За трите златни кукли и още тридесет и шест индийски приказки
За трите златни кукли
Разказват, че един бадшах[1] поискал да узнае умни ли са поданиците на неговия съсед, султана, и му изпратил подарък — три златни кукли. Куклите били съвсем еднакви — и по вид, и по големина, и на тегло. Но бадшахът заповядал да кажат на султана, че куклите имат различна цена — едната е евтина, втората — по-скъпа, а третата — най-скъпа. И той искал да му съобщят защо това е така.
Зачудил се султанът на подаръка и заповядал на придворните си да узнаят по какво се отличават куклите една от друга. Разгледали придворните трите кукли и намерили, че между тях няма никаква разлика.
Скоро вестта за подаръка се пръснала из целия град. За куклите научили млади и стари. Тогава един беден младеж, който бил хвърлен в затвора за някакво дребно провинение, помолил да кажат на султана, че ако му позволят да види куклите, той се наема да разбере по какво се различават. „И ако изляза прав — казал той, — нека ме освободят от затвора.“
Султанът заповядал да доведат младежа в двореца. Донесли куклите и ги поставили пред него. Разгледал ги младежът и забелязал, че в ушите и на трите кукли са пробити дупчици. Тогава той взел едно тънко стръкче и го мушнал в ухото на едната кукла — другият край на стръкчето излязъл през устата й. После проврял стръкчето в ухото на втората кукла, — то се показало през другото й ухо. Най-после пъхнал стръкчето в ухото на третата кукла — то останало в нея.
Тогава младежът казал:
— Ваше величество! Тези кукли са като хората. Първата прилича на човек, който щом чуе нещо, бърза да го раздрънка на всички. На такъв човек не може да се разчита. Затова и цената на тази кукла не е голяма. Втората кукла прилича на този, у когото чуждите думи влизат през едното ухо и излизат през другото. Той е човек безгрижен, не запомня думите на хората и не се вслушва в съветите им. А третата кукла прилича на човек, който поглъща всичко, каквото чуе. Такъв човек е достоен за доверие, сигурен, сериозен. Затова и цената на тази кукла е най-висока.
Изслушал го султанът и се зарадвал. Всички придворни взели да хвалят младежа. Тогава султанът заповядал да напишат върху куклите коя е най-евтина, коя — по-скъпа и коя — най-скъпа и ги върнал на бадшаха, който му ги подарил. А младежа пуснал от затвора и го направил свой приближен.
За измамника и слугата му
Имало някога един измамник. Не му се искало да плаща на слугите си и ето как се изхитрил: взел си един чаршаф, но толкова къс, че ако се завиеш с него презглава, краката ти ще останат непокрити, завиеш ли краката си, главата ти ще остане навън. Когато някой от слугите идвал за месечната си заплата, измамникът лягал и му заповядвал:
— Я вземи оня чаршаф и ме завий!
Ако слугата покриел господаря си презглава, господарските крака оставали голи; ако завиел краката му — главата оставала открита. Тогава господарят се разгневявал, обвинявал слугата в непокорство и го изгонвал, без да му заплати за работата. Излязло му най-после такова лошо име, че никой не искал вече да му слугува.
Но минало време. Дошъл по тези места някакъв чужденец и се условил да слугува у хитреца.
Съседите почнали да го съветват:
— Твоят господар е измамник. По-добре го напусни.
— Защо? — запитал новият слуга.
Разказали му съседите как нечестно постъпвал господарят му, но слугата казал:
— Аз все пак ще му служа, а когато си тръгна, ще получа цялата си заплата.
И той усърдно слугувал на господаря си, а като изминал един месец, поискал заплатата си. Тогава господарят, както бил свикнал, легнал и наредил на слугата си:
— Я вземи оня чаршаф и ме завий!
Взел слугата чаршафа и покрил господаря си презглава. Той веднага казал:
— Не виждаш ли — краката ми са отвити!
Слугата покрил краката му.
— Гледай, главата ми е открита! — извикал господарят.
Слугата отново завил главата му с чаршафа.
А господарят се разгневил и закрещял:
— Ти ослепя ли? Не виждаш ли, че краката ми са открити! Значи така ме слушаш ти, а!
Тогава слугата, без да каже зла дума, взел пръчката, която бил скрил наблизо, че като зашибал господаря си по ходилата! Господарят в миг дръпнал краката си и се свил на кълбо под чаршафа. Слугата веднага подпъхнал чаршафа от всички страни около него, казал му: „Остани със здраве“, взел заплатата си и дим да го няма.
За петела и лисицата
На високо дърво бил кацнал един наперен петел и кукуригал. Чула го лисицата и дотичала под дървото. Като видяла тлъстия млад петел, устата й се наляла.
„Какво ли да измисля, та да накарам петела да слезе долу? Слезе ли, ще го хвана и ще го изям!“ — разсъждавала лисицата.
Всеки знае, че лисицата е хитро животно. И този път не й трябвало много време, за да измисли хитрост. Застанала под дървото и казала:
— Братче петленце! Аз не мога да се кача при тебе. Но ако ти слезеш долу, знаеш ли как хубаво ще се забавляваме — ще си поиграем, ще потичаме!
— Сестрице — отвърнал петелът, — твоят род открай време враждува с моя. Ако не беше така, защо да не сляза!
— Що думаш? — извикала лисицата. — Ти навярно не си чул за какво биха барабана!
— За какво? — попитал петелът.
— Значи наистина не знаеш новината! — казала лисицата. — Слушай да ти кажа. Не минавал ден животните да не се оплачат на своите предводители, че хищните зверове ги нападат и разкъсват. Това, казвали, не бива да продължава! Затова предводителите на всички животински родове се събрали й мислили цели десет дни. Най-после решили да забранят на зверовете да се убиват и изяждат един друг. Нещо повече — да им забранят да си причиняват и най-малката пакост. А вчера цял ден биха барабана, за да известят това решение на всички зверове. Ти как не си чул нищо? Да не си спал?
— Добра новина! — рекъл петелът. — Сега всички животни ще живеят без страх.
— Та нали и аз затова ти казвам: слез от дървото! — повторила лисицата.
Замислил се петелът — какво да прави? Дали да вярва на хитрушата, или не?
В това време се задали отдалеч две ловджийски кучета и затичали към дървото. Петелът закукуригал.
— Две ловджийски кучета идат насам! — отвърнал петелът.
Като чула това, лисицата подвила опашка и беж да я няма!
— Стой! Защо бягаш! — извикал петелът. — Нали каза, че вече няма от какво да се боим?
А лисицата отвърнала:
— Може и тези кучета като тебе още да не са научили новината. Ще ме хванат и ще ме разкъсат!
Петелът разбрал всичко и си помислил:
„Ей, че измамница! Сама е измислила всичко! Искала е да ме изяде… На враг не бива да се вярва!“
За прилепа
Някога между зверовете и птиците избухнала война. Тогава прилепът си казал:
— Никой още не е решил какво съм аз — зверче или птица. По-добре ще бъде да си стоя настрана. Няма да отида нито при зверовете, нито при птиците. Ще почакам да видя кой кого ще надвие и ще отида при победителите!
А в това време двете враждуващи войски се срещнали. Започнало голямо сражение. Прилепът гледал битката отдалече. Гледал, гледал и почнало да му се струва, че птиците ще победят. Хвръкнал той към тях, но не се приближил съвсем. Мислел си: „Нека победят, тогава ще отида при тях!“
Но не след дълго на прилепа се сторило, че ще победят зверовете. Мушнал се той между тях и казал:
— Моята муцунка е съвсем същата като на мишките. Децата си кърмя с мляко, а птиците не правят така. Значи аз съм зверче. Затова приемете ме във вашето племе! Цял живот вярно ще ви служа. За нищо на света няма да ви предам!
Зверовете повярвали на прилепа и го приели.
А птиците все пак победили — много храбър бил пълководецът им — орелът. Прилепът се изплашил много и си помислил: „Няма да се отърва сега от птичите нокти!“ И решил да се спаси с бягство. Отлетял към планините и горите и взел да се крие в хралупите на дърветата.
Прилепът и досега така си живее — презрян от всички. Денем се крие, а само нощем, когато птиците и зверовете спят, излиза.
За цената на бадшаха
Един бадшах извикал най-изкусните майстори от всички краища на своята страна и им казал:
— Вие знаете за какво служи всяко нещо и можете да определите точно цената му. Тогава кажете: какво струвам аз? Но внимавайте — сбъркате ли, ще ви накажа сурово.
Чули майсторите заповедта на бадшаха и се изплашили. Не вярвали, че ще успеят да запазят живота и честта си.
