За мен беше истински кеф да разбия главата на стария Стодард. Ха, ха, и то не просто кеф, а блаженство! Сякаш самият господ бе слязъл при мен, докато стоварвах чука върху изкуфялата му дърта тиква!
Хващам се на бас, че никога не сте виждали такава великолепна кървава пихтия. Черепът му се разпадна на парчета, няколкото му жълтеникави зъба се забиха в езика му и, о, боже! — бях целият изцапан от парченцата мозък, които се разхвърчаха изпод ударите на моя чук. Да не говорим пък за огромния кървав фонтан, бликнал от главата му! Дотогава не бях виждал толкова много кръв, и то розова — точно така си я представях преди това, като гледах жалките му вени.
Честно казано, измина бая време, докато старият пукне. Беше ми направо досадно, като гледах как устата му бълва кръв; стоварвах ли, стоварвах тежкия чук, а дъртият негодник все още си беше жив. На всичкото отгоре се беше вторачил в мен, и то без никакъв страх или болка. Когато млатиш някого така яко с чука точно по тиквата, редно е той поне да се уплаши и да изкрещи. Но не и Стодард! Кръв заливаше облещените му очи, скапаният му живот си отиваше, а той не издаде нито стон. Е, как да не се ядосва човек? Стиснах още по-здраво чука и го треснах по окото. Най-сетне той нададе адски крясък и се хвана за празната си очна кухина, чието желеобразно съдържание се поклащаше върху моя чук. Продължих да удрям, докато улучих немощната му ръка и тя стана на парчета. Чак тогава дъртият се олюля и се строполи на пода на бърлогата си, на която той викаше лаборатория. Известно време лежеше и повръщаше през разбитата си уста без устни, тялото му се тресеше в конвулсии, а единственото му око гледаше през мен, като че ли съм от стъкло. После всичко това секна, но окото му си остана все така вторачено. Е, най-накрая пукна!
Погледнах чука си, който беше изцапан с воднистата му кръв и с парченца ръждясала старческа плът. Занесох го до мивката и пуснах топлата вода. Успях да го измия, но окото си стоеше залепнало за единия му край, така че се наложи да го изстържа с джобното си ножче. Пък и аз ни най-малко не съм гнуслив; както ви казах, позабавлявах се чудесно, бях целият изпотен, сякаш бях правил утринната си гимнастика, а и ефектът беше налице — Стодард бе пукнал. Какво по-хубаво от това?
Ех, тоя Стодард!
Мислех си все за него, докато се прибирах към къщи в здрача. Сетих се за времето, когато бях хлапе и учех в гимназията, а той тогава беше учител по химия. Беше истински изверг, страхотен тиранин и любимата му жертва бе не някой друг, а самият аз! Добре де, не ме биваше по химия и даже я мразех, а постепенно намразих и учителя. Той все ме тормозеше, все се подиграваше над домашните ми, все ме правеше за смях пред класа и вечно ми даваше за пример проклетника Рипли. Да му се не види! Рипли беше една отрепка, но пък как зубреше! Сега е станал професор по физика или нещо такова в някакъв правителствен институт. Кой го знае как се е набутал там, мърльото му с мърльо!
Не исках да кажа, че Стодард напълно си заслужи смъртта. Той ме изключи от училище. Е, признавам, че го полях с концентрирана сярна киселина, от която кожата на лицето му се смъкна и беше цяло чудо, че не ослепя. Но той ме бе изкарал извън нерви и това му беше малко! Натикаха ме в затвор за малолетни и след това изобщо не можах да си намеря свястна работа. Ето, вече двадесет години откак се мотая тук и там и едва припечелвам по нещичко. И за това е виновен пак Стодард! Нека си лежи на пода в скапаната си лаборатория, така му се пада! Отмъщението е най-сладкото нещо на този свят, независимо какво пишат разните му там глупаци по книгите.
О боже! Забравих чука на мивката! Даже забравих да измия дръжката и отпечатъците ми са останали върху нея. Ама че съм тъпо копеле! Трябва да тичам обратно там!
Препуснах по пустеещата улица. Беше валяло цял ден, но сега дъждът се бе засилил. В къщата на Стодард беше съвсем тъмно и тихо. Знаех, че той има жена и две дъщери, но бях решил, че навярно са излезли, макар че къде ли можеха да отидат в такова дъждовно време? Отворих полека вратата и надникнах внимателно вътре Старецът още си лежеше на пода и вече изобщо не приличаше на човек. Искаше ми се да се порадвам на гледката, но първо трябваше на всяка цена да си прибера чука. Прекрачих трупа и се запътих към мивката. Чукът ми беше изчезнал! Нямаше и следа от него нито на мивката, нито на пода, никъде, никъде…
Обзе ме паника. Чух собствения си глас: „Къде, по дяволите, може да бъде проклетият чук?“ Гласът ми се извиси в крясък, но не можа да заглуши надигналия се в гърдите ми ужас. „Къде е моят чук? Къде-е-е…“
Из писмото, намерено в сейфа на мисис Хилда Стодард и дъщерите й Лейла и Марша:
След като намерихме тялото на мистър Стодард, скрихме забравения от убиеца чук, отидохме в градината и зачакахме. Предположихме, че той ще се върне обратно, за да го потърси, което и стана. Престъпникът се прокрадна тихичко в къщата и след малко чухме вика му: „къде е моят чук? Къде-е-е…“ Бързо се шмугнахме зад него и го ударихме с все сили по главата със собствения му чук. Той моментално изгуби съзнание. Вдигнахме го и го пренесохме в стъклената вана, която покойният мистър Стодард специално бе донесъл от чужбина за експериментите си. Вързахме му здраво ръцете и краката, но съзнанието му почна да се възвръща, затова се наложи отново да го ударим с чука по главата. Трябва да се отбележи, че ваната е направена от огнеупорно стъкло и е устойчива на удари. Напълнихме я със студена вода, сложихме малко дърва под нея и запалихме огън. След това се опитахме да събудим убиеца, но това ни отне доста време, тъй като явно се бяхме престарали с ударите. Най-накрая той дойде в съзнание и започна да псува по най-отвратителен начин. Водата вече беше доста гореща и той усети това. Опита се да се освободи, но не успя. След около половин час водата започна да ври. Взехме един фотоапарат и започнахме да снимаме. От устата му се разнесе вой и той като че ли заплака. След малко завика още по-силно, сякаш молеше за милост. Забелязахме кръв във ваната, от което заключихме, че той в агония си е прехапал езика. Забелязахме също и едновременното му уриниране и дефекация, което потвърди предположението ни, че от страх човек може да загуби контрол над отделителната си система. За нас беше истинско удоволствие да видим как гениталиите му се подуват и се отделят, докато той повръщаше.
В това време водата вече усилено вреше. Лицето на престъпника ставаше все по-алено, очите му изскочиха и от кухините им бликна кръв, която се смеси с мътната вряща вода. Тогава угасихме огъня, изляхме съдържанието на ваната в градината и погребахме тялото без заупокойна молитва.
Това писмо ще бъде заключено в нашия сейф в банката заедно с лентата със снимките и никой няма да има право да го прочете, преди и трите да сме мъртви.
Казват ми докторе, защото умея да лекувам разни прости болести, а иначе съм работник по поддръжката на Канализационната система на дома. Занимавам се с отоплителите и охладителите на каналите, с терморегулаторите и с първичните компютри за терморегулация. И да ме молеха да стана истински лекар с много голяма заплата, пак не бих се съгласил! Прекалено е опасна тази професия, за да се рискува за пари. И нашата не е лесна, но поне животът ни е сигурен.
Повече от две седмици се ровихме без почивка из стоманените и пластмасови черва на Дома, за да оправим системата за терморегулация; вода нямаше от 56-ти до 128-ми етаж. Подобно бедствие Домът отдавна не беше преживявал. Накрая всичко ми се чернееше пред погледа и в пристъп на жажда за „истински“ живот реших да изхарча поне половината от двуседмичната ми заплата. А тя бе доста добра, тъй като ремонтът бе много труден и крайно спешен.
Наистина си мислех през уикенда да изхарча поне половината от парите, които получих, но след това естествената ми предвидливост и пестеливост ме спряха, и при избирането на хотел предпочетох разумния компромис между цена и сигурност. Май бях сгрешил — хотелската охрана не ми се видя особено сигурна; имаха вид на хора, които твърде дълго време бяха употребявали психостимулатори, а това неминуемо се отразява. Когато се настанявах в стаята си, внимавах да не вдигам много шум, за да чувам какво става навън. Опасенията ми се оказаха напълно основателни, тъй като само след час в коридора се чуха топуркане, крясъци, три изстрела и разни други неприятни неща. Още с първите шумове мигновено извадих батерията от радиоприемника, бях избрал модел, от който лесно се вади; от четката за зъби извадих спускателния механизъм; а от четката за бръснене измъкнах електродетонатора. Светкавично ги монтирах в калъфа на четката за зъби, който бе направен от специална пластмаса по моя поръчка. Поставих ракетата, която бе маскирана, като дебел флумастер и по навик си погледнах часовника — осем секунди! Страхотно постижение! Не си спомних да съм поглеждал часовника, когато започнах сглобяването на гранатомета, но сигурно съм хвърлил един поглед. Как иначе ще разбера, че съм го направил точно за осем секунди!?
Дишах учестено и чаках евентуалното нападение. Някой започна да чука на вратата, но аз продължих да лежа на пода с насочен към входа гранатомет. Продължиха да чукат. Аз мълчах и чаках. Никой не се опита да влезе със сила. Изчаках още четиридесет минути — не е било за мен! Внимателно разглобих оръжието и то отново се превърна в малък приемник за вътрешните програми на Дома, в четка за зъби, във флумастер и в четка за бръснене. Пазех ги много внимателно, тъй като при необходимост те щяха да ми осигурят няколкото минути, за да се измъкна от хотела или откъдето се намирам и още няколко часа (флумастерите бяха в четири цвята), за да изляза през канализационната система от Дома и да се присъединя към някоя свободна община. Редовно следях правителствените съобщения на нашия Дом, за да имам винаги свежа информация кои общини са най-мощни и сигурни; в тях съответно и средната продължителност на живота е най-висока.
Изчаках още половин час и прибрах оръжейните части в чантата, която винаги носех със себе си. Някои предпочитат пистолети или гранати, но след като направих подробен анализ на всички случаи през последните години достигнах до извода, че най-доброто оръжие е сглобяем гранатомет с малка мощност, частите на който са маскирани като небиещи на очи вещи за ежедневна употреба.
Наближаваше стандартният ми час за преглед и трябваше да изляза. Предпазливо отворих вратата и се огледах. Левият коридор бе отцепен от хотелската охрана и бе ограден с оранжеви бариери. На пода лежеше тялото на шестнадесет-осемнадесет годишна жена, във всеки случай под двадесет. Смъртта така променя хората, че понякога е много трудно да познаеш на колко години е жертвата. Заключих вратата и тъкмо тръгвах към пункта, когато в коридора влезе етажният робот за прибиране на трупове (понякога трябваше да ги събира парче по парче в продължение на часове). Явно е имал много работа щом тази жена трябваше да лежи в коридора на хотела толкова дълго време. Наистина бях попаднал на евтин хотел. Роботът подхвана трупа с четирите си ръце, повдигна го и го заклати, като че ли го изпробваше на тегло. След това сръчно го напъха в пластмасов чувал и затвори херметичния цип. Отвори трупохранилището си, вътре се виждаха още два пълни чувала, и постави в него тялото на младата жена. Завъртя се и бодро започна да мие пода с дезинфектори. Въздухът, който и без това вонеше на аерозолни дезинфектори, разпръснати след убийството от хотелската охрана, съвсем се скапа. Побързах да се измъкна от вонящия коридор и тръгнах към етажния пункт за кръвни проби.
Кабините бяха само две, но аз търпеливо зачаках, тъй като опашката беше малка. Пред самата врата дори си разкопчах ризата, за да мога веднага да поставя „хобота“ върху пластмасовото копче, което бе присадено във вената под лявата ми мишница и позволяваше лесно и бързо да се вземат кръвни проби. Бях съвършено спокоен, тъй като вчера си бях правил проба на черно и бях сигурен, че всичко е наред. Този пред мен нещо се забави и след малко, вместо да излезе от кабината, просто светна лампичката за влизане — явно не му беше провървяло и сега пътуваше към някой изолатор. Но аз влязох спокойно, седнах на стола и се включих към апарата. След две минути на дисплея се появи: ХТЛ-36. Очаквах го! Усмихнах се доволно и излязох от тясната кабина с великолепно настроение. Ако не ме хванеше някоя по-вирулентна форма, да кажем над ХТЛ-45, оставаха ми да живея поне още седемнадесет години и щях да достигна старческата възраст 42 години. Е, това според статистиката, но шанс имах.
Великолепното ми настроение събуди и други желания. Отидох в хотелския ресторант да се огледам — нищо особено, все млади момичета под шестнадесет-осемнадесетте години с ХТЛ около 22. Минах във вътрешната градина. Тук цареше спокойствие, тиха музика и високи цени. Погледът ми се залепи за една разкошна мадона на около четиридесет и пет — петдесет години с ХТЛ-4, практически безопасна. Не можех да откъсна очи от съблазнителните рубенсови форми и оранжевите цифри за вирусна идентификация. Те сияеха като далечен блян от неосъществим сън.
Тръгнах да търся по-подходящо съчетание между желание и възможности. Попаднах в дневния бар. Жените бяха на около двадесет и пет, че и по-долу, ХТЛ около тридесет. Долу-горе като за мен — рискът в границите на разумното, а и жените бяха почти в зряла възраст, за толкова пари — толкова! За да прогоня видението на петдесетгодишната Венера с архаични форми, ударих две „сини“ бири. Безгрижната и лекомислена музика от осемнадесети век плюс бирата, смесена с транквилизатори ме успокоиха. Душата ми леко се понесе из далечни ловни полета, но мигом се върна, тъй като някой взриви съседния магазин и отломките издъниха декоративните външни решетки, пометоха цветята, храстите и дръвчетата заедно с тежките им саксии. Бронираните стъкла на бара ни запазиха, но явно имаше някакви повреди, защото барманът ни каза, че сервирането временно се прекратява и засега можем да се преместим в нощния, който спешно ще бъде отворен след двадесет минути и ще работи без прекъсване до завършването на ремонта.
В хаоса по преместването се запознах с една симпатична Бианка, ХТЛ-32, двадесет и шест годишна, брюнетка. Седнахме на една маса и аз тежко поръчах бутилка „Мускатен залез“ от естествено грозде. Не усетих кога е станало време за нощната програма. Отначало бе доста вяла и почти никой не й обръщаше внимание, но постепенно взе да става все по-буйна и повесела. Върху масите поставиха свещи и ги запалиха. За такова нещо само бях чувал, но ми хареса и поръчах бутилка бренди като за истински мъже — да види малката какво пием ние там долу. Бианка си го разреждаше със сода, но аз обичах огнения му парещ лъч, който ме пронизва чак до стомаха и след това изчезва в незнайна посока.
Оркестърът изсвири внимание, в залата осветлението намаля до нула, светеха само свещите на масата. Изглеждаше много красиво и скъпо. Отново изсвириха внимание. Явно следваше гвоздеят на програмата, но не бързаха да го покажат, за да вдигнат желанието на клиентите с още някой и друг градус. Искаше ми се да попитам Бианка какво следва, но реших да не си развалям удоволствието от изненадата. Най-сетне оркестърът отново засвири; парчето бе нежно и навяваше спомени за далечна романтична любов. От пода изригнаха светлинни вулкани и осветиха тавана, който бе украсен с еротични рисунки от хилядолетния човешки фолклор. Музиката ставаше все по-нежна и сантиментална, вече звучеше по-тихо, но така като че бе още по-въздействаща. Изведнъж се обадиха няколко тръби, последваха ги още и още, накрая зазвучаха канонада от тръбни звуци. Сигурно точно така ще трябва да екнат тръбите, които трябва да вдигнат мъртвите от гробовете при Второто пришествие. И тишина! Прожекторите събраха огнените си очи в едно малко балконче, което бе високо встрани; досега не бях го забелязал. На него се появи красива дама в елегантен тоалет. Тя с волен жест разпери ръце и се хвърли надолу, като че ли скачаше в басейн с вода. Инстинктивно вдигнах ръце, да не би да се стовари върху главата ми, но веднага се засрамих от собствената си глупост. Ухилих се и направих жест, уж че съм се пошегувал — просто бяха създали антигравитационно поле, върху което сега красивата дама изпълняваше съблазнителния си номер. Бях чувал за подобни работи, но на нашите етажи в дома, на долните, такива неща нямаше. Темата за развлеченията бе табу за информационните средства. Те бяха приоритет на по-горните етажи, където живееше заможната клиентела. А на най-горните изобщо не можеше да се стигне. Те бяха херметически изолирани не само от външната среда, но и от по-долните етажи, и доколкото бе възможно, имаха автономни системи за жизнено осигуряване. Там бе раят на свръхбогатите и на управниците от най-висок ранг.
Летящата над главите ни красавица с елегантно движение са измъкна от роклята си. Скоро въздухът над нас се изпълни с ефирно плаващо бельо, което фосфоресцираше в лъчите на прожекторите. Съблазнителната дама остана само по токчета и няколко скромни бижута. Сребристите й обувчици игриво ритаха из пространството и тя палаво прелиташе над масите, като гледаше да не пропусне някоя, та да могат всички да я огледат. Сега се приближаваше отново към нашата маса и аз със зяпнала уста поглъщах всяка нейна извивка, всяко движение. Изведнъж прожекторите запремигаха и угаснаха. Миг преди това дамата изпищя и след секунда се стовари върху мен, раздирайки с острото си токче кожата на тила ми, което след това се заби в гърба ми. Главата й щеше да се удари върху масата и аз въпреки неистовата болка я хванах с две ръце. При рязкото движение съборих бутилката с бренди, която обля цялата маса и косите й. Свещта също падна и в миг всичко пред очите ми избухна в пламъци. Великолепно обученият персонал на бара бързо се справи с обстановката и ние сръчно бяхме угасени. Само след минути вече се намирахме в болницата на долния етаж.
Събудих се на следващия ден с операция на тила и на гърба. Положението явно се оказа по-сериозно, отколкото си мислех и с тревога погледнах към апаратния индикатор — моят ХТЛ бе останал 36. Шансът ми не беше ме напуснал. На уикенда вече можех да гледам като на весело приключване, което след това с години щях да разказвам на приятелите си там долу.
Наложи се да остана в болницата още няколко дни и започна да ми доскучава. Разбрах, че дамата от антигравитационното шоу е в съседната зала и поисках разрешение да я посетя. По принцип подобни молби твърдо се отклоняват, но персоналът в болницата вече знаеше за трагикомичния инцидент в бара, дори се наложи многократно да разказвам случилото се с най-големи подробности, и ми разрешиха. Облякоха ме в изолиращ лекарски костюм и ме заведоха в съседната зала.
Когато влязох, в първия момент се стъписах — ПРЕЗ ПРОЗОРЦИТЕ СТРУЕШЕ ЯРКА СЛЪНЧЕВА СВЕТЛИНА! Спрях и не смеех да мръдна, бях пред шок!
Никъде в Дома нямаше прозорци. Те са опасни за херметизацията и са лесна плячка при нападение отвън. Прозорци има само в болниците, тъй като електрическото осветление често създава проблеми, просто токът спира. Когато са строили Домовете, не са имали представа какви проблеми ще им създава електричеството. Новите Домове имат външни колектори, които събират слънчевата светлина и по светлопроводи я изпращат във вътрешността, но нашият беше от старите и нямаше подобно нововъведение. Затова използваха стария метод за аварийно осветление — просто дръпваха щитовете от твърди и труднотопими сплави встрани и дневната светлина нахлуваше в помещенията. Това беше най-сигурното резервно осветление. До всеки прозорец имаше стойки с голямокалибрени картечници, по една отвън и една отвътре. Външната се управляваше по електромеханичен път отвътре. Студентите медици още в първи курс преминават сериозен изпит по огнева подготовка. Най-много се набляга на стрелба по летящи обекти с голямокалибрена картечница и реактивни снаряди. Изпитите са доста трудни и мнозина отпадат още на тях. Тъй и трябва да бъде! Къде се е чуло и видяло лекар да не може добре да стреля!?
В момента щитовете бяха дръпнати, тъй като токът отново беше спрял, а тук бе интензивно отделение и медицинският персонал работеше активно. Стъписването ми трая кратко и веднага реших да се върна обратно, но тая от бара вече ме беше забелязала и ми махаше с ръка. Нямаше как, отидох при нея и започнах да дрънкам разни любезни глупости, които дори не помнех, тъй като тези отворени щитове ме изнервяха. И с основание, защото изведнъж чух едно мощно „Бум!“, вибрации затресоха залата, бронираните стъкла се напукаха и излетяха навън. Силната вълна се опита и нас да изсмуче навън, но лек насочен взрив възстанови налягането. В същия миг в залата влетяха два минихеликоптера, след тях още един. От кабините им изскочиха три яки момчета и набързо изпозастреляха половината лекари, които от своя страна очистиха двама от тях. Но от хеликоптерите, явно действайки по някаква схема, излязоха още трима и овладяха положението. Поставиха пластмасови белезници на двама лекари и на мен, изглежда в този изолиращ костюм ме помислиха за лекар, но я се опитай в подобна обстановка да вземеш да заобясняваш кой си и какъв си. Блъснаха ни в кабините и набързо нахвърляха вътре различни лекарства, апаратура и други болнични материали. Почти моментално хеликоптерът се вдигна във въздуха и с реактивна скорост излетя навън, явно пилотът бе включил ускорителните двигатели. Бях сигурен, че сега от много бойни гнезда стрелят по нас с голямокалибрени картечници, но не можех да мисля за тях, тъй като ускорението почти ме размаза. Бях се изтървал от дръжките, които пилотът ми беше посочил и бях паднал на пода сред багажа от болницата. Ускорението спря и продължихме с обикновените двигатели, но с това положението никак не се подобри, тъй като хеликоптерът започна да прави различни фигури за прикритие. Запухтяха реактивните снаряди, които пилотът изстрелваше по невидимия за мен противник. На няколко пъти край нас се взривиха снаряди и хеликоптерът рязко се блъсваше в противоположна посока. Затракаха картечници и нещо метално злобно клъвна обшивката. След миг отново. Уплаших се много. На ум се молех пилотът отново да включи реактивните ускорители, но те явно бяха за еднократна употреба и служеха за бързо отдалечаване от могъщото огнево прикритие на Дома. Хеликоптерът започна да прави съвсем умопомрачителни фигури. При един рязък завой на корема ми се стовари тежък метален контейнер, почти припаднах от болка, но не посмях да извикам, за да не разконцентрирам пилота, който в този момент се бореше не само за своя, а и за моя живот. Вторият пилот бе убит от лекарите и сега нямаше кой да ми помогне. След това съм припаднал.
Дойдох в съзнание в полумрака на някакъв хангар. Никой не ме пазеше. Лежах на походно легло. Явно ми бяха били някаква инжекция, тъй като не чувствах болка нито от операцията, нито от травмите по време на полета с хеликоптера. Дори усещах прилив на изкуствена бодрост. Потреперих от омерзение — кой знае с каква спринцовка ми бяха били лекарството?! Предпазливо вдъхнах от въздуха — тук дишаха непречистен атмосферен въздух! Намирах се в свободна община, а не в педантичния и сигурен ред на Дома. От омерзение не смеех да помръдна!
Лежах и чаках! Така ми се струваше по-безопасно. След около час в хангара влезе младеж БЕЗ ОРАНЖЕВИТЕ ЦИФРИ ЗА ВИРУСНА ИДЕНТИФИКАЦИЯ! Огледах се объркано. В мен винаги бе живял план за бягство в някоя свободна община, ако моят ХТЛ нарасне до такава стойност, че да ме заплашва изолатор, но никога, нито за миг, не съм и допускал, че там може да не носят вирусен идентификатор. Това ми се струваше абсолютно ненормално. Та общество без оранжевите цифри, без полезните оранжеви цифри едва ли би могло да се развива нормално?! Тук човек спокойно би могъл да очаква всякакъв хаос!
Влезлият само ми каза едно „Ела!“ и ме поведе нанякъде. Озовахме се в бедно мебелирана стая. Той извади от хладилника сандвичи и бира, постави ги на масата и с едно „Сядай и яж!“ започна да унищожава храната със завиден апетит — тук сигурно нямаха лимит?! В хладилника видях няколко ябълки, разкошни, червени! Не посмях да си поискам. Сандвичите и бирата бяха великолепни. Такава храна в Дома рядко се среща.
След това моят придружител ме накара да си облека лекарския костюм и ме поведе из лабиринта от коридори. Стигнахме до болнична стая. Придружителят ми посочи единствения болен и измърмори: „Ето, този!“ Господи, та те продължават да ме мислят за лекар. Объркано погледнах към болния и в същия миг усетих пристъп на гадене, щях да повърна — такава отвратителна форма на рак на кожата не бях виждал. Краката ми започнаха да омекват, но не смеех да се облегна никъде. Опасявах се да не се свлека, но постепенно отвращението ми надделя над слабостта и успях да остана прав. Придружителят ми спокойно ме чакаше, нито прояви някакво нетърпение, нито се усмихна иронично, нито изрази каквото и да било. Просто чакаше.
Събрах кураж и рекох: „Извинете, но аз не съм лекар! Станала е грешка!“ Равнодушието на моя придружител веднага изчезна и той презрително изръмжа: „Ти си лекар и си длъжен да помагаш на болните! Положил си клетва, че ще лекуваш всякакви болни, от Домовете и от свободните общини! За пръв път виждам лекар, който се отрича от клетвата си!“ Опитах се да обясня: „Но аз не съм лекар! Станала е грешка! Аз съм пациент. Бях в болницата, защото ме оперираха. Гърбът ми имаше голяма рана от дамско токче. Дамата падна върху мен и щеше да си запали косата. Аз бях с лекарски костюм, защото исках да я посетя…“ — с мен бе свършено! Тоя не ми вярваше и ме презираше за мнимите ми лъжи. Познах го по очите му. Изглежда само презрението му към мен го възпря да ме срита, а просто ме отведе в същия хангар и с отвращение ми посочи да чакам. Не смеех да мисля за бягство. Това би било сигурно самоубийство.
След половин час той отново се върна, като водеше още двама. Единият от тях се оказа лекар, бяха ни отвлекли заедно; той каза, че не ме познава и че не е възможно да познава всички лекари на Дома. Усещах, че нещата започнаха да стават все по-лоши за мен и се сетих да им покажа операцията на гърба ми и на тила. Отдалечих се малко от тях и застанах на по-проветриво място; свалих горната част на дрехите си. Донякъде това ги убеди, но съвсем не ги зарадва. Попитаха ме какво работя и дали искам да стана член на общината им. Твърдо отказах.
През следващите няколко дни ми носеха храна в хангара, но изобщо не ме пазеха и ми разрешиха да се разхождам из селището. Постепенно научих неща, за които в Дома изобщо не се говори. Например че лекарите наистина полагали клетва, ако попаднат в свободна община да лекуват болните с най-голямо старание. И много други неща научих. Образът на общините, които аз познавах от средствата за масова информация на Дома, се оказа доста по-различен от действителността. Те например многократно ни напомняха, че там, навън, не може да се живее и ако все пак са останали разни изродени диваци, то това е просто случайно стечение на обстоятелствата и няма да трае още дълго. За всичко навън се говореше като за нещо опасно, неясно и заплашващо живота на обитателите на Домовете. Тази омраза ни бе насаждана още от пелени. А в действителност се оказа, че правителствата на Домовете дори подпомагат общините с известни количества лекарства, с научна литература по определени въпроси, с някои резервни части и тъй нататък. В много от най-важните общини има правителствени мисионери, които освен дипломати са и много добри специалисти по въпросите на оцеляването. Обикновено имат дипломи за лекари.
Едва сега си зададох въпроса защо някои от акциите на общинниците против Домовете бяха успешни. Огромните сгради бяха така могъщо въоръжени, че за броени дни можеха да унищожат всичко живо в радиус от стотици километри около себе си. Явно търговията с пресни плодове и зеленчуци не можеше да бъде задоволителна причина за тази толерантност към тях. Доскоро недостъпната за мен информация започна да се оформя в една доста по-различна картина от тази, която ни представяха. Докато един ден прозрях истината — Домовете и общините са части от едно и също общество, което не може да осигури еднакво добри условия за всички. Домовете се строяха изключително трудно и можеха да бъдат строени само от самите Домове, но те не бяха заинтересовани от това. Общините искаха да строят, но не можеха. Те постепенно набираха технологичен опит и създаваха необходимата материална база, но бяха далече от едно такова суперсложно съоръжение, каквото е един Дом. Въпреки това имаха някои сериозни успехи. Минихеликоптерите, като този, с който ме отвлякоха, бяха тяхна разработка и изпълнение. Специалистите от Охрана на Домовете бяха унищожили малкия завод, в който сглобяваха тези машини, но някъде вече работеше нов цех, който дори монтираше реактивни ускорители на хеликоптерите. Правителството имаше трудната задача едновременно да запази сигурността и съществуването и на Домовете, и на общините. Засега го постигаше с цената на много компромиси и жертви от двете страни. Радикално средство нямаше. От времето на Големия вирусен взрив то още чакаше своя откривател. В общините дори се говореше, че не е имало никакъв вирусен взрив, ами сегашното положение е резултат от биологична война, но след толкова време едва ли някой можеше да каже със сигурност какво точно се е случило през онези години.
За да направиш верните умозаключения за истинското положение на нещата трябва или да си от висшите правителствени кръгове, или да си живял и на двете места. Едва тогава двете различни като идеология и практика, но не и като общи идеи системи ще оформят пред теб картината на истината.
Изминаха двадесетина дни. Една вечер при мен дойде един млад човек и ми каза, че утре тръгвам заедно с конвоя, който ще закара пресни плодове и зеленчуци до моя Дом. Тръгването е в три часа през нощта. Вече жадувах за подредеността и сигурността на моята Родина. Липсата на възможност за редовен контрол на моя ХТЛ ме изпълваше със смътно безпокойство. Вече горях от желание да се завърна в Дома и да се лекувам от неминуемото нарастване на моя ХТЛ от пребиваването ми в общината.
Нощта бе тъмна и студена. Докато намеря колата, с която щях да пътувам, краката ми се измокриха от росата. Така се казвала водата, която нощем кондензира върху тревата. Тихото мъркане на двигателите и непрогледната тъмнина ме приспаха. Събудих се свеж и изпълнен с енергия. Навън бе красива утрин. Сърцето ми се изпълваше с радост и опиянение. За миг дори съжалих, че трябва завинаги да се прибера зад стените на Дома. Но като погледнах шофьора до себе си, който бе само на деветнадесетгодишен и след някоя и друга година щеше да умре, в общините рядко някой надхвърля тридесетте, освен нулевите, които навсякъде достигаха осемдесет-деветдесет години, изведнъж изпитах омраза към Природата. Защото бе жестока да ни подложи на такова изпитание. Човекът е слаб и недостатъчно разумен, но тя е могъща и мъдра в милиардолетния си път и трябва да бди над него. Да го предпазва от ужасните му постъпки. Мразех я!
Изведнъж пред нас се извиси в целия си великански ръст огряния от слънцето мой Дом. Той излъчваше сигурност и величие. Скоро щях да бъда в него и спомените ми от този ужасен уикенд щяха да ми стигнат за цял живот. Вече се виждаше охраната на Дома в тежки защитни скафандри. След дълга и отегчителна проверка влязох в склада. Представих се на дежурния офицер.
На следващия ден, в обедната емисия за местни съобщения бе излъчено: „Днес сутринта, при опит за проникване в Дома бе убит терорист от войнстваща община. Дълго време той е бил таен агент и поради опасност от разкриване е избягал при въздушната атака на трите вертолета преди няколко седмици над една болница. В чантата, която престъпникът е забравил в суматохата, бе открит сглобяем портативен гранатомет. Лицето е било разпознато. Трупът е изгорен и отписан от регистрите на Дома.“
Не е лесно! Имам предвид да станеш на четиридесет! Да се превърна във върколак беше по-просто. Физически по-некомфортно, но по-просто.
Най-трудно беше, когато започнах да вия за първи път. Три дни след това ме боля гърлото. Може би, ако бях потренирал гласа си, щеше да е по-безболезнено, но както и да е! Порастването на козината също не ми създава кой знае колко проблеми.
Но да станеш на четиридесет?! Господи, това наистина травматизира!
Аз не се промених изведнъж, но вече го забелязвах. Повечето от хората не обръщат внимание на подобни детайли, но не и аз. Тъни възклицания като: „Изобщо не си се променил!“… или „Четиридесет? Господи, никога не бих повярвал!“ не ме касаеха. Знаех истината. Въпреки техните любезни усилия, аз вече усещах слабостта и отпускането, промяната на кожата, на косата, нарастването на корема, бръчките. А това, че съм страстен пушач никак не ми помагаше. Но когато станах върколак, трябваше да откажа пушенето. Твърде е опасно при цялата тази козина.
