Всички работи в тая книга са писани случайно и без всякакви претенции. Това е пепелта от някоя и друга цигара, изпушена в минути на весели приятелски беседи, на скучна самотност, или в часове на отегчително безпаричие.
Съзнавам, че с тая книга правя голям грях пред нашата бедна литература. И ако деликатната критика, която тича след фустата на тънко парфюмираната поезия, се обиди от грубия дъх на моята книга, нека ми забрани царството небесно.
Но пред тебе, хубава богиньо на поезията умирам от срам. Моля ти се, когато минеш край тая купчинка пепел, направи тиха божествената си походка, о небесна дъще, прибери тихо шумящата си копринена рокля, за да не се развее тая лека пепел. Усмихни се снизходително и ми прости, тъй както се прощават глупостите на всички влюбени. В моето сърце расте една кървавочервена роза. Шиповете й са остри и ме мъчат, но ако някога се разцъфти, аз ще я дам на тебе.
Герчо ще одумам.
Те, Грозданка му е либе, па и она се бои, като го види у делник. Наскопосен, като попско чедо, проклет да е. Меча капа му над вежди, а под них две вълчи очи, с орлов поглед, що фърлят искри като от кютюк бъдник. На пояс му кожен силях с четири преградки, у всяка нож, а у среднята пищов кремиклия, що гърми като топ и рита като магаре, да простите. На бедро обесил тютюница, пуна с кескин тютюн и с лютаци кремици, а до нея виси огнило, тежко до пол ока и люто като арнаутин. Воз колене превързал ногавици от язовци; обул небричени царвули от див шопар, също като че стъпил на таралежи. Па кривака му да видиш, сърце че те свие: цяла суровица, накрайо с малюга, ете, да прощава ваша милост, колкото главата ти. На бой деветнадесет наснован, дълъг като велики пости и прав като лесков остен. Па опретнал ръце до лактите, а по них се опънали жили като въжета. Хеле като пойде на некъде — бегай да бегаме!… Като се заклати на рамо с кривака, па като закрачи!… Махни!… Пцета лаят, та дор керемиди падат! Всичко живо из село се на крак вдигне!… Халетина! Хала ще речеш го е родила, а то майка му е стрина Неда — женица, у шепа да я вземеш.
Да видиш, па да не поверваш.
Тѐ, не ли ви казвам, Грозда му е първо либе, хем го обича толко, че би го втикнала на руса си коса, над само челото, да е Герчо цвете! А пък да се яде, или да се пие, она би премижала, па би го изпила със сѐ капа и със сѐ ногавици. А он нали е момче, брате: ни се пие ни се яде, току сака да се либи…
Такъв е у делник Герчо. Е, що чеш му — работник! Ама у празник да го видиш, ухо че си режеш, ама че кажеш: „Това не е он, синецо, тамо нему“. Над вежди налупил, като тъмен облак, църна капа равница от ягне бозайниче. Облекъл конопена кошуля с цървени шевици — кривулици, с огърляк, висок чеперек и три пръсти, шарен-писан от горе до доле, на краищата с клекавец, а на клекавецо тутурмета треперат.
Воз кошулята му църно менте с бели конци нашарено от тегели на тегели, а на ръкавете чак до четири: един горе, един доле, един такъв, един по-такъв. Беневреци му от снег по-бели, па се лепнали на него, като излени. До колене навуе насукал, а отгоре им църни върви козиняви на гривици, на гривици. Па претегнал тънка половина с ален пояс, що очи пръска, па му спуснал отляво ресите на кичор, а они гъсти, ситни, море да речеш, с ръка не ловени.
А лице му, ете, светнало като това ясно слънце, младо, пълно… Душа да огрешиш, па да му завидиш!…
Па като се фане на хорото на челото, па подскокне да му дзвекнат три реда верижници на бедра, ете, избие го роса, като сребрен кръст на Водици.
Па като навири глава, като скокне, па извика: „Иии-и-й… тук ти е пато!“ Па като приситни!… Море, мъртъв да си, па не мож утрая: че се разиграш като самодива! Бога ми ти казвам: дека Герчо хоро играе, трева нече да поникне и до… не знам кога…
Село се размири, свят се разбърника, брате. Моми луди полудяха за него. А Герчо се тая си знае: да лудува, па глава у ярем, санким у женило, да не туря. Хитър, синец, проклето му сърце! Поразии прави, сякаш луд — лудее по момите, а кога му някоя спомене сети се де… за да се уземат, он на жегла ударя, па страни, като вол от налбатница…
Нека шава, и он че влезе най-после у клопката!… Хеме знаете ли, кой че му я курдише? — Грозданка — нане Джуровата Грозданка, що е от грозде по-сладка.
Наше село харно село. Два пъти се жътва жъне, по година гладни седим и пак кураж държим. Наше село харно село: от две страни слънце грее, от четири — месечина, най-ясната мома Грозда… Грозда нане Джурова, що е от грозде по-сладка.
Грозданка е наша селска слава — кахър чуждоселски. И кой я не знае, он ни не завижда. На бой она е средня, ала е набитак, та се тресе, като ходи и задава черни ядове на момците и кара Герчо да повдигне мечи калпак и да поотрие с ръка ясно чело. Черна като катран коса украсява Гроздиното бяло лице и лежи над челото, като две тънки гарванови крилца, по средата с пътека, а на връхчеца алено лале.
Лицето й… ете, може ли лице да се опише. Фотография не може баш добре да го докара, та я с мастило от шикалки ли че ви го изпишем? Не е просто нещо човешкото лице. Оно си има завъртулки, та и дяволът не може баш да ги разбере. Наша Грозда у лицето е такава, че като я погледнеш, снежна грудка да имаш на сърце, че се стопи като от пролетно слънце. Бяло лице украсено с две вежди, две тънки пиявици, що сърце изпиват и памет завиват. Пусти тънки вежди, сякаш ги е изписал даскал Гаврил с пачето перо! Под веждите две трепки — две мънички ластовични крилца, а изпод них светят две черни оченца, като две ясни звездици, откраднати от сините божи небеса. Погледът на тия очи озарява с чудна благост, ете, това лице, това хубаво носленце, тия мънички, алени уста, тая мъничка брадичка, под коя се крие бела гушка гургувичина.
Хеле тия две пусти трапчинки, що треперят на Гроздините пълни бузи зад самите краища на устата! Две трапчинки по-пъргави от листето на трепетлика. Пуста Грозда, като се засмее или заговори!… Мили Божичко, ще кажеш, сал крилца й липсват, та на ангелче да се превърне.
А пък как се гизди, как се носи тая проклетия! Цвете у градина по-добро не може да бъде. Тесно черно сукманче, обточено с алени върви, стяга тънка половина, тънка, равна, сякаш на струг изкарана… Ръкави й до лактите, пъстри копринени: най-много личи аленото, по него зеленото, па синьото, па черното и до него бели нишки. Изпод них широки и тънки кенарни ръкави с деветдесет и девет гънки, а на края с дантела, широка една педя и тънка като паяжина. Леко се повдигат кенарни нагръдки, отрупани с тантели и с тютюрмета… Шумят и съскат като змии бели поли изпъстрени с най-ситни мъниста…
Е, славно ти име, Грозданке!…
Па кога се на хорото хване, свят се струпа сал сеир да чини. С момците се Грозда надиграва, облог бие и често надвива. Сал пред Герчо й петело не пее. Напразно би пищяла писана гайда Тодорчова, ако Грозда първа хоро не подхване. И как играе, Боже! Гледаш, че приситни, притрепери, та се чак на място поколи, па не мож да разбереш на земя ли стъпя, или лети по въздухо като птичка. Па ако се хване и Герчо до нея, иди, та ги гони! Не мож разбра хоро ли е, вихър ли е!…
И цяло село обича Грозда, и цяло село с нея се гордее. От през девет села избрани ергене пукат се от мъка. Нека се пукат — село да се слави, Герчо кураж да продава, че сал него Грозданка обича. А она хем го обича, хем му се сърди: зер, Герчо е нехайник, па она не знае, дали се преструва, дали си е такъв. Ще я срещне он на кладенецо, ще й вземе китката, ще я втъкне на гуглата, па отлети като вран кон из върболяка, и пригърми с пищова, та доловете ехтят:
— Иху-ху-хууу!…
На Грозданка, божем, драго, па се пак ядосва.
