души от лявата и дясната му страна?

— Знаеш ли, че не мога да ти кажа — отвърна Наум; — едни казват, че били разбойници, а други, че били някакви проповедници. Доколкото съдя по историята, трябва да са се занимавали с политика; но не мога да проумея защо народът ги разпъна и двамата наведнаж.

— Не разбирам — каза Пилат.

— Ето какво — рече Наум. — Понякога хората разпъват този отдясно, а други път този отляво; в историята винаги е било така. Всяка епоха си има своите мъченици. Има епохи, когато хвърлят в затвора или разпъват тези, които се борят за своя народ, в други епохи пък идва ред на тези, които казват, че трябва да се борим за бедняците и робите. И двете неща се редуват, всяко си има свое време.

— Аха — рече Пилат. — Значи вие разпъвате на кръст всеки, който се заеме да извърши нещо свястно.

— Кажи-речи — каза Наум. — Но работата не е толкова проста. Понякога ти се струва, че хората се впускат в борбата повече от омраза към другите, отколкото от желание да осъществят оная свястна идея, която проповядват. Хората биват разпъвани заради нещо красиво и велико. Този, който е разпънат в момента, принася в жертва своя живот за велико дело, но оня, който го домъква и заковава на кръста, той, Пилате, е зъл и див, и отвратителен за гледане. Народът, Пилате, е нещо велико и красиво.

— Поне нашият, римският народ — рече Пилат.

— И нашият — каза Наум. — Но да бъдеш справедлив към бедните е също така нещо велико и красиво. Само че тия хора ще се задушат от ненавист и злоба към големите и красиви неща; а другите веднъж са с тебе, веднъж с мене и винаги помагат да бъде разпънат тъкмо този, на когото е дошъл редът; или пък само наблюдават отстрани и си казват: Пада му се, да беше подкрепял нашата партия.

— Защо тогава — рече Пилат — разпъват този в средата?

— Работата е такава — отговори Наум. — В случай че спечели този отляво, той ще разпъне другия отдясно, но преди да направи това, ще разпъне този в средата. Ако спечели този отдясно, ще разпъне другия отляво. Но преди него ще разпъне този в средата. Разбира се, може да се случат неразбории и междуособици; тогава този отдясно и този отляво заедно ще разпънат този, който е в средата, защото той не е решил още против кого от двамата да се обяви. Изкачи се на покрива на своя дом и погледни Хакелдамовото поле^[93]: омраза отляво, омраза отдясно и между тях — онзи, който, както разправят, с любов и разум искал да помири двете страни. А освен това ще видиш и маса зяпачи, които обядват през това време, донесли са и храна със себе си. Но нещо притъмня като че ли; сега всички ще се разбягат в къщи, за да не ги измокри дъждът.

И когато настана шестият час, спусна се мрак по цялата земя и така беше до девет часа. В девет часа този, който беше в средата, извика със силен глас:

— Елои, елои, лама сабахтани?^[94]

И ето — завесата в храма се разкъса на две отгоре додолу, а земята се разтърси и скалите се пропукаха.

На вечеря у Пилат

Този ден Пилат вечеряше с адютанта си; това беше младият поручик Суза от Киренайка^[95]. Суза дори не забелязваше, че наместникът е по-мълчалив от обикновено, и весело бърбореше, възбуден от това, че за първи път в живота си беше преживял земетресение.

— Не можете да си представите колко забавно беше — чуруликаше той между яденето. — Следобед, когато притъмня, аз изтичах навън да видя какво става. Като слизах по стълбите, по едно време усетих нещо особено — краката ми се подкосиха, главата ми се замая, и аз не можах да разбера — смешна работа, уверявам ви, ваше превъзходителство, ама и през ум не ми мина, че това може да е земетресение. И преди да стигна до ъгъла, ето че срещу мене се втурнаха някакви граждани с широко разтворени очи, които викаха: „Гробовете се разтварят и скалите се пукат!“ Охо, казвам си, да не би пък да е земетресение? Голям щастливец си ти, батинка, казвам си! Та това е доста рядко природно явление, нали?

Пилат кимна с глава.

— И друг път съм бил свидетел на земетресение — каза той. — Това беше в Киликия, колко има оттогава, да има седемнайсет години — горе-долу толкова. Тогава беше по-силно.

— Всъщност нищо особено днес не се случи — продължи безгрижно да долага Суза. — Край Хакелдамовата порта се срути парче скала — да, а на гробищата се разтвориха няколко гроба. Да им се чуди човек колко плитко погребват умрелите си тук, има-няма на един лакът дълбочина. И нищо чудно, лятно време вони, та се не трае.

— Така са свикнали — измърмори Пилат. — В Персия, например, изобщо не погребват умрелите. Оставят труповете на слънцето и това е всичко.

— Това би трябвало да се забрани, ваше превъзходителство — изказа мнение Суза. — По хигиенни или подобни някакви съображения.

— Да се забрани — измърмори Пилат. — Ако рече, човек би трябвало все нещо да им нарежда и забранява; това е лоша политика, Суза. Не бива да се бъркаме в техните работи — така поне ни е мирна главата. Щом искате да живеете като животни, моля, да бъде както вие желаете. Ех, Суза, да знаеш колко страни съм видял досега.

— Страшно интересно е — върна се Суза към мисълта, която най-много го занимаваше, — да знае човек на какво се дължи всъщност земетресението. Може би под земята има някакви дупки, които изведнъж се сриват. Но защо пък в същото време притъмнява навсякъде? Това не мога да го проумея. Нали тая сутрин беше такъв обикновен, ясен ден!…

— Извинете — намеси се в разговора старият Панадокитис, грък от Додеканеза^[96], който им прислужваше. — То можеше да се предположи още снощи. Небето на запад беше така червено, господарю, че аз казах на готвачката: „Мириам, утре ще има буря или циклон“. „А пък мене — каза Мириам — ме боли кръстът“. Нещо можеше да се очаква, господарю. Извинете.

— Нещо можеше да се очаква — повтори Пилат замислен. — Знаеш ли, Суза, и аз днес очаквах нещо. Още сутринта, когато ИМ предадох този назарянин — нямаше начин да не им го предам, защото пръв принцип на римската политика е да не се месим в местните работи… Запомни, Суза, колкото по-малко вземане-даване имат хората с държавната власт, толкова по-лесно я понасят… — Но, Юпитере, за какво говорех аз?

— За назарянина — подсказа му Суза.

— За назарянина. Знаеш ли, Суза, аз се позаинтересувах за него, той всъщност е роден във Витлеем — струва ми се, че местните туземци в случая извършиха юридическо убийство, но това си е тяхна работа; ако не им го бях предал, щяха да го разкъсат и римската администрация само щеше да се бламира. Но остави това, то няма нищо общо с работата. Ананий ми каза, че той бил опасен човек; при раждането му при него дошли витлеемските пастири и му се поклонили като на крал. Преди известно време пък населението тук го посрещна като някакъв триумфатор. Не мога да разбера, Суза. Все пак аз очаквах…

— Какво очаквахте — подсети го след малко Суза.

— Очаквах да дойдат неговите съграждани от Витлеем. Мислех, че няма да го оставят в лапите на местните интриганти. Очаквах да дойдат при мене и да кажат: „Ваше превъзходителство, той е наш човек и ние го уважаваме; и затова сме дошли да ви кажем, че няма да го оставим и че няма да позволим да му сторят нещо лошо“. Аз, Суза, може да се каже, с нетърпение очаквах тези планинци; до гуша са ми дошли тукашните дърдорковци и справедливци… И аз щях да им кажа: „Слава богу, витлеемци, аз ви очаквах. Заради него — и заради вас, и заради вашата страна. И може ли да се управлява една страна на дрипльовци и голтаци; може да се управляват мъже, а не дърдорковци. Именно от хора като вас се правят войниците, които не се предават; именно от хора като вас се правят народите и държавите. Казват, че вашият съгражданин съживявал умрелите. Кому са притрябвали умрелите? Но ето че вие дойдохте и аз виждам, че този човек може да съживява и живите; че им е вдъхнал нещо като вярност и чест и — ние, римляните, го наричаме виртус^[97] — не зная как се нарича това на вашия език, витлеемци, но то е във вас. Аз мисля, че този човек тепърва има да направи някои неща. Жалко ще бъде, ако загине.“

Пилат млъкна и разсеяно започна да събира с длан трохите от масата.

— Какво да се прави, те не дойдоха — измърмори той. — Ах, Суза, да знаеш колко загубена работа е това, да управляваш!…

Веруюто на Пилат

И отговори Исус: Аз затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината.

        Всякой, който е за истината, слуша гласа ми.

Пилат му рече: що е истина? И като каза това, пак излезе при юдеите и им рече:

        аз не намирам никаква вина у него.

(Ев. на Св. Йоан, 18, 37–38)

Привечер един уважаван в града мъж, на име Йосиф Ариматейски, също Христов ученик, дойде при Пилат и помоли да му даде Христовото тяло. Пилат разреши и каза:

— Той бе разпнат невинен.

— Ти сам го предаде на смърт — възрази Йосиф.

— Да, предадох го — отговори Пилат — и хората без друго си мислят, че съм направил това от страх пред неколцината кресльовци и техния Варава. Достатъчно беше да изпратя пет души войници и те щяха да млъкнат. Но не е там въпросът, Йосифе от Ариматея.

— Не е там въпросът — продължи той след малко. — Но когато говорих с него, аз видях, че след непродължително време неговите ученици ще разпъват другите; в името на неговото име, в името на неговата правда ще разпъват и изтезават всички останали, ще преследват другите истини, ще носят на ръце други варави. Тоя човек говореше за истината. Какво е истината? Вие сте странен народ, който много приказва. Гъмжите от фарисеи, пророци, спасители и други сектанти. Всеки от вас, който открие някаква истина, забранява всички останали истини. Все едно столарят, който направи нов стол, да забрани да се сяда на другите столове, направени от не знам кого си преди него. Като че ли с това, че е бил направен нов стол, всички стари столове са били унищожени. В края на краищата възможно е новият стол да е по-добър, по-хубав и по-удобен от останалите; но защо, дявол да го вземе, умореният човек да не може да седне на който и да било мизерен, прояден от червоточина или каменен стол? Уморен и съсипан, той се нуждае от почивка; а вие просто насила го смъквате от седалката, на която се е отпуснал, за да се премести на вашата. Не мога да ви разбера, Йосифе.

— Истината — възрази Йосиф Ариматейски — не е като стола и почивката; тя е по-скоро като повелята, която говори: иди там и там и извърши едно или друго; разбий противника, превземи този град, накажи предателството и подобни. Който не изпълни такава заповед, е предател и враг. Така трябва да се гледа на истината.

— Ех, Йосифе — каза Пилат, — нали знаеш, че съм войник и че по-голямата част от живота си съм прекарал между войници. Винаги съм изпълнявал заповедите, но не затова че те са били истината. Истината беше, че съм бивал уморен или жаден; че съм тъгувал по майка си или съм мечтал за слава; че един войник тъкмо е мислел за жена си, а друг за нивата и воловете си. Истината беше, че без заповед никой от тези войници не би тръгнал да убива други хора, еднакво уморени и нещастни. Какво тогава е истината? Вярвам, че поне малко се придържам о истината, когато мисля за войниците, а не за заповедта.

— Истината не е заповед на командира — отговори Йосиф Ариматейски, — а повеля на разума. Та ти виждаш много добре, че тази колона е бяла; ако бих твърдял, че е черна, това би противоречило на разума ти и ти не би ми позволил да правя това.

— Защо не? — отговори Пилат. — Аз бих си казал, че ти трябва да си много нещастен и мрачен човек, щом виждаш бялата колона черна; бих се опитал да те поразсея; наистина, от този момент аз бих ти оказвал повече внимание, отколкото преди това. И ако това би била най-обикновена грешка и само грешка, аз бих си казал, че в твоята грешка все пък има много от твоята душа, както в твоята истина.

— Няма МОЯ истина — каза Йосиф Ариматейски. — Съществува единствена истина за всички.

— И коя е тя?

— Тази, в която вярвам.

— Ето на — бавно продължи Пилат. — Все пак това е ТВОЯТА истина. Вие сте като малките деца, които вярват, че целият свят се свършва с хоризонта и че зад него няма нищо повече. Светът е голям, Йосифе, и в него има място за много неща. Аз мисля, че и в действителността има място за много истини. Ето, аз съм чужденец в тази страна и моята родина е далеко зад хоризонта; и все пак не бих казал, че тук се живее неправилно. Еднакво чуждо ми е и учението на този ваш Исус; следва ли от това тогава, че трябва да твърдя, че е неправилно? Аз мисля, Йосифе, че всички страни са добри; но светът трябва да бъде страшно широк, та всички да се вместят в него една до друга и една след друга. Ако някой рече да постави Арабия на мястото на Понта, това, естествено, не би било правилно. Същото е с истините. Би трябвало да се създаде един крайно голям, пространен и свободен свят, за да могат да се вместят в него всички съществуващи истини. И аз мисля, Йосифе, че той е такъв. Когато се изкачиш на много висока планина, виждаш, че предметите се сливат и някак си преминават в една равнина. От известна височина и истините се сливат. Човек, разбира се, не живее и не може да живее на висок връх; за него е достатъчно да вижда своя дом, своята нива, и едното, и другото пълни с истини и предмети; там е мястото, на което той тежи и най-добре може да работи. Но от време на време той може да отправи взор към планината или към небето и да си каже, че гледани оттам, неговите истини и предмети съществуват наистина и че нищо от тях ни най-малко не се е загубило, но че в същото време те се сливат с нещо далече по-свободно, което вече не е негова собственост. Да сраснеш с тази широка гледка и при това да работиш на малката си нивица, това, Йосифе, е нещо почти като религиозен ритуал. И аз си мисля, че небесният отец на въпросния човек наистина съществува някъде, но че той съвсем нормално си съжителствува с Аполон^[98] и другите богове. Те отчасти се проникват едни в други, отчасти съжителствуват редом. Виждаш ли, на небето има много място. Доволен съм, че там се намира и небесният отец.

— Ти не си нито топъл, нито студен — каза Йосиф Ариматейски^[99]. — Ти си само хладен.

— Не съм — отвърна Пилат. — Аз вярвам, горещо вярвам, че истината съществува и че човекът може да я разбере. Би било лудост да се мисли, че истината е само за това, за да не може човекът да я разбере. Той може да я разбере, да, но кой? Аз или ти, или може би всеки? Аз вярвам, че всеки има дял в нея; и този, който казва да, и този, който казва не. Ако можеха тези двамата да се обединят и да се разберат, по такъв начин би възникнала цялата истина. Да и не, естествено, не могат да се обединят, но хората могат да правят винаги това; в хората има повече истина, отколкото в думите. Аз храня повече разбиране за хората, отколкото за техните истини; но и в това има вяра, Йосифе Ариматейски, и за това е нужно да подхранваш ентусиазма си, да се поддържаш в екзалтация. Аз вярвам. Вярвам без всякакво съмнение. Но какво е истината?

