Стивън Кинг
Четири след полунощ

1

Брайън Енгъл докара до изход 22 самолет „L 1011“ на компанията „Американ прайд“ и загаси светещия надпис „ЗАТЕГНЕТЕ ПРЕДПАЗНИТЕ КОЛАНИ“ точно в 22:40. Изпусна през зъби дълга въздишка и охлаби колана на рамото си.

Не можеше да си спомни последния път, когато се беше почувствал така облекчен — и толкова уморен — в края на полета. Имаше отвратително, пулсиращо главоболие и плановете му за вечерта бяха твърдо решени. Никакво пиене в салона за пилоти, никаква вечеря, нито даже баня, след като се върне в Уестууд. Имаше намерение да се просне в леглото и да спи четиринайсет часа.

Полет 7 на „Американ прайд“ — редовна линия от Токио до Лос Анджелис, беше закъснял първо поради силните насрещни ветрове, а след това от типичното стълпотворение в ЛАКС^[2], безспорно най-лошото летище на Америка, помисли си Енгъл, ако не се брои Лоугън в Бостън. Като допълнителна неприятност по време на последната част от полета се беше появил проблем с компресията. Отначало незначителен, той ставаше все по-опасен, докато най-сетне придоби застрашителни размери. Положението беше достигнало почти до точката, в която можеше да възникне взрив и експлозивна декомпресия, но след това милостиво не се влоши повече. Понякога подобни проблеми внезапно и мистериозно се разрешават сами и точно това се бе случило този път. Пътниците, които сега слизаха точно зад кабината за управление, нямаха ни най-малка представа колко близо са били до състоянието на човешки пастет в тазвечерния полет от Токио, но Брайън го знаеше… и точно затова го болеше главата.

— Тази таратайка оттук отива право на диагностика — каза той на втория пилот. — Там знаят, че идва, и какъв е проблемът, нали?

Вторият пилот кимна.

— Не им харесва, но знаят.

— Не ми пука какво им харесва и какво не им харесва, Дани. Тази вечер едва ни се размина.

Дани Кийн кимна. Знаеше, че е така. Брайън въздъхна и заразтрива тила си. Главата го болеше като болен зъб.

— Май съм вече твърде стар за тази работа.

Разбира се, всеки казваше така за работата си от време на време особено в края на тежка смяна, а Брайън знаеше дяволски добре, че не беше твърде стар за работата си — на четиридесет и три години той тъкмо навлизаше в златната възраст за гражданските пилоти. Въпреки това тази вечер той почти реши, че е така. Боже, колко беше изморен.

На вратата на кабината се почука. Стив Сиърлс, навигаторът, се завъртя в креслото си и я отвори, без да става. На прага стоеше мъж в зелената униформа на „Американ прайд“. Приличаше на персонала за охрана на изходите, но не беше. Беше Джон (или може би Джеймс?) Дийгън — заместник-ръководителят на „Американ прайд“ в ЛАКС.

— Капитан Енгъл?

— Да? — Вътрешната защита се задейства и главоболието го отпусна. Първата му мисъл, породена не от логиката, а от напрежението и умората, беше, че ще се опитат да му припишат отговорността за разхерметизирания самолет. Параноидна мисъл, разбира се, но нали беше в параноидно състояние.

— Съжалявам, но имам лоши новини за вас, капитане.

— За разхерметизирането ли? — Гласът на Брайън беше прекалено рязък и неколцина от слизащите пътници се огледаха, но беше вече твърде късно да направи нещо.

Дийгън поклати глава.

— Отнася се за жена ви, капитан Енгъл.

За момент Брайън нямаше и най-смътна представа за какво ставаше дума. Замръзна, вторачен в Дийгън. Чувстваше се глупак. После най-сетне включи. Ставаше дума за Ан, разбира се.

— Тя ми е бивша жена. Разведохме се преди осемнайсет месеца. Какво е станало?

— Нещастие — каза Дийгън. — Може би е по-добре да дойдете в кабинета ми.

Брайън го изгледа с любопитство. След последните три дълги, напрегнати часа всичко изглеждаше странно нереално. Устоя на желанието да каже на Дийгън, че ако всичко е някаква идиотщина от вида на „Скрита камера“, по-добре да се разкара. Но не беше, разбира се. Ръководството на въздушната компания не се занимаваше с шеги и игрички, особено за сметка на пилоти, които току-що се бяха разминали с отвратителни неприятности във въздуха.

— Какво е станало с Ан? — чу се да повтаря Брайън този път с по-мек глас. Знаеше, че вторият му пилот го гледа с предпазливо съчувствие. — Какво й е?

Дийгън погледна надолу към блестящите си обувки и Брайън разбра, че новината наистина е много лоша, че с Ан се е случило нещо ужасно. Разбра, но му беше невъзможно да повярва. Ан беше само на трийсет и четири години, здрава, добре гледана. Много пъти беше установявал, че тя е единственият напълно нормален шофьор в Бостън… може би в целия щат Масачузетс.

Чу се да пита още нещо и наистина беше така — като че ли някой непознат беше влязъл в мозъка му и използваше устата му като високоговорител.

— Мъртва ли е?

Джон — или Джеймс? — Дийгън се огледа, като че ли за поддръжка, но до тях имаше само един стюард — стоеше до люка, пожелаваше приятна вечер в Лос Анджелис на слизащите от самолета пътници и от време на време хвърляше загрижен поглед към пилотската кабина, може би разтревожен за същото нещо, което беше минало през ума на Брайън — че екипажът по някаква причина е виновен за леката разхерметизация, която беше превърнала последните часове на полета в такъв кошмар. Дийгън беше сам. Той отново погледна към Брайън и кимна.

— Да — боя се, че е така. Бихте ли дошли с мен, капитан Енгъл?

2

В дванайсет и петнайсет Брайън Енгъл се настаняваше на място 5А в полет 29 на „Американ прайд“ — редовен полет от Лос Анджелис до Бостън. След около петнайсет минути този полет, наричан от трансконтиненталните пътници „полет на недоспалите“, щеше да започне. Той си спомни как преди малко беше помислил, че ако не ЛАКС е най-опасното гражданско летище в Америка, то това е Лоугън. Какво неприятно съвпадение — сега щеше да има възможност да опита и двете места в рамките на осем часа: в ЛАКС като пилот и в Лоугън като пътник с безплатен билет.

Главоболието му — сега доста по-силно, отколкото при приземяването на полет 7, се покачи с още една степен.

„Пожар — помисли си той, — идиотски пожар. Какво е станало с димните детектори, по дяволите? Нали зданието беше чисто ново!“

Осъзна, че почти не беше мислил за Ан през последните четири или пет месеца. През първата година след развода, изглежда, тя беше всичко, за което беше мислил — какво прави, какви дрехи носи и, разбира се, с кого се среща. Когато оздравяването най-накрая започна, всичко стана много бързо… като че ли му бяха инжектирали някакъв антибиотик за съживяване на духа. Беше чел достатъчно за разводите и знаеше кое е най-обикновеното съживяващо средство — не антибиотик, а друга жена. С други думи — ефектът на обратния отскок.

Брайън не беше срещнал друга жена — поне до този момент. Няколко срещи и едно предпазливо полово общуване (беше стигнал до убеждението, че всички полови общувания в епохата на СПИН са предпазливи), но не и друга жена. Той просто се беше… излекувал.

Гледаше влизането на спътниците си. Млада жена с руса коса вървеше с момиченце с тъмни очила. Ръката на момиченцето беше върху лакътя на блондинката. Жената промърмори на спътницата си, момичето веднага погледна по посока на гласа й и Брайън разбра, че е сляпо — имаше нещо в движението на главата му. Интересно как такива малки движения могат да казват толкова много.

„Ан — каза си той, — не трябва ли да мислиш за Ан…“

Но умореното му съзнание продължаваше да се опитва да се изплъзне от темата за Ан: Ан, която беше негова жена; Ан — единствената жена, която някога беше удрял в гнева си; Ан, която сега беше мъртва.

Предполагаше, че може да изнесе цял цикъл от лекции; би говорил пред групи от разведени мъже, по дяволите, всъщност и пред разведени жени. Тема — разводът и изкуството на забравата.

„Оптималното време за развод е скоро след четвъртата годишнина“, би им казал. „Да вземем моя случай — аз прекарах следващата година в чистилището, чудейки се, доколко вината е била моя и доколко — нейна, чудейки се, колко правилно или неправилно е било да настоявам по отношение на децата — нашия голям проблем; не нещо драматично от вида на наркотици или изневяра, просто старият проблем «деца за сметка на кариера» и след това като че ли в главата ми се появи един експресен асансьор, в който беше Ан, и той тръгна надолу.“

Да. Надолу. А за последните няколко месеца той всъщност съвсем не беше помислял за Ан… дори и когато трябваше да се изпраща месечният чек за издръжка. Много разумна, много цивилизована сума. Ан и сама заработваше брутна сума от осемдесет хиляди годишно. Адвокатът му ги плащаше и това беше просто едно от перата в месечното известие, което получаваше Брайън, малко перо от две хиляди долара, записано между сметката за електричеството и вноската за изплащане на апартамента.

По коридора мина длъгнесто момче с цигулка в калъф под мишница и еврейска шапчица на главата. Изглеждаше едновременно притеснено и възбудено, а очите му бяха изпълнени с бъдещето. Брайън му завиждаше.

През последната година от брака им между двамата имаше много горчивина и накрая — около четири месеца преди финала то се беше случило — ръката му го направи, преди мозъкът му да каже „не“. Не обичаше да си спомня за това. Тя беше пила твърде много на едно празненство и когато си отидоха вкъщи, направо се беше нахвърлила върху него.

„Остави ме на мира, Брайън. Просто ме остави на мира. Повече никакви приказки за деца. Ако искаш изследване на спермата си, иди на лекар. Моята работа е рекламата, а не правенето на деца. Толкова съм изморена от всички твои мъжки глупос…“

Тогава той я удари — силно, през устата. Ударът с брутална простота прекъсна последната дума. Останаха загледани един в друг — в апартамента, в който тя след това щеше да умре — и двамата по-шокирани и ужасени, отколкото някога биха признали (освен може би сега, когато той седеше тук, на място 5А, гледаше как се качват на борда пътниците на полет 29 и накрая го признаваше пред себе си). Тя докосна устата си, която беше започнала да кърви. Протегна пръсти към него.

„Ти ме удари“ — каза тя. В гласа й имаше не гняв, а учудване. Мина му през ума, че това може би беше първият път, когато някой беше дръзнал в гнева си да удари тялото на Ан Куинлан Енгъл.

„Да — каза той. — Разбира се. И ще го направя отново, ако не млъкнеш. Няма вече да ме хапеш с езичето си, миличка. По-добре му сложи катинар. Казвам ти го за твое добро. Свърши тя. Ако искаш да имаш нещо за ритане вкъщи, купи си куче.“

Бракът им крета още няколко месеца, но той беше наистина свършил в момента, когато дланта на Брайън влезе в кратко съприкосновение с устата на Ан. Беше го предизвикала — Бог му е свидетел, че беше го предизвикала — но той все още би дал много, за да вземе обратно онази нещастна секунда.

Докато последните пътници се стичаха в самолета, той се улови, че мисли, почти натрапчиво, за парфюма на Ан. Спомняше си аромата му, но не и името. Как беше? „Лавон“? „Лаван“? „Лана“, за Бога? Името сякаш танцуваше под носа му. Беше просто влудяващо.

„Липсва ми — смътно осъзна той. — Сега, когато си е отишла завинаги, ми липсва. Не е ли удивително?“

„Ливада“? Някаква такава глупост?

„Хайде стига — каза той на уморения си ум. — Тури му пепел“.

„Добре — съгласи се умът му. — Няма проблеми. Мога да спра. Мога да спра винаги, когато поискам. А може би беше «Лимон»? Не — това е сапун. «Люляк»? «Любим»?“

Брайън закопча предпазния си колан, облегна се назад, затвори очи и почувства аромата на парфюма, чието име не можеше да си спомни.

Точно тогава го заговори стюардесата. Разбира се, Брайън Енгъл си имаше теория, че тях ги обучават в строго секретен допълнителен курс, който може би се нарича „ходене по нервите“ — да изчакват, докато пътникът затвори очи и след това да му предлагат нещо, което не му е особено нужно. Като, разбира се, трябваше да чакат, докато са достатъчно сигурни, че пътникът е заспал, преди да го събудят, за да го попитат дали иска одеяло или възглавница.

— Извинете — започна тя, след това спря. Брайън видя как очите й преминават от пагоните на раменете на черното му сако към шапката с нейните безсмислени вълнички, подобни на бъркани яйца, и спират на празното място до него.

Тя обмисли думите си и пак започна.

— Извинете ме, капитане, ще обичате ли кафе или портокалов сок? — Брайън с леко удивление забеляза, че малко я беше заинтригувал. Тя посочи към масата в предната част на салона, точно под малкия правоъгълен киноекран. На масата имаше две кофички с лед. От всяка от тях се подаваше стройното зелено гърло на бутилка вино. — Разбира се, имам и шампанско.

Енгъл си помисли за

(„Любов — не е, нещо подобно.“)

— Шампанското, но само за миг.

— Не, благодаря. И моля, без обслужване по време на полета. Мисля, че ще спя през целия път до Бостън. Как е времето?