— Герчо, какъв си бутни-колиба! — кори го често тя.
— Трупай лой, Гроздо, не ядосвай се! — отговаря шегобиеца проклети, па му се сака да я сруска като шекерче.
Ала и Грозда е дявол, и она от политика разбира. Цела седмица го не поглежда и се преструва, че го не счита за слива, сал да види, какво ще да прави. Он я гледа, она го не гледа, он се улови до нея, она се откине, он се присламчува тук-там окол нея, она се преструва, че и хабер нема, он се мръщи, она се подсмива. Он се ядоса, стигне я, па й рече на подигравка:
— Мечка!
Она му отвърне:
— Вук! — па избега.
На Герчо му мъчно. Дали она го вече не сака? Защо он така направи? Нима̀ ще намери по-добра от нея? А? Бре?
Па захване Герчо другояче: издебне я на седенка, сложи се до нея, па въздъхне със сѐ сила:
— Ох!…
— Охтика! — прокълне без зла умисъл она.
И на Герчо въз мъката мъка му се трупне.
Кръшка он, кръшка — па удри на молба. Герчо, от кого се боят всички селски пцета, Герчо, що трепе вълци с тоягата, Герчо, що се с мечки бори — тоя Герчо пада на молба пред едно момиче! Срамотно!
Ех срамотно е! Да си на негово място, и ти ще се молиш, побратиме, ще се молиш и курбан ще колиш.
Кой проси, он носи.
Герчо моли, моли и измоли от Грозда: прошка, сълзи и (па ти не мой да обадиш) и една цалувка. Сал, че големата меча капа му попречи да доближи устни до пламналите страни на Грозда. Па и она не чека̀, ами избега.
— Е-е, мисли сега Герчо — ако ми паднеш още веднъж, я и друго знам — по-напред капата че снемем!
Къс пролетен ден свърши се,
като всички божи дни,
нищо ново не случи се —
се беди, тегла едни.
Слънцето полек заседна
зад далечни планини,
мрак над село тихо легна
мир полята осени.
И клепалото черковно
кротко с трепкав ек свети,
над селото ни греховно
утре празник възвести.
Занемяха из полето
песни, шум и суети
и спокойно от небето
тиха вечер се спусти.
Грижи, шум, неволя, мъки
денят с него си отнесе
и селото за почивка
в сън спокоен се унесе.
Само моите съседи
всички още са на крак,
сам колата в двора реди
весел свекърът дъртак.
Шета старата свекърва
и разправя нещо с’смях,
млада им снаха Яна
стои почетно до тях
с венец, китен от лалета,
с бяла кърпа до петите,
сукман, ръбен с тютюрмета,
с нетърпение в очите.
Стойчо — мъж и — млади юнци
за юларите държи.
Пременен, обръснат, стегнат
за далечен път, кажи.
Стар ги кум на гости кани
с младата невяста Яна —
нощес двама кат пътуват,
рано тамо са зарана.
През три села надалече
утре кум ще ги дочака…
— Хайде, Яно — Стойчо рече, —
че се времето протака.
И със старите смирено
двама млади се простиха,
въз постилката от сено
на колата се качиха.
В божи небеса чудесни
звезда до звезда трепти,
месечинка пълнолика
ширни поля позлати.
А по равний друм из здрача
кола лекичко скриптят,
вътре пътниците наши
тихо нещо си шептят.
Стойчо либето си първо
със десница е обвил,
Яна кротко е навела
черни очи с поглед мил.
Сал двамина в тъмнината
в тоя път усамотен!
Те за тая нощ благата
бяха мислили цял ден.
Ех, блазя на двама млади,
що се любят в самота.
В нощ под ясните звездици
и далеко от света,
де ревниво не подслушва
зла свекърва — то пък веке,
дето свекър стар не кашля
и не стряска ги шум всеки.
— Хайде-ха, юнчета млади! —
маха Стойчо дълг остен
и до Яна се притиска,
като някога блажен.
— Кум Милен човек е весел,
ще ме срещне като цар!
— А на мене, боже мили,
що ли е приготвил дар!
— Па какъв е гостолюбен,
що ще вино да пролей!
— Ба, това ти само мислиш! —
Яна укорно се смей.
— Ти на мен такива думи
май недей ми ги подмята —
рече Стойчо, — че за наказ
ще те цуна по устата!
— Ба, я глей го! Хей човече,
махни таз игра безочна! —
и се вдигна смях в колата
и боричкане започна…
И шумя в нощта задълго
кикот весел, песен, смях
и най-после се спотаи
нищо се не чу от тях.
Двама млади си заспаха
във минутата благатка
и над ритлите изчезна
Янкина бяла пребрадка.
И утихна всичко окол —
няма смях, ни шум, ни дума, —
юнци млади се запряха
и застанаха на друма.
Дълг остен не се размаха,
не заудря безпокойно —
и в ярема те легнаха,
запреживяха спокойно.
И лукаво се усмихна
в небе месец бледолик,
та нещо на звезди подмигна
там на негов си език.
И се вгледаха надоле
весели, немирни те,
дор небеса побеляха
и нощта си отиде…
Изток сяйно позлати се
от предвестници лъчи.
А колата насред друма
неподвижно си стърчи.
Юнци млади във ярема
си лежат спокойно ощ
и преживят си доволни
от почивката таз нощ.
Над могили слънце златно
ей отскочи три копрали
и прати лъчи игриви
там на двамата заспали.
Стойчо сепнато се вдигна:
— Янке, слънце й на пладнина! —
В ширно поле се понесе
смехът весел на двамина.
Я че кажем, що че кажем, ама сакам тук да си остане!
Да не ойде некой я при свато Джуро, я при чичо Тане
да им каже — зерем после от смех си умирам!…
Че му сръбне свато: — Род не род, че каже — не разбирам,
Да си си мълчал, човече!… — Па че дигне гюрултия,
та не че се свъртим ни у село, нито у София.
Един ми е, брате, ясен месец на небото —
една бе ми свато-Джуровата черка у селото,
една бе ми у целио округ — у свето една бе,
над хубостта хубост, ако има — то она бе!…
Стройна, танка — танина у кръсто, като даскалица.
Па се вие, ете, па се сова, като дяволица.
Над чело й черна коса, като облак темен
(море, да не бе ми сваха, я чех да я земем)!
Лице — пресно сирене, ти кажем. — Бре не думай!
Току свали капа, па се кръсти и цалувай!
Грех че сториш — сто че да измолиш!
(Бог я даде да я гледаш и от душа да я волиш).
Па да видиш черни очи под танките вежди,
че воздихнеш, па че кажеш: „Боже, дай премежди
какви сакаш на глава ми, ама я що сакам —
речи, Боже, и оно да стане!“
Проклети й черни очи, черни, валчести… таквие…,
па като те стрелне, като с вино те опие,
та не знаеш носиш ли се като сенка по небото,
или жив човек се щураш из селото!…
Името й, да ти кажем, беше Ганка —
да я сдробиш с пресно млеко у гаванка!