Император Диоклетиан^[100]

 

Тази история сигурно би била по-увлекателна, ако героинята й беше дъщерята на Диоклетиан или друго девствено същество; но за беда поради необходимостта да се спази историческата истина, героиня е сестрата на Диоклетиан, зряла и достолепна матрона, според императора, малко истерична и превзета, от която старият тиранин до известна степен се страхуваше. Ето защо, когато му съобщиха за нея, той прекъсна аудиенцията си с наместника на Киренайка (от когото със силни думи той изразяваше недоволството си) и отиде да я посрещне на самия вход.

— Е как е работата, Антония? — забъбри той престорено добродушно. — Да чуем какви са желанията ти? Имаш ли пак някакви пострадали от пожар? Или може би ще трябва да сторя нещо против изтезаването на хищниците в цирка? А може би желаеш да въведеш часове по нравствено възпитание в легионите? Е хайде, изплюй камъчето и сядай.

Но Антония остана да стои права.

— Диоклетиане — започна тя едва ли не тържествено, — аз ТРЯБВА да ти кажа нещо.

— Аха — каза покорно императорът и се почеса по тила. — Но Юпитер ми е свидетел, че тъкмо днес имам толкова работа! Не може ли да отложим разговора за друг път?

— Диоклетиане — продължи неотстъпно сестра му, — аз идвам да ти кажа, че ТРЯБВА да прекратиш тия преследвания на християните.

— Моля ти се — промърмори старият император, — какво така изведнъж — след почти триста години. — Той изгледа внимателно развълнуваната матрона; със своите строги очи и конвулсивно събрани за молитва, изкривени от подагра ръце тя изглеждаше патетично.

— Е добре — каза той бърже, — нека поговорим; но преди всичко бъди така любезна и седни.

Антония неволно се подчини и седна на крайчеца на стола; с това нещо от войнствената й стойка се изгуби, тя се смали и обърка; ъгълчетата на устата й се пречупиха в плач.

— Тия хора са така свети, Диоклетиане — отрони тя, — и така красиви във вярата си… Аз зная, че ако ТИ ги познаваше… Диоклетиане, ти ТРЯБВА да ги опознаеш! Ще видиш, че… че след това ще имаш съвършено друго мнение за тях…

— Но моето мнение за тях съвсем не е лошо — възрази леко Диоклетиан. — Аз зная много добре, че това, което се говори за тях, са празни приказки и клюки. Тия работи ги измислят за тях нашите авгури^[101] — нали знаеш, най-обикновена омраза, породена от съперничество, какво да ти разправям. Аз наредих да се провери и научавам, че тия християни били иначе съвсем порядъчни хора. Много добри и пожертвователни.

— Защо тогава ги преследваш толкова? — смаяна попита Антония.

Диоклетиан попривдигна веждите си.

— Защо ли? Що за въпрос, моля ти се? Нима това не се прави открай време? И при това никак не личи да са намалели. Тия приказки за преследванията са страшно преувеличени. Разбира се, от време на време все трябва да накажем някого за назидание…

— Защо? — повтори въпроса си матроната.

— По политически съображения — каза старият император. — Виж какво, мила моя, аз бих могъл да приведа цял ред причини. Например тази, че народът желае това. Pro primo^[102], това отвлича вниманието му от други неща. Pro secundo, това недвусмислено му внушава съзнанието, че властта има здрава ръка. И pro tertio, това у нас е, така да се каже, национален обичай. Ще ти кажа, че никой разумен и отговорен държавник не посяга без нужда на обичаите. Това буди само чувство на несигурност и — хм, и някакво разложение. Златна моя, та аз през време на управлението си съм направил много повече нововъведения, отколкото който и да било друг. Но те трябваше да станат. Няма да правя неща, които не са наложителни.

— Но справедливост, Диоклетиане — каза тихо Антония, — справедливост трябва да има. От тебе аз искам само справедливост.

Диоклетиан вдигна рамене.

— Преследването на християните е справедливо, защото става в съответствие със съществуващите закони. Ама ще кажеш, че аз бих могъл да премахна тези закони. Бих могъл, но няма да го направя. Мила моя Тони, minima non curat praetor^[103]; с такива глупости аз не мога да се занимавам. Моля те да имаш предвид, че на плещите ми е легнало цялото управление на империята; при това, мойто момиче, трябва да знаеш, че аз основно го преустроих. Аз прекроих конституцията, аз реформирах сената, централизирах администрацията, организирах цялата бюрокрация, извърших ново разпределение на страната по провинции, коригирах статута им — всичко това са неща, които ТРЯБВАШЕ да бъдат направени в интереса на държавата. Ти си жена и не разбираш това; но най-важните задачи, които стоят пред един държавник, са административните. Ти сама прецени какво представляват някакви си там християни в сравнение… В сравнение… е, да кажем, в сравнение с организирането на имперския финансов контрол. Глупости.

— Но за тебе, Диоклетиане — въздъхна Антония, — е толкова лесно да направиш това…

— Лесно е. А и не е лесно — каза императорът определено. — Аз поставих цялата империя на нови административни основи, а хората, може да се каже, почти не знаят за това. Защото аз им оставих техните обичаи. Като им подхвърля един или друг християнин, те имат впечатлението, че всичко си е по старому, и си кротуват. Мила моя, държавникът трябва да знае докъде може да стигне с реформите си. Така е.

— Значи само за това — горчиво каза матроната, — само за да ти е мирна главата от тукашните лентяи и кресльовци…

Диоклетиан направи гримаса.

— Щом настояваш, и за това. Но ще ти кажа, че съм чел книгите на твоите християни и дори съм размишлявал по тези въпроси.

— И какво лошо намери в тях? — не се сдържа Антония.

— Какво лошо ли? — каза императорът замислен. — Напротив, има нещо в цялата работа. Любовта и изобщо тия работи — това презрение например по отношение на светската суета… Това всъщност са съвсем хубави идеали и ако не бях император, знаеш ли, Тони, дори някои неща в тяхното учение страшно ми харесаха; само да имах повече време и да можех да помисля за душата си…

Старият император удари раздразнено с длан по масата.

— Но това е абсурд. От политическо гледище съвършено невъзможно. Това не може да се осъществи. Нима може да се създаде божие царство? И как ще се администрира то? С любов? С божието слово? Да не познавах хората, да повярвам. От политическо гледище това учение е толкова незряло и неосъществимо, че… че… че просто трябва да се наказва.

— Ама нали те не се занимават с политика — защищаваше ги пламенно Антония. — И в техните свещени книги няма нито дума за политика!

— За един държавник политик — каза Диоклетиан — всичко е политика. Всичко има политическо значение. Всяка идея трябва да получи оценка от политическо гледище, осъществима ли е, какво може да излезе от нея, до какво може да доведе. Дни и нощи, дни и нощи съм си блъскал главата как би могло да се реализира в политическо отношение християнското учение и виждам, че това е невъзможно. Повярвай ми, християнската държава не би могла да просъществува дори и един-единствен месец. Моля ти се, може ли да се организира армията на основата на християнските принципи? Могат ли да се събират данъци в съгласие с християнските начала? Биха ли могли да съществуват в християнското общество роби? Аз имам опит, Тони: нито една година, нито един месец не бих могъл да управлявам в съгласие с християнските принципи. Ето защо християнството никога няма да се прихване. То може да бъде религия на занаятчиите и робите, но никога, никога не може да бъде държавна религия. Изключено. Помисли само, тия техни възгледи за собствеността, за ближния, за неприемливостта на всякакво насилие и така нататък, всичко това са прекрасни, но на практика неосъществими неща. За практическия живот не ги бива, Тони. Кажи тогава кому са нужни…

— Може би са неосъществими — прошепна Антония, — но това все още не означава, че са престъпни.

— Престъпно — каза императорът — е това, което вреди на държавата. А християнството би парализирало суверенната власт на държавата. Дума да не става. Мила моя, върховната власт се упражнява на тоя, а не на оня свят. И ако казвам, че християнската държава по принцип не е възможна, по силата на логиката това означава, че държавата не може да търпи християнството. Всеки отговорен политик трябва съвсем трезво да се обяви против нездравите и неосъществими мечти. И без туй това са само халюцинации на безумни и роби…

Антония стана, тя дишаше тежко.

— Диоклетиане, знай тогава: аз станах християнка.

— Не може да бъде — леко се учуди императорът. — Е, защо пък не? Нали ти казвам, че има нещо в тая работа, и доколкото това ще си остане твоя частна работа… Ти, Тони, недей мисли, че не проявявам разбиране за такива неща. И на мене ми се иска още веднъж в живота си да бъда човешка душа: иска ми се, Тони, да зарежа и императорство, и политика, и всичко… след като завърша реформата на имперската администрация, искам да кажа, и други някои неща от подобен характер, а след това, след това ще отида някъде на село… и ще чета Платон^[104]… Христос… Марк Аврелий^[105]… и тоя техния, Павел^[106] ли се казваше, как ли… но сега извинявай, имам едно важно политическо съвещание.

Атила^[107]

 

На сутринта пратеникът се върна откъм края на гората и донесе вестта, че на югоизток през нощта е имало огнено зарево. Тоя ден пак ръмеше, мокрите дървета едвам тлееха; трима от бежанците, укрити в урвата, умряха от дизентерия. Тъй като нямаше какво да се яде, двама мъже бяха отишли при пастирите отвъд гората; те се върнаха късно следобед, целите измокрени и изтощени до смърт; едва можаха да разберат от тях, че положението е много лошо: овците мрат и кравите се подуват; когато единият от тях поискал да прибере собствената си телица, която поверил на пастирите, преди още да избягат в гората, пастирите се нахвърлили върху тях със сопи и ножове.

— Да се помолим — каза попът, който беше болен от дизентерия. — Всевишният ще се смили.

— Господи, помилуй — загъгнаха обезсърчените хора. В този миг между жените се разрази шумна свада заради някакъв вълнен парцал.

— Какво има пак, проклетите му женоря — изрева кметът и отиде да нашиба жените с камшик. С това безпомощното напрежение намаля, мъжете отново се почувствуваха мъже.

— Тия коняри не могат стигна дотука — изказа мнение един брадясал мъж. — Къде ти, в тия урви, из тоя гъсталак… Конете им били малки и мършави като кози.

— Да ви кажа ли — възрази един раздразнителен човечец, — по-добре да бяхме останали в града. Малко ли данъци сме платили за крепостните стени… За тия пари можеха да се издигнат стени до небето, кажете, а, не съм ли прав?

— Нима не знаеш — подигра се охтичавият бакалавър. — За тия пари можеха да се издигнат стени от баници. Иди си отхапи късче — малко ли хора лапаха от тях, батинка, може да е останало нещо и за тебе.

Кметът предупредително изпъшка; тоя разговор очевидно беше съвсем не на място.

— Ако питате мене — държеше на своето раздразнителният гражданин, — при такива крепостни стени конницата… Няма да ги пуснем в града и свършено. И можехме да си стоим на сухо.

— Ами върни се тогава в града и се скрий под юргана — посъветва го брадатият.

— Какво ще правя там сам — възрази раздразнителният. — Аз само казвам, че трябваше да останем в града и да се защищаваме… Имам право да кажа, че е станала грешка, струва ми се. Толкова пара потрошихме по тия крепостни стени, а сега излиза, че за нищо не ги бива! На какво прилича това!

— Така или иначе — рече попът, — трябва да се надяваме на божията помощ. Нали Атила е само един неверник…

— Бич божи — обади се един калугер, който трепереше от треска. — Божие наказание.

Мъжете загубиха желание за приказки; на тоя трескав калугер му дай само проповеди да държи, поне да беше от техния град. Нали си имаме свой поп. Той си е наш, поддържа ни и не ни ругае толкова за греховете. Като че кой знае колко сме прегрешили, мислеха си мъжете кисели.

Беше престанало да вали, но тежки капки все още тропаха под дърветата. Боже, боже, боже, пъшкаше попът, измъчван от болестта.

Привечер стражите домъкнаха един младеж с окаян вид: бежанец от изток, от завзетата територия.

Кметът се изпъчи и се зае да разпитва младежа; изглежда беше привърженик на мнението, че такава една служебна работа трябва да се извършва по колкото се може по-строг начин. Да, каза младежът, хуните са вече на около единадесет мили оттук и бавно се придвижват напред; завзели неговия град, видял ги бил, не, Атила не бил виждал, видял обаче някакъв друг генерал, един шишкав такъв. Дали са изгорили града ли? Не, градът не бил изгорен, генералът издал прокламация, че цивилното население нямало от какво да се страхува, но че градът трябвало да осигури фураж, храна за войската и не знам какво още. И че гражданите трябвало да се въздържат от враждебни прояви против хуните, инак те щели да прибягнат до най-строги репресии.

— Ама нали тия неверници избиват и жените и децата — твърдеше със сигурност брадатият.

— Казват, че не — каза младежът.

В техния град не било така. Той самият се бил скрил в една купа слама, но когато майка му му казала за слуховете, че хуните щели да мобилизират младите мъже, за да пасат стадата им, през нощта избягал. Това било всичко, което знаел. Мъжете останаха недоволни.

— Та на всички е известно — заяви един от тях, — че хуните отсичат ръцете на пеленачетата, а пък какво вършат с жените, не е за приказване.

— Аз не съм чул за нещо подобно — каза младежът, като че ли се извиняваше. Поне в техния град не било толкова лошо… И колко били на брой ли? Около двеста души били, повече едва ли имало.

— Лъжеш — извика брадатият. — Всеки знае, че са повече от петстотин хиляди души. Където минат, всичко минава под нож, всичко става на пепел.

— Заключват хората в хамбарите и ги запалват — каза друг.

— Децата пък ги набучват на копията си — добави трети, един възмутен бежанец.

— И ги пекат на огън — изтъкна четвърти, който подсмърчаше, тъй като беше хремав. — Проклети неверници!

— Боже, боже — стенеше попът. — Боже, смили се над нас!

— Нещо ме съмняваш ти… — обърна се с подозрение брадатият към младежа. — Как можеш да говориш, че си видял хуните, когато си бил скрит в сламата?

— Мама ги е видяла — изпелтечи младежът, — нали ми носеше храна…

— Лъжеш — извика гръмогласно брадатият. — Общоизвестно е, че откъдето минат, всичко изяждат като същински скакалци. И листа по дърветата не оставят, разбираш ли?

— Всевишни боже, всевишни боже — истерично започна да вие раздразнителният гражданин. — И защо, защо е това? Кой е причината? Кой ги пусна? Колко пари само хвърлихме за войската… Боже всевишни!

— Кой ги е пуснал? — иронично се обади бакалавърът. — Ти не знаеш ли? Попитай византийския император кой ги е повикал тия жълти маймуни! Днес, драги мой, едва ли има човек, който да не знае кой финансира великото преселение на народите. Това се нарича висша политика, разбираш ли?

Кметът важно изпъхтя.

— Глупости. Работата е съвсем друга. Тия, хуните, по родните си места трябва да са умирали от глад… мързеливците му с мързеливци… не са свикнали да работят… никаква култура… гледат само да се наплюскат. И затова са дошли по нашите места… да ни такова… плодовете на нашия труд. Граби, плячкосвай — и карай по-нататък, бандити недни!

— Те са необразовани езичници — каза попът. — Див и непросветен народ. Господ ни изпраща изпитание; да се молим и да му благодарим, и всичко ще се оправи.