И още един неприятен момент, когато наближаваш четиридесетте започваш да осъзнаваш, че не можеш напълно да си контролираш пикочния мехур. А това е неприятно. В действителност, един ден разбирате, че да се превърнете в кръвожадно чудовище е по-лесно, отколкото да станете на четиридесет. Да не говорим за тревогите, които имате от намаляването на вашата сексуална мощ на тази възраст.
Искате да разберете как станах върколак? Мога да ви дам различни свръхестествени обяснения: проклятието на кръвта, циганка ме е проклела, занимания с Черна Магия, но истината е съвсем проста.
Силвия, бившата съпруга на брат ми, реши да заведе децата в зоологическата градина. Тя бе заклета привърженичка на защитата на природата и искаше да покаже на малките колко важни от екологична гледна точка са дивите животни. И досега за мен остава загадка, защо тя реши, че аз съм от полза за подобно обучение, та ме взе и мен.
Беше приятен, топъл, слънчев ден. Децата и Силвия бяха облечени екологично, а според мен — тъпо. Никак не се чудя, че брат ми я разкара. Тя, например, не дава на хлапетата да гледат Том и Джери, защото в тях имало насилие над животните. Сега взема под наем някакви скапани порнографски видеофилми, за да имали децата прогресивен и реалистичен светоглед. Такава кучка още не съм срещал.
Обикновено гледах да не се мяркам пред погледа на Силвия, но сега ме хвана натясно и нямаше как да откажа.
И тъй, бях в зоопарка с женската Годзила и потомството й.
През първия час просто се опитвах да не слушам видиотеното й дърдорене и да не обръщам внимание на дивеенето на хлапетата. Тя не можеше да ги контролира, тъй като смяташе, че не трябвало да се потискат естествените им природни импулси. Шамаросването за нея бе капиталистическа отживелица.
Зяпахме лъвове, полярни мечки, крокодили, слонове… и стигнахме до вълците.
Да ви кажа, че за разлика от популярните схващания, вълците съвсем не са зли и диви — в действителност те са ориентирани към спокоен семеен живот. Мъжкият има само една женска, отглежда деца, ходи на работа, носи храна, грижи се за семейството си — на практика вълците и средният американец имат много общи неща. Само дето вълците не карат автомобили.
Докато стояхме и гледахме към тях, Силвия разправяше на децата разни щуротии от една статия на „Тайм магазин“, аз се хванах, че в почти хипнотичен транс съм вторачил поглед в един голям сив мъжкар.
Той бе особено красив екземпляр, щях да кажа приятел: дебела сива козина, мускулести рамене, блестящи очи, перфектни бели зъби без нито един кариес. Вълк в истинския смисъл на думата. Изведнъж му завидях. Той нямаше защо да се тревожи от олисяване или от провисване на шкембето. Бе гъвкав и подвижен. Тялото му бе силно и здраво. Държането му бе спокойно и самоуверено. Вълчицата го гледаше с обожание в очите, а вълчетата — с послушание. Той никога не би разрешил на шефа си да го набута в по-малък офис, за да угоди на вицепрезидента и да настани там племенника му, който работи в компанията едва от няколко седмици. Не би чувствал празнина в живота си и не би се чудил, къде отидоха всичките ми мечти, които имах като младеж във вълчето висше училище. Всички тези възможности бяха пропилени. Но не и за един вълк от зоологическата градина.
И аз му завиждах. Исках да съм на неговото място. Той имаше това, което аз и след тези четиридесет години нямах.
През тази нощ си легнах с представата за него, която не излизаше от мислите ми. Иска ми се да ви кажа, че съм сънувал някакъв фантастичен сън, който е бил по-реален и от действителността, но не е така. В действителност се събудих късно; работното време на офиса, където си прекарах деня, бе започнало. Освен това телефонира майка ми, за да ми напомни да изпратя картичка за рождения ден на чичо Илайя, който ставаше на осемдесет и седем години. Щял да ме изключи от завещанието си — ако някога дъртофелникът все пак умреше.
Първо забелязах ноктите на ръцете си. Те не само растяха по-бързо, отколкото обикновено, но ставаха по-дебели и по-остри. Отдадох го на това, че вземам калциум и забравих за тях.
След това започнаха да ми растат косми на необичайни места — например на дланите на ръцете. Обърнах се към козметик, но нищо не стана. Купих си тубичка с крем, който обикновено използват дамите, когато се окосмят.
Спомням си, че за пръв път започнах да се безпокоя веднъж по време на вечеря с Одри. Тя бе едно от момичетата, с които можеш да прекараш приятно нощта и след това няма да ти досажда с разни бракове и други глупости.
Тя седеше срещу мен в ресторанта и изглеждаше адски секси с новия си силиконов бюст. Представяте ли си — те наистина си слагат силиконови торби в тялото, само и само циците им да изглеждат големи!! Аз видях веднъж една от тези торбички. Съвсем точно — пластмасова торбичка пълна с прозрачно желе — и тя имаше по едно такова нещо във всяка гръд! Аз я гледах и се опитвах да пропъдя тази картина от съзнанието си. Никога повече нямаше да мога да ги гушна нежно, без да усетя, че правя нещо ненормално. Имам предвид, кой би се възбудил от две пластмасови торбички, пълни с желе?
Когато правихме поръчката, усетих, че с мен става нещо. Одри си поръча нейната обичайна, обогатена с витамини, хранителна, ниско холестеролна, безсолна, влакнеста и т.н. салата. Аз си поръчах — сурова пържола! Думата сурова просто се изплъзна от устата ми. А сервитьорът, с невъзмутима вежливост, изпълни поръчката ми. Точно така обслужват в добрите ресторанти. Иначе сервитьорите ги изхвърлят. Значи си заслужаваше да бъдат готини с хората.
Когато месото пристигна, аз лакомо се нахвърлих върху него. Одри бе шокирана. Разбира се, тя е твърде възпитана, за да каже нещо. Просто се усмихна с хубавите си нови зъби и промърмори нещо като: Напоследък пиеш доста! За Одри две чаши вино вече означават, че си кандидат за изтрезвителя. Докато тя ми изнасяше дълга лекция за вредата от алкохола, от холестерола, от животинските мазнини, колко полезно било да се ядат разни треви и други глупости, аз ръфах кървавото месо с истинска наслада.
Но което бе най-лошото, тя ми каза, че вече имам наднормено тегло и двойна брадичка.
И наистина, Господи, тя бе права! Преди да си легна се огледах в огледалото. Вярно беше. И за двойната брадичка, и за тялото. Ужасен се отдръпнах от огледалото. Погледнах навън. Бе пълнолуние. От отчаяние извих няколко пъти като пребито псе и си легнах.
Никога не си бях представял подобно нещо! Наистина имах двойна брадичка!
Избръснах си дланите и цялото лице; отидох на работа отчаян. Старите легенди и митове бяха прави! Четиридесет бе точката на поврата. Това наистина бе промяна на живота. Бях ужасен. Това наистина ли се случваше и на мен? Започнах да чета по този въпрос в книгите. Бях слушал стари хора да говорят за тези неща, но то сега се случваше и с мен! Господи! Аз се превръщах в мъж на средна възраст! Преди ухажването и забавленията с млади момичета бяха просто приятно прекарване на времето, сега се превръщаха в мръснишки постъпки на мръсен гаден старец.
Ужас след ужас! Гадост след гадост! Погнуса след погнуса!
Бе пълнолуние. Аз станах и убих първата си жертва, просто да се почувствам по-добре.
В действителност, то се оказа по-просто, отколкото бях очаквал. Наистина, да разкъсам гръкляна на непознатия не бе нищо в сравнение с тежките проблеми, които имах.
Той се появи като бледен синкав призрак срещу мен. Бяхме сами на улицата. Бледата фосфоресцираща светлина на луната влудяваше света.
Малко приличаше на едно друго нещо — когато си ял силно подлютена храна или пък развалена торта, изведнъж червата ти оживяват от само себе си и ти хукваш към кенефа. Нито се питаш какво става, нито се маеш — просто хукваш към кенефа, преди да е станало най-лошото.
Така стана и сега! Господи! Просто се хвърлих върху него! Почувствах слабото му изплашено тяло. Усетих чист екстаз, когато той запърпа в ръцете ми, из устата му излизаше кървава пяна и разкъсана на парчета душа. Усещах крехкото му месо, приятната хлъзгавина на шийните прешлени, опиянението от живата плът. Това бе много по-приятно от всичко, преживяно с Одри. Бе по-хубаво от секса. Бе по-хубаво от всичко. Най-чистото удоволствие!
Тялото му се мяташе в прегръдките ми, след няколко минути то притихна. Изведнъж, живото и лесно за държане тяло, натежа и стана неудобно. Топлината му бързо изчезваше. Аз с отвращение го пуснах на земята и нададох силен вой срещу луната.
След това погледнах към жертвата повече от любопитство, отколкото поради някаква друга причина. Все пак, не се случва всеки ден да скочиш върху някого и да му прегризеш гръкляна със собствените си зъби.
Той лежеше в краката ми. Наведох се да видя какво съм направил. Странно, но не чувствах угризение на съвестта. Също като животно, което е убило. Протегнах лапа и го докоснах. Изведнъж ме обхвана желание. Да го погаля с лапи, да го усетя физически. Чувствах, че ще експлодирам от напиращото в мен желание, което досега не бях познавал — стръв към червеното месо, към неговата плът, изчезваща топлина, глад… глад… Лапите и зъбите ми потънаха в крехката мекота. Невероятно, прекрасно — сочен кървав деликатес. Късах най-сочното месо от костите, имах избор, цялото тяло бе само мое, ръфах с наслада. Господи, чист екстаз!
Когато свърших, от него не беше останало много. През целия ден не бях ял нищо друго, освен кифличка с кафе!
Когато се прибрах, изведнъж се почувствах зле! От преяждането! За другия път ще зная да не се тъпча толкова!
На следващия ден прочетох за убийството. Ченгетата бяха объркани и не казваха за случая почти нищо. Разбирах ги, тъй като едва ли можеше да се научи много от купчинка добре оглозгани кости.
Измих си зъбите и изведнъж почувствах вина. Не бях посещавал зъболекаря си повече от година. Зъбите ми сигурно са станали на дупки.
Докато правех гимнастика, по телевизията говореха за мистериозното убийство. Ужас! Плувнах в пот само след две клякания. Напънах се и направих десет. Само преди една година правех без проблем двадесет-тридесет клякания. А сега? Господи! Ставах вече само да ме хвърлят на кучетата, или — на вълците.
Е, на всеки се случва да стане на четиридесет: освен ако не стане! Например, ако го изядат вълци.
В банята огледах косата си. Защо ли трябваше да се тревожа от започващото оплешивяване, когато всеки ден бръснех цялото си лице и тяло. Изглеждаше малко смешно.
Времето минаваше без да се случи нещо. Отново настъпи пълнолуние. Няма да ви досаждам с подробности, но през следващите шест месеца полицията съвсем се шашна, когато намираха купчинка добре оглозгани кости.
Паника обхвана града. Дори Одри започна да се тревожи. Току-що за пръв път й бяха опънали кожата на лицето. Пластична операция? Щуротии! Тя се нуждаеше от един хубав, приятен гроб! Ето от какво! Но аз бях достатъчно възпитан да не й го кажа.
— Вярваш ли във върколаци? — попита тя, докато човъркаше из екологично чистия си ориз, лук и още там нещо тревисто.
Аз се задавих с червеното вино и погледнах към чинията си със суров дроб притеснено.
— Единадесет жертви! Лично аз не вярвам, че глутница диви кучета бродят нощем из града. А ти? — продължи тя.
— Не знам.
— Върколак! И ти така мислиш, нали?! — каза тя натъртено.
— Те не съществуват! — казах аз малко прекалено високо.
— Откъде знаеш, че не съществуват! Ами ако ги има?!
— Одри, сладка! Ако си убедена, иди го кажи на ченгетата. Аз лично не вярвам.
Тя замлъкна, но когато пак си отвори устата, ме накара да изтръпна.
— Изглеждаш уморен. Очите ти са подпухнали. Имаш торбички под тях. Това е от пиенето. Аз ти казах преди.
Торбички! Подпухнали!…
Избягах паникьосан от ресторанта, спрях само, за да убия един тийнейджър по пътя. Колкото да се поуспокоя!
Как можа да го каже?! Толкова ли вече беше очевидно?! Моята страшна тайна (аз на всеки казвах, че съм на тридесет и седем) накрая май бе разкрита?!
Просто нямаше как да заспя през тази нощ. Отново и отново скачах от леглото и се гледах в огледалото. Вярно беше. Имах торбички под очите. И цялото ми лице бе започнало да подпухва. Кошмарът почти ме съсипа.
— Обхвана ме паника.
Да бъда смъртен човек или безсмъртен върколак? Вече не се чувствах толкова човек. Нямаше да нося джинси и… Не, смъртта не беше изход.
Не можех да ям, не можех да спя. Станах саможив. Не ходех на работа. Казах им, че съм болен. Вече не можех да гледам хората. В какво чудовище се бях превърнал! Единствените излизания извън къщата, които си позволявах, бяха, за да прегриза нечие гърло и да похапна прясно човешко месо. През останалото време просто си стоях в хола и гледах телевизия. Още се чудя, колко бързо започнаха да ми харесват дневните сапунени опери.
Краят настъпи по-бързо, отколкото очаквах. Аз си го представях като сребърен куршум във вълчето тяло. Но не — беше Одри.
Тя натискаше звънеца и чукаше на вратата, докато накрая отворих.
— Здрасти, тревожих се за теб!
Опитах се да я спра, но тя напираше да влезе. Пуснах я. Бе типично за Одри — чувството й за време. Пристигна точно по пълнолуние.
През първия час ние седяхме, а тя дърдореше. И дърдореше, и не спираше. Аз само седях.
Исках тя да си тръгне — но стоеше и дърдореше. Нощта започна да напредва. Изведнъж ми стана безразлично. Да става каквото ще! Нека да види какво представлява един върколак при пълнолуние!
Отворих бутилка уиски, запалих цигара.
Тя стоеше и дърдореше.
Изведнъж с учудване установих, че тя ме привлича. Дори ми харесва. Дори козметично преработеното й лице и циците пълни с желе в торбички, вече ми изглеждаха някак приемливи. Може би човешкото отново се пробуждаше в мен?
Тогава удари полунощ!
Тялото ми се сгърчи и с мощен тласък се разгърнаха силни вълчи гърди, лъскава козина, горящи огнени очи, луда кръв… зъбите ми блеснаха!
Тя се разсмя!
— О, Херман! През цялата вечер се държа противно! А сега какво се опитваш да докажеш? Зная, че имаш проблеми! Знам, Херман! А при жените е дори по-лошо!
Изведнъж загрях — диетите, козметичните операции, желираните цици, новите зъби, Господи! Какъв глупак съм бил! Одри…
Аз пристъпих напред и я близнах по муцуната, отърках се в меката й козина. След това завихме заедно към пълната луна в перфектна хармония — щастливи най-накрая да разберем, че животът може да започва и на четиридесет.
Призори старецът излезе пред къщата си, намираща се в Ню Мексико, и се облегна на портата. Самодоволно се огледа и се зазяпа по близката планина.
В този момент го наблюдаваха милиарди мравки убийци. Забелязвайки няколко от тях на стъпалото, той инстинктивно ги стъпка, без да знае, че това е разузнавателен отряд. Но когато погледна към предната част на двора, очите му се разшириха от панически страх.
Всичко живо бе изядено; от цветята и дърветата бяха останали само голи клонки. Старият фермер уплашено подскочи и бързо се вмъкна обратно в къщата, крещейки диво:
— Мравки убийци! Мравки убийци! Господи, те ни нападат! Нападат ни милиарди мравки!
Опитваха се да го успокоят, но виковете му станаха истерични:
— Мравки убийци! Мравки убийци!
Очите му светеха с див блясък. Жена му погледна дъщеря си многозначително, въздъхна и рече:
— Сигурно е откачил! Бързо извикай доктор Симънс да дойде тук!
Телефонът не работеше. Майката и дъщерята се спогледаха. В очите им се четеше тревога. Младото момиче въздъхна тежко и с треперещ глас попита:
— Кучетата? Къде са кучетата? Няма ги около къщата!
Дворът вече бе покрит с шаващ черен килим. Под краката й с хрупане се размазваха хиляди мравешки тела. Тя побягна към обора като полудяла. Кучетата бяха там — по-точно малкото, което бе останало от тях — чисти лъскави кости, без нито късче месо или козина по тях.
Мравките добре си бяха свършили работата. Последните от тях вече напускаха безполезните кучешки остатъци през празните очни кухини. Момичето се задави от ужас. Усети тръпки по краката си и миг след това почувства как в кожата й се впиха стотици мравешки челюсти, потече топла, гъста кръв. Тя изпищя диво и хукна към къщата.
Вътре майка й се бореше смело с мравките, които бяха покрили мебелите, пода, тавана, стените, като с истерични движения се опитваше да измете несметните пълчища. Тя изкрещя на дъщеря си:
— Нападат ни! Мравки убийци! Аз… аз… не разбирам какво… Всичко наоколо е покрито с мравки. Не можем да излезем от къщата. Никой от нас. Бог да ни е на помощ! Какво ще правим? Те ще ни залеят като жива вълна!
Виковете й върнаха съпруга й към действителността. Той веднага се разпореди с остър глас:
— Затворете вратите и прозорците! Бързо! Използвайте килими, чаршафи, хартия, кърпи, всичко! Запушете всяка дупка! Ти го направи това! Дъще, а ти мети и ги размазвай тия гадини! Убивай ги с метлата, тия дето вече са влезли!
Майката отиде до прозореца с един чаршаф, погледна навън и изкрещя диво:
— Господи, те идват! Цели пълчища идват към къщата!
През двора пъплеха черни вълни, насочени право към къщата. Когато заобиколиха сградата, те спряха, като че ли очакваха някаква нова команда — да унищожават, да опустошават, да изяждат! Чакаха команда! Милиарди мравки!
Старият фермер посочи навън с треперещ пръст и заеквайки каза:
— Съседът ни! Ето го на пътя! Ще го оглозгат! Трябва да го предупредя!
Старецът грабна пушката и няколко патрона, зареди и гръмна през прозореца няколко пъти. Твърде късно! Като дисциплинирана армия мравките обкръжиха новия си враг.
Конят се изплаши, изцвили силно и хвърли ездача. Замята се насам-натам, смазвайки хиляди мравки. Черната армия моментално атакува. Мравките нападнаха първо очите, устата, ушите на коня и ездача. Двамата бързо се покриха с кървави петна. След няколко ужасни момента черната шаваща вълна се оттегли. Пред погледа се откриха два леко розови скелета. От къщата се чуха ужасени викове.
Дъщерята бе обхваната от панически страх. Преди да могат да я спрат, тя изкрещя диво и хукна навън. Старият фермер хвана здраво жена си:
— Вече не можеш да й помогнеш! Никой вече не може да й помогне! Тя си отива от тоя свят!… Само недей гледа!… Моля те!… Не гледай!
Новата порция месо и кръв влудиха още повече мравките убийци, те светкавично се подредиха и нападнаха къщата, която заприлича на шизофренично видение. Старият фермер и жена му се затвориха в банята. Черните пълчища изяждаха всичко по пътя си и скоро нахлуха и в последното убежище на двамата. Старецът с неподозирана енергия размазваше стотици хиляди мравки, но живият килим ставаше все по-дебел и хапеше все по-настървено. Той разбра, че е безсмислено да се бори.
Огледа се панически и за негово огромно облекчение забеляза навън спрян автомобил.
— На пътя има кола! Господи, на пътя има кола! Това е жената на съседа май! Сигурно е тръгнала да го търси! Ако не спре… ще я оглозгат и нея!
ТЯ НЕ СПРЯ! Оглеждаше се ужасена, като че ли самият дявол обикаляше около колата. Пъргавата мравешка вълна, настървена за още кръв, за миг покри автомобила. Последното, което видяха от съседката, бе една конвулсивно тресяща се ръка, която след секунда потъна под милиардите тела. Колата продължи напред и скоро изчезна от пътя.
Когато шефът на полицията отвори вратата на смачкания автомобил, розовият скелет с дамски фермерски дрехи се строполи в краката му. Полицаят бе смел човек и след кратко стъписване бръкна в джоба на якето, за да потърси някакви документи. Извади шофьорска книжка и погледна адреса:
— Аха, ето откъде е донесла мравките в града! Трябва да отидем там и да проверим какво става! Хайде, разпръсвайте се! Няма нищо интересно за гледане! Джош, обади се на колегите да приберат трупа, то труп няма, ама там каквото е останало от жената!
Около колата, която се бе блъснала във витрината на магазина се бяха събрали доста хора. Плъпналите от разбитата машина мравки ги плашеха и те побързаха да се разпръснат.
Полицейската кола приближи до ранчото. Отдалече видяха паркирани много коли. Двигателите им работеха. Това се разбираше от пушека, който излизаше от ауспусите.
— Приближи бавно! — нареди той на полицая зад волана.
В колите се виждаха розови скелети в дрехи — на мъже, жени, деца. В луксозен червен шевролет имаше и два грамадни кучешки скелета. Милиони мравки трескаво се мятаха насам-натам по колите, по дрехите, по костите. Черепите гротескно правеха гримаси, като човешката плът бе заменена от черна шаваща маса мравки. Шефът на полицията изведнъж усети остра, неприятна миризма и се обърна към полицая до него — той бе повърнал в колата.
— По дяволите! — изруга старши полицаят и реши да го скастри още по-остро, но се сети, че човекът до него бе много опитен полицай и бе видял какво ли не. — Е, добре! Явно сами не можем да се справим със ситуацията!
Той излезе от вонящата кола, като извади слушалката на радиотелефона. Доста трудно успя да се свърже с армията и да ги убеди, че той наистина е шефът на местната полиция и не е пиян, нито пък е откачил. Най-сетне му дадоха командващия и двамата съгласуваха мерки за бърза реакция. След това той нареди на собствените си хора:
— Поставете бариери на пътя към това място да не се набута още някой нещастник в него! И пазете внимателно!
Изведнъж всички се смръзнаха от ужасните викове, които се понесоха от близката фермерска къща.
— Няма начин да има още останали живи в тая къща! Тия гадини отдавна да са го оглозгали и него, както всичките наоколо!
Полицаите се стреснаха от новия вик, който долетя от къщата. Шефът им бавно тръгна към нея, като че ли стъпваше по минно поле. Крачка след крачка, с много оглеждания и потене. Приближи до къщата и извика:
— Ей, вие вътре! Спокойно! Иде помощ! Ние ще ви спасим!
Най-накрая фермерът отговори:
— Побързайте! За бога по-бързо! По-бързо…!
Ориентирала се в новата обстановка, мравешката армия веднага предприе ответни мерки — тя се раздели на две и с военна точност и настойчивост започна да отблъсква полицаите и шефа им към града; втората част нападна къщата от всички страни.
Старият фермер с ужас видя ударната вълна, която вещаеше безпощадна смърт. Нямаше къде повече да отстъпва. Той нежно прегърна жена си и й рече:
— Влез във ваната, скъпа! Ще я напълня с вода! Тя може би ще ги спре!
Нямаше време. Мравките нахлуха през цепнатините и стръвно се нахвърлиха, фермерът затанцува смъртоносен танц, опитвайки се да убие колкото се може повече от тях, но нямаше никакъв шанс срещу милионната армия. Двамата крещяха, търкаляха се по пода, биеха, блъскаха, размазваха. По телата им вече имаше големи кървави петна от многобройните ухапвания.
В отчаяната си безпомощност старецът започна да ги пръска с вода от ваната. Мравките веднага реагираха със стъписване. Окуражен, фермерът веднага гребна с кофата и започна да ги полива. Черният килим веднага образува дупка около двамата. Втората кофа вода имаше още по-видим ефект — мравешката армия започна да се оттегля от банята. С разрошена коса, окървавен и с тържествуващи диви викове той лееше кофи с вода наоколо. С ритник разби вратата и започна да полива из цялата къща.
Тогава се срещнаха двете армии — човешката и мравешката! Те се сблъскаха фронтално. Войниците контраатакуваха с огнемети. Но пламъците не можаха да спрат несметните пълчища, които пренебрегвайки загубите бързо напредваха. Въздухът миришеше на изгоряло. Войниците поставиха газовите маски… отстъпвайки бързо назад… черната армия изяждаше всичко живо по пътя си…
Старият фермер бе останал сам в двора. В далечината се виждаха отстъпващите войници и настъпващата мравешка армия. Те бързо се приближаваха към града. Той знаеше тайната — ВОДА! Само тя можеше да ги спре!
Бързо се качи на трактора и подкара през опустошеното поле, покрито със стотици скелети с войнишки дрехи и стоманени каски на празните черепи. Нямаше време и той караше през трошащите се кости. Да спаси поне живите!
— Вода! Вземете вода! Мравките се страхуват от водата! — крещеше той на офицера в джипа.
— Откъде да я вземем! Трябва цяла река, за да спрем тая орда!
— Наредете всички да се съберат в градския парк! Нека мравките да си помислят, че са ни хванали в капан. Тогава с градинските маркучи за поливане ще ги отблъснем. В парка има стотици такива маркучи. Нека да разгърнат и противопожарните шлангове навсякъде, където е възможно.
Битката вече се водеше в покрайнините на града. Имаше много жертви и от двете страни, но черният килим, който изяждаше всичко живо по пътя си, напредваше с голяма скорост, страховита черна лавина, зад която оставаха само скелети на хора, животни, птици…
Всеки, който можеше да се движи или имаше кой да го пренесе, вече беше в парка. Отстъпващата армия също се смеси с гражданите. Във въздуха се носеха прах, миризма на изгоряло от огнеметите и от пожарите, смразяващи душата викове, предсмъртни стонове на стъпканите под колелата на колите. Но командващият бе запазил управлението на армията, която бързо бе подготвила всички достъпни шлангове.
— Обградиха ни! — понесе се панически вик над хаоса. Писъци раздираха ушите на всички.
— Сега! Готови! По моя команда отваряте всички кранове! — командващият се обърна към стария фермер. — Не зная дали разбирате, но сега вече сте поели отговорността за живота на целия град! Или поне, което е останало от него!
Черната вълна, която обграждаше хората в парка, се надигна и се стовари върху войниците и гражданите. Паниката също се стовари с не по-малко унищожителен ефект.
— Слушай моята команда! — извика спокойно командващият армията. — Пускай водата!
Първата мощна струя вода обля хората, които вече бяха нападнати от мравешките пълчища. Те се гърчеха в епилептичен танц, опитвайки се да се освободят от хапещите до кръв мравки. Черната армия се стъписа от водните струи и спря атаката. Хората с ужас се взираха в смъртоносния шаващ килим, очакваха той да тръгне назад. Но нищо такова не се случи. Мравките се прегрупираха, подредиха се с военна точност и спокойно изчакваха извън обсега на водните струи, които ставаха все по-тънки и немощни. Общото налягане в градската мрежа бе спаднало и не се знаеше дали изобщо ще продължи да тече вода.
Като по даден сигнал черната вълна отново се надигна и заля хората. Битката продължи дълго. Ниският дебит на градската водопроводна мрежа не можеше да им осигури значителен превес. Загинаха хиляди хора, милиарди мравки намериха смъртта си в парка.
Улисани в битката, хората не забелязаха, кога мравешката армия се бе оттеглила.
Мокрият градски парк бе покрит със скелети и кървави дрипи, били някога хора, и милиарди черни точици, причинили смъртта на половината град. От дърветата бяха останали само голи клони, тревата също бе изядена.
Старият фермер гнусливо почисти с ръка седалката на джипа от мравешките трупове и тежко се отпусна. Ръцете на командващия трепереха от изтощение; старецът забеляза, че целите бяха покрити с големи кървави петна. „Също като моите“, помисли си той наум и рече:
— Аа, тия ааа… гадини! Да не вземат пак да дойдат! А?
— Ууф, отде да зная! Може да дойдат, може и да не дойдат! Може да са отишли някъде другаде! Бог да им е на помощ! В старите книги пише, че нещо щом е било, пак ще бъде! И тогава всевишният да ни е на помощ!
Известният шоумен Хауърд Бенсън се промъкваше през тълпата, опитвайки се да не вдишва от наситената зловонна смрад, изпълваща пазара.
Тесните чакълени улички бяха покрити с лъскав слой мръсотия, а задушните пресечки гъмжаха от мухи. Високо в лазурното небе африканското слънце забиваше лъчи в белите къщи и рушащите се градски стени. Безпощадната горещина наказваше всичко, настанявайки се в сенките и ги превръщаше в черни, горещи, миризливи дупки.
Краставите кучета с увиснали езици, накуцвайки се свираха под избелелите тенти. Голи дечица настървено смучеха топли плодове, докато забулените им майки разгорещено се пазаряха с продавачите.
Шумът ту се надигаше, ту спираше. Ръце ръкомаха, щракаха пръсти, гласове се преплитаха.
Бенсън нерешително застана в началото на сенчеста виеща се уличка. В лабиринта на пазара бе загубил всякаква ориентация. Извади копринената си кърпичка и изтри потта от лицето си. Пред него стоеше кльощаво момче с обезобразено от шарка лице.
— Ти американец?
Бенсън поклати глава.
— Англичанин.
— Господине, искаш види прекрасни момичета. Много евтини. Четири динара.
— Не, благодаря. Търся Говорящия пор.
Очите на момчето светнаха и то подаде тъмната си ръка, като за просия.
— Аз заведа. Много далеч. Може загубиш. Един динар!
От скъпия си портфейл Бенсън измъкна един динар. В очите на момчето се четеше почти животинска страст.
— Един динар — Бенсън го развя пред протегнатата му ръка и ловко го прибра в горното си джобче. — Ще го получиш като ме заведеш.
Момчето изглеждаше разочаровано.
— След мен върви, господине! Стой до мен.
Докато се движеха през смилащата тълпа, Бенсън запали пурета с надеждата да неутрализира човешката смрад и надигащата се миризма на необичайни подправки.
Бенсън бе висок сух мъж с побеляла коса и лице на аристократ. Белият му летен костюм и безупречно лъснатите му обувки му придаваха авторитетен вид на заможен човек. В Европа и Америка той бе богат и известен — бе един от най-популярните телевизионни водещи. Неговото шоу бе най-успешната програма на десетилетието. Зрителите му надхвърляха шест милиона. Тайната бе в това, че винаги успяваше да представи нещо ново, ексцентрично, приковаващо.
Приятелят му Морис Симсън, на почивка в отдалеченото туниско градче, му бе писал за невероятния говорящ пор. Любопитството на Бенсън веднага се разпали. Без да губи време той долетя с частния си самолет.
Бенсън внимателно изслуша разказа на стария си приятел и на момента реши, че точно това му е необходимо. Нямаше да е лесно да се споразумее с притежателя на това животно-чудо — арабите се отнасяха с подозрение и омраза към богатите англичани.
Бенсън ускори крачка. Момчето бе започнало да подтичва. Уличките бяха станали по-тесни и по-тъмни, а миризмата нетърпима. Жегата бе убийствена и много скоро потни петна избиха по белия му костюм. След половинчасово промушване и извиване се озоваха на малък площад. От всички страни бе обграден с полуразрушени къщи, от прозорците на които надничаха хилещи се араби. Площадът бе пълен с народ и във въздуха се носеше тежка миризма на мента и човешки изпражнения. Група акробати развличаха тълпата.
Бенсън се промъкна напред и запали нова пура. Момчето бе плътно до него. То отново протегна ръка.
— Господине, моля, плати сега.
Бе напрегнато. Бенсън не му обърна внимание. Разглеждаше площада. Старинните бели къщи и назъбените стени щяха да бъдат чудесен декор за следващата му програма. Е да, малко трудничко би домъкнал снимачния екип, но…
Акробатите изчезнаха за миг, сякаш се бяха стопили в тълпата. От единия край на площада се задаваше странно трио — двама от малката група наподобяваха гигантски обезкосмени маймуни. Кожата им бе жълтеникава, издавайки принадлежността им към жълтата раса и имаха телосложението на Атлас. Бяха гротескни. Носеха дрипави панталони, широки инкрустирани колани и везани чехли с извити върхове. Между тях вървеше зловещо джудже в бял кафтан. Бръснатата му глава бе омотана с кирлив фес. Никога досега Бенсън не бе виждал такава злоба изписана на човешко лице. В едната си ръка носеше дървена клетка, покрита с черен плат, а с другата се подпираше на великолепно изработен бастун.
Джуджето застана в средата на площада и свали покривалото. Малко кафяво животинче с грозна остра муцуна и свирепи черни очички се притискаше към решетката на клетката.
Бенсън се промъкна напред, но усети някой да го дърпа за ръката. Беше арабчето. Англичанинът отегчено бръкна в джоба си и извади един динар.