Право е, що рекъл некой: хубост не е само за гледане,
сака обич, сака тегло, сака залитане…
И залитнаха по Ганка сума ергенаци
(кое кьосе, кое с два лакти мустаци),
цела есен мира си немаха пцета по сокаци!…
Е, що чеш му, пущинята! — човек си късмет не знае,
он сал душа клета има, а она страдае,
она пати, она тегли, она боледува,
па човек че тражи билки, па че я лекува…
Хеле Геле — мътните го взеле —
он загази най-много от сите
и по Ганка си изгуби дните и нощите…
Лудо-полуде по нея, па си рече:
„Или она, или нема да ме биде вече!“
Па захвана да я следи, да се кашле зад гърбо й, да се хвали…
че щел, божем, да я краде или да ги пали…
Е, оно така е! Кога сърце сака, човек не мое да нече…
Зарад либе се опинките не жалят, ноще се не спие…
Гелето го змия хапе, вук му на сърцето вие —
зер момче е харно и сърцато, ама сиромашко,
па сега какви са времена проклети —
дом и къща се не хранят със сърце юнашко,
ами сака пуни да са ти ръцете…
Сака Геле Ганка! Он я сака, а она го нече.
Като рече — Бог да я убие! — като че пресече!
Знае си цената нане Джуровата щерка,
има право да се мери с голямата мерка
и заяви, та свето задави:
— Богатска съм — богат че да зема!
Нек ме иска — на когото стиска!
Геле нема дом, ни къща, ниви, ни ливади,
Ни занаят знае, пари да извади.
Нощ нощува у тетка си Петка,
ден денува в кръчмите без сметка.
Всичко има он една гъдулка,
троеструнна, яворова, с капак седефлия,
на шийката с огърлици като млада булка…
Майстор е Геле у свирнята и е мераклия:
като седне проклетецо, като я зачеше —
че оставиш благи приказки в механата,
да послушаш, да усетиш сладост у душата.
Трите струни, като три девойки гласовити,
от сърце воздишки ти изкарват, сълзи от очите!…
Всека вечер, кога нощта мета черна черга над земята
и звездички, ангелски очички, си замигат в небесата,
месечинка се усмихне над хората като майка
над деца си мили…
Геле взима гусла гласовита,
па излиза до бунаро пред Ганкини
и ударя песен жаловита.
Пцета млъкнат, месец спре се на небото
и заплакват звездички, ангелски очички,
и воздишките човешки се залутат из селото…
Свири Геле, та се чак унася,
троеструнна гусла на три гласа кара.
Жална песен като плач се у нощта разнася.
Слушат селяни, девойки и невести млади,
слуша Ганка, слуша, па си душа слади,
че за нея тая жал е, тия песни, муки и неволи.
Па излиза като самодива, у сред дворо се поколи.
Па не сака и да знае, че се Геле моли,
ами викне, та се смее, та се киска колко може,
па изока:
— Боже, Боже!… Умо ли му щукна Боже!
Геле, Геле — мътните те взеле!…
Бог убил те, птицо кукувицо!
Че и тая проклета година
ме закука ратай по чужбина,
пак далече от невяста драга,
що оставих във сълзи на прага
с мъжко дете още пеленаче,
при жив баща неволно сираче!
Бог убил те, птицо кукувицо!
Сиромах ме и сега закука,
както всяка пролет ме закукваш —
сиромах и с мъка на сърцето,
с една повеч бръчка на лицето,
с бели косми повеч на главата,
със ядове повече в душата!…
Ишу, ишу, птицо кукувицо!
Иди кукай в тилилейски гори,
иди кукай у цареви двори,
иди кукай в пашови конаци,
пред лихварски железни капаци.
Иди кукай в чорбаджийски къщи,
де бедняшко се лице не мръщи!…
Недей кука пред механи студени,
дето гинем млади и зелени.
С лошо име, лоша прокопсия
скърби давим с вино и ракия!…
Ишу, ишу, птицо кукувицо!
Иди кукни в тилилейски гори,
иди кукни у цареви двори!…
Бог убил те, птицо кукувицо,
иди кукни, иди пукни!…
Пижо и Пендо купиха орташки едно малко буренце с хубава препечена ракийка и решиха тайно да я продават на комшиите си в село и така да спечелят някой и друг грош.
С тия благи надежди те се измъкнаха из града и тримата. Тримата, тоест Пижо, Пендо и мършавата кобила Куца Гана, върху чийто самар клапучкаше малкото буренце със скъпоценната течност.
Тримата другари усърдно закрачиха по равния царски друм мълчаливи и замислени. Гана, макар и да накуцваше, вървеше бодро, теглена от милите й спомени за село, което не бе виждала вече два дена, о, как беше обидено нейното свето благонравие в тоя голям град! Цели два дена тя стоя тук вързана в един широк яхър, между толкова коне и айгъри, които подмятаха неприлични цвиления по неин адрес, смееха се безсрамно и пресягаха да я целуват въпреки нейните отчаяни протести.
Сега хладният ветрец, който идеше от Витоша, освежи душата й и отвея мъката от обиденото й сърце. Чисти и спокойни селски мечти нахлуха в главата й.
Пижо и Пендо дълго вървяха мълчаливо подир нея, всеки загазил в своите дълбоки размишления и грижи. Най-после го удариха на политика.
— Кажи некоя, бре Пижо!
— Е, що че ти кажем, Пендо!
— Е, па кажи, какви новини научи у градо? Я, ете, от пусто пиенье, ти кажем, не могох носо да си подадем от кръчмата навънка. Ходих да цаньевам, ете, момето у едни хора под Вайс-Воденица. Арни човецете и арни пари даваха, ама, да простиш, коконата малко шавръклива ми се виде, та се уплаших.
— Их, бре Пижо! Каков си па ти? По що я позна, че е шавръклива?
— Море шавръклива жена, пиян поп и мъжко магаре, да простиш, они отдалеко се познават.
— Мани друго, Пижо, ами жаден съм, пуста вода, па нема.
— Е, че търпиш, човече.
— Море какво че търпим, да си мачим душата! Току… Я дай от ракийката да смръкнем едни уста.
— Бре, Пендо, мисли — ортачко е — огин е.
— Ортачко-мортачко — жаден съм. Да пукнем ли сакаш! Я точни малко де!
— Че ти точнем, ама че дадеш галаганче. Барем парите да й не губим, оно се е видяло.
— Сичко един галаган имам — на ти го, па точи, че от жажда ококорих очи.
— П-тру!… Стой, Ганке, стой!
Пижо спира Куца Ганка, наточва на Пендо за двадесет пари ракия в една тенекиена чашка и му я подава.
— Ха наздраве, Пижо!
— От здраве да се не куртулишеш, Пендо.
Пендо гаврътна чашката, Пижо му прибра галагана, па подкара Куца Гана и тръгнаха след нея.
Вървят и мълчат, мълчат и вървят.
— Бре, Пендо, и я ожъднех — обади се по едно време Пижо.
— Е, че търпиш, човече, вода близо нема.
— Море, нечем ти я вода — другояче ме пари, друго ми се пие, ама не знам що…
— Да не е ракия, бре Пижо?
Пижо се чеше по тила.
— Па може и да е…
— Мисли хубаво, Пижо — ортачко е — огин е.
— Я точни от тоя огин, да угасим оня, бре Пендо. Точни ми за галаганче. Да не мрем сред пато от жажда.
Сега пък Пендо спира Ганка, наточва ракийка на Пижо и му я подава. Той я поема с треперяща ръка.
— Наздраве, Пендо.
— От здраве да се не куртулишеш, Пижо.
Гаврътна Пижо ракийката, обърса с длан увисналите си мустаци, даде на Пендо галагана, който бе взел от него, и двамата пак тръгнаха подир Куца Гана.
— Ако не повече, барем три лева че спечелим.
— Сал си мълчи да не усети цинцарино, зарем нече ни опра Искаро дори.
— Коя, цинцарката ли?
— Гле! Дек го чукаш, дек се пука.
— Море така думаш, ама да изпречим тук цинцарката, тук бурето с ракията, па да кажем: ха сега избирай! Кое че земеш, а?