— Бич божи — възмутено подхвана проповед трескавият калугер. — Бог ви наказва за греховете ви, бог води хуните и ще ви изтреби като содомяните. Заради разврата, заради богохулството ви, заради твърдостта и безбожието на вашите сърца, заради вашето скъперничество и лакомия, заради греховното ви благоденствие, заради грешната ви страст за пари бог се е отказал от вас и ви е предал в ръцете на враговете!

Кметът заплашително изхърка:

— Внимавай какви ги плещеш, домине: тука не се намираш в черква, разбираш ли? Дошли са да плюскат. Гладници са те, мародери, голтаци…

— Само политика е това — упорито държеше на своето бакалавърът. — Византия има пръст в тая работа и никой друг.

В тоя миг страстно се намеси в разговора един възчерен човек, калайджия по професия:

— Никаква Византия; само казанджиите са виновни за тая работа и само те! Преди три години оттук мина един скитник казанджия и неговото конче беше тъкмо такова малко и мършаво, каквито са кончетата на хуните.

— Е, и какво от това? — попита кметът.

— Как какво от това! — развика се възчерният човек. — Казанджиите са минали предварително, за да видят къде какво има… Шпиони са били те… Тая работа са я направили само казанджиите! Знае ли някой от вас откъде дойдоха? И изобщо какво търсеха тук? Какво, какво… за какво, когато в града си има тукашен, местен калайджия? Само да ни подбиват цените, да ни пречат на занаята… да шпионират… Видял ли ги е някой да влязат в черква… врачуваха… урочасваха добитъка… курви мъкнеха със себе си… За всичко това са виновни казанджиите!

— Има нещо в тая работа — гласно разсъждаваше брадатият. — Особено племе са това, казанджиите, разправят, че ядели и сурово месо.

— Разбойници — потвърди кметът. — Крадат кокошки и каквото им падне.

Калайджията се задушаваше от справедлив гняв.

— Ето виждате ли! Разправят — Атила, а пък то излиза, че са казанджиите! На дъното, на дъното на всичко това са тия проклети казанджии! Урочасаха ни добитъка… изпратиха ни дизентерията… Все те, казанджиите! Трябваше да ги изпобесите всички до един, де кого хванете! Не сте ли… не сте ли чували за казаните на пъкъла? И не сте ли чували, че хуните, преди да тръгнат на поход, бият котлите си? И за децата е ясна връзката тук! На казанджиите да се благодарим за тази война… казанджиите са виновни за всичко… А ти — извика той с пяна на уста, като сочеше чужденеца младеж, — и ти си казанджия, съюзник и шпионин на казанджиите! Затова си дошъл… и ще ни баламосваш, а, казанджия с казанджия такъв, искаш да ни предадеш на казанджиите…

— Да се обеси — изписка раздразненото човече.

— Чакайте, бе хора — гръмогласно викаше кметът към тълпата. — Тя, тая работа, трябва да се разследва… Тишина!

— Какво ще се церемоним с него — пронизително крещеше някой.

Започнаха да се стичат и жените.

 

Тази нощ се появи зарево и откъм северозапад. Ръмеше рядък дъжд. Пет души от бежанците умряха от дизентерия и кашлица.

След продължителни изтезания младежът бе обесен.

Иконоборство

При отец Никифор, игумена на манастира „Св. Симеон“, дойде някой си Прокопий, известен като вещ познавач и ентусиазиран колекционер на византийското изкуство. Той очевидно беше развълнуван, когато се разхождаше по манастирския коридор в очакване на срещата си с отец Никифор. „Какви хубави колони, очевидно от петнадесетия век. Само отец Никифор може да ни помогне. Ползува се с влияние пред императорския двор и някога самият той беше художник. И не лош художник беше старецът. Той снабдяваше императрицата с образци за бродерия, а и икони живописваше за нея. Затова го направиха игумен, след като ръцете му се изкривиха от подагра, та беше станало невъзможно да държи четката с тях. И все още му се чувала думата в двора, казват. Господи, какъв прекрасен капител! Да, отец Никифор ще ни помогне. Какво щастие, че се сетихме за него!“

— Добре дошъл, Прокопие — чу се зад него мек глас.

Прокопий бързо се обърна. Зад него стоеше съсухрено и приветливо старче с ръце, потънали в ръкавите.

— Хубав капител, нали? — каза той. — Стара работа от Накс^[108], господине.

Прокопий целуна ръкава на игумена.

— Дошъл съм при вас, отче — започна той развълнуван, но игуменът на манастира го прекъсна:

— Елате да седнем на слънце, драги. Много добре действува на моята подагра. Какъв ден, боже, каква светлина! Е, кажете сега, какво ви носи при мен? — каза той, след като седнаха на каменната пейка посред манастирската градина, където жужаха пчели и ухаеха градински чай, тамян и мента.

— Отче — подхвана Прокопий, — обръщам се към вас като към единствения човек, който може да предотврати тежко и непоправимо културно бедствие. Зная, че ще ме разберете, Вие сте човек на изкуството, отче. Какъв художник бяхте, преди да възложат върху плещите ви благородното бреме на духовния ви сан! Нека Бог ми прости, но понякога съжалявам, че не останахте наведен над дървените табла, върху които някога вълшебната ви четка изписваше едни от най-хубавите византийски икони.

Вместо отговор отец Никифор запретна ръкавите на расото си и изложи на слънцето своите грозни, възлести ръчички, изкривени от подаграта като крака на папагал.

— Моля ви се — каза той. — Какво приказвате вие, драги?

— Истина е, отче Никифоре — каза Прокопий. (Света Богородице, какви грозни ръце!) — Вашите икони днес нямат цена. Тия дни един евреин поиска за една ваша икона две хиляди драхми^[109] и като не му ги дадоха, каза, че ще почака и че след десет години ще получи три пъти повече.

Отец Никифор скромно се изкашля и се изчерви от безкрайно удоволствие.

— Хайде, хайде — забърбори той. — Моля ви се, кой ли пък ще вземе да говори днес за моето незначително изкуство? И защо ли е нужно, моля ви се, та днес вие имате такива любими майстори, като, да кажем, тоя Аргиропулос, Малвазий, Пападианос, Мегалокастрос и разни там други; например тоя — как го казваха, — тоя, дето прави мозайките…

— Може би имате предвид Папанастасий? — попита Прокопий.

— Да, да — мърмореше отец Никифор. — Казват, че много го ценели. Е, какво да ви кажа, на мене мозайката ми се вижда по-скоро зидарлък, отколкото истинско изкуство. Разправят, че тоя вашият — е как го казваха…

— Папанастасий?

— Да, Папанастасий. Критянин бил, казват. По мое време на критската школа се гледаше иначе. Това не е истинското изкуство, казваха. Линиите много твърди, а пък багрите едни такива! Та вие казвате значи, че тоя критянин бил извънредно много ценен? Хм, странно.

— Не съм казал такова нещо — защити се Прокопий. — Но вие виждал ли сте последните му мозайки?

Отец Никифор решително тръсна глава.

— Не, не, драги. Какво има да им гледам! Линиите като дебели телове, а пък това крещящо злато по тях! Обърнали ли сте внимание, че на последната му мозайка архангел Гавраил стои така наведен, като че ли ще падне? Та тоя ваш критянин не е кадърен да изпише дори една фигура, която да стои здраво на краката си!

— Всъщност — колебливо се опита да възрази Прокопий — работата е там, че той го е изписал така нарочно, по композиционни съображения.

— Имате много здраве значи — избухна игуменът и разсърден изду бузите си. — По композиционни съображения! По композиционни съображения значи може и лошо да се живописва, а? А самият император отива да види мозайката и казва: интересно, много интересно!

Отец Никифор овладя раздразнението си.

— Рисунъкът, господине, преди всичко рисунъкът: там е цялото изкуство.

— Личи си, че говори майстор — побърза да го поласкае Прокопий. — В колекцията си аз имам вашето „Възнесение“, но ще ви кажа, отче, че не бих го дал дори и за Никаон.

— Никаон беше добър художник — каза отец Никифор решително. — Класическа школа, господине. Боже, какви красиви пропорции! Но моето „Възнесение“ е слаба картина, Прокопие. Тия неподвижни фигури и тоя Христос с крила като същински щъркел. — Разбирате ли, Христос трябва да се възнася и без криле! Това вече е изкуство!

Отец Никифор възбудено се изсекна в ръкава си.

— Какво да се прави, ТОГАВА аз още не умеех да живописвам. Нямаше в таблата ми нито дълбочина, нито движение.

Прокопий смаян погледна изкривените ръце на игумена.

— Вие още ли живописвате, отче?

Отец Никифор тръсна глава:

— А не. А не. Само от време на време правя етюди за свое удоволствие.

— Фигури? — не се сдържа Прокопий.

— Фигури, сине. Няма нищо по-красиво от фигурите. Стоящи фигури, които ти се струва, че ей сега ще тръгнат. А зад тях фонът, където, би казал човек, биха могли да се отдалечат. Трудно е, драги. Какво разбира от тия работи тоя ваш — е, как го казваха — оня, зидаря от Крит, с неговите карикатурни чучела!

— Много бих искал да видя новите ви картини, отче Никифоре — каза Прокопий.

Отец Никифор махна с ръка.

— Защо ви трябва? Нали имате своя Папанастасий! Изключителен художник, казвате. Гледай ти, композиционни съображения! Е да, ако неговите мозаични чучела са някакво изкуство, тогава вече нямам представа какво е това изобразително изкуство. Вие, разбира се, сте познавач, Прокопие; трябва да имате право, че Папанастасий е гений.

— Не съм казал това — запротестира Прокопий. — Отче Никифоре, не съм дошъл да споря с вас за изкуството, но да го защитя, докато не е станало късно.

— От Папанастасий? — живо попита Никифор.

— Не, но от императора. Та вие знаете за това. Под натиска на църковните кръгове негово величество император Константин Копроним^[110] иска да забрани иконите. Това било идолопоклонничество и не знам какво още. Каква идиотщина, отче Никифоре!

Игуменът затвори повехналите си клепачи.

— Чух за това, Прокопие — измънка той. — Но то не е сигурно още. Не, още всичко не е свършено.

— Именно затова съм дошъл при вас, отче — възбудено заговори Прокопий. — Всеки знае, че за императора това е само политически въпрос. Много го интересува него идолопоклонничеството, но иска да му е мирна главата. И след като по улиците е плъзнала една сган, предвождана от мръсни фанатици, и след като навсякъде се носят възгласите „Долу идолите!“, нашият благороден владетел е решил, че най-удобно за него ще бъде да угоди на тая чорлава паплач. Вие знаете ли, че са замазали фреските в параклиса „Най-свята любов“?

— Чух за това — въздъхна игуменът със затворени очи. — Какъв грях, Богородице! Такива ценни фрески! Изписани собственоръчно от Стефанидис! Спомняте ли си фигурата на света София, наляво от благославящия Христос? Прокопие, това е най-хубавата изправена фигура, която съм виждал някога. Стефанидис, драги, беше истински майстор, няма какво да се каже!

Прокопий настойчиво се наведе към игумена.

— Отче Никифоре, в Мойсеевия закон е писано: „Да не правиш рисунки, нито каквото и да било друго изображение на онези неща, които са горе на небето, нито на тези неща, които са долу на земята, нито на тези, които са във водите и под земята.“ Никифоре, прави ли са ония, които проповядват, че било забранено от Бога да се живописват картини и да се ваят статуи?

Без да отвори очите си, отец Никифор отрицателно тръсна глава.

— Прокопие — въздъхна той след малко, — изкуството е свято като богослужението, тъй като… възславя божието творение… и учи да го обичаме.

И той очерта с окаяната си ръка кръстен знак във въздуха:

— Нима и създателят не е бил художник? Нима не е изваял фигурата на човека от глина? Нима не е снабдил всеки предмет с очертания и цвят? И то такъв художник, Прокопие! Никога, никога няма да престанем да се учим от него… Впрочем този закон е имал сила само във варварските времена, когато хората все още не са умеели да живописват добре.

Прокопий дълбоко въздъхна.

— Знаех, че ще говорите така, отче — каза той почтително. — Като свещеник… и като човек на изкуството. Отче Никифоре, вие няма да допуснете изкуството да загине!

Игуменът отвори очи.

— Аз ли? Какво мога да направя аз, Прокопие? Времената са тежки; образованият свят се поддава на варварството, идват хора от Крит и Бог знае откъде. Това е ужасно, драги, но с какво можем да попречим на това?

— Отче Никифоре, ако вие поговорите с императора…

— Не, не — каза отец Никифор. — С императора не мога да говоря за това. Та императорът няма никакво отношение към изкуството, Прокопие. Чух, че наскоро хвалил мозайките на тоя вашия — е-е-е, как го казвате?

— Папанастасий, отче.

— Да. Този, който прави карикатурните чучела. Императорът представа няма какво е това изкуство. А и Малвазий, според мене, с нищо не е по-добър като художник. Може ли друго да се очаква от равенската школа^[111]. А виждате ли, въпреки това му възложиха да направи мозайките в придворния параклис! Какво си мислите, в двора нищо не може да се направи, Прокопие. Та аз не мога да ида там и да ги моля да не разрешат на някой си Аргиропулос или на този — как се казваше тоя критянин, Папанастасий, нали — да продължат да съсипват стените!

— Не става въпрос за това, отче — продължи Прокопий търпеливо. — Но помислете, че — ако победят иконоборците — ще бъде унищожено цялото изкуство. И вашите икони ще бъдат изгорени, отче Никифоре!

Игуменът махна с костеливата си ръка.

— Те бяха слаби, Прокопие — фъфлеше той. — Не умеех да рисувам аз едно време. Да изпишеш фигура, драги, на това изкуство човек не се научава скоро.

С треперещия си пръст Прокопий посочи античната статуя на младия Вакх^[112], полузакрита от цъфтящия шипков храст.

— И тази статуйка ще бъде счупена — каза той.

— Какъв грях, какъв грях — шепнеше Никифор, болезнено притваряйки клепачи. — Ние наричахме тази статуя свети Йоан Кръстителя, но това е един истински, неподправен Вакх. С часове, с часове го съзерцавам аз тук. И то е като молитва, Прокопие.

— Виждате ли, отче Никифоре. И бива ли това божествено съвършенство да бъде унищожено завинаги? Трябва ли някой въшлив и креслив фанатик да натроши на чакъл тази статуя?

Игуменът мълчеше с молитвено събрани ръце.

— Вие можете да спасите самото изкуство, Никифоре — убеждаваше го страстно Прокопий. — Светият ви живот и вашата мъдрост са ви спечелили огромно уважение в църквата; императорският двор високо ви уважава; вие ще участвувате във Великия синод^[113], който ще трябва да реши дали всички статуи и картини са само оръдие на идолопоклонството. Отче, съдбата на цялото изкуство е във ваши ръце!

— Вие надценявате влиянието ми, Прокопие — въздъхна игуменът. — Фанатиците са силни и зад тях е тълпата…

Никифор замълча.

— Казвате, че те ще унищожат всички картини и статуи?

— Да.

— А мозайките ще унищожат ли?

— Да. Ще ги окълцат от потоните, а камъчетата ще пръснат по бунищата.

— Не думайте — каза Никифор заинтригуван. — Значи в такъв случай ще окълцат и карикатурния архангел Гавраил на тоя… е…

— Вероятно.