Междувременно джуджето бе пуснало пора от клетката. Беше прегърнал животното и тихо му шепнеше. Бенсън усети как тълпата настръхва от напрежение. Косата му също.
Порът отвори уста, пълна с жълти остри зъбчета и проговори. Звуците, които излизаха от здравата му муцуна, бяха ясни и отсечени. Бенсън не знаеше арабски, но добре познаваше гласът, който чуваше — това бе човешки глас.
Тълпата бе въодушевена. Дъжд от монети започна да се сипе на площада и двамата гиганти не смогваха да ги съберат. Бенсън бе на около метър от джуджето и очите им се срещнаха. В тях се четеше предизвикателство. Бенсън усети как стомахът му става твърд като топка. Лицето срещу него носеше маската на Смъртта.
Порът продължаваше своя чудовищен монолог. Беше се насочил към него и Бенсън забеляза, че главата му бе необичайна. От муцуната нагоре започваше да се разширява като кръгла, тъмна тиква. Точно над очите, където козината беше по-рядка, се виждаше сивосинкав назъбен шев. Порът настървено говореше на Бенсън, а дългият му вълчи език играеше между зъбите му. Дори не си поемаше дъх. Бенсън измъкна банкнота от 50 долара и я показа на джуджето.
— Ако утре се срещнем тук насаме, тези пари ще са твои. Разбираш ли какво ти говоря!
Джуджето го приковаваше с немигащия си злокобен поглед. Даде знак, че разбира.
— Чуй ме! — настояваше Бенсън. — Мога да те направя невероятно богат. Това, което си постигнал е наистина феноменално. Ще участваш в едно от най-престижните телевизионни представления! Дори няма да ти се налага да пътуваш! Всичко ще става тук, ще се погрижа за това. И докато траят приготовленията ще получаваш по 50 динара всеки ден, само ако се съгласиш да се срещаме всеки ден сами!
Джуджето погали с коравата си длан главата на пора и плю в прахта.
— Никога, невернико! — гласът му бе писклив. — Остави ме на мира! Махай се, докато не е станало късно!
Бенсън се опита да бъде по-красноречив, но джуджето бе станало раздразнително. Бе напъхало пора в клетката. Бенсън забеляза, че двамата гиганти се приближават до него.
— Добре, добре, не съм искал да ви обидя! Просто това е бизнес предложение и все още е в сила.
— Махай се! — изкрещя джуджето.
Бенсън нямаше никакво намерение да продължи деловия разговор и доста притеснен се оттегли. Бързо премина през пазара и се насочи към джамията. Зави зад един ъгъл и се озова пред дълга редица слепи, облечени в дрипи просяци. Бенсън ги погледна без интерес. Изведнъж сърцето му се сви. Подпряно между двама слепци, седеше момчето водач. Главата му висеше, а устата му бе застинала в смъртна гримаса. Бенсън се приближи. Гърлото на момчето бе прерязано, а в дясната си ръка все още стискаше измачкания динар. Бенсън реши, че е най-разумно да не се намесва и хукна с всички сили към центъра на града. Два часа по-късно, на сигурно място сред комфорта на малкия френски хотел, където беше отседнал, Бенсън се обади на Морис Симпсън. Симпсън бе учуден, че е успял да открие Говорящия пор толкова бързо. Бенсън му обясни, че се налага незабавно да отлети.
— Приятел си ми, Морис, трябва да ми помогнеш! Не мога да си позволя да изпусна тази възможност. Вземи всичките пари! Отиди на пазара и на всяка цена задръж джуджето, докато се върна. Умолявам те, Морис!
След кратко мърморене Симсън се съгласи и Бенсън облекчено затвори телефона. Отпусна се в леглото. С малко късмет след няколко дни щеше да направи нещо от историческа важност.
Тунис с френските си булеварди и полюшващите се палми бе наистина прекрасен. След дългия и напрегнат ден Бенсън реши да се отпусне с помощта на чудесна вечеря и туниско бордо. Вече си беше легнал, когато телефонът изведнъж звънна. Гласът бе непознат и със силен акцент.
— Господин Бенсън, обажда се капитан Тургаба от полицейския участък. Имате ли приятел Симсън?
— Морис Симпсън? Да не би да му се е случило нещо!?
— Състоянието му е тежко и е настанен в болница. Намерихме бележка в джоба му, която ни насочи към вас. Трябва незабавно да се върнете в Сус! Уверявам ви, че е крайно необходимо. Дочуване, господин Бенсън!
Връзката бе прекъсната. Бенсън не можеше да повярва, че плановете му се объркваха.
Болницата в Сус бе бяла и прохладна. Въведоха Бенсън в стаята на Морис Симнсън, охранявана от двама полицаи. Лекарят го помоли да седне. Морис Симнсън бе в безсъзнание. Лицето и главата му бяха омотани в бинт. Един от полицаите се приближи към Бенсън и чинно се представи.
— Аз съм капитан Тургаба. Съжалявам за приятеля Ви. Нападението е било жестоко и брутално. Може и да не оживее. Ето бележката, която намерихме в джоба му. Адресирана е до вас. Можете да я прочетете.
Тургаба му подаде плик, надписан с почерка на Симпсън. Бенсън го отвори:
„Хауърд, трябва да се откажем от намерението си да заснемеш Туниския говорят пор. Това, което открих, е свърталище на злото. Аз съм в опасност. Джуджето не иска парите ти. Така е по-добре. Откажи се от програмата. Белязан съм от това, което знам. Полицията трябва да разбере. Пиша тази бележка на пазара… Няма да им избягам. Приближават. Няма да мога да се преборя с тях. Сбогом, Хауърд!
Бенсън бе ужасен.
— Намерихме го на пазара, почти умрял. Все още издирваме джуджето, но лесно ще го открием.
— Как мога да ви помогна?
Капитан Тургаба се изправи и намести кобура си.
— По-добре стойте настрана! Тук е Северна Африка, а не Лондон. Тези, които посещават пазара, трябва да са подготвени за всичко. Това не е детска площадка.
Бенсън погледна жалката фигура на Морис Симпсън. Едва дишаше. Капитан Тургаба почеса ухото си и твърдо попита Бенсън:
— А знаете ли какво точно е открил приятелят ви, господин Бенсън?
— Говорящия пор…
— Това ни е известно — нетърпеливо отвърна капитан Тургаба. — Тук има дори танцуващи зайци. Интересува ме свърталището на злото, за което пише вашият приятел.
Бенсън се изправи. Бе пребледнял и потресен.
— И аз бих искал да знам, капитане. Как бих искал да знам!
Утрото бе ясно и горещо. Бенсън паркира колата си под малка сянка и запали цигара. Бе изморен и небръснат, но не можеше да намери покой, докато не откриеше Говорящия пор. Трябваше да разбере за ужаса, сполетял Морис Симпсън. Бенсън се насочи към сърцето на пазара. Малкият площад бе безлюден. Бенсън забърза към уличката, от която се бяха появили порът и страховитият му собственик. Бе толкова тясна, че трябваше да се обърне настрани и като рак да се промъква между опръсканите с мръсотия стени. Уличката бе дълга около стотина метра и завършваше в малко дворче. На стената доста несръчно бе изрисуван червен кръст.
Бенсън спря и загаси цигарата си. Джуджето е дошло оттук — нямаше други пресечки, завои, само голи стени. Приближавайки се към къщата, Бенсън забеляза щорите на единия прозорец да се надигат. Зад тях разпозна очертанията на лъщящо мускулесто тяло. Та това беше един от телохранителите на джуджето! Почувствал прилив на смелост, Бенсън се запъти към вратата, но изведнъж спря. Какво, по дяволите, правеше!? Невъоръжен гражданин, навлизащ в забранена територия! Какво щеше да направи, дори и да ги открие? Цялата тази история му се видя налудничава. Защо не бе послушал капитана?
Отрезвен Бенсън се обърна и тръгна назад. Стомахът му бе свит от уплаха.
Уличката бе блокирана от гиганта с дрипави панталони. В дясната си ръка държеше извит нож.
Бенсън нерешително тръгна напред и отново спря. Гигантът бе готов всеки момент да го нападне, както пантера напада жертвата си. Стъпка по стъпка Бенсън тръгна назад докато не усети вратата зад гърба си. Чак тогава гигантът прибра ножа в пояса си, чу как се щраква ключалката и усети вратата да се отмества. Обърна се и видя пред себе си втория гигант. Всеки опит за бягство бе смехотворен. Бенсън позволи да бъде въведен в голямата къща.
Намираха се в голяма гранитна сграда. Каменни стъпала водеха до коридора на първия етаж, в чийто край имаше двойна изкусно инкрустирана махагонова врата. Гигантът я отвори и Бенсън се озова в просторна зала с висок сводест таван, прозорци с решетки и голи стени. На пода имаше слама и миришеше на зоологическа градина. Всевъзможни дървени клетки бяха подредени една върху друга до стената. От дясната страна имаше солидна желязна маса с менгеме и странни метални клещи. Зад масата, на стол, украсен с ковано желязо седеше джуджето. То все още беше с мръсния фес на главата, но върху кафтана носеше бяла хирургическа престилка, а на ръцете си гумени ръкавици. Малко космато животинче лежеше на масата пред него. Дишаше, но явно бе в безсъзнание. Бенсън забеляза, че във всички останали клетки имаше порове.
Щом Бенсън се приближи до масата, джуджето сграбчи малкото пухкаво тяло и го насочи към него. Това беше пор, без съмнение, но с чудовищно голяма глава. Потъмнели и кръвясали, очите го гледаха от двете страни на изпъкналия череп, покрит със засъхнала кръв и нови шевове.
Джуджето свирепо изви опашката на пора. Челюстите му се отвориха и той проговори:
— За бога, Хауърд… в името господне, помогни ми!
Бенсън усети как в гърлото му се надига ужасен писък. Гласът бе на Морис Симпсън. Джуджето се изсмя саркастично и захвърли животното в близката клетка. Отвращението бе отстъпило място на гнева и Бенсън извика:
— Малко, ужасно чудовище! Ще те убия!
— Жалък неверник! Ще съжаляваш за прекаленото си любопитство, уверявам те!
Здрави ръце подхванаха Бенсън и го приковаха на стола. Джуджето щракна с пръсти:
— Подгответе го!
Гигантите започнаха да измъкват поровете от клетките. Изведнъж помещението се изпълни с непоносима врява. Ясни човешки гласове, достигащи предела на истерията, жални стенания и сърцераздирателен плач. Над всичко това се извисяваше хлипането на дете.
Джуджето посочи малко сиво порче и гигантът го постави на масата. Джуджето разтвори челюстите му и напъха хапче в гърлото му, принуждавайки го да преглътне. Тялото започна да се гърчи, сви се наполовина, но джуджето държеше здраво. Борбата постепенно замря и след около половин минута порът се отпусна на масата, дишайки тежко.
— Гледай внимателно! Няма да останеш разочарован! — започна джуджето. — Имам намерение да изпълня много сложна и деликатна операция. Всъщност две операции и ще направя това без огромния екип и оборудване на една болница. Преди много години, когато бях изхвърлен от САЩ, ми казаха, че съм напаст за социалната система. Не ми позволиха да продължа с експериментите, само защото не притежавах някаква си хартийка, доказваща, че съм лекар. Е добре, сега вече доказах и то неведнъж! Виж колко сръчно бръсна главата на пора — ловки, сигурни движения! Никакво колебание! Никакви признаци на слабост! Колко лесно разрязвам черепа му, просто като да счупиш яйце! Погледни живия, пулсиращ мозък, сив и влажен! Чудиш се, дали мога да го запазя жив? Ето, виж как вибрира, дори и в купата, мислещ, планиращ… Сега разширявам празния череп, така, още малко. Гледай как невиждащите очи се отдръпват, как капилярите се пукат и ги изпълват с кръв. Пещерата е готова — топла, влажна, гладна! Трябва бързо да се действа, преди тялото да започне да се руши. Имаме около половин час… Талъс! Шимба! Подгответе го!
Бенсън усети ръце около шията си, горещ вонящ дъх в лицето си. Столът се наклони назад. Подуши миризма на етер, видя бляскаво острие на бръснач, чу злокобния смях на джуджето. Тишина. Тъмнина и забвение.
Когато дойде в съзнание, главата го болеше до пръсване. Опита се да стане — ръце го задържаха. Вик се надигна в гърлото му — някой постави ръка на устата му. Нежна, топла, женска ръка. Постепенно очите му започнаха да различават бяла фигура пред него. Лицето бе младо, хубаво, спокойно.
— Опитайте се да поспите!
Бенсън се опитваше да сложи в ред налудничавите си мисли. Появи се още една фигура, този път позната — на капитан Тургаба. Беше небръснат и със сенки под очите.
— Сестрата ми позволи да разговарям с вас.
Всичко това бе един кошмар.
— Къде… какво стана?
— Нищо ли не си спомняте?
Бенсън поклати глава. Движението го накара да примижа от болка.
— Дойдохме точно навреме. Джуджето е мъртво. Опита се да извади пистолет. Поровете също са мъртви. Правителството нареди къщата да бъде разрушена, сякаш никога не я е имало. Сякаш нищо не се е случило. Така е най-добре, може би.
Бенсън се опита да се изправи, но усети виене на свят.
— За бога, какво правеха с мен, когато пристигнахте?
— Бръснеха ви главата. Малко се сборичкахме и една маса ви падна на главата. Неприятно, но ще се оправите.
— А Морис Симпсън? Как е той?
Капитан Тургаба запали цигара и дълбоко пое дъх.
— Лоши новини, за жалост. Лекарите не можаха да направят нищо. Дошъл е в съзнание, но когато махнали превръзките се опитал да захапе сестрата. Няколко души едвам го усмирили, толкова бил подивял! А да не говорим за ужасното ръмжене! Дали му успокоително, но в по-голяма доза и… Може би, така е най-добре!
Бенсън се опита да прикрие горещите сълзи, изпълващи очите му.
— Да, така е най-добре!
Ник слезе от корема на Мария и се отпусна на гръб с блажена усмивка. Когато дишането му се нормализира, протегна ръка и машинално загали обсипаните й със ситни капчици гърди. Тя лежеше неподвижно. Ник събра сили, изправи се и влезе в банята. Дълго стоя под душа, избърса се с жълта хавлия с изрисувана на нея огромна маймуна и се върна в спалнята.
Мария стана със затворени очи и тръгна като сомнамбул към вратата.
Ник я изпрати с полугладен поглед, тръшна се на фотьойла и си наля уиски от голямо лъскаво шише.
Мария се върна, поклащайки всичко, което господ бе накачил по скелета й. Фотьойлът й се видя неудобен, затова се намести в скута му. Ник веднага залепи ръце на хълбоците й и притвори унесено очи.
— Ник! — измяука тя.
Той се стресна, отвори очи и я погледна строго.
— Какво ти става? Не ми харесва гласът ти!
— Тъй ли? И защо?
— Заумилкваш ли ми се, заглезиш ли се, винаги ми казваш Ник.
— Не ти ли харесва?
— Харесва ми. Дори много. Но съм забелязал, че колкото повече съкращаваш името ми, толкова по-голяма сума излиза от джоба ми.
Гърдите й изплющяха в рамото му — така силно се връцна.
— Какво пък!? Крайно време е да преразгледаш надницата ми!
— Охо! — промърмори той.
— Ти пестиш на мой гръб!
— Тъй ли? — Задави се Ник в чашата. Изкашля се ядосан и попита: — И как го правя?
— За осемчасов работен ден ме караш да спя с теб по четири пъти, а оня ден ме задържа извънредно и ме изчука всичко шест пъти!
— А, туй ли било…? — Махна с ръка Ник и се отпусна назад.
Мария мина като бясна през стаята и спря с ръце на кръста срещу него. Той я загледа възхитен.
— Проститутките вземат по стотак на сеанс. Тоест, ако ме няма, ти всеки божи ден ще плащаш по четиристотин за тая работа. Или почти три бона на седмица. А мен ме минаваш с пет стотака!
Ник сложи голите си мускулести крака на масата, засмя се късо и рече:
— Може да направим и обратна сметка!
— Да! — изпищя тя. — И ще излезе, че вместо ти да ми даваш, аз ще трябва да внасям в банковата сметка на кантората ти!
— Разбира се! Знаеш ли каква е тарифата за мъжка услуга в Германия? След третия път една стана и ми купи Фолксваген…
— Знам! — извика нервирана Мария. — При това най-новия модел!
— Да! А представи си, ако не бе избързала и бях успял да я изчукам и четвърти път! Сигурно щеше да ме осинови!…
— Глупости!
— Слушай, защо не седнеш?
— Но на стола! — озъби се тя.
— Добре де… Щом ти харесва. Макар че съм готов да се закълна в най-милото си, че предпочиташ друго място.
И той се потупа между краката.
— А, не!
— Както искаш! Но ми се ще да разбереш, че не си права. Ако те карах по германската тарифа, сега да си ми длъжница с двайсетина хиляди марки! А по американската…
— Знам! — Тя съкрушено положи голото си дупе на масата. — Сега да си милионер…
— Масата е студена! — предупреди я загрижен той. — Ела тук.
Хвана я за ръката и я придърпа към себе си. Тя се опъна проформа, но накрая се примири и падна в скута му.
— Ник, и все пак…
Очите му вече бяха премрежени, той замърка и затърка нос в гърдите й.
— Ще помислим…
— Нещо по-конкретно… — започна Мария, но се стресна и изпъна гръб. — А, не!
— Какво, мила? — Натисна я за раменете Ник.
— Не искам!…
— Какво не искаш?
— За пети път!
— Слушай… размисли…
— Не! — рече тя, но не мърдаше, втренчила очи надолу.
— Добре де… две десетачки… ще сложа…
— Две ли? — рече тя без интерес и облиза устните си…
В този момент звънецът иззвъня. Двамата застинаха.
— Кой ли е? — промърмори Ник.
— Някой досадник! — Стовари тя гърдите си в лицето му. — Ще си отиде…
Той помисли и я хвана за кръста.
— Хайде да поотложим.
Мария недоволно се надигна.
Звънецът изръмжа пак. Двамата скочиха като ударени от ток и се хвърлиха към дрехите си. Ник за нула време облече панталон и риза. Тръгна към вратата, сети се нещо, върна се и съблече панталона.
— Какво ти става? — попита Мария обнадеждена.
— Забравих гащетите — промърмори той.
Облече се бързо и нетърпеливо завика:
— Хайде, не се мотай!
Тя вече бе надянала роклята си, беше сресала черната си като смола коса и слагаше червило на устните си. Минаха бързо в предната стая, оформена като кабинет с две бюра и диван с ниска масичка. Ник седна на стола си и вдигна крака на бюрото, а Мария спря до вратата и го попита с очи да отвори ли.
— Гащи сложи ли си? — изсъска той.
Тя махна с ръка.
— Сложи си гащи!
Мария му се изплези и отвори вратата.
Влезе нисък, пухкав мъж с остатъци от червеникава коса по главата. Той огледа неспокойно стаята, цъфтящата в розовия минижуп Мария, опънатите боси крака на Ник и попита с несигурен глас:
— Детективска кантора „Алф“?
Ник посочи висящата кукла на телевизионния герой над главата си и се ухили:
— Няма проблеми!
После забеляза босите си крака, усмивката му бавно започна да се топи и той ги запридърпва към края на плота. Когато те потънаха отдолу, очите на госта постепенно се заразширяваха, сякаш бяха свързани с реостат.
Мария махаше зачервена зад гърба му.
Ник се обърка и вместо да скрие револвера го вдигна.
Дребният мъж направи крачка назад и главата му се заклещи между гърдите на Мария. Той се стресна, извика и с извръщането си я хвана през таза. Сега пък очите на секретарката започнаха да се забелват.
— Скрий револвера! — успя да извика тя.
Ник най-после загря, отвори бързо чекмеджето, пусна оръжието вътре и плесна радостно ръце:
— Няма го вече!
След няколко диви напъна човечето затихна в пищните Мариини прегръдки.
— Няма го! — повтори Ник обезпокоен.
Е, разделиха се. Тя седна зад своето бюро, а оня се настани на дивана. Извади носна кърпа, която сигурно използваше и за чаршаф и избърса запотеното си лице.
— Боже мой… боже мой… — рече тихо и стрелна скришом Мария.
„Дали е разбрал, че е без гащи?“ — помисли Ник и поклати глава заканително.
— Той си е такъв… — заоправдава го с пластмасова усмивка секретарката. — Като няма работа, все търка револвера.
Ник се изкашля авторитетно и рече с инструкторски глас:
— Оръжието трябва да се поддържа. — И тъй като човекът продължаваше да мълчи, той го подсети: — А вие?
— Нещастие, господине. Естествено, нещастие…
Едва сега Ник забеляза, че под очите му имаше тъмни мастилени сенки, а лицето му бе с оня характерен и тъй трудно описуем цвят на смъртно болните.
— Лошо ли ви е? — съчувствено попита Мария.
— Да! — призна той. — Но не можете да ми помогнете.
— И все пак?
— Да, да… — разбърза се дребосъкът. — Като казах това, имах предвид лекарска помощ… А иначе много разчитам на вас.
— Казвам се Николай Шишманов.
— Благодаря… Сигурно сте от стар род, господин Шишманов.
— Прадядо ми живя сто и четири години.
— Внушително — поклати глава дребният. — Дано и вие да ги доживеете.
— Защо не? — Поклати глава Ник. — Пия по-малко от него. За другото съм му по петите.
Мария притвори очи и нервно зачука по бюрото.
Той се стресна и пак попита:
— И все пак?…
— Казвам се Пит Колеф и бях най-близък човек на Тед Тен.
— Тед Тен ли? — Понадигна се Ник от стола. — Тенисистът?
— Радвам се, че славата на моя приятел е достигнала и до вас, господине!
— Слушай, вярно ли е, че за последните десет години е изчукал три хиляди момичета?
Господин Колеф сви недоволен вежди, но отговори сравнително вежливо:
— Никога не ги е броил, но жени край него имаше повече от достатъчно.
Ник свирна впечатлен и загледа събеседника си с по-голямо уважение.
— Впрочем точно жените бяха една от причините Тед да напусне за известно време светските салони и да дойде в България.
— Хм… България ли казахте?
— Все това ти говоря: Чети вестниците! — подхвърли Мария. — Ама ти видеото, та видеото…
Господин Колеф вежливо я изчака да млъкне и обясни:
— Вестниците не са писали. Никой, освен мен не знаеше, че Тед Тен е в България.
— Видя ли? — озъби се Ник. — Защо да ги чета, като не са забелязали идването на Тед Тен?
— Дойдохме инкогнито! Тед искаше да си почине. Месец преди това аз прескочих дотук, за да купя на мое име една къща в Рила.
— На Боровец ли? Там ли таковаа…
— Не, господине. По-навътре. Вдън горите. Искахме да бъдем далеч от хората и успяхме. Единият ни съсед отстоеше от нас на четиридесет минути път. Нямаше телефон, радио, телевизия, до нас не достигаха вестници. Идилия. Тед започна да се съвзема и на четвъртия ден попита дали не съм се сетил да взема ракети за тенис. При положение че му се повръщаше при вида им!
— Чист въздух — промърмори Ник.
— И риболов, господине — натърти Пит Колеф. — Ходеше редовно на риболов. Аз затова и избрах тая къща — наблизо имаше две езера с кристалночиста вода. Плюс пъстърва по кило парчето!
Ник закима с глава, но Мария скептично сви устни.
— Но нещата вървяха добре до четвъртия ден. На петия ден той откри третото езеро. На шестия каза, че му се мярнала жена…
— Жена ли? — изненада се Ник.
— Жена.
— Значи оттук започват неприятностите ви. Появи ли се жена — всички нещастия на земята й небето се струпват на главата ти.
— Напълно сте прав. На седмия ден Тед я доведе.
— Ех, че е чевръст! — Завистливо цъкна с език Ник. — Изчука ли я?
— Заведе я в стаята с камината, а мен ме остави в хола.
— Изчукал я е! — Удари с юмрук по бюрото той.
Дребосъкът пак извади чаршафа, който използваше за носна кърпа и затърка очите си.
— И какво стана? — съчувствено попита Мария.
— Чаках до десет часа сутринта. Той в девет, пие кафе. Винаги! При всички случаи! Затова се учудих, че не излезе. Почуках — нищо.
— Бре!
— В десет не издържах и опитах да отворя вратата — беше заключена отвътре. Блъснах, викнах… Тогава излязох и погледнах през прозореца. Той лежеше на пода с неестествено отметната глава. Жената я нямаше.
— Сигурно е излязла през прозореца!
— Невъзможно! Той има желязна решетка, през която не може да мине и котка.
— А вратата?
— Аз не мигнах цяла нощ. Никой не е излизал.
— Ама че работа! — Поклати глава Ник. — И какво направихте?
— Заключих грижливо всички врати, сложих им свои знаци и тръгнах към най-близкото населено място. Оттам се обадих в полицията.
— О, колегите вече са били там!
— Бяха. Тед лежеше на пода. Вратът му бе просто прекършен. Лекарят каза, че е умрял бързо. И че това трябва да го е сторило същество с нечовешка сила.
Мистър Колеф наблегна на последните две думи. Ник го огледа и измънка:
— Не изглеждате на такъв!
— И тези от полицията така рекоха. Но изглежда са размислили, защото ме викат след един час в управлението.
Ник го погледна изпитателно, мъката по лицето му го жегна и той наведе очи.
— Може да е за справка.
— Не е! — Поклати глава дребосъкът. — Ще ме арестуват. Мериха камината и решиха, че спокойно съм можел да заключа и се измъкна през нея на покрива.
— О! Гениално! — Възхити се Ник. — В такъв случай дори много са се мотали.
— По дрехите му намериха два дълги женски косъма. Имаше две чаши. На едната — отпечатъци от издължени, тънки пръсти. Кучето им също даде да се разбере, че в стаята е имало друг човек, освен нас двамата.
— И сега ви викат в управлението? — Почеса се по главата Ник.
— Да.
— Е, мога да ви кажа какво ще се случи.
— Какво? — Преглътна шумно дребосъкът.
— Ще ви сложат белезници и ще ви разкажат как сте удушили мистър Тен.
— Но защо?
— Мария може и да ме критикува, че не чета вестници, но и от телевизията човек научава нещичко, нали? Та, там говореха, че Тед не прощавал на някои мъже… хм… които не са много мъже…
Пит Колеф се разтревожи и погледна безпомощно към Мария.
— Познах, нали?! Такаа. Първо ревност…
— Не съм го ревнувал! — Тъжно поклати глава дребният.
— Вие така казвате… Завлекли сте го в планината, далеч от уличниците на Ню Йорк и Лондон, но той и в пущинака си намерил… Второ! Кой ще го наследи?
— Аз.
— Поне десет милиона, нали?
— Повече.
— Какво да говорим тогава? — сви рамене Ник. — Защо да се лъжем?
Дребният мъж лъщеше целия в пот. Пак извади кърпата и грижливо подсуши лицето, темето и ушите си. Замисли се. После погледна открито детектива в очите и рече твърдо:
— Аз не съм го убил!
Ник изпъшка мъчително. Мария приближи до него, сложи ръка на рамото му и тихо каза:
— Господинът не го е убил, Ник!
Той сърдито се освободи от ръката й, скочи и обиколи за нула време няколко пъти кабинета.
— Ще поемете ли случая?
— Ще го поемем — бързо рече Мария. — Напишете ни чек.
Ник я изгледа зверски, но не каза нищо. Дребният извади писалка „Паркър“ със златен писец и се подписа виртуозно в чековата си книжка.
— Десет хиляди долара? — ахна Мария.
— Не стигат ли? — Обезпокои се Пит Колеф.
— Много са!
— Много ли? — ядоса се Ник. — Я го виж как се е накиснал!
— Искам да ви издам една малка тайна — оживи се дребният. — Тед много се страхуваше, че с него може да стане нещо от тоя род. Ето защо в завещанието му има клауза, която предвижда в такъв случай награда от сто хиляди долара за този, който разкрие убиеца му.
— Сто хиляди!? — притвори очи Ник.
— Сто хиляди! Е, господин Шишманов, аз трябва да тръгвам.
Пит Колеф делово тръгна към вратата. Вече бе хванал дръжката на вратата, когато се извърна.
Слушайте… Може би трябва да ви го кажа все пак.
— Да, господин Колеф! — Почеса се по врата Ник.
— Видях я после. Навън.
— Кого?
— Жената. Пропяха втори петли…
— Втори петли? — Олюля се Ник.
— Да. Нали ви казах, че най-близкият съсед, овчарят, е на четиридесет минути път. Той има кокошки и петел. В планината се чува надалече.
— Чува се!
— Бях нервен и седях до прозореца. Беше ясна лятна нощ, с пълнолуние. Всичко се виждаше като на длан. И я видях!
— Къде? — Обърка се Ник.
— Летеше… Към гората. С развети коси. Казах ли ви, че тя имаше дълги до кръста руси коси? Да… Въздухът издуваше роклята й… Бяла ленена рокля. А цветята на главата й се люлееха…
— Какви цветя? — Изхърка Ник.
— Имаше венец от горски цветя на главата.
Ник го гледаше с физиономия на човек, глътнал гущер.
Дребният постоя, въздъхна тежко.
— Сънували сте, господин Колеф! — Размърда се най-после той.
— Не, не съм сънувал.
— Такова… наркотици да сте вземали?
— Не… От няколко месеца не.
— Нещо там… от тревогите?
Пит Колеф поклати тъжно глава и рече:
— И сега я виждам… Летеше…
Ник въздъхна жално и прочувствено като многострадалната Геновева.
— Какво ми натресе, глупачке…
— Десет хиляди долара. — Вдигна рамене Мария.
— При това в най-лошия случай.
— Летяла… боже мой!
— Сънувал е. — Отегчено се прозя тя.
— Какво му пречи, докато е дремел, да му е извил и врата? — продължи да се заяжда Ник.
— Не! — Поклати глава Мария сериозно. — Той не го е убил.
— Приказки!
— Интуиция, Ник. Той не би могъл да го направи.
— О, не ги знаеш ти тия с левите резби!
— Ник! — не го чу тя. — Сто хиляди долара!
— Е? — изръмжа той.
— Най-после възможност да ми се издължиш до стотинка.
— За какво?
— Задето ме експлоатираш така безжалостно.
— Боже мой!
— Ще ми увеличиш заплатата, нали?
— Стига да ми купиш нов Фолксваген!
— Никога! — изпищя Мария.
Ник посегна да й запуши устата, но ръката му попадна на гърдите. Тя застина в очакване, ала той размисли и я пусна. Стана тежко и мина в другата стая. Мария го последва. Търсеше чорапите си.
— Да не си болен? — попита тя с лека тревога.
— Болен ли?
— Ами отказа се…
— А, това ли било… Много си дигнала цената. Правя си сметката.
— Нищо… аз на вересия…
— А обувките ми къде са?
— Зад фотьойла… Къде отиваш?
Той вече беше на външната врата. Там се сети, върна се и размаха пръст:
— И да си сложиш бикините! Да не хукнеш из града гола!
Навън бе горещо като в пещ. Улиците пустееха и ако все пак тук-таме шареха хора, те се държаха по сенките. Ник пое въздух и се гмурна в зноя.
Когато стигна управлението, челото му бе мокро от пот, а вратът му сигурно червенееше като котлет.
На пропуска го познаваха и нямаше проблеми. Той се качи на единия от асансьорите и го пришпори към тавана. Още в коридора налетя на своя човек — Дебелия Стоян.
— Слушай… — започна Ник.
— Не знам. — Вдигна рамене прасето му с прасе.
— Как ще знаеш, като още не съм те питал!
— Ами както си подпушил, само стоте бона са ти в ума. Тен, нали?
— Тен — призна Ник.
— Лично шефа се зае със случая.
— Все пак нещичко…
— И да знам, това са слухове. Питай шефа!
Ник въздъхна и потътри крака пак към асансьора. Пред кабинета на началника имаше вече седем човека и той търпеливо зачака реда си.
Не може да се каже, че господин полицейският шеф Колимечков остана възхитен, когато след час и четвърт застана в очертанията на вратата му.
— О, Марлоу!
„Тоя — помисли си Ник, — ако е чел и два реда от Чандлър, аз ще си намажа резервната гума с грес и ще я изям на следобедна закуска.“
— Здрасти, шефе!
— На лов ли?… На лов, нали?
Той кимна.
— Искам да те предупредя, че ако идваш за случая Тен, няма да те огрее.
Имах си хас! Щом е взел следствието в ръцете си, значи сериозно се надява да глътне стоте бона.
— Не, шефе. Тен ме интересува толкова, колкото и сутиена на секретарката ти.
Колимечков се ухили:
— В такъв случай — значи много.
— Да — кимна Ник. — Клиентът ми се е забъркал в батака, който вие наричате „случай Тен“.
— Клиент ли? — Наостри уши шефът.
— Да. Господин Пит Колеф.
— Той те е наел?