— Че помислим малко, Пендо.
— Бе и я че помислим дали теб да ги дадем, дали за своя душа да ги задържим.
Пендо се спря веднага:
— Бре Пижо, пак ожаднях, да се не види макар! Дай ми пак за галаган.
Пижо мълчи, мисли и върви, мисли, мълчи и се чеше по врата. После вика на Куца Гана:
— П-труу! Стой, мари пущино.
Тя послушно застава сред друма. Пижо наточва ракийка на Пендо, взима стария галаган, търка го по брадата и казва:
— Колко косми по брадата, толко пари у абата!
Пендо изпива ракийката, обърсва се и дълго мляще с уста. И тръгват пак мълчаливо.
Вървят, вървят, вятърът свири из клоните на голите върби край пътя, тупа по кожусите, развява гнидявата опашка на Куца Гана и се спуща по дяволите из полето.
— Сега, Пендо, пък я ожъднях — казва Пижо.
— Дай галаганчето, па пий, нали е за душата.
Пак става размяна на единствения галаган.
Подир малко той пак минава в джеба на Пижо и така нататък, и така нататък.
Когато пристигнаха в село, двамата приятели не могоха да намерят къщите си отведнаж и Куца Гана дълго време стоя вързана за една селска върба.
Кой беше спечелил галагана, не знам.
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Отечество любезно, уроки да не са ти,
ама си много мило и убаво си много!
Земята ти — земя, небото ти небо!
Ете, бая със зор изкаруваме лебо
и малко на законо дъската му клопа,
ама инат чиним на цела Европа,
със тебе се хвалим дек бива и не бива…
Твойта убосия сърца ни опива
и със нея вечно ще се костоперим,
ще да и се чудим, ще да и се дзверим,
Твоят въздух чисти със хлеб да се руча —
благ е като млеко…
А студна ти вода може да се смуче,
отечество мило и на гладно сърце.
Отечество любезно! Да е да пада лебо, готов от небото,
че турим у торбата, че седнем край селото,
цел ден че да се дзверим на твойте красоти,
че окам, колко можем:
отечество любезно, е, убаво си ти!
Отечество драго, земя моя мила,
оно много пъти гърбо ми е била
ръката стражарска, ама ти прощавам —
обичам те много, не сакам да шавам.
Народо да кажем, он е немотен,
отечество мило, ама е работен —
иди къде сакаш:
по връх планините, или у механите,
иди у джендемо, ако ти е воля —
сваде че намериш свидетели много,
сваде че намериш от цървул парчета,
петал от магаре, кости мъченишки от некоя крава,
в ралото умрела от труд и от мъка —
сваде че намериш босонога диря
или на орача, или на пастиря!
Гявол да те вземе отечество мило!
Нека да си дума кой каквото сака,
нека да ни лаят пцета по сокака,
ама и Русия на деда Ивана
да дойде да каже: триста гроша давам!
Отечество мило, я те па не давам!
Дойдох в задрямалия дол
и ревнах като някой вол:
аз стар съм, да, но съм ерген,
жени любих без брой и чет,
но не намерих никой ден
сред тоя хубав женски свят
душа — душа, сърце без маски,
на вятър пръснах свойте ласки —
да бях умрял бе по-добре…
А екът рече: бре, бре!…
Дойдох в столичний шумен град,
и цял потънах във разврат,
и пръснах много галагани
по всички видове мегдани…
Нощем тук-там, денем в „Панах“
почивах си вежлив, засмян,
минавах за човек почтен.
И много зависти видях,
и много поклони приех,
и рекох си със скръб тогаз:
— Светът от нищо не разбира…
А екът рече: бира, бира!…
Отидох в градската градина,
под сянка хладна да почина…
Щастливи двойки ред по ред
минаваха назад-напред…
Из тия шарени редици
любовни думи, като птици,
изхвъркаха щастливи, плахи
и ронеха цветеца бели
на тез салкъми разцъфтели,
но никоя до мен не литна…
Душата, вместо да трезней,
наново почна да жадней;
въздъхнах тежко и сега
и казах, смазан от тъга:
— Какво, съдбо ожесточена,
душа ми стори-ще блажена?
А екът рече: жена, жена!…
По Т. Кунев
От изток славен ден повлякъл гащи
пристъпя хента-пента, глава навел
като пияница, кой връща се в зори
отнякъде „кобилица“ изял.
Пиянец весел — весела прекарал нощ
от изток славен ден се славно връща —
през поле бяга мрак като жена невярна
и гузно някак се обръща…
Необятна морска ширина се е простряла,
а по нея плава тихичко гемия бяла.
Песен пее младо момче над море безбрежно,
на коленете му сладко спи девойче нежно.
Какво търсят влюбени души над бездни морски,
или бягат надалеч от лоши думи хорски?
Губи се гемия над морето кат приказка стара
ах къде ли, ах къде ли вятърът ще ги закара?
Тиха, лятна нощ! Луната се подаде,
в сън се праведен унесе манастиря,
замря сетен звук кавален на пастиря,
свят уморен се на Божя грижа даде…
Чу се шепот. В лунното сияние,
като сън, жена премина двора,
монах мрачен я заследи край стобора…
Чу се шепот. И настъпи пак мълчание…
Темно брате, темно, ете,
като в катраница —
нито месечинка свети,
ни ясна звездица!
Куче лае у полето,
та си глава кине —
ергени ли мома крадат,
или некой гине?
Та нема ли кой да палне
плевнико на кмето,
да разпръсне това пусто
темнило проклето!
В лъчите нежни на луната
гальовно къпе се земята.
Две сенки нейде зад градът
едвам вървят по прашний път.
Що си се месечко вгледал?
Що си се на шега засмял?
Не са туй влюбени сърца,
а безприютни две деца.
Една прекрасна майска нощ
прегърнахме се кат деца.
Една прекрасна майска нощ
казаха нашите сърца,
че се обичат,
че се обичат много.
И всяка една ясна нощ
звездите питат ме с тъга,
през всяка една ясна нощ —
къде си ти сега?
Защо съм сам?
Защо съм толкоз сам?
Бездънна нощ. Гора страхотна.
Гора магьосана, желязна,
пътека криви там самотна —
началото и края — бездна…
Вятър пей — кънтят железни буки,
мирише змийски буренак…
На Кон-Огнян, в мрака, на сполуки
върви загрижен непознат юнак.
Посред гората палат — слънце
и на прозореца мома — звезда
играе с маргаритеното зрънце
на Кон-Огнян от златната юзда…
Анета, хубаво творение,
игрива и напета.
Сама стихотворение
и рима във куплета
на песничка любовна —
ти, хубава, чаровна! —
Защо, кога те срещна,
от мен се ти боиш
и като птичка плаха
веднага отлетиш?
Не любиш ли ме вече,
от мен ли те е страх,
от хора ли злоречи —
да ти не пишат грях?
Или света проклет
на тебе се присмива,
че любиш ти поет?…
Във нашата страна,
о мъничка Анета,
не е завидна, знам,
съдбата на поета;
и неговите песни
тук никой не разбира,
на неговите жалби
той отзвук не намира.
Но ти недей се чуди,
а слушай равнодушно,
на хорските заблуди
присмей се добродушно,
кажи им смело ти:
„В сърцето на поета
живее любовта,
от него тя изгрява
и свети над света!“
Ти, мъничка Анета,
ти като чайка бяла
от южните морета,
бъди кат чайка смела!
Но ти мълчиш, Анета,
сърцето ти не знам,
а в сините очета,
когато те погледна,
защо аз виждам там —
в таз тайна непрогледна
на тоя сини вир —
ужасно привидение —
от някакъв Мундир
червено отражение?
О, знаеш ли, Анета,
душата ми как страда!…
От ревност и от яд
убил бих те с наслада,
като испанец млад!