Имало между майсторите един умен старик — дълго бил живял, много бил видял на този свят.
— Заведете ме при бадшаха — рекъл той на другарите си. — Аз ще му кажа какво струва и ще спася честта ви.
Завели майсторите старика в двореца и доложили:
— Този старец знае цената на ваше величество.
— Отговори ми точно — заповядал бадшахът, — нито намалявай, нито прибавяй нещо, ако не искаш да те накажа най-строго.
Старецът се поклонил и казал:
— Цената на бадшаха, нашата светла надежда, е пукната пара!
— Как така? — подскочил бадшахът. — Как може такъв бадшах като мене да струва пукната пара?
Старецът отговорил:
— Ако някой си купи роб, той кара роба да върши всякакви работи — нужни и ненужни, а сам нищо не прави. Но ако някой купи ваше величество, каква изгода ще има той от покупката? Не вие ще му служите, а той на вас. Не стига това, а ще трябва още да ви хвали и да ви се кланя, а полза от вас — никаква.
За търговеца и папагала
Един търговец имал папагал.
Веднъж търговецът решил да отиде по работа в Бенгалия. Преди да тръгне на път, той събрал цялото си семейство и казал:
— Аз заминавам. Кажете какви подаръци искате да ви донеса от Бенгалия.
Всеки съобщил желанието си и търговецът обещал всичко да изпълни. После се сбогувал и се готвел вече да тръгва, но му дошло нещо на ум и отишъл при клетката на папагала.
— А на тебе какво да донеса? — попитал търговецът.
— Нищо не ми трябва — отвърнал папагалът, — но и аз имам една молба. Ако се наемаш да я изпълниш, ще ти я кажа.
— Че каква е тази молба? — засмял се търговецът. — Ако мога, ще се опитам да я изпълня.
Тогава папагалът казал:
— В Бенгалия, където отиваш ти, има такава и такава поляна, на нея расте голямо дърво, а на дървото живеят много папагали. Иди, моля ти се, при това дърво и поздрави папагалите от мене. После им кажи: „Моят папагал, който живее в клетка, ме помоли да ви предам, че вие си летите над горите и градините, а за тези, които скърбят, и не помисляте. Вашите сърца са каменни!“… Нека ти отговорят на това, а ти ми предай думите им — ще ми направиш голяма услуга.
Пристигнал търговецът в Бенгалия, накупил стоки и преди да си тръгне, отишъл на поляната, за която му говорил папагалът. Погледнал и наистина: сред полето расте голямо старо дърво, а по клоните му накацали цяло ято папагали. Тогава търговецът викнал:
— Ей, папагали, моят папагал ви поздравява!
После дума по дума повторил всичко, както му поръчал папагалът. Но едва изрекъл последната дума, и всичките папагали паднали мъртви на земята. Зачудил се търговецът. „Навярно — помислил си — тези диви птици някога са били много близки приятели с моя папагал. Неговият поздрав така ги развълнува, че паднаха мъртви.“
Погледал търговецът мъртвото ято, погледал, па тръгнал из пътя си. Най-после се завърнал у дома си. Раздал подаръците, които бил донесъл всекиму според желанието. Само на папагала не донесъл отговор — не искал да го огорчи с вестта за смъртта на приятелите му и нищо не му казал.
Тогава папагалът сам го попитал:
— Ти, господарю, не предаде ли моя поздрав? Защо не ми носиш отговор?
— Поздрава ти предадох — отвърнал търговецът, — но отговор не получих.
Натъжил се папагалът и помолил:
— Разкажи ми тогава какво видя на поляната!
Нямало какво да прави търговецът, разказал всичко така, както било:
— Дойдох до поляната. Гледам — на дървото накацали папагали. Но едва успях да им предам твоя поздрав, и те всички до един паднаха мъртви на земята. Затова и нямам какво да ти предам.
Щом изрекъл търговецът тия думи, папагалът се люшнал на пръчката, върху която бил кацнал, и паднал мъртъв на дъното на клетката.
„Не трябваше да му разказвам за смъртта на приятелите му“ — си помислил търговецът, взел папагала и го изхвърлил през прозореца.
А папагалът трепнал с крилца и отлетял. Тогава търговецът разбрал, че дивите папагали не са умрели, а само са се престорили на мъртви, за да научат пленения си приятел как да си върне свободата.
— Аз съм ваш покорен роб, господарю! Как можете да ми задавате такъв въпрос?
— Аз искам да ми отговориш — настоявал раджата, — кажи ми истината!
Нямало какво да прави везирът, трябвало да отговори.
— Както вие обичате своя роб, така и вашият роб ви обича! — казал той.
— Двама души не могат да се обичат еднакво — възразил раджата. — Винаги единият обича повече, а другият по-малко.
Тогава везирът предложил:
— Нека излезем заедно една вечер, да обиколим някои бедни хора в града, да поговорим с тях, да ги разпитаме. Може би ще успеем да узнаем точния отговор на вашия въпрос.
— Отлично — съгласил се раджата, — още тази вечер ще тръгнем.
Същия ден, щом се свечерило, раджата и везирът се приближили до колибата на една бедна бабичка. Спрели се на прага, надникнали в стаята и видели старицата седнала пред чекръка.
Раджата я погледал, па казал високо и сърдито:
— Проклета бабичка! Цял ден седи пред чекръка, а и вечер не мирясва!
А везирът му казал:
— Почакайте! Сега ще задам няколко въпроса. — И той се обърнал към старицата: — Ей, бабо! Научи ли новината?
— Кой си ти, дето ме безпокоиш по това време? — измърморила бабичката. — И нощем ли няма покой за тебе!
— Я слушай! — казал везирът. — Днес раджата на нашия град заболя тежко. Не си ли чула?
— Малко ме е грижа — отвърнала старицата, — аз нали пак ще си седя гладна пред чекръка? Да не би, като беше здрав раджата, да съм почивала? Е, сега заболял — какво ми става на мене? Здрав ли е, болен ли е — все ми е едно!
Изслушал отговора й везирът и рекъл на раджата:
— Запомнете какво каза бабичката! А сега нека идем по-нататък!
Тръгнали пак. Не след дълго чули стържене на хромели — в съседната къща една млада жена мелела зърно на ръчна мелница.
— Добра жена! — казал високо и съчувствено раджата. — Цял ден е прислужвала на мъжа си, а през нощта мели пшеница. Трябва да й се даде помощ от нашата хазна.
А везирът казал:
— Не говорете сега! Ще попитам нещо тази жена! — И той извикал: — Ей, добра мелничарко! Не си ли чула, че днес раджата на нашия град заболял тежко?
— О, аллах! — провикнала се жената. — Той винаги се е грижил за нас! Дано по-скоро оздравее!
Тогава везирът казал на раджата:
— Вие благоволихте да осъдите старицата и тя ни отвърна грубо; а тази жена пожалихте и тя също ви пожали.
Или както казва пословицата:
От сърце до сърцето е пътят открит.
Както купола звук отразява,
обичта тъй откликва на обич
и омразата на омраза.
За пътниците и торбата
Отивали някъде двама пътници. Не щеш ли, единият от тях видял на пътя торба с пари. Взел той торбата и казал на другаря си:
— Я виж! Намерих торба с пари!
— Е, приятелю — отвърнал другият. — Не казвай: „Намерих“, кажи: „Намерихме торба с пари!“ Нали ние сме спътници, а спътниците трябва да делят всичко — и скърби, и радости. Може по пътя да ни настигне и беда — пак заедно ще трябва да я победим.
— Я гледай ти! — възразял първият пътник. — Каквото намеря аз, то си е мое и ти нямаш дял в него. Няма да деля парите с тебе!
— Добре, братко — рекъл вторият пътник, — нека бъде така. Прави, каквото знаеш. Вземи торбата за себе си!
И двамата пак поели пътя си. Не минало много, настигнал ги стопанинът на торбата — той търсел парите си и водел няколко стражари. Като ги видял, оня, който намерил торбата, се изплашил и казал на спътника си:
— Ех, братко! Не ни провървя!
Но той му отвърнал:
— Не казвай: „Не ни провървя!“, а кажи: „Не ми провървя!“ Ти не пожела да споделя радостта ти, сега няма защо да споделям и скръбта ти.
За верния сокол
Разказват, че някога, много отдавна, един бадшах имал любим сокол. Винаги го вземал със себе си на лов.
Сложил го един ден на ръката си и тръгнал към планината за дивеч. Изведнъж гледа — пред него тича елен. Бадшахът пришпорил коня си, подгонил елена и се отдалечил много. Свитата му се стараела да не изостава от бадшаха, но не могла да го догони и скоро го загубила от очи.