— Виж, това е хубаво — изкикоти се игуменът. — То това е ужасна картина, драги. В живота си не съм виждал такива невъзможни чучела; и тук някои говорят за композиционни съображения! Ще ви кажа, Прокопие, че лошата живопис е грях и богохулство; тя е насочена против Господа Бога. На това ли да се кланят хората? Не, не! Вярно е, че да се кланяш пред слабите картини, е истинско идолопоклонничество. Не се учудвам, че хората са въстанали против това. Имат право, Критската школа е ерес; а този Папанастасий е по-лош от еретик, по-лош от арианите^[114]. Та вие значи казвате — бъбреше игуменът радостен — ще окълцат тия цапотии? Хубави вести сте ми донесли, сине. Доволен съм, че дойдохте.

Никифор с усилие се повдигна, в знак че аудиенцията е свършила.

— Хубаво временце, нали?

Прокопий стана, явно съкрушен.

— Отче Никифоре — откъсна се от устата му, — ще бъдат унищожени и други картини! Чувате ли, цялото изкуство ще бъде изгорено и изпочупено.

— Ц-ц-ц-ц-ц — каза игуменът примирително. — Жалко, много жалко. Но ако светът трябва да се освободи от лошото изкуство, не бива да съдим твърде строго някои увлечения. Добре че хората вече няма да се кланят на карикатурни чучела, каквито прави вашият… е…

— Папанастасий.

— Да, той. Най-мизерната критска школа, Прокопие. Добре че ми напомнихте за синода. Ще участвувам, Прокопие, ще участвувам, та дори и на ръце да ме занесат там. До самата смърт бих се упреквал, ако не бих присъствувал. Само да окълцат този архангел Гавраил — засмя се Никифор със съсухрените си бузички. — Бог да ви закриля, сине — каза той, като вдигна изкривената си ръка за благословия.

— И вас, отче Никифоре — безнадеждно въздъхна Прокопий.

Игуменът Никифор си тръгна, като поклащаше замислен глава.

— Отвратителната критска школа — мърмореше той. — Крайно време е да се тури край… Ах, Боже, каква ерес… този Папанастасий… и Пападианос… Това не са фигури, а идоли, проклети идоли — извикваше отец Никифор, като размахваше кьопавите си ръце.

— Идоли… идоли… идоли…

Брат Франциск^[115]

 

По шосето към Форли^[116] (там, където пътят се отклонява за Луго) някакъв просещ монах се спря у един ковач; монахът беше дребен на ръст, леко прегърбен и широката му усмивка разкриваше няколко жълти зъба.

— Помози бог, братко — весело каза той на ковача, — днес аз още не съм ял.

Ковачът се изправи, обърса потта от челото си и си помисли нещо за разните празноскитащи.

— Заповядайте — промърмори той. — Все ще се намери някоя бучка сирене.

Жената на ковача беше бременна и набожна; тя поиска да целуне ръка на монаха, но той веднага скри и двете си ръце и забъбра:

— Моля, майчице, не е ли по-добре аз да ви целуна ръка? Наричат ме брат Франциск, просякът. Бог да ви благослови.

— Амин — въздъхна младата ковачка и отиде да донесе хляб, сирене и вино.

Ковачът не беше от приказливите; забил поглед в земята, той стоеше съвсем безпомощен.

— Откъде идвате, домине? — попита той най-сетне.

— От Асизи — каза монахът. — На доста път оттук, братко. Няма да повярвате колко поточета, лозя и пътеки има по света. Човек не успява да ги обходи, а би трябвало, братко, би трябвало. Навсякъде божи твари и когато пътуваш по света, сякаш се намираш на едно непрекъснато молебствие.

— Веднъж аз ходих чак до Болоня^[117] — каза ковачът замислен, — ама това беше много отдавна. Нали знаете, домине, ковачът не може да нарами със себе си ковачницата.

Монахът кимна с глава.

— Да ковеш желязото — каза той, — е все едно да служиш на бога, ковачо. Огънят е хубаво и свято нещо. Да, да, братът огън, жива божа твар. Когато желязото омекне и стане гъвко — ой, каква красота, ковачо! А пък да се взираш в огъня — това е истинско откровение.

Монахът по момчешки прегърна коленете си и се разприказва за огъня. За овчарския огън, за димящите огнища из лозята, за горящата борина, за свещите и за пламтящия, обхванат от огън храст. През това време ковачката постла бяло платно на масата и приготви хляб, сирене и вино; ковачът разсеяно примигваше, като че ли гледаше в огън.

— Отче — каза тихо жената на ковача, — не искате ли да похапнете?

Брат Франциск чупеше хляба с ръце и поглеждаше озадачено към ковача и жена му. „Че какво става с вас двамата, чудеше се мислено той, какви сте такива мълчаливи и особени. Такива добри люде, мъжът цяла мечка, жената ще става майка скоро, какво става с вас, какво ви гнети?“ От смущение и от жал яденето взе да пресяда на гърлото на брат Франциск. „С какво да ви развеселя, божи люде? Може би да ви разкажа весели истории от моите странствувания? Или да ви попея и да се покълча пред вас, та да разтуша жената, която чака бебе?“

Вратата се пооткрехна. Жената на ковача вдигна ръка и пребледня. На вратата се подаде покорна куча глава с плахи очи.

Ковачът скочи, жилите на челото му се наляха с кръв и той се втурна към вратата.

— Марш оттука, проклето животно! — изрева той и ритна вратата. Кучето изскимтя и избяга.

Брат Франциск се натъжи и смутен, започна да прави топчета от хляба.

— Ковачо, ковачо — не се сдържа той, — какво ви е сторила тази божа твар?

Ковачът загрижено се обърна към жена си.

— Джулиана — измърмори той, — хайде! Хайде де! Жената се опита да се усмихне, устните й трепереха, тя стана, бледа, замаяна, и без да каже дума, се отдалечи. Ковачът я проследи с мрачен поглед.

— Братко — прошепна Франциск съжалително, — защо прогони своя брат кучето от трапезата? Аз си отивам.

Ковачът гневно изхърка.

— Щом искате да знаете, домине — каза той грубо — това куче… На Великден ние очаквахме гости. Щеше да ни навести сестрата на жена ми от Форли, момиченце още… Не дойде. След две седмици пристигнаха да си я вземат родителите й… Търсихме момичето, никъде ни помен от него. Една седмица преди Задушница кучето ни се появи някъде откъм полето и довлече нещо в муцуната си, остави го на прага. Като погледнахме, какво да видим — вътрешности. Едва по-късно намерихме каквото беше останало от момичето…

За да се овладее, ковачът хапеше устните си.

— Не знаем кой е сторил това. Бог ще накаже убиеца. Но кучето, домине… — ковачът махна с ръка. — А аз не мога да го убия, това е най-лошото. Не ти дава и да го изпъдиш. Обикаля около къщата и скимти — Представяте ли си, домине, колко е ужасно — ковачът прекара грубата си ръка през лицето си. — Не можем и да го гледаме. Нощем вие на вратата.

Брат Франциск потръпна.

— Ето такава е работата — изгъгна ковачът. — Извинете, домине, ще отида да видя Джулиана.

Монахът остана сам в стаята. В настаналата тишина той се почувствува неудобно. На пръсти излезе на прага. Недалеч, подвил опашка, стои жълтият разтреперан пес и го гледа с плах поглед. Брат Франциск се обърна към него. Кучето понечи да мръдне опашка и изскимтя.

— Ех, ти, бедното — измънка Франциск и се опита да насочи поглед другаде, но кучето мръдна опашката си без да сваля поглед от него.

— Е, какво искаш? — промърмори смутено брат Франциск. — Мъчно ти е нали, братко? Трудна работа.

Кучето пристъпи на едно място и затрепери от възбуда.

— Хайде, хайде — взе да го успокоява Франциск. — Никой не иска да говори с тебе, а?

 

…Кучето скимти и пълзи в краката на монаха. Брат Франциск изпитва някакво отвращение от него.

— Хайде, хайде, махай се — убеждава го той. — Защо си сторил това. Та то е било святото телце на момиченцето…

Кучето лежи в краката на светеца и вие.

— Хайде, стига, моля ти се — мърмори Франциск и се навежда над кучето. То замръзва в напрегнато очакване…

 

В този миг на прага се появиха ковачът и жена му, търсеха своя гост. И какво да видят, клекнал пред къщата, монахът чеше зад ухото ридаещото куче и тихо му говори:

— Виждаш ли, братко, виждаш ли, мой мили, защо ми лижеш ръцете?

Ковачът се изсекна. Франциск се обърна към него и плахо забърбори:

— Знаете ли, ковачо, то така жалко скимтеше! Как го казвате?

— Брако — измърмори ковачът.

— Брако — каза свети Франциск и кучето веднага го близна по лицето. Брат Франциск стана. — Стига скръб, братко, благодаря ти. А аз да вървя, ковачо.

В тоя миг той търсеше начин да се сбогува и не се досещаше; застанал пред ковачката със затворени очи, той се мъчеше да си припомни някаква благословия.

Когато отвори очите си, младата жена беше коленичила пред него, а ръката й — върху главата на кучето.

— Слава богу — въздъхна Франциск и откри жълтите си зъби. — Бог да ви възнагради за това!

А кучето, скимтейки от бясна радост, хукна да тича около светеца и коленичилата жена.

Офир

Хората на площад „Св. Марко“ дори не се обръщаха, когато стражарите водеха старчето при дожа^[118]. Старецът беше твърде изпаднал и мръсен, човек би казал, че е някакъв пристанищен джебчия.

— Тоя човек — доложи podestá vicergerente^[119] пред трона на дожа — твърди, че се нарича Джовани Фиало, търговец от Лисабон. Уверява, че е собственик на кораб и че бил пленен от алжирски пирати заедно с целия екипаж и с всичката си стока; казва, че успял да избяга от една галера и че е в състояние да окаже голяма услуга на Венецианската република — каква, това можел да повери само лично на негова милост дожа.

Старият дож внимателно гледаше с птичите си очи рошавия старец.

— Ти казваш значи — продума най-после той, — че си работил на някаква галера?

Вместо отговор доведеният човек оголи мръсните си глезени; бяха подути и ожулени от веригите.

— А гърбът ми — добави той — е покрит с рани, ваша милост. Ще заповядате ли да ви ги покажа…

— Не, не — побърза да каже дожът. — Не е нужно. Какво си искал да ни съобщиш?

Измършавялото старче вдигна глава.

— Дайте ми кораби, ваша милост — каза той определено. — Ще ги заведа в Офир, страната на златото.

— В Офир — измънка дожът. — Ти си намерил Офир?

— Намерих го — каза старецът — и стоях там девет месеца, тъй като се наложи да поправяме кораба.

Дожът размени бърз поглед със своя съветник, Порденонския епископ.

Къде се намира Офир? — попита той стария търговец.

— На три месеца път оттук — каза мореплавателят. — Трябва да се заобиколи цяла Африка и след това да се плава отново на север.

Порденонският епископ се наведе, слушайки внимателно.

— Офир на морския бряг ли е?

— Не е. Той се намира на девет дни път от крайбрежието и е разположен около едно голямо езеро, синьо като сапфир.

Порденонският епископ леко кимна с глава.

— А как попадна във вътрешността на страната? — попита дожът. — Казват, че Офир бил отделен от морето с непроходими планини и пустини.

— Да — каза мореплавателят Фиало, — за Офир не води никакъв път. Пустинята гъмжи от лъвове, а планините са стъклени и гладки като муранско стъкло.

— И въпреки това ти се озова отвъд тях? — не се сдържа дожът.

— Да. Докато поправяхме кораба, който беше тежко повреден от бурите, на брега дойдоха хора, облечени в бели одежди с пурпурни кантове, и ни дадоха знак.

— Негри? — попита епископът.

— Не, монсиньор. Бели като англичани, а косите им бяха дълги, посипани със златен прах. Бяха твърде красиви.

— Ами бяха ли въоръжени? — подпитваше дожът.

— Имаха златни копия. Наредиха ни да вземем всички железни предмети и да ги разменим в Офир срещу злато. Защото в Офир няма желязо. Самите те следяха да не оставим нещо желязно: взехме и котвите, и веригите, оръжията, дори гвоздеите, с които беше скован корабът ни.

— По-нататък? — попита дожът.

— На брега ни очакваше стадо от крилати магарета, около шейсет на брой. Крилата им бяха като лебеди. Казват ги пегаси.

— Пегас — каза ученият епископ замислено, — за него има запазени сведения още от древните елини. Изглежда, значи, че елините наистина са познавали Офир.

— Всъщност в Офир говорят на гръцки — заяви старият търговец. — Аз зная малко гръцки, тъй като във всяко пристанище винаги ще се намери някой крадец от Крит или Смирна^[120].

— Интересни вести — мърмореше епископът. — Ами населението на Офир християнско ли е?

— Прости ми, боже — каза Фиало, — но те са неверници, същински езичници, монсиньор. Почитат някакъв си там Аполон, така, струва ми се, го наричаха.

Порденонският епископ поклати глава.

— Точно така. Те навярно са потомци на онези гърци, които са били отнесени там от морската буря след превземането на Троя. А след това?

— След това ли? — каза Джовани Фиало. — Ами натоварихме желязото на крилатите магарета. Трима души, с други думи, аз, един на име Чико от Кадис^[121] и Маноло Перейра от Коимбра^[122], получихме крилати коне и предвождани от офирските мъже, полетяхме право на изток. Пътят ни продължи девет дни. Всяка нощ ние слизахме, за да могат пегасите да се нахранят и напоят. Хранят се само с асфодели^[123] и нарциси.

— Ясно е, че са от гръцки произход — мърмореше епископът.

— На деветия ден ние видяхме езеро, синьо като сапфир — продължаваше старият търговец. — Слязохме на брега му. В него има сребърни риби с рубинени очи. А вместо пясък, ваша милост, в езерото има само перли, на големина колкото малки камъчета. Маноло падна на колене и започна да рови с ръце из перлите; и тогава един от нашите водачи ни каза, че този пясък бил отличен и че от него в Офир правели вар.

Дожът облещи очи.

— Вар от перли! Изумително!

— След това ни заведоха в царския дворец. Целият е от алабастър, само покривът му е от злато и блести като слънце. Там ни прие царицата на Офир, която седеше на кристален трон.

— Нима Офир се управлява от жена? — учуди се епископът.

— Да, монсиньор. Жена с ослепителна красота, подобна на някаква богиня.

— Очевидно една от амазонките — замислено изказа мнението си епископът.

— Ами другите жени — не се сдържа дожът, — разбираш ли, имам предвид жените изобщо, има ли там хубави жени?

Мореплавателят молитвено събра ръце.

— Ах, ваша милост, такива жени не съм виждал дори в Лисабон по време на моята младост.

Дожът пренебрежително махна с ръка.

— Хайде, приказки! В Лисабон, разправят, жените били черни като мачки. Но във Венеция, драги мой във Венеция преди някакви си трийсет години, знаеш ли ти какви жени имаше тук! Като че ли Тициан^[124] ги бе писал! Е хайде, кажи за офирските жени, разправяй!