Но ти мълчиш, Анета,
и хитро, и потайно
ми хвърляш поглед лек,
кокетно и случайно,
там нейде отдалек.
И ето, аз бледнея…
и лошо да помисля,
не мога и не смея…
Гости сме. В салона пищен
светло, топло и уютно;
пръхтят гласове сърдечни,
смях избухва поминутно.
Тежки плюшени завеси
тежко падат пред прозори;
вън на улицата пуста
нощта с вятъра се бори.
Стар часовник от стената
чука тихо, добродушно
и хвръкналите минути
брои бавно, равнодушно…
И хазяйката любезна
носи чай и кани мило —
нейний вид говори много,
че сърце й е любило.
Бял венец от бели косми
като венец от кокиче,
поглед умен, благ и нежен,
лице младо — на момиче…
Дъщеря й отдалеко
шеги сладки ми подмета,
аз престорено я слушам
и си мисля за Анета.
Де ли тя сега говори
и с кого ли се препира?…
Нейното сърце горещо
дали моето разбира?…
И кому ли сега праща
сини погледи пролетни?…
Ревност шавна ми в душата
и в мечтите бързолетни…
Старата дойде при мене,
може би от състрадание
и попита ме кат майка —
шеговито и с внимание:
— Що мълчиш така, поете,
туй пред дами й непростимо?
— Мисля си за греховете —
аз казах невъзмутимо…
Мойта глупост тях разсмея,
мен докара в отчаяние…
И настъпи във салона
стилизирано мълчание.
После някой със цигулка
нещо весело удари,
един офицер разправи
анекдоти два-три стари.
И госпожицата леко
до пианото приседна
и клавишите удари,
и любовно ме погледна…
И изсвири нещо тъжно,
нещо старо и далечно —
всички трогнати остаха
аплодираха сърдечно…
Разговори пак почнаха
любовта беше предмета;
аз мълчах и ужким слушах,
но си мислех за Анета.
— Тъй е! — Не е! — Моля, моля!
— С вас не ще да се спогодим!
И часът един удари,
и тръгнахме да си ходим.
А на улицата вънка
буря виеше проклета…
Аз се сгуших във балтона
с мойта мисъл за Анета.
Пред тебе сторих тежък грях,
да те срещна ме е страх:
В тъмна нощ се връщах сам,
бях замислен и не знам
как ти името споменах
и въздъхнах, и простенах…
Чу туй вятърът есѐн,
грабна тайната от мен —
изкикоти се, отмина,
та във градската градина.
Той, клюкар… не го е срам —
на листата каза там…
Те кат луди се пръснаха
и запяха, заиграха…
Днеска знае целий свет
моя най-голям секрет.
Ред върби печални, неми,
на тях гарвани черни, големи.
Беше пролет… Тук на самота
две души доведе любовта.
Мила среща, сълзи и милувки,
клетва вечна, огнени целувки…
Сладки думи и обич, и щастие —
всичко листа спазиха с участие.
Като дойдат пак да си говорят
с радост листи всичко да повторят.
Със спомени да им сгреят блянът
да не би мечти им да увя’нат.
Цяло лято ги върби чакаха —
влюбени сърца се не върнаха…
Ред върби, печални, неми,
на тях гарвани черни, големи…
Ширно поле, тишина и сняг,
и самотен вранен грак…
Тъмно… Късно… Безнадеждно —
нещо лошо, неизбежно…
Във балтона си изтрит,
аз замислен и увит,
влачен от младежки блян
покрай вас минах пиян. —
Видях в кухнята ви свети
и мирише на котлети,
някой вино там подаде —
и… на мен ми се прияде…
Във салона ви осветен,
тъй уютен и приветен
чу се смях и разговори,
и вратата се отвори,
влезе ти, като дете,
с бяло малко деколте,
и сияеща, честита
нещо някого попита.
На пердето сянка черна
край друга се сянка мерна
и се бързо пак изгуби —
и… на мен ми се прилюби…
От пиано звуци бързи
се зарониха кат сълзи,
после весело се слеха
и безгрижно се подеха:
За любов, за танц и радост,
за честита волна младост…
И сърцето ми стопи се,
и блянът ми пак роди се…
Аз се вслушах в песента
и се вгледах във нощта —
бях самичък на сокака —
и… на мен ми се доплака…
I
Тъмни облаци по сини небеса,
топли спомени далече…
Чакани и не станали чудеса…
сини погледи не топлят вече…
Сини погледи не топлят вече
покрусеното сърце…
Някой си зловеща дума рече…
смях смръзна по каменно лице…
II
Стъпкано писмо със малък крак,
скъсано стихотворение…
Омраза, гняв и думата „дурак“,
и киселичко настроение…
Закани грозни… Ужас… Удивителна…
сръдня голяма — мънички причини…
Госпожица напета, възхитителна…
две очи сини, сини, сини…
III
Сладко казани горчиви думи,
поздрав начумерен…
Поглед син — очи куршуми
и жест злонамерен…
Прошка оросена в сълзи,
изповед сърдечна…
Пориви, кат ластовички бързи,
и прегръдка вечна…
IV
Колко щастие — една дума,
един поглед доверчив!…
Колко радост — една глума,
един смях красноречив!…
Колко скръб — едно мълчание,
едно цвете не дарено!…
Колко страх и отчаяние —
едно писмо изгорено!…
V
Преплетени глаголи: зная и не зная…
подир мечтите ми самотна запетая…
Едничко съществително във празна стая…
любов и обич с ер голям на края…
Навярно сте го срещали много пъти. И ако тоя господин не сте вий сам, то сигурно го познавате.
Ей го пред кафенето. Едър, хубав, засмян, като самото безгрижие, с гладко червендалесто лице без бръчки, със светли очи, с изпъчени гърди, с мощно изправена глава, с тънки засукани мустаци и с побеляла коса. В петелката на палтото му стои ален трендафил.
Той продължително и с особено внимание изглежда всички проходящи жени, поздравлява всички любезно и от всички приема любезна усмивка. Защото той е ерген.
Преди двайсет години той е бил двайсет годишен, при все това той е ерген.
Това име, донякъде си, е символ на някакво достойнство. То сякаш придава една безсмъртна краска и на най-обикновения човечец.
Поне на женените се струва така.
И той справедливо храни в душата си една тайна гордост, макар да съзнава, че положението му не е завидно.
Той живее сам, ляга сам, става сам, пие с компания, но се напива сам, страдае сам и сам се утешава.
— Добре че не съм женен — казва той на другарите си, усмихнат — аз имам едно сърце, което не може да търпи иго.
Но тия думи, уви, не са искрени.
Той лъже другите, ала себе си не може да излъже.
Защото, остане ли минутка в самота, мечтите му довеждат очарователна другарка, вечно предана, която той обича, прегръща, целува, на която говори, най-нежни думи, с която се смее, пред която тъжи и плаче.
Да, сърцето без жена прилича на пустиня без вода, която под сините жежки небеса сънува живописни реки, облаци и поройни дъждове.
Времето си лети.
Косата побелява все повече и повече.
— Ергенинът прилича на виното — казва той, — колкото повече старее, толкова по-вкусен става.
И намира за нужно да се засмее. Но в душата му изпъква една неволна и незнайна тъга.
И вечер, когато си ляга, той въздиша и мечтае. — Сладки, хубави, очарователни и необуздани мечти!
Бедният ергенин!…
О, той поне има за какво да мечтае. Ами вие, които сте се оженили?…
Ах време, време, време!
Ний искаме да живеем, а ти течеш незабележимо, бързо и всяка години притуряш на лицето ни бръчки и посребряваш кичури косми на главата ни. И когато поискаме да си дадем сметка, да погледнем миналото си, ти ни се подсмиваш лукаво и ни казваш:
— Нищо не си преживял. Всяка твоя минута бе изгубена минута!…
Всеки ден аз гледам моята съседка Мара, че седи на прозореца и безстрастно гледа в градината…
Тя е мома.