А бадшахът, след като настигнал елена, усетил силна жажда. Дълго се въртял с коня си из планината да търси изворче. Най-после дошъл до подножието на висока скала и видял, че от върха й капе вода. Бадшахът извадил чаша от чантата си и взел да събира вода капка по капка. Но когато чашата се напълнила и бадшахът я поднесъл към устните си, соколът изведнъж я плеснал с крило и всичката вода се разляла.
Ядосал се бадшахът и отново подложил чашата под капките. Не минало много време и чашата отново се напълнила. Бадшахът вече я поднасял към устните си, когато соколът пак съборил чашата от ръцете му и разлял водата. Разгневил се бадшахът, ударил сокола с все сила в земята и птицата паднала мъртва.
В този миг пристигнал придворният коняр. Казал му бадшахът, че е жаден. Конярят налял в чашата вода от един кози мях и се канел да я поднесе на господаря си, но бадшахът го спрял:
— Искам да пия чиста, студена вода, от тази, която тече по скалата. Я се качи горе, гребни от извора и ми донеси. Не ми се чака, докато капка по капка се напълни чашата!
Покатерил се конярят по скалата, намерил извора и какво да види! На върха лежи умряла змия, отровната й слюнка се стича във водата и пада капка по капка от скалата.
Изплашил се конярят. Слязъл долу и разказал на бадшаха какво е видял. После налял в чашата вода от своя мях и я подал на господаря си. Бадшахът поел чашата, но не могъл да отпие ни глътка — заплакал и като показал на коняря си мъртвия сокол, проклел своята прибързаност.
И цял живот не забравил тази случка.
Мъдрият не върши нищо, преди да помисли.
За дръндаря, тигъра и чакала
Живеел в едно село дръндар[3]. Веднъж рано сутринта той сложил на рамо дръндарския си лък, с който развлачвал памука, и тръгнал на работа в съседното село. Вървял, що вървял през гората, изведнъж гледа — насреща му се задава тигър. Тигърът знаел, че пред него стои сладка закуска, но не посмял да нападне човека, защото той носел на рамото си нещо голямо и странно.
„Такова оръжие никога в живота си не съм виждал — помислил тигърът. — Ако човекът го насочи срещу мене, зле ще си изпатя!“
Така си помислил тигърът и спрял като закован далече от дръндаря. А и човекът си глътнал езика от страх, примрял на мястото си. Изплашили се и двамата и нито назад, нито напред, не знаели какво да правят.
Наблизо в гъстака седял един чакал. Видял той как се срещнали човекът и тигърът и си рекъл: „Виж как се боят един от друг! Трябва да се възползувам от това.“
Чакалът се промъкнал внимателно до тигъра и казал:
— Царю на зверовете! Защо се бавите! Закуската ви сама се представи. Похапнете си!
— Ти нищо не разбираш, глупчо! — изръмжал тигърът. — Каква беда! Лошо ще си патя днес. Я погледни! Човекът носи на рамо някакво ново оръжие. Такова още не съм виждал. Ами ако реши да го опита върху моята кожа? Няма да се отърва жив!
— Ваше величество! — отвърнал чакалът. — Ако ми заповядате, аз мигом ще изтичам и ще го придумам да не ви закача. Но с какво ще ме възнаградите за спасението?
— Цялата плячка, която попадне в лапите ми днес, ще бъде твоя — отговорил тигърът.
Чакалът останал много доволен. Изтичал при дръндаря и му казал:
— Ей, човече! Какво си застанал пред кръвожадния тигър? Той няма да те изпусне — непременно ще те изяде!
— Ох, какво да правя — изпъшкал дръндарят, — в страшна беда попаднах тази сутрин! Няма спасение за мене. Ще загина!
— Ами ако те спася, какво ще ми дадеш? — попитал чакалът.
— Няма да поискам много — рекъл чакалът, — само две парчета месо от бедрата ти.
„Е, две парчета месо не е много висока цена за един живот“ — помислил човекът и се съгласил.
Тогава чакалът изтичал при тигъра и му казал:
— О, господарю! Как ли не го придумвах и най-после го убедих да не ви закача. Бягайте по-скоро оттук. Той няма да ви гони.
Като чул думите на чакала, тигърът се успокоил и хукнал да бяга.
А дръндарят, като видял, че тигърът си отива, се засмял от радост. Но тогава дотичал чакалът.
— Ей, човече! — казал той. — Аз те спасих от беда. Сега изпълни обещанието си!
— Добре — отговорил дръндарят и легнал на земята пред чакала.
Но щом чакалът се навел над него, за да си откъсне от месото му, човекът закрещял от ужас така силно, че изплашеният чакал избягал на сто крачки и едва тогава се спрял.
— Кой крещи? — попитал той.
— А на тебе защо ти трябва да знаеш кой крещи? — отвърнал дръндарят. — Ти си върши своята работа.
— Не — рекъл чакалът. — Докато не разбера какъв беше този вик, няма да се доближа до тебе!
— Щом е тъй, слушай — казал дръндарят. — Лани в нашето село беше голям глад. Нямаше какво да се яде. Точно по това време моята кучка се окучи. Бях много изгладнял и какво да правя, изядох слепите й кученца. За една година те са пораснали в корема ми и сега лаят — искат да излязат навън.
Кучетата са заклети врагове на чакалите. Като чул за кученцата, чакалът се изплашил и взел да се моли:
— За бога, не пускай тези твои кученца, докато не избягам! Цял живот ще съм ти благодарен!
— Щом е тъй, бягай, но по-бързо! — отвърнал дръндарят.
Чакалът се спуснал да бяга, колкото му сили държат, а дръндарят си тръгнал, доволен, че така ловко се отървал от беда.
За търговеца и носача
Един търговец повикал носач и му казал:
— Вземи тази кошница с бутилки и я занеси у дома. За работата ще ти се отплатя с три съвета, от които ще имаш голяма полза.
Носачът се съгласил, вдигнал кошницата на рамо и тръгнал след търговеца. Като изминали една трета от пътя, носачът казал:
— Е, сахиб, какъв е първият ви съвет?
Търговецът отвърнал:
— Ако някой ти каже, че е по-добре да гладуваш, отколкото да бъдеш сит, не се съгласявай с него!
— Добър съвет! — рекъл носачът.
Като изминали втората третина от пътя, носачът отново запитал търговеца:
— Е, а вторият съвет?
— Ако някой ти каже, че е по-добре да ходиш пеш, отколкото да яздиш кон, да знаеш, че те лъже! — казал търговецът.
— Още по-хубав съвет! — одобрил носачът.
Като стигнали до дома на търговеца, носачът рекъл:
— Дайте ми сега и третия съвет!
Търговецът не забавил отговора:
— Ако някой ти каже, че е видял по-глупав носач от тебе, не му вярвай!
Разсърдил се носачът, хвърлил кошницата на земята и извикал:
— Ако пък на тебе някой каже, че в тази кошница е останала една здрава бутилка, съвсем не му вярвай!
За трите богати жени и бедната старица
На брега на река Джамна седели три богати жени, плискали се с вода и се хвалели една на друга с ръцете си.
— Моите ръце са много хубави! — казала едната.
— Моите са по-хубави! — обадила се втората.
— А моите са най-хубави! — рекла третата.
Но ето че към тях се приближила, като накуцвала и се подпирала на тояжка, една гладна старица. Помолила ги да й дадат нещо за ядене. Нищо не й дали богатите жени, само я попитали:
— Кажи ни, бабо, коя от нас има най-хубави ръце?
— Нека похапна първо, после ще ви кажа — промърморила старицата и отминала.
А малко по-нататък на брега седяла бедна селянка. Тя била толкова загоряла от работа по полето, че кожата й станала съвсем черна. Старицата и нея помолила:
— Много съм гладна! Ако имаш коричка хлебец, дай ми да си хапна!
Селянката развързала вързопчето си и казала:
— На, бабо! Донесла съм си малко храна, вземи половината!
Похапнала старицата, пила водица и от все сърце благодарила на селянката. После я хванала за ръка, завела я при трите богати жени и рекла:
— Сега ще ви кажа чии ръце са най-хубави. Черните, напукани ръце на тази бедна жена, която нахрани една гладна и саката старица, са хиляди пъти по-хубави от вашите бели, изнежени ръце!
Казала това старицата и тръгнала по пътя си, а трите богати жени пламнали от срам.
За моето и твоето
На клона на едно старо дърво се поселила птица. Всяка година, щом дойдела пролет, тя долитала там, свивала си гнездо, снасяла яйца, отглеждала си птиченца и отлитала, когато измине лятото. Така преживяла две години. На третата в началото на пролетта тя пак долетяла. Гледа — на същия клон кацнала друга някаква птица със снопче трева в човката си — вие си гнездо. Разсърдила се старата птица и казала:
— Откъде си дошла и какво правиш?