— Облаци на 6000 метра от Големите равнини до Бостън, но няма проблеми. Ще летим на 12 000. О, имаме и сведения за северно сияние над пустинята Мохаве. Може би искате да останете буден, за да го видите?

Брайън повдигна вежди.

— Шегувате се. Северно сияние над Калифорния? По това време на годината?

— Така ни съобщиха.

— Някой се е нагълтал с твърде голяма доза евтини наркотици — каза Брайън и тя се разсмя. — Мисля, че просто ще дремна, благодаря.

— Много добре, капитане. — Тя се поколеба още миг. — Вие сте капитанът, чиято съпруга е починала, нали?

Главоболието пулсираше и бучеше, но той успя да се усмихне. Тази жена всъщност още момиче — не го правеше от лоши чувства.

— Тя беше бившата ми жена, но иначе да, аз съм.

— Ужасно съжалявам за загубата ви.

— Благодаря.

— Летяла ли съм с вас преди, господине?

Усмивката му се върна за кратко.

— Не мисля. През последните четири години летя по външни линии. — И понеже изглеждаше някак необходимо, той протегна ръка. — Брайън Енгъл.

Тя стисна ръката му.

— Мелани Тревър.

Енгъл й се усмихна отново, след това се облегна и още веднъж затвори очи. Остави се да се унесе, но не и да заспи — съобщенията по високоговорителите преди полета и засилването по пистата преди излитане щяха да го събудят пак. Когато се вдигнеха във въздуха, щеше да има достатъчно време да поспи.

Полет 29, както и повечето „полети на недоспалите“, потегли светкавично — Брайън реши, че това е една от оскъдните им атракции. Самолетът беше „Боинг 767“, пълен малко над половината. В първа класа имаше още пет-шест други пътници. Брайън не забеляза някой от тях да е пиян или настроен за скандал. Това беше добре. Може би наистина щеше да спи през целия път до Бостън.

Погледна спокойно към Мелани Тревър, която показваше аварийните изходи, демонстрираше как се използва малката златна чашка на кислородната маска в случай на декомпресия (процедура, която Брайън беше повтарял съвсем скоро в ума си, при това по наложителни причини) и как се надува спасителната жилетка под седалката. Когато самолетът се вдигна във въздуха, тя дойде до седалката му и отново го попита дали може да му предложи нещо за пиене. Брайън поклати глава, поблагодари, после натисна бутона и смъкна облегалката назад. Затвори очи и скоро заспа.

И никога вече не видя Мелани Тревър.

3

Около три часа след като самолетът на полет 29 излетя, едно момиченце на име Дина Белман се събуди и попита своята леля Вики дали може да изпие чаша вода.

Леля Вики не отговори, така че Дина попита отново. Когато пак не получи отговор, тя посегна към рамото на леля си, но вече беше съвсем сигурна, че ръката й няма да се докосне до нищо освен до облегалката на празна седалка, и точно това се случи. Доктор Фелдман й беше казал, че децата, които са слепи по рождение, често развиват висока чувствителност — нещо подобно на радар — към присъствието или отсъствието на хора в непосредствена близост до тях, но Дина всъщност нямаше нужда да й го обясняват. Знаеше, че е така. Не винаги това действаше, но обикновено да — особено когато въпросната личност беше нейната зряща личност.

„Е, отишла е до тоалетната и скоро ще се върне“ — помисли си Дина, но почувства, че въпреки всичко я обхваща неясна тревога. Тя не се беше събудила изведнъж — това беше бавен процес, както гмуркач се издига към повърхността от дълбините на езеро. Ако в последните две или три минути леля Вики, която седеше до прозореца, се беше отъркала о нея, за да излезе в прохода между седалките, Дина щеше да я усети.

„Значи е излязла по-рано — каза си тя. — Вероятно е трябвало да отиде до двете нули — какво толкова, Дина. Или може би на връщане се е спряла да поприказва с някого.“

Само че Дина не чуваше никой да приказва в главния салон на големия самолет — чуваше се само равномерният тътен на реактивните двигатели. Тревогата й се усили.

В главата й заговори гласът на госпожица Лий, нейния лекуващ лекар (само че Дина винаги мислеше за нея като за своята сляпа учителка): „Не трябва да се страхуваш от това, че се страхуваш, Дина — всички деца се страхуват от време на време особено в ситуации, които са нови за тях. Това се отнася в двойна и степен за деца, които са слепи. Повярвай ми, аз знам.“ — И Дина наистина й повярва, защото, както и самата Дина, госпожица Лий беше сляпа по рождение. „Не се отказвай от страха си… но и не му се оставяй. Запази спокойствие и се опитай да обмислиш нещата. Ще се изненадаш колко често това помага.“

„Особено в ситуации, които са нови.“

Е, случаят сигурно е точно такъв; това беше първото й летене изобщо, а какво остава за полет през цяла Америка в Огромен трансконтинентален самолет.

„Опитай се да го обмислиш.“

Е, беше се събудила на странно място и беше открила, че нейната зряща личност я няма. Страшничко си беше, дори и да знаеш, че отсъствието е само временно — все пак твоята зряща личност не би могла да реши да отскочи до най-близката будка, само за да си купи дъвка, когато е затворена в самолет, който лети на височина 13 000 метра. А що се отнася до странната тишина в салона… ами нали полетът си беше нощен. Останалите пътници вероятно спяха.

„Всички? — попита в съмнение разтревожената част от съзнанието й. — ВСИЧКИ да спят? Не може да бъде!“

После се сети за отговора: филмът. Тези, които бяха будни, гледаха филма, който показваха в самолета. Разбира се.

Изпита почти осезаемо облекчение. Леля Вики й беше казала, че филмът щял да е „Когато Хари срещна Сали“ с Били Кристъл и Мег Райън и беше казала, че има намерение да го гледа… ако не заспяла, така беше.

Дина прокара ръка по мястото на леля си, потърси слушалките й, но те не бяха там. Вместо тях пръстите й напипаха книга с меки корици. Явно един от любовните романи, които леля Вики обичаше да чете. Както тя ги наричаше — приказки за дните, когато мъжете бяха истински мъже, а жените не приличаха на мъже.

Пръстите на Дина продължиха да търсят и попаднаха на нещо друго — мека, фина кожа. След миг тя докосна ципа, а след още миг напипа ремъка.

Беше чантичката на леля Вики.

Тревогата на Дина се върна. Слушалките не бяха на седалката на леля Вики, а чантичката й беше там. Всички пътнически чекове, освен двайсетте, пъхнати в нейната собствена чантичка, бяха в нея — Дина знаеше, защото беше чула как майка й и леля Вики говореха за тях, преди да излязат от къщата им в Пасадена.

Можеше ли леля Вики да отиде до тоалетната и да си остави чантичката на седалката? Можеше ли да направи това, когато спътницата й не само беше на десет години, не само спеше, но и беше сляпа!

Не, не беше възможно.

„Не се отказвай от страха си… но и не му се оставяй. Запази спокойствие и се опитай да обмислиш нещата.“

Но на нея не й харесваше тази празна седалка, не й харесваше и тишината в самолета. Беше й съвсем ясно, че повечето от хората може да са заспали и че тези, които са будни, пазят тишина, доколкото могат, за да не пречат на останалите, но все пак това не й харесваше.

Някакво животно с невероятно остри зъби и нокти се събуди в главата й и заръмжа. Тя знаеше името на това животно — то се казваше паника, и ако не го овладееше бързо, можеше да направи нещо, което да постави в неудобно положение както нея, така и леля Вики.

„Когато започна да виждам, когато докторите в Бостън оправят очите ми, няма да попадам в такива глупави положения.“

Това без съмнение беше вярно, но сега не й помагаше абсолютно никак.

Дина изведнъж си спомни, че след като заеха местата си, леля Вики взе ръката й, препъна всичките й пръсти, освен показалеца, а след това с този едничък пръст и показа седалката. Там имаше копчета — само няколко, прости, лесни за запомняне. Имаше две малки кръгчета, които можеш да използваш, след като си сложиш слушалките — с едното се превключваха различните канали за слушане, а с другото се нагласяше силата на звука. Малкият правоъгълен ключ беше за светлината над седалката. „Този няма да ти трябва — каза леля Вики с усмивка в гласа. — Поне все още не.“ — Последният беше квадратен бутон — когато го натиснеш, идва стюардесата.

Сега пръстът на Дина докосна този бутон и се плъзна по леко изпъкналата му повърхност.

„Наистина ли искаш да го направиш?“ — запита се тя и отговорът дойде веднага. — „Да, искам.“

Натисна бутона и чу мелодично иззвъняване. Зачака.

Никой не идваше.

Чуваше се само мекият, сякаш вечен, шепот на реактивните мотори. Никой не говореше. Никой не се смееше. („Сигурно филмът не е чак толкова смешен, колкото мислеше леля Вики.“) Никой не кашляше. Мястото до нея — мястото на леля Вики, все още беше празно и нямаше стюардеса, която да се наведе над нея в успокояваща обвивка от парфюм и шампоан, както и леки миризми от грим, и да я попита дали да й донесе нещо — закуска или може би чаша вода.

Само постоянния мек тътен на реактивните мотори.

Животното-паника протестираше по-силно от всякога. За да го победи, Дина се съсредоточи, фокусира вътрешното си радарно приспособление, направи от него нещо като невидим бастун, с който можеше да мушка от седалката си — тук, в средата на главния салон. Можеше да го прави добре — понякога, когато се съсредоточаваше много усилено, тя почти вярваше, че може да вижда с очите на другите. Ако можеше да си помисли за това достатъчно силно, да го поиска достатъчно силно. Веднъж беше казала на госпожица Лий за това чувство и реакцията на госпожица Лий беше необикновено остра. „Виждането с чужди очи е често срещана фантазия на слепите — каза й тя. — Особено на слепите деца. Не прави никога тази грешка — да се осланяш на такова чувство, Дина, защото това ще те доведе до падане по стълби или пресичане на улицата пред минаваща кола.“

И така, тя се отказа от опитите „да вижда с чужди очи“, както госпожица Лий го беше нарекла, а в няколкото случая, когато това чувство отново се прокрадна в нея — че вижда света — неясен и нестабилен, но съществуващ — през очите на майка си или през очите на леля Вики, тя се опитваше да се освободи от него както човек, който се бои, че ще загуби разсъдъка си, опитва да заглуши гласовете на привиденията. Но сега я беше страх и затова се опита да почувства другите, да усети другите, но не ги намери.

Ужасът, който се надигаше в нея, я изпълни цялата, животното паника протестираше на висок глас. Тя почувства вик, който се качваше по гърлото й, и стисна зъби, за да му попречи да излезе. Защото той нямаше да излезе като вик или писък — ако го изпуснеше, той щеше да напусне устата й като вой на пожарна сирена.

„Няма да крещя — си каза тя гневно. — Няма да крещя и да излагам леля Вики. — Няма да крещя и да будя всички заспали, да плаша будните, та да дойдат всички и да кажат — вижте това момиченце, вижте това изплашено сляпо момиченце.“

Но сега чувството за радара — тази част от нея, която преценяваше всичките й неясни усещания и с която тя понякога наистина виждаше през очите на другите (каквото и да казваше госпожица Лий) — засилваше страха й, вместо да го намали.

Защото това чувство й казваше, че в обсега му на действие няма никой.

Абсолютно никой.

4

Брайън Енгъл сънуваше много лош сън. В него той отново пилотираше полет 7 от Токио до Лос Анджелис, но този път разхерметизирането беше много по-лошо. Всички в пилотската кабина вече се чувстваха обречени. Стив Сиърлс ядеше датски сладкиши и плачеше.

„Как можеш да ядеш, като си толкова разстроен?“ — попита Брайън. Пронизителен звук на свирка от чайник изпълни кабината — той реши, че е шумът от спадащото налягане. Това, разбира се, беше глупаво — разхерметизацията е почти винаги тиха, докато не дойде взривът, но той предположи, че в сънищата всичко е възможно.

„Защото аз обичам сладкиши, а никога вече няма да мога да ги ям пак“ — каза Стив и захлипа още по-силно.

После пронизителният звук внезапно спря. Една усмихната и спокойна стюардеса — всъщност това беше Мелани Тревър — се появи и му каза, че пукнатината е открита и запушена. Брайън стана и я последва през самолета към главния салон, където Ан Куинлан Енгъл — неговата бивша жена — стоеше права в една малка ниша, от която бяха махнати седалките. Над прозореца до нея беше написана загадъчната и някак зловеща фраза „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“. Написана, в червено — цвета на опасността.

Ан беше облечена в тъмнозелената униформа на стюардеса на „Американ прайд“, което беше странно — тя беше рекламен директор на една агенция в Бостън и винаги гледаше с високомерие и леко вирнат тесен аристократичен нос към обслужващия персонал, с който летеше съпругът й. Тя затискаше с ръка пукнатина в корпуса на самолета.

