Стефан Епитропов
Азбучно битие
Избрани стихотворения

Ако денят ми стане безразличен

и се чудя какво да го правя;

ако престана някога да обичам

и приятелите си забравя;

ако Моцарт не ми се слуша

и Ботев не буди у мене тръпка;

ако остана равнодушен

към безобразна постъпка;

ако животът ми стане бреме

и предпочитам уютната стая,

то значи, че преждевременно

за мене дошъл е краят!

Притекох се, бързо спасих глухонемия.

Отместих го, път на колите да стори.

А той за благодарност, без извинение

слуха ми открадна и ме събори…

Слепият чукаше с бастун по оградата,

но на бордюра се спря като пред бездна.

С ръка го преведох, а той за награда

ограби очите ми и с тях изчезна…

Изправих сакатия, затънал в локва.

Той с благодарност ми стисна ръката.

Но мигом с бастун ме удари жестоко,

открадна краката ми и с тях избяга…

И вече глух, и сляп, и сакат — окаян,

аз плача от скръб на тъмната улица.

Подхвърлят ми хората по някой залък

и аз го споделям с братята кучета…

От високо грижите изглеждат дребни

и светът е по-широк.

Човек могъл би

от небето да си гребне

и да пие

синия му сок.

Но слезем ли,

животът пак се връща,

какъвто си е всеки ден

и всеки час.

И грижите са все един и същи,

същите сме ти и аз.

Умират бързо крехките надежди,

посипани от делничния прах.

И краткото издигане изглежда

като безсмислена лъжа.

И пак въртим се,

на колело подобни.

И всеки е към нещо устремен.

И всички дни са сякаш пробни.

А все не идва

истинският ден…

Слънцето рано изскача в простора,

бързо узрява денят като грозд.

Гроздоберачите — пъргави хора —

весело срещат деня като гост.

Светят под слънцето едри зърната —

сякаш прозрачен, златист кехлибар.

Пляскат крилете на птичето ято,

човките лепнат от сладък нектар.

Плодна ще бъде и тази година,

багрена есен край нас ще гори.

Силно ще бъде червеното вино,

чашите пак ще пламтят от искри!

Тръпне кръвта ми, от сладост наситена,

в ритъм извира у мен яснота.

Бие сърцето, от грижи пречистено,

тихо в кръвта ми струи доброта!

Завърна се от работа,

прекрачи прага тя.

За миг в очите стари

припламна светлина.

На масичката проста,

под старата асма,

я чакаха спокойно

два плика, две писма.

Пристъпи прималяла,

с разтупкано сърце.

И дълго тя ги гали

с очи и със ръце.

И сякаш двата сина

пристигнаха със тях.

И звънна под лозите

безгрижният им смях.

От радост болни стави

забрави мигом тя.

Забрави и тъгата

от тази самота.

Чете ги, препрочита

за кой ли вече път.

И сълзи във очите

на майката блестят.

Той беше дребен, сух, но сякаш бе от камък.

С коса, с мотика, с плуг — работеше за двама.

А беше едра тя, с очи наивни, сини.

До него цял живот работеше за трима.

Погледнеш отстрани — май смешни ти изглеждат:

когато му приказва, тя малко се навежда.

Без никаква любов той взе я от Балкана.

Но вярно я избра — добра жена му стана.

Отгледаха деца, ядосваха се много:

все някаква беда, все някаква тревога.

Превърта се живот и дните се изтичат —

без думата „Любов“, без думата „обичам“.

Животът бе за тях това — да се живее.

Тъй просто песента на птицата се лее.

И многото тегла, изпитали главите им,

превърнаха във сплав сърцата и душите им.

„Брей! Случих на късмет“ — той мислеше за нея.

Тя мислеше: „Без него как можех да живея!“

И виждаш: две души — но те в едно са вплетени.

Едно сърце, душа — във вечността понесени…

През младостта им — горд, намръщен —

не й призна, че много я обича.

А после не остана време — къщата,

децата… Двамата все тичаха.

Животът труден — само дълг и грижи…

За децата блъскаха с надежда.

Дните неусетно тъй се нижеха

и времето не стигаше за нежности.

Децата отлетяха, без да забележат…

И останаха отново само двама.

Сърцето му омекна, сякаш се разнежи.

Но точно тогава най-страшното стана!…

Завинаги от него тя вече си отива.

След нея той крачи, останал без сила.

И мисли: цял живот до него беше жива,

ала не смогна да й каже

                колко му е мила!

Има нещо светло зад завоя…

Край дърветата се вие път.

И лети пред мен мечтата моя,

и през мен усмихва се денят…

Там, зад хълма, ме очаква нещо.

То ще бъде сигурно добро. —

Може би добър човек ще срещна,

може би поточе от сребро…

Може би зад хълма нищо няма?

Може би си го измислям сам?…

Не, не е възможно да се мамя!