Младата птица отговорила:
— Дойдох, за да живея тук. Както виждаш, вия си гнездо!
Старата птица се озлобила още повече.
— Не — рекла тя. — Ти няма да останеш тук. Това е моят дом.
А младата веднага й отвърнала:
— Хайде де! Още не си кацнала, а казваш — това е моят дом! Не, сестро! Аз дойдох преди тебе, донесох си козинка и влакна, трева и слама, натрупах ги на този клон и започнах да си вия гнездо. Виж колко съм направила вече! Тук няма да бъде твоят дом, а моят!
Разгневила се старата птица и закрещяла:
— Не! Това място не е твое, а мое! Аз две години поред идвам тук през пролетта и винаги си правя гнездото на този клон! А ти долиташ за първи път, показваш някакви буренчета и искаш да си присвоиш клона ми. Не, не! Тук ти няма да останеш, тук ще бъда аз!
Младата птица също се разсърдила и закрещяла:
— Не! Тази година аз долетях първа и вече започнах да си строя дом. Ще остана аз, а не ти!
Тогава старата птица кацнала на клона и за един миг разхвърляла на всички страни влакната и тревичките. А младата птица се спуснала върху старата, сбили се. Едната вика:
— Аз долетях по-рано! Аз първа си направих гнездо и ще остана тук!
Другата крещи:
— Аз живея тук от две години! Тук е моят дом и тук ще остана!
А под същото дърво седяла и се греела на слънце една котка. Чула тя шума, станала и си рекла:
— Чакай да видя какво става там!
Тихичко се промъкнала и скочила на дървото. Поседяла, послушала за какво спорят птиците. „Нито една от вас няма да остане тук“ — помислила си котката. После с един само скок стигнала до птиците и двете се намерили в ноктите й.
Най-напред котката казала строго на старата птица:
— Тази година ти закъсня и вече нямаш право върху този клон. Пък си и побойница. Не мога да те оставя жива.
И котката изяла старата птица. После се обърнала към младата:
— Старата птица е живяла няколко години на този клон. Значи той е неин, а не твой. А и ти нещо не ми се харесваш. Няма да те оставя жива!
Тогава котката изяла младата птица и си отишла сита.
За коня и вола
Конят и волът пасели един до друг на ливадата. Но не минало много, конят вдигнал глава, погледнал вола с презрение и рекъл:
— Хей, орачо! Как смееш да пасеш трева до мене? Стой по-далеч! Върви си по пътя!
Волът се оскърбил много, но преглътнал обидата и запитал коня:
— Братко, защо поставяш себе си толкова високо, а мене — толкова ниско?
— Как! Ти не виждаш ли какви красиви чулове мятат на гърба ми, с какви златни и сребърни украшения ме гиздят! — извикал конят. — Самият бадшах ме язди, потупва ме по врата, хвали ме, гали ме. И колко бързоног и полезен съм аз! А ти какво си? Бадшахът няма да иска дори да те погледне!
— Това е вярно! — измучал волът. — И все пак аз съм по-полезен от тебе. Не съм бързоног, но затова пък съм силен! Ако аз не орях, ако не вадех вода от кладенеца, не поливах нивите, не вършеех на хармана, ако не теглех колите с жито до града, не въртях мелничните колела и не мелех зърното, не само ти, но и твоят благороден ездач — бадшахът, би умрял от глад. Със своя труд аз храня, обувам и обличам целия свят.
— Ах, ти безсрамник! — извикал конят. — Не дрънкай глупости! Ако не млъкнеш, така ще те ритна, че дебелият ти корем ще се пукне!
Волът не останал длъжен — на дързостта на коня отвърнал с дързост. Още малко и щяло да стигне до бой. Но наблизо се случил слонът. Пристъпил към скараните, разбрал за какво спорят и казал:
— Ех, вие безумци! Напразно спорите. И двамата сте полезни — всеки по своему. Слушай, брате кон! Както волът не може да свърши твоята работа, така и ти не можеш да го замениш. Ти служиш на човека, но и волът усърдно се труди за него. Полезни са и другите домашни животни. А твоите хвалби са само глупости. Не се карайте! Вървете и си гледайте работата!
Чул конят тези думи, признал, че слонът е прав и се засрамил. Оттогава той никога вече не се хвалел и никого не слагал по-долу от себе си — разбрал, че всеки, който се труди, е полезен за хората.
За факира и мишките
В едно село се появили много мишки. Те нападали зърното в хамбарите, прояждали дрехите в домовете. Не могли да търпят повече селяните и отишли при бирника и кмета да изплачат мъката си.
— Вижте какво правят мишките! Те са страшна напаст! Ако не ги унищожите, няма да имаме нито хляб на трапезата си, нито дрехи на тялото си. Трябва по-скоро да измислите как да се избавим от тях, ако ли не — всички ще напуснем селото и ще се заселим другаде.
Тежка грижа налегнала бирника и кмета. Пък и уплашили се да не би наистина да запустее селото! Замислили се — какво да сторят? Най-после заповядали да се бие барабанът и да се съобщи на всички, че този, който изгони мишките от селото, ще получи сто рупии[5] награда.
Случило се така, че в този ден през селото минал един беден факир. Чул той барабана и вика на глашатая, отишъл при бирника и попитал:
— Ако ви избавя от мишките, ще ми дадеш ли сто рупии?
— Тозчас ще ти ги дам! — отвърнал бирникът.
Отишъл факирът накрай село и засвирил на бамбукова свирка. Едва се разнесли първите звуци, всички мишки излезли от дупките си и се събрали около факира. А той, както свирел, тръгнал към реката. Мишките след него! Стигнал факирът реката, спрял се на брега. А свирката му запяла още по-звънко, още по-весело. Мишките сякаш обезумели!
Факирът влязъл във водата, а мишките се спуснали след него — наскачали в реката и до една се удавили. Видели това селяните и чудом се зачудили.
Тогава факирът излязъл от водата и поискал от бирника обещаната награда. Но той бил вече на друг ум.
„Мишките потънаха — не могат да оживеят! — разсъждавал бирникът. — Няма да дам парите на факира! Какво може да ми направи? Нищо!“
И той започнал да увърта работата всякак, та да не заплати наградата.
Разбрал факирът, че бирникът не иска да изпълни обещанието си, но нищо не казал. Върнал се в селото и отново засвирил на своята свирка. И ето ти ново чудо: кравите, воловете, биволите, козите от цялото село се втурнали и се събрали около факира. Тогава той тръгнал към реката и цялото стадо — след него. Как не се мъчели селяните да спрат животните, но не могли. Стадото продължавало да върви към реката след факира.
Видял това бирникът, размислил и показал отдалеч на факира кесия със сто рупии. Но факирът му извикал:
— Сега няма да се задоволя със сто, дай ми двеста рупии и по-бързо, докато не съм удавил цялото стадо!
Нямало какво да се прави. Трябвало да се платят на факира двеста рупии, за да се спаси селският добитък. Взел факирът парите, но в същия миг ги захвърлил пред краката на лъжеца:
— Слушай, уважаеми! — казал той. — Запази за себе си тая смет — тя само ще ми изцапа ръцете. Честният човек не се пазари нито за сто рупии, нито за двеста. Негов дълг е да прави добро на хората, да спасява от беда злочестите бедняци. Върви си в мир, но заший за полите на халата си моя съвет: ако дадеш обещание, изпълни го, иначе ще бъде лошо за тебе. Нали виждаш — ти поиска да се откажеш от думата си, но само се посрами. Обеща сто, а трябваше да дадеш двеста.
Казал това факирът и продължил пътя си.
За пътешественика и готованеца
Един човек тръгнал да пътешествува, а с него — и един готованец. Вечерта спрели да пренощуват в някакъв хан и пътешественикът казал на готованеца:
— Вземи тези пари, братко, иди на пазара, купи малко брашно и грах. Ще си приготвим вечеря да се подкрепим след пътя.
— Не умея да пазарувам — отвърнал готованецът. — Бакалинът ще ме излъже, ще ми вземе повече!
Нямало що, пътешественикът трябвало сам да отиде на пазар. Купил брашно и грах, а като се върнал, помолил готованеца:
— Стани, братко, да приготвиш вечерята!
Но готованецът пак се извинил:
— За нищо не ме бива! Не мога нито пита да умеся, нито грах да сваря — честна дума! Само ще похабя брашното и граха.