Но прецъфтяла, уви!
Защото е на трийсет години.
Лицето й е кръгло, хубаво и приятно, но в очите й се чете меланхолия. Мара преди десетина години беше красавица, обкръжена от поклонници.
Тя си тури за цел да стане капитанша, непременно капитанша.
Ала желаният рицар капитан не се яви.
Тогава тя замечта поручик, който един ден ще стане сигурно капитан.
Но и тия мечти се разбиха.
Е, тогава, подпоручик, помисли тя.
И тия кули рухнаха…
Обаче, от това стъпало надолу тя не слезе и не пожела ни фелдфебел, ни старши, ни младши унтер-офицер.
Тя замечта само за мъж.
И още го мечтай…
А времето безмилостно лети.
Ах, време, време, време!
Нуждата ли, или модата го е предизвикала?
Не знам.
Дали онова инстинктивно желание на жената да бъде все повече и повече съблазнителна е открило тъй очарователно шията и гърдите й.
Не знам. Не искам и да знам.
Но има ли нещо по-възхитително, нещо по-красиво от тая малка, нежна, съблазнителна светлорозова, или прозрачнобяла голота на жената, която модата нарича деколте.
Ето едно мило личице, което красят черни, светли очи, розови, сладки уста. И то не стои в тантелената яка като в саксия. Неговата нежност и белота се слива с нежността и голотата на шията и облива гърдите и плещите до половина. След като се изгуби под гъсти копринени тантели, тя отново полазва по изящните ръце и тържествува свободно.
Ти си моралист —
Но и ти ще погледнеш
Ти си философ —
Но и ти ще въздъхнеш.
Ти си мизантроп —
Но и твоите очи ще се отворят повечко и една по-светла мисъл ще грейне в мрачната ти глава.
Защото и ти, който виждаш в жената само съпруга и майка, и ти, който хладно разсъждаваш за естествените отношения между мъжа и жената, и ти, пред очите на когото светът е изгубил съвършено своята стойност… Всички вий имате в душата си по една празнина, която може да изпълни само жената със своята очарователност.
Какъв е точния смисъл на тая дума? Защо хората я произнасят тъй силно, тъй кресливо всякога, когато им падне на уста? Защо всички тъй многозначително я подчертават?
Коя е тя?
Не знам. Никой не знае.
А колко капризна е тя! Как мами, как подиграва!
Изпълни сърцето ти с вяра и надежда, пусне пред очите ти очарователния призрак на щастието и като върже предателски краката ти с вървите на деветдесет и девет невъзможности, казва ти насърчително:
— Дръж!
Ти с обезумяла жажда се спущаш и протягаш ръце към съблазнителния призрак, но когато да го уловиш, препъваш се и… хоп — с главата надолу.
Почват се главоломни падания, ставания и тичания подир изкусителния призрак.
А съдбата стои отстрана, гледа и се смее.
Тя е тънка като пръчка, той е дебел като шопар.
Дали тая нееднаквост е всяла вечна вражда помежду им?
Всяка сутрин съм свидетел на чудни драми и комедии.
И още не мога да разбера, кой почва пръв. Тя или той.
Сутрин още спя, и ето че чувам ужасен вик.
— Ах!… Чудовище! — пищи тя — умори ме!
— Усойница… усойница си ти! — възразява неговият дебел глас.
— Ти си звяр… вълк!
И тя почва да пищи.
След малко се захваща една грозна и смешна тупурдия на столове, охканици и злобни ръмжения. Не може да се разбере кой кого бие.
Мъжът вика:
— Не бий!
Жената крещи:
— Преби ме!
Качвам се възмутен, за да направя мир.
Стаята им е разхвърляна ужасно.
— Господине — крещи тя, — моят мъж е злодеец… Преби ме!
Мъжът се усмихва съжалително и с достойнство я кори:
— Не те е срам да лъжеш!
— О Боже, Боже, докога, докога, докога!… — заридава тя и се хвърля на канапето, безутешна и измъчена. — Докога, докога, докога, докога!…
Отпреди пет години тя повтаря тоя отчаян вик почти всяка сутрин…
И все така си живеят.
Докога?…
Посветено на народните учители
Вървя по дълъг и трънлив път през една пуста пустиня. Небото е мрачно, и слънцето сърдито се крие зад тъмните облаци. Наоколо се не вижда нищо. Аз вървя.
Вървя и чувам след себе си някакви тайнствени стъпки, които ме дебнат. Страх свива сърцето ми.
Забързвам.
Тайнствени стъпки забързват след мене.
Аз хуквам да бягам с всичка сила.
Те с всичка сила хукват след мене.
Обръщам се и гледам…
То!
Постановлението против мен. Грозно, лъжливо, с къси крака, дебело туловище, уста като на ламя, разтворена и готова да ме глътне. Очите му светят глупаво и грозно, а на челото му личат подписите на училищните настоятели и на кмета.
Замижавам и си казвам: бягай да бягаме!
— Черпѝ, или ще те изям, казва ми чудовището…
И в тъмното пространство, пред затворените ми очи все пак светят хищните му погледи, и в ушите ми все пак звучат тайнствените и зловещите му стъпки — тайнствените и зловещите стъпки на постановлението.
Аз вървя от село на село и то върви неумолимо след мене и реве:
— Черпѝ, или ще те изям!
А подписите на челото му се смеят и сучат мустаци…
Аз черпя, все черпя…
А то все върви след мене и все иска.
Тоя призрак ме преследва вечно.
С весели другари ли се събера, и то е там. В храм Божи ли отида, и то след мене иде. В училището седи на стола ми. Дебне ме из коридорите на инспекцията. Свиря ли, пея ли, то не ме оставя. Влюбен ли съм, пиян ли съм, или трезвен, то вечно, вечно ме преследва.
То!
Това пусто постановление!
На народните учители
Благо пролетно слънце пече над село. Всичко живо се е размърдало. В разградения училищен двор, обраснал с бурен и коприва, играят моите немирни ученици. Училището е накривило комин, като ергенин шапката си, и самодоволно се е припекло на слънцето. По тревясалите керемиди на покрива му една селска коза богобоязливо си пасе.
Да ти е мило и драго да гледаш…
Но ето че от незнайно място върху кривия училищен комин кацна и се обади зловеща кукумявка.
— Проклятие!
— Кукумяу! Ку-ку-мя-у!
— Кажи, зловеща птицо нощна, мракът ли те изпрати всред бял ден, злини да ми прокобиш? — извиках възмутен.
— Кукумяу!
— Запустение на бедното училище ли, или моето нещастие вещаеш?
— Кукумяу!
— Мрачна птицо, със зелени, пъклени очи! Що искаш да кажеш? На народната просвета ли се подсмиваш, или на мене, що си заложих младините да гния тук?
— Кукумяу!
Проклета да си ти, кажи, защо си пратена тук? Печална новина ли да ми обадиш, че бъднина ме не чака никаква и че тук, в праха училищен, ще мра полека-лека, забравен, изоставен?
— Кукумяу!
— Иди си, проклета птицо на мрака!
Тя шумно отлетя и ме изгледа презрително със зелените си очи.
— Къде отиваш ти, любителко на тъмнината? — викнах след нея. — нима ще обиколиш моите братя по борба, по идея и по страдания, все таз зловеща песен да им пееш?
— Кукумяу! — отговори тя.
В полето, по пътищата и по нивята имаше много хора и всички говореха за своето нещастие, и всички бяха недоволни един от друг.
Дочу ги една малка чучулига и стана и мъчно.
Такъв необятен простор, такива гори, поля и морета е видяла чучулигата — и навсякъде хора, и все те нещастни.