„Виждаш ли, скъпи? — каза тя гордо. — Погрижила съм се за всичко. Дори няма значение, че ме удари. Простих ти.“

„Не прави това, Ан!“ — извика той, но вече беше твърде късно. Върху опакото на ръката й се появи гънка, повтаряща формата на пукнатината в корпуса. Тя ставаше все по-дълбока, като че ли разликата в наляганията безжалостно всмукваше ръката й навън. Пръв изчезна средният й пръст, после безименният, после показалецът и кутрето. Чу се силно изпукване, като от тапа на шампанско, извадена от престараващ се келнер, и цялата й ръка беше всмукана през пукнатината на самолета.

Все пак Ан продължи да се усмихва.

„Казва се «Л’анвоа»^[3], мили — промълви тя и ръката й започна да изчезва. Косата й се изплъзна от шнолата, която я държеше прибрана на тила, и се развя около лицето й като перест облак. — Винаги си слагам този парфюм, не помниш ли?“

Брайън си спомни… сега си спомни. Но вече нямаше значение.

„Ан, върни се!“ — изкрещя той.

Тя продължи да се смее, докато ръката й бавно потъваше в пустотата извън самолета. — „Изобщо не боли, Брайън — повярвай ми.“

Ръкавът на униформения й жакет на компанията „Американ прайд“ се развя и Брайън видя как плътта й потече през пукнатината като гъсто бяло желе. Приличаше на лепило „Елмър“.

„“Л’анвоа", помниш ли?" — попита Ан, докато се изцеждаше през пукнатината и сега Брайън го чу отново — онзи звук, който поетът Джеймс Дики някога беше нарекъл „необятно примамлив космически звук“. Той постоянно се усилваше и променяше тона си, а сънят избледняваше. Докато накрая от свистене на вятъра звукът се превърна в човешки глас.

Брайън изведнъж отвори очи. За миг остана объркан от силата на съня, но само за миг — професията му беше свързана с големи рискове и отговорности — професия, в която една от абсолютно необходимите предпоставки беше бързата реакция. Той се намираше не на полет 7, а на полет 29, не от Токио за Лос Анджелис, а от Лос Анджелис за Бостън, където беше Ан — вече мъртва, но не жертва на разхерметизация, а на пожар в кооперацията и на крайбрежния булевард „Атлантик авеню“. Но звукът не преставаше.

Беше момиченце, което пищеше пронизително.

5

— Ще ми отговори ли някой, моля? — попита Дина Белман с нисък ясен глас. — Съжалявам, но леля ми я няма, а аз съм сляпа.

Никой не й отговори. На четиридесет реда или две отделения пред нея капитан Брайън Енгъл сънуваше, че навигаторът му плаче и яде датски сладкиши.

Чуваше се само монотонният тътен на реактивните двигатели.

Паниката отново замъгли съзнанието й и Дина направи единственото нещо, което й дойде наум, за да я преодолее — откопча предпазния си колан, стана и излезе на пътеката между седалките.

— Ало? — попита тя с по-висок глас. — Ало, има ли някой?

Отново нямаше отговор. Дина заплака. Въпреки това не загуби самообладание и бавно тръгна по пътеката. „Все пак брой — трескаво я предупреждаваше част от съзнанието й. — Брой колко реда минаваш, защото ще се загубиш и няма да намериш обратния път.“

Спря до реда седалки точно пред този, на който бяха седели тя и леля Вики, и се наведе с изпънати ръце с разперени пръсти. Знаеше, че там има един мъж, защото леля Вики беше говорила с него само минута преди самолетът да излети. Когато той й отвърна, гласът му идваше от мястото точно пред седалката на Дина. Тя знаеше как да отбелязва местата на гласовете — това беше част от живота й. Обичайна част от битието също като дишането. Спящият мъж щеше да подскочи, когато протегнатите й пръсти се докоснеха до него, но не я беше грижа.

Само че мястото беше празно.

Абсолютно празно.

Дина се изправи отново — страните й бяха мокри, главата й пулсираше в ужас. Те не можеха да са в тоалетната заедно, нали? Разбира се, че не.

Може би има две тоалетни. В толкова голям самолет сигурно има две тоалетни.

Само че и това нямаше значение.

Леля Вики по никакъв начин нямаше да остави чантичката си. Дина беше сигурна в това.

Тръгна бавно напред, спираше до всеки ред места и опипваше двете най-близки — първо от лявата, после от дясната страна.

На едно от тях напипа още една чантичка, на друго — нещо като куфарче, писалка и бележник на трето. На още две намери слушалки. Върху вторите слушалки усети нещо лепкаво. Разтърка пръсти, после направи гримаса и ги обърса в калъфката за глава на облегалката. Ушна кал. Не можеше да я сбърка.

Дина Белман продължи да се движи опипом по пътеката вече без да внимава толкова. Нямаше значение. Не бръкна в ничие око, не ощипа ничия буза, не дръпна ничия коса.

Всички места, които провери, бяха празни.

„Не може да бъде — помисли си тя в ужас. Просто не може да бъде! Всички бяха тук, когато се качихме в самолета! Чух ги! Почувствах ги! Помирисах ги! Къде са отишли всички?“

Не знаеше, но знаеше, че ги няма — беше все по-сигурна в това.

По някое време, докато тя беше спала, леля й и всички останали от полет 29 бяха изчезнали.

„Не! — разумната част на съзнанието й протестираше с гласа на госпожица Лий. — Не, това е невъзможно, Дина! Ако всички са си отишли, кой управлява самолета?“

Започна да се движи по-бързо, хващаше се с ръце за облегалките, слепите й очи зад тъмните стъкла на очилата бяха широко отворени, дантелата на розовата й пътна рокля се вееше. Беше загубила бройката, но в сравнение с по-голямата й грижа — продължаващата тишина, това не беше толкова важно.

Спря отново и опипа с протегнати ръце мястото от дясната си страна. Този път напипа коса… но мястото й съвсем не беше където трябва. Косата беше на седалката — как така?

Ръцете й се сключиха около нея… и я повдигнаха. Тя внезапно осъзна ужасната истина.

„Коса е, но човека го няма. Това е скалп. Държа скалпа на мъртвец!“

Точно тогава Дина Белман отвори уста и издаде писъците, които събудиха капитан Брайън Енгъл от съня му.

6

Албърт Коснър беше се подпрял на бара и пиеше от уискито, наречено „брадва“. От дясната му страна бяха братята Ърп — Уайът и Върджил, а от лявата — Док Холидей^[4]. Тъкмо вдигна чашата си, за да се чукнат, когато в бара „Серджо Леоне“^[5] влетя някакъв мъж с дървен крак.

— Бандата на Далтън! — извика той. — Бандата на Далтън нахлу в Додж!

Уайът спокойно се обърна към него. Лицето му беше тясно, загоряло и красиво. Много приличаше на Хю О’Брайън.

— Това тук е Тумбстоун, Мъфин — каза той. — Я се стегни и се дръж като мъж.

— Добре де, където и да сме, те нахлуват! — възкликна Мъфин. — По-по-побеснели са, Уайът! Наи-и-и-стина са по-побеснели!

Сякаш за да потвърдят думите му, отвън затрещяха изстрели — тежкият гръм на револвери калибър 44, армейски образец (вероятно откраднати), се смесваше с камшичните експлозии от карабините „Гаранд“.

— Внимавай да не напълниш гащите, Мъфи — каза Док Холидей и килна шапката си назад. Албърт не се изненада кой знае колко, като видя, че Док приличаше на Робърт де Ниро. Винаги беше смятал, че ако някой подхожда за ролята на туберкулозния зъболекар, то това е именно Де Ниро.

— Какво ще кажете, момчета? — попита Върджил Ърп и се огледа. Върджил не приличаше на никого.

— Да тръгваме — каза Уайът. — До гуша ми дойде тази проклета банда на Клантън.

— Бандата на Далтън, Уайът — каза тихо Албърт.

— Не ме е грижа, дори и да е на Джон Дилинджър и Готиния Флойд красивото момче! — възкликна Уайът. — С нас ли си, или не, Ас?

— С вас съм — каза „Аса“ Албърт Коснър с тих, но застрашителен тон на роден убиец. Докосна с една ръка дръжката на револвера си „Бънтлайн“, специална изработка, а другата вдигна към темето си, за да провери дали е на място еврейската му шапчица. На място беше.

— Добре, момчета — каза Док. — Да вървим да пуснем малко кръв на Далтъновци.

Тръгнаха заедно и четиримата и излязоха през двойната врата точно в момента, когато камбаната на баптистката църква на Тумбстоун биеше дванайсет на обяд.

Бандата на Далтън препускаше по главната улица в лудешки галоп, стреляйки безразборно по прозорци и фасади. Изстрелите направиха цистерната пред магазина на Дюк — „Търговия и ремонт на оръжие с гаранция“ — на фонтан.

Айк Далтън пръв видя четиримата мъже на прашната улица — с разкопчани палта, дръжките на пистолетите пред пешовете. Рязко спря коня си, който се вдигна на задните си крака и изцвили, а муцуната му се покри с пяна. Айк Далтън приличаше малко на Рътгер Хоуър.

— Я виж кой бил тук! — ухили се той. — Това е Уайът Ърп и хубавичкото му братче Върджил.

Емет Далтън (който приличаше на Доналд Съдърланд след месец безсънни нощи) спря до Айк.

— И тяхното хомо-приятелче, зъболекарят — изръмжа той. — Кой друг иска? — после погледна към Албърт и пребледня. Презрителната усмивка на устните му увехна.

Поу Далтън спря коня си до двамата си сина. Беше направо копие на Слим Пикънс.

— Господи — прошепна Поу. — Това е Коснър, Аса!

Франк Джеймс спря до Поу. Лицето му беше с цвета на мръсен пергамент.

— По дяволите, момчета! — извика той. — Нямам нищо против да нападнем един-два града, за да разсеем скуката, но никой не ми каза, че тук ще бъде Евреина от Аризона!

Албърт Коснър — Аса, известен от Седалия до Горещите извори като Евреина от Аризона, направи крачка напред. Ръката му надвисна над дръжката на „Бънтлайн“-а. Изплю встрани тютюна, който дъвчеше, без да сваля студените си сиви очи от дъските за обявления, окачени на пет-шест метра пред него.

— Хайде, почвайте, момчета — каза Евреина от Аризона. — По моите сметки адът не се е напълнил и наполовина.

Бандата на Далтън се хвана за оръжията точно когато от камбанарията на баптистката църква в Тумбстоун в горещия пустинен въздух прозвуча последният удар — дванайсетият на часовника. Аса посегна към револвера си, извади го светкавично и с дланта на лявата си ръка задърпа ударника, изпращайки струя смърт, калибър 45, към бандата на Далтън. В този момент някакво момиченце, което стоеше пред Хотел „Лонгхорн“, започна да пищи.

„Няма ли някой да накара това копеле да млъкне — помисли си Аса. — Какво й влиза в работата? Аз ще се оправя с тези тук. Не случайно ме наричат най-бързия евреин на запад от Мисисипи.“

Но писъкът продължи, разсичайки въздуха, който започна да потъмнява, и накрая всичко започна да се разпада.

За миг Албърт изпадна в нищото — загуби се в тъмнината, през която изскачаха и се завъртаха във вихър части от неговия сън. Единствено постоянен беше ужасният писък — звучеше като свирка на забравен върху огъня чайник.

Отвори очи и се огледа. Беше на мястото си в предната част на салона на самолета полет 29. Откъм задната част по пътеката между седалките идваше момиченце на около десет или дванайсет години с розова рокля и смешни тъмни очила.

„Какво е това, до някаква кинозвезда ли?“ — помисли си той и неизвестно защо се уплаши. Защо любимият му сън завършваше така странно?

— Хей! — извика той, но леко, за да не събуди, останалите пътници. — Хей, малката! Какво има?

Момиченцето рязко обърна глава към звука на гласа му. Тялото й се обърна миг по-късно и тя се блъсна в една от седалките от централната част на кабината с по четири места на ред. Удари се в нея с бедра, отскочи и падна назад върху страничната облегалка на едно от местата на лявата страна. Падна върху седалката, краката й се вирнаха.

— Къде сте? — крещеше тя — Помощ! Помощ!

— Ало, стюардеса! — извика Албърт разтревожен и разкопча предпазния си колан. Стана, измъкна се от седалката си, обърна се към пищящото момиченце… и спря. Беше се обърнал към задната част на самолета и това, което видя, го накара да замръзне на мястото си.

Първата мисъл, която му мина през ума, беше: „Все пак нямаше нужда да се безпокоя, че ще събудя останалите пътници.“

Стори му се, че целият главен салон на „Боинг 767“ е празен.

7

Брайън Енгъл беше стигнал почти до преградата, която разделяше салоните на първа класа и бизнес-класата, когато осъзна, че салонът на първа класа е почти празен. Спря само за миг, след това тръгна отново. Може би останалите бяха напуснали местата си, за да видят кой крещи.

Разбира се, знаеше, че не е така; достатъчно дълго беше управлявал самолети с пътници и познаваше груповата им психология. Когато някой извършваше странна постъпка, другите дори не помръдваха. След като влезеха в металната птица, заемеха местата си и пристегнеха коланите си, повечето от въздушните туристи просто се отказваха от възможността да предприемат индивидуални действия. Извършеха ли тези няколко прости неща, решаването на всички проблеми ставаше отговорност на екипажа. Персоналът на авиолиниите наричаше пътниците гъски, но всъщност те се държаха като овце — качество, което много допадаше на повечето екипажи. Така беше по-лесно да се справят с нервните пътници.