Какво да се прави! Пътешественикът се запретнал сам да готви — и граха сварил, и питка изпекъл. Приготвил вечерята и казал на готованеца:
— Слушай, брате! Аз отивам да си измия ръцете и да си наплискам лицето, а ти в това време постели софрата и донеси гозбата.
— Повярвай ми — рекъл готованецът, — тая работа съвсем не е за мене!
Горкият пътешественик сам постлал софрата, донесъл гозбата и казал на готованеца:
— Заповядай на вечеря!
Готованецът рипнал веднага и рекъл:
— Само бог знае колко ме е срам! Докога ще отказвам на всяка твоя молба? Хайде една поне да изпълня!
И като благодарил на аллаха, готованецът се нахвърлил лакомо на вечерята.
А пътешественикът най-подир разбрал грешката си, хванал се за ушите[6] и се зарекъл:
„С какъвто ще да е, но с готованец никога вече няма да тръгвам на път!“
И на път, и в къщи лош другар е този, който оставя всичката работа на другия.
За търговеца и маймуните
Един търговец седнал да си почине в сянката на голямо дърво и оставил торбата си на земята. Торбата му била пълна с червени шапки — отивал в съседния град да ги продаде. Сам той носел на главата си също такава червена шапка. Поседял той, поседял, после решил да си полегне. Духнал прохладен ветрец, довял дрямка на пътника и той заспал.
А над него по клоните седели маймуни и го гледали с ококорени очи. Едва заспал търговецът и маймуните наскачали на земята, грабнали си по една шапка и хайде пак на дървото. Нахлупили си шапките на главите и взели да скачат и да се мятат от клон на клон. Такъв шум вдигнали, че целите джунгли проечали.
Събудил се търговецът от крясъците. Погледнал — торбата му празна, а от шапките няма и следа. „Що за чудо! — помислил си той. — Къде са се дянали моите шапки? Дали не ги е откраднал някой?“ Вдигнал очи нагоре. Гледа: маймуните скачат от дърво на дърво, а на главите им — неговите шапки.
Какво ли не правил търговецът, как ли не плашил маймуните — нищо не помогнало. Не можал да си прибере нито една шапка. Разсърдил се той много и в гнева си свалил шапката от своята глава, захвърлил я на земята и извикал:
— Вземете поне и моята шапка! За какво ми е само една!
Маймуните обичат да подражават на човека. И щом търговецът хвърлил шапката си, в същия миг всички маймуни свалили своите и ги запратили на земята. Търговецът ги събрал, сложил ги в торбата и доволен тръгнал по пътя си.
За двата пъпеша
Един шивач видял някъде из градините два узрели пъпеша на дълги стъбла. А било по такова време на годината, когато няма пъпеши. И като срещнал четирима свои приятели, той побързал да им разкаже какво е видял. Четиримата в един глас нарекли шивача лъжец и казали:
— Донеси пъпешите и ни ги покажи, тогава ще ти повярваме!
— Добре, ще ги донеса. Само нека се обзаложим по-напред — отвърнал шивачът.
— Да се обзаложим! — съгласил се един от приятелите. — Който загуби, ще плати сто рупии!
Научила се за това жената на шивача и взела да се кара на мъжа си. А той, за да я успокои, й разказал всичко, както било — и къде растат пъпешите, и как се отива до това място.
След малко жената на един от четиримата приятели дошла при жената на шивача и казала:
— Моят мъж се е обзаложил с твоя. Ако твоят мъж не донесе утре сутринта пъпешите, ще трябва да даде сто рупии! Е, кажи ми, къде се е чуло и видяло по това време в градините да растат пъпеши? Бъди сигурна, че вашите сто рупии ще пропаднат!
Жената на шивача се ядосала, поискало й се да наскърби своята гостенка и от глупост й разказала това, което чула от мъжа си — дума по дума. Гостенката отърчала при своя мъж и му предала всичко. Той веднага се дигнал, намерил мястото, дето растели пъпешите, откъснал ги, а дългите им стъбла изскубал с корен и ги хвърлил надалеч.
На другата сутрин шивачът отишъл за пъпешите, но не намерил нищо и се върнал в къщи с празни ръце. Нямало какво да прави, трябвало да даде сто рупии. Но това не било всичко: той си спечелил име на лъжец, а от този ден му излязъл и прякорът „глупак“.
Не казвай тайни на другаря свой.
Другари има си и той. От тях се бой!
За чакала и камилата
Един гладен чакал тичал нагоре-надолу по брега на реката. Знаел, че на другия бряг има какво да си похапне, но не можел да преплува реката. Знаел още, че там има село, а жителите му са заклети врагове на чакалите. И да преплува реката, пак ще трябва да бяга назад.
Дълго мислил чакалът и най-после измислил как и глада си да насити, и кожата си да запази. Чакалът бил приятел с камилата. Отишъл той при нея и казал:
— Слушай, сестричке! Тук няма храна за тебе. А на отсрещния бряг има цяла нива захарна тръстика. Качи ме на гърба си, пренеси ме оттатък, а аз ще ти покажа къде е нивата. Ще си хапнеш чудесно, пък може и за мене да се намери нещичко, та и аз да се нахраня до насита.
— Добре! — съгласила се камилата. — Качвай се на гърба ми. Ще те пренеса отсреща.
Преплували двамата реката и излезли на другия бряг. Чакалът завел камилата на нивата със захарна тръстика, оставил я там и тръгнал да си търси плячка. Не след дълго той намерил купчинка кости и измрели птици. Завчас се справил с тях.
А сега слушайте какъв подлец бил този чакал! Той отлично знаел, че камилата яде много бавно и че разбира се, не се е нахранила още. Но за нея той и не мислел. Искал само по-скоро да се върне на другия бряг. И чакалът измислил подла хитрост. Изтичал до нивата със захарна тръстика и почнал да вие с всичка сила. Чули го селяните и взели да си говорят:
— На тръстиковата нива вие чакал! Ще разрови земята и ще погуби цялата ни реколта. Хайде да идем да го прогоним!
И селяните грабнали тояги и отърчали на нивата, но чакалът бързо се скрил. Затова пък селяните намерили камилата. Тя стояла спокойно и бавно преживяла стръкове захарна тръстика. Ядосали се селяните. Забравили, че са дошли да прогонят чакала, нахвърлили се задружно върху клетата камила и здраво я наложили с тоягите. Камилата се спуснала да бяга като обезумяла, а селяните — по нея. Прогонили я далече извън селото.
Щом селяните престанали да гонят камилата, чакалът излязъл от своето скривалище, тихичко се приближил до камилата и казал:
— Сестрице! Да бягаме оттук! Да се прехвърлим по-скоро на другия бряг, защото и двама ни ще убият!
— Право казваш! — съгласила се камилата. — Качвай се на гърба ми. Ще те пренеса.
Чакалът само това искал. Както се казва: „Каквото търсил, това намерил“. Веднага се покачил на камилата и седнал на гърба й. Седи и се радва.
„Ех, каква послушна глупачка намерих!“ — мислел си той. Погледнал хитро камилата и казал:
— Брей, че жестоко са те наранили!
— Какво да се прави, братко! — обадила се камилата. — На тебе повече ти провървя. И все пак лоша услуга ми направи ти!
— Ах, ти да не би да ме укоряваш! — извикал чакалът. — Какво можех да направя аз? Да не бях се скрил от тези негодници, те сигурно щяха да ме пребият като тебе. Но ако ме бяха наложили така, аз щях да издъхна. За щастие ти си такава голяма и силна — много те биха с тоягите, и пак остана жива!
— Така ли? Аз съм голяма и силна, та затова реши да ми навлечеш беда — рекла камилата. — Поиска да спасиш кожата си на мой гръб? Неблагодарник си ти, само за себе си мислиш! Напълни си търбуха, дойде на тръстиковата нива и се развика! А какво стана? Пристигнаха селяните и така ме набиха с тояги, че едва не ми строшиха костите. Ти трябваше тихичко да седиш и да чакаш, докато се нахраня.
— Охо! — излаял чакалът. — Ти значи продължаваш да ме обвиняваш? А как да постъпя, като имам такъв обичай — щом се нахраня добре, почвам да викам с цяло гърло. Иначе не може да се смели храната в стомаха ми.
Точно тогава камилата стигнала до най-дълбокото място на реката.
— Аз пък имам друг обичай — казала тя. — Следобед обичам да се гмурна и да поплувам под водата.
Чакалът си глътнал езика от страх, затреперил, замолил се:
— Сестричко, имай милост, не се гмуркай на това място! Ще падна във водата и ще се удавя!
— Имаш право! — съгласила се камилата. — Но какво да сторя, като имам такъв обичай!
И тя се гмурнала под водата.
Какво станало по-нататък? Чакалът паднал от гърба й и потънал в реката.