— Аз съм стар, ваша милост — каза Фиало, — но Маноло, той какви работи можеше да разкаже, ако не го бяха убили тия мюсюлмани, които ни плениха при Балеарските острови^[125].

— Много ли би могъл да разказва? — продължаваше дожът да разпитва с интерес.

— Пресвета Богородице — извика старият мореплавател, — не бихте му повярвал дори, ваша милост. Да ви кажа, след като стояхме две седмици, Маноло стана на вейка, да го духнеш, ще полети, толкова олекна.

— Ами царицата?

— Царицата носи железен колан и железни накити. „Съобщиха ми, че си имал желязо,“ — каза тя, — „на нас от време на време ни доставят желязо арабските търговци.“

— Арабските търговци! — извика дожът и удари с юмрук по ръчката на трона си. — Видиш ли ги какви са, от всички пазари ни изместват тия разбойници! Ние няма да търпим това, тук се касае за върховните интереси на Венецианската република. С Офир ще търгуваме ние и баста! Ще ти дам три кораба, Джовани, три кораба, пълни с желязо…

Епископът вдигна ръка.

— Ами по-нататък, Джовани?

— Срещу всичкото желязо царицата ми предложи злато, равно по тегло на желязото.

— И ти прие, разбира се, мошеник с мошеник!

— Не приех, монсиньор. Казах, че не продавам желязото на тегло, а на обем.

— Правилно — каза епископът. — Златото е по-тежко.

— Особено офирското злато, монсиньор. То е три пъти по-тежко от обикновеното злато и е червено като огън. Царицата, значи, нареди да изковат от злато същата котва, същите гвоздеи, същите вериги и същите мечове, каквито бяха нашите, железните. Ето защо трябваше да останем там някоя и друга седмица.

— Че за какво им е желязото? — учуди се дожът.

— Търсят го, защото е рядко, ваша милост — каза старият търговец. — От него правят накити и пари. Железните гвоздеи ги съхраняват в раклите си като най-скъпоценни съкровища. Казват, че желязото било по-хубаво от златото.

Дожът склопи клепачите си, подобни на пуякови.

— Изумително — мърмореше той. — Това, Джовани, е извънредно интересно. И какво стана по-нататък?

— След това ние натоварихме всичкото злато на крилатите мулета и по същия път се върнахме на морския бряг. Там ние отново сковахме кораба си със златните гвоздеи, златната котва я окачихме на златната верига. Изпокъсаните въжа и платна заменихме с копринени и потеглихме с попътния вятър към родината си.

— Ами перлите — попита дожът, — никакви перли ли не взехте със себе си?

— Не взехме — каза Фиало. — Извинявайте, ама те бяха колкото пясъка в морето. Само няколко перли бяха останали в обувките ни, но и тях ни взеха тия неверници, алжирците, когато ни нападнаха при Балеарските острови.

— Намирам — мърмореше дожът, — че това описание е доста правдоподобно.

Епископът като че ли се съгласи с него.

— Ами животните — сети се той, — има ли там, в Офир, кентаври^[126].

— Не съм чувал, монсиньор — почтително каза мореплавателят. — Но има фламинго.

Епископът изпръхтя с нос.

— Трябва да имаш грешка. Фламинго се срещат в Египет — известно е, че те имат само по един крак.

— Има диви магарета — добави мореплавателят — на черни и бели ивици, също като тигрите.

Епископът подозрително вдигна поглед.

— Слушай, ти да не искаш да ни баламосваш? Не съм чувал досега за магарета на черни и бели ивици. Но едно нещо ми се вижда странно, Джовани. Ти твърдиш, че сте прелетели офирските планини на крилатите мулета.

— Да, монсиньор.

— Хм, виж ти каква работа. Според арабските източници, в офирските планини живее птицата Ног, която, както е известно, има железен клюн, железни нокти и бронзови пера. Нищо ли не си чул там за нея?

— Не съм чувал, монсиньор — запъна се мореплавателят.

Порденонският епископ озадачено поклати глава.

— През тия планини нищо не може да прехвръкне, драги, ти недей ги разправя тия; доказано е, че там живее птицата Ног. Това просто технически е невъзможно: птицата Ног ще изкълве пегасите до един, също както лястовицата гълта мухите. Ти недей приказва, нас ти не можеш ни измами. Ами какви дървета растат там, я кажи, шмекер такъв?

— Ами какви дървета — с мъка изрече клетникът, — известно е какви дървета. Палми, монсиньор.

— Видя ли, че лъжеш — победоносно каза епископът. — Според Бубон от Бискра, най-големият авторитет по тези въпроси, в Офир растат нарове, в които вместо зърна има карбункули^[127]. Преглупава история си измислил ти, братко.

Джовани Фиало падна на колене.

— Бог ми е свидетел, монсиньор, как би могъл необразован търговец като мене да измисли Офир?

— На мене ще ги разправяш тия — гълчеше го ученият епископ, — аз по-добре от тебе зная, че съществува Офир, страната на златото; а колкото се касае до тебе, ти си един лъжец и мошеник. Това, което разказваш, противоречи на достоверните сведения от източниците и следователно е лъжа. Ваша милост, този човек е измамник.

— Още един ли — въздъхна старият дож, примигвайки загрижен. — Ужасно, колко авантюристи се навъдиха в последно време. Изведете го! — Podestá vicergerente погледна въпросително.

— Както обикновено, както обикновено — прозя се дожът. — Нека полежи, докато почернее, а след това го продайте на някоя галера. Жалко — промърмори, — че се оказа мошеник, имаше и по нещо вярно в разказа му… Трябва да го е чул от арабите.

Гонерил — дъщерята на Лир^[128]

 

Не, нищо ми няма, дойке — и не ме наричай вече златно момиче. Зная, едно време, когато бях малка, ти ми казваше така; а крал Лир ми викаше хлапак ниеден, нали? Щеше да бъде по-доволен, ако му се беше родил син — как мислиш, синовете по-добри ли са от момичетата? Реган открай време си е една такава госпожичка, а Корделия — нали я знаеш: елате мухи, изпапайте ме. Истинска божа кравичка. А Реган — просто да й се не надява човек — навирила нос като кралица, а какъв егоист, помниш ли? То открай време си го има тя това. Кажи, бабо, аз бях ли зла, когато бях малка? Ето на.

Как се случва, та човек става зъл? Аз ЗНАЯ, дойке, че съм зла. Мълчи, и ти мислиш така. На мене ми е все едно какво си мислите вие всичките за мене. Може и да съм зла: но в това, което се случи с татко, бях права аз, дойке. Какво го беше прихванало, защо трябваше да ми домъкне тия сто свои мъжаги, те да бяха само сто: ами на всичкото отгоре и цялата прислуга — тя, тая работа, съвсем не става така. Него, дойке, щях да го посрещна с удоволствие, повярвай ми, дойке; аз го обичах, безкрайно го обичах, повече от всеки друг на света; ама тая негова компания, боже господи… Та те превърнаха къщата в бардак! Спомняш ли си, дойке, на какво беше заприличало тук: навсякъде се мотаят разни безделници, навсякъде гюрултия и караници, и побоища, а пък мръсотия, какво ще ти разправям — по-лошо от бунище. Кажи, дойке, коя домакиня ще позволи ТОВА? А не можеш и да им забраниш, къде ти! НА ТЯХ можеше да заповядва само крал Лир. Към мене се отнасяха с насмешка. Нощем се мъкнеха при слугините — непрестанно се чуваше мляскане и шум от съборени предмети и женски писък — херцогът спеше като заклан; аз го будя, чуваш ли? А той само мърмореше, остави ги и спи. Представяш ли си, дойке, как МИ беше тогава! И ти си била млада и можеш да си го представиш, нали? Когато се оплаках на крал Лир, той на всичко отгоре ми се присмя! Така е, мойто момиче, какво друго може да се очаква от мъже? Запуши си ушите.

И тогава аз му казах, че така не може, че трябва да отпрати поне половината от тия тунеядци. И виждаш ли, той се обиди. Взе да приказва за неблагодарност и не знам още за какво. Страшно побесня, нямаш представа. Но и аз нали знам кое е допустимо и кое не. ТЕ се грижат само за честта си, а ние, жените, трябва да мислим за дома и за реда в него. НА ТЯХ им е все едно, може и в обор да превърнат къщата. Кажи, дойке, бях ли права или не? Ха така. А пък татко се обиди смъртно. Какво можех да направя? ЗНАМ аз, бабо, какво му дължа, но, като жена, аз имам задължение и към своя дом, не мислиш ли? И затова татко ме прокле. А херцогът — само мигаше и пристъпваше от крак на крак. Да не мислиш, че ме защити? Не. Допусна да се държат с мене като със зла, дребнава кавгаджийка. Дойке, чуваш ли, дойке, в този момент в мене нещо рухна: аз… аз… аз започнах ДА МРАЗЯ мъжа си. Аз го мразя, да знаеш! Мразя го! И мразя татко, защото той е виновен за това, разбираш ли? То стана каквото стана, то стана каквото стана; аз съм зла, зная, но съм зла само за това, че аз бях правата…

Не, не говори; аз наистина съм зла. Та ти знаеш, дойке, че си имам любовник, нали? Да знаеш колко ми е безразлично, че това ти е известно! Да не мислиш, че обичам Едмунд? Не го обичам; но аз искам да си отмъстя по някакъв начин за това, за това, че херцогът не се държа като мъж. Просто аз го мразя, дойке, ти нямаш представа какво значи да мразиш! Това означава да бъдеш зъл, зъл, от край до край зъл. Когато човек започне да мрази — струва му се, че целият свят се е изменил. Някога аз съвсем не бях лошо момиче, дойке, и от мене можеше да стане добра жена; аз бях дъщеря някога, бях сестра, а сега съм само зла. Аз вече не обичам, бабо, дори и тебе, бабо, дори и себе си, дори и себе си… Аз бях права; ако бяха признали това, щях да бъда друга, повярвай ми…

Не, аз не плача. Да не мислиш, че това ме измъчва особено. Напротив, човек е по-свободен, когато мрази.

Може да си мисли каквото иска — не е нужно пред нищо да се спира. Знаеш ли, ПО-РАНО аз не се осмелявах да си призная, че мъжът ми е противен, че има шкембе, че е баба, че му се потят ръцете, а сега виждам това. Сега виждам, че татко Лир е смешен тиранин, че е беззъбо и побъркано старче — всичко виждам. Че Реган е змия и че аз, дойке, че в мене се крият такива странни и ужасни неща — по-рано не съм и предполагала това. Всичко това дойде така изведнъж. Кажи ми, АЗ ли съм виновна за това? Аз бях права. Не трябваше да ме докарат дотам…

Ти не можеш да разбереш това, дойке. Понякога си мисля, че бих могла да убия херцога, когато хърка до мене. Просто да го заколя с ловджийския нож. Или да отровя Реган. На, сестрице, пийни си вино. Знаеш ли, че Реган иска да ми отнеме и Едмунд? И да не мислиш, че го обича; Реган е студена като камък. Но всичкото го върши напук на мене. И разчита, че Едмунд ще премахне по някакъв начин тоя мухльо, херцога, и сам ще седне на трона след Лир. Положително е така, дойке, Реган сега е вдовица — тая змия открай време има щастие. Но да не мислиш, че ще успее: аз бдя и мразя. Аз дори и не спя, само и само за да мога да мисля и мразя. Да знаеш колко хубаво и безгранично чувство е да се отдаваш на омразата нощем. И като си помисля, че всичко това стана само заради упорството на татко и заради някакво си безредие в къщи… Кажи, нали никоя домакиня не би търпяла това?…

Дойке, дойке, дойке, защо тогава не поискаха да разберат, че съм права!

Хамлет, принц датски^[129]

Сцена Х

 

Хамлет

Един миг само, мили Гилденщерн,

почакай, Розенкранц!

 

Розенкранц

                        Кажете, принце?

 

Гилденщерн

Желаете ли нещо?

 

Хамлет

                Да запитам.

Как, казахте, дворцовия спектакъл,

тази трагедия за краля отровител —

подейства ли на краля?

 

Розенкранц

                        Страшно, принце…

 

Хамлет

Наистина ли?

 

Гилденщерн

                Той не бе на себе си.

 

Хамлет

Ами кралицата?

 

Розенкранц

                Тя свяст загуби.

 

Хамлет

А другите?

 

Гилденщерн

                Кои, Ваше височество?

 

Хамлет

Например вие, също и велможите,

и дамите придворни — всички зрители

във залата. Не казаха ли нещо?

 

Розенкранц

Не, принце.

 

Гилденщерн

                Всички се вживяха тъй,

че думичка не можеха да кажат.

 

Хамлет

Ами Полоний?

 

Гилденщерн

                Той се бе разхлипал.

 

Хамлет

Велможите?

 

Розенкранц

                Велможите ридаеха.

И аз самият не сдържах сълзите си

и зърнах как с ръкава Гилденщерн

скри влагата предателска в очите си.

 

Хамлет

Ами войниците?

 

Гилденщерн

                Извръщаха глави,

за да прикрият силното вълнение.

 

Хамлет

Та мислите, че таз пиеса имаше…

 

Розенкранц

Голям успех.

 

Гилденщерн

                Наистина заслужен.

 

Розенкранц

Прекрасен план.

 

Гилденщерн

                А и каква динамика!

 

Хамлет

Хм, може би тя има свои слабости…

 

Розенкранц

Простете, принце, но какви?

 

Хамлет

                        Например…

Че можеше да се желае още.

Актьорите играха, както могат,

но кралят им не беше твърде крал,

убиецът — убиец. Господа,

да бях убиец аз, тук, при Хеката^[130],

засрамил бих навярно и убийците!

Сами съдете!

 

Розенкранц

                Принце, изумително!

 

Гилденщерн

Великолепно!

 

Розенкранц

                Някой би помислил,

че сте видели някога убиец

да върши своето ужасно дело.

 

Хамлет

Не, Розенкранц, това живее в мен —

защо и как? Кой знае? Ш-шт,

елате по-близо. Хамлет…

 

Гилденщерн

                        Принце?

 

Хамлет

                …има тайна.

 

Розенкранц

Ах, принце, вярно ли?

 

Хамлет

                        Голяма тайна.

Не за велможите, но за ушите

на верните другари!

 

Гилденщерн

                Моля, принце!

 

Хамлет

Не принц…

 

Гилденщерн

                Ваше височество!

 

Хамлет

                        …не, само Хамлет!

 

Гилденщерн

Щом настоявате …

 

Хамлет

                Тъй, слушайте

и запазете чутото за себе си,

тъй както съм решил.

 

Розенкранц

                Кажете, принце?

 

Хамлет

Аз искам да играя.

 

Розенкранц

                Тъй ли, принце?

 

Хамлет

Решил съм вече, Розенкранц. От утре

ще тръгна с тази трупа по света.

От град на град тя ще представя пиесата

за краля славен, който бил убит,

и за убиеца му, настанил се

на трона му и в топлото му още

съпружеско легло; и за кралицата —

вдовица едномесечна — която

спи в потното омазнено легло

с убиеца, злодея и крадеца

на чуждо кралство… Колкото по мисля,

все по ме блазни неговата роля.