Ник тупна чека на бюрото и попита невинно:
— Да имаш цигара повече?
— Отказах ги. Тия цени не са по джоба на един полицай.
— Жалко.
Отказал! Джобът на якето му бе надут като женско дупе. Циция!
— Интересно… Десет хиляди долара!
— Толкова пише.
— Толкова много?
— Много? Че аз ще играя срещу цялата местна полиция! Защото вие вече сте го накиснали, нали?
Колимечков го измери с поглед и вдигна рамене:
— Всичко е срещу него.
— Искам да се запозная с делото и особено със заключенията на експертите. Имам право, нали?
Полицаят изръмжа някакво съгласие, което по-скоро приличаше на „Върви по дяволите!“.
— А! И основанията на прокуратурата за ареста му. Нали го арестувахте?
Колимечков въздъхна.
— Добре, отиди при Георгиев от отдел „Убийства“.
— Благодаря, шефе.
Пет минути по-късно Ник бе син от ярост най-вече заради благодарността. Георгиев бе заминал преди ден за София. Шефът си бе отишъл, а следователят Пешо Петров, който работеше по случая, искаше лично разпореждане от него.
— Слушай! — не издържа Ник. — Колко искаш?
А онова ренде Колимечков: Марлоу, та Марлоу! Той може и да е на километър от Чандлъровия детектив, ама полицаите на Балканите са толкова далече от американските, че почти се сливат с мафията!
Оня бе като машинка.
— В средновековието най-тежкият данък бил десятъкът.
— А теб пет стотака ти стигат…
— Толкова млад и толкова съобразителен. — Изхили му се Пешо.
Ник бързо пресметна и кимна:
— При едно условие — заедно с ключовете на къщата.
Следователят му смигна и посочи с глава свободния стол до бюрото си.
Така… Експертите по вратата; обикновена несекретна брава, заключена отвътре… без следи от шперц и насилие… превъртяна два пъти… Прозорците: отворени, масивна метална решетка… никакви следи от насилие… изключено човек да премине през нея… Таен изход: изследвани стените, пода, тавана… за такъв няма данни… Камината: може да излезе човек оттам… Саждите са от зимата… По пода има — най-вероятно от вятъра или въздушното течение… По стените няма следи от крака, ръце… Не е минавал човек или животно… Медиците: труп на мъж… поне осем часа от смъртта… Удушаване със счупване на врата… Убиецът е човек с исполинска сила… Следи от полов акт… с жена…
— Опа! — извика Ник. — Виж тук какво пише! С жена!
— И най-добрите експерти грешат. Ти виждал ли си го? Як като бик. Каква ще е тази жена, дето ще му извие врата!
— Че Пит Колеф, да не би да е способен?
— Абе тия леваци, като ги хване ревността… Какви случаи съм имал… Но чети, чети нататък.
Тъй… намерени два руси дълги косъма… Последен полов акт в София с две момичета едновременно… Бива си го тоя… Трябва да опитам с две… сигурно е гот… Издирват се за сравнение на космите… Относно следи около къщата, стените и покрива — няма такива… Такаа…
А ето и господин Пит Колеф… Българско име Петър Василев Колев… Напуснал България в края на хиляда деветстотин седемдесет и девета. Германия, после Канада… Установява се в Сан Франциско, приема американско гражданство… В мотивите сам посочва, че е преследван в родината си по морални причини… ограничения на свободата му… Хваща комунистически функционер за гърлото… Стоп!
— Стигна ли до това? — Ухили се Пешо Петров. Бостънският удушвач, а? Нали имаше един такъв в Америка?
— И за това ще му окачите убийството на Тен?
— Няма кой друг. — Вдигна рамене той. — Цял свят шуми. А посмей да се забавиш с откриването на убиеца!
— Боже мой! — Хвана се за главата Ник.
Чака още един час и пак се намъкна при Колимечков. Този път той бе кисел като развалена консервирана краставица и когато Ник отвори уста да му изреве, вдигна отегчено ръка:
— Слушай, намери ми такова женище, което да е достатъчно засукано, че да възбуди мерака на такъв тип като Тен; достатъчно силна, че да му извие врата; достатъчно тънка и ловка, че да се измъкне през комина, без да обере саждите и аз ще пусна тоя риж педераст!…
— Добре — рече неочаквано кротко за своя нрав Ник. — Разбрах.
Ник се върна в кантората. Мария я нямаше — сигурно бе излязла по магазините. Прерови гардероба и най-после намери това, което търсеше — избелял туристически комплект. Натъпка го в черен сак с надпис „Адидас“. Прибави няколко кутии цигари, чифт туристически обувки и револвера с кутия патрони. Написа бележка на Мария — къде отива, кога ще се върне и какво да прави, ако се забави. После запраши по стълбите навън, свирукайки си „Марша на частния детектив“, който все не му оставаше време да напише.
След два часа беше в Н — малко, сиво градче с криви улици, което сигурно тайно мечтаеше за асфалт и шадравани в центъра си. Но засега полицейският участък и кметството — бели и внушителни — му стигаха.
Лейтенантът се оказа голяма симпатяга — или не бе виждал долари, или не знаеше за наградата в завещанието на Тен.
— Константинов, но ми викат Коцето.
Сини, кротки очи и алени бебешки устни. И коса, дълга и яка, като грамофонни иглички.
— Рошльо си ти! — Усмихна му се Ник. — Я ми разкажи нещо за къщата на „Партизански поляни“.
— Построиха я хора от бившия общински комитет на БКП. Уж база за отдих и ски, но публична тайна бе, че я използваха за кьорсофри и системни нарушения на социалистическия морал. Затова никой не се учуди кой знае колко, когато една сутрин намериха втория секретар на комитета удушен на една поляна.
— Имало е убийство и преди това? — зяпна Ник.
— Това ви разправям.
— Тия от областното знаят ли?
— Сигурно.
— Откриха ли убиеца на секретаря?
— Не! — Поклати рошавата си глава лейтенантът.
— Материали по делото?
— Няма такива. Търсих ги след случая с американеца. Казаха ми, че тогава разследването е поела специална група от София.
— И не са открили нищо?
— Уви. Накрая излезли с някакви мъгляви обяснения за класов враг, който не спи и така нататък. Знаете какви бяха времената.
— М-да — жално млясна Ник.
— Що се отнася обаче за предните шест, материалите са тук — опита се да го окуражи рошльото.
— Какви шест? — погледна го учуден той.
— Ами другите смъртни случаи. За последните деветдесет и три години, откак в Н има полицейска служба, тук са извършени общо дванайсет убийства. Седем от тях впрочем са приключили съвсем банално и определението убийство не им приляга. Поне по заключенията на следствието. Но затова по-късно… Интересното е, че и седемте са станали в тоя район.
— Боже мой! — Хвана се за главата Ник. — Казахте ли това на оня глупак Колимечков?
— Ей такава справка им изписах. Даже материалите са още тук, в бюрото ми.
— Абе, какво ме размотаваш! Я ми ги дай!
Първата жертва беше от лятото на хиляда деветстотин и четвърта година. Някой си Драган Митрев Шопов, двадесет и четири годишен овчар, бил намерен мъртъв край едно от Сините езера. Потурите му били свалени, а по врата му имало следи от душене. Били разпитани негови другари, чорбаджията му, мандраджията, но никой не могъл да каже нищо. Служебното лице се насочило към един козар, който живеел през лятото в тоя район със съпругата си. Версията му била, че Драган вероятно е прикоткал жената, били са заловени на местопрестъплението от съпруга и той го е убил. Но алибито на козаря се оказва желязно и следствието приключва с предположението, че убийството е дело на минаващите през този район македонски чети.
Другите шест бяха разхвърляни из годините до хиляда деветстотин и шеста, но при тях нямаше никакви загадки. Тримата бяха умрели от змийски ухапвания, а останалите от сърдечен удар.
Ник разочарован хвърли папките. Коцето го стрелна дяволито:
— Нищо, а?
— Нищо — изпъшка той.
— Защото чете на четвърта скорост.
— Слушай, има ли място, където човек може да хапне?
— Има… Но забележи: ухапаните са бягали.
— Ами сигурно са ги гонели.
— По принцип живеещите в България змии хапят само ако ги настъпиш или раздразниш. Но никога не гонят!
Ник се замисли:
— Хм… Абе, какво ме будалкаш? Сигурно са хукнали след ухапването.
Рошльото помръкна:
— Това не ми е идвало на ум…
— Мисли, младо, мисли! — Потупа го Ник по рамото. — А такова… хотелче имате ли?
— Няма проблеми!… Ами другите?
— Какво другите?
— Тия с ударите. И на тримата лицата им са били сгърчени от ужас. И също са бягали.
Ник пак седна и взе папките.
— Хм… Ти какво искаш да кажеш, бе?
— Че са умрели от страх. И са бягали от страх.
— Страх ли?
— Абсурд да е нормален сърдечен удар. Ето виж: единият е бил с мокри гащи.
— И искаш сега да попитам: е, какво ще е било това страшилище, дето са видели преди смъртта си?
— Това отдавна съм го формулирал. Сега се мъча над отговора.
— Е, карай по твоя път. Аз по моя. И не ми пречи. А такова… мацки намират ли се?
— Предимно над шейсет години. — Ухили му се Коцето.
— Чак толкова не съм закъсал. — Поклати глава Ник. — Значи няма какво да си губя времето тук. Имаш ли карта на района?
Той кимна и отвори сейфа си. Ник легна върху картата и внимателно изучи по-характерните неща. После премери разстоянието до къщата и се разколеба.
— Ще стигнеш по тъмно. Имай предвид, че последните три километра трябва да се вървят пеша.
— Ами като нямате момичета… — промърмори той.
— Ще ти предложа друго — обеща Коцето и го повлече навън.
Другото се оказа уютна частна кръчмичка с места за около двайсетина души. Беше оформена като едновремешна одая, с камина и много грънци по облицованите с борови дъски стени. Над камината висеше половин меча кожа, а зад тезгяха се кипреше една истинска Сарандовица с пращящи пазви.
Настроението на Ник се повиши забележимо. Той се настани така, че приятната гледка да е непрекъснато в обзора му и потри ръце:
— Какво ще пием?
— Само не уиски.
— Защо пък да не е уиски?
— Не подхожда на обстановката. — Вдигна рамене Коцето.
— Много ви изтънчват в тия институти, брей!… Добре, давай ракия.
Лейтенантът кимна на кръчмарката и тя се понесе към тях като прочутия бриг с алени платна. Вятърът така духаше в тях, че те всеки момент щяха да се скъсат. Той и зашепна нещо на ухото, а Ник стоеше нащрек — все му се струваше, че пазвите няма да издържат налягането и ще се пръснат.
— Дали носи сутиен? — попита той плахо, когато жената кораб пое обратен курс.
— Не знам! — Вдигна рамене Рошльо.
— Че какъв полицай си, бе? — ядоса се Ник. — Това трябва да е била първата ти работа, щом си дошъл тук.
Коцето се усмихна неопределено.
— Но аз ще ти поправя грешката!
Вече бяха към края на вторите си чаши, когато в ъгъла застана немлад вече мъж с гъдулка.
— Мечка няма ли? — захили се Ник.
Лейтенантът се подсмихна търпеливо и го повика с пръст. Той дойде — жив овчар, жив облъскан селянин, маскиран като музикант.
— Между другото ли свири?
— Откъде позна?
— Видях му ръцете. Тоя копа, рине на овцете…
— Да — кимна Коцето. — Но чуй какво ще изпее.
Какво му пречеше, докато гледа кръчмарката и да послуша?
Гласът бе гърлен, дълбок и гъдулката сякаш бе правена за негов съпровод.
— Пасъл е Стоян шилета по Ирин-Пирин и Рила, по високите могили. Че ги Стоян докара на студените езера, студена вода да пият…
Коцето нервно запали цигара, загледан в гъдуларя. Че там си Стоян намери три моми, три самодиви.
Три се голи къпеха…
Рошльото блъсна Ник по гърдите и въодушевен попита:
— Чу ли?
— Какво? — учуди се той.
— Как какво? Песента!
— Какво да й слушам? — Вдигна безразлично рамена Ник. — Гледай…
— Ех, майка му! Абе, ти да не си сексуален маниак? — Просто съм мъж на място! — Обиди се Ник.
— Слушай!
— Не й даде Стоян роклята, роклята, още колана…
— Какви рокли? — Наостри уши Ник.
— Ама ти не слуша ли досега? — Плесна се по челото лейтенантът. — Заварил самодивите голи в езерото и им взел дрехите. Те го молили, а той не ги давал и накрая отвел едната вкъщи…
— Трябвало е да ги изчука и трите! — Поклати глава с укор Ник.
— Ти да не си вече пиян? Родила му самодивата дете и на кръщавката той я накарал да му играе самодивски танци.
— Дай ми, Стояне, роклята, роклята, още колана и язи ще ти поиграя самодивските игралки…
— И той се прецакал, нали? — Махна с ръка Ник.
— По дяволите! — Ядоса се лейтенантът. — Слушай! Това има връзка със случая Тен!
Ник го погледна особено, промърмори едно „Хайде, бе!“ и се заслуша.
— Като си роклята облече, роклята, още колана, като си Радка заигра самодивските игралки, че се наляво завъртя, надясно…
— Слушай! — изхърка Коцето на ухото му. — Че из коминя изхвръкна…
— А!? — не се сдържа вече той. — Чу ли? Из комина!
Десетина посетители се заизвръщаха. Ник се почеса по врата. После поклати глава:
— Ей, мамка му, какъв боклук бълват вече полицейските училища.
— Ник…
— Абе, ти да не си пиян? — ядоса се той.
— Послушай ме…
— Какво да те слушам? Тук има убийство, а той, вместо да се разрови, изучава народното творчество!
— Самодиви! Ето ти самодивата! — Посочи той тържествуващо кръчмарката. — И тя не ще песни, а нещо яко… Питай я, ако не вярваш!
— Добре де, добре… Седни!
Ник сърдито се тръсна на стола и удари голяма глътка ракия.
— Ще ме изслушаш ли?
Гъдуларят свърши и се поклони под редките ръкопляскания на посетителите.
— Ти ли го докара?
— Пее си човека всяка вечер. — Вдигна рамене Коцето.
— И ти всяка вечер го слушаш?… Е, не е чудно, че си я окъсал.
— Чу ли песента? Той не е измислено лице. Живял е. И всички са знаели, че си е довел жена от далечно място. Но откъде — и в селските регистри не е писано. Преданието твърди, че е била самодива.
Ник притвори очи.
— Добре. Но аз го намерих в регистрите. Детето. И е кръстено през хиляда деветстотин и четвърта — тогава, когато е станало първото убийство.
— Абе, ти…
— Тогава е избягала самодивата!
— Ама че улика!
— Партизански поляни е новото име на местността. Но всички тук си го знаят като самодивски поляни.
— Тъй. Имаш ли друго?
Коцето махна с ръка разсърден. Ник изпи ракията си, хвърли петдесетолевка на масата и рече:
— Къде ще спя?… А, само не у вас!
Коцето приближи до кръчмарката, попита я нещо и кимна към Ник. После му обясни:
— Има свободна стая. Ще те изтърпи до утре.
— Хайде тогава.
Отвън той се опита да му каже нещо, но Ник сложи ръка на устата му. Вече вървеше по стълбите, когато лейтенантът ядно подхвърли:
— Няма да откриеш нищо!
— Защо? — учуди се Ник. После се ухили: — Е, самодиви едва ли ще видя…
— Няма да видиш. Те се явяват на четиринайсет години.
— Какво?
— Раздели годините от хиляда деветстотин и четвърта на седем. Помни! Аз ще взема стоте бона! След четиринайсет години!
Охо! Гледай го ти младока!
— Абе, защо не си отиваш? — ядоса се Ник. — Сънувай си сънищата — кой ти пречи? Но защо ги месиш със службата?… Ей, какво поколение — от две ракии връзва кънките!…
Намери стаята, отключи и легна в чаршафите с предчувствие, че кръчмарката няма да го посети.
Позна.
Сутринта се събуди с главоболие и почти до обяд се питаше защо — дали задето спа без жена или от ракията. През това време се облече в туристическите дрехи, закуси, напълни сака с консерви, кашкавал, домати, бисквити, шоколад. Ангажира единственото частно такси на градчето да го закара колкото може по-близо до къщата в планината, намина край оня Рошльо Константинов, огледа няколко магазинерки, поговори с двама пенсионери в градинката за времето и Партизанските поляни, обядва и накрая обясни на кръчмарката, че истинската им среща всъщност тепърва предстои.
В края на краищата към четиринайсет часа следобед таксито го изтърси на около три километра от заветната цел — трамплинът към стоте бона в зелено. А засега зелено беше само наоколо — котловина с набучени един до друг огромни борове и безкраен килим от цветя и треви. „Знаела е номенклатурата къде да прави любов.“ — въздъхна Ник и извади компаса. Ориентира се по посока север. Вляво бе местността Козяка, пред него Голи връх с двете езера в подножието си. Вдясно надничаше с няколко поляни измежду дърветата друг хълм — Просеника. Там някъде се намираше кошарата на овчаря Димитър. Всички твърдяха, че дъските му не били в ред и че в последните петнайсет години едва ли е слизал и пет пъти в градчето. Хората на Колимечков споменаха за него, но Ник колкото и да се напъваше, не можа да си спомни да е чел показанията му по случая.
Пътеката течеше между дърветата равна, тук-таме подскачаше по малки височинки. Вървеше се леко, приятно. Гората ухаеше на борова смола, непознати цветя и чистота.
След половин час тя го изплю на огромно бъбрекообразно голо място. В дъното блестяха двете езера и къщата, а над тях, през пояс от борове надничаше любопитно с белите си камъни Голи връх.
— А третото езеро? — промърмори Ник, сещайки се за думите на Пит Колеф.
Не можа да си спомни да го е видял и на картата в полицейския участък. Чакай… Дребосъкът говореше за някакво „откритие на Тед“. Сигурно е някъде в гората. Най-вероятно вдясно, под Просеник, където течеше рекичка.
Къщата не даваше никакви признаци на живот. Ник поспря и я огледа. Едноетажна, масивна, с гараж най-вдясно. Да, Рошльо му бе споменал, че през Козяка преди година-две можело да се стига дотук с кола, но една пролет придошлата рекичка отнесла дървеното мостче. Номенклатурата пък я отнесъл пороят на промените. Дошли гладните години и нямало пари за хабене. Пък и никой, освен туристите, не се интересувал от къщата. През последната година и те намалели и кметството решило да се отърве от нея.
Масивната желязна порта изскърца и Ник влезе в двора. Хвърли раницата на тревата и в същия момент трепна — вратата бе открехната. Приклекна и извади револвера. Когато приближи, настръхна — бравата бе разбита. Притича, залепи се за стената и внимателно се запромъква. Блъсна вратата и мина като вихрушка из петте стаи. Нямаше никой. Спря задъхан в стаята с камината и отпусна ръце.
На пода с креда бе очертана човешка фигура и Ник бързо съобрази, че вероятно тук е лежал Тед Тен. Вдясно имаше широко легло, застлано с бял губер. Дървена маса и груби лакирани столове в стил „седемте джуджета“. Подобни мебели струваха цяло състояние.
Огледа вратата — масивна, здрава. И бравата не бе толкова елементарна. Ник знаеше поне дузина трикове как може да се заключи отвън брава с ключ отвътре, но си призна, че при тая сигурно би се запънал. Огледа я с лупа, макар да вярваше напълно на полицаите — щом са писали, че няма следи от насилие, значи няма.
Прехвърли се към прозореца — също масивен, с двойно петмилиметрово стъкло. Отвори го и огледа решетката. Натисна я — не помръдваше. Фигурите на решетката бяха така гъсти, че не котка, мишка би минала трудно.
Оставаше третият вариант — камината. Вярно, че бе широка и мистър Пит спокойно би се опънал там. Нагоре се стесняваше, но не толкова, че да не мине човек с присвити рамене. Ловък, пъргав мъж би успял. Да, професионалист би се промъкнал… Такива Ник би посочил поне десет. Но нито един от тях не би го направил, без да събори една лопата сажди.
Сети се за бълнуванията на лейтенанта и се ухили с добро чувство… Стабиляга. Но чете много… Какви ли не фантасмагории има из книжките. Оборят ли го полицая книжките, пиши го загубен. Ето, ако той е детектив от романчетата, като нищо ще отпусне ръце и ще, каже: „Убиецът е излязъл през комина!… Самодива е“.
Ник седна на един от столовете, кръстоса крака и запали цигара. Очите му зашариха по стените. Самодива… Глупости. Някъде трябваше да има таен изход. Случаят нямаше друго обяснение. Мистър Пит Колеф нямаше друго оправдание.
Хвърли фаса през отворения прозорец, метна брезентовото яке на стола и залази на четири крака по мокета, почуквайки методично по пода с дръжката, на револвера. Всуе!… В един момент Ник замръзна — ясно улови изписана върху тъканта прашна следа. Погледна от друг ъгъл — нямаше шега. Взе лупата и пак навири задник. Седна и захапа устни. Колкото и да бяха непукисти и безцеремонни, колимечковци все пак бяха професионалисти. Плюс това се славеха като контета — ами да, градски полицаи! Никой няма да тръгне с гумени цървули. Още повече през лятото.
Значи, отпадат.
Тогава?
Случайни туристи? По принцип един смахнат дотолкова, че да поеме насам турист никога няма да тръгне с цървули. Те запотяват краката и умирисват чак душата. И друго — изследванията показват, че кражбите по заслони и хижи са изключение и обикновено се вършат от случайни хора. А този тук да разбие вратата…
Оставаше един. Той му се мотаеше още от сутринта, но Ник умишлено го изтласкваше настрани, за да не си създаде предубеждение. Овчарят. Тая пасмина използва цървулите като маратонки, а за крадливостта им поеми могат да се напишат! Бай ти Димитър… Защо не бяха взели показания от него?
Ник излезе замислен навън, взе раницата и се върна. Избра си първата от общо трите спални, тази, която беше досами външната врата. Подреди багажа си в шкафчето. Когато тръгна към Просеник, беше вече шестнайсет и трийсет.
И да искаше, не можеше да се обърка — пътеката бе широка и явно използвана често. Имаше следи от магарешка каручка, много овчи изпражнения. Вървя близо половин час. Кошарата беше от вършини и слама — смачкана и сгушена почти на върха, на топлата му южна част.
Вратниците бяха отворени.
В западния край на кошарата стърчеше малка къща от дебели борови греди, прилична на баба Ягината. Само дето нямаше крака. Приближи. Бутна вратата с лявата ръка, а с дясната стискаше револвера под якето. Тя изскърца жално-милно и се отвори. Нямаше никой. Ник пристъпи и се огледа. Светлината влизаше през тясно криво прозорче с оплюти от мухите стъкла. До него клечеше мръсна изтъркана масичка, която не си знаеше годините. В дъното имаше грубо скован нар, застлан с протрита черга. Над него, на заковани към стената дъски бай Димитър бе наредил посудата си — три порцеланови чинии, бакърена дълбока паница и две тенджерки. Най-вдясно в загубила цвета си хавлия бяха завити три хляба. Пипна ги — твърди като войнишка каска. Надникна под леглото. Няколко чифта нови гумени цървули, пластмасова туба с вода, сгънати шаячни дрехи, тесла, трион и ловджийска двуцевка. Взе я. Смазана, поддържана. Охо, и заредена! Ник извади патроните, пусна ги в джоба си и хвърли пушката обратно.
Огледа се пак. Наведе се към прозореца. Видя чекмеджето на масата и го дръпна — нож, вилица, две лъжици, мръсна солница и зад нея розово пакетче, вързано със синя панделка.
Ник се почеса по врата замислен и дръпна възела. Нокаут. Вътре имаше чисто нов дамски несесер и червен лак за нокти. Той извади ниско трикрако столче изпод масата и седна. Мисли дълго. После ги загъна в хартията, върза панделката и ги върна в чекмеджето.
Полегна в горния край на поляната и зачака, заслушан в шума на гората.
Казват, че престъпникът винаги правел грешка. Е, това понякога правят и детективите. В дадения случай, тази на Ник бе елементарна, но гласовита и зъбата — забрави за кучетата. Още щом овцете излязоха на открито, те го надушиха и се юрнаха към него с баукане, което разклати гората. Ник се изправи обезпокоен и извика. Глутницата обаче само увеличи скоростта. Това у него извика биологичен растеж — мигом му се появиха още десетина ръце и той струпа за отрицателно време внушителна купчина камъни до себе си.
Появи се и овчарят — среден на ръст, с побелели коси и дочени дрехи в неопределен цвят. Той спокойно проследи атаката и чак когато Ник замята камъни на всички страни, ги повика. Те се укротиха и повлякоха опашки обратно. Овчарят също му обърна гръб и тръгна към колибата си.
— Хей! — извика Ник.
Колкото реагира тоя, дето клати дърветата, толкова и той. Ник събра десетина камъка и тръгна след него. Когато застана пред вратата, оня седеше на столчето и се мъчеше да отреже парче хляб.
— Аз ще съм ти комшия.
Беше вече успял да извади пушката и да я подпре в ъгъла! Глупак, а?
— Купих оная къща долу.
Най-после успя да откърши голям крайшник, извади от торбата си буца сирене и заръфа невъзмутимо.
— Абе, ти не говориш ли?
Ни звук, ни стон.
— Значи, не говориш — рече примирено Ник. — Аз дойдох да питам за мляко.
От устата му долетя тракане като от каменоломна. Ник се опита да разбере кое поддаде — хлябът или зъбите — но бързо се отказа.
— Само лятото ще идвам тук и ми се ще да купувам млекце от теб.
На бай ти Димитър най-после му дойде нещо умно — отпи от тубата, за да накисне хляба.
— Една цигара? Вземи, бе! Не щеш?… Правилно, вредни са. Сърцето, дробовете… Абе, няма да векуваме с орлите… Пуша си и добре се чувствам. И ракийца си пийвам. Ти? Ако нямаш, аз долу… Само едно ми е зора тук: мацките. Тоест, жените. Няма жени. Лошо. Как я караш? Аз май няма да мога… Абе, от града казаха, че тук идвали туристки. Беди такива, гражданки. Разгонени. Закачаш ли от тях?…
Ник се увери, че кучетата кротуват и хвърли камъните.
— Видели една да върви насам — продължи нехайно той, но очите му не слизаха от лицето на овчаря. — Русокоса. Хубава. С дълги коси.
Колкото и незабележимо и мимолетно да бе, успя да долови потрепването на възрастния мъж.
— Имам много стаи. Ще направя туристическа спалня. Ще идват редовно женски. Тъй че и третата ми грижа ще отпадне.
Нищичко — пасува си.
— Значи с млякото ще стане, а?
Ник понечи да си тръгне, но се поколеба и рече:
— Не си разговорлив… Е, трудно ще я караме… Хайде, довиждане.
И тръгна надолу. Сега му бяха ясни две неща — че той знае нещо по случая Тен и защо разследването не бе взело показания от бай Димитър. А и друго — ходеше с цървули. Четиридесет и трети или четиридесет и четвърти номер — толкова, колкото бяха стъпките върху мокета.
Не се обръщаше. Няколко пъти вдигна огледалце в шепата си към очите и успя да засече овчаря. Притичваше от дърво на дърво встрани от пътеката и току опъваше врат като червей иззад някой дънер. „Слончо!“ — усмихна се Ник.
Жена имаше. Дали руса, дали стройна — божа работа. Но я имаше. Пит Колеф не лъжеше. И явно не би трябвало да се търси в градчето или в ресторантите и мотелите в околните селища. Тя беше тук. Туристка? Сигурно. Отегчена госпожица от хайлайфа или обтегнала отношенията си с полицията проститутка. А защо не и някоя луда? Трябваше да направи справка в психиатричните клиники… Анализът по слабините на Тен показваше, че тя е достигнала до върха на удоволствието. Хубава работа… На слизане му счупила врата… Боже мой, каква жена! „Трябва да внимавам с приятелките си.“ — направи извод Ник и засече, че бай Димитър изостава. Ясно… повярва му.
Той повървя още стотина метра и след поредната чупка на пътеката се отби встрани и почака. После тръгна обратно. На четвъртата минута го стигна — вървеше тежко и достолепно като еленски чорбаджия. Остави го на половин километър от кошарите — заради кучетата. Влезе в гората. Наскуба треви от различни места, начупи борови връхчета и се натърка с тях — от косата до подметките на обувките. Не вярваше бай Димитър да ходи на любовна среща с псетата, но кой го знае — овчарска му работа… Върна се пак край пътеката на здрачаване и дълго си избира място, защото искаше хем добре да вижда подстъпите към кошарите, хем вятърът да духа към него.
Стъмни се. Нощта бе ясна — небето приличаше на обсипано с фойерверки. Луната висеше като огромен селски хляб и обливаше планината в светлина. Беше топло. „Само за любов“ — ядоса се Ник. Но когато го напъплиха комарите, размисли: „Не дай боже да си заголиш задника — ще го направят на решето“.
Към девет часа овчарят се зададе. След него подтичваха две от кучетата, но той ги върна с късо изръмжаване. Мина на два метра от Ник. В ръката си държеше розовото пакетче със синята панделка.
— Колко съм умен! — умилен се самопохвали Ник и пое след него.
По пътеката вървяха двайсет минути. Когато стигнаха рекичката (Ник си спомни картата, това бе под Просеник), овчарят тръгна покрай коритото й. Това му дойде като дар божи — водата скачаше посребрена от луната и бърбореше по камънаците като истинска клюкарка. Дори и да настъпеше суха съчка, пукотът й би потънал в нейния шум.
Гората свърши така изведнъж, че Ник едва не излезе заедно с него на откритото. Дол със заоблени като женски хълбоци брегове. В средата — езеро. А е голямо, може би колкото два спортни басейна. В средата му цъфтеше златното отражение на небесното светило, а към него протягаха хищни ръце сенките на боровете. Бреговете светеха в млечнобяла, студена светлина.
Бай Димитър спря и се огледа неспокойно.
От другия бряг се чу плясък във водата.
Ник приближи до последните храсти и също я съзря. Висока, стройна жена със златни коси до кръста и дълги бедра. Беше влязла до колене в езерото и с лениви движения пускаше вода с шепи по голото си алабастрово тяло. Изпод разпилените коси се подаде рамото й, немирен лунен лъч целуна гръдта й… Капките блестяха като перли по кожата й.
Видя овчаря и излезе на брега величествена и зашеметяваща. Бързо и все пак с достойнство облече роклята си — бяла, с обшити пазви, върза колана — боже мой, тя нямаше кръст! После отметна косите и въпреки сенките и жълтата невярна светлина, Ник бе готов да се закълне, че би ударила в земята всички възможни мис хубавици… Пак се наведе и когато старият овчар застана на два метра от нея, тя сложи цветен венец на главата си.
Той й подаде розовото пакетче.
Жената го пое бързо и както се стори на Ник, зарадвано. Отвори го нетърпеливо и не можа да сдържи възторга си — възкликна. Седна на тревата и зарови в несесера. Боядиса пръстчето на лявата си ръка с лак и го загледа на лунната светлина. После вдигнатата й ръка се спусна и хвана овчаря за ръкава.
Той се заразхвърля трескаво.
Тя полегна назад на тревата.
Овчарят застана гол и тръпнещ до краката й.
Жената се засмя късо и пак протегна ръка.
Той се хвърли отгоре й като прасе на ябълки.
Желанието изгаряше и двамата. След няколко целувки, прилични по-скоро на вълче сдавяне, мъжът задърпа роклята й нагоре, а тя разтвори крака…
Страстна жена… Ръцете й, силни и здрави, с великолепна мускулатура, се впиваха и отпускаха в раменете на овчаря, шареха по гърба му, падаха безжизнени на тревата и пак скачаха, събудени от стоновете й. Косата се мяташе като гигантска метла наоколо. А кръстът…
В един момент ръцете й тръгнаха бавно и някак решително от раменете към врата на възрастния човек.
Преглъщащият Ник се вцепени с вторачени очи. Цялото му същество не предчувстваше, то знаеше какво ще се случи… Тръгна като хипнотизиран и се спъна в някакво коренище. Светът се разлюля и той се строполи на земята, вдигайки шум, колкото да разбуди един средно голям слон.
Те се извърнаха едновременно. Жената се изкриви, изсипа овчаря от себе си и скочи.
Ник се изправи и без да се напряга в преструвки, изтърси:
— Аз май съм се объркал…
И направи две крачки напред. „Още три… само три и няма да ми избяга…“ — помисли той.
Не го огря — жената се огледа диво, като хваната в капан вълчица и се стрелна към гората.
Ник изруга — закъсня. Отгоре на това голият дъртак реши да играе кавалер и се изпречи пред него и го удари така безжалостно в корема, че камбаните между краката му сигурно звъннаха. После го довърши с лакът.
Спусна се към гората. Тича без посока, ослушва се… нищо.