Камилата доплувала до другия бряг и си рекла:
— Всеки робува на навиците си. Но който се отплаща с черна неблагодарност за добрата услуга, рано или късно ще свърши като този чакал, който мислеше само за себе си.
За това, как мишките искали да се спасят от котката
Веднъж мишките се събрали и взели да разсъждават:
— Какво да измислим? Как да се спасим от котката? Та котката е най-страшният ни враг!
Мислили, мислили — всяка колкото могла, колкото умеела. Дълго седели мишките в зимника мълчаливи. Най-после едно мишле изскочило напред и изписукало:
— Аз знам как да се спасим от хитрата котка! Хайде да й завържем звънче на шията! Щом зазвъни звънчето, всички мигом ще се крием в дупките си!
Изслушали го мишките и зацъркали в хор:
— Браво! Чудесно го измисли!
И толкова се харесало на мишките това предложение, че те решили да наградят мишлето с почетна грамота. А след малко, като се убедили напълно в неговата мъдрост, вече смятали да го направят свой главатар.
Но тогава станала една стара, опитна мишка, много видяла и много патила през живота си. Излязла тя напред, изправила се на задните си крачка и запищяла:
— Да, приятели! Няма какво да се каже — добро предложение! — Такова умно мишле не може да се намери по цялата земя! Никой не се и съмнява в неговия ум. Но нека то ни обясни по-подробно как може мишка да надене звънче на котешка шия? И още — нека ни покаже мишка, която ще се осмели да го направи. Докато не стори това, няма защо да му даваме грамота!
Чули я мишките, обърнали се, погледнали с презрение малкото мишле и се разотишли.
Така и не измислили нищо.
За слона и четиримата слепи
Четирима слепи вървели бавно из пътя. Срещу тях се задал слон.
— Отдръпнете се, иде слон! — извикали минувачите на слепите.
Любопитство обзело слепците.
— А какъв е слонът? — попитали те. — Покажете ни го!
Тогава минувачите помолили ездача:
— Спри за малко слона! Тези слепи хора искат да узнаят какъв е той.
Слонът спрял и четиримата слепи започнали да го опипват. На единия от тях под ръка попаднал хоботът, на втория — крак, на третия — коремът, а на четвъртия — опашката.
Опипали те слона и ездачът го подкарал нататък.
Тогава минувачите запитали слепците:
— Е, сега знаете ли какъв е слонът?
— Знаем! — отговорили те.
— Какъв е?
Слепият, който опипал хобота, казал:
— Той прилича на дебела змия, свита на кълбо.
Слепецът, който опипал крака на слона, му възразил:
— Не, имаш грешка! Той прилича на стълб.
Слепият, който опипал корема на слона, рекъл:
— И двамата не сте прави! Слонът прилича на грамадна бъчва за вода.
А този, който опипал опашката, заявил:
— Вие всички грешите. Той съвсем не е такъв, какъвто казвате. Слонът прилича на корабно въже.
Така четиримата слепци, заблудени сами, се лъжели един друг. А всеки от тях говорел истината. Кой колкото узнал, толкова и казал!
За търговеца и неговия приятел
Един търговец заключил с катинар сандъче, пълно със сребро, дал сандъчето на своя приятел да го пази и заминал. След известно време търговецът се завърнал и помолил приятеля си:
— Братко, дай ми сандъчето!
Донесъл приятелят сандъчето и казал:
— Виж, братко! Катинарът е на мястото си. Както ми даде сандъчето, така ти го връщам.
Търговецът огледал катинара и прибрал сандъчето у дома си. Но като го отворил, що да види? Вместо сребро в сандъчето имало желязо.
Разбрал търговецът, че приятелят му го измамил. Взел той да мисли и да премисля: как да получи среброто си? Загрижен, той ходел всеки ден у измамника.
И ето че веднъж — скок-подскок — тригодишният син на нечестния приятел изскочил от къщи. Търговецът сложил момченцето на коленете си и почнал да го гали. Точно тогава дошъл един съсед, повикал стопанина и излязъл с него. А търговецът това и чакал, взел детето на ръце и го занесъл в своя дом. Имал си той в къщи маймунка. Търговецът свалил гривната и герданчето, с които било накичено момченцето, сложил ги на маймунката и скрил детето.
А приятелят след малко се върнал в къщи и като не намерил сина си, помислил:
„Момченцето седеше на коленете на търговеца, чието сребро аз не върнах. Значи само той може да е отвел сина ми.“
Отишъл тогава при търговеца и запитал:
— Къде е синът ми?
— Братко — отвърнал търговецът, — стана чудо! Твоят син поигра, поигра, па току изведнъж се превърна в маймунка! Виж! Той седи вързан ей там! Нали познаваш гривната, герданчето му?
— Какво? Ти, уважаеми, подиграваш ли се? — извикал неверният приятел. — Къде се е чуло и видяло такова нещо? Може ли момче да се превърне в маймуна!
— Братко! — отвърнал търговецът. — Там, дето среброто може да се обърне в желязо, и момчетата могат да се превръщат в маймуни!
Засрамил се нечестният приятел. Донесъл от дома си среброто, дал го на търговеца и прибрал сина си.
За птичката-тъкачка и маймуната
Птичката-тъкачка си направила гнездо върху клона на едно дърво и си заживяла в него. Веднъж на същото дърво се покатерила една маймуна. Случило се, че в този ден завалял проливен дъжд. Птичката-тъкачка си седяла спокойно в своето гнездо. А маймуната се измокрила до кости и се мятала ту насам, ту натам, чудела се къде да се скрие от пороя. Тогава птичката-тъкачка казала на маймуната:
— Слушай! Ти приличаш на човека. Имаш и ръце и крака. А те мързи да си направиш дори и една проста колибка! В нея би могла да се криеш през есента от дъждовете, през лятото — от горещината, а през зимата — от студа. Напразно си губиш времето да се катериш и скачаш по дърветата без никаква полза!
Чула този съвет маймуната и се разсърдила. Скочила до гнездото на птичката-тъкачка, развалила го и го хвърлила на земята.
Съвети се дават само на човек, който ще се вслуша в тях. А този, който ще те чуе, но няма да те послуша, никога не съветвай, ако не искаш да си навлечеш беда. Има такава пословица:
Съвет ще дам,
но само там,
където ще го разберат.
Маймуни да съветваш, знам,
туй значи да изпатиш сам.
За свадата на птиците
Един птицелов заложил в гората мрежа. В нея попаднали разни птици: врани, скорци, гълъби. Започнали те да си говорят:
— Съблазни ни примамката и ние се хванахме в мрежата. Хайде да помислим как да се освободим. Ако се постараем всички дружно, може и да успеем.
Мислили, мислили и най-после намислили.
— Нека — казали — всички заедно да размахаме крила и да се опитаме да хвръкнем. Може би ще сполучим да повдигнем мрежата.
И наистина — размахали крила, повдигнали мрежата и полетели.
Видял птицеловът: мрежата лети заедно с птиците — зачудил се много и хукнал след нея. Птиците в мрежата летят по въздуха, а птицеловът ги гони долу по земята. Тича той и си мисли: „В мрежата са се уловили разни птици. Току-виж, че се скарали! А скарат ли се, няма да могат да летят бързо и мрежата ще ги повлече към земята!“
Така и станало. Отначало птиците носели мрежата заедно, но не минало много и започнали да спорят.
Враните загракали:
— Никой не се старае колкото нас, враните. Ако се бяхме отпуснали като вас, другите птици, мрежата отдавна щеше да падне на земята с всички ни!
Чули ги гълъбите и се разсърдили.
— Ей, врани, престанете! — извикали те. — Стига сте се хвалили! Ние се стараем повече от вас!
Скоро в спора се намесили и останалите птици, започнала истинска свада. А когато няма дружба, и работата не върви. Скарали се птиците, престанали да се стараят — едва-едва размахвали крилата си — и мрежата взела да пада към земята. Птицеловът дотичал, уловил въженцето на мрежата и я издърпал към себе си заедно с птиците. После ги отнесъл у дома си и ги затворил в клетки.
За мъдрия съдия
На един човек изчезнали сто рупии от дома му. Той подал жалба до съдията. Съдията извикал всички, които живеели в същата къща, раздал им еднакво дълги пръчици — всекиму по пръчица — и казал:
— До утре сутринта пръчицата на крадеца ще порасне точно с един пръст.
След това съдията се сбогувал с всички и си отишъл. Крадецът повярвал, че пръчицата му ще се удължи, изплашил се и отрязал от нея парченце, дълго един пръст.
На сутринта съдията дошъл, разгледал пръчиците, разбрал кой е откраднал парите и ги взел обратно. А крадеца наказал.