Нещо хубаво ме чака там!

Небето беше свъсено, мъгливо.

Бях мрачен, на света сърдит.

Дочух как малчуган крещи щастливо:

„Улучих те! Застрелян си! Убит!“

Потръпнах аз и болка сви сърцето…

Потъвах във снега от тиха скръб.

И както крачех бавно сред момчетата,

в миг снежна топка ме удари в гръб.

И кипна възмущение в гърдите

от този детски невъзпитан нрав…

Но само щом си срещнахме очите,

стопи се мигом бурният ми гняв.

В очите им видях усмивка детска.

Припомних си, че бях и аз дете…

И парна ме в гърдите кръв гореща:

аз вече бях със топка във ръце.

И в утрината, още много тиха,

нададоха децата боен вик.

Срещу „врага“ си бързо се сплотиха:

градушка топки ме обсипа в миг…

Небето светна — стана мило, ведро…

Деца, благодаря за този ден!

О, вие ми го подарихте щедро.

Предавам се! Щастлив съм! Победен!…

Твоята искреност ме сломи —

безпощадна и ясна.

Свела глава,

ти гледаше малката ваза.

Гласът ти трепереше

от болка,

от мъка,

от страх!

Но сили намери

и всичко ми каза.

Очи не повдигна

от празната ваза.

Твоята искреност ме сломи —

безпощадна и ясна.

О, как в изневярата си дори

можеш да бъдеш прекрасна!

Аз се гърча, безсилен

да те обидя.

Жив ме изгаря

страшният огън! —

Изневярата ти простих,

но искреността ти —

не мога!

На Елица

Разсеян, уж към внучката поглеждам,

но явно в чутото съм бил вглъбен,

защото тя на куклата нарежда,

а аз си мисля, че говори с мен.

„Не може тъй, тук трябва ред да има!

Играчките разхвърляла си пак!…“

Тя кара се на куклата любима

и тупа нервно по килима с крак…

И спомням си баща й петгодишен

как яздеше на дървения кон.

След туй започна буквите да пише,

да майстори с чукче и със трион.

Сега за хората издига сгради

и вечер се завръща изморен.

Годините си в него виждам млади

със дългия и натоварен ден.

Така животът своя кръг затваря

с опорните си точки — само три.

Но в бъдещето те ще се повтарят

и ще се слеят с вечността дори…

Ти помниш ли дъжда на младостта ни,

когато ни събра под малка стряха.

Не искахме тогава да престане,

че капките тъй хубаво звънтяха.

Водата, по бордюра сив поведена,

тъй близо до краката ни се стичаше.

А ний, във вадичката мътна вгледани,

не знаехме, че вече се обичаме.

А после колко дъждове валяха

и в черни облаци тъмнееше небето…

Но все си спомняме оная стряха,

която топли цял живот сърцето!

Когато остареят, по-добри ли стават

хората, или пък стават по-страхливи —

но започват на другите да прощават

и да благодарят, че още са живи…

Баща ми, на смъртния одър, прости на съседа,

който нашата крава със вила промуши,

защото влязла в двора му да погледа

и дръпнала няколко листа от крушата.

Прости и на съседа ни, който открадна

пет чувала жито право от хармана.

И през тежка зима ни остави гладни,

та със мамалига мама ни изхрани…

Не разбрах тогава слабост или сила

е да простиш на хора като тези.

Може би татко очакваше божия милост

и за добрината си в рая да влезе…

Исках да го разбера, но беше напразно…

Сега се моля с надежда в очите:

Господи, с такава доброта не ме наказвай,

за да не прощавам на подлеците!

Няма за втори път да се срещнем!

Няма!…

Не ще се повтори лятото ни горещо,

когато по брега бродехме двама.

Когато ни мамеше морето

и ни обещаваше прегръдка.

Когато докосвахме небето

не с пръсти, а с тръпка.

Няма да минем по нашата улица —

толкова дълга и толкова къса,

в замайващ липов аромат забулена,

с прашец златен отгоре поръсена!

Нашата пътека в гората,

нашата малка поляна!…

Няма никога вече листата

тъй влюбено да ни галят…

Няма да се повтори залезът замислен…

И нека никога не се повтаря!

Нека всичко да бъде единствено!

Веднъж се обича, веднъж се изгаря!

Дърветата са тъжни, обезлистени,

просторът е оловен и студен.

И хората вървят замислени,

потънали във мръкващия ден.

Но аз, очи притворил, виждам още

морето на зелената трева.

Усещам мириса на летни нощи

и чувам шепота на влюбени слова.

И мисля пак за листите зелени,

окапали по синури, край глъхнал път.

Макар че покрай тях е вече тление,

но те все още на живот дъхтят…

Животът в тленното живее само.

От тленното избликва всеки зов.