Една сутрин чучулигата се вдигна и с песен се понесе към небето.
Щастлива чучулига.
Тя искаше да отиде при бога, да му попее и да му поиска щастие за хората. Тя беше готова да даде цялата своя волност. Нека бог даде една частица от своето спокойствие и за хората. За тях това ще бъде даже много.
Тая малка чучулига, забравена в своята велика мисъл да донесе щастие на човека, не усещаше умора, а все летеше и пееше.
Пееше от всичкото си сърце, изливаше всичката си топла душа.
И колкото по-високо се издигаше тя, толкоз по-високо ставаше небето.
Но чучулига се не отчая.
По-високо се издигаше тя и по-забравено пееше.
И пукна се песнопойното сърчице на добрата чучулига. Отпуснаха се пъргавите и крилца. Струйка кръв обагри човчицата и.
Тя падна мъртва сред полето.
И никой не чу песента й. Ни щастливия бог на небето, ни измъчените хора на земята.
Когато и да мина покрай книжарницата, не мога да не забележа как тъжно ме гледа от прозорците една книжка с тънки жълти корици, които от ден на ден все повече и повече побледняват, сякаш някой червей гризе сърцето и.
Спирам се понякога и дълго гледам нейното анемично лице, по което не личат вече ни букви, ни име, и скръб пьлни душата ми.
Бедната книжка!
Често се питам, умряла ли е, или умира. Какво се крие под тия бледи, безжизнени, безименни корици? Дали тъгата и радостта на млад незнаен поет? Дали печалната история на някой отдавна преживян живот? Дали тънка философска усмивка лукаво и примамливо се е скрила между тия увехнали страници, или някоя велика идея скромничи там?
Около тая печална книжка надменно лежат дебели томове, спокойни и бездушни като някакви дебели жени. Чета: „Буквата Ъ като най-силен аргумент на нашите патриотически искания“ от професор еди-кой си. Спокоен дебел том. А пък този „Ъ“ в заглавието тъй надменно, гордо и наежено гледа, сякаш иска да се търколи въз тебе и да рече „бау“ — да те подплаши.
По-нататък тежко лежи друг по-дебел том с научното заглавие: „Как да правим петмез от тикви“ — реферат, четен два пъти в икономическото и в природоизпитателното дружество, от някакъв си доктор по медицината. Книга солидна, здрава и с благороден характер.
До нея спокойно и непробудно спят изданията на Книжовното дружество и сънуват нови хонорари. Отстрани висят като откъснати уши юбилейните сборници, издадени в чест на толкова заслужили хора, и си пьчат гърдите за ордени.
Гледам всички тия самосьзнателни книги и книжлета и сърцето ми се свива от жал за тая бедна анемична книга, останала почти без име, забравена и отритната.
— Защо си толкоз тъжна и толкоз бледна, малка книжке? — запитах я веднаж с участие.
Тя заклати печално безкръвните си листа и сякаш заплака. После горестно ми заразправя своите болки.
— Ах, господине, добри, съчувствени господине! Как мъчително се мре и как тежко се живее, когато в жилите не тече топла и възродителна кръв! Нека не ти е обидно, ако си писател, но тия хора, вярвайте бога, са безпощадни убийци. Те с най-голямо страдание влагат на нашите страници ония ужасни микроби от насилени идеи, от глупости, от хвърчащи и неразбираеми мисли, които убиват нас и приспиват всякой, който се наеме да ни чете.
Разтвори ме, та виж какви ужаси лежат в моята душа. Един поет, за да ме опетни, не е спал цели нощи.
Когато стъпих в печатницата, аз бях чиста бяла хартия, невинна и мечтателна. То беше радост неизказана, защото идех с надежда да поема в себе си живот от една трептяща душа, осветена от слънцето на ума, стоплена от огъня на чувствата, дъхаща сила и живот, да заговоря с очарователни думи на света за тая сила и тоя живот. Ах, мечтаех аз по тоя начин да повикам на живот поне за минутка отрудените хорски души, за минутка поне да ги стопля и ободря! О, да знаеш как треперех от желание да бъда хубава и любима, та хорските сърца да ме държат до себе си… Защото, видиш ли тия томове и брошурки около мен, те са страшно студени и страшно коравосърдечни.
Когато ме натиснаха на пресата, за да попия това, което е в мене, аз паднах в несвяст и когато излязох, бях вече отчаяна, останах без сила и се поболях. Ето виж, цяла книга съм, но хората не ме обичат, не се възхищават от мене, не плачат и не се смеят над моите страници.
Тия чудовищни книги, които са натрупани около мене, изглежда да са по-доволни и по-честити. И как надменно се държат.
Понякога, когато ги хване безсъница, те се обръщат към мене и ме дразнят ужасно. Всичките, даже и най-глупавите от тях, знаят да критикуват и да видиш как нахално се държат!
Тяхната постъпка още повече трови моя живот. Аз не мога да се боря с тях, защото съм слаба. Само мълча, въздишам и бера душа. Как? Нима мога да се хваля и гордея със стиховете, които лежат в мене? Те са толкова надути, толкова измислени и безчувствени! Всеки от тях се мъчи да каже колкото може по-голяма и по-странна мисъл, пък то такава сухост и еднообразие излиза, че аз умирам от срам!
Ето сега, когато ви се оплаквам, дебелите глупави томове наоколо ме подиграват и си шепнат като всякога:
— Вижте, вижте нашата поезия, пак иска да се похвали.
Нашата поезия?
Драги господине, познавате ли ме? Наистина ли аз съм това?
И тая анемична, жалка и бедна книжка затрепера нервно със своите бледни листа и заплака.
Адско слънце пече над широкото поле. Там морни работници, пръснати из златните ниви, усилено жънат. Кървав пот капе от челата им и прави червени дири по бодливото стърнище. Нейде екват дружни момински гласове и над полето, като тих ек от медни звънци, се залюлява тъжна песен, тъй тъжна, че ти се струва да е надгробен припев.
Из пътя между нивите бавно отива към гробищата малко, бедно погребално шествие. Пред него върви шишкав поп и пее провлечено, монотонно и безучастно с дрезгавия си глас. След него четирима боси и гологлави селяци, със сърпове, закачени на пояс, носят ковчега с мъртвеца. Две крачки след тях върви самичка млада, изпита, но красива мома, с големи насълзени очи, съсипана от скръб, цяла облечена в черни дрехи.
И никой друг.
Шествието върви бавно. Попът все тъй безучастно и монотонно пее тъжна погребална песен. Босите крака на носачите ровят дребния пясък из пътя и вдигат облак от златен прах.
Песните в порето замлъкват.
Жътварите около пътя прекъсват работата си, изправят се, кръстят се и дълго и тъжно гледат печалното шествие.
— Кой е починал, братя? — питам аз.
— Ти, ти, учителю!
Студени тръпки побиват тялото ми.
— А коя е тая нажалена мома, която ме придружава с плач?
— Твоята несрета, учителю…
Едничка тя — моята несрета — ме придружаваше до гроба.
Една крава, идейки от Слатина или Горубляне, минаваше край царския дворец.
Тя видя пред голямата желязна порта струпан много народ. Това я уплаши. Тя поиска да побегне, но остана. Може би тя не знаеше улиците, може би не можеше да ходи по паважа, защото беше съвършено боса.
А може би в нейния тайнствен мозък се породи онова същото любопитство, което беше спряло и струпало хората там.
Какво ставаше в нейната мълчалива душа?
Тя се спря, проточи мършавата си шия, повдигна незлобивата си глава над цилиндри, дамски шапки и погледна.
Тогава в нейните големи бадемовидни очи, красиви и пълни с желания и скръб като на млада вдовица, аз видях не тъпото, плоското и безлично човешко любопитство, което се подаваше из очите на струпалите се там хора. Не, в очите на това животно светеше едно умиление и едно желание, едно възхищение и един привет, едно добро сърце самичко и скромно.