За търговеца и глухия му приятел
Един търговец имал глух приятел. Случило се, че търговецът се разболял и глухият тръгнал да го навести. По пътя той решил:
— Най-напред ще се заинтересувам за здравето на приятеля си. Ще му кажа: „Как е здравето ти, сахиб?“ Той ще ми отговори: „По-добре!“ Тогава аз ще кажа: „Слава богу!“ После ще го запитам: „Какво ядеш?“ Той ще отвърне: „Сушен грах“. Ще му кажа: „Е, да ти е наздраве!“ След това ще му задам такъв въпрос: „Кой те лекува?“ Той ще ми отговори: „Еди-кой си лекар“. Тогава аз ще река: „Дано те изцели аллах чрез неговата ръка!“
Отишъл глухият при болния, поздравил, седнал до него и почнал да го разпитва:
— Кажи, приятелю, как е здравето ти?
— Ох, какво ме питаш! — отвърнал болният. — Цял горя в огън, скоро ще умра.
Изчакал глухият отговора и рекъл:
— Слава богу! Да ти помогне в това и всевишният!
Нещастният болен и без това бил съсипан от болестта, а от тези думи му станало още по-лошо.
А глухият попитал:
— Какво ядеш, приятелю?
Болният отговорил:
— Нищо, само прахове гълтам.
— Е, хапвай си, да ти е наздраве! — казал глухият.
Още повече се разсърдил болният. Най-после глухият запитал:
— Слушай, приятелю, а кой те лекува?
Болният, който вече не бил на себе си от гняв, изръмжал:
— Ангелът на смъртта!
— Отлично! — извикал глухият. — Дано бог даде повече сила на ръката му.
За набожния котарак
В къщата на един беден човек имало глинено гърне с мляко. Някакъв чужд котарак видял гърнето, прищяло му се да се облажи и наврял вътре муцуната си. Гърлото на гърнето било тясно, главата на котарака се заклещила — дърпал, дърпал, не можал да я извади. Изплашеният котак хукнал да бяга с гърнето на главата и слепешката се блъснал о един камък. Гърнето се ударило и се разбило. Само гърлото му останало на шията на котарака. Чудил се той какво да прави и най-после избягал в гъстата гора. На едно дърво в гората бил кацнал папагал. Видял той котарака и го попитал:
— Ей, уважаеми, какво си окачил на шията си?
— Надянах си верига, за да не забравям бога — отвърнал котаракът. — Зарекох се още да не ям никакви животни. А сега отивам на поклонение в Мека[7] да се покая за греховете си.
— Щом си дал такова добро обещание — казал папагалът, — и аз ще дойда с тебе.
— Не се съмнявай в мене — уверил го котаракът. — Тръгни без никакъв страх.
Повярвал папагалът на лъжливия котарак и те тръгнали заедно. По пътя срещнали една мишка, която си копаела дупка. Като видяла пътниците, тя попитала котарака:
— Ей, приятелю, какво си надянал на шията си?
Котаракът отговорил така, както и на папагала. Повярвала му мишката и тръгнала с тях. Пътниците станали трима. По-нататък видели един скорец. Разпитал и той котарака, повярвал му и също тръгнал с него. Пътниците станали четирима. После срещнали петел — и той пожелал да им стане спътник. И тъй другарите станали петима.
Надвечер стигнали до една горичка, решили да пренощуват там и взели да си търсят място, дето да преспят. Всички знаят, че нощем птиците не виждат добре. Знаел това и котаракът. И той казал на спътниците си:
— Ако вие четиримата нощувате на открито, може да се случи да ви види някой от моите роднини — друг котарак, ще ви изяде и тогава от вас няма да остане нищо! По-добре влезте в хралупата на някое дърво, аз ще седя открая, ще ви пазя и другиго няма да пусна вътре.
Спътниците приели този съвет. Влезли в една хралупа, а котаракът се настанил открая — на пост.
Не минало много и мишката по стар навик взела да си „мие“ муцунката с предните си лапички. А котаракът само чакал повод да се заяде със спътниците си. Веднага казал на петела:
— Ей, петел сахиб! Ти си най-умният от нас четиримата. Я какъв гребен имаш на главата си! Това е венец на мъдростта. Ти знаеш, че аз очистих сърцето си от лоши помисли към вас и реших да живея праведен живот. А тази мишка мрази всички ни. Виж как суче мустаците си! Ей сега ще се нахвърли върху нас. Какво да правим с нея?
— Мишката е виновна. Трябва да се накаже — отвърнал петелът.
— Щом е виновна, изхвърли я от хралупата, за да можем ние останалите да живеем сговорно — казал котаракът.
Петелът, без много да му мисли, изхвърлил мишката от хралупата, а котаракът изскочил навън и я изял. После се прибрал, затворил очи и се престорил, че мисли за бога.
Точно в полунощ папагалът промърморил нещо насън. Тогава котаракът казал на петела:
— Ей, приятелю! Чуй как папагалът ни ругае на своя език, макар че ние нямаме никаква вина. Какво лошо сме му сторили? Нищо!
— Вярно — отговорил петелът. — Папагалът не постъпва добре.
— Мястото му не е между нас — казал котаракът, — изхвърли го навън!
Петелът изхвърлил папагала от хралупата. Котаракът го изял веднага, благодарил на бога и почнал да мисли как да се гости и с третия си спътник. След полунощ се обадил и скорецът. Котаракът и него обвинил във вражда към другарите си. Петелът изхвърлил скореца, а котаракът го изял. Сега останал само един от спътниците на котарака — петелът.
Почнало да се разсъмва. Петел сахиб се пробудил и надал своето „кукуригу“.
— Ех, петльо, петльо! — казал котаракът. — Вярно е, че си умен, но както се вижда, и ти не искаш да се погодиш с мене — с все сила ме ругаеш право в очите. Изглежда не знаеш как платиха за това другите!
Котаракът се хвърлил върху петела и го изял с голямо удоволствие.
За лъва и неговите поданици
Веднъж, когато царят на зверовете — лъвът, си почивал в своята пещера, при него дошли мечката, маймуната и лисицата. Лъвът попитал мечката:
— Кажи ми, каква е миризмата на моята пещера?
Мечката отговорила:
— О, царю честити! Вашата пещера мирише така лошо, че не може да се диша!
Като чул този отговор, лъвът се разгневил и изревал:
— Как посмя да кажеш на мене, царя на зверовете, такава дързост, че пещерата ми мирише на лошо! — И лъвът така натиснал мечката с лапата си, че изпотрошил костите й. После се обърнал към маймуната: — Кажи сега ти! Каква е миризмата на моята пещера — хубава или лоша?
Маймуната отговорила:
— Ваше величество! Пещерата ви е изпълнена с чудно благоухание!
Като чул този отговор, лъвът отново се разгневил и изревал:
— Ти искаш да ми се подмажеш, затова лъжеш! — И така сграбчил с лапата си маймуната, че тя в същия миг издъхнала. После лъвът заповядал на лисицата: — Кажи истината! Каква е миризмата на моята пещера?
А лисицата отвърнала:
— О, царю на зверовете! Аз имам хрема. Никаква миризма не усещам и затова не знам каква е миризмата на вашата пещера.
— Ти си известна като хитруша и измамница! — промърморил лъвът и нищо повече не я попитал. Все пак той не разкъсал лисицата.
За магарето
Размислило се веднъж магарето и ето какво измислило:
„Господарят много обича кучето — рекло си то. — Навярно за това, че кучето му се подмазва — върти си опашката, тича пред него, подскача. Да, разбира се, тъкмо за това го обича. Трябва и аз да се опитам да потичам и да поскачам пред господаря, после да седна на коленете му! Тогава той непременно ще почне и мене да гали!“
Така разсъждавало магарето. В това време господарят му се върнал от полето и седнал на един стол сред двора. А нашето магаре се приближило, че като заподскачало пред него! Подскочило наляво, подскочило надясно, па току заревало с все сила. След това се изправило на задните си крака, а предните нежно допряло до гърдите на господаря. То дори се канело да седне на коленете му, но господарят загубил търпение и закрещял. На вика му дотърчал слугата с дебела тояга в ръка и здраво наложил магарето.
За вълка и жерава
Един вълк удушил веднъж козел. Толкова лаком и гладен бил този вълк, така се нахвърлил на яденето, че излапал дори и ребрата. Едно ребро заседнало в гърлото му. Прилошало на вълка, замятал се насам-натам из джунглите, завил от болка. Когото срещнел, все го молел:
— Слушай, приятелю! Извади костта от гърлото ми! Ще те наградя за това богато!