Но тъй като едва ли можеше да направи нещо друго, което да е поне малко разумно, Брайън продължи напред, без да обръща внимание на това, което знаеше. Съзнанието му все още плуваше между остатъците от собствения му сън, а част от него беше убедена, че викащата беше Ан, че той ще я открие в средата на салона как запушва с ръката си пукнатината под плаката, на който пише: „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“.

В бизнес-салона имаше само един пътник — възрастен мъж в кафяв костюм с жилетка.

Плешивата му глава меко отразяваше светлината, хвърляна от нощната му лампа. Ръцете му, подути от артрит, бяха скръстени върху закопчалката на предпазния му колан. Беше заспал дълбоко и хъркаше шумно, без да обръща внимание на врявата.

Брайън нахлу в главния салон и тук движението му най-накрая беше спряно от невероятна картина. Видя един тийнейджър, който стоеше до момиченце, паднало в седалка от левия ред. Момчето обаче не гледаше към детето, а беше вперило поглед към задната част на самолета. Долната му челюст беше увиснала почти до кръглата яка на фланелката с надпис „Кафе Хардрок“.

Първата реакция на Брайън беше почти същата, както на Албърт Коснър: „Боже, целият самолет е празен!“

Тогава видя как една жена от дясната страна на самолета стана и тръгна по прохода, за да види какво се е случило. Беше унесена и подпухнала като човек, току-що събуден от здрав сън със силно разтърсване. По средата на салона, в централния проход, млад мъж с пуловер с яка тип поло се беше навел от седалката си и гледаше към момиченцето с безизразни очи. Друг мъж, към шейсетте, стана нерешително от мястото си близо до Брайън. Беше облечен в червена фланелена риза и изглеждаше като ударен с мокър парцал. Разрошената му коса се виеше на къдри в прическа „побъркан учен“.

— Кой крещи? — попита той Брайън. — Да не би нещо да е станало със самолета, господине? Падаме ли?

Момиченцето спря да крещи. Заизмъква се от седалката, в която беше паднало, после политна в другата посока. Момчето я хвана точно навреме — движеше се поразително бавно.

„Къде ли са отишли? — помисли Брайън. — Мили Боже, къде са отишли всички?“

Краката му сега го движеха към тийнейджъра и момиченцето. Мина покрай друга пътничка, която продължаваше да спи — момиче на около седемнайсет години. Устата й беше отворена в грозна прозявка, дишането й беше тежко и сухо.

Стигна до тийнейджъра и момиченцето в розовата рокля.

— Ей, къде са всички? — попита Албърт Коснър. Обгърна с ръка раменете на хлипащото дете, но без да гледа към него — очите му неспокойно шареха напред-назад по почти пустия главен салон. — Да не са слезли на някое летище, докато съм спал?

— Леля я няма — хлипаше момиченцето. — Леля Вики! Помислих, че самолетът е празен! Помислих, че съм останала сама! Къде е леля, къде е? Искам леля!

Брайън коленичи за малко до нея, така че да бъдат приблизително на едно равнище. Забеляза тъмните й очила и си спомни, че я беше видял да се качва с русата жена.

— Нищо ти няма — каза той. — Нищо ти няма, малка госпожице. Как се казваш?

— Дина — изхлипа тя. — Не мога да намеря леля. Аз съм сляпа и не мога да я видя. Събудих се и мястото й беше празно?

— Какво става? — попита младежът с полото. Говореше над главата на Брайън, без да обръща внимание нито на него, нито на Дина — говореше на момчето с фланелката „Кафе Хардрок“ и на другия мъж с фланелената риза. — Къде са всички?

— Нищо ти няма, Дина — повтори Брайън. — Тук има и други хора. Чуваш ли ги?

— Да. Чувам ги. Но къде е леля Вики? И кой е убит?

— Убит? — попита рязко една жена. Онази от дясната страна. Брайън я погледна за миг и видя, че е млада, тъмнокоса, красива. — Някой убит ли е? Отвлечени ли сме?

— Никой не е убит — каза Брайън. Трябваше да каже нещо. Чувстваше се странно — като лодка, която се е откъснала от котвата си. — Успокой се, миличка.

— Аз пипнах косата му! — настояваше Дина. — Някой беше отрязал КОСАТА МУ!

Твърде много му беше да се оправя и с това и той го пропусна покрай ушите си. Но мисълта, която по-рано бе хрумнала на Дина, внезапно го порази със смразяваща сила — кой, по дяволите, управляваше самолета?

Брайън стана и се обърна към възрастния мъж с червената риза.

— Трябва да отида отпред — каза той. — Останете при момиченцето.

— Добре — каза мъжът с червената риза. — Но какво става?

При тях дойде мъж на около трийсет и пет години, облечен в изгладени джинси и оксфордска риза. За разлика от останалите той изглеждаше абсолютно спокоен. Извади рогови очила от джоба си, с размах ги разтвори и си ги сложи.

— Май ни липсват малко пътници, нали? — каза той. Британският му акцент беше почти толкова чист, колкото и ризата му. — А какво става с екипажа? Някой знае ли?

— Точно това ще разбера — каза Брайън и тръгна. На излизане от главния салон се обърна назад и бързо преброи пътниците. Още двама се бяха присъединили към групата около момичето с тъмните очила. Едната беше младото момиче, което беше спало така тежко — поклащаше се на краката си, като че ли беше пияна или упоена. Другият беше възрастен господин в изтъркано спортно сако. Общо осем души. Прибави към тях себе си и човека в салона на бизнес-класата, който, поне досега, беше проспал всичко.

Десет души.

„За бога, къде са всички останали?“

Не беше обаче сега моментът да се безпокои за това — имаше да решава по-важни проблеми. Брайън бързо тръгна напред, като с крайчеца на окото си погледна плешивия старец, който дремеше в салона на бизнес-класата.

8

Офисът, сгушен — зад киноекрана между двете отделения на първа класа, беше празен. Празна беше и кухнята, но в нея Брайън видя нещо изключително неприятно — количката за напитки стоеше напреки на коридора до дясната тоалетна. На долния й рафт имаше няколко използвани чаши.

„Тъкмо са се приготвяли за сервиране на напитки — помисли си той. — Когато това се е случило, каквото и да е било «това», тъкмо са изкарвали количката. Използваните чаши са събраните, преди да излезем на пистата. Така че каквото и да се е случило, трябва да се е случило в първия половин час след излитането, може би малко след това — нямаше ли някакви сведения за въздушни бури над пустинята? Май че да. А и тази глупост за северното сияние.“

За момент Брайън беше почти убеден, че последното е част от съня му — толкова странно беше — но по-внимателно припомняне го убеди, че го беше казала наистина Мелани Тревър.

„Това е без значение — но какво се е случило? За Бога, какво?“

Не знаеше, но знаеше, че видът на изоставената количка за напитки поражда у него ужас и суеверен страх. Само за миг си помисли, че така трябва да са се чувствали първите, които са се качили на борда на кораба „Мария Селеста“^[6] и са видели напълно изоставен кораб, въпреки че всички платна били вдигнати, масата на капитана била сложена за вечеря, всички въжета били старателно навити и от лулата на някой от моряците все още се издигал дим?

Брайън с върховно усилие отхвърли тези вцепеняващи мисли и тръгна към вратата между офиса и пилотската кабина. Почука. Както и очакваше, не получи отговор. И въпреки че знаеше, че е безполезно, сви ръката си в юмрук и заудря по вратата.

Нищо.

Опита да завърти дръжката. Вратата не се отваряше. Това беше според установения стандарт в епохата на отвличането на самолети до Хавана, Ливан и Техеран. Можеха да я отворят само пилотите. Брайън можеше да управлява този самолет… но не оттук.

— Ей! — извика той. — Ей, момчета! Отворете вратата!

Нямаше нужда да го прави. Стюардесите ги нямаше. Почти всички пътници ги нямаше; Брайън Енгъл можеше да се обзаложи, че екипажа от летци на „Боинг 767“, състоящ се от двама души, също го нямаше.

Реши, че полет 29 се движи на изток на автопилот.

1

Брайън беше помолил възрастния мъж с червената риза да наглежда Дина, но веднага, щом Дина чу жената от дясната редица — тази с красивия млад глас, — тя уплашено се залепи за нея, притисна се и потърси ръката й с някаква плаха решителност. След годините, прекарани с госпожица Лий, Дина можеше да разпознава учителите по гласа. Тъмнокосата жена доста охотно я хвана за ръка.

— Как каза, че ти е името, миличка? Дина ли?

— Да — каза Дина. — Аз съм сляпа, но като ме оперират в Бостън, ще мога да виждам отново. Вероятно ще мога да виждам. Докторите казват, че има вероятност седемдесет процента, че ще мога да виждам нещо, а четирийсет процента — че ще виждам напълно. Как се казваш?

— Лоръл Стивънсън — каза тъмнокосата жена. Очите й все още изучаваха главния салон и лицето й, изглежда, не беше в състояние да промени началния си израз — поразително неверие.

— Лоръл — това значи лаврово цвете, нали? — попита Дина. Тя говореше с трескава възбуда.

— Ъхъ — каза Лоръл.

— Извинете ме — каза мъжът с очилата в рогови рамки и британския акцент. — Ще отида отпред да помогна на нашия приятел.

— Ще дойда и аз — каза възрастният мъж с червената риза.

— Искам да знам какво става тук — рязко възкликна мъжът с полото. Лицето му беше мъртвобледо с изключение на две яркочервени петна на бузите. — Искам да знам какво става веднага.

— Не съм изненадан ни най-малко — каза англичанинът и закрачи напред. Мъжът с червената риза го последва. Момичето със сънения поглед бавно тръгна след тях, после спря при преградата между главния салон и бизнес-салона, като че ли не беше сигурна къде се намира.

Възрастният господин с изтърканото спортно сако отиде до прозореца на левия борд, облегна се на него и започна да се взира навън.

— Какво виждате? — попита Лоръл Стивънсън.

— Тъмнина и планини — каза мъжът със спортното сако.

— Скалистите планини ли? — попита Албърт. Мъжът с изтърканото спортно сако кимна.

— Мисля, че да, момко.

Албърт също реши да отиде напред. Той беше на седемнайсет години, беше жестоко интелигентен, а тази вечер въпросът с повишена трудност за него беше същият: кой управлява самолета?

После реши, че няма значение… поне за момента. Движеха се гладко напред, така че вероятно имаше някой, и дори ако този някой се окажеше нещо — с други думи, автопилот — нищо не можеше да се направи. Като Албърт Коснър, той беше талантлив цигулар — не съвсем вундеркинд — и отиваше да следва в Музикалния колеж в Бъркли. Като „Аса“ Коснър, той беше (поне в сънищата си) най-бързият евреин на запад от Мисисипи, ловецът на награди, който почиваше в събота, внимаваше да не ляга с обувки на леглото и винаги гледаше с едно око към главната възможност, а с другото — за някой добър кашерен ресторант по прашния път. „Аса“, предполагаше той, беше неговият начин да се запази от любещите родители, които не му разрешиха да играе бейзбол в Младежката лига, защото можело да повреди талантливите си ръце, и които бяха убедени, че всяко кихане е начало на пневмония. Той беше цигулар-стрелец — интересно съчетание — но не разбираше и бъкел от самолети. А момиченцето беше казало нещо, което едновременно го заинтригува и накара кръвта му да застине. „Аз почувствах косата му! — беше казала тя. — Някой беше отрязал КОСАТА МУ!“

Той се отдели от Лоръл и Дина (мъжът с дрипавото спортно сако беше отишъл до десния борд на самолета, за да погледне през прозореца, а мъжът с полото вървеше напред, за да помогне на другите — беше присвил очи като побойник) и се захвана да проследи пътя, който беше изминала Дина покрай левия проход между седалките.

„Някой беше отрязал КОСАТА МУ!“ — беше казала тя и след като мина покрай няколко реда, Албърт видя за какво ставаше дума.

2

— Надявам се — каза англичанинът, — че пилотската фуражка, която забелязах на едно от местата в първа класа, принадлежи на вас.

Брайън стоеше пред заключената врата с наведена глава и мислеше усилено. Когато англичанинът заговори зад него, той се стресна и се завъртя на пети.

— Не исках да ви прекъсвам — каза учтиво англичанинът. — Казвам се Ник Хоупуел. — Той протегна ръка.

Брайън я стисна. Докато правеше това, изпълнявайки своята половина от древния ритуал, реши, не всичко трябва да е сън. Бяха го предизвикали страшният полет от Токио и съобщението, че жена му Ан е мъртва.

Част от съзнанието му знаеше, че не е така, точно както част от съзнанието му беше осъзнала, че писъкът на момиченцето нямаше нищо общо с изоставения салон на първа класа, но той се хвана за тази мисъл, също както се беше хванал за другата преди малко. Щом помагаше, защо не? Всичко друго беше лудост — до такава степен, че даже опитите да мисли го караха да се чувства болен и трескав. Освен това нямаше никакво време за мислене — просто нямаше време, и той откри, че този факт също носи някакво облекчение.

— Брайън Енгъл — каза той. — Радвам се да се запознаем, въпреки че обстоятелствата са… — Той безпомощно сви рамене. Какви точно бяха обстоятелствата? Не можеше да се сети за прилагателно, което да ги опиеш точно.