Спря задъхан на полегата полянка. Избърса потта от челото си и се опита да се ориентира.
Зад гърба му се чу тропот на копита и шум от счупени клони. Той се извърна позачуден и преди изобщо да съобрази какво може да е това — стадо носорози или кралски хусарски ескадрон — храсталаците се разтвориха и на поляната изскочи огромен елен с рога като столетен дъб. От тях се люлееха тромаво, но не назад, а встрани и напред дълги панделки.
Луната грееше все така силно и всичко се виждаше все така добре.
Очите му започнаха да се разширяват от ужас, косата му май и тя се размърда. Долната му челюст увисна безпомощна и колкото и да се мъчеше да я вдигне, не успя. Вместо вик, от гърлото му излезе сподавено хъркане.
Обкрачила елена, отгоре седеше русокосата от езерото. И дивото животно се носеше натам, където гледаха очите й — към него, през него.
Ник се усети загубен и слаб, дотолкова слаб, че не можеше да спре скимтенето от ужаса в гърлото си.
Някаква невидима ръка превключи целия тоя кошмар на забавен кадър — и страхът, паниката, безумието, се утроиха, защото разбра, че идва краят. Отгоре на това, като насън видя и друго — по рогата на елена не висяха кордели. Оттам съскаха змии.
Той стоеше вцепенен сред поляната и сам не можеше да каже дали хленчи или вика за помощ, дали плаши или се моли за пощада.
Семенцето на непримиримостта тупна в пръстта.
Еленът премина един метър.
От семето изби бяло млечно стъбълце.
Съсъкът на змиите изпълни ушите му.
Първи сантиметри нагоре… Стъблото укрепна и позеленя.
Русокосата извика и се приведе напред.
Ник извади змията току от лицето си и с невероятно усилие, със сетни сили отскочи, строполи се на тревата и се затъркаля надолу по поляната… Успя да се изправи, затича се, блъсна челото си в някакъв клон и отново започна кълбетата…
Спря някъде в ниското. Обърна се по корем и видя, че още стиска змията. Страхът лумна пак и обхвана цялото му съзнание. Изпищя. Хвърли влечугото и панически размаха ръце и крака.
Припълзя няколко метра, главата му се опря в някакъв дънер. Изхлипа и затихна. В устата си усещаше гадния вкус на гнила шума. Целият бе в пот, по тялото му препускаха и се надпреварваха снежни фъртуни и реки от вулканична лава. Трепереше като трескав.
Лежа няколко минути или няколко века.
Бавно, много бавно започна да се взема в ръце. Изправи се от кръста, обърна се и седна. Облегна се на дървото, обърса лицето си с ръкава. Имаше чувството, че косата му още стърчи и предпазливо я поглади. Опита се да потисне страшното видение на тичащия побеснял елен с озверялата жена отгоре… В очите му ечеше тропот, писъци, кикот, съсък… Прегърби се и се притисна към дънера, смали се, стана малък, дребен — нещастен измокрен врабец, на сантиметри от свитата за скок охранена котка.
Огледа се уплашен и инстинктивно посегна към пистолета. Беше там, на колана. Зареди го. Студеното желязо му даде кураж.
Така… Как си се разтреперил?… Ти, който си преминал всичко, което може да се случи на една „червена барета“… Парашутът не се отвори — уплаши ли се?… А когато Стон Команча и хората му ти надянаха въжето на шията?… После те клаха, поставяха ти взривно устройство в колата, палиха кантората ти… Не! Не… Това бяха озверели, обезумели хора. Хора… А тук… тук има нещо необикновено, нещо невъобразимо… „Вятър! — изплака той с изкривено лице. — Вятър!“ Една изкуфяла сексуална маниачка… Една кучка, която кой знае как ще завие, ако я изчукаш… А еленът?… Боже мой! Самодива! Значи ги има… И змиите! Глупости! Глупости! Глупости!… Селски простотии. Обикновена курва. Като тия, дето ги чукаш почти през ден… Курва, луда курва.
Това го успокои и го окуражи — дори повече от револвера. Започна да мисли. Сега?… Към градчето, ще събуди Константинов, ще се обади на Колимечков… Да, районът трябва да се блокира и гората да се разрушка, докато се намери тая психопатка… Пътеката? Ще я намери.
А лудата и оня дърт нерез?… Ник се опита да се постави на тяхното място и поклати глава. Нее… Не към града. Те чакат там, някъде по пътеката.
Ник изпъшка и се изправи. Единият му крачол и част от якето бяха мокри — сигурно се бе търкалял из ручая. Болеше го брадата, кръста и лявото коляно. И му се пушеше както на кучето му се яде кокал.
След един час лутане, падане, ослушване, успя да излезе на поляните — Самодивски ли, Партизански ли… Взе разстоянието от края на гората до къщата на бегом, мина като фъртуна през всички стаи с пръст на спусъка и отдъхна като се увери, че вътре няма никой. Пи вода като камила, преминала галоп през Сахара, изми лицето си и тръгна към вратата.
Когато застана в очертанията й, трепна.
Овчарят стоеше на петнайсетина метра от него, облян в лунна светлина. В ръцете си държеше двуцевката.
Ник замръзна.
Езерата блестяха като посребрени тави, Голи връх приличаше на една голяма уста, зяпнала в почуда и смайване.
„Дали е…“ — помисли Ник и усети как пулсът му заблъска диво в слепоочията.
Овчарят бавно вдигна пушката и се премери спокойно. В момента, когато изщрака първият спусък, Ник пусна дясната си ръка към джоба на якето, измъкна револвера и стреля.
Гърмежът се сля с щракането на втория спусък.
Овчарят изтърва пушката, зяпна, от устата му изби черна струйка. Потрепери и падна назад като цепеница.
Ник отпусна ръка и тръгна към неподвижния труп. Не бе направил и пет крачки, когато на тревата пред него прибягна огромна сянка. Надигна глава с лошо предчувствие и я видя: величествена, страшна и бяла, тя се спускаше с хищно разтворени ръце. Разпраният въздух опъваше роклята й, мяташе косите й нагоре.
„Какъв тънък кръст“ — помисли си той, преди да стреля и преди да се уплаши.
Кадърът запъпли едва-едва. На белия плат цъфна цвете, ръцете се присвиха. Тялото загуби координация, увисна с главата надолу.
И тежко тупна на земята…
— Стоте бона сигурни ли са?
Ник намести главата си върху голите гърди на Мария и измърка:
— Сигурни. Тя е убила Тен.
— Хм…
— Отпечатъците от пръстите й съвпаднаха с тези от чашата. Двата косъма, намерени по ризата на Тен също са нейни.
Мария го погали по ръката и колебливо започна:
— А ти… това…
— Какво?
— Ник, ще ми дадеш ли двайсет хиляди долара?
Той смръщи чело.
— Имам само десет хиляди.
— Как? — отвори стресната очи Мария.
— Тия, дето ги даде Пит Колеф.
— А наградата от завещанието? — продължи тя с изстинал глас.
— Няма ги — троснато отговори той.
Мария бързо седна в леглото.
— Как ги няма? Къде са?
— Дадох ги на оня рошльо, Коцето.
— Боже мой! — изписка тя, сякаш видя самодива на полилея.
— Умно момче… Вика: ако открием леговището й, ще разберем тайната на вечната младост. Е, и аз му ги дадох… Ще купи апаратурата и ще наеме специалисти. Ще претърсва пещерите в околността…
Мария скочи като разгневена тигрица, хвърли чаршафа в ъгъла и извика от вратата:
— Това няма никога да ти го простя!…
— Хей, къде тръгна гола?…
Планетата бе мъртва от милиони години. Това беше първото ми впечатление, докато корабът кръжеше около голата й кафява повърхност. Оказа се вярно. Някога тук е имало живот, но Земята бе обиколила 10 на степен 6 пъти Слънцето, откакто последното живо същество на тази планета бе поело сетния си дъх.
— Мъртва планета! — тъжно констатира полковник Матърн. — Тук няма нищо, което да ни е от полза. Да си стягаме багажа и да потегляме!
Съвсем нормално бе Матърн да реагира по този начин. Той само изпълняваше нарежданията на своите работодатели, а именно да търси светове с практическа стойност. Шефовете от Генералния щаб на Военните сили на Съединените Американски Щати очакваха от Матърн резултати, а под резултати те разбираха нови оръжия и стратегически ресурси. Те не плащаха седемдесет процента от разходите, за да спонсорират разходката на шепа археолози.
За наш късмет — на археолозите изследователи, Матърн нямаше абсолютна власт. Вярно, Генералният щаб бе отпуснал парите, но съобразителни мъже от Военния отдел за социални връзки, ни бяха осигурили известни права.
— Съжалявам Матърн, но съм длъжен да наложа вето! — отсече д-р Леополд, шеф на цивилните от експедицията.
— Но… — заекна Матърн.
— Без но! Вече сме тук. Похарчили сме значителна сума на американските данъкоплатци. Настоявам да използваме минималното време, предвидено за научни проучвания, щом вече сме тук.
Подпрял ръце с масивната си челюст, Матърн сведе поглед и се намръщи. Беше бесен, но имаше достатъчно разум да прецени, че е безсмислено да се противопоставя на Леополд.
Четиримата археолози и седемте военни (те имаха известно числено превъзходство) напрегнато наблюдавахме битката между нашите шефове. Погледът ми се спря на екрана, където се виждаше сухата ветровита равнина, осеяна от многовековни огромни останки.
— Планетата не е от стратегическо значение — неубедително каза Матърн. — Толкова е стара, че дори руините на някогашната цивилизация са се превърнали в пепел.
— Въпреки това, настоявам да използвам правата си за изследване на всяка нова планета в продължение на 168 часа! — твърдо заяви Леополд.
Изкаран от равновесие, Матърн се развика:
— Защо по дяволите? Само за да ми направиш мръсно ли? Или само за да докажеш вроденото интелектуално превъзходство на учения над военния?
— Матърн, лично аз нямам нищо против теб.
— Тогава защо го правиш? Планетата е толкова безинтересна за теб, колкото и за мен. Въпреки това настояваш да спазвам буквата на закона и да губя ценно време. Защо го правиш, ако не от лична омраза?
— Досега сме я проучили само повърхностно. Ами ако от тази планета научим важни неща за историята на Галактиката! Може дори да се окаже съкровищница на свръхбомби!
— Страшно вероятно, няма що!
Матърн огледа залата за конференции, като приковаваше с ледения си поглед всеки от нас. От ясно по-ясно бе, че заради нашата мъглява страст към Познанието, той бе пленник на изгубеното време. Безсмислено познание, не като това, което ценеше — практично и полезно.
— Добре — примири се той. — Борих се и загубих, Леополд. В правомощията ти е да настояваш да останем тук една седмица. Но, дявол да го вземе, бъди на линия, когато дойде време за излитане!
Разбира се, всичко бе предварително решено. Картата на експедицията го доказваше. Бяхме изпратени да претърсим поредица от планети в края на Галактиката, които бяха прегледани набързо от проучвателната група.
Проучвателите търсеха само признаци на живот и когато те липсваха, просто продължаваха нататък. Ние бяхме натоварени със задачата за по-задълбочени изследвания. Част от планетите са били някога населявани. В момента на нито една от тях нямаше живот. Никъде не открихме интелект, но очевидно в миналото е имало.
Нашата група имаше за цел да направи археологически проучвания на мъртвите цивилизации. Матърн и неговите хора имаха по-неотложна и практична задача да търсят изоставени оръжия, възможни източници на литий и тритий и всякакви други, използваеми за военни цели материали. От прагматична гледна точка ние бяхме в тежест на експедицията — едни скъпо платени екскурзианти. През последните стотина години общественото мнение в Америка беше настроено против чисто военните експедиции и за да бъде умилостивено обществото, към експедицията бяха прикрепени петима археолози с хипотетично значение за националната сигурност. Още от самото начало Матърн ни даде да разберем, че неговите момчета са истинските важни членове на екипажа, а ние сме просто пълнеж. Напрежението растеше на нашата тъжна разединена планета; не се знаеше кога другото полукълбо щеше да се събуди от стогодишния си летаргичен сън. На всяка цена трябваше да открием всичко, което имаше военна стойност, преди те да успеят.
Планетата нямаше име, пък и ние не смятаме да й ставаме кръстници. Специална комисия се занимаваше с наименованията на стотиците светове в Галактиката, използвайки древната митология. Вероятно щяха да й залепят етикет като Тот или Бел-Мардок, а защо не Авалокитешвара. За нас тя бе просто Планета номер 4 от системата на жълто-бялото F 5 IV прокайоидно слънце, актуализиран каталог HD 170861.
Характеристиките й бяха приблизително като земните: диаметър 6 100 мили, гравитация 0.93, средна температура 45 градуса по Фаренхайт с дневна амплитуда от приблизително 10 градуса, тънка атмосферна покривка, съставена предимно от хелий и азот и много малко кислород. Вероятно преди милион години въздухът е бил подходящ за хуманоидна форма на живот. Трябваше внимателно да проверим дихателните апарати, преди да се осмелим да излезем от кораба.
Слънцето бе тип F 5 IV и доста горещо, но планета номер 4 бе отдалечена на 85 милиона мили от него, а когато се намираше на другия край на своята ексцентрична орбита, разстоянието бе значително по-голямо. В тази система добрата стара елипса не Кеплер бе изменена до неузнаваемост. Планетата много ми напомняше на Марс; разбира се, на Марс никога не е имало разумен живот, който да си направи труда да остави следа, докато тук очевидно е имало процъфтяваща цивилизация по същото време, когато на Земята най-висшето същество е бил питекантропът.
Веднъж победили в битката с Матърн, решихме да започнем работа. Имахме на разположение само една седмица — Матърн би си променил решението и би удължил срока, единствено ако му предоставим нещо значително. Но това бе малко вероятно и се налагаше да направим максималното за една седмица. Вселената бе пълна с планети като тази и земни учени може би никога вече нямаше да я посетят.
Матърн и хората му предложиха услугите си. Подготвихме за работа трите малки всъдеходи, които носехме на кораба. Натоварихме съоръженията си — снимачни устройства, кирки и лопати, четки от камилска вълна. Нахлузихме дихателните апарати с помощта на хората на Матърн, които услужливо ни посочиха посоката, в която да тръгнем. Те търпеливо изчакаха нашето потегляне.
— Няма ли някой от вас да ни придружи? — попита Леонолд. Всеки един от всъдеходите можеше да поеме четирима души.
— Днес ще бъдете сами! — Поклати глава Матърн. — Ще използваме времето си за нещо по-полезно.
Леонолд сви вежди. Матърн не криеше пренебрежението си. Поне можеше да изпрати някой от хората си да направи символично проучване! Леонолд преглътна яда си.
— ОК. Ако открием плутониева жила, ще ти се обадя!
— Благодаря ти за услугата! Не забравяй да ми се обадиш, ако попаднеш и на пиринчена мина! — дрезгаво се изхили Матърн. — Плутониева жила! Тъпи шегички ще си правим, а?
Имахме груба скица на терена и решихме да се разделим на три групи. Леополд се отправи на запад към сухото речно корито, което бяхме забелязали от въздуха. Щеше да провери алувиалните наноси.
Матърн и Уебстър се насочиха към хълмистата местност на югоизток. Там се очертаваше внушителен метрополис под пясъка. Ние с Герхард тръгнахме на север, където се надявахме да открием друг град. Денят бе ветровит и мрачен. Пред нас се разстилаха безкрайни пясъчни дюни. Вятърът сякаш ни замерваше с шепи пясък, който се удряше в прозрачния купол на всъдехода. Под нас се чуваше хрупкащия звук от допира на металните вериги с необезпокоявания от милиони години пясък.
Никой не продумваше.
— Надяваме се, че като се върнем, корабът ще е все там — отбеляза Герхард.
Извърнах се, за да го погледна. Герхард бе загадка за мен: малко жилаво човече с непокорна коса, която непрекъснато влизаше в прекалено близко разположените му очи. Беше завършил университета в Канзас с отличие.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Нямам доверие на Матърн. Той ни мрази.
— Глупости. Матърн не е престъпник. Просто иска добре да си свърши работата и да се прибере жив и здрав. Какво имаш предвид като казваш, че корабът няма да е там?
— Ще отлети без нас. Ние сме тук, в пустинята, а хората на Матърн — на кораба. Помни ми думата, ще ни изостави.
— Я не се дръж като параноик. Много добре знаеш, че Матърн не би направил такова нещо — изсмях се аз.
— Ние сме му в тежест. Има чудесната възможност да се отърве от нас.
Всъдеходът се преборваше с едно възвишение. Много ми се искаше отнякъде да долети лешояд, но животът бе напуснал тази планета преди векове.
— Разбира се, Матърн няма нужда от нас, но той никога не би зарязал три всъдехода в отлично състояние — отбелязах аз.
Герхард не можеше да не се съгласи с мен. Матърн трудно би се разделил с чудесната екипировка, докато не би изпитвал такива скрупули към петима знаменити археолози.
Продължихме в мълчание. Бяхме прекосили близо 20 мили през безплодната земя. Ако бяхме останали на кораба, поне щяхме да се залъгваме, че сме първооткриватели.
След още 20 мили пред нас изникна градът. Имаше правоъгълна форма, с ширина около половин миля, а на дължина — докъдето стигаше погледът. Ако ни останеше време, можехме да изчислим размерите му от въздуха.
Не беше кой знае какъв град. Пясъкът бе заличил почти всичко. Тук-там се виждаха основи, отломъци от структурен бетон и закален метал. Слязохме и започнахме работа.
Един час по-късно, потънали в пот, успяхме да прехвърлим няколко хиляди кубически ярда пръст. Бяхме изкопали дяволски голяма дупка.
И не открихме нищо. Абсолютно нищо, нито един предмет, нито един череп, нито дори пожълтял зъб. Никакви лъжици, ножове, дрънкалки. Нищо.
Някои от основите на постройките, милиони години разяждани от пясъка, вятъра и дъжда, бяха оцелели — единствените наследници на тази цивилизация. Този път Матърн се оказа прав — планетата бе безполезна и за нас, както и за тях. Размитите руини единствено доказваха, че тук някога е процъфтявала цивилизация. Опитен палеонтолог може да реконструира скелета на динозавър само от фрагмент на бедрена кост, но възможно ли бе тези голи, древни останки да ни разкажат за културата, правните закони, технологията, философията на тази цивилизация? Очевидно не. Започнахме да копаем половин миля по-далеч с надеждата да открием някаква осезаема следа, но времето бе свършило своето. Трябваше да сме доволни и на това, което имахме — всичко друго бе изчезнало.
— „Необятни и голи, самотни равни пясъци се простираха в далечината“, промърморих.
Герхард спря да копае.
— Какво беше това?
— Шели.
— О, той ли! — и продължи работата си.
Късно следобеда решихме да приключим и да се върнем в базата. Седем часа бяхме разкопавали пясъци и нямахме нито едно доказателство.
Слънцето вече залязваше; денят на Планета номер 4 продължаваше 34 часа. Мрачното небе бе започнало да потъмнява. Планетата нямаше луна, което бе малко нечестно: третата и четвъртата планети от системата имаха по четири, а около огромния газов гигант под номер осем се въртеше грозд от 13 сателита.
Обърнахме и потеглихме към базата, като използвахме друг път, отдалечен на три мили от предишния, с надеждата да открием нещо. Напразно!
Бяхме изминали шест мили, когато от радиостанцията чухме пресъхналия дрезгав глас на Леополд:
— Втора и трета кола, обадете се!
Герхард шофираше и аз включих канала за връзка.
— Андерсен и Герхард от номер три, шефе! След миг чухме гласа на Маршал.
— Маршал и Уебстър от номер две. Всичко наред ли е?
— Открих нещо! — По начина, по който Маршал възкликна „Наистина ли?“ ми стана ясно, че и той е имал същия късмет като нашия. — Андерсен, открихте ли нещо?
— Нищо, нито късче.
— А вие, Маршал?
— Разпръснати останки на град, но нищо с археологическа стойност.
Чух как Леополд се изсмя, преди да каже:
— Аз пък намерих нещичко. Малко е големичко за мен, така че искам и двата екипа да дойдат и да хвърлят по един поглед.
— Какво сте намерили, шефе? — почти в един глас извикахме с Матърн.
Леополд обичаше да се прави на загадъчен.
— Като дойдете тук, ще видите сами. Запишете си координатите. До полунощ искам да съм в базата.
Насочихме се към Леополд. Бе на около 17 мили северозападно от нас. Маршал и Уебстър трябваше да изминат горе-долу същото разстояние до мястото.
Небето бе потъмняло, когато наближихме координатите на Леополд. Въпреки че фаровете ни осветяваха мили напред в пустинята, нямаше ни следа от него. След време забелязах всъдехода му, а от юг се виждаха светлините на Маршал и Уебстър. Стигнахме до Леополд почти едновременно.
— Привет, господа! — Самодоволна усмивка украсяваше мустакатото му лице. — Изглежда съм направил откритие.
Той направи крачка встрани и сякаш дръпна несъществуваща завеса. Бях изумен. В пясъка стоеше нещо, наподобяващо робот. Бе високо около 7 фута, с хуманоидни черти; от раменете му стърчаха ръце, имаше глава и крака. Главата му бе покрита с рецептори, на същите места, където са ушите, очите и устата при хората. Други отвори нямаше. Тялото на робота бе масивно и ъгловато, тъмната му метална обвивка бе надупчена и разядена от природните стихии, през неизброимите векове. Бе потънал в пясъка до колене. Все още самодоволно усмихнат, Леополд се обърна към него:
— Кажи ни нещо, робот!
Устните му рецептори издадоха скърцащ звук и ние чухме странно висок, но недразнещ глас. Думите бяха неразбираеми, произнесени с мека напевна интонация. Усетих как тръпка премина по гърба ми. От стотици години хората пътешестваха из Вселената, но за пръв път човешко ухо слушаше език, който не се бе родил на Земята.
— Нима те разбира? — попита Герхард.
— Малко вероятно, поне за сега, но когато се обърна директно към него, започва да бърбори. Явно, че е нещо като гид, създаден от древните заселници да дава информация на посетителите. Уви, надживял е и тях, и паметниците им.
Огледах робота. Действително изглеждаше невероятно стар и издръжлив. Неслучайно бе успял да надживее всичко друго на тази планета. Бе спрял да говори. Изведнъж се завъртя тежко, повдигна ръка, за да посочи околността и отново започна. Сякаш чувах думите му: „… отсреща са развалините на Партенона, главният храм в атинския Акропол, построен през 438 година преди Христа. Използван от турските завоеватели за оръжеен склад и частично разрушен през 1687 година от експлозия…“
— Действително се държи като гид — отбеляза Уебстър. — Имам чувството, че присъствам на историческа лекция за прекрасните паметници, които са се намирали тук.
— Поне да разбрахме какво казва? — възкликна Маршал.
— Може да се опитаме да разшифроваме езика — успокои го Леополд. — Въпреки всичко, нали е страхотен!
Започнах да се смея неудържимо. Леополд ме погледна обидено.
— Мога ли да ви попитам какво е толкова смешно, д-р Андерсен?
— Озимандиус! — отвърнах аз, когато се съвзех.
— Съжалявам, но…
— Чуйте го, сякаш възхвалява расата, която е построила тези великолепни градове, само че градовете ги няма; той е единственият оцелял. Сякаш казва: „Погледни творенията ми, о велики, и се покай!“
— „Навсякъде само развалини“ — Уебстър допълни цитата. — Да, подхожда му. Да го кръстим Озимандиус.
— А какво ще правим с него? — попита Герхард.
— Не можем ли да го преместим? — предложи Уебстър.
— Тежи пет-шестотин фунта. Ако пожелае, може и сам да тръгне, но засега ще го оставим тук. Ще държим в напрежение Матърн и в последния момент ще го изненадаме с нашата скъпоценност.
— Мислите ли, че е разумно? — попита Герхард.
— Никой няма да го открадне — отвърна Маршал.
— Пък и няма опасност дъждът да го стопи — прибави Уебстър.
— Но да предположим, че просто си тръгне? — настояваше Герхард. — Възможно е, нали?
— Където и да отиде, ще го проследим с радара. Но имам предчувствието, че ще остане тук. Късно е, да се връщаме в базата.
Качихме се обратно във всъдехода. Роботът вдигна в знак на поздрав масивната си ръка, която се очерта на фона на черното небе.
— И помнете — предупреди ни Леополд, — нито дума на Матърн!
Вечерта в базата полковник Матърн и седемте му помощника бяха любопитни да узнаят за нашите занимания през деня. Проявиха мним интерес към работата ни, само за да ни принудят да си признаем, че в действителност не сме открили нищо. Освен Озимандиус нямаше нищо друго на лице и тъй като ни беше забранено да споменаваме за него, с право получихме укорителните им погледи. Ако не беше тази наша прищявка, вече да сме на път за Земята със седем дни по-рано.
На другия ден след закуска Матърн заяви, че ще изпрати проучвателен отряд.
— Ще ни трябва само един от всъдеходите, останалите два са за вас. Нямате нищо против, нали?
— И с два ще се справим при положение че стоите далеч от нашата територия — отвърна малко сърдито Леополд.
— А коя е тя?
Вместо да му отговори, Леополд каза:
— Обстойно сме проучили района югоизточно оттук и не открихме нищо значимо, така че нашата геоложка машинария може спокойно да човърка навсякъде.
Матърн с любопитство погледна Леополд, сякаш старателното прикриване на нашата позиция бе предизвикало подозрението му. Дали бе разумно да крием информация от Матърн? Леополд играеше своя игра.
— Мислех, че на тази планета няма нищо, което да ви заинтересува? — отбелязах аз.
Матърн ме погледна.
— Така е, но би било идиотско да не направим оглед при положение че вече сме тук.
Трябваше да призная, че беше прав.
— Ядрени материали със сигурност няма. Хващам се на бас, че всичко радиоактивно на тази планета е използвано. Но остава вероятността за литий.
— Или чист тритий — саркастично прибави Леополд.
Матърн само се изсмя.
След половин час потеглихме на север, там, където бяхме оставили Озимандиус. Герхард, Уебстър и аз бяхме в единия всъдеход, а Леополд и Маршал — в другия. Третият, натоварен с хората на Матърн, се бе отправил на югоизток към местността, изследвана безрезултатно предния ден от Маршал и Уебстър.
Озимандиус бе там, където го бяхме оставили предната вечер. Слънцето грееше зад него, обгръщайки го в светещ ореол. На колко ли изгрева бе свидетел, милиарди, може би!
Паркирахме недалеч от робота. Уебстър го снимаше на фона на изгряващото слънце. Вятърът завиваше въртопчета в пясъка.
— Озимандиус останал тук! — Роботът бе проговорил на английски.
В първия момент не забелязахме това, което беше станало. И докато изумени се надвиквахме, роботът отново проговори.
— Озимандиус дешифрирал езика. Озимандиус нещо като гид.
— Но той повтаря фрагменти от вчерашния ни разговор? — възкликна Маршал.
— Не съвсем — възразих аз. — Думите му имат разумна концепция. Той разговаря с нас.
— Построен от древните да информира посетители — продължаваше Озимандиус.
— Озимандиус! — извика Леополд. — Говориш ли английски?
След кратка пауза дойде отговорът:
— Озимандиус разбира. Няма достатъчно думи. Говори още.
И тримата потръпнахме от възбуда. Това, което ставаше в момента, бе повече от невероятно. Озимандиус ни бе слушал внимателно предната вечер. След като си бяхме тръгнали, с мозъка си, мислил милиони години, бе успял да организира звуците и да им предаде смисъл. Сега въпросът бе да увеличим речника му, помагайки му да асимилира новите думи. Пред нас миналото говореше!
Незабелязано отлетяха два часа. Заляхме Озимандиус с поток от думи, помагайки му да ги свърже с останалите, вече запечатани в паметта му. Разговаряхме свободно. Озимандиус се бе измъкнал от пясъка, държал го в плен толкова векове и изпълняваше предназначението си — развеждаше ни из забележителностите. Той бе невероятна съкровищница на археологически данни. Можехме с години да го изучаваме.
Хората, които бяха построили всичко това, се наричали Тайкуини. Тяхната цивилизация процъфтявала в продължение на 300 хиляди години. Когато започнал упадъкът, решили да построят Озимандиус, един безсмъртен гид за безсмъртните им градове. Градовете им бяха мъртви, Озимандиус единствено бе оцелял и съхранил спомените за миналото.
— Това е градът Дюраб. В него живееха 8 милиона жители. Където се намираме сега, се издигаше храмът на Декамон, висок 16 000 фута. Входът му бе към Улицата на Ветровете… Единадесетата династия започна с възкачването на Чоцигар IV през 18 000 година от съществуването на града. По време на управлението на тази династия започна изучаването на близките планети… Тук бе и библиотеката на Дюраб, съдържаща 14 милиона книги. Нито една от тях не се е запазила днес.
Всички те са запечатани в паметта ми… По това време от чума умираха по 9 хиляди души на ден в продължение на година…
Разказът му нямаше край, един грандиозен новинарски бюлетин. Следвахме робота през пустинята; записващите ни устройства не изпускаха нито звук; умовете ни бяха зашеметени и объркани от великолепието на нашето откритие. В този един-единствен робот бе изцяло запазена култура, съществувала цели 300 хиляди години. Цял живот можеше да изучаваме Озимандиус, без да стигнем до дъното на неговата всепоглъщаща памет!
Когато най-после успяхме да се откъснем от него, бяхме превъзбудени до пръсване. Никога досега в човешката история археолози не бяха се натъквали на такава изчерпателна и пълна информация.
Още веднъж решихме да не казваме на Матърн за нашата находка. Трудно ни беше да скрием чувствата си и като деца, току-що получили подарък, преливахме от радост. Държанието ни показваше, че днешните ни занимания не са били толкова безплодни, за колкото искахме да ги представим. Този факт и отказът на Леополд да посочи координатите ни, сигурно бяха събудили подозрението на Матърн. През нощта, в просъница чух бръмченето на всъдехода в пустинята, а сутринта, когато влязохме в столовата за закуска, хората на Матърн, прашни и небръснати, ни хвърлиха отмъстителни погледи.
— Добро утро, господа! — бодро ни поздрави Матърн. — Отдавна ви чакаме да се събудите.
— Не ставаме по-късно от обикновено — отвърна Леополд.
— Разбира се, че не, но аз и моите момчета въобще не сме лягали. Направихме малко археологически проучвания, докато вие спяхте! — Полковникът рязко се наклони напред. — Д-р Леополд, каква е причината, че сте укрили предмет с изключително стратегическа важност?
— Какво имате предвид? — Колебанията в гласа му го лишаваха от характерната му авторитетност.
— Имам предвид роботът, когото сте нарекли Озимандиус. Защо не сте информирали за него?
— Имах намерение да го направя преди нашето заминаване.
— Както и да е. — Повдигна рамене Матърн. — Снощното ви държане ни накара да прегледаме района. Детекторите ни показаха наличие на метал около 20 мили западно оттук. Озимандиус бе доста учуден, когато разбра, че тук има и други земни хора.
Последвалата тишина бе осезаема.
— Длъжен съм да ви забраня да докосвате този робот, полковник Матърн! — Леополд бе твърд. — Съжалявам, че бях пропуснал да ви информирам за него, но сега настоявам вие и хората ви да не се намесвате.
— И мога ли да попитам защо?
— Той е археологическа находка, полковник, и мисля осъзнавате неговата важност. Възможно е по време на някой експеримент да повредите паметта му, така че съм принуден да наложа правата на археологическата група на този кораб и да обявя Озимандиус за наш.
Гласът на Матърн бе леден:
— Съжалявам, д-р Леополд, но вече е късно.
— Но защо?
— Озимандиус принадлежи на нас и вие нямате право да се докосвате до него, докторе!
Имах чувството, че Леополд ще получи епилептичен припадък. Бе пребледнял и с несигурна стъпка се запъти към Матърн.
— Въпросът е свързан с националната сигурност. Озимандиус ще се използва за военни цели. Погрижили сме се той да бъде пренесен на кораба и поставен под наблюдение в специално помещение. В случай на екстремни ситуации като тези, имам право да прекратя експедицията. Връщаме се на Земята.
Леополд потърси подкрепа от нас, но ние стояхме безмълвни.
— Военни цели…? — продума той.
— Разбира се! Познанията му за тайкуенските оръжия са изумителни. Вече успяхме да научим невероятни неща. Защо мислите, че на тази планета няма и частица живот, д-р Леополд? Милиони години не могат да направят това, което едно свръхоръжие може. Тайкуенците са имали това оръжие; пък и други неща, от които могат да ви настръхнат косите. Озимандиус знае всичко за тях в подробности. Въобще не си въобразявайте, че ще ви позволим да си играете с него. Съжалявам, докторе! Вие го открихте, но той принадлежи на нас. И ние ще го откараме на Земята.