Да го разкрия в цялата му мерзост —

развратна, подла, змийска креатура —

която всичко заразява с краста —

каква чудесна роля! Но по-инак

от оня скитник трябва да играя —

игра добре, но не намери сили

за толкоз зло. За крал е подходящ,

но много за подлец не му достига.

Уви! Как тази роля бих играл,

как в лигавата му душа се бих вживял,

за да изстискам до последна капка

човешката поквара! Чудна роля!

 

Гилденщерн

И чудна пиеса.

 

Хамлет

                Не е много лоша…

 

Розенкранц

Чудесна!

 

Хамлет

                Трябва да се доизпипа…

Навярно пак към нея ще се върна,

тя заслужава; тоз предател крал,

тоз гнусен, низък, уродлив характер

безкрайно ме привлича. Мили Розенкранц,

ще пиша драми.

 

Розенкранц

                Фантастично, принце!

 

Хамлет

Ще пиша. Имам толкова сюжети —

подлеца крал е първият. А друг —

за подлизурките и подлите велможи…

 

Розенкранц

Чудесно, принце!

 

Хамлет

                Третият: комедия

за стар и оглупял камериер…

 

Гилденщерн

Добър сюжет!

 

Хамлет

                Четвъртият ще бъде

пиеса за едно момиче.

 

Розенкранц

                        Как?

 

Хамлет

                        Е, пиеса.

 

Гилденщерн

Пак благодатна тема.

 

Розенкранц

                Поетична.

 

Хамлет

А Хамлет — Хамлет ще твори. На трона

подлецът ще дере без нож народа,

велможите ще кършат гръб, а Хамлет

все ще твори; войни; ще страдат слабите,

ще властват силните. А Хамлет — Хамлет

все ще твори, наместо — скочил — нещо

да стори с гняв.

 

Гилденщерн

                Какво, о, принце?

 

Хамлет

                        Знам ли?

Какво се прави срещу подла власт?

 

Розенкранц

Че нищо, принце.

 

Хамлет

                Нищо ли?

 

Гилденщерн

                        Е, да,

в историята има и мъже:

поставят се начело на народа

и с думи или с пример го увличат

с борба властта продажна да свали.

 

Розенкранц

Но туй в историята само става.

 

Хамлет

В историята само, а твърдите,

че с думи можеш хората да вдигнеш.

А мъката е няма. Някой трябва

по име всичко тук да назове:

това е гнет, това пък е безправие,

над вас се върши мерзко престъпление

и този, който ваш крал се нарича,

е шут, крадец, убиец и развратник —

не е ли тъй? Но ако сте мъже,

спокойно ли ще носите срама,

не ще ли грабнете тояга, меч

или позорът чер ви е скопил,

нима сте роби и затуй търпите

безчестие?

 

Гилденщерн

                Красноречив сте, принце.

 

Хамлет

Красноречив!? Тогава да изляза

и както в миналото глас народен

да стана аз?

 

Розенкранц

                На своя принц е предан

народът.

 

Хамлет

                Да го поведа и трона

прогнил да срина?

 

Гилденщерн

                        Принце, моля,

това е политика.

 

Хамлет

                Странно чувство —

такава тежка цел да си поставиш…

Благодаря.

 

Розенкранц

                Не ще ви пречим, принце.

 

Хамлет

Да бъдеш или да не бъдеш — ето

въпросът. А щом бъдеш ти — какъв?

Да бъдеш принц! Край трона да стоиш

с усмивка, най-лоялният велможа!

Защо не върху трона? Там е друг

и трябва да го чакаш да умре,

да се съсири черната му кръв…

Или гърдите му да прободеш,

за бащината смърт да отмъстиш!

На майчиното ложе да измиеш

срама! Защо се колебая? О, не, не.

Ще впия поглед в мерзкото лице,

в развратната уста, в очите влажни:

разбрах те кой си, пипнах те сега,

сега бих могъл да опитам тайно

муцуната ти сам да разкрася!

Да бях актьор, веднага бих разбулил

тук всичкото му тайно, скверно зло,

прикрито под усмихнатата морда.

Това ме мами… Но това лице

връстниците ми ще познаят само —

а после никой. По-добре навеки

да го изоблича ведно с ония

чудовища, ведно със всичко гнило,

с което в Дания е обкръжен.

Но аз съм и поет! И ще напиша

присъда зла, която ще пребъде

през вековете и с нетленен пръст

ще сочи този гноен цирей… Виж ти,

какъв дар слово! Но не е ли жалко

да го хабя единствено за мен?

Да събера народа на пазара

и да говоря… Той не е от кал

и думите ми в него ще родят

срещу тирана буря безпощадна…

Това ме мами, мами… Но след туй

не бих могъл да сторя нищо… Жалко!

Какъв актьор бих бил! Но ако бях,

ще мога ли да предизвикам буря,

която срива тронове? А после

как бих написал бъдните си драми?

Тогаз — по дяволите! Чрез игра ли

да смъкна маската му аз или

над прага като прилеп да го прикова?

Или с народа разярен от трона

да го сваля? Какво тогаз, какво?

А ако само си внушавам, че желая

да отмъстя? Защо да съм актьор,

единствено за да го демаскирам?

Щом трябва да играя, ще играя,

защото туй е в мен, защото трябва

да пресъздавам хора — все едно

добри или жестоки! Него бих

играл с най-много страст — и още как!

Актьор да бъдеш! Или пък да пишеш,

но не за мъст, а само за разтуха,

щом вдъхваш ти на думите живот.

Защо да пиша само? И защо

да не говоря? Да съм вожд народен

и да говоря, както пее птичка —

тъй хубаво и пламенно, че сам

да бъда убеден и да повярвам,

в това, което казвам! Да съм нещо —

това е то изкупващата дума!

Да съм актьор! Поет или пък просто

да тръгна със народа си? Какво?

О, богове, какво да избера?

Или да бъда Хамлет? Ах, какво

бих сторил, ако бях аз нещо? Да,

ала какво? В туй тъкмо е въпросът.

 

Изповедта на Дон Жуан^[131]

 

Смъртта на злочестата доня Елвира^[132] беше отмъстена. В Посада де лас Реинас^[133] Дон Жуан Тенорио лежеше пронизан с шпага в гърдите и очевидно умираше.

— Емфизем^[134] на белите дробове — мърмореше местният лекар. — Друг би могъл и да оздравее и да живее още, но кабалеро^[135] като Дон Жуан с неговия интензивен начин на живот… Трудно, Лепорело^[136]; да ти кажа, не ми харесва сърцето му. Е да, това би могло да се предполага: след тези ексцеси in venere^[137] — съвсем ясен случай на астения^[138], господа. Аз, Лепорело, бих повикал за всеки случай свещеника; може още да дойде на себе си, макар че като имаме предвид днешното състояние на науката — не знам. Моите почитания, кабалерос.

Ето тъй се случи, че падре Хасинто седна при краката на Дон Жуан и зачака пациентът да дойде на себе си; докато чакаше, той се молеше за грешната му (това беше общоизвестно) душа. Де да знаеш, може пък да ми се удаде да спася душата на тоя закоравял грешник, мислеше си дребният отец; изглежда здравата са го наредили — дано това сломи надменността му и доведе мисълта му в състояние на смирено покаяние. Не на всеки се случва да му падне в ръцете такъв известен и безсъвестен развратник; ех-е-е, такъв рядък случай едва ли е имал и бургоският епископ. Има да си шепнат хората: вижте, вижте, това е падре Хасинто, същият, който спаси душата на Дон Жуан…

Падре потръпна и се прекръсти; той наистина съумя да се опомни и отърси от дяволското изкушение на гордостта, наред с това обаче той почувствува, че в него са се втренчили проницателните и като че ли насмешливи очи на умиращия Дон Жуан.

— Мили сине — каза достойният падре така приветливо, както само той умееше, — ти умираш, скоро ще застанеш пред престола на всевишния съдия, обременен с всички грехове, които си натрупал през свинския си живот. Моля те, в името на любовта на Господа Бога, освободи се от тях, докато е време; не е редно да се преселиш на оня свят, облечен в скверната одежда на своите пороци и оцапан с мръсотията на земните си деяния.

— Да — обади се Дон Жуан. — Аз за последен път ще се преоблека, падре, винаги съм държал да се обличам съобразно с обстановката.

— Боя се — каза падре Хасинто, — че не си ме разбрал достатъчно добре. Аз те питам дали искаш, разкаян, да изповядаш пороците си.

— Да се изповядам — повтори вяло Дон Жуан. — Да се очерня колкото се може повече. Ах, отче, няма да ми повярвате колко силно действува това на жените.

— Жуан — навъси се добрият отец, — остави вече тия земни неща; помни, че ти предстои да поговориш със своя създател.

— Зная — каза учтиво Дон Жуан. — Зная също така, че е редно да се мре като християнин. Винаги съм държал на това, което е редно — доколкото е било възможно, отче. Кълна се в честта си, ще разкажа всичко без заобикалки; първо, защото съм твърде изтощен за продължителни разговори, и второ, защото съм се ръководил винаги от принципа да гоня целта направо, по най-прекия път.

— Одобрявам твоята преданост — каза отец Хасинто. — Преди всичко обаче, мили сине, приготви се както следва, изпитай съвестта си и събуди в себе си смирение и съжаление заради грешните си деяния. Аз ще те почакам.

Дон Жуан затвори очи и се зае да изпитва съвестта си, а падре през това време тихо се молеше на Бога да го просвети и да му изпрати помощ.

— Готов съм, отче — обади се Дон Жуан след малко и започна да се изповядва. Падре Хасинто доволно кимаше глава; изповедта изглеждаше искрена и пълна; не липсваше нито лъжата, нито богохулството, нито убийството, нито клетвопрестъпничеството, нито гордостта, нито измамата, нито предателството… Дон Жуан наистина беше голям грешник. И изведнъж той млъкна, като че ли уморен, и затвори очи.

— Почини си, мили сине — насърчаваше го свещеникът търпеливо, — и след това продължи.

— Аз свърших, преподобни отче — каза Дон Жуан, — ако съм забравил нещо, това ще са дреболии, които Бог сигурно ще ми прости.

— Как? — извика отец Хасинто. — Това ли наричаш дреболии? Ами развратът, в който си тънал цял живот, ами жените, които си прелъстил, ами всичките тия долни страсти, на които най-невъздържано си се отдавал? Я се изповядай ти, както си му е редът, братко: пред Бога, разпътни човече, никое от твоите безсрамни деяния не е останало укрито; по-добре се покай за своите гадости и облекчи грешната си душа!

По лицето на Дон Жуан се появи болезнен и нетърпелив израз.

— Аз ви казах вече — рече той упорито, — че съм свършил, отче. Кълна се в честта си, нямам какво друго да ви изповядвам.

В този миг гостилничарят от Посада де лас Реинас дочу от стаята на ранения гръмогласни викове.

— Боже опази — извика той и се прекръсти, — изглежда че падре Хасинто измита дявола от бедния сеньор. Господи, не обичам да стават такива неща в гостилницата ми.

Виковете, за които споменахме, продължиха много дълго, толкова, че през това време можеше да се свари боб чорба; от време на време те попритихваха и преминаваха в настойчиво убеждаване, от време на време се разразяваха в див рев; най-сетне от стаята на ранения господин изхвръкна падре Хасинто, почервенял като рак, и като призоваваше майката Божия, хукна към църквата. В гостилницата настана тишина; само съкрушеният Лепорело се вмъкна в стаята на своя господар, който лежеше със затворени очи и стенеше.

 

Следобед това място на Испания бе навестено от падре Илдефонсо de Societate Jesu^[139], който пътуваше на катър от Мадрид за Бургос; и тъй като денят беше изключително горещ, той се отби в жилището на свещеника, за да посети отец Хасинто. Отец Илдефонсо беше мършав свещеник, изсушен и набръчкан като стар салам и с вежди, рунтави като растителността под мишницата на стар кавалерист.

След като пиха мътеница, йезуитът втренчи очи в отец Хасинто, който напразно се мъчеше да скрие, че нещо го гнети. Беше така тихо, че бръмченето на мухите изглеждаше почти гръмотевично.

— Всъщност ето каква е работата — не се сдържа накрая измъченият Хасинто. — Тук имаме един голям грешник, който лежи на смъртен одър. Знаете ли, дон Илдефонсо, той е печално известният Дон Жуан Тенорио. Имал тук някаква история, дуел ли, що ли — с една дума, аз отидох да го изповядам. Отначало всичко вървеше — чиста работа; което си е право, много хубаво започна човекът; но когато стигнахме до шестата заповед — млъкна, нито дума не можах да извадя от него. Нямало какво да ми каже. Света Богородице, такъв нехранимайко! Като си помисля, че това е най-големият развратник и в двете Кастилии^[140] — равен на него не е имало нито във Валенсия^[141], нито в Кадис. Разправят, че през последните години съблазнил шестстотин деветдесет и седем момичета; сто и тринайсет от тях постъпили в манастир, около петдесет били убити в справедлив гняв от бащите или съпрузите си, а на приблизително същия брой им се пръснали сърцата от мъка. И сега, представете си, дон Илдефонсо, тоя разпътник взел да ме убеждава на смъртния си одър, че in puncto^[142] разврат нямало какво да изповяда! Какво ще кажете на това?

— Нищо — каза йезуитът. — И вие отказахте да му дадете опрощение на греховете?

— Разбира се — отговори падре Хасинто омърлушен. — Всичките ми приказки отидоха на вятъра. Убеждавах го така, че камък да беше, пак щеше да се събуди в него желание за покаяние, но на тоя негодник на негодниците нищо не му действува. Горделив съм бил, кай, много съм лош, отче, казва, лъжесвидетелствувал съм, във всяко отношение, казва, съм грешен; но по това, за което питате, нямам какво да ви кажа. И знаете ли каква е работата, дон Илдефонсо? — извика изведнъж падре и бързо се прекръсти. — Аз мисля, че той е бил свързан с дявола. Затова и не може да се изповяда. Нечисти магии са били това. Съблазнявал е жените с помощта на дявола. — Отец Хасинто потрепера. — Вие би трябвало да го видите, домине. То си личи по очите му.

Дон Илдефонсо, S. J., мълчаливо размишляваше.

— Щом смятате — каза той накрая, — нека видя този човек.

 

Когато дон Илдефонсо влезе в стаята и с един жест отпрати Лепорело, Дон Жуан беше задрямал; а дон Илдефонсо седна на стола при главата на умиращия и се загледа в изпитото му лице.

След продължително време раненият изохка и отвори очи.

— Дон Жуан — кротко се обърна към него йезуитът, — струва ми се, че говоренето ви уморява.

Дон Жуан вяло даде знак.

— Няма нищо — каза йезуитът. — Във вашата изповед има едно неясно положение. Няма да ви задавам въпроси, но може би ще можете да дадете знак на съгласие или несъгласие с това, което ще кажа за вас.

Очите на ранения почти с уплаха се впиха в неподвижното лице на свещеника.

— Дон Жуан — започна лекичко дон Илдефонсо, — аз съм чувал за вас много отдавна; неведнъж съм си мислил защо всъщност вие се хвърляте от една жена на друга, от една любов в друга любов, защо никога не можете да останете, никога не можете да се спрете в оная пълнота и спокойствие, които ние, хората, наричаме щастие.

Дон Жуан откри зъбите си в болезнена гримаса.