— Малко странни, нали? — съгласи се Хоупуел. — Предполагам, че точно сега е по-добре да не мислим за тях. Отговаря ли екипажът?

— Не — каза Брайън и, объркан, силно удари с юмрук по вратата.

— Леко, леко — успокои го Хоупуел. — Кажете ми за фуражката, господин Енгъл. Нямате представа какво удоволствие и облекчение би било за мен да мога да се обръщам към вас с „капитан Енгъл“.

Брайън се усмихна насила.

— Аз съм капитан Енгъл — каза той, — но при тези обстоятелства мисля, че може да ме наричате Брайън.

Ник Хоупуел сграбчи ръката на Брайън и пламенно я целуна.

— Вярвам, че е по-добре да ви наричам „Спасителю“ — каза той. — Имате ли нещо ужасно много против?

Брайън отметна глава назад и се засмя. Ник се засмя с него. Стояха пред заключената врата в един почти празен самолет и се смееха неудържимо. Мъжът с червената риза и мъжът с полото ги изгледаха, сякаш и двамата бяха полудели.

3

В продължение на няколко мига Албърт Коснър задържа косата в дясната си ръка, разгледа я замислено. Беше черна и лъскава на светлината на лампите, с подходяща за нея кожа. Не се учудваше, че тя беше изплашила до смърт момиченцето. Би изплашила и него, ако не можеше да я види.

Хвърли перуката обратно на седалката, погледна чантичката, която беше оставена на съседното място, после погледна по-отблизо това, което се намираше до чантичката. Беше златна венчална халка. Вдигна я, разгледа я, след това я остави обратно. Тръгна бавно към задната част на самолета. За по-малко от минута Албърт се сблъска с толкова чудеса, че забрави всичко друго — кой управлява самолета и как щяха да се измъкнат оттук, ако го управляваше автопилот.

Пътниците на полет 29 ги нямаше, но те бяха оставили след себе си приказно (и донякъде объркващо) съкровище. Албърт намираше бижута почти на всяко място — главно венчални пръстени, но имаше и диаманти, изумруди и рубини. Имаше обеци — повечето от тях бяха изкуствени, но някои му се сториха твърде скъпи. Майка му имаше няколко скъпи бижута, но и най-добрите от тях в сравнение с някои от тези приличаха на покупки от улична разпродажба. Имаше игли за вратовръзки, колиета, копчета за ръкавели, гривни с гравирани имена. Също и часовници, часовници, часовници. От „Таймекс“ до „Ролекс“, изглежда, бяха поне двеста — оставени на седалките, на пода между тях, в проходите. Блестяха на светлината на лампите.

Имаше поне шейсет чифта очила. С телени, рогови и златни рамки. Имаше старомодни очила, смешни очила и очила с инкрустирани изкуствени брилянти.

Имаше катарами на колани, безопасни игли и купчини дребни пари. Без банкноти, но пък поне четиристотин долара в монети по двайсет и пет, десет, пет и един цент. Имаше портфейли — не толкова много, колкото бяха чантички, но все пак поне една дузина от фини кожени до пластмасови. Имаше джобни ножчета. Имаше поне дузина джобни калкулатори.

Също и странни неща. Той вдигна пластмасов цилиндър с цвета на плът и го разглежда почти трийсет секунди, преди да реши, че това наистина е изкуствен член и бързо да го върне обратно. Имаше малка златна лъжичка на фина златна верижки. Тук-там на седалките и на пода проблясваха отломки от метал главно сребро, но също и злато. Той вдигна някои от тях, за да се увери в преценката на собствения си удивен разум — някои от тях бяха зъбни коронки, но повечето бяха пломби от зъби. А на един от задните редове намери две малки стоманени пръчици. Разглежда ги няколко мига, докато разбере, че това са хирургически гвоздеи и мястото им е било не на пода на почти напуснатия самолет, а в коляното или рамото на някой пътник.

Откри още един пътник — млад мъж с брада, който се беше изтегнал на две седалки на последния ред, шумно хъркаше и издаваше миризма като от пивоварна.

На две места от него намери приспособление, което приличаше на сърдечен стимулатор.

Албърт стоеше в задната част на самолета и гледаше напред голямата празна тръба на самолетния корпус.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той с тих треперещ глас.

4

— Искам да знам какво точно става тук! — каза с висок глас мъжът с полото. Той влезе в служебното помещение в предната част на първа класа като предводител на армия, който планира превземането на вражеското укрепление.

— Сега ли? Тъкмо смятаме да разбием ключалката на тази врата — каза Ник Хоупуел и изгледа Полото с ясния си поглед. — Изглежда, че екипажът на самолета е абдикирал заедно с всички останали, но все пак имаме късмет. Моят нов познат тук е пилот, който този път е — просто пътник и…

— Някой тук наистина е просто пътник, и то без билет — каза Полото, — и аз смятам да открия кой, повярвайте ми. — Той се промуши покрай Ник, без да го погледне, и се изправи лице в лице срещу Брайън — агресивен като играч на бейзбол, който оспорва решението на съдията. — В „Американ прайд“ ли работите, приятелю?

— Да — каза Брайън, — но защо не оставим това засега, господине? Важно е…

— Ще ви кажа какво е важно! — извика Полото. Устата на Брайън се напълни със слюнка и той едва успя да потисне изненадващия и силен импулс да обхване с ръце шията на този нахалник и да провери докъде може да извие главата му, преди нещо вътре да изпращи. — Аз имам среща в „Пруденшъл сентър“ с представители на Международния съюз на банкерите в девет часа тази сутрин! Точно в девет часа! Купих си билет за този полет с пълно доверие и нямам намерение да закъснявам за срещата си! Искам да знам три неща: кой е разрешил извънредно кацане на този самолет, докато съм спал, къде е било това кацане и защо е извършено?

— Гледали ли сте някога „Звездна писта“? — изведнъж попита Ник Хоупуел.

Лицето на Полото, налято със сърдита кръв, се изкриви. Изражението му показваше, че смята англичанина за напълно луд.

— За какво говорите, по дяволите?

— Чудесна американска програма — каза Ник. — Научна фантастика. Проучване на непознати нови светове, като този, който явно съществува в главата ви. И ако веднага не си затворите плювалника, идиот такъв, с удоволствие ще ви демонстрирам известната хватка за пришиване „вулкан“ на господин Спок.

— Не ми говорете по такъв начин! — изръмжа Полото. — Знаете ли кой съм аз?

— Разбира се — каза Ник. — Вие сте един малък мръсен досадник, който е объркал бордната си карта с пълномощията на Най-великия началник на вселената. Освен това сте силно изплашен. Това не е забранено, но вие сте застанали на пътя ни.

Лицето на Полото сега се беше наляло с кръв толкова, че Брайън започна да се бои, че главата му ще експлодира. Някога беше гледал филм, в който се беше случило нещо такова. Не искаше да го вижда в реалния живот.

— Не можете да ми говорите така! Дори не сте американски гражданин!

Ник Хоупуел се придвижи толкова бързо, че Брайън почти не видя какво се случи. За миг мъжът с полото крещеше в лицето на Ник, докато Ник си стоеше спокойно до Брайън с ръце върху хълбоците на изгладените си джинси. След миг носът на Полото беше твърдо хванат между първия и втория пръст на дясната ръка на Ник.

Полото се опита да се отскубне. Пръстите на Ник стиснаха по-здраво… и после ръката му леко се изви — с жест, с който се завинтва винт или се навива будилник. Полото измуча.

— Мога да го счупя — каза тихо Ник. — Най-лесното нещо на света, повярвайте ми. — Полото се опита да се отскубне. Ръцете му безуспешно блъскаха ръката на Ник. Ник изви ръка отново и Полото отново измуча. — Май че не ме чухте. Мога да го счупя. Разбирате ли? Ако ме разбирате, дайте знак. — Той изви носа на Полото за трети път. Този път Полото не измуча — той изкрещя.

— О, страхотно — каза иззад тях момичето, което приличаше на каменно. — Хватка за нос.

— Нямам време да разисквам вашите делови срещи — каза тихо Ник на Полото. — Нито пък имам време да се разправям с този истеричен маскарад. Попаднали сме в отвратително, объркано положение. Вие, господине, очевидно не ни предлагате решение на проблема и не възнамерявам по никакъв начин да ви позволя да го задълбочите. Ето защо смятам да ви изпратя обратно в главния салон. Джентълменът с червената риза…

— Дон Гафни — каза джентълменът с червената риза. Изглеждаше безкрайно учуден, както се чувстваше и Брайън.

— Приятно ми е — каза Ник. Все още държеше носа на Полото с удивителния си захват и Брайън видя струйка кръв по една от притиснатите ноздри на мъжа.

Ник го придърпа по-близо до себе си и заговори с топъл, предразполагащ глас.

— Ето, господин Гафни ще бъде вашият придружител. След като стигнете до главния салон, мой сърдити приятелю, ще седнете и здраво ще препашете през кръста си предпазния колан. По-късно, когато нашият капитан се увери, че не летим към някоя планина, сграда или друг самолет, може да ни се удаде възможност да обсъдим по-подробно текущата ситуация. В настоящия момент обаче вашето присъствие не е наложително. Разбирате ли всички неща, които ви казах?

Полото издаде измъчен, нещастен стон.

— Ако разбирате, моля направете ми услугата да вдигнете палци.

Полото вдигна нагоре един палец. Брайън видя, че нокътят му е с грижливо направен маникюр.

— Чудесно — каза Ник. — И още нещо. Когато пусна носа ви, може да почувствате желание за отмъщение. Именно да почувствате. Да се поддадете на желанието за отмъщение обаче, би било ужасна грешка. Искам да запомните, че това, което направих с носа ви, мога също толкова лесно да направя и с тестисите ви. По-точно, мога така да ги усуча, че когато ги пусна, наистина да полетите из салона като детско самолетче. Очаквам от вас да напуснете заедно с господин…

— Гафни — повтори мъжът в червената риза.

— Гафни, точно така. Извинете. Очаквам от вас да напуснете заедно с господин Гафни. Не трябва да протестирате. Няма да получите удовлетворение от възраженията си. Всъщност, ако кажете и една-едничка дума, ще се впуснете в изследване на непроучени досега области на болката. Вдигнете палци, ако разбирате това.

Полото размаха палец с такъв ентусиазъм, че за момент заприлича на стопаджия, който има диария.

— Точно така! — каза Ник и пусна носа му. Полото отстъпи една крачка, втренчен гневно в Ник Хоупуел — приличаше на котка, която току-що е била заляна с кофа студена вода. Сам по себе си неговият гняв не би разчувствал Брайън. В тази объркана ситуация обаче, той почувства съжаление към Полото. А сам се почувства силно объркан.

Полото вдигна ръка към носа си, за да се увери, че той все още е там. Тясна ивичка кръв, не по-широка от лентата за отваряне на пакет цигари, течеше от всяка от двете му ноздри. Върховете на пръстите му се изцапаха с кръв и той ги погледна невярващо. Отвори уста.

— Не бива, господине — каза Дон Гафни. — Човекът не лъже. По-добре елате с мен.

Той хвана Полото за ръката. За миг Полото се опъна на лекото дърпане на Гафни. Отново отвори уста.

— Лоша идея — му каза момичето, което приличаше на каменно.

Полото затвори уста и позволи на Гафни да го поведе обратно към задната част на салона за първа класа. Погледна веднъж през рамо с разширени от шока очи, после отново попипа носа си с пръсти.

Междувременно Ник беше изгубил интереса си към него. Той се взираше навън през един от прозорците.

— Вероятно сме над Скалистите планини — каза той — и, изглежда, сме на достатъчно безопасна височина.

Брайън погледна, за да се увери. Наистина бяха Скалистите планини и наглед бяха стигнали към средата на разстоянието. Той определи височината на полета на около 12 000 метра. Точно както му беше казала Мелани Тревър. Така че бяха наред… поне дотук.

— Хайде — каза той. — Помогнете ми да разбия тази врата.

Ник застана до него пред вратата.

— Мога ли аз да ръководя тази част от операцията, Брайън? Имам известен опит.

— Чувствай се като у дома си. — Брайън се зачуди как така Ник беше придобил опита си в извиване на носове и разбиване на врати. Мина му мисълта, че това вероятно е дълга история.

— Ще бъде от полза да знаем колко здрава е бравата — каза Ник. — Ако я ударим твърде силно, можем да се изстреляме право в кабината. Не бих желал да връхлетя върху нещо, което не би издържало тежестта ми.

— Не знам — искрено каза Брайън. — Но не мисля, че е извънредно здрава.

— Добре — каза Ник. — Обърни се с лице към мен — ти блъскаш с дясното рамо, аз с лявото.

Брайън се обърна.

— Ще броя. На три ще ударим с рамена. При удара леко приклекни — по-вероятно е да избием бравата, ако ударим вратата по-ниско. Не се хвърляй с всичка сила. Около половината. Ако това не е достатъчно, винаги можем да опитаме пак. Ясно ли е?

— Ясно.

Момичето, което вече изглеждаше по-будно и в течение на нещата, каза:

— Едва ли са оставили ключ под изтривалката или нещо такова, а?

Ник погледна изненадан към нея и после пак към Брайън.