Без него нямаше да има: „Мамо!“…

Ни пориви, ни болка, ни любов.

Да, всичко скъпо нам е тленно.

Да, тленни сме и ние: аз и ти!

Без тленното ще бъде тъй студено,

студено ще е слънцето дори…

И благославям всичко туй, което

на хората дарява тленността,

възпявано от птици и поети

и сливащо се с вечността!…

Сякаш съм надникнал в сътворение.

Стъпвам тихо между облаци от цвят,

за да не прекъсна тихото жужене

и роенето на този дивен свят.

Крача бавно в белите сияния.

До сърцето ми достига сок тръпчив,

сок — началото на всяко съзидание

и на чудото да дишаш, да си жив.

И не смея аз да проговоря

под красивия и нежен свод —

нека сокът да расте на воля,

нека се превръща в сладък плод…

Мислех си, че всички тайни зная,

но сред цветове, пчели, жужене

аз стоя незнаещ и замаян,

както се стои пред сътворение…

Аз тук дойдох да търся нещо важно,

което в мен прозвънна преди дни…

Което в нощите ми се обаждаше

със глас забравен, но любим…

Претърсих гардероби и килери,

в градината разгърнах всеки храст.

С надеждата, че все ще го намеря,

качих се и на клонестия бряст.

Да, всичко тука е до болка скъпо —

от прага стар до синьото небе.

И всичко в свидни спомени се къпе…

Но туй, което търсех — друго бе…

Едва когато здрачът ме наметна

(как бързо времето тече),

във паметта ми въгленче просветна —

че търся малко къдраво момче!

Едно момче — днес вече побеляло,

изстрадало света от край до край,

дошло да търси своето начало,

което в златна светлина сияй!…

Познавам тези гумени ботуши,

големи и широки като лодки.

Рибарят сякаш цял във тях е сгушен

и в скута на съня отдъхва кротко…

Той цяла нощ с водата се е борил,

със мрежата, със шаващата риба…

На съмване е легнал от умора,

преди да стигне своята „колиба“…

В съня си чува утринните песни

и пак усеща полъха на Дунава.

Закрил очи от слънцето със вестник,

сънува най-богатия си улов!…

Той спи. Дъхът му вестника повдига.

И въпреки че скрито е лицето,

той сякаш шеговито ми намига:

„Животът хубав е, нали, момчето ми?“

На жена ми

Защо си мислиш, че съм равнодушен,

когато те посрещам мълчалив?

Аз пак се радвам, с интерес те слушам,

ала на думи по съм пестелив.

Че времето на думите отмина —

потребна ми е твоята ръка!

Жълтеят листи в нашата градина,

настъпват дни на мъдра тишина!

Говори класният. Едва усмихнат.

Горчи тъга по влажните очи.

За първи път гласът му тъй е стихнал.

За първи път класът така мълчи.

Как трудно е да се прекрачи прагът,

когато ще е за последен път…

Очите им по чиновете бягат,

оглеждат всеки ъгъл, всеки кът…

Как странно е устроено сърцето:

навън примамва ги животът млад,

а тъй е мила стаята, където

остава чуден юношески свят…

И нивга вече дружното им ято

не ще се събере така във клас.

И няма да послуша в тишината

познатия и скъп до болка глас.

Дори на срещата след пет години

едва ли всички ще се съберат.

Ще трябва някой срочно да замине,

а друг ще бъде на далечен път…

Звънецът!… Бие на раздяла!…

Напира във сърцето млада кръв…

А стаята във тишина е цяла.

О, кой ще стори тая крачка пръв!

Ако не бяхме фантазьори,

как щяхме на този свят да живеем!

Как щяхме да стигнем просторите,

как щяхме песни да пеем!

Всичко се ражда от фантазия:

и спускането в недрата дълбоки,

и песента на летежа — тази,

която ни въздига над болките…

Фантазьорът гърдите разтваря,

сърцето болно изважда

и като в приказка стара

здраво сърце присажда…

Ако не бяхме фантазирали,

как щяхме да обичаме!

Та нали си избираме

измислените от нас момичета!…

Светлооки, светлоруси,

бързат — целите сияйни.

Те си шепнат помежду си

и споделят малки тайни.

Красота и нежна сила

от телата им ухае —

дъх на цвят, на билка дива,

дъх на чистота и здраве.

Като лястовички мили —

чик-чирикат, без да спират.

Ученици закачливи

закачливо им подсвиркват.

Вид си дават, че не чуват,

но да скрият те не могат

как гърдите им вълнува

най-щастливата тревога…

Изгрев. Светлина. Безмълвие.

Будят се от сън цветята.

Чувствувам, че ме изпълва

мъдростта на синевата.

Странна среща в мен си дават

нежна близост и далечност.

Чувствам как през мен минават

мимолетен миг и вечност.

Клоните над мене свеждат

росните листа зелени.