— От любов в любов — продължаваше спокойно дон Илдефонсо. — Като че ли искате непрестанно и все отново да убеждавате някого — очевидно сам себе си, ЧЕ СТЕ ДОСТОЕН ЗА ЛЮБОВ, ЧЕ СТЕ МЪЖ, КОГОТО ЖЕНИТЕ ОБИЧАТ — бедни Дон Жуан!

Устните на ранения се помръднаха, сякаш той повтори последните думи.

— А всъщност — говореше свещеникът съчувствено — вие никога не сте били мъж, Дон Жуан; само духът ви е бил дух на мъж и той се е срамувал, синьоре, и отчаяно се е стараел да скрие това, че природата не ви е дала онова, с което е надарена всяка жива твар…

Откъм леглото се дочу момчешко хълцане.

— Ето защо, Дон Жуан, вие сте ИГРАЛ РОЛЯТА НА МЪЖ още от юношеските си години. Бил сте безумно храбър, авантюристичен, горд и сте обичали да се излагате на показ, за да преодолеете унизителното усещане, че другите са по-добри и по-мъжествени от вас; но това е било лъжа и затова вие разточително сте трупали доказателство върху доказателство; никой не е могъл да се изравни с вас, защото доказателствата ви са били престорени и ялови — вие не сте съблазнил нито една жена, Дон Жуан. Вие никога не сте изпитали любовта, само трескаво сте се стремили да очаровате която и да било желана и благородна жена със своя дух, със своето рицарство, със своята страстност, произлизаща от думите ви, всичко това вие сте вършил по един съвършен начин, тъй като СТЕ ИГРАЛ ОПРЕДЕЛЕНА РОЛЯ. И когато е настъпвал моментът, в който краката на всяка жена се подкосяват — това трябва да е било за вас адски мъчително, Дон Жуан, това трябва да е било адски мъчително, защото в този момент вие сте изживявали проклетата си гордост, но едновременно с това и най-страшното си унижение. И вие е трябвало да се измъквате от прегръдките, спечелени с цената на живота, и да бягате, бедни Дон Жуан, да бягате от обятията на победената жена, и то при това с някаква красива лъжа на непреодолимите си устни. Това трябва да е било адски мъчително, Дон Жуан.

Раненият обърна глава към стената и захлипа.

Дон Илдефонсо стана.

— Бедничкият ми — каза той, — срамували сте се да признаете това дори и в светата изповед. Е хайде, всичко свърши, но аз не бива да лиша падре Хасинто от покаялия се грешник.

И той изпрати да повикат свещеника; а след като дон Хасинто дойде, дон Илдефонсо му каза:

— Вижте, отче, той призна всичко и плака. Съжалението му, вън от всяко съмнение, е искрено; може би все пак бихме могли да му опростим греховете.

Ромео и Жулиета

Младият английски аристократ Оливер Мендевил, който беше в Италия на специализация, получи вест във Флоренция, че баща му, сър Уилям, е напуснал този свят. С тежко сърце и обилни сълзи сър Оливер се сбогува със синьорина Мадалена, като й се закле, че ще се върне колкото се може по-скоро, и заедно със своя слуга потегли към Генуа.

На третия ден те бяха изненадани от силен дъжд тъкмо когато влизаха в някакво селище. Сър Оливер се спря с коня си под един стар бряст.

— Паоло — каза той на слугата си, — виж дали няма някакво albergo^[143], където да изчакаме, докато премине дъждът.

— Колкото се отнася до слугата и конете — обади се някакъв глас над главата му, — алберго има ей там зад ъгъла; но вие, кавалиеро, ще окажете голяма чест на моя дом, ако се подслоните под скромния му покрив.

Сър Оливер свали широкополата си шапка и се обърна към прозореца, откъдето към него се беше ухилил един стар отец.

— Vossignoria reverendissima^[144] — почтително каза той, — вие проявявате извънредна любезност към един чужденец, който напуска прекрасната ви страна, обременен с благодарност за всичко хубаво, с което така разточително е бил отрупван.

— Bene^[145], мили ми синко — каза свещеникът, — но ако продължите да говорите още малко, ще се измокрите съвсем. Бъдете така любезен и слезте от тая кобила, но малко по-живичко, че дъждът е проливен.

Когато molto reverendo parocco^[146] излезе да го посрещне на коридора, сър Оливер остана учуден: толкова дребен свещеник той не беше виждал досега; като му се покланяше, той беше принуден да се наведе толкова ниско, че кръвта нахлу в главата му.

— Оставете това — каза свещеникът. — Аз съм само един обикновен францисканец, кавалиере. Наричат ме падре Иполито. Ей, Мариета, донеси салам и вино. Оттук, господине, тук е безобразно тъмно. Вие сте инглезе, нали? Ето, от времето, когато вие, англичаните, се отделихте от римската църква, Италия гъмжи от англичани. Разбирам, синьор. Трябва да ви е мъчно за нея. Гледай, Мариета, този господин е инглезе. Бедният толкова млад, а вече англичанин! Отрежете си от салама, кавалиере, истински веронски е. Аз ви казвам, за виното по-добро мезе от веронския салам няма, имат много здраве болонците с тяхната мортадела. Дръжте винаги на веронския салам и на солените бадеми, мили ми синко. Не сте ходили във Верона? Жалко. Там е роден божественият Веронезе^[147], синьор. Имайте предвид, че и аз съм от Верона. Прочут град, господине. Наричат го града на скалигерите^[148]. Хареса ли ви винцето?

— Gracias^[149], padre — измънка сър Оливер. — У нас, в Англия, Верона се нарича градът на Жулиета^[150].

— Я гледай ти — учуди се падре Иполито. — Че защо така? Досега не съм чувал там да е имало някаква княгиня Жулиета. Вярно, има вече четиридесет години, откакто не съм ходил — коя Жулиета може да бъде това?

— Жулиета Капулети — обясни сър Оливер. — Знаете ли, у нас има една такава пиеса… от някой си Шекспир. Много хубава пиеса. Знаете ли я, падре?

— Не, но почакайте, Жулиета Капулети, Жулиета Капулети — бъбреше падре Иполито. — Аз би трябвало да я зная. Аз съм ходил у Капулети с падре Лоренцо.

— Вие сте познавали монаха Лоренцо? — възкликна сър Оливер.

— Как да не съм го познавал? Аз, господине, съм му прислужвал като министрант. Слушайте, да не би това да е оная Жулиета, която се омъжи за граф Парис? Нея я знам. Много набожна и изобщо знаменита госпожа беше тая графиня Жулиета. Капулети тя беше по баща, от ония Капулети, дето въртяха търговия с кадифе.

— Не може да бъде същата — заяви сър Оливер. — Капулети, за която ви говоря, е умряла съвсем млада, и то по най-трогателния начин, който бихте могли да си представите.

— Аха — каза молто реверендо, — в такъв случай не е тя. Жулиета, която познавах, се омъжи за граф Парис и му роди осем деца. Образцова и много почитана съпруга, млади господине, дано Бог ви даде такава. Вярно, говореха, че преди това си била загубила ума по някакъв млад crapulone^[151]… Ех, синьоре, за кого не се говори по нещо? Младостта, нали знаем, е неразумна и луда. Бъдете доволен, кавалиеро, че сте млад. Между инглезите има ли млади хора?

— Има — въздъхна сър Оливер. — Ах, отче, и нас ни изгаря пламъкът на младия Ромео.

— Ромео? — каза падре Иполито и отпи. — Трябва да го познавам. Кажете, не беше ли той оня млад sciocco^[152], оня перко, оня нехранимайко от семейството на Монтеките, който рани граф Парис? Говореха, че заради Жулиета. Да, точно така. Жулиета трябваше да се омъжва за граф Парис — добра партия беше този Парис, синьор, много богат и много добър млад човек, — но Ромео бил решил, че той трябва да вземе Жулиета… Такава глупост, господине — мърмореше падре. — Като че ли богатите Капулети можеха да дадат дъщеря си на някого от фалиралите Монтеки. А освен това Монтеките поддържаха Мантуа, докато Капулети бяха на страната на миланския херцог. Не, не. Аз мисля, че това assalto assassinatico^[153] против Парис беше един обикновен политически атентат. Днес всичко е политика, мили ми синко. Разбира се, след тази разбойническа постъпка Ромео трябваше да избяга в Мантуа и вече не се върна.

— Имате грешка — не се сдържа сър Оливер. — Извинете ме, падре, но историята не е такава. Жулиета обичала Ромео, но родителите й я принуждавали да се омъжи за граф Парис…

— Те много добре са знаели защо — съгласи се старият свещеник. — Ромео беше ribaldo^[154] и поддържаше Мантуа.

— Но преди сватбата с Парис отец Лоренцо й доставил един прах, след употребата на който тя трябвало да изпадне в мнима смърт — продължаваше сър Оливер.

— Това е лъжа — остро възрази падре Иполито. — Отец Лоренцо никога не би направил това. Но истината е, че Ромео нападна Парис на улицата и го нарани. Може да е бил пиян.

— Простете, отче, но работата е била съвсем друга — протестира сър Оливер. — Истината е, че Жулиета е била погребана. Над гроба й Ромео пронизал Парис с меча си…

— Чакайте — каза свещеникът. — Преди всичко това не се случи над никакъв гроб, ами на улицата близо до паметника на Скалигерите. А освен това Ромео не го прониза, ами само го нарани в рамото. Как си я представяте тая работа вие, да не мислите, че е толкова лесно да убиете някого с меч. Я опитайте вие, млади господине!

— Scusi^[155] — възрази сър Оливер, — аз видях това още на премиерата. Граф Парис наистина бе пронизан в двубоя и умря на място. Под впечатлението, че Жулиета наистина е умряла, Ромео се отрови в гробницата й. Така е, падре.

— Ами — мърмореше отец Иполит. — Отровил се бил. Избяга в Мантуа, приятелю.

— Извинете, падре — настояваше Оливер, — аз със собствените си очи видях — нали седях на първия ред! В следващия миг Жулиета се събуди и като видя, че любимият й Ромео е мъртъв, също взе отрова и умря.

— Какви ги приказвате — разсърди се падре Иполито. — Чудно, кой ги е съчинил тия клюки. Вярно, че Ромео избяга в Мантуа и че бедничката Жулиета от мъка направи опит да се отрови. Но то какво беше, кавалиере, детинщина; моля ви се, та тя беше едва на петнайсет години. — Аз зная това от същия оня Лоренцо, млади господине; разбира се, аз тогава бях ей такъв ragazzo^[156] — и добрият отец посочи една височина около лакът от земята. — Жулиета после я откараха при леля й в Безенцано, за да забрави. Там я посети граф Парис, ръката му беше още в превръзка, и както става в такива случаи, от това излезе голяма любов. След три месеца се ожениха. Ecco^[157], синьоре, така стават тия работи в живота. Аз самият бях министрант на сватбата, с едно бяло стихарче.

Сър Оливер седеше покъртен.

— Не се сърдете, отче — каза той накрая, — но в английската пиеса това е хиляда пъти по-хубаво.

Отец Иполито изпухтя.

— По-хубаво! Не виждам какво му е хубавото, когато двама млади хора се самоубиват. Не е ли жалко, млади господине. Да ви кажа ли, много по-хубаво е, че Жулиета се омъжи и роди осем деца, и какви деца, майко моя: същински ангелчета.

Оливер тръскаше глава.

— Това не е то, мили ми падре; вие не знаете какво е това великата любов.

Дребният свещеник замислено примигаше.

— Голямата любов? Аз мисля, че това е, когато двама души са в състояние да се понасят цял живот… вярно и предано… Жулиета беше рядка жена, скъпи ми господине. Тя възпита осем деца и стоя до съпруга си и му служи до самата му смърт. — Та така значи, у вас наричали Верона град на Жулиета, а? Това е много хубаво; от страна на вас, англичаните, това е много хубаво, кавалиере. Госпожа Жулиета, лека й пръст, беше наистина отлична жена.

Младият Оливер, който беше изпаднал в някаква разсеяност, се сепна:

— Ами какво стана с Ромео?

— С него ли? И аз не знам точно. Бях чувал нещо за него. — А, да, сетих се. В Мантуа той беше се влюбил в дъщерята на някакъв маркезе — но как му беше името? Монфалконе, Монтефалко, или нещо подобно беше. Е, кавалиере, това беше онова, което вие наричате велика любов! Дори беше я отвлякъл или нещо подобно — то беше някаква извънредно романтична история, но съм забравил подробностите; моля ви се, това се случи в Мантуа. Но казваха, че било някаква passione senza esempio^[158], някаква изключителна страст, господине. Така поне се говореше. Ето, синьоре, той, дъждът, спрял.

Сър Оливер стана и малко неловко се изправи в цял ръст.

— Бяхте много любезен, падре. Thank you so much^[159]. Бих ли могъл да оставя тук нещо… за вашите бедни енориаши — смънка той, като се изчерви, и пъхна под чинията няколко зекина^[160].

— Гледай, гледай — ужаси се падре Иполито и размаха пред него ръце — какво правите вие, толкова пари за парченце веронски салам!

— Освен това и за вашия разказ — добави веднага младият Оливер. — Той беше — а, беше твърде, твърде — не знам как да кажа. Very much, indeed^[161].

В прозорците светна слънце.

Господин Хинек Раб от Куфщейн

Господин Янек Хвал Янковски още не можеше да се опомни от изненадата. Моля ви се, представете си, най-неочаквано като гръм от ясно небе беше довтасал на гости зет му, и то какъв зет при това, благоволете да го разгледате: с немски гащи и унгарски мустаци; няма какво, голям човек, което си е право; а пък старият господин Янек по това време, запретнал ръкави, помагаше на кравата да се тели. Хубава изненада, мисли си старият господин смутен, кой дявол ми го изпрати сега?

— Пий, пий, господин Хинек — канеше го усърдно той. — Виното, разбира се, е само нашенско, преди пет години ми го докара евреинът от Литомержице^[162]. В Прага вие пиете и кипърско, нали?

— И кипърско, и друго — отвърна господин Хинек. — Ама да ви кажа ли, господин тъсте, няма нищо по-хубаво от доброто чешко винце. И от доброто чешко пиво, господине. Хората дори не знаят колко хубави неща има у нас и купуват де що чужд боклук намерят. Мислите ли, че някой от чужбина ще вземе да ни докара нещо свястно?

Старият господин поклащаше глава.

— Пък и какви грешни пари искат!

— Разбира се — процеди господин Раб. — Вземете само митата, моля ви се. Негово кралско величество си пълни джобовете, а ние да плащаме разноските.

Господин Хинек възмутено се изхрачи.

— Важното е НЕГОВИТЕ ковчези да са пълни с пари!

— Подебрад^[163] ли?

— Тоя късьо — потвърди господин Раб. — На житар прилича. Какво биче си завъдихме, а? Ама това не може да трае дълго, господин тъсте. То само по стопански причини да е, ама има и други. У вас в Янков също ли е толкова лошо положението?

Господин Янек се навъси.