— Има ли вероятност наистина да са оставили ключ някъде?

Брайън поклати глава.

— Боя се, че не. Това е предпазна мярка против терористи.

— Все пак пипето й сече, а?

Момичето му се усмихна неуверено. Ник се обърна към Брайън.

— Готови ли сме?

— Готови.

— Добре. Едно… Две… три!

Те налетяха към вратата и в идеален синхрон се снижиха точно преди да я ударят. Вратата се отвори изненадващо лесно. Между сервизното помещение и кабината имаше малък праг — не му стигаха десетина сантиметра, за да бъде наречен стъпало. Брайън го закачи с върха на обувката си и щеше да се строполи настрана в кабината, ако Ник не го беше хванал за рамото. Този човек беше пъргав като котка.

— Добре — каза той повече на себе си, отколкото на Брайън. — Да видим с какво имаме работа тук, нали?

5

Кабината беше празна. При вида й Брайън усети как ръцете и вратът му настръхват. Беше прекрасно да знаеш, че „Боинг 767“ може да прелети хиляди мили на автопилот, използвайки информация, която е програмирана в инерциалната му система за навигация — Бог му беше свидетел, че сам беше пролетял достатъчно мили по този начин — но съвсем друго беше да видиш две празни места. Това беше, което го накара да изтръпне. През цялата си кариера никога не беше виждал празна кабина по време на полет.

Сега виждаше. Уредите за управление се движеха сами, извършваха безкрайно малките корекции, необходими за поддържане на самолета по предначертания му курс до Бостън. Таблото светеше в зелено. Двете малки крилца на индикатора за поведението на самолета стояха спокойно над изкуствения хоризонт. Зад двата малки, наклонени напред, прозореца в ранното утринно небе мигаха един милиард звезди.

— О, страхотно — каза момичето тихо.

— Ку-ку — каза Ник едновременно с нея. — Я виж тук, приятелче.

Ник сочеше към полупразна чаша кафе на сервизния плот от лявата страна на мястото на пилота. До кафето имаше един датски сладкиш, от който бяха отхапани две хапки. Това внезапно върна Брайън в съня му и той силно потрепери.

— Каквото и да е било, станало е бързо — каза Брайън. — Виж и тук. И тук.

Той посочи първо към мястото на първия пилот и после към пода до мястото на втория пилот. В светлината на уредите за управление блестяха два ръчни часовника единият от тях водонепроницаем „Ролекс“, а другият — цифров „Пулсар“.

— Ако искате часовници, може да си изберете — каза един глас зад тях. — Там отзад има с тонове. — Брайън погледна през рамо и видя Албърт Коснър, който изглеждаше спретнат и много млад с малката си шапчица и фланелката с надпис „Кафе Хардрок“. До него стоеше възрастният господин с изтърканото спортно сако.

— Има ли наистина? — попита Ник. За пръв път, изглежда, беше загубил самообладание.

— Часовници, бижута и очила — каза Албърт. — Също и чантички. Но най-зловещото е, че има неща, които съм сигурен, че са от вътрешностите на хората. Неща като хирургически гвоздеи и сърдечни стимулатори.

Ник погледна Брайън Енгъл. Беше побледнял забележимо.

— Аз бях стигнал приблизително до същото заключение, както и нашият невъзпитан и приказлив приятел — каза той. — Че самолетът е кацнал някъде, по някаква причина, докато съм спал. Че повечето от пътниците — и екипажът също — някак си са били свалени.

— Ако беше започнало спускане, щях да се събудя веднага — каза Брайън. — Навик. — Откри, че не може да свали поглед от празните места, полуизпитата чаша кафе и полуизядения датски сладкиш.

— Нормално, аз бих казал същото — съгласи се Ник, — затова реших, че в питието ми е имало сънотворно.

„Не знам от какво се препитава този човек — помисли — си Брайън, но със сигурност не продава стари автомобили.“

— В моето питие нямаше сънотворно — каза Брайън, — защото аз не пих нищо.

— Аз също — каза Албърт.

— Във всички случаи не е било възможно да е имало кацане и излитане, докато сме спели — каза им Брайън. — Самолетът може да лети на автопилот, а „Конкорд“ може и да каца на автопилот, но за да излети, му трябва човешко същество.

— Значи не сме кацали — каза Ник.

— Не.

— Тогава къде са отишли всички, Брайън?

— Не знам — каза Брайън. Отиде до мястото на пилота и седна.

6

Полет 29 продължаваше на височина 12 000 метра, точно както му беше казала Мелани Тревър с курс 090. След час или два курсът щеше да се смени и самолетът щеше да завие на север. Брайън взе дневника на навигатора, погледна индикатора на скоростта и направи няколко бързи изчисления. След това си сложи слушалките.

— Центъра в Денвър, тук полет 29 на „Американ прайд“, приемам.

Включи на приемане… и не чу нищо. Абсолютно нищо. Нямаше дори шум, нямаше пукане, нямаше диспечери, нямаше други самолети. Провери положението на честотата на отговор: 7700 — точно колкото трябваше. След това превключи обратно на предаване.

— Центъра в Денвър, отговорете, тук полет 29 на „Американ прайд“, повтарям, — „Американ прайд“, трансконтинентален, имам проблем, Денвър, имам проблем.

Отново превключи на приемане. Заслуша се.

Тогава Брайън направи нещо, което накара сърцето на Албърт Коснър — „Аса“, да затупка по-бързо от страх: той удари с юмрук таблото за управление точно под радиоапаратурата. „Боинг 767“ беше пътнически самолет по последната дума на техниката. На такъв самолет не можеш да накараш радиото да проработи с бой. Това, което пилотът току-що беше направил, беше същото, което направи и той, когато се оказа, че старото му радио „Филко“, купено за долар на една разпродажба, не работи.

Брайън опита отново да се свърже с центъра в Денвър. И не получи отговор. Никакъв отговор.

7

До този момент Брайън беше стреснат и ужасно объркан. Сега започна да се чувства и уплашен — наистина уплашен. До този момент не беше имал време да се страхува. Желаеше все още да е така… но не беше.

Превключи радиото на аварийната честота и опита отново. Нямаше отговор. Заслуша се… и не чу абсолютно нищо. Това беше равносилно да набереш полицията в Манхатън и да чуеш запис, който ти казва, че всички са си отишли за празника. Когато викаш помощ на аварийната честота винаги получаваш бърз отговор.

„Поне досега“ — помисли си Брайън.

Превключи на УНИКОМ, където пилотите на частни самолети получаваха съвети за кацане на малките летища. Никакъв отговор. Заслуша се… и не чу абсолютно нищо. Просто не можеше да бъде. Пилотите на частни самолети дърдореха като гарги върху телефонна жица. Жена в самолет „Пайпър“ искаше да разбере какво ще е времето. Мъж в „Сесна“ би умрял от притеснение, ако не може да намери човек, който да съобщи на жена му, че води трима неочаквани гости на вечеря. Момчета в „Лиър“ искаха момичето от бюрото в летището „Арвада“ да съобщи на пътниците за техния чартърен полет, че закъснявала с петнайсет минути, но ако онези устискали още малко, все щели да успеят за бейзболния мач в Чикаго.

Само че нямаше нищо такова. Изглежда, всички гарги бяха отлетели и телефонните жици бяха празни.

Превключи отново на аварийната честота на Федералната авиационна служба.

— Денвър, обади се! Обади се веднага! Говори полет 29 на „Американ прайд“, отговори, по дяволите!

Ник докосна рамото му.

— Спокойно, приятелю.

— Кучето не иска да лае! — каза Брайън яростно. — Невъзможно е, но е точно така! Боже, какво става с тях, да няма някаква атомна война?

— Спокойно — повтори Ник. — Успокой се, Брайън и ми кажи какво искаш да кажеш с това, че кучето не иска да лае.

— Имам предвид Управлението на полети в Денвър — каза Брайън. — Това куче! Имам предвид аварийната честота на Федералната авиационна служба! Това куче! УНИКОМ — това куче също! Никога не съм…

Натисна друго копче, след това погледна към Ник и Албърт Коснър, застанали плътно един до друг.

— Няма никакъв УКВ радиофар от Денвър — каза той.

— Което значи?

— Което значи, че нямам радио, нямам навигационен фар от Денвър, а таблото ми показва, че всичко върви отлично! Което е лъжа. Няма как да не е лъжа.

Към повърхността на съзнанието му започна да се изтласква ужасна идея — издигаше се, както подпухнал труп изплува към повърхността на река.

— Ей, момче, погледни през прозореца. От лявата страна на самолета. Кажи ми какво виждаш.

Албърт Коснър погледна навън. Гледа известно време.

— Нищо — каза той. — Абсолютно нищо. Само края на Скалистите планини и началото на равнини.

— Никакви светлини?

— Не.

Брайън скочи на крака — чувстваше ги слаби и размекнати. Загледа се надолу.

Най-сетне Ник Хоупуел тихо каза:

— Денвър го няма, нали?

Брайън знаеше от картите на навигатора и от своето навигационно оборудване, че сега трябва да летят на по-малко от петдесет мили южно от Денвър… но под тях виждаше само тъмния безизразен пейзаж, с който започваха Големите равнини.

— Да — каза той. — Денвър го няма.

8

За момент в кабината настана пълна тишина, след това Ник Хоупуел се обърна към публиката, която в този момент се състоеше от Албърт, мъжа с дрипавото спортно сако и младото момиче. Ник силно плесна с ръце — като учителка в детска градина. Точна така звучеше и гласът му:

— Добре тогава! Обратно по местата си. Мисля, че тук ни трябва малко тишина.

— Ние пазим тишина! — възрази момичето и беше право.

— Смятам, че това, което има предвид джентълменът, е не само тишина, но и малко усамотяване — каза мъжът с дрипавото спортно сако. Говореше с възпитан тон, но меките му, разтревожени очи не се отделяха от Брайън.

— Точно това имам предвид — съгласи се Ник. — Моля!

— Ще се оправи ли той? — попита тихо мъжът с дрипавото спортно сако. — Изглежда доста разстроен.

Ник отговори със същия приглушен тон.

— Да — каза той. — Ще се оправи. Аз ще се погрижа за това.

— Хайде, деца — каза мъжът с дрипавото спортно сако. Той обгърна с една ръка раменете на момичето, а с другата — раменете на Албърт. — Да се върнем и да седнем. Пилотът ни трябва да си върши работата.

Ако питаха Брайън, нямаше нужда да понижават глас. Той беше като риба в поток, над който прелита ято птици. Звукът може и да стигне до рибата, но със сигурност не означава нищо за нея. Брайън упорито проверяваше всички радиовълни и превключваше от една зададена навигационна честота на друга. Беше безполезно. Нямаше Денвър, нямаше Колорадо Спринтс, нямаше Омаха. Нямаше нищо.

Почувства, че по страните му като сълзи тече пот, почувства как ризата му залепва за гърба.

„Сигурно мириша на пор — помисли си той — или на…“

Тогава изведнъж го осени идея. Превключи на честотата на военните самолети, въпреки че това беше абсолютно забранено от правилата. Стратегическото военновъздушно командване практически беше господар на Омаха. Те не можеха да не са в ефир. Те можеха да му кажат да се маха от честотата им, сигурно биха го заплашили с доклад до Федералната авиационна служба, но Брайън би приел това с радост. Може би първо щеше да им каже, че град Денвър явно е отишъл на почивка.

— Командването на военновъздушните сили, командването на военновъздушните сили, тук полет 9 на „Американ прайд“. Имаме проблем, голям проблем, чувате ли ме? Приемам. — И тук не излая куче.

Тогава Брайън почувства нещо — сякаш дръпнаха някакво резе в мозъка му и се отвори някаква врата — и цялото му съзнание започна бавно да пропада в някаква тъмна бездна.

9

В този миг Ник Хоупуел стисна силно рамото му близо до врата. Брайън подскочи в седалката си и почти извика. Обърна глава и видя лицето на Ник на по-малко от десет сантиметра от своето.

„Сега ще хване носа ми и ще започне да го извива“ — помисли си Брайън.

Ник не хвана носа му. Той заговори тихо, но съсредоточено, с немигащи очи, фиксирани върху Брайън.

— Виждам особен поглед в очите ти, приятелю, но няма нужда да те поглеждам в очите, за да разбера какво ти е. Чувам го в гласа ти и го виждам в начина, по който седиш на мястото си. Сега слушай, и слушай добре: паниката е забранена.

Брайън втренчи поглед в него, вкаменен от тези сини очи.

— Разбираш ли ме?

Той отговори с голямо усилие:

— Нямаше да съм в тази професия, ако изпадах лесно в паника, Ник.

— Знам — каза Ник, — но това е извънредна ситуация. Трябва да помниш обаче, че на този самолет има още една дузина или повече хора и работата ти е същата, каквато е била винаги: да ги свалиш на земята цели.

— Не е необходимо да ми обясняваш каква ми е работата — рязко отвърна Брайън.

— Боя се, че направих точно това — каза Ник, — но с облекчение трябва да споделя, че сега стопроцентово изглеждаш по-добре.

Брайън не само изглеждаше по-добре — той вече се чувстваше по-добре. Ник беше го боцнал в най-чувствителното му място — чувството му за отговорност. „Точно където искаше да ме боцне“ — помисли си той.