Чувствувам, че се оглежда

в мене цялата вселена…

Часовнико, от тебе времето тече като вода от пукнат съд…

Дори когато ние спрем, ти пак си в нас на вечен път…

И аз, от твоя звън замаян, към вечността вървя все пак…

И в мене — като в сън кошмарен — чувам вечното: тик-так…

Едно повтаряне безсмислено секундите ми все брои.

Аз зная — и без твойта истина кръвта на времето струи.

Кръвта на времето изтича и няма връщане назад.

Дали си пил, или обичал — над всички ни ще легне мрак…

Но ние мерим с друга мярка — не с мигове, а с векове!

Художникът — със багра ярка, поетът — с чудни стихове!

Запалва слънце на тавана с резеца вещият резбар.

Сърцето ни с рой звуци грабва един магьосник — цигулар…

Не, не! Не можеш ни ограби, макар да късаш миг след миг.

Ний знаем болка, знаем радост — родени сме с родилен вик.

В нас бий сърце, а не машина. И носим името Човек.

Родени сме да сътворим от миговете кратки — век!

И в този век на чудесата —

с ракети, с полети космични —

човекът има проста нужда

да го обичат, да обича…

Да тръгне през гората тиха

в ден пролетен или пък есенен,

да диша и да го докосват

тревите, клоните надвесени.

Да спре при извор или ручей

и цял в прохлада да потъне.

Да слуша тишината нежна

и крак в тревата да подгъне.

Да тръгне по една пътека,

която някъде се губи,

да стигне скътана поляна

и в шепота й да се влюби.

И да усети глад човешки,

и да усети проста жажда.

И седнал на земята топла,

да чувствува, че се възражда!…

Умират цветовете есенни,

просветва зимна красота.

И в грижите си все унесени,

осъмваме сред белота.

Ей клюмналата хризантема —

обсипана е цяла в скреж…

По нещо всеки ден ни взема,

но пак се ражда нов копнеж!…

Зад хълма слънце превалява

и пада непрогледна нощ.

Но виж: звездите затрептяват

и лумва звездният разкош.

Така отрежда битието

и трябва да се примирим:

ще бъде светло днес небето,

а утре ще чернее дим…

И радост болката ще сменя…

Отново ще се сипе сняг…

Ще цъфнат нови хризантеми!…

Ще бъде тъй! И пак! И пак!…

Бях тъжен, бях много самотен,

когато телефонът иззвъня.

И взел слушалката,

усетих в миг да ме изпълва

гласът на влюбена жена:

„Обичам те! Помни!“

Аз исках да й кажа, че греши,

че думите й не достигат

до любимия.

Но нямах сили да го сторя…

Не знам коя бе тя,

но думите й като чудо,

макар изречени за друг,

прогониха скръбта и самотата

и светнаха в душата ми

като светулки…

На Делян

Вървим. И твоята ръчичка

се гуши като птиченце във моята.

И нещо шепнат малките ти пръстчета

на мойте пръсти…

                Аз помня как дойде на този свят…

                Не вярвам в чудеса.

                Но няма по-голямо чудо на света

                от твоята ръчица петопръста,

                приличаща на моята,

                от двете ти очи със бледи вежди,

                приличащи на моите…

Кога успя да ми ги вземеш? —

Очите ми и веждите, и устните,

ръцете и гласа дори?

Ти целия си ме ограбил!…

                Аз зная, че годините минават

                и някой ден оттука ще изчезна…

                Но веждите ми пак ще се усмихват,

                но моите очи ще светят пак…

Ръката ти тогава

ще стиска все тъй топло

ръчицата на други малък син.

И тя ще мърда като птиченце

във твоята ръка.

И пръстчетата малки пак така

ще шепнат тихичко на твойте пръсти.

                А веждите, ръчичките, очите

                ще бъдат като твоите.

                И ти ще бъдеш като мене —

                най-щастливия ограбен на света!

На Елеан

Всеки ден косата побелява,

бавно я посипва есенна слана.

Вятърът перчема бял развява,

сякаш да разсее скритата тъга…

В тези тъжни дни какво остава,

щом не можем старостта да спрем?…

Гледам с радостна утеха

как синът развява

непокорния перчем…

Естествено и аз ще си отида,

тъй както съм дошъл на този свят.

И няма за какво да се обидя

на този прост и ясен кръговрат.

Аз просто ще отсъствувам оттука,

тъй както много други преди мен.

Ще пеят птици, извор ще бълбука,

нощта все тъй ще преминава в ден…

Аз мисля — не живях напразно:

от подлеците не изпитвах страх,

напусто не обичах и не мразих,

на този свят излишен гост не бях…

Не ме боли, че вече ще ме няма.

В отсъствието с вас ще бъда цял.

В това е сякаш тайната голяма.

Аз сливам се с деня, след мен изгрял!…