Но никой не искал да помогне на вълка. Най-после един жерав се задал насреща му. Вълкът и него помолил да извади костта. Жеравът се полакомил за наградата и се съгласил. Но първо накарал вълка да се закълне, че няма да го излъже. После се приближил до него, мушнал дългия си клюн в устата на вълка и извадил костта. А като я извадил, поискал и наградата си. Тогава вълкът се разгневил и закрещял:
— Такъв глупак не съм срещал през живота си! Простак с простак! Не разбираш колко милостив бях към тебе. Та шията ти беше в устата ми. Само да бях стиснал зъби, и щеше да се свърши с тебе. А ти дори не ми благодариш! Или ти е малко, че те оставих жив? Махай се от очите ми, докато си още цял!
За скъперника и приятеля му
Един човек дружел със скъперник. Веднъж отишъл той при скъперника и му казал:
— Аз заминавам на дълъг път! Подари ми твоя пръстен, ще го нося винаги, няма да го сваля от пръста си. Като погледна пръстена, ще си спомням за тебе!
— Ако искаш да се сещаш за мене — отвърнал скъперникът, — гледай пръста си. Щом го погледнеш, веднага ще си спомниш, че си искал пръстен от еди-кого си, а той не ти го е дал.
За мравката и гълъба
Ожъдняла веднъж мравката и отишла да си пийне водица от потока. Тя се спряла на такова място, дето течението било много силно, и водата я отнесла от брега.
На близкото дърво бил кацнал гълъб, който видял всичко и му дожаляло за мравката. Откъснал с човката си лист от едно клонче и го пуснал във водата, а мравката по листа излязла на брега.
Случило се така, че след няколко дни, когато гълъбът пак кацнал на същото дърво, към него се приближил един птицелов. Започнал да се приближава полека-лека, още малко и щял да метне отгоре му мрежата си. Гълъбът не забелязал опасността и си седял спокойно на клона.
А мравката била наблизо. Видяла тя, че беда заплашва гълъба, спуснала се към птицелова и започнала да го хапе по крака толкова силно, че не само краката, но и ръцете му затреперали. Тогава гълъбът го забелязал и отлетял.
За градинаря, змията и мечката
Имало един градинар. Той бил изтребил доста змии, а те се срещат често из градините на Индия.
Между змиите, които живеели в неговата градина, имало и една умна стара змия. Замислила се тя как да отмъсти на градинаря за своите роднини, без да пострада сама. „Ще го ухапя — казала си тя — и тогава ще можем да пълзим спокойно из градината.“ И започнала да търси удобен случай да погуби своя враг.
Веднъж градинарят легнал под едно сенчесто дърво в градината, завил се и заспал. А трябва да се каже, че този градинар имал питомна мечка, която служела честно и почтено на господаря си. Винаги, когато той лягал да спи в градината, мечката сядала до него и го пазела от мухите.
Видяла змията, че градинарят е заспал дълбоко, пропълзяла към него под завивката и взела да мисли: „Ако го ухапя, той ще се събуди и ще ме убие с тояга. Как да се изхитря, та да погубя врага си, а аз да остана жива?“
Докато змията разсъждавала какво да направи, долетяла една муха и кацнала на лицето на градинаря. Мечката размахала лапата си. Мухата хвръкнала, но след малко кацнала пак на същото място. Мечката я прогонила още веднъж, а тя пак се върнала. И така много пъти. Мечката се възмутила от това нахалство, разсърдила се и решила да смачка мухата, та да не безпокои повече господаря й. Взела тя един голям камък и щом мухата кацнала пак върху лицето на градинаря, запратила го с все сила по нея. Мечката не улучила мухата, защото тя отлетяла. Но главата на градинаря станала на пита.
Видяла змията, че врагът й е мъртъв, и доволна си отишла.
Смисълът на тази приказка е такъв: по-добре е да имаш умен враг, отколкото глупав приятел. Мечката обичала господаря си и искала да му помогне, но от глупост го погубила. Змията била враг на градинаря, но от страх за своя живот не се решила да го ухапе.
За трудното и лесното
Един човек отишъл при някакъв мъдрец и го попитал:
— Какво е лесно за нас и какво е трудно?
— Лесно е да се дават съвети — отговорил мъдрецът, — а да се изпълняват е много трудно.
За слепеца
Един слепец вървял по улицата в тъмна нощ. В ръката си носел фенер, а на главата си — глинена делва. Някакъв минувач му извикал:
— Ей, глупчо! Нали за тебе е все едно дали е ден, или нощ! Защо ти е фенер?
Слепецът отговорил:
— Фенерът е нужен не на мене, а на тебе, за да не счупиш в тъмнината делвата ми!
За лекаря и отегчителните посетители
Разказват, че един лекар се разболял. Почнали да го посещават разни познати. Дойдат и се заседят — не се сещат да си отидат. Много дотягали на лекаря. Веднъж един от гостите казал:
— Ако идете да посетите болен човек, не стойте дълго!
За това, какво да се помни
Попитали един мъдрец:
— Какво трябва да се запомня и какво да се забравя?
Мъдрецът отговорил:
— Ако хората са ти направили добро — запомни го. Ако ти си направил добро на хората — забрави го.
Леда Милева Вечно млади, вечно привлекателни
Тези, които очакват да намерят в сборника „Индийски приказки“ невероятни приключения и необикновени герои — плод на ярката фантазия на източните народи, — ще останат изненадани. Тук няма нито спящи красавици, нито жива вода, нито огнени змейове. Тази малка книга е пропита с лъха на индийската природа, по страниците й се срещат много пъстропери папагали, пъргави маймуни и тигри, дълбоки тропически лесове. Но героите на повечето от приказките са обикновени трудови хора — тъкачи, носачи, птицелови, шивачи, — към които народният разказвач изпитва дълбоко уважение, или царе и търговци — чиято алчност и себелюбие са майсторски осмени. Приказките, в които действуващите лица са животни, също разкриват слънчеви и сенчести страни от живота на хората. Реализмът, тънкото вникване в човешката душа и дълбоката народна мъдрост са характерни за всички приказки — от първата до последната.
Има приказки, чиято родина е трудно да се установи. Мотиви като тези на „За вълка и жерава“ или „За това, как мишките искали да се спасят от котката“ се срещат и в нашия фолклор. (Приказките са прелитали от континент в континент далече преди създаването на самолета и ракетата!) Но голяма част от поместените тук приказки ще бъдат нови за нашия читател — по сюжет, по своята образност, а някои — и по проблемите, които третират.
Пестеливо, понякога в малко страници, а още по-често в малко редове, с точни и вярно намерени образи индийските приказки утвърждават здравите творчески сили на трудовия народ и осъждат лицемерието, самохвалството, мързела — у когото и да се срещат те.
С уважение към труда на грубите черни ръце са пропити приказки като „За трите богати жени и бедната старица“, „За коня и вола“. Безкористната дружба е по-ценна от всяко богатство — ни учат приказките „За пътниците и торбата“ и „За верния сокол“. Най-голямото наказание — вечна самотност — се пада на прилепа заради неверността и предателството му. Цената на царя, въпреки несметните му богатства, е пукната пара, защото живее като търтей.
Така, както е в живота, и тук понякога подлостта и неправдата удържат победа („За набожния котарак“, „За моето и твоето“). Но отношението на незнайния автор към доброто и злото е винаги ясно. Ту с умен съвет, ту с остроумие, хумор, ирония („За търговеца и носача“, „За мъдрия съдия“) народният разказвач, този изкусен педагог, предава житейския си опит на младите поколения, въоръжава ги със знание, мъдрост и вяра в победата на труда и справедливостта.
Интересни по дълбочината на своята идея и по простотата на осъществяването им са приказките „За градинаря, змията и мечката“, „За слона и четиримата слепи“. С по една-единствена проста случка, с по няколко герои — обикновени хора и животни, с малко думи тези приказки леко и безпогрешно навеждат възрастния и невръстния читател на сериозни мисли: по-добре е да имаш умен враг, отколкото глупав приятел; част от истината, и най-добросъвестно предадена, не е цялата истина.
Индия е люлка на древната култура, на приказките. Още преди нашата ера индийски писатели записвали устното народно творчество, съставяли сборници от приказки. Някои от тях прибавяли към приказките стихове, пословици, усложнявали или опростявали фабулата. Индийските приказки се предавали от уста на уста, препечатвали се от книга на книга, превеждали се на разни езици, променяли се по вид и форма, живеели от век на век. И все така жизнени те идват до нас — богати по съдържание и колорит, дълбоки по мисъл, изискани по форма и език, свежи и оригинални по образност, вечно млади, вечно привлекателни.