— Каква ти е професията, Ник? — попита той малко колебливо.

Ник отхвърли глава и се разсмя.

— Младши аташе в британското посолство, приятелю.

— Разправяй ги на баба ми.

Ник сви рамене.

— Е, така поне пише в документите ми и смятам, че е достатъчно добро. Ако са казвали нещо друго, то трябва да е било механик на Нейно величество. Поправям нещата, които трябва да се поправят. В този момент такова нещо си ти.

— Благодаря — каза Брайън малко засегнат, — но аз съм наред.

— Добре тогава — какво смяташ да правиш? Можеш ли да управляваш тези неща за насочване? Можеш ли да избягваш другите самолети?

— Мога да управлявам нормално с апаратурата на борда — каза Брайън. — Колкото до другите самолети — той посочи към екрана на радара, — това животно казва, че други самолети няма.

— Може да се окаже, че има — каза тихо Ник. — Може би радиото и радарът не могат да приемат, поне засега. Ти спомена атомна война, Брайън. Мисля, че ако имаше размяна на атомни удари, щяхме да разберем. Това обаче не значи, че не е станала някаква катастрофа. Знаеш ли за явлението, наречено електромагнитен импулс?

Брайън помисля за миг за Мелани Тревър. „О, имаме и сведения за северно сияние над пустинята Мохаве. Може да искате да останете буден, за да го видите…“

Можеше ли да бъде вярно? Някакво уродливо атмосферно явление?

Предполагаше, че е възможно. Но ако е вярно, как така не се чуваха, никакви шумове по радиото? Как нямаше смущения на вълните на екрана на радара? Защо беше тази мъртва тишина? А и как северното сияние можеше да бъде причина за изчезването на сто и петдесет или двеста пътници?

— Е? — попита Ник.

— Ти си страхотен механик, Ник — каза накрая Брайън, — но не мисля, че е електромагнитен импулс. Цялата апаратура на борда — включително автоматичното насочване — като че ли работи добре. — Той посочи към цифровата скала на компаса. — Ако бяхме получили електромагнитен импулс, тази тук, малката, щеше да се разтанцува. А сега стои закована.

— Така. Смяташ ли да продължиш към Бостън?

„Смяташ ли??“

При тези думи у Брайън изчезна и последната следа от паника. „Така е — помисли си той. — Сега аз съм капитанът на този кораб, и в края на краищата до това се свежда всичко. Трябваше да ми напомниш първо за това, приятелю, и щеше да ни спестиш доста неприятности.“

— На разсъмване да бъдем над летище Лоугън, без никаква представа какво се е случило на земята под нас или в останалата част на света? Няма начин.

— Тогава каква е целта ни? Или ти трябва време, за да помислиш по този въпрос?

Не му трябваше време. Останалите неща, които трябваше да направи, започнаха сами да се подреждат по местата си.

— Знам — каза той. — И мисля, че е време да кажем на пътниците. Така и така са останали малко.

Вдигна микрофона и точно тогава плешивият мъж, когото беше видял да спи в бизнес-отделението, промуши глава в кабината.

— Господа, би ли бил някой така любезен да ми каже какво е станало с целия обслужващ персонал в този самолет? — попита той подозрително. — Изкарах много добър сън… но сега бих желал да вечерям.

10

Дина Белман се почувства много по-добре. Хубаво беше да има други хора около нея, да почувства облекчаващото им присъствие. Тя седеше в малка група заедно с Албърт Коснър, Лоръл Стивънсън и мъжа с дрипавото спортно сако, който се беше представил като Робърт Дженкинс. Той беше, както каза, автор на повече от четирийсет криминални романа и пътуваше за Бостън, за да говори пред събрание на привърженици на мистериите.

— Сега — каза той — се оказвам включен в мистерия, която е много по-необикновена от всички мистерии, които съм се осмелил да напиша.

Четиримата бяха седнали в централното отделение, в предната част на главния салон. Мъжът с полото седеше в лявата редица от седалки малко зад тях, държеше кърпичка до носа си (преди няколко минути беше спрял кръвта с нея) и пушеше в горда самота. Дон Гафни седеше наблизо и не сваляше неспокоен поглед от него. Гафни заговори само веднъж, за да попита Полото как се казва. Полото не отговори. Той просто изгледа Гафни над смачкания букет на кърпичката си с тежък пълен с ненавист поглед.

Гафни не попита отново.

— Има ли някой и най-малката представа какво става тук? — почти се помоли Лоръл. — Утре трябваше да започне първата ми истинска отпуска от десет години насам и сега да се случи това.

Докато госпожица Стивънсън заговори, Албърт тъкмо гледаше право към нея. И щом тя спомена, че това било първата й истинска отпуска за десет години, той видя как очите й се обърнаха надясно и бързо премигаха три или четири пъти, като че ли в едно от тях беше попаднала прашинка. В съзнанието му се мярна мисъл, която прерасна в увереност — тази дама лъжеше. Той я погледна по-внимателно и не видя нищо забележително: жена с особена повяхваща красота, жена, която бързо излизаше от двайсетте и влизаше в средна възраст (за Албърт трийсет беше определено началото на средната възраст), жена, която скоро щеше да стане безцветна и незабележима. Но сега тя имаше цвят — бузите й пламтяха от него. Той не знаеше какво значеше тази лъжа, но видя, че тя мигновено възстанови добрия й вид и я направи почти красива.

„Ето една дама, която трябва да лъже по-често“ — помисли си Албърт. Тогава, преди той или някой друг да може да й отговори, от високоговорителите се чу гласът на Брайън.

— Дами и господа, говори капитанът.

— Капитан друг път — изръмжа Полото.

— Млъкни — възкликна Гафни от другата страна на реда.

Полото го погледна с изненада и млъкна.

— Както със сигурност знаете, ние сме изправени пред изключително странна ситуация — продължи Брайън. — Не трябва да ви я обяснявам — трябва само да се огледате, за да разберете.

— Не разбирам нищо — промърмори Албърт.

— Знам и някои други неща. Боя се, че те няма да ви очароват, но след като сме попаднали тук всички, искам да бъда, колкото е възможно по-откровен. Аз нямам връзка от кабината със земята. А преди около пет минути от самолета трябваше да се видят ясно светлините на Денвър. Нямаше ги. Единственото заключение, което мога да направя в този момент, е че някой там долу е забравил да си плати сметката за електричеството. И докато разбера малко повече, мисля, че това е единственото заключение, което може да направи всеки от нас.

Той спря. Лоръл държеше ръката на Дина. Албърт подсвирна от изненада. Робърт Дженкинс, авторът на мистерии, гледаше замечтано в пространството с ръце върху бедрата.

— Всичко това е лошата новина — продължи Брайън. — Добрата новина е следната: самолетът не е повреден, имаме много гориво и аз съм достатъчно квалифициран, за да управлявам самолет от тази марка и модел. Също и да го приземя. Мисля, всички ще се съгласим, че да се приземим безопасно е най-важно за нас. Докато това не стане, не можем да направим нищо и аз искам да ви уверя, че ще се приземим благополучно. Последното нещо, което искам да ви предам, е, че направлението ни ще бъде Бангор, щата Мейн.

Полото рязко се изправи в седалката си.

— Каквооо? — изрева той.

— Апаратурата ни за навигация е в пълен ред, но не мога да кажа същото за земните навигационни сигнали — УКВ радиофара, който също използваме. При тези обстоятелства избрах да не влизам във въздушното пространство на летище Лоугън. Не успях да известя по радиото никого — нито във въздуха, нито на земята. Вероятно радиоапаратурата на самолета работи, но при сегашните обстоятелства не мога да разчитам на вероятности. Международното летище на Бангор има следните предимства: прекият път дотам е над суша, а не над вода, въздушният трафик по времето, в което трябва да кацнем — около 8:30 сутринта, ще бъде много по-слаб, ако се приеме, че изобщо ще има някакъв трафик, а летището в Бангор, което едно време беше военна авиобаза, притежава най-дългата писта по цялото източно крайбрежие на Съединените щати. Когато нашите английски и френски приятели не могат да кацнат в Ню Йорк, те приземяват „Конкорд“ там.

Полото изкрещя:

— Аз имам важна делова среща в „Пруденшъл сентър“ тази сутрин в девет часа и ВИ ЗАБРАНЯВАМ ДА ЛЕТИТЕ КЪМ НЯКАКВО СКАПАНО ЛЕТИЩЕ В МЕЙН!

Дина скочи, после се сви от звука на гласа на Полото и се притисна до гърдите на Лоръл Стивънсън. Не плачеше — поне все още не плачеше — но Лоръл започна да усеща тласъци върху гърдите си.

— ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? — ревеше Полото. — АЗ ТРЯБВА ДА БЪДА В БОСТЪН, ЗА ДА РАЗИСКВАМ НЕОБИКНОВЕНО ГОЛЯМА СДЕЛКА С ЦЕННИ КНИЖА. ИМАМ НАМЕРЕНИЕ НА ВСЯКА ЦЕНА ДА ПРИСТИГНА НАВРЕМЕ ЗА СРЕЩАТА! — Той откопча предпазния си колан и започна да се изправя. Бузите му бяха почервенели, а челото му — восъчнобяло. Погледът му беше празен и Лоръл направо се изплаши. — НЕ РАЗБИРАТЕ ЛИ?…

— Моля — каза Лоръл. — Моля, господине, изплашихте момиченцето.

Полото обърна глава и същият неспокоен празен поглед попадна върху нея. Може би не трябваше да се намесва.

— ДА ИЗПЛАША МОМИЧЕНЦЕТО? ОТКЛОНЯВАМЕ СЕ КЪМ НЯКАКВО ПИКЛИВО ЛЕТИЩЕ НА МАЙНАТА СИ, А ВИЕ СЕ ТРЕВОЖИТЕ ОТ…

— Седни и млъкни или ще ти ударя един — каза Гафни и се изправи. Беше поне двайсет години по-стар от Полото, но по-тежък и много по-широкоплещест. Беше навил ръкавите на червената си фланелена риза до лактите и когато сви ръцете си в юмруци, мускулите над китките му се издуха. Приличаше на дървар, който скоро ще излиза в пенсия.

Полото сви горната си устна и оголи зъбите си. Тази кучешка гримаса изплаши Лоръл, защото тя реши, че мъжът с полото знае каква гримаса прави. Първа би се учудила, ако се окажеше, че този човек не е луд.

— Не смятам, че трябва да правите това сам, татенце! — каза той.

— Няма да му се наложи. — Беше плешивият мъж — от бизнес-салона. — Ако не млъкнете, аз самият ще ви ударя едно кроше.

Албърт Коснър събра цялата си смелост и каза:

— И аз, педераст такъв.

Каза го и усети огромно облекчение. Почувства се като един от мъжете във Форт Аламо, който престъпва през линията, начертана на земята от полковник Травис.

Полото се огледа. Устната му се вдигаше и спускаше отново в същата озъбена, кучешка гримаса.

— Разбирам. Разбирам. Всички сте против мене. Чудесно. — Той седна и ги загледа яростно. — Само ако разбирахте нещо от пазара на южноамерикански ценни книжа… — Той не довърши. На страничната облегалка на седалката до него имаше салфетка. Той я вдигна, погледна я и започна да я скубе.

— Не беше нужно — каза Гафни. — Не съм се родил грубиян, господине, и нямам такива склонности. — „Опитва се да изглежда приятен — помисли си Лоръл, но напрежението, а може би и гневът му си личат.“ — Трябва просто да се отпуснете и да се успокоите. Погледнете случая откъм приятната му страна. Авиокомпанията сигурно ще ви върне пълната сума на билета за това пътуване.

Полото за миг погледна към Дон Гафни, после отново погледна салфетката. Спря да я скубе и започна да я разкъсва на дълги ленти.

— Има ли някой тук, който знае как работи малката фурна в офиса? — попита Плешивия, сякаш нищо не се беше случило. — Искам си вечерята. — Никой не отговори. — Не мислех, че е така — каза тъжно плешивият мъж. — Това е то ерата на специализацията. Срамно време.

След това философско откровение Плешивия отново се оттегли в бизнес-класата.

Лоръл погледна надолу и видя, че зад рамките на тъмните очила с изящни червени пластмасови рамки страните на Дина Белман бяха мокри от сълзи. Тя забрави част от своя страх и объркване поне за известно време и прегърна момиченцето.

— Не плачи, миличка — този човек просто беше разстроен. Сега е по-добре.

„Ако под по-добре се разбира да седиш като хипнотизиран и да късаш хартия на малки парчета“ — помисли си тя.

— Страх ме е — прошепна Дина. — За този мъж всички изглеждаме като чудовища.

— Не, едва ли — каза Лоръл, изненадана и малко сепната. — Защо мислиш така?

— Не знам — каза Дина. Тя харесваше тази жена — беше я харесала от момента, когато чу гласа й — но нямаше намерение да казва на Лоръл, че само за миг тя ги беше видяла всички, и нея включително — как поглеждат назад към мъжа с високия глас. Тя беше вътре в мъжа с високия глас — името му беше господин Тумс или господин Тъни, или нещо подобно — и за него всички те изглеждаха като банда зли, егоистични чудовища.

Ако го разкажеше на госпожица Лий, тя би я сметнала за луда. Защо не — нали току-що се бяха запознали.