Тя се обърна и ме погледна, усетила може би моето внимание и съчувствие, после по-високо повдигна главата си и почна да гледа със същия добър възторг през голямата желязна порта.
Кого гледаше това тайнствено животно, попаднало така случайно между хората? На що се радваше? От що се възхищаваше?
Царят ли видя и взе някое случайно негово кимване за поздрав към нея?
Аз я погладих дружески по челото. Кравата ме погледна, като че ми каза нещо, и пак устреми красивите си очи там нейде зад желязната порта.
Тогава аз разбрах, че това нещастно некултурно животно не се възхищаваше с възхищението на публиката…
Не!
Тая милоока крава се радваше на разкошната зелена тревица в двора.
Тъмна и страхотна нощ. По небето с бяс и бързина се гонят големи парцаливи облаци и през черните им дрипи от време на време студено поглежда луната.
Аз се прибирам по една тъмна уличка в края на града. Влажен вятър час по час се спуща като псе върху мен, граби в шепите си жълти листа из малките градинки и ме бие с ожесточение. Стенат глухо под гнева му оголелите тополи отстрани. Той шиба, брули, пищи зловещо, заканително и се продънва в бездната на мрака.
Зад мен се блъсна от неведома сила стар, гнил вратник и прискърца от болки.
Обърнах се и погледнах през скелета му: запустял двор, в дъното слупен стар дом, натежал към земята, потънал в буренак, бодил и тъмнина. Малка, бяла пътечка пълзеше от вратичката до него.
Чух плач. Сподавен, глух и безнадежден плач.
Кой ли плаче в нощта?
Вятърът бе спрял. Но гнилата вратничка пак се блъсна силно, сякаш се разби. Една невидима и сърдита ръка я отвори…
Оттам излезе сиромашията, дошла по здрач да пренощува.
Тя бягаше уплашена и погнусена от това гнездо на нещастията, рожба на нейното сърце.
Тя бе видяла в голата стая, през изкъртените стени на която пееше вятърът, хубаво като ангел дете, умряло в ръцете на майка си.
Тя бягаше уплашена и негодуваща.
Вятърът с вик се спусна нагоре и подгони сърдито сиромашията, чиито боси стъпки дълго чувах по мократа земя.
Тъмна е нощта, унило вятърът пищи и бие с жълти листа по прозореца. В полето куче вие зловещо. Глас някой стене в нощта. Старата върба плачевно скърча в двора.
Вратата на стаята ми полека се отвори. Влязоха една по една две беззъби, грозни баби, а след тях — младо хубаво момиче с венец от увехнали полски цветя. И трите бяха облечени в дълги бели ризи. Влязоха и седнаха зад вратата една до друга.
— Ние сме орисниците — каза едната.
— Какво търсите тук? — рекох им аз. — Нима, когато съм роден, вие не сте прокобили над люлката съдбата ми? Вие, зли жени!
Бабите злорадо се засмяха. Момичето огорчено наведе очите си.
— Синко, не сърди се — започна другата. — Всичката ти злочестина е прокобена от това младо момиче, което върви с нас. То се смили над тебе и съзна, че е постъпило жестоко…
— Значи, тя иде да иска извинение?
— Не, тя ти носи утешение.
Младото момиче стана смутено и развълнувано.
— Ние дойдохме при теб — рече то, — за да ти кажа тия думи: страданието възвишава духа.
Трите орисници излязоха тихо, както бяха влезли.
— Утешавайте другиго с тия приказки — извиках възмутен след тях. — Аз познавам добре страданието. То вдига високо духа, като го тегли с въже за шията!
Глас някой отново простена в нощта.
Стоя край морския бряг и гледам вълните. Като млади, игриви момичета те летят по безкрайното море и пеят диви и свободни песни.
— Мили, хубави вълни, починете си. Какви са тия вечни игри?
Вълните плискат по брега, смеят се и думат:
— Какво трябва на вас — поетите, — та вечно ни питате къде летим, защо се бием в бреговете, защо шумим, защо играем като безумни? Ние сме свободни, весели вълни, нам никакви закони не тежат, бездната е наша майка и любовта е наша цел. Прегръщаме скалите, целуваме бреговете и умираме щастливи.
Нам никакви закони не тежат.
Да живее свободата!
Летят леките вълни, летят по базкрайното море като млади, игриви момичета и пеят диви и свободни песни.
Бях дете. Като тичах веднъж по ливадите, намерих едно орлово перо. Голямо, хубаво орлово перо. Кой беше по-честит от мене? Аз го вдигнах високо в ръце и тичах с всичка сила. Струваше ми се, че летя с лекотата на орела.
Станах юноша. Тогава накичих шапката си с това орлово перо и залюбих най-хубавото момиче на света. Кой тогава беше по-честит от мене?
Беден бях, нямах нищо друго освен това орлово перо. И моето любимо момиче ме остави. Бяха й казали, че на света не може да се живее хубаво само с едно орлово перо. Нейната добра женска душа разбра лесно това.
Никой не беше по-злочест от мене.
Аз скрих орловото перо и сърце ми не даваше да го нося вече. В душата ми се засели тъга и с нищо не можах да я разпъдя. Оттогава почнах да виждам, че всички хора страдат като мене и повече от мене.
Защо животът е толкова невесел?
Извадих отново аз орловото перо, но не бях вече нито дете да си играя с него, нито юноша да се накича. Тогава го подострих тънко и си направих от него писалка.
И поисках да напиша нещо весело, но то излезе тъжно.
Аз знаех една песен.
Трябва да е било много отдавна, още в детинството ми, защото не помня вече нито мелодията, нито думите. Сърцето ми се топи от спомена и копнее да долови и да се изпълни отново с тая сладка пролетна мелодия и тия пълни с тайнственост думи на моята песен, но не може.
И всеки път, когато изляза на полето, видя неговия пролетен празник, срещна взора на срамежливите теменуги, чуя над главата си песента на чучулигата, усетя младата милувка на вятъра, който закача зелените листа и танцува по поляните като момиче: всеки път, когато видя пръснати по черните угари, наведени над ралото бедните деца на майката земя и погледна тоя безкраен пейзаж от селца, пътища и речища, огрян от небесната усмивка — тогава в душата ми се наливат вълни от сладкото томление, от тържеството и надеждата, с които ме изпълваше някогаш моята малка песен. Моята забравена песен!
Есени, когато тежки мъгли легнат на небосклона, когато огнени и златни рани нашарят гората, когато птичките бягат, когато цветята мрат и тревата более, колко мъчно ми е тогава за моята забравена песен!
Каква беше тя? За моето детинство ли разправяше, моето малко селце ли рисуваше? Или то беше песента на бързата рекичка, при която си играех? Или това не било песен, а само тъй ми се струва? Може би това е мъничката другарка на детските ми игри, която сега тихо почива в своето малко гробче! Може би това е нежната майчина милувка, топлата майчина сълза!
Съществуваше ли тя, пял ли съм те, моя малка, мелодична, тайнствена песен, или това са били блажените сънища на едно мечтателно и болно дете?
Плаче ми се за тебе, моя забравена песен!
Дали ще си припомня някога думите ти, дали ще чуя пак твоята нежна полска мелодия?
Тогава, когато, уморен от живота, легна да си почина в гроба, освободен от хилядите предразсъдъци, които правят живота мъчен, от хилядите условности, които го правят суетен, когато над мене се зазеленее тревица и цъфне саморасла шипка, когато забравя всичко и моят ум престане да търси истината и да се тревожи от лъжата за добро и зло — тогава, в тая гробна тишина, аз вярвам, ще чуя тебе, моя сладка забравена песен, и под твоята тиха мелодия, и под твоите тайнствени и мили думи ще спя, ще спя тихо като на майчини си скути.