Кабината отново бе потънала в тишина. Леополд огледа всички ни. Бяхме напълно безпомощни. По принцип експедицията бе военна. Матърн и хората му теглеха конците. Защо се самозалъгвахме, че сме тръгнали да разширим човешкото познание, когато в действителност търсехме нови оръжия и стратегически суровинни източници, за да унищожим другото полукълбо? И ги бяхме открили — запечатани във вечната памет на Озимандиус.
— Прав сте полковник! Аз не мога да ви спра! — дрезгаво проговори Леополд. Той се обърна и излезе, без да докосне храната. — Един пречупен, победен, изведнъж състарен човек.
Повръщаше ми се. Леополд бе този, който настояваше да спрем на тази планета и по ирония на съдбата действително открихме нещо от изключително значение. Бяхме намерили машина, която бълваше нови ужасяващи рецепти за смърт. Притежавахме сърцевината на тайкуенската наука — наука, родила съвършени оръжия, които бяха унищожили всичко живо на планетата. И сега тези оръжия бяха в ръцете ни. Тайкуенците ни бяха направили неволни наследници на тяхната смърт.
Надигнах се от масата, посивял и се оттеглих в кабинета си. Вече не бях гладен.
— След един час излитаме! — чух да казва Матърн зад мен. — Пригответе се!
Не му обърнах внимание. Мислех си за смъртоносния товар, който носехме; за робота, който изгаряше от нетърпение да сподели знанията си. Мислех си, какво щеше да стане, когато нашите учени започнеха да се учат от Озимандиус.
Творенията на тайкуенците сега бяха наши.
Наша беше и смъртта!
Слънцето — огромно и червено, постепенно залязваше зад високите и снежни била на Борейските планини. Последните му лъчи позлатиха водите на Ая и голямата река със своите меандри заприлича на чудовищна сребриста змия, проснала се долу в равнината.
Биковете, които цял ден бяха пасли на групички из голямата поляна, започнаха да се събират накуп.
Подухналият отнейде ветрец прогони дневния зной и на високото плато изведнъж стана студено.
Чиму слезе от камъка и изсвири силно. Свали от гърба си тежкия боздуган, препасан с кожена презрамка през гърдите и го окачи на седлото.
Черният му кон изпръхтя и се дръпна назад, но пастирът му изръмжа нещо със заповеден тон и животното се закова на място.
Докато го яхаше, отнякъде изскочиха четирите звяра, които поради ръста си и гъстата сива козина приличаха повече на грамадни вълци, отколкото на кучета. Здрави кожени нашийници с железни шипове опасваха вратовете им.
Чиму им изрева заповеднически и те се спуснаха да гонят последните групички животни, които още не се бяха присъединили към стадото.
Той изчака всички бикове да се съберат накуп и размахал боздуган със силни викове ги прогони по обратния път.
Земята потрепери от тропота на тежките животни.
Чиму яздеше последен. Когато биковете завиха и се отправиха нагоре по планинския път, той поспря коня за миг.
Завоят се намираше достатъчно високо на планинския склон и пред очите се откриваше чудна гледка — могъщата река, красивите градини по бреговете й, плодородните полета, които продължаваха далеч на юг, докъдето поглед стига.
Изведнъж той видя как по царския път, долу край реката, се заточи войска. Начело яздеше богато облечен конник — сигурно някой от управителите на сабиите в Игидия. Зад него имаше десетина бойни колесници. След тях се точеха пешаци, с лъснали на слънцето шлемове и брони. Процесията завършваха бойни слонове.
Гримаса изкриви грозното космато лице на пастира и то стана още по-мрачно. Чиму знаеше защо управителят се беше запътил към столицата.
Утре той щеше да подвие крак пред Один — краля на Игидия, а след два дни да участва в големите жертвоприношения в подножието на Свещената планина. Жреците щяха да намажат с кръвта на трите красиви девойки ръцете и устните на каменната статуя на бог Анубис и горещо да го помолят за дъжд.
От няколко години всички богове бяха изоставили Игидия — дъждовете ставаха все по-редки, а зачестилите страшни горещини и ветрове суховеи, изпиваха от земята и последната влага. Растенията съхнеха, болести нападаха измършавелия добитък, а хората гладуваха. Жреците започнаха да правят жертвоприношения по няколко пъти в годината — и това не помогна.
Сърдеха се боговете, а Анубис продължаваше да праща страшните суховеи.
Тогава жреците заговориха, че жертвата не трябва да е някое момиче от покорено племе, както досега, а игидийка. И то от богат знатен род. Голямата и скъпа жертва трябваше да умилостиви жестокия бог — така смятаха жреците. Затова решиха велможите на краля да хвърлят жребий за някоя от дъщерите си.
Чиму знаеше всичко това от своя господар, при когото бе слизал наскоро от планината. Слугите оплакваха предварително бъдещата жертва, а на него изведнъж му се сви сърцето от страх. Та нали прекрасната Клея беше дъщеря на велможата Тизей и жребият…
Не, това не биваше да става, такова нещо бе невъзможно да се случи!
Чиму изруга гневно и подгони още по-бързо биковете нагоре. Един от последните поспря и го изгледа с кръвясали очи, но разяреният пастир стовари такъв страшен удар с дръжката на боздугана по врата му, че нещастното животно измуча от болка и предните му крака се подкосиха. След това със светкавична бързина стана и препусна да настигне другите.
„Всяка друга, само не тя! Смили се Анубис!“
Тревога стягаше душата на Чиму и той не можеше да си намери място.
Тази вечер, след като прибра биковете в каменната кошара, той влезе в пещерата и запали огън. След това се просна ничком на земята и цяла нощ отправя горещи молби с дрезгав глас — нещо, което никога досега не беше правил.
След като високомерните и алчни атланти разгневили Тиамат — страшната богиня на моретата, през една ужасна нощ океаните погълнали Атлантида. Така най-големият враг на Игидия, чиито войски прииждали непрекъснато от запад, изведнъж изчезнал.
Тогава, преди няколко хиляди години, игидийците създали своята мощна империя и подчинили всички племена наоколо. Дори сега — при крал Один, те все още бяха достатъчно могъщи.
Чиму обаче не беше игидиец. Никой не можеше да каже, а и самият той не знаеше, откъде идеше и кой бе всъщност.
Бяха го намерили полумъртъв от глад войниците на игидийския пълководец Реметалк, когато се завръщали от един победоносен поход на север срещу вендите.
Подхвърленото на пътя дете било на около три-четири години и приличало повече на грозен демон, отколкото на човешко същество — с космато тяло, по което се четели изпъкналите му ребра, издут корем и голяма глава със силно издадена напред долна челюст. Краката му били оплескани с нечистотии.
Поискали да го убият, за да му съкратят мъките, но явно капризната Тихея била благосклонна към малкия изрод. Изглежда тя подшушнала на суеверния Реметалк да стори добро дело, защото той заповядал да го нахранят и го взел със себе си. Нарекли момченцето Чиму, тъй като то наистина приличало на някакво грозно и свирепо зверче.
Когато се завърнали, Реметалк го подарил на един от своите хилядници и скоро забравил за него.
Черен бил животът на хлапето звяр в дома на хилядника Марис. Връстниците му го тормозели непрекъснато, по-големите слуги често го биели. Слугините се пазели да не ги докосне, от суеверен страх — да не вземат да заченат такъв изрод. Давали му най-черната, най-мръсната работа, а за храна му подхвърляли остатъци. Било вечно гладно и често се принуждавало да краде, което увеличавало дневната порция бой.
Така постепенно в душата му се трупала дива омраза — мразел всичко и всички, които го биели и обиждали. Съзнавал, че макар и урод, също е човек като тях — затова мразел дори самия себе си. Когато поотраснал, побоят над него не бил вече толкова лесна работа — силата му непрекъснато растяла и хлапетата започнали да се боят от него.
Десетгодишен, Марис го пратил в планината да помага на един от неговите пастири. Тежката и изнурителна работа там често била пряко силите му. Биковете били свирепи и своенравни животни, пък и опасни — ако не внимаваш. Той обаче не се оплакал нито веднъж.
Слугинските момчета вече не смеели да излизат сами срещу него, защото започнел ли да се бие, разяреният Чиму не знаел пощада. Така веднъж си изпросил 50 камшика, защото едва не убил един от големите слуги, който се опитал да го удари.
Избрали друга тактика — дебнели го, когато слиза от планината и му правели хайка. Пускали кучетата подире му и нещастният Чиму се изкатервал, бърз като маймуна, на някое дърво, за да не го докопат с озъбените си челюсти, а хлапетата го замервали с камъни отдолу.
Веднъж обаче се случило нещастие. Стъпил на изгнил клон, който не издържал тежестта му и паднал право в лапите на кучетата, като си счупил крака. Така, на 12 години може би щял да завърши нещастният му живот…
Но отново Тихея била благосклонна към малкия изрод — и този път му пратила спасение. То дошло от най-прелестното същество, което Чиму някога бил виждал.
Момиченцето върху разкошната носилка било около осемгодишно, облечено със скъпа бяла туника, златовезана по края. Златни били и косите му, леко къдрави, пуснати свободно по раменете, а на главата си носело венец от цветя. Бялото — с цвят на слонова кост лице било толкова красиво, че дъхът на нещастния Чиму секнал и той забравил болката от счупения крак.
Тя го гледала мълчаливо, а сините й очи излъчвали състрадание.
Съжалила го, него — презираният от всички изрод!
Тази мисъл така и не успяла никога да се побере в главата на бедния пастир, свикнал с омразата и погнусата, който другите изпитвали при вида му. Бил толкова зашеметен, че не успял да благодари нито на нея, нито на грамадните й слуги, които спасили живота му.
Така за пръв път Чиму видял прекрасната Клея и никога не забравил тази първа среща. Изпитвал неутолимо желание непрекъснато да я вижда и да й се възхищава — животът му започнал да има вече смисъл за него. Смятал, че е богиня — не можел да приеме, че е човешко същество. Та нали и той бил човек!
Изминали 10 години. От нещастно зверче Чиму се превърнал в свиреп воин, от който потрепервали дори най-смелите мъже. Бил нисък и леко прегърбен, но широките плещи и огромните мускули говорели красноречиво за страшната сила, която притежавал. Станал още по-уродлив. Цялото му тяло и издадената челюст били покрити с червеникави косми. От оня нещастен ден, счупеният му крак зараснал накриво и започнал да накуцва. Бил жесток и отмъстителен — изпод ниското чело и рунтавите вежди очите му горели със свиреп блясък — като два живи въглена.
Когато станал на 16 години, Марис му поверил стадото от бикове и оттогава започнал да слиза все по-рядко от планината.
Игидийските ковачи били едни от първите, които се научили да правят железни оръжия и той се възползвал от това. Направил си железни доспехи и тежък боздуган с дълга дръжка. Имал и два меча, но предпочитал боздугана. С него убил и първия пещерен лъв, който се опитал да вземе дан от стадото му.
След време започнал да подарява по някоя и друга кожа на Марис, а суеверните слуги вдигали ръце към небето и се молели тоя страшен Наг да се маха по-бързо.
Вечер обаче страшният Чиму се преобразяваше — спускаше се бързо към столицата, която бе в подножието на планината и дебнеше като див звяр край високата ограда на един богат дом. Имението бе на велможата Тезий и смърт очакваше пастира, ако го усетеше многобройната стража, но той нехаеше за това. Смелостта и безумието му стигаха дори дотам, че се промъкваше в самата градина, опасваща дома. Понякога успяваше да я види и тогава див възторг разтърсваше отново цялото му тяло. С годините тя ставаше все по-красива и възхищението и преклонението му пред това красиво създание растяха непрекъснато.
Клея имаше обичай понякога да се къпе в малкото езеро пред дома, заобиколена от слугини и дъщерите на други аристократи — все млади момичета. Плясъкът на десетките сребристи тела в тъмната вода и веселият смях преобразяваха смълчаната в нощния мрак градина и тогава на нещастния пастир му се струваше, че сънува. Играта на стройните голи момичета го опияняваше, караше кръвта му да кипи и той често побягваше като луд обратно, за да устои на дивото желание да грабне една от тях.
Веднъж, когато се беше заврял в храстите край езерото, Клея излезе от водата. Застана на няколко метра пред него и започна да изцежда водата от косите си. Тогава Чиму си помисли, че най-красивата богиня беше слязла на земята. Призрачните сребристи лъчи на Селена сякаш пронизваха стройното й тяло. С ням възторг той се любуваше на белите й рамене, на нежните й заоблени гърди и дългите й крака.
Когато се прибра и опиянението отмина, изведнъж в съзнанието му проблесна мисълта, че тя никога няма да бъде негова и черна мъка сви сърцето му.
Напоследък я виждаше често да се среща нощем с един от синовете на краля — Алтей. Момъкът беше красив и когато ги видя за пръв път, кръвта забушува яростно в жилите му. Докато избираше някой особено жесток начин за убийство, забеляза как Клея го прегърна и сложи главата си на рамото му. Чиму изскърца със зъби, но вече не можеше да стори нищо — разбра, че тя го обича. Та нали, ако убиеше Алтей, тя щеше да страда!
А мисълта да причини страдание на богинята от неговите сънища бе невъобразима, невъзможна за Чиму. Виждаше я, когато си отиваше след срещата — очите й искряха от щастие. Тя беше щастлива — и нищо друго нямаше значение за бедния пастир, макар сърцето му да се свиваше от мъка и да проклинаше часа, в който се беше родил толкова уродлив.
Така нищо неподозиращият Алтей избегна смъртта, но ето че се зададе нова беда — страшният жребий, който трябваше да определи жертвата на Анубис.
Уви, Тихея този път не беше благосклонна и остави без ответ молитвите на Чиму. Жребият избра Клея и още две млади и красиви слугини за жертви…
В определения час многохилядни тълпи се насочиха още по обяд към подножието на Свещената планина, въпреки горещината и задухата, които бяха нетърпими.
Статуята на жестокия бог, долепена до стръмната скала в подножието на планината, беше висока 12 метра и се извисяваше върху огромен каменен пиедестал. От него стотина стълби, с майсторски украсени перила, достигаха до първите редици на тълпата, където обикновено заставаха крал Один и богатите велможи. В краката на статуята бяха поставени трите жертвени плочи, направени от благородни камъни.
Тесен каменен тунел излизаше от скалата, извиваше и се стигаше отстрани до пиедестала. Оттам излизаха участниците в ритуалите.
От другата страна, плътно в стената, бяха изсечени тесни стълби, които завършваха на малка площадка, долепена до рамото на статуята. Там трябваше да се изкачи един от жреците, за да намаже устните на Анубис с кръвта на знатното момиче.
Най-сетне тържественият час настъпи. От тунела изскочиха няколко млади жреци с горящи борини, тичешком запалиха огньовете във високите каменни чаши по външния ръб на пиедестала и се оттеглиха.
Изведнъж хиляди тимпани гръмнаха и техният див ехтеж изпълни равнината, заглушавайки бученето на многохилядната тълпа.
От тунела бавно и тържествено излезе главният жрец Огун — висок мъж с внушителна осанка, облечен в дълга черна златовезана роба, която му стигаше до петите. Той водеше за ръка Клея, чието лице беше станало бяло като туниката, която носеше. Двамата негови помощници изведоха другите момичета.
Огун застана по средата на пиедестала и тимпаните замлъкнаха. Той погледна надолу към огромната тълпа, която сега бе замряла.
В първите редове стоеше крал Один в златни дрехи, с корона на главата, заобиколен от своите велможи и двадесетте управители на сабии — също богато облечени. Зад тях имаше огромна стохилядна армия и лъсналите шлемове на войниците блестяха на слънчевата светлина. По-нататък беше простолюдието, чиито черни талази достигаха чак до белеещите се в далечината стени и кули на столицата Шоа.
След това жрецът вдигна очи към върховете на Корейските планини и изведнъж по досега застиналото му лице се изписа безпокойство. Той видя, че залязващото слънце се потапя в някакво мътно зарево, а няколкото облака горе бяха добили металносив цвят.
Въпреки това се окопити, вдигна ръце нагоре и започна да се моли, а народът долу мълчеше притихнал.
През това време помощниците завързаха трите момичета с разперени ръце и крака за жертвените плочи и смъкнаха дрехите им. От тунела излязоха двама снажни и тежковъоръжени войни от личната охрана на Огун и застанаха от двете страни на жертвениците.
Главният жрец завърши молитвата и се приближи до първото момиче. Извади дълъг, остър нож, вдигна го тържествено нагоре и със силно движение заби острието в горната част на корема. Направи широк хоризонтален прорез и бръкна дълбоко в лявата част на гръдния кош. Кръвта шурна като водопад и оплиска робата му, а той с рязко движение измъкна още живото, пулсиращо сърце и опръска нозете на статуята. След това се приближи до другото момиче… Клея остана последна.
Народът наблюдаваше обреда в гробно мълчание. На първия ред долу, крал Один стискаше окуражаващо ръката на велможата Тезий, който гледаше напред с изцъклени, невиждащи очи. Малко по-навътре стоеше младият Алтей. Сълзите се стичаха по бузите му и той не посягаше да ги избърше.
И още един човек наблюдаваше всичко, но него никой не можеше да види. Точно до завоя на каменния тунел, в сянката, приклекнал почти до земята, стоеше Чиму. Желязна броня покриваше цялото му тяло, а на гърба си имаше червен плащ. В лявата ръка държеше широк щит, а дясната стискаше верния боздуган. Изпод шлема, косматото му лице беше изкривено в страшна гримаса, а очите святкаха като на див звяр.
Неудържимото желание да я спаси се бореше в душата му със суеверния ужас, който изпитваха игидийците от жестокия бог.
Ако някой обаче си мислеше, че пастирът се бои от смъртта, щеше да сгреши — за Чиму животът отдавна не струваше пукната пара и само прекрасната Клея го изпълваше с някакъв смисъл. Беше готов да го жертва, без да се замисли, заради нея, затова и с плана за спасение, който беше измислил отдавна, можеше да се захване само някой отчаян смелчага.
След като разбра за жребия и горещите молитви не помогнаха, той подготви веднага всичко. Действаше машинално, в някакъв унес и се надяваше на чудо. Дори сега, когато виждаше голото й тяло на жертвеника, той пак се надяваше и се бореше с безумието, пълзящо в жилите му.
Когато жрецът заби ножа в първото момиче, от гърлото на Чиму се изтръгна глухо ръмжене, а ръката, която стискаше боздугана потрепери. Приклекнал, машинално се доближи няколко крачки и застана до самия вход на тунела. Огун изтръгна сърцето и на втората жертва — вече цялото тяло на пастира се тресеше, в главата му бушуваше огнен вихър и той с мъка се удържаше.
Най-сетне, черен и целият оплискан с кръв, подобен на самата смърт, жрецът застана срещу Клея. В този миг тя припадна и прекрасната й глава увисна безсилно надолу.
Долу в тълпата, Алтей закри лицето си с ръце, а нещастният Тезий залитна и царят го подхвана здраво да не падне.
В някакъв безкраен миг Огун вдигна високо окървавения нож над своята жертва.
Изведнъж в тишината се разнесе дрезгав рев — сякаш пещерен лъв се хвърляше в атака. Обезумял, побеснял, Чиму развъртя страшния боздуган…
Всичко стана толкова бързо, че никой не повярва на очите си.
Първият удар смачка като гнила тиква главата на жреца и тя, заедно със светещия шлем, се изтърколи на пиедестала. След това тежката желязна топка с шипове светкавично се заби в гърдите на по-близкия пазач от охраната, който беше толкова изненадан, че не успя да реагира. Чу се остро изпращяване на строшени ребра, от устата на воина рукна кръв и той се свлече на земята.
Долу тълпата започна да вие.
Вторият воин — почти двуметрова грамада, успя да се отърси от вцепенението и измъкна меча си. Колебанието не му попречи да стовари страшен удар по щита на дръзкия нападател, който изкънтя. В този момент пастирът завъртя боздугана и строши краката му.
Чу се див рев. Гигантът политна настрани и втори удар раздроби черепа му.
След това Чиму грабна неговия меч и сряза каишите, които привързваха ръцете и краката на нещастното момиче. Подхвана я с едната ръка и в този момент върху него се нахвърли откъм гърба единият помощник-жрец. Той обаче беше слаб, невъоръжен и пастирът се справи бързо с него, като го улови за врата със свободната ръка и тресна силно главата му в ръба на жертвеника. Другият въобще не посмя да се доближи.
Крясъците и виковете долу преминаха в неистов рев, от който въздухът потрепери. Тълпата воини заедно с царя затичаха нагоре по стълбата.
Чиму обаче беше по-бърз. Грабнал като перце голата Клея с лявата ръка, а боздугана в дясната, той изчезна в тунела.
Войниците най-сетне стигнаха горе и се засуетиха на входа, защото в тунела можеха да вървят само по двама. Царят излезе най-съобразителен — размаха меч и заедно с един велможа ги поведе. Още на завоя обаче, в тъмното, двамата се спънаха в някакво проснато напреки тяло и паднаха по очи на земята. Тичащите след тях войници изпопадаха отгоре им, като ги тъпчеха. В тъмнината се зачуха крясъци и ругатни.
Мъртвецът бе третият пазач, когото вероломният Чиму беше убил още в началото, след като отминаха жреците, за да може да се приближи до изхода на тунела.
В този момент, докато войниците се суетяха все още там, пастирът светкавично прекоси пещерата с хилядите черепи и грабна една от многото факли, които осветяваха стените й. Изкачи се по един стръмен каменен корниз и хлътна в голяма ниша, която отдолу никой не можеше да забележи. Сега вече можеше да си поеме дъх.
Тогава дочу ругатни от другия край на пещерата, където започваше тунелът и се изсмя дрезгаво. Загледа се в прекрасното тяло, което носеше и свирепият му поглед се смекчи от възторг и неизразим копнеж. Свали плаща си и я загърна. След това се шмугна в черния вход пред него.
Цялата свещена планина беше прорязана от пещери и подземни галерии, които продължаваха дълбоко под земята, а някои излизаха много далеч. Този подземен тунел Чиму беше открил преди няколко години, когато шеташе из различните подземия. Тогава изведнъж се беше озовал в пещерата, където жреците слагаха черепите на своите жертви. Разтърсен от суеверен страх, бе побързал да изчезне, като не предполагаше, че тунелът ще му влезе някога в работа. Но ето че нещата се промениха и сега той го използва без колебание, защото излизаше много далеч — зад две планински била на Свещената планина.
Когато най-сетне се измъкна на открито, в лицето го блъсна сух и горещ вятър. Слънцето вече го нямаше, но навън продължаваше да е светло.
Спусна се тичешком надолу, където встрани от пътя стояха четири грамадни бика, впрегнати в бойна колесница.
Чиму се метна в нея, прегърна по-здраво увитото в плаща тяло, а с другата ръка завъртя камшика. Биковете дръпнаха рязко напред колесницата и в бърз галоп се понесоха по пътя.
На един завой долу пастирът забеляза много конници, които също го видяха и нададоха яростни викове. Тогава той започна да се смее гръмогласно. Мина покрай някакъв прът, забит встрани от пътя и в движение, с един удар на боздугана, го събори.
От високия склон с грохот се изсипа каменна лавина, която заприщи пътя след него.
Чиму се смееше все по-силно и скоро цялата тясна клисура кънтеше от дивашкия му смях. Стовари няколко камшика върху биковете и обезумелите животни се понесоха напред като вихър. Здраво хванал юздите, той погледна към увитото в плаща момиче. Въпреки припадъка, изглеждаше сякаш Клея сама се беше сгушила в мощната му прегръдка. Прекрасната й глава се подрусваше, отпусната на рамото му и лека руменина беше пропъдила предишната й бледност. Тя сякаш спеше. В този момент Чиму беше готов да се бие с всички богове на земята. Нямаше сила, която би могла да му отнеме това голо момиче, което за него беше всичко.
Най-сетне пастирът достигна малка поляна, в подножието на висок връх и леко положи своя безценен товар на земята.
Тук не би могъл да ги намери никой, но нещо друго го безпокоеше — горещият вятър бе станал силен и не се чувстваше никаква прохлада.
Когато погледна на запад, видя кърваво зарево, като от чудовищен пожар, въпреки че слънцето отдавна бе залязло.
Изведнъж Клея изхлипа тихо и той се надвеси над нея.
В този момент земята се раздруса под краката му и грамадни камъни с грохот се затъркаляха надолу.
Чиму скочи и се огледа. Втори трус разлюля планината и тогава до него се зачу писък. Клея се беше свестила и седнала го гледаше с широко отворени очи, в които се четеше ужас.
Изведнъж той си даде сметка, че никога и не бе помислял какво ще прави с нея, когато я открадне. Беше забравил кой е и как изглежда. Тя трябваше да живее — тази мисъл го караше да прави всичко досега и нищо друго нямаше значение.
Опита се да я успокои и протегна ръка, но тя се дръпна назад, като продължаваше да го гледа ужасено. Плащът се свлече и откри бялото й тяло, което цялото трепереше, а прекрасните й гърди се повдигаха учестено. Заговори й успокоително, но по разширените й очи личеше, че не разбира нищо.
Най-сетне я хвана за ръката, но тя изпищя, отскубна се от него и затича към края на поляната. Втурна се след нея и в този миг нов трус го събори на земята. Видя тялото й да пада и нов вик сякаш разцепи слуха му.
Когато задъхан дотича надолу по стръмната пътека до нея, тя вече беше мъртва — някакъв остър камък беше пробил тила й.
Яростен рев се изтръгна от гърдите на Чиму и той закри лице с ръцете си.
Когато най-сетне вдигна очи, видя, че от юг се приближава някаква тъмна маса, в която от време на време проблясваха светкавици. Беше обаче така освирепял, че забрави всякакъв страх. Изведнъж безумен блясък светна в очите му. Той грабна мъртвата и се затича към върха.
Когато стигна горе, остави тялото зад себе си, стисна здраво боздугана и се изправи. Горещият вятър беше станал ураганен и се мъчеше да го събори.
— Анубис! — извика той.
Тресна гръм.
— Ела, ела ненаситен кръвопиецо, да си получиш жертвата! Тя е тук и те очаква! — Чиму се изсмя. — Само че преди това ще трябва да премериш сили с един прост смъртен, с един презрян изрод, защото той без бой няма да ти я даде. Не пращай ветровете си страхливецо, сам ела!
Черната маса се приближи още повече. Блесна светкавица и на обезумелия пастир му се стори, че вижда горе златна колесница с огнени коне и самият Анубис, развял брада, да препуска насреща му.
Чиму се разсмя гръмогласно и развъртя боздугана.
В този миг, облакът връхлетя отгоре му и страшна пясъчна вихрушка закри всичко.
Минаха хилядолетия…
На мястото на пълноводната Ая, красивите градини и плодородните полета, сега се простираше безжизнена пясъчна пустиня. Хора не живееха тук и само редките кервани прекосяваха тази пустош.
Изчезнали бяха Игидия и столицата Шоа, затрупани от пясъците. Някогашните горди планини сега представляваха безводни каменни грамади, които непрекъснато се рушаха.
В сърцето на една от тях имаше малка пещера, чийто вход отдавна беше затрупан. Ако някой някога успееше да проникне там, щеше да види два полувкаменени скелета. Единият от които, по-големият, сякаш беше прегърнал другия.
Непристъпността на тяхното убежище им осигуряваше вечен покой…
Генерал Бейтс влезе в кабинета и седна зад красивото бюро. Досега винаги бе стоял или седял пред него, най-често притеснен от могъщата власт на човека срещу него. Сега властта бе негова. Усещане за спокойствие и сигурност изпълваха цялото му същество. Вече бе над нивото, при което можеха да го нулират след изпълнение или неизпълнение на някоя свръхсекретна задача. Усмихна се самодоволно и поглади с ръце полираното дърво на разкошното писалище. Още не можеше да свикне с мисълта, че през ръцете му минаваха документи с изключителна важност. Те най-често бяха в един-единствен екземпляр и съдържаха най-горещите тайни на планетата. Тези документи можеха да убиват, да разоряват, да опозоряват, да донесат несметни богатства, да свалят правителства. Генерал Бейтс се усмихна още по-широко, като се сети за самоуверената физиономия на премиера, който снощи по телевизията така нахално поучаваше целия народ. Само едно от листчетата, с които сега разполагаше, можеше да смени една физиономия от екрана с друга.
Генералът хвърли един поглед на сутрешния вестник, за да се увери, че курсът на акциите му върви добре и взе металната касета със секретната поща. Постави я в устройството за отключване и набра кода си, след това паролата за деня. Касетата се отвори и той извади папките. Тренираният му мозък веднага се концентрира. В условията на постоянен дефицит на време това бе изключително полезно качество. Иначе не би могъл да достигне до върховете на националната разузнавателна служба.
Преглеждаше материалите по реда, по който бяха подредени. Като стигна до четвъртата папка, изтръпна. Не смееше да я докосне. Такава висока степен на секретност още не бе срещал. Искаше му се да се посъветва първо с някого, преди да я отвори, но се притесняваше да не се изложи само дни след като го бяха назначили на този висок пост. Реши да отвори папката. Постави я в устройството и внимателно набра кода си, след това паролата за деня. Не трябваше да греши, тъй като папката бе самоунищожаваща се и при една грешка тя щеше да се самоизгори за части от секундата. След миг на екрана светна: „Напишете националния код за сигурност за деня!“ Генерал Бейтс се уплаши. Знаеше кода, разбира се, но навлизаше в изключително опасни води. Искаше му се да се откаже, докато не е станало късно. Ами ако трябваше да вземе някакво решение въз основа на този документ и той не го вземеше навреме?! Пропадаше тотално!
С трепереща ръка набра на клавиатурата националния код за сигурност. Устройството изщрака и от него излезе пластмасова папка. Изглеждаше съвсем обикновена на вид. На предната й корица имаше обичайния етикет със степента на секретност и обяснителен текст как се процедира с подобни документи. Отвори я и написа датата, часа и името си. След това се подписа с чувството, че си подписва смъртната присъда. „Вече си над нивото, на което може да бъдеш нулиран!“, каза си той уж смело, но това не му помогна.
В папката имаше само няколко листа, написани на механична пишеща машина. Бяха прикрепени с кламер. Най-отзад имаше по-малко листче. На него пишеше:
„Секретно. Степен 406. От ВХ-12. Екз. 1. Дата — не. Четиримата нулирани. Изпращам доклад. Запис.“
Това бе целият текст, но генерал Бейтс изтръпна. Явно работата бе дебела, щом са очистили и четиримата. Взе листите. Най-отгоре на първия пишеше:
„Секретно. Степен 5V36. От СМ-21. Екз. 1. Дата — секр. файл РР.
ВХ-12 нулиран.
Прилагам записа.“
Ръцете на генерала се изпотиха. Не знаеше какви са тия четиримата, които бяха убити за запазването на секретността, но ВХ-12 несъмнено бе висш офицер от разузнаването. Сега ужасно съжаляваше, че отвори папката. Трябваше първо да се посъветва. Връщане вече нямаше. Зачете текста. Той го изпълни с недоумение и объркване. Материалът рязко се разграничаваше от служебните доклади, с които бе свикнал. Опасенията му съвсем не се разсеяха. Концентрира се върху текста:
„Запис. Ориг. унищожен. Имена, дати и друга насочваща информация във файл РР.
Добре де! Ще ви го разкажа последователно. Но защо не разпитате и другите? Те също ще си спомнят подробности. От пиенето напоследък не помня добре.
Пък не ми и трябва. Както и да е! Тогава и петимата свирехме в РР. Добра група сме, но все пак не можем да се пласираме като хората. Бяха ни наели в една кръчма край реката. Страхотно местенце! Имам предвид за пиене, не за свирене, щото акустиката му е адски скапана. Надувахме яко свирките и тъй си изкарвахме хляба. Не е много приятно, но пък не е трудно.
Тая шантава история започна, когато влезе дъртият. Един такъв изправен, с дълго манто, косите му прошарени. Кожата на лицето му бе опърлена от слънцето. Като на рибар, но хич не ми заприлича на човек, който бачка на някакво си корито. Ние тъй и не разбрахме каква му е работата. Тъй! Изглеждаше много стар, поне на десет хиляди години, ако хората можеха да живеят толкова. Но имаше страхотен глас — млад, свеж, мелодичен. А когато запя, съвсем ме шашна! Такъв глас рядко се среща и сред най-добрите от нашия бранш!
Ние отначало не му обърнахме голямо внимание. В кръчмата имаше около петдесетина души и ние се силехме да ги забавляваме със свирките. Съвсем се бяхме запотили, когато седнахме около нашата маса да си починем. Тогава той дойде при нас и ни попита, дали сме навити да ни ангажира за една вечер. РР му каза да се разкара. Хич не ни изглеждаше като човек, който има пари. Но дъртият не се отказваше и каза, че щял да ни плати 600 долара за вечерта. Някакво негово гадже имало празник там някакъв и искал да му посвирим. Мангизите бяха доста, но хич не ни се мъкнеше из града след уморителното свирене в кръчмата, за да свирим на някакво мумифицирано бебе. Както и да е! Почивката свърши, преди да сме се навили.