— Лошо, сине. Много лошо. Като налетя един мор по кравите, ни подпушване помага, ни нищо. Дявол знае каква е тая работа, на селяните пък посевите хванаха ръжда. Лани би град… Зле са селяните. Представи си, господин Хинек, нямат зърно дори за посев, трябваше да им раздам от своето…

— Да им раздадеш? — учуди се господин Раб. — Аз не бих правил това, господин тъсте. Какво ще ги глезиш тия селяндури? Който не умее да си прави сметката, нека пука. Да пукне — енергично повтори господин Хинек. — В наше време, господин тъсте, е нужна желязна ръка. И никаква милостиня, никакви помощи! Ще ги изнежваме, ами! Още по-лоши времена ще настъпят. По-добре да ги свикнем тия просяци на малко мизерия. Нека ядат кора от дърветата и каквото намерят там. Аз да съм, няма нищо да им дам и ще им го кажа право в очите: голтаци с голтаци такива, дървеняци и подобни. Да не мислите, че нямаме друга по-сериозна работа, освен грижата за търбусите ви? Днес, ще им кажа аз, всички трябва да бъдете готови за големи жертви. Трябва да се мисли за отбраната на кралството, а не за разни там глупости. Така ще им го кажа, господине. Времето е сериозно и който не е готов да падне за родината си, нека умре от глад. Това е — господин Хинек жадно пи. — Докато могат да се държат на краката си, ще ги обучаваме да си служат с оръжието и никакви приказки.

Старият господин Янковски облещи светлите си очи.

— Ама какво, такова — смънка той объркан. — Значи такова — пази Боже — война, а?

Господин Хинек се позасмя.

— Ще има, ще има война! Как няма да има! Не може да няма: та тоя мир да не ни е даром? А-а-а, господине, щом има мир, много близо до ума е, че се готви нещо. Моля ви се — каза той с презрение, — та това вече го е разбрал и тоя, кажете го де… как го казваха, …да, князът миролюбец. Княз миролюбец — изсъска господин Раб. — Разбира се, господине, страхува се за трона си. И като седи на трона, не можеш да го забележиш дори, ако не си сложи по три възглавници под задника.

— Ама това Подебрад ли? — попита неуверено господин Янек.

— Че кой друг? Ех, господине, и ние си имаме един владетел, здраве му кажи! Само за мир приказва, господин тъсте. Само послания изпраща и тям подобни. Пари за това се намират, разбирате ли? Неотдавна — чак в Глоговец се замъкна при полския крал, пакт против турците щял да сключва. Цяла миля път извървя пеша, за да срещне поляка, представяте ли си! Как я мислите тая работа?

— Абе — предпазливо отговори господин Янек, — то малко ли се приказва за турчина?

— Глупости са това — решително отвърна господин Хинек Раб. — Но нима е редно чешкият крал да прави икрам^[164] на поляка? Позор е това — извика господин Хинек. — Той трябваше да почака полякът да дойде при него! Докъде я докарахме, господин Янек! Какво ли би казал покойният император Карел^[165], или Сигизмунд^[166]? Тогава, скъпи господине, ние все още се ползувахме с международен престиж — господин Раб плю. — Пфю! Не мога да разбера как търпим ние, чехите, тоя срам.

„Гледай ти какви работи“, — ядосваше се господин Янек Хвал. „И защо ли ми ги разправя тия! Като че ли не ми стигат моите грижи…“

— И друго — каза господин Раб, — взе, че изпрати делегация в Рим, да го признаел папата и не знам по какви още причини. Удари го на молба, ясно, нали? За да имало мир сред християнството и тям подобни. Е, това вече на нищо не прилича! — Господин Раб удари с длан по масата, малко остана да прекатури чашата. — Татко Жижка^[167] сигурно се е обърнал в гроба си! Представяте ли си, Боже мой, преговори с папата! Затова ли ние, утраквистите^[168], проливахме кръвта си, а? Да ни продаде след това на Рим за един папски пантоф?

„Ти пък какво си се разпенявил“, — помисли си учуден старият господин, като примигваше разсеяно. „Къде си проливал кръвта си, бе човек? Покойният ти баща нали се пресели тук едва когато дойде Сигизмунд — вярно, след това той се ожени в Прага. Пишеше се Йоахим Ханес Раб. Той беше един добър човек, познавах го аз, братко; съвсем порядъчен немец.“

— Той си мисли — продължаваше да се възмущава господин Хинек Раб, — че Бог знае колко умна политика води. Преди известно време беше изпратил някои от своите палячовци чак във Франция, при французкия крал. Добре било да се основе съюз на християнските князе, та да се събирали на някакъв там европейски конгрес ли, що ли. Да уреждат споровете си по добром с преговори и тям подобни. А с турчина — вечен мир и не знам какво още… Кажете ми вие сам: чували ли сте вие някога такива идиотщини? Нима политика се прави така? Моля ви се, кой ще вземе да урежда споровете с преговори, когато могат да се уредят с война? И нима може да позволи някоя държава да й се бъркат в работите, когато иска да води война с някого? Глупости ами; целият свят само ни се смее. Представяте ли си, господин тъсте, колко много ни компрометира една такава стъпка, такава проява на слабост пред целия свят! Та нали, Боже мой, излиза, че ни е страх да не би да ни сполети някаква си там война…

— Ама — ще има ли? — загрижен попита господин Янек.

Господин Хинек Раб от Куфщейн кимна глава.

— Можете да бъдете сигурен. Погледнете, господин тъсте, против нас са унгарецът, немецът, папата и Австрия. Щом като са против нас, тогава добре: трябва да ги нападнем, преди да са се обединили. Незабавна война и това е. Така се уреждат тия работи — заяви господин Раб и енергично прокара пръсти през косата си.

— Че в такъв случай аз своевременно да се погрижа за запаси — замислено измънка господин Янек Хвал. — Добре е да се запасим с едно-друго.

Господин Хинек Раб поверително се наведе към него през масата.

— Ако питате мене, аз бих предложил още по-добър план. Да се съюзим с турчина и татарина. Ето това се казва политика, а? Остави на татарина Полша и Германия, да избие и опожари всичко там. Какво губим ние от това, разбирате ли? На турчина пък остави Унгария, Австрия и папата.

— Говорят, че турчинът бил голям звяр.

— Точно това е — съгласи се господин Хинек. — Как би ги наредил той само, гледай си работата! Трябва само да се освободим от всякакви съображения и християнски чувства! Всичко е просто въпрос на сила. А нашият народ, знаете ли… Аз винаги казвам: за народа никоя жертва не е достатъчно голяма; но трябва да я понесат други, разбирате ли? Никого няма да хрантутим, както казваше покойният ни Жижка. Против всички и тям подобни. Де да бяха само повече чистите и истински патриоти! Как ще се развъртим тогава ние отново с нашия стар чешки боздуган.

Господин Янек Хвал Янковски поклащаше глава. „Трябва да се погрижа за запаси“, мислеше си той. „Кой знае какво може да се случи. Старият господин Раб беше мъдър човек, макар и да беше немец. Тиролец. Може пък Хинек да е наследил малко от неговия ум, хрумна на стария господин, пък и в Прага хората научават по-скоро новините. Главното е да се насуши сено. По време на война има голяма нужда от сено.“

Господин Хинек Раб от Куфщейн възбуден удари с длан по масата.

— Живи ще сме, господин тъсте, ще видим! Хайде наздраве! Ей, момче, дай насам каната! Налей вино, не виждаш ли, че чашата ми е празна! Хайде, за успеха на нашата кауза!

— Wohl bekomm's^[169] — учтиво каза старият господин Янек.

Наполеон

Мадмоазел Клер (от Комеди Франсез^[170]) се беше смълчала; тя знаеше, че императорът от време на време се замисля така и не обича да го смущават. Впрочем, между нас казано, за какво и да говори с него? Какво искате, все пак той си е император; тук човек не се чувствува като у дома си, нали така? Въпреки всичко той си остава чужденец, мисли си мадмоазел Клер, pas très Parisien^[171]. Но независимо от това, така както е при камината, той има доста хубаво лице. Би могъл, разбира се, да бъде по-малко закръглен. Là, là^[172], няма никакъв врат, c'est drôle^[173]. (Но знаете ли, би могъл да бъде малко по-учтив.)

Върху камината тиктака тежък мраморен часовник. Утре, мисли си императорът, трябва да приема представителите на градовете — глупаво е, но какво да се прави; сигурно ще се оплакват от данъците. След това австрийският пълномощен министър — все същата история… После ще дойдат да се представят новите председатели на съдилищата — трябва предварително да се запозная кой от тях къде е работил; хората се радват, когато разберат, че съм чувал за тях. Императорът брои на пръсти. Още нещо? Да, Конт Вентура, пак ще доносничи за папата… Наполеон потисна прозявката си. Боже, каква скука! Би трябвало да повикам оня — как се казваше? — онова ловко човече, което току-що се беше върнало от Англия. Как се казваше само тоя човек… porco^[174], та той е най-добрият ми разузнавач!

— Sacrebleu^[175] — мърмори императорът, — как се казваше тоя човек!

Мадмоазел Клер се поразмърда, но продължи съчувствено да мълчи.

Все едно, мисли си императорът, както и да се казва, все едно; но сведенията му обикновено са отлични. Полезен човек, тоя… тоя maledétto^[176]! Глупаво, как не мога да се сетя за това име! Та аз имам много добра памет за имена, учудва се императорът. Колко хиляди имена нося в главата си — само колко войници познавам по име! Обзалагам се, че и днес още помня имената на всичките си съученици от кадетското училище и имената на другарите си от детинство. Чакай да видим кои бяха: Тонио, по прякор Вилиа, Франчо или с други думи, Ричинтело, Тонио Цуфоло, Марио Барбабиетола, Лука, когото наричахме Пето (императорът се усмихна), Андреа, по прякор Пуцо или Тироне — всички ги помня по име, казва си императорът, — а пък тоя сега, как не мога да се сетя за тоя…, tonnerre!^[177]

— Мадам — каза замислено императорът, — и вие ли имате такава особена памет? Човек помни имената на другарите си от детинство, а не може да се сети за името на един човек, с когото е говорил само преди един месец.

— Абсолютно, сър — каза мадмоазел Клер. — Това е така странно, нали? — Мадмоазел Клер се опита да си припомни някое име от детинството си, но никое не й идваше на ум; спомни си само за първия си любовник. Беше някой си Анри. Да, Анри беше.

— Интересно — мърмореше императорът, като гледаше втренчено в пламтящата камина. — Всички си ги представям. Гамба, Цуфоло, Бриконе, Барбабиетола, малкия Пуцо, Вилиа, Матачо, Мацасете, Бекачо Чондолоне, Панчуто. Бяхме около дванайсет нехранимайковци, мадам. Мене ме наричаха Полио ил Капитано.

— Великолепно — извика мадмоазел Клер. — И вие, сър, значи бяхте капитанът им?

— Разбира се — говореше императорът замислен, — Според случая бях капитан или на апашите, или на стражарите. Аз ги предвождах, разбирате ли? Един път дори наредих да обесят Матачо заради неподчинение. Така и щеше да си иде без време, добре че старият пазач Цопо го отряза в последния момент. Тогава, мадам, се управляваше малко по-иначе. Един капитано, например, беше суверенен господар на своите хора. Имаше една неприятелска банда от момчета, предвождаше я някой си Цани. По-късно той наистина стана главатар на бандити в Корсика. Преди три години наредих да го застрелят. …

— Личи си — въздъхна мадмоазел Клер, — че Ваше величество е роден пълководец.

Императорът поклати глава.

— Мислите ли? Тогава като капитано аз чувствувах собствената си мощ несравнимо по-силно. Да управлявате и да заповядвате, мадам, не е все едно. Да заповядваш безогледно и без колебание — и да не държиш сметка за възможните последици — мадам, тъкмо тук се криеше суверенното в цялата работа, защото това беше само игра, защото знаех, че това е само игра.

Мадмоазел Клер разбра, че по този въпрос тя няма какво да каже; нека това й бъде приписано в плюс.

— А и сега, и сега — продължаваше императорът да говори, повече или по-малко на себе си. — Често ни в клин, ни в ръкав ми хрумва: Полио, та нали това е само игра! Казват ти сър, казват ти Ваше величество, защото всички ние играем такава игра. Войниците, застанали мирно, министрите и пълномощните министри се кланят чак до земята — всичко е само игра. И при това никой няма да сръга с лакът другаря си, никой няма да прихне да се смее… Като деца, ние си играехме по същия сериозен начин. Такива са правилата на играта, мадам: да се преструваш, като че ли всичко е наистина.

Върху камината тиктакаше тежък мраморен часовник. Императорът е странен, не твърде уверено си мислеше мадмоазел Клер.

— Може би едва зад вратата ще си смигнат един на друг — говори замислен императорът, — а може би ще си прошепнат: умник е тоя Полио, как умее да си играе на император, веждата му дори не трепва, ако не беше игра, би могло да се каже, че взима всичко на сериозно. Императорът изпръхтя, като че ли се смееше вътрешно.

— Смешно, нали, мадам? А пък аз внимателно ги следя — щом се сръгат, да започна ПРЪВ да се смея. Но те си пасуват. Понякога имам чувството, че са се договорили да ме измамят. Разбирате ли, да ме накарат да повярвам, че това НЕ Е игра — и след това да ми се присмеят: Полио, Полио, хвана ли се! — Императорът тихо се засмя. — Не, не! Не могат ме хвана те мене на въдицата си! Знам ги аз тия…

Полио… — мислеше си мадмоазел Клер. — Когато стане нежен, ще го наричам така. Полио. Mon petit Polio^[178].

— Моля? — попита императорът остро.

— Нищо, сър — отвърна мадмоазел Клер.

— А така. Стори ми се, че казахте нещо. — Императорът се наведе към огъня. — Интересно, у жените не съм го наблюдавал толкова, но у мъжете това се среща често. На дъното на душата си те никога не престават да бъдат момчета. И именно затова в живота си те извършват толкова неща, защото всъщност си играят. Затова именно те вършат всичко така страстно и съсредоточено, защото всъщност това е игра, нали? Нима някой може съвсем сериозно да бъде император? Аз зная, че това е само на шега.

Настана тишина.

— Не, не, не — мънкаше императорът. — Не е точно така. Но човек никога не е сигурен, разбирате ли? Понякога се сепне изведнъж: та аз съм си още малкият Полио и всичко това е САМО ТАКА, нали? Мон дийо, но един ден, когато всичко отиде по дяволите!… В ТОВА именно се състои работата, че човек никога не може да бъде сигурен… — Императорът вдигна поглед и се взря втренчено в мадмоазел Клер. — Само в отношението си към жените, мадам, само в любовта той е сигурен, че… че… че вече не е дете; поне тук той знае, че е мъж, по дяволите!

Императорът стана.

— Allons, madame!^[179]

Изведнъж той стана много страстен и безогледен.

— Ах, сър — въздъхна мадмоазел Клер, — comme vous êtes grand!^[180]

Допълнителна информация

$id = 121

$source = Моята библиотека

Издание:

Карел Чапек. Книга апокрифи. Разкази

Издателство „Народна младеж“, София, 1968

Редактор на издателството Вера Филипова

Художник Иван Кирков

Художествен редактор Иван Стоилов

Технически редактор Лазар Христов

Коректор Мери Керанкова

 

Karel Čapek. Kniha apokryfů

Vydání 4

Československý spisovatel. Praha, 1964