Той стоя до края. Тълпата вече се беше измела, наядена и напита, а ние си почивахме, преди да си приберем инструментите. Тогава той пак дойде. Сложи на масата една стотачка и каза, че иска да изпеем заедно с него една песен. Банкнотата изглеждаше доста убедителна и ние се навихме. Ставаше дума за едно старо парче от затънтения Юг. Подкарахме ние музиката. Като му дойде редът, той запя — беше невероятен! В гласа му имаше някаква магия. Песента му караше кръвта да си спомня стари времена и да завира в жилите. Такова нещо още не бях чувал или виждал. Лунната светлина, която се виждаше през полутъмните прозорци, бе станала някак си магическа. Не мога да ви обясня.
Ние бяхме две китари, пиано, бас и барабани. Дъртият взе едната китара и сам си акомпанираше. Гледах китарата на РР и не вярвах, че от нея могат да се извлекат подобни звуци. Няма майтап, свиреше страхотно! Изкара пак парчето. Сам си свиреше. Беше фантастичен.
Бяхме толкова шашнати, че изобщо не протестирахме, когато ни накара да научим едно друго парче. Такава музика не бях чувал. Той каза, че било нещо религиозно. Бяхме като в транс. Свирехме и свирехме; докато най-накрая той остана доволен от начина, по който свирехме. Каза ни, че там на място ще ни покаже последните акорди на песента. Тръгнахме с него веднага. Дори не се пазарихме за плащането.
Дъртият носеше калъф, в който, както предполагах, се оказа, че има тромбон. Таксито ни изтърси край гробището. Ние тука малко се постреснахме, но гласът на стареца имаше някаква магическа убедителност и ние тръгнахме с него покрай оградата. Луната заливаше и обливаше всичко с вълшебна светлина, която плаши човешкото съзнание. Спряхме до оградата и дъртият измъкна от храстите сгъваема стълба. Каза ни, че щели сме да свирим вътре в гробището на бившето му гадже, което той много обичал, но както ставало в живота, тя умряла. Ние се поогледахме, но тъй и тъй вече бяхме дошли до тук, а и старият ни набута в ръцете по двеста долара, и се прехвърлихме вътре.
Луната светеше толкова ярко, че без труд се ориентирахме из гробищния парк. Застанахме пред гроба на бившето гадже на дъртия и извадихме инструментите. Този път той взе тромбона. Бяхме изпълнени с трепетно очакване, като че ли щяхме да изнесем най-големия си концерт. Старият даде знак и ни каза: «Първият път ще я изсвирим много-много тихичко. За репетиция. И да ви покажа последната част от песента». Бавната трепетна музика като че ли засия около нас. Тихите магически звуци влизаха директно в материята и я изпълваха с безпокойство. Когато парчето свърши, докъдето го знаехме, той доизсвири още няколко акорда. Ние ги повторихме едва-едва, почти нищо не се чуваше.
Изведнъж старецът се изпъна и извика с гръмовит глас: «Хайде сега, момчета! Давайте! Нека ме чуе моята РР!» И я подкарахме!
Тромбонът на стария ни водеше. Отначало свирехме мелодията, която бяхме научили, след това тя непрекъснато се променяше, но ние някак си предугаждахме какво ще следва. Започна едно свирене в гробището, не ти е работа.
Изведнъж дъртият спря, ухили се и извика: «Хайде, момчета! Давайте силно и от нищо не се плашете! Аз съм с вас!» Първо ние си помислихме, че става дума да не се плашим от охраната на гробището или от ченгетата, но после разбрахме, че не сме били прави. Тромбонът свиреше толкова силно, че имах чувството, че луната ще падне. Да, бе! Няма майтап! Тъй силно се чуваше. Дето беше силно, ами и нещо друго ставаше.
Отначало не можах да разбера какво. От небето се разнесе гръм, но ми се струваше, че по някакъв начин музиката ни защитава и не се уплашихме. Пак тресна гръм. Ние свирехме и свирехме, а гръмовете набиваха тътен след тътен в земята. Изведнъж спряха. Оранжево сияние бавно се спусна от небето. Когато ни приближи, видях, че пред нас трепти, вътре в оранжа, някаква женска фигура. Дъртият наду още повече тромбона. Сиянието застана точно пред нас. Вътре в него се виждаше красива млада жена. Беше гола и прекрасните й форми подлудяваха свирнята ни. Старият вдигна ръка да спрем. Тишината бе ужасна. Той вдигна тромбона, изду гърди и от инструментите се разнесе звук, който можеше да продъни Вселената. Сиянието на голата красавица влудяваше дъртия и така наду тромбона, че от земята изригна пръст като гейзер. Тя падна настрани и от гроба се надигна пожълтял скелет. Той се изправи. От него падаха бучки пръст, камъчета, части от ковчега, парцали от изгнили дрехи. Сиянието се спусна и се съедини със скелета, бавно угасна и вътре в дупката се виждаше красива гола жена, стъпила на пръстта.
Старецът спря да свири. Тя му се усмихна сладко и пъргаво изскочи от гроба. Ченетата ни ей така бяха увиснали! Тя бързо облече дрехите, които старият й даде и двамата духнаха. Преди това той ни даде още две хиляди долара и ни каза да си затваряме устата и да не се опитваме да свирим мелодията, която бяхме научили от него. Ние също веднага се чупихме, защото ако ни беше заварила охраната пред разровения гроб, не знам как щяхме да се оправяме.
На следващия ден, като се видяхме в кръчмата чак не ни се вярваше това, дето го бяхме видели. Но нямаше грешка, доларите, които бяха у нас, го доказваха. Затваряхме си устата, защото се вдигна голям шум за вандалщината в гробището. Из пресата писаха всякакви щури предположения, но никой дори не намекна за истината. Пък и кой ли би му повярвал.
Продължихме да свирим и да се правим, че нищо не е станало. Но вече не беше същото. Това, което бяхме видели, ни даде нови очи за света и ние вече не бяхме същите. Провалът дойде, когато РР предложи да съживим жена му. Беше я застрелял някакъв пиян и оттогава РР не бе на себе си. Ние много го съжалявахме, но не можехме да му помогнем по никакъв начин. Сега той ни предложи да я съживим. Как можехме да му откажем?
Взехме влака за РР и се настанихме в хотел РР. Внимателно изучихме разположението на гробището и навиците на охраната. На третия ден, през нощта се прехвърлихме през оградата. Бавната величествена музика отново накара Вселената да изтръпне. Мелодията разбуди материята. Звуците зажужаха между молекулите, литнала в небесата, събудиха духовете. Целият свят се заслуша във вселенската музика. Ние, влудени от собствените си звуци, засвирихме още по-силно. Този път тромбонът го надувах аз. Скоро от небето се разнесе гръм. Успяхме! Последва втори, трети! Земята затътна! Златно сияние се появи над гробището. Земята завря от тътнежите. Пръст хвърчеше навсякъде. Дърветата падаха. Земята се тресеше. Всичко полудя. Кости и полуразложени трупове се тресяха в гробищен танц. Скелетите се разпадаха, адска миризма на леш ни задуши. Надувах тромбона, надувах до пълно отчаяние, но резултатът ставаше все по-ужасен. Със свистене от небето се спускаше сияйно кълбо и се пръскаше при удара в земята. Стонове смразяваха кръвта ни. Всичко се превърна в адски хаос, непоносим за човешкия взор.
Ужасени избягахме от гробището. Арестуваха ни още през нощта. После писаха из вестниците, че банда нацисти са вилнели из гробището. Е, вие си знаете защо не им казахте на журналистите истината. Много неща съм забравил и ще трябва да накарате и другите да ви разкажат подробно какво точно стана.
РР“
Генерал Бейли изтри изпотените си ръце в сакото си.
Генерал Лохед влезе в кабинета и седна зад красивото бюро. Досега винаги бе стоял или седял пред него, най-често притеснен от могъщата власт на човека пред него. Сега властта бе негова. Вчера генерал Бейли се бе подхлъзнал на заледената улица и бе попаднал под колелата на тежък камион. Усещането за спокойствие, сигурност и власт изпълваха цялото същество на генерал Лохед.
Телефонът изписука. Нортроп побутна леко с лакът монтирания хоризонтално превключвател и чу гласа на Маурильо:
— Получихме гангрена, шефе! Необходима е ампутация още днес.
Нортроп почувства как запулсира кръвта в слепоочията му при мисълта за работа.
— За колко е чекът? — попита той.
— Пет хиляди за всички права.
— Без упойка?
— Не! — отвърна Маурильо. — Опитах с всякакви уговорки.
— Ти какво предложи?
— Десет! Не се съгласиха.
Нортроп въздъхна.
— Очевидно, ще ми се наложи сам да се занимая с това. Къде е пациентът?
— В болницата „Клинтън Дженерал“. В обща стая.
Нортроп вдигна надвисналите си вежди и заръмжа, гледайки злобно екрана.
— В обща стая? И ти не можа да ги склониш?
Маурильо се смали.
— Роднините упорстваха, шефе! На стареца повече нищо не му трябва, но роднините…
— Окей! Стой там! Идвам да довърша сделката — озъби се Нортроп.
Изключи видеофона и извади няколко чисти бланки: ако роднините изведнъж се съгласят. Гангрената си е гангрена, а десет хиляди — са си десет хиляди. И бизнесът си е бизнес. Фирмите го дърпат. Трябва да доставя стока или да върви по дяволите! Бутна с палец автоматичния секретар и нареди:
— Колата след 30 секунди на входа към „Саус стрийт“!
— Слушам, мистър Нортроп!
— Ако се обади Рейфилд от Главното управление, кажете, че подготвям за него нещо първокласно и… дявол да го вземе, ще му позвъня след един час.
— Слушам, мистър Нортроп!
Нортроп хвърли сърдит поглед на апарата и напусна кабинета. Гравитационният асансьор прелетя като камък четиридесетте етажа. Колата чакаше там, където беше заповядано. Дълъг обтекаем „Фронтенак 08“ със стъклен брониран купол. Работниците от компанията непрекъснато биваха нападани от разни психопати.
Облегна се назад, потъвайки уютно в плюшената тапицерия. Машината попита накъде да върви. Нортроп даде указания за пътя и добави:
— Бих се ободрил с нещо!
От аптечното чекмедже точно пред Нортроп се търкулна таблетка. Той с усилие я прекара през гърлото си. „Маурильо, повдига ми се от твоята работа! — мислеше Нортроп. — Не можеш самостоятелно да завършиш сделката. Дори само един път! — и мислено си отбеляза. — Маурильо да се отстрани. Компанията не може да търпи неефективност.“
Старата болница се помещаваше в примитивно архитектурно струпване от зелено стъкло, толкова популярно преди 60 години. Подобно на куб здание, без признаци за изящество и индивидуалност.
Болницата беше толкова стара, че и до ден-днешен там работеха санитари и сестри. Разбира се, автомати сновяха по коридорите насам-натам, само че тук-там сестри на средна възраст все още не предаваха позициите си — ловко носеха поднос с каша, а треперещ санитар размахваше четка.
В зората на своята кариера в телевизионната компания Нортроп правеше документални филми за живите изкопаеми от болничните коридори. За един му присъдиха награда. Помнеше този филм — набръчканите, с подпухнали очи лица на сестрите и сменилите ги блестящи апарати, живо олицетворение на нечовешкото в болниците от нов тип. Измина много време оттогава, когато Нортроп правеше подобни филми. Днешният живот налагаше хроники от друг вид, особено от деня, когато се появиха усилвателите и телевизионните предавания за медицината станаха изкуство.
Автоматът заведе Нортроп в стая номер седем. Маурильо чакаше. Дребен човечец, самохвалко с подскачаща походка. Сега не подскачаше много-много: разбираше, че и този път е объркал нещата. Гледайки Нортроп отдолу нагоре, Маурильо се ухили с празна усмивка и каза:
— Шефе, вие безспорно ще направите това бързо!
— След колко време могат да се очакват първите конкуренти? — Чу се насрещният въпрос. — Къде е пациентът?
— Там, в ъгъла, зад завесата. Наредих да я поставят, за да завържа отношения с наследниците. Имам предвид роднините.
Попълнете анкетата! — каза Нортроп. — Кой се разпорежда?
— Големият син, Хари. Бъдете внимателен с него! Алчен е!
— Кой не е алчен? — въздъхна Нортроп.
Спряха до завесата. Маурильо я разтвори. Стаята беше дълга и болните се размърдаха, всички едновременно. Потенциални експонати за филми, всички, без изключени, помисли Нортроп. Светът е препълнен с различни болести и една влече след себе си друга.
Направи крачка зад завесата. На кревата лежеше човек. Лицето му бе изкривено от болка, отслабнало, с хлътнали очи и изглеждаше зеленикаво под слоя отдавна небръсната четина. До кревата стоеше апарат с, тръбички за венозно преливане. Тръбичките лежаха на одеялото и се скриваха под него.
Пациентът изглеждаше най-малко на 90. „Дори ако свалим 10 години за сметка на болестта, все пак е стар!“ — помисли Нортроп.
Ето ги роднините, сблъскаха се с него лице в лице.
От осем човека, пет бяха жени. Най-възрастният от мъжете изглеждаше над 50, а другите двама — по на около 40. Синове, племенници, внучки, реши Нортроп.
И каза с гробовен глас:
— Разбирам! Това трябва да е ужасна трагедия за вас. Човек в разцвета си, глава на щастливо семейство! — Нортроп впери очи в болния. — Да, знам; той ще се измъкне, виждам в него вътрешни сили.
Най-възрастният роднина каза:
— Аз съм Хари Гарднър, син съм му! Вие от телевизионната компания ли сте?
— Аз съм директорът — отговори Нортроп. — Като правило не правя лични посещения, но асистентът ми разказа каква човешка драма се е разиграла тук и колко мъжествен човек е вашият баща…
Човекът в леглото не отваряше очи. Изглеждаше зле.
— Разбрахме се — каза Хари Гарднър. — Пет хиляди. За нищо не бихме се съгласили на това, ако не бяха болничните разходи. Те могат да се превърнат в истински крах за нас.
— Отлично ви разбирам — отговори Нортроп с най-мекия си глас. — Готови сме да увеличим сумата! Добре ни е известно какво бедствие търпи средното семейство, когато трябва да плати разходите за лечението. Затова можем да предложим…
— Не, упойка трябва да има! — каза една от дъщерите, потънала в мазнина, небрежно облечена жена с тънки безцветни устни. — Няма да ви разрешим да го накарате да страда!
— За него това ще бъде само моментна болка. Повярвайте ми! Обезболяването ще започне веднага след ампутацията. Разрешете ни да уловим само един миг!
— Това е неправилно. Той е стар и се нуждае от най-доброто лечение. Болката може да го убие!
— Напротив! — успокояваше ги Нортроп. — Научните изследвания показаха, че в случаите на ампутация болката е оправдана. Създава се защитна реакция. Разбирате ли, организмът отделя собствена местна упойка. Болният не е заплашен от пагубните странични явления на химиотерапията. Показателите за опасност постоянно са под контрол и процедурата за обезболяване ще започне веднага. — Нортроп пое дълбоко въздух и, маневрирайки смело, се впусна към последното препятствие. — Ще ви обезпечим повишен хонорар и ще можете да поставите на скъпия си баща най-доброто медицинско обслужване. Безсмислено е да отказвате.
Последва размяна на внимателни погледи и Хари Гарднър каза:
— Колко предлагате за най-доброто медицинско обслужване?
— Мога ли да видя крака? — попита Нортроп.
Отметнаха одеялото. Очите на Нортроп се впиха в стареца.
Тежък случай! Нортроп не беше лекар, но за пет години работа на това поприще беше получил достатъчно дилетантски знания, за да определи заболяването. Ясно бе, че старецът е зле. Кракът, от коляното надолу, бе като след тежко изгаряне. Вероятно са се ограничили с първа помощ, после, в щастливо неведение, семейството е допуснало старецът да гние и така е започнала гангрената. Потъмнелият, като покрит с гланц крак, беше подпухнал от средната част на прасеца до края на пръстите. Имаше вид на мек и полуразложен. Нортроп изпита чувството, че може да протегне ръка и да отчупи наведнъж всички пръсти. Пациентът едва ли ще оживее. С ампутация или без, той вече е прогнил до мозъка на костите си. Ако ампутацията не го прати на онзи свят, това ще се получи поради общото отслабване на организма. Добър материал за хроника. Онзи тип страдание, от който стомахът се обръща, но милиони зрители жадуват да го видят.
Нортроп вдигна очи и каза:
— Петнадесет хиляди, ако ампутацията се извърши от одобрен от нас хирург, при посочените от мен условия. Хирургът ще получи хонорар от нас.
— И?
— Компанията ще заплати изцяло също следоперативното лечение на вашия баща! — И с ласкав глас Нортроп добави. — Дори ако лежи в болницата шест месеца, ние ще заплатим всеки цент, извън телевизионния хонорар.
Победи! В очите им се появи алчен блясък. Те бяха пред банкрут. Той дойде, за да ги спаси и много важно, че на стареца ще махнат крака без упойка! Та и сега той бе почти в безсъзнание. Няма да почувства болката. Няма да я почувства силно.
Нортроп извади отказа от претенциите, договорите, платежните гаранции и разни други документи. Маурильо повика секретаря и няколко минути по-късно блестящият апарат записваше всичко необходимо.
— Подпишете се тук, моля, мистър Гарднър! — И Нортроп протегна писалката на най-големия син. — Ще го оперираме днес. Веднага ще изпратя тук нашия хирург. Един от най-добрите е. Вашият баща ще получи лечение, каквото заслужава.
Документите са сложени в джоба. Работата е свършена.
„Може би това е варварство — да се оперира по този начин!“, мислеше Нортроп. Но в последна сметка той не носеше отговорност. Само доставяше на публиката желаното. Публиката искаше реки от кръв и нервна възбуда.
И наистина, какво значение има всичко това за стареца! Всеки опитен медик ще каже, че той вече е пътник за оня свят. Операцията няма да бъде спасение. Упойката също. Ако гангрената не го довърши, той ще се отправи за оня свят от следоперативния шок. В най-лошия случай ще има неколкоминутно страдание под ножа… Затова пък над семейството няма да тегне страхът от финансово разорение.
На излизане от болницата Маурильо каза:
— Шефе, не ви ли се струва, че всичко това е малко рисковано? Имам предвид предложението да заплатим болничните разходи?
— Понякога е необходимо да се играе вабанк, за да се постигне желаното — отговори Нортроп.
— Да, но това може да струва 50–60 хиляди. Какво ще стане с бюджета?
Нортроп се озъби:
— Най-вероятно е да оживеем ние, а не старецът. Той няма да изкара и до сутринта. Риск няма дори за един долар, Маурильо, дори за един вонящ цент!
Връщайки се в кабинета си, Нортроп предаде документите за ампутацията на асистентите си и включи предавателя. Беше готов да нарече този ден голям ден за себе си.
Оставаше някоя и друга мръсна работа — да махне Маурильо. Не биваше да се нарича уволнение. Маурильо заемаше длъжност на нивото на санитар или всеки друг, по-долу от администратор. Само че уволнението трябваше да се представи като изкачване по служебната стълба. Ето вече от няколко месеца у Нортроп нарастваше чувството на раздразнение от работата на малкото човече. Днес предстоеше последният удар. На Маурильо му липсваше въображение. Не знаеше как да завърши сделката. Не помисли за плащане на болничните разходи. „Ако не мога да го упълномощя да поеме отговорност, не мога да го използвам въобще. В отдела има много други служители, всеки от които ще бъде щастлив да заеме мястото му.“
Нортроп поговори с двама. Направи избор: младо момче на име Бартън; той цяла година снимаше документални филми. Негова работа бяха снимките на лондонската катастрофа през пролетта. Изкусно показа всичко отвратително. Миналата година навреме се оказа на пожара на световното изложение. Да, Бартън е точно човекът, който му трябва.
Следващата крачка беше твърде неприятна. Работата можеше да тръгне не така, както му се искаше.
Нортроп позвъни на Маурильо; разделяха ги две стаи, само че тази работа не си струваше да се върши очи в очи.
— Добри новини за теб, Тед! Прехвърляме те в друга програма.
— Прехвърляте ме?
— Точно така! Разговаряхме следобед и решихме, че предаването „Кръв и вътрешности“ за теб е загубено време. Талантът ти има нужда от голям размах. В „Детски час“ действително ще разцъфти. Ти, Сам Клайн, Ед Бреган — страшен екип ще бъдете.
Нортроп видя как усмихнатото лице на Маурильо се намръщи. Аритметиката беше проста и той бързо схвана: тук беше номер две, а в новото предаване, много по-маловажно, ще бъде номер три. Заплатата не значеше нищо: така или иначе всичко се гълташе от данък общ доход. Това бе явен ритник и Маурильо го почувства.
Нормите на поведение изискваха Маурильо да се държи, като че ли му се оказа рядка чест, само че той се отказа от тази игра и попита:
— Само задето не подписах ампутацията на онзи старец ли?
— Защо мислиш така?
— Три години работих за вас. Три години! И ето че съм изхвърлен по този начин!
— Казах ти, Тед, смятаме, че това ще ти даде големи възможности. Ти направи крачка нагоре. Ти…
Месестото лице на Маурильо пламна.
— Това е абсурд — каза с тъга. — Добре! Няма значение. Ха-ха! Получих друго предложение и си отивам, преди да ме изхвърлите. Вземете си службата и…
Нортроп побърза да изгаси екрана.
„Идиот — помисли, — малък, тлъст идиот! Добре, да върви по дяволите.“ Изчисти бюрото и мозъка си от Тед Маурильо и проблемите, свързани с него. Животът е реалност и с него шега не бива. Маурильо не можеше да върви в крак с него. Това бе всичко.
Нортроп реши да се прибере вкъщи. Денят беше твърде дълъг.
В осем часа съобщиха, че са приготвили Гарднър за операцията.
В десет гласният хирург на обединението, доктор Стил извести Нортроп за печалния резултат от операцията.
— Загубих го! — каза Стил вяло и равнодушно. — Направихме всичко, което беше по силите ни, но общото състояние на стареца… започна фибрилация и сърцето отказа. Нищо не помогна!
— Кракът ампутиран ли е?
— О, разбира се! Всичко стана след операцията.
— Заснехте ли материала?
— Сега го размножават.
— Окей! — каза Нортроп. — Благодаря за обаждането!
— Съжалявам за пациента!
— Не се упреквайте! — възрази Нортроп. — Това се случва и с най-добрите от нас.
На следващата сутрин на Нортроп му се прииска да види заснетите кадри. Прожекцията беше на 23-ия етаж на студията и присъстваха само избрани хора: новият му асистент Бартън, група директори на телекомпанията и двама от монтажния отдел.
Гъвкави едрогърди момичета раздаваха усилващите шлемове. Нортроп сложи своя на главата си. Почувства познатото вълнение като включи електродите. Затвори очи. В помещението се разнесе мощното бръмчене на включения усилвател. Екранът светна.
Ето го старецът. Ето го гангренясалият крак. А ето и доктор Стил с познатата трапчинка на брадичката, суров, енергичен хирург, звездата на обединението, с годишен доход за таланта си 250 000 долара. В ръцете на Стил блесна скалпелът.
Пот покри тялото на Нортроп. Посредством усилвателя до него ясно достигаха мозъчните импулси на стареца; почувства силното пулсиране на кръвта в крака на болния и като че ли сам усети тъпата болка в слепоочията на осемдесетте години.
Стил настройваше електронния скалпел, сестрите се суетяха, подготвяйки болния за операцията. В крайния вариант би трябвало да има музика, пояснителен текст — всички подправки. Сега обаче се мяркаха безмълвни кадри и, разбира се, до него достигаха усилените импулси от мозъка на болния човек.
Кракът е открит.
Скалпелът е спуснат.
Нортроп трепна, когато страшно силната болка, изпитвана от другия човек, прониза и него. Почувства огнена, мигновена, ужасна, адска болка в момента, когато скалпелът минаваше през болящото месо и прогнилата кост. Тялото му се разтърси, той захапа силно устни и стисна юмруци, а после всичко свърши.
Отдъхване от болката. Пълно освобождение. Кракът не изпраща вече пулсиращи послания до уморения мозък. Настъпи шок, анестезия на непоносимата за човека болка. И с шока настъпи покой. Стил завърши операцията — почисти остатъка от крака и го заши.
Кривите спаднаха рязко. По-късно компаниите ще добавят в програмата интервю със семейството, също няколко кратки кадри от погребението и кратък обзор на проблема за гангренозните заболявания в старческа възраст. Това се даваше допълнително. Главното, което зрителите искаха, бе откровеното страдание на друг човек! Гладиаторска битка без гладиатори, мазохизъм, скрит под маската на медицина. Материалът беше добър. Щеше да привлече милиони зрители.
Нортроп изтри потта от челото си.
— Струва ми се, че се получи добър филм, момчета! — каза той с чувство на задоволство.
И това чувство не го напускаше през този ден, докато си тръгна от работа. Наложи се доста да се потруди, за да доведе филма до завършен вид; нещо да изреже, нещо да изглади. Наслаждаваше се на собственото си майсторство. Това му помагаше за малко да остави на заден план тъмните страни на програмата.
Освободи се едва през нощта. Когато излизаше през главния вход, отпред се появи някаква фигура — тромав човек със среден ръст и уморено лице. Той протегна ръка и грубо блъсна Нортроп назад във фоайето.
Отначало Нортроп не го позна. Нищо не изразяващо, пусто лице на човек на средна възраст. После го позна. Хари Гарднър. Синът на умрелия.
— Убиец! — изхриптя Гарднър. — Ти си убиец! Той щеше да живее, ако му беше дал упойка! Ти си лъжец, ти го закла, за да могат хората да се наслаждават на зрелището!
Нортроп огледа фоайето. Някой се приближаваше отдалеч. Нортроп се успокои. Ще застави с поглед това нищожество да избяга.
— Слушайте — произнесе Нортроп, — направихме за баща ви всичко, което медицината е в състояние да направи днес. Използвахме всичко най-модерно, с което разполага науката. Ние…
— Вие го заклахте!
— Не — възрази Нортроп и млъкна. В ръката на човека блесна лъчев пистолет.
Нортроп направи крачка назад, но беше късно. Гарднър натисна спусъка и нажеженият лъч го шибна по корема със същия ефект, когато скалпелът на хирурга се впи в гангренясалия крак.
Гарднър хукна навън, тропайки по мраморния под. Нортроп падна, хващайки се за корема с ръце.
Костюмът бе изгорен, коремната му област бе разсечена, изгаряне с ширина една осма от дюйма и дълбочина, вероятно, четири дюйма, разрязани са червата, органи, тъкани. Болка още няма. Нервите още не са изпратили послания към объркания мозък.
Миг след това те направиха и това: Нортроп се сви на кълбо и се затресе в агония; но това сега беше неговата агония, не беше чуждо усещане, не беше филм. Болеше адски!
Стъпките се чуха съвсем близко.
— Така, а?! — произнесе гласът.
Нортроп едва поотвори едното си око. Маурильо, от всички хора точно Маурильо!
— Доктор! — изхриптя Нортроп. — Бързо! За бога, боли! Тед, помогни!
Маурильо погледна надолу и се усмихна. Без да каже нито дума, той се отправи към телефона, който бе на 6 фута. Пусна монета и набра номера.
— Изпратете тук телевизионния фургон, бързо. Има материал, шефе.
— Доктор — простена Нортроп. — Дайте поне инжекция, дайте инжекция! Боли…
— Искаш да премахна болката, а? — Ухили се Маурильо злорадо. — Нищо подобно не очаквай! Само се дръж. Поживей поне, докато ти нанесем шлема и запишем всичко на лента.
— Ти не работиш за мен. Не си в програмата.
— Разбира се! — отвърна Маурильо. — Сега съм с „Трансконтинентал“. Те също започват да излъчват „Кръв и вътрешности“. Само че на тях не им е нужна цялата тази бюрокрация — формуляри, съгласие, откази!
Нортроп се задъха от удивление и отвори уста. Трансконтиненталните контрабандисти, те продаваха филми на Афганистан, Мексико, Гана и бог знае още къде. Програма, която даже не предават всички канали по света. „Да умра в агония заради изгодата на банда мръсни мошеници! — помисли Нортроп. — Само Маурильо би могъл да се реши на такава сделка!“
— Инжекция! За бога, Маурильо, инжекция!
— Нищо подобно! След няколко минути ще дойде телевизионният фургон. Ще те зашият и ще заснемат материала на ролчица.
Затвори очи. Чувстваше как вътрешностите му горят като в огън. С усилие на волята се опита да се застави да умре — искаше му се да излъже Маурильо.
Но напразно. Продължаваше да живее и да страда. Това продължи цял час. Достатъчно време, за да запишат предсмъртната му агония на лента. И в последния миг Нортроп помисли, колко дяволски срамно се държа — не се показа в пълния си блясък на своя собствен спектакъл.
Дод Кроуел усети миризмата на прясна кръв и не се учуди, когато намери тялото. Но въпреки това бе изненадан, като видя, че главата на мъжа я нямаше; тя бе отделена с хирургическа точност, без нито една капка кръв да падне на земята, и както изглеждаше, в трупа също не беше останала.
Кроуел обиколи останките на индианеца в синя препаска, четейки следите, за да възстанови действията на убиеца. Убиецът като че ли е бил на манговото дърво на лов за птици. Дод забеляза дългият лък и разклонения връх на стрела, която се използва само за птици. Някой бе убил индианеца моментално и тялото бе паднало на мястото, където той го намери — това показваха следите. Двама души бяха отстранили главата и бяха източили кръвта; ходилата на двамата бяха неестествено малки. „Религиозни фанатици!“, каза си Кроуел с погнуса. Той бе чел за подобни инциденти, но при всички тях ставаше дума за избиване на добитък в западната част на Съединените Щати. Както той си спомняше, различни части от животните бяха изрязвани и кръвта бе вземана. Но никой не знаеше със сигурност, кой е избивал добитъка и защо. Кроуел бе сигурен, че това е работа на някоя смахната секта, съставена от хора достатъчно богати да използват хеликоптери и достатъчно благоразумни да не убиват хора в района, където можеха да бъдат хванати. И заради това сега бяха избрали този индианец в басейна на река Ориноко.
Кроуел изпсува пренаселеността на планетата, която го принуждаваше да ходи на лов на такива големи разстояния, за да открие място, непоразено от човешката цивилизация. И сега тези фанатици, помисли той с отвращение. Двамата, които са убили индианеца сигурно са били жени, ако се съди по размера на отпечатъците на ходилата им. Особено го бе подразнило това, че дори на толкова отдалечено място някои хора, дори още по-лошо — жени, можеха лесно да дойдат и да рушат девствената природа.
Кроуел огледа тялото, за да разбере какво оръжие е било използвано за убийството, но нищо не можа да открие, освен малка прободна раничка на единия крак, която би могла да се получи и при падането. Бил е застрелян в главата или улучен от отровна стрела, реши Кроуел.
Той завлече тялото в храстите, за да не попадне на него Брукс, който през последните години се бе променил и Дод гледаше на него с известно подозрение — приятел ли е или не?! Без съмнение Брукс би искал да докладва на местните власти за инцидента, а това би провалило ловното парти.
Кроуел постави капан в случай че убиецът се върне. Той използва найлоново въже и гъвкав клон на дървото гуава. Дод внимателно прикри капана с клонки и листа.
Когато се върна при самолета, Кроуел видя, че Нунес, неговият пилот и водач, бе построил палатките и нещо поправяше двигателя. Брукс бе на края на лагера; несъмнено, помисли си Дод, зяпайки някакви редки орхидеи. Това изобщо не приличаше на добрите стари времена и на славните ловни партита от миналото, когато Елдън Рей Брукс бе почти толкова добър ловец, колкото него. Брукс бе прославил двамата, описвайки ловните им пътешествия. След това се превърна в мекушав либерал, отказа се от лова и ограничи писанията си до школски статии за езика и за глупавите си тропически цветя. Професор Брукс, помисли си кисело Кроуел, лингвист и експерт по теменужките. Той се надяваше, че като го върне отново в джунглата, може би суровата сила на Дивото ще събуди у него здравия инстинкт и той ще започне да ловува отново животни, а не орхидеи. Но изглежда планът му се проваляше. Брукс дори не искаше да вземе пушка за ловуването.
Той се съгласи да го придружи заради старото им приятелство и отчасти, защото се надяваше да открие някои редки орхидеи. И сега изглежда, че ловът на цветя бе започнал.
Привечер Нунес запали огън. Тримата седнаха и споделиха простата храна.
— Вие ми каза в самолета, че сте получил разрешение от правителството на Венецуела да ловува елени и котки вердад? — попита Нунес. Той говореше английски със силен акцент, но достатъчно ясно.
— Да! — отвърна Кроуел.
— Ние ядем елени. Това разбирам. Аз съм убивал такива животни, когато съм бил гладен. Но ел тигре? Ние оставяме голяма котка, освен ако не убива хора. Ние тогава убиваме котка. Двайсе, може би петдесе души я следим. Понякога цели дни. Но това не е удоволствие. Никой не яде ел тигре! — Интонацията на английския на Нунес имаше приятна испанска окраска. Той завърши последното изречение на висок тон, от което то звучеше като въпрос.
— Това е повече от храна! — каза Кроуел. — Аз ловувам поради много причини. Заради предизвикателството, за да усетя хищника в мен, да задоволя зова на кръвта за намиране на плячка, води ме наследения от маймуните убийци инстинкт.
— Приказки! — рече Брукс.
— И поради други причини! — продължи Кроуел, игнорирайки Брукс. — Ям елена, защото е храна. И му вземам главата или рогата, ако е някой рядък екземпляр. Котките ловувам заради спорта, заради опасността. И двете животни стават по-силни именно заради ловците, тъй като успяват да избягат най-умните и да дадат потомство, докато онези, които умират от куршумите на ловеца, не могат да предадат некачествения си ген.
Нунес размишляваше над казаното, опитвайки се да го разбере.
— А вие, сеньор Брукс, само цветя ли ловувате?
— Преди много приличах на моя приятел Дод — каза Брукс замислено. — Лов, убиване, лов, убиване! Бях щастлив и се отказах преди някое животно да ме е изяло! — Той се наведе към Кроуел и чукна няколко пъти долната част на левия му крак. — Докато вие, стари приятелю, постепенно се превръщате в пластмаса! — продължи той, за да довърши шегата. — Кроуел загуби крака си в устата на един египетски крокодил. Но никога няма да разберете това по походката му или по лова му.
Нунес се усмихна разбиращо. След това попита:
— Защо спряхте да ловувате?
— Кроуел ловува заради древните маймуни, а аз спрях да ловувам заради съвременните маймуни — отвърна Брукс.
Дод, който бе чувал историята вече няколко пъти, се извини, взе пушката и се отправи към речната джунгла.
— Бях в горите край Ел Тигрито — продължи Брукс. — Дебнех един мъжки елен и вече се приближавах до него, когато маймуните започнаха да крещят. Аз приех загубата на плячката просто като лош късмет. Но на третия път, когато след многочасово преследване, отново се бях приближил до самеца и маймуните пак се разкрещяха, аз се ядосах. Тогава нещо мръдна в короната на манговото дърво над мен и аз стрелях почти без да се замисля. Нещо падна на земята. Отидох в храстите да видя какво съм улучил. Под дървото седеше маймуна, отстрани на главата си имаше кървяща рана. Тя се опитваше да запуши дупката от куршума с листа… — Гласът на Брукс потрепери. Той замълча. Смутен, Нунес предложи смяна на темата:
— Сеньор Кроуел не бива да отива сам в речна джунгла през нощта!
— Това бе последното животно, което убих! — продължи Брукс. — Не можех да я оставя да страда. Тя плачеше също като малко дете. Пуснах й още един куршум, за да е чисто убийството, както бе казал Кроуел, и окачих завинаги ловната си пушка.
На Нунес му стана неловко и стана, за да прекъсне емоционалните излияния на Брукс.
— Утре ще довърша почистването на карбуратора на самолета, ако сеньор Кроуел не ме вземе на сутрешния лов.
Той тръгна към малката си палатка. Отърсвайки се от спомените си, Брукс извика след Нунес:
— Ако искаш, утре мога да ти помогна! Преди помагах на баща си в поддръжката на селскостопанските машини.
Кроуел направи широк полукръг около реката, като се движеше само по места, където нямаше храсталаци. Тя беше само на петнадесет метра от лагера, тъй че той можеше без особени усилия да се ориентира, използвайки джобното си фенерче. От храстите се чу звук от движение; той изгаси светлината и застина. Отляво отново се чу шум от нещо, което се движеше към него. Нощното зрение на Кроуел бе чудесно. Лунната светлина бе достатъчна, за да вижда формите и сенките. Нещо излетя ниско над тревата. Блестеше като бяла птица, но се движеше много по-бързо. Миг след това в храстите отдясно се чу шум от строшаване. Вероятно хвърлиха нещо по мен, помисли си той. Кроуел насочи пушката си към мястото, откъдето бе излетял предметът. Пред него нещо блесна, блъсна го под коляното и го събори. Той стреля в храстите и бързо се оттегли.
Брукс и Нунес го посрещнаха на края на лагера разтревожени. Започнаха да му задават куп въпроси, но Кроуел ги увери, че всичко е наред.
— Видях риба в реката и стрелях няколко пъти.
В палатката Дод огледа изкуствения си крак. От пластмасата стърчеше бяло острие дълго около тридесет сантиметра. Донякъде приличаше на кварц. Той го обви в кърпата си за ръце и го извади. Острието му бе остро като бръснач и бе влажно.
Кроуел излезе навън, намери Нунес и го попита:
— Ще поставим ли охрана тази нощ?
— Да, сеньор! Ще охраняваме лагер и самолет на смени. В този район има малко индианци, а и те ще гледат да ни избягват. Но ландронес, мъже, което краде, мъже, което бяга от закона, те са навсякъде.
Определиха смените и Кроуел си легна доволен.
Около полунощ го събуди някаква суматоха навън. Той грабна пушката и изскочи от палатката. Нунес, който бе на смяна, удряше по земята пред палатката на Брукс с пръчка. Луната бе точно над тях и Кроуел можеше да вижда достатъчно ясно.
— Прилепи! — обясни Нунес. — Сеньор Брукс, излез от палатката! Може би кървите!
Брукс изпълзя от палатката. Очите му тежаха за сън. — К’во има? Моята смяна ли дойде?
— Седнете! Да ви погледна! — каза Нунес и светна с фенерчето. Озадачен Брукс се съгласи. — Си, си. Си, сеньор! То е тук! Погледнете, сеньор Кроуел! Прилепите вечерят на негов крак.
— Какво? — извика Брукс и изведнъж се разсъни напълно, гледайки кървавото петно под коляното си.
— Прилепи вампири! — обясни Кроуел. — Нунес е убил, нека да видим… — Той насочи лъча на фенерчето си към земята — три прилепа. Доста сте бърз, Рамон! Добра работа!
— Ама че кошмар! — рече Брукс. — А аз дори не съм се събудил! Нищо не усетих!
— Зъбите им са тънки като игли! — обясни Кроуел. — Правят много чиста рана, след това увисват на жертвата като грозд и лочат кръвта, както куче лочи вода. Тези малки гадове са доста хитри и коварни. Бих се учудил, ако бяхте почувствали нещо! Нунес, донеси бинт и някакъв мехлем. Обикновено те пият кръв от добитък или тревопасни животни. Цялото ято облепя едно животно. Те винаги избират най-слабото. Това обикновено е някое младо, старо или болно животно. Те се връщат нощ след нощ, докато умре. Навикът им да пият кръв е ужасен, но те всъщност служат на самите животни, елиминирайки най-слабите от генния им фонд.
— Аха! И предполагам — каза Брукс, — че тук аз съм бил най-слабия, който е трябвало да бъде елиминиран от генния фонд. При това от летящи плъхове! Май ще трябва да окача табелка на палатката си, че ми е правена операция за стерилизация и вече нямам вземане-даване с генния фонд.
Кроуел се разсмя. Както винаги чувството за хумор на приятеля му бе на висота. Но този път, помисли си той, може би прилепите, следвайки тъмните си инстинкти, са направили правилен избор.
Навън утрото вече сивееше и Кроуел изведнъж се събуди, осъзнавайки, че не бяха го викали за смяната му през нощта. Той се обу и изпълзя от палатката с пушка в ръка.
— Нунес! — извика Дод. — Нунес!
В пепелта от огъня още светеха въгленчета. Росата по палатките отразяваше зазоряващото се небе. На Кроуел му харесваше миризмата на въздуха, на студената утрин, на джунглата, която започваше само на няколко метра. Всичко изглеждаше в ред — самолетът на края на саваната, където го беше спрял Нунес; трите малки палатки, подредени с военна точност. Брукс още спеше. Нунес сигурно беше някъде наоколо. Кроуел тръгна към мястото, което бяха определили за тоалетна.
Там той намери тялото. Трупът на Нунес лежеше по гръб, без глава. Около него имаше същите малки отпечатъци, както около убития индианец. Кроуел предположи, че кръвта му също е била източена от тялото.
Преди да продължи по-нататъшното разследване, той събуди Брукс.
— Обувай се и излизай! Имаме сериозни неприятности!
Докато Брукс се приготвяше, той отиде до самолета и взе пистолета си.
— Ето, вземи го! — каза той и подаде пистолета на професора.
— Не, благодаря!
— Вземи го! — каза Кроуел и го пъхна под колана му. — Ще се радваш, че го имаш, като видиш какво са направили с Нунес.
— Кой го е направил?
— Религиозни фанатици. Хайде! — той го заведе до обезглавеното тяло. Главата я нямаше наоколо.
Брукс хвърли един бегъл поглед към трупа и веднага се върна в лагера. Кроуел сви рамене и започна огледа сам. Единствената рана, която откри, бе на няколко инча под коляното. Той извади подобното на кристал острие от джоба си и го постави в раната на Нунес — то пасна съвсем точно. След това огледа отпечатъците от стъпките по земята около трупа и със задоволство установи, че можеха да бъдат проследени.
Върна се в лагера. Стана му неприятно, когато видя, че Брукс плаче. Професорът погледна към суровото лице на Кроуел.
— Той беше мой приятел! — каза Брукс нервирано. — И ако в тебе беше останало поне малко човешко чувство, ти също щеше да заплачеш!
— Сега не е време за това. Стегни се и ми помогни да проследим хората, които са го убили. Оставили са следи, широки цяла миля, и има шанс още да са наоколо.
— Кои да са наоколо?
— Откачените фанатици, които заклаха пилота ни! — каза Кроуел нетърпеливо.
— Трябва да оставим това на властите, Кроуел. Не е наша работа.
— Докато те дойдат тук, убийците ще са отлетели с хеликоптера си или там с каквото са дошли. Това е наше задължение. Освен това, какво друго да правим? Нунес разглоби двигателя, нали. Ние останахме без действащ самолет.
— Той просто разглоби карбуратора. Аз мога да извърша ремонта, макар че ще продължи доста дълго.
Минаха години, откакто съм ровил за последен път из машини. Мога да пилотирам самолета. Излитането от саваната много прилича на излитането от Тексаската прерия, където беше ранчото на баща ми.
— Чудесно, Брукс! Ще поправиш двигателя. По-късно! А сега, хайде да заловим убийците! Точно както направихме с лъвицата-людоед, нали си спомняш? Ти ми помогна да я застреляме! Или си забравил? Сега няма да бъде много по-различно. Мисля, че жени са убили Нунес, като съдя по следите. Да ги убием ще бъде същото, както когато убихме лъвицата.
— Това ще бъде убийство, Кроуел!
— Не е убийство! Отмъщение! И самозащита. По дяволите, ние може да бъдем следващите жертви. Дори да не го направят, наш дълг е да очистим човечеството от тези паразити.
— Отказвам се да бъда съдия, съд и екзекутор.
— Тогава, стой си тук! Аз ще ги заловя! — каза Кроуел презрително.
— А на теб ще ти хареса, защото ще е лов. Един дяволски предизвикателен лов. А ти — главният герой, който изпълнява своя дълг към човечеството.
— Правилно! — каза Кроуел разпалено. — Това е мой морален дълг. А ти си стой при твоите книги и теменужки. Аз отивам да проследя тези човешки отрепки и да ги убия.
— Наистина ли би могъл да го направиш? Мисля, че лесно се говори за тези неща абстрактно, но когато дойде времето да ги убиеш, ще можеш ли да натиснеш спусъка? Това са хора, Кроуел! Жени може би!
— Ръката ми няма да трепне!
Той погледна смразяващо Брукс и отиде при самолета. Извади от кутията с инструменти ножица за метал и изряза алуминиевите облегалки на седалките. След това седна на земята и наряза няколко ризи.
— Не се безпокой, Брукс! — каза той саркастично. — Не съм повредил самолета! — Кроуел уви ивиците плат около здравия си крак, постави върху тях алуминиевите парчета и направи превръзка с останалите ивици от ризата. След това спусна крачола си. — За защита! Тези откачени жени стрелят с отровни стрели по долната част на крака! — Той стана и тръгна без по-нататъшни обяснения.
Проследяването на убийците беше лесно; явно те не бяха очаквали, че някой може да ги търси. Следата водеше в джунглата, след това вървеше успоредно на реката на запад. Когато Кроуел разбра, че е на около тридесет метра от мястото, където беше намерил убития индианец предния ден, реши, че е време да прегледа капана.
В първия момент Кроуел помисли, че се е хванал някакъв вид ленивец или мравояд. Но когато се приближи, видя, че е сгрешил: съществото, което висеше на дървото приличаше повече на човешко дете, отколкото на нещо друго — вероятно бе на около 12 години, носеше дреха направена от сребристосиви люспи. Изглеждаше мъртво. Висеше на единия си крак, закачен за дървото, очите му бяха белезникави и изпъкнали.
Преди да го свали от клона, Кроуел свали колана му, от който висяха четири кристалоподобни стрели и метална пръчка с размерите на молив. След като го положи на земята, огледа улова си по-подробно.
Овалното му лице бе поразително човешко, като изключим неговата белота, липсата на устни и ококорените му тебеширено бели очи. През отвора, който несъмнено служеше за уста, се подаваше жълтеникаво езикоподобно топче месо. Докато Кроуел разглеждаше чертите на убиеца, езикоподобният израстък мръдна и изчезна, а устата му стана като черта; приличаше на добре зараснала рана.
— Още е живо! — учуди се Кроуел.
Очите на съществото изчезнаха под белите клепачи. Кроуел бързо му върза ръцете и краката с найлоновото въже от капана и го завлече до дървото гуава, завърза го в седнало положение за дънера.
Очите му се отвориха, откривайки за кратко ококорения му бял поглед, след това станаха ясни. Мембраноподобната ципа бе открила очните ябълки и сега го гледаше интелигентно, анализирайки Кроуел.
— Що за изрод си, убиваща дребна скаридо?
— Скарида? — каза съществото. Тънката ивица къси жълти косми, която минаваше като вежди над очите му, се начупи в гримаса, очите му за миг станаха млечни. — Морско животно, което стои ниско в хранителната верига и служи за храна на доминиращите видове! — Веждите му стреснато се свиха. — Аз не съм скарида!
— Е, не си и Голиат! Защо уби индианеца? — попита Кроуел и посочи храста, където бе завлякъл трупа му. — И защо твоите приятелчета им отразяха главите? Защо убиха пилота? Какво направихте с кръвта?
Съществото тръсна плешивата си глава учудено, повдигна вежди и попита:
— Искате от мен информация? Може би притежавате съзнание?
— Аз задавам въпросите! Защо уби индианеца?
— Онзи от дървото? — гласът му бе висок, като на дете. Произнасяше много отчетливо всяка сричка. Кроуел не можа да открие никакъв чуждестранен акцент. — Както сивата сова лови мишки, така оня от дървото лови сиви сови. Ние ловувахме оня от дървото.
— А мен? Ловувахте ли и мен? — попита Кроуел.
— Да! Предната нощ. Мислех, че съм те свалил, но трябва да съм сбъркал.
— Що за дегенерат си? Откъде си, изрод такъв?
Кроуел реши, че дребното същество е някаква грешка на природата, може би мутант, на когото добронамерените му родители бяха дали голяма свобода, подкрепена с достатъчно пари, за да може да извършва смъртоносните си игри. Малкият, озлобен заради физическите си недъзи, е изливал омразата си към нормалния свят, като е осакатявал и убивал. Значи все пак, не религиозни фанатици са клали добитъка в Западните щати, помисли Кроуел. Бил е някакъв луд изрод.
— Аз идвам от звездна система, която е по-далече отколкото можеш да си представиш. Защо ми задаваш въпроси? Защо ме оставяш жив?
— Звезда? — помисли си Кроуел обезпокоен, но бързо отхвърли подобна възможност. — Значи ти потренира върху добитъка там в Щатите и сега си дошъл тук за човешка кръв! — каза той по-скоро на себе си, отколкото на изрода. — Родителите ти е трябвало да ти потърсят психиатър, вместо да ти позволяват да вършиш каквото си искаш. Ти си болен! Преследваш и убиваш хора! Болен си!
— Ние дойдохме тук, за да ви направим услуга. Вие сте надхвърлили оптималното население за вашия свят и сте на върха на хранителната верига. Ние дойдохме на мястото на това, което липсва на вашите видове: хищник, който да контролира популацията ви.
— Ще проследя другите! — каза Кроуел решително. — Вашите приятелчета убиха пилота ми. По-късно ще реша какво да правя с теб! — Той провери възлите, за да е сигурен, че изродът няма да се измъкне. — Твоите приятелчета въоръжени ли са? Имам предвид огнестрелни оръжия, не тези играчки с отровните стрели.
— Да! Но не ги проследявай! Те ще те убият!
— Нима ти не се опитваше да направиш точно това през миналата нощ? — попита Кроуел със сарказъм.
— Да! Но това беше преди да вляза във връзка с един от вас. Вашето ниво на съзнание и самосъзнание предполага известно рудиментарно чувство за морал. Ако това е вярно, ние може би няма да ви отнемаме живота.
Кроуел се разсмя.
— Ти си бил по-луд, отколкото те мислех! — Обърна се, без да каже дума повече, и тръгна отново по следите на убийците на Нунес. Те вървяха през джунглата няколко километра успоредно на реката. Когато намери стари следи, които се смесваха с новите, стана по-внимателен, тъй като знаеше, че се приближава до лагера им. Той продължаваше да очаква да се появят по-големи отпечатъци от ходила, но бяха все малки. Кроуел предположи, че изродът е наел само жени или мъже със същия ръст като неговия или още по-дребни, за да не дразнят чувството му за малоценност.
Когато следите показаха, че лагерът им е точно пред него, Кроуел започна да обикаля в кръг с най-голямо внимание. Като излезе на края на поляната, той видя кораба.
Той представляваше метален цилиндър с диаметър около три метра. Кроуел не беше виждал нищо подобно, но бе сигурен, че това е кораб. Двете същества, които бе проследил, работеха около малка маса до цилиндъра. Те приличаха на изрода, който той остави вързан за дървото. Значи те наистина бяха извънземни! Един такъв изрод може да се роди на земята, но не и трима. А и този цилиндър, който очевидно бе някакъв космически кораб или совалка от такъв кораб. Във всеки случай, помисли си Кроуел, това бяха чудовищата убили, пилота му.
Той внимателно се прицели и стреля бързо два пъти. Съществата паднаха без звук. Почака да види, дали други ще излязат от кораба. След това, рискувайки, като предположи, че е убил единствените двама, които бяха тук, той излезе на поляната.
Първо огледа двете същества. Кимна със задоволство, когато видя, че е пръснал главите им. След това погледна към масата.
— Нунес! — извика той силно, отстъпвайки неволно назад.
Двамата извънземни бяха правили нещо с човешките глави — едната вероятно бе на индианеца, другата очевидно бе взета от неговия пилот.
Кроуел се опита да влезе в кораба, но не можа да открие вратата. До масата откри нещо като кутия с инструменти. Той я взе, погледна към главите на масата и тръгна обратно към лагера.
Главите, помисли си той, са ловни трофеи, а кръвта… Той спря, стреснат от мисълта. Може би те пият кръвта, също както хората ядат месото на някои от убитите животни.
Кроуел, за разлика от Брукс, не беше човек, който много се замисля. Но не беше и глупав. Брукс веднъж му каза, че води такъв активен живот, защото го намира по-лесен, отколкото мисленето. Каза го в момент на яд, затова Кроуел не му обърна внимание. Но по-късно, в един от редките моменти на самоанализ, той разбра, че има нещо вярно в това твърдение.
И сега, докато търсеше убийците на пилота им, за да отмъсти за неговата смърт, той съвсем не се беше замислял за същността на случилото се. Но фактите вече не подкрепяха интуитивните му предположения.
Той и изродът имаха много общи неща. При тази мисъл Кроуел усети горчив вкус в устата си. И двамата обичаха лова на места далеч от цивилизацията. И за двамата убийството бе удоволствие и забавление.
Кроуел въздъхна, чувстваше се неспокоен. Тръгна към лагера. Да убиваш животни и да убиваш хора съвсем не бе същото, помисли си той. Но съвсем не бе твърдо убеден в това.
Когато приближи лагера, отиде към реката, за да види какво става с изрода, който бе вързал за дървото. Нямаше го. Кроуел нервно се огледа. Беше го проверил за оръжие и бе огледал внимателно дрехите му. Сега около дънера се виждаха само парчета от найлоновото въже. То бе разтопено на местата, където беше прекъснато.
Като се върна в лагера, Брукс изслуша разказа на Кроуел, без да го коментира. Той гледаше скептично, но кутията с инструменти разсея съмненията му.
— Тези меки части по краищата трябва да са бутони за отваряне! — той ги натискаше едно след друго, но нищо не се случи. След това се опита да натисне няколко едновременно. Вместо да се отвори, малката сребриста кутия започна да говори на мелодичен чужд език.
Кроуел подскочи.
— Това е гласът на другопланетните изроди! — каза той. — Това трябва да е нещо като радио.
— Не ми се вярва! — рече Брукс. Той натисна бутона на края на кутията и гласът спря, но след това продължи на друг език. — Руски! — каза Брукс. Той натискаше копчетата отново и отново, езиците се сменяха един след друг. — Сега е испански! Дод, това е нещо като машина за записване и обучение. В момента се чува урок по испански. Мисля, че така беше и с руския, но знанията ми по този език са доста оскъдни, за да мога да кажа със сигурност. Ти ми каза, че те са дошли тук на лов за хора?
— Вярваш ли ми сега? — В гласа на Кроуел прозвучаха нотки на задоволство.
Професорът изключи устройството.
— Какво ще кажеш за това? — попита Кроуел и показа предмета, който приличаше на молив. Бе го взел от изрода, когото върза за дървото.
— Прилича на оръжие. Или на инструмент. Послушай ме, Дод! Трябва да вземем кутията и да изчезнем, преди да са дошли. Имаме достатъчно доказателства, за да убедим всеки за опасността, която заплашва човечеството.
— Оръжие ли? — попита Кроуел и погледна металния предмет по-отблизо. — Тук има малък бутон. Погледни тук! Появи се светлинен лъч дълъг около три-четири сантиметра! — Той взе една пръчка и я разряза с лъча. — Лазерен нож! Готов съм да се обзаложа, че главите на индианеца и на Нунес са били отрязани с това нещо.
— Дод, чу ли какво ти казах?
— Това нещо би трябвало да консумира енергия поне два мегавата! — Той продължи да реже дървото. — Как мислиш, че извличат енергия в такова ограничено пространство? И как успяват да ограничат лъча до няколко сантиметра?
— Дод Кроуел, ще го оставиш ли това нещо настрани и ще ме изслушаш ли? Това е заплаха за човечеството и е много сериозно. Трябва да се махнем оттук и да предупредим хората!
— Чух те! — Кроуел изключи миниатюрния лазер и го сложи в джоба си. Погледна Брукс, след това изцапаните му ръце и самолета. — Работиш като негър, само и само да можеш да се измъкнеш оттук. Не те интересуват убийците на Нунес. Искаш да избягаш като подплашен заек. Поне успя ли да поправиш самолета?
— Не си честен! Не, не съм поправил самолета! Ще ми трябват още няколко часа. Но ние нямаме и час на разположение, Дод!
— Няма защо да се бърза! А човечеството ще го предупредим, когато му дойде времето!
— Ако, Дод! Ако успеем! Ти разбираш ли изобщо за каква заплаха става дума?
— Ние не сме зайци, Брукс! Ние ще оцелеем! Тези убийци хващат само слабите и негодните, точно както аз, когато ловувам! — Кроуел погледна Брукс с презрение. Прилепите вампири съвсем точно бяха избрали жертвата си, когато влязоха в палатката на Брукс, помисли си той.
— В такъв случай, защо, когато ходиш на лов за елени, преследваш най-едрия, с най-големите рога, а? Преследваш най-силния, не най-слабия и по този начин увреждаш видовете, вместо да им помагаш!
— От това, което казваш, разбирам, че искаш да се измъкнеш жив оттук! А това за предупреждението на човечеството е само ала-бала. Но докато съм аз тук, няма от какво да се боиш! Аз вече убих двама от тях. Запомни го!
— Точно това ме тревожи! Ти си убил само двама от тях, Дод!
— Е, и?
— Ти си убил двама ловци. Третият сега ще ни преследва не с тези стрели залъгалки, а с техния вариант на пушка за слонове и мога да се обзаложа, че твоята глава ще краси колекцията в нечий хол, на хиляди светлинни години оттук. Ще бъдеш добър трофей! Човек-убиец! Има нещо поетично в това! Дод Кроуел, световноизвестният ловец, ще бъде проследен и убит, а главата му ще стане ловен трофей! — Той подаде пистолета на Кроуел. — Вземи го! Ще ти потрябва! Ласкаеш се от мисълта, че можеш да ме защитаваш. Но точно твоето присъствие ме поставя в опасност. Обзалагам се, че скоро извънземният ще дойде тук и ако те завари, и двамата ще ни очисти! Ако се махнеш, все пак имам някакъв шанс. А аз трябва да съм кръгъл глупак, за да тръгна с теб!
Разгневен, Кроуел взе пистолета и го пъхна в колана си. В думите на Брукс имаше вбесяваща логика. Бягството изглеждаше най-добрият изход за момента, но на него не му допадаше да бяга.
— Ти си глупак, Брукс! — каза Кроуел с равен глас, сдържайки раздразнението си. — Аз ще се спася, а ти ще бъдеш един от първите слабаци, които ще очистят. Освен, разбира се, ако не дойдеш с мен, за да те защитя. Впрочем, дори извънземният да има късмет и да ме убие, той ще тръгне да те търси и теб, за да не предупредиш останалите земни жители.
— Съмнявам се! Ти интересуваш ли се, дали всички елени знаят, че ги проследяваш? Ако извънземните са такива като теб, както изглежда, те се интересуват от нас само като ловни обекти, въпреки приказките им за някаква услуга за контролиране нарастването на популацията на хората.
Кроуел реши да не си губи повече времето в празни разговори с Брукс. Той събра малко храна и я натъпка в раницата. Преди да тръгне от лагера, той каза:
— Това е последната ти възможност да дойдеш с мен!
— Не, благодаря! Прави каквото смяташ за добре, но аз оставам тук и ще оправя мотора, за да мога да отлетя.
— Какво ще правиш, когато извънземният дойде тук?!
— Все ще се оправя!
— Ще те убие! Поне се опитай да се скриеш за известно време! — подхвърли думите през рамо и тръгна. Почувства облекчение, че няма да бъде заедно с Брукс. Освен това, помисли си Кроуел, професорът ще забави извънземния за известно време.
Опитах, каза си Кроуел. За последен път опитах да върна Брукс към оная силна и агресивна личност, която бе преди. Не успях и той ще умре — глупав и пасивен. А може би точно това заслужаваше — да умре!
Но за себе си Кроуел бе сигурен — ще оцелее! Крачеше през джунглата със същата възбуда, която усещаше при опасен лов. Увереността на победителя изпълваше всяка негова клетка.
Брукс погледна отдалечаващия се Кроуел, свали си ризата и продължи да оправя карбуратора на самолета. Когато извънземният ловец се появи, Брукс остави настрани гаечния ключ и протегна ръце напред.
— Не съм въоръжен! — каза той.
— Виждам! А другият, убиецът избяга! — извънземният се приближи до самолета. Брукс забеляза кристалните стрели, които висяха на колана му. В ръката си държеше малка метална тръба.
— Ще го преследваш ли? Ще го убиеш ли като някое животно? — попита Брукс. Бе поразен от детската външност на извънземния, макар да бе сигурен, че е много опасен.
— Не се ли страхуваш? — попита чуждоземният ловец. — Защо остана?
— Страхувам се? — призна Брукс. — Всяко същество се страхува от смъртта. Но размислих и реших, че ако бягам, ще ме настигнете и ще ме убиете. А ловците, доколкото ги познавам, не намират никакво удоволствие да стрелят по вързана патица.
— Съобразителен си! Това ме кара да се чудя, дали сме били прави, когато разрешиха лова на вашата планета.
— Не е правилно да ни убивате! — каза Брукс, окуражен от колебанието на ловеца. — Как бихте се чувствали, ако някоя технологично по-развита раса дойде, за да ви убива за развлечение?
— Ако нашата популация би се увеличила дотолкова, че да заплашва нашето оцеляване, то аз бих приветствал такава раса. Макар че лично аз не обичам да убивам същества, които притежават съзнание.
— Нима нашата техника не показва, че сме съзнателни същества? А езикът ни?
— Съвсем не! Много същества са доста умни, но все пак не притежават съзнание!
Явно, помисли си Брукс, те влагат нещо повече в тази дума. След това каза на глас:
— Остани да поговорим! Може би ще успея да те убедя да не идвате на Земята и да не убивате безразборно.
Извънземният ловец видя следите на Кроуел.
— За тези, които ще идват на лов на Земята, няма значение дали мислите, че имате съзнание или не! — След това тръгна по следите на Кроуел.
Дод вървеше по края на джунглата, без да се старае да прикрива следите си. След няколко километра тръгна към реката. На брега той остави ясни отпечатъци, които сочеха към водата. След това се хвана за клоните на едно дърво и се покатери на него. Прехвърли се на десетина дървета едно след друго, след което меко скочи на земята. Тръгна към саваната, като внимателно прикриваше следите си.
Кроуел чу някакви пращящи звуци, две дървета пред него рухнаха на земята. Той отстъпи назад. Отново се чу пращящият звук. Този път той видя ярък лъч, който разсече джунглата зад него. Приличаше на острието на лазерния нож, който бе взел от кораба им, само че лъчът беше много по-голям. Той проблясваше за секунда-две и Кроуел можеше да прецени посоката, от която идва, по ефекта, който оказваше на растителността. Но самия източник не можеше да види. Обърна се надясно и панически побягна, доколкото му позволяваше изкуственият крак. След това успя да се овладее отново.
Тръгна към реката, но лъчът отново блесна пред него. Хукна към саваната. Лъчът пак го спря. Тогава Кроуел разбра, че ловецът си играе с него и го насочва в определена посока.
Отново се опита да открие местонахождението на лазерния лъч, но не успя. Подчини се на желанието на преследвача, като се надяваше на бързината си. Изведнъж хукна и пробяга петдесетина метра с възможната най-голяма скорост през храстите и отново се насочи към реката.
Този път смъртоносният лъч не го спря. Сега май наистина ще трябва да преплувам реката, помисли си Кроуел. Имаше опасност от пирани, макар и не голяма през този сезон на годината. Тъкмо, когато си мислеше, че ще се измъкне, се хвана в капана.
Метална стрела, изстреляна от примитивно устройство, прониза изкуствения му крак и той се просна на земята. Кроуел седна и огледа капана. Той бе заложен умно на около шестдесет сантиметра под земята и внимателно бе покрит с листа. Металната стрела, която прободе крака му, бе завързана за нещо под земята. Кроуел досега не беше виждал точно такъв капан, макар лично да бе поставял доста.
Бе невъзможно да измъкне металната стрела от изкуствения си крак, затова бързо си свали панталона и се опита да махне протезата. Една от кожените каишки бе завързана на възел и в бързината Кроуел си счупи един нокът. Наведе се и се опита да развърже възела със зъби. За миг му мина през ума мисълта за лисицата, която веднъж бе изгризала собствената си лапа, за да се отскубне от капана му. Бе успяла да избяга, но той я застреля на следващия ден.
Най-сетне успя да развърже възела и балансирайки с пушката, Кроуел тръгна към реката. На малката полянка нещо го спъна и падна. Успя да погледне назад. Ловецът стоеше на пет метра от него. Дод се опита да вдигне пушката, но не можеше да координира мускулите си. През тялото му пропълзяха ледените стрелички на вцепеняването.
Видя кристалната стрела, която стърчеше над коляното му. Лежеше по гръб; бе парализиран изцяло, с изключение на очите. Чу ловецът да се приближава към него и още един звук.
Той идеше от двигателя на малкия самолет. Не можеше да го сбърка с нищо. Брукс!, помисли си той. Самолетът пресече зрителното му поле. Летеше толкова ниско, че можа да разпознае Брукс. Значи професорът се измъкна, каза си той с учудване и гняв. Брукс оцеля, а аз бях хванат в капана. Изродът трябва да е използвал нечестно някакво техническо устройство, за да ме проследи. И изкуственият ми крак ме забави. Отново чу звука на самолета. Искаше да извика: „Не е честно! Не е честно! Аз трябваше да оцелея! Аз!“
Когато извънземният ловец коленичи до него, Кроуел вече не можеше да движи очите си, но с периферното си зрение видя как той включи лазерния нож и блестящото острие се приближи до шията му.