Така че Дина не каза нищо.

Лоръл целуна момичето по бузата. Усети кожата гореща под устните си.

— Не се страхувай, миличка. Продължаваме точно толкова гладко, колкото е възможно — не усещаш ли? — и след няколко часа ще бъдем отново на земята и в безопасност.

— Това е добре. Но искам моята леля Вики. Къде е тя, как мислиш?

— Не знам, мила — каза Лоръл. — Ех, да.

Дина отново помисли за лицата, които видя крещящият мъж: зли лица, жестоки лица. Помисли за своето собствено лице, както го възприемаше той — свинско бебешко личице с очи, скрити зад огромни черни стъкла. Изведнъж смелостта й се пречупи и тя започна да плаче със силни хлипове, от които сърцето на Лоръл се сви. Тя прегърна момичето, защото това беше единственото нещо, което се сети да направи, и скоро и тя самата се разплака. Поплакаха заедно около пет минути и после Дина започна да се успокоява отново. Лоръл погледна към слабичкото младо момче, чието име беше или Албърт, или Алвин — не можеше да си спомни кое от двете — и видя, че неговите очи също бяха навлажнени. Той улови погледа й и бързо обърна очи надолу към ръцете си.

Дина изхлипа за последен път и после просто си легна — сложи глава върху гърдите на Лоръл като върху възглавница.

— Плачът няма да помогне, нали?

— Не, няма — съгласи се Лоръл.

А полет 29 продължаваше на изток на височина 12 000 метра, прелитайки със скорост над осемстотин километра в час над тъмната централна част на Америка.

1

— Това момиченце каза нещо интересно преди около час — изведнъж каза Робърт Дженкинс.

Въпросното момиченце междувременно отново беше заспало, въпреки че не вярваше, че е способна на това. Албърт Коснър също клюмаше — току-виж успее да се върне отново по митичните улици на Тумбстоун. Беше свалил калъфа на цигулката си от отделението за багаж и го държеше в скута си.

— А? — каза той и се изправи.

— Съжалявам — каза Дженкинс, — спяхте ли?

— Не — каза Албърт. — Бях съвсем буден. — И обърна големите си кървясали очи към Дженкинс, за да го докаже. И под двете имаше тъмни сенки. Дженкинс си помисли, че момчето прилича на енот, изненадан, когато е тършувал из кофите за боклук. — Какво каза тя?

— Каза на госпожица Стивънсън, че не мисли, че ще може отново да заспи, защото се е наспала. Преди.

Албърт за миг се вгледа в Дина.

— Е, сега спи — каза той.

— Виждам, че спи, но не е там въпросът, мило момче. Съвсем не е там.

Албърт помисли дали да каже на господин Дженкинс, че „Аса“ Коснър — най-бързият евреин на запад от Мисисипи и единственият тексасец, останал жив след битката при форт Аламо, не обича много да го наричат „мило момче“, но реши да остави нещата така. Поне засега.

— Тогава къде е въпросът?

— Аз също спях. Унесъл съм се дори преди капитана — имам предвид предишният ни капитан — да загаси надписа „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Винаги съм бил такъв. Влакове, автобуси, самолети — унасям се като бебе в мига, в който включат двигателите. А ти, мило момче?

— Какво аз?

— Беше ли заспал? Беше, нали?

— Ами, да.

— Всички ние бяхме заспали. Хората, които са изчезнали, всички са били будни.

Албърт помисли малко.

— Ами… може би.

— Глупост — каза Дженкинс почти с насмешка. — Професията ми е да пиша криминални романи, така да се каже, изкарвам си хляба с дедуктивния метод. Не мислиш ли, че ако някой е бил буден, когато всички са били отнесени, е щял да се развика за помощ и да събуди всички останали?

— Предполагам — се съгласи замислено Албърт.

— Освен може би този тип най-отзад. Не мисля, че и сирена за въздушна тревога би го събудила.

— Добре. Изключението ти е надлежно отбелязано. Но никой не извика, нали? И никой не е предложил да разкаже на останалите какво се е случило. Така че стигам до извода, че са били извадени само будните пътници. И екипажът на самолета, разбира се.

— Да. Може би.

— Изглеждаш притеснен, мило момче. Изразът ти ми говори, че въпреки своята привлекателност, тази идея не ти се вижда правдоподобна. Мога ли да запитам защо? Изпуснах ли нещо?

Изражението на Дженкинс говореше, че той не вярва това да е възможно, но че майка му го е възпитала в учтивост.

— Не знам — каза искрено Албърт. — Колко души сме? Единайсет?

— Да. Като броим и приятелчето отзад — онзи, дето е в кома — броят ни е единайсет.

— Ако сте прав, не трябва ли да сме повече?

— Защо?

Но Албърт замълча, поразен от внезапен жив образ от детството си. По отношение на религията той беше възпитан в нещо като зона на здрача от родители, които не бяха нито ортодоксални вярващи, нито атеисти. Той и братята му бяха отрасли, като спазваха повечето от традициите (или законите, или каквото там бяха) в храненето, бяха празнували Бар-Мицва^[7] и бяха научени да знаят какви са, откъде са произлезли и какво трябва да означава това. А притчата, която Албърт помнеше най-ясно от детските си посещения в храма, беше притчата за последния мор, който бил изпратен на фараона — тъжната дан, дадена на мрачния Божи ангел на утрото.

С вътрешното си зрение сега той видя този ангел, който се носи не над Египет, а из самолета и събира повечето от пътниците до ужасните си гърди… не защото са отказали да намажат горния праг на вратите си (или може би облегалките на седалките си) с кръв от агне, а защото…

— Какво? Защото какво?

Албърт не знаеше, но въпреки това потрепери. И пожела тази гнусна история да не му се беше случвала. „Пусни народа ми от редовни пътници да напусне Египет“ — помисли си той. Само че не беше смешно.

— Албърт? — Гласът на господин Дженкинс се чуваше като че ли идваше от много далече. — Албърт, добре ли си?

— Да. Просто мислех. — Той прочисти гърлото си. — Ако всички спящи пътници, нали разбирате, са били пощадени, трябваше да сме поне шейсет. Дори повече. Искам да кажа, това са нощните полети „на недоспалите“.

— Мило момче, дали някога…

— Може ли да ме наричате Албърт, господин Дженкинс? Това е името ми.

Дженкинс потупа Албърт по рамото.

— Съжалявам. Наистина. Нямам намерение да се държа бащински. Разстроен съм, а когато съм разстроен, имам склонност да се свивам… както костенурка се свива, за да се скрие в черупката си. Само че аз се свивам в романите си. Реших, че играя Фило Ванс. Той е детектив — велик детектив — създаден от покойния С. С. Ван Дайн. Предполагам, че никога не си го чел. Едва ли някой днес го чете, което е жалко. Във всички случаи, извинявай.

— Няма нищо — каза Албърт с неудобство.

— Ти си Албърт и нека бъдеш Албърт оттук насетне — заяви Робърт Дженкинс. — Бях започнал да те питам дали някога преди си летял с такъв нощен полет?

— Не. Никога не съм летял през цялата страна.

— Е, аз съм летял. Много пъти. В няколко случая дори останах буден, противно на естествената ми наклонност. Най-вече — когато бях по-млад и полетите бяха по-шумни. Като казах толкова много, може дори да се престраша и да призная, че първият ми полет от бряг до бряг беше на един витлов самолет на ТУА, който на два пъти спря… за да зареди гориво. Наблюдавал съм, че на такива полети много малко хора заспиват през първия час, а след това заспиват почти всички. През време на този първи час хората са заети да разглеждат обстановката, да говорят със съпругите си или спътниците си, да изпият по някое питие…

— Искате да кажете — настаняват се — уточни Албърт. Това, което казваше господин Дженкинс, му беше пределно ясно, въпреки че самият той си беше направил едно блестящо малко настаняване — беше толкова възбуден от предстоящото си пътуване и новия живот, който го очакваше, че през последните нощи почти не беше спал. В резултат той беше заспал светкавично почти веднага след като „Боинг“-ът се отлепи от земята.

— Свиват си гнезда — съгласи се Дженкинс. — Случайно забеляза ли количката за напитки пред кабината, скъ… Албърт?

— Видях, че е там — потвърди Албърт. Очите на Дженкинс светнаха.

— Да, наистина — в това положение или я виждаш, или падаш върху нея. Но наистина ли я забеляза?

— Предполагам, че не, ако сте видели нещо, което аз не съм.

— Забелязва не окото, а умът, Албърт. Тренираният дедуктивен ум. Аз не съм Шерлок Холмс, но аз забелязах, че тя тъкмо е била извадена от малкия килер, в който се е съхранявала, и че мръсните чаши от сервирането преди излитане все още стоят струпани на долния рафт. От това заключих следното: самолетът е излетял без произшествия, издигнал се е на височината на полета и устройството на автопилота е било включено успешно. После капитанът е изключил светлинния надпис за предпазните колани. Всичко това прави около трийсет минути от полета — ако правилно разчитам признаците — около 1:00 ч. по тихоокеанско дневно време. Когато светлинният надпис за коланите е бил загасен, стюардесите са станали и са започнали да изпълняват задачите си — коктейли за около сто и петдесет души на височина около 8000 метра и при изкачване. Междувременно пилотът е програмирал автопилота да поддържа самолета на височина 12 000 метра и да лети на изток по еди-какъв си курс. Няколко пътници, всъщност сме дванайсет, са заспали. От останалите някои може би дремят (но не достатъчно дълбоко, за да се спасят от това, което се е случило), а всички останали са напълно будни.

— Свиват си гнезда — каза Албърт.

— Точно така! Свиват си гнезда! — Дженкинс направи пауза и след това добави, не без мелодраматични нотки: — И тогава то се е случило!

— Какво се е случило, господин Дженкинс? — попита Албърт. — Имате ли някаква идея за това?

Дженкинс дълго не отговори, а когато накрая отговори, много от удоволствието беше изчезнало от гласа му. Като го слушаше, Албърт за пръв път разбра, че под леко театралната си фасада Робърт Дженкинс беше не по-малко изплашен от него. Откри, че няма нищо против — това правеше възрастния писател на криминални романи в неговото износено спортно сако да изглежда по-истински.

— Мистерията на заключената стая е приказката на дедукцията в най-чист вид — каза Дженкинс. — Аз самият съм написал няколко такива мистерии — даже повечко, ако трябва да бъда напълно честен, но никога не съм очаквал, че сам ще стана част от една от тях.

Албърт го погледна и дори не помисли за отговор. Сети се. Че помни един разказ за Шерлок Холмс. Наречен „Пъстрата лента“. В този разказ отровна змия беше влязла във въпросната заключена стая през вентилационния отвор. За да разреши тази загадка, безсмъртният Шерлок Холмс дори не беше събудил всичките си сиви клетки.

Но дори отделенията за багаж над седалките на полет 29 да бяха пълни с отровни змии — натъпкани с тях — къде бяха труповете? Къде бяха труповете? Страхът отново започна да се промъква в него — заливаше го от краката до вътрешностите. Той осъзна, че никога през целия си живот не е бил толкова различен от идеала си — от фамозния стрелец Аса Коснър.

— Ако беше само самолетът — продължи тихо Дженкинс, — предполагам, че щях да мога да съставя сценария — все пак с това съм си изкарвал хляба през последните двайсет и пет години. Искаш ли да чуеш един такъв сценарий?

— Разбира се — каза Албърт.

— Много добре. Да кажем, че някаква тайна правителствена служба е решила да проведе експеримент и ние сме опитните образци. Целта на такъв експеримент при дадените обстоятелства би могла да бъде да се документира въздействието на умствен и емоционален стрес върху няколко средни американци. Те — учените, които провеждат експеримента, зареждат системата за кислород на самолета с някакъв упойващ препарат без миризма?

— Има ли такива неща? — попита очарован Албърт.

— Наистина има — каза Дженкинс. — Първо, диазалин. Второ, метопроминол. Помня, когато читателите, които се мислеха за „сериозни“, се смееха на романите на Сакс Ромер за Фу Манчу. Наричаха ги най-долни задъхани мелодрами. — Дженкинс бавно поклати глава. — Сега благодарение на биологически изследвания и параноята на трибуквените служби като ЦРУ или може би някое ЧРУ ние живеем в свят, който би могъл да бъде най-лошият кошмар на Сакс Ромер. Диазалин, който всъщност е нервнопаралитичен газ, би бил най-доброто. Предполага се, че той действа много бързо. След като се пусне във въздуха всеки заспива, освен пилота, който диша незамъресен въздух — през маска.

— Но… — започна Албърт. Дженкинс се усмихна и вдигна ръка.

— Знам какво ще възразиш, Албърт, и мога да го обясня. Разрешаваш ли ми?

Албърт кимна.

— Пилотът приземява самолета — да кажем, на тайна писта в Невада. Пътниците, които са били будни, когато е бил пуснат газът, и стюардесите, разбира се, са свалени от борда от зли мъже, които носят бели костюми тип „Щамът Андромеда“. Пътниците, които са били заспали — ти си между тях, млади приятелю, — просто продължават да спят, само че малко по-дълбоко от преди. После пилотът връща полет 29 на правилната му височина и курс. Включва автопилоти. Когато самолетът стига до Скалистите планини, въздействието на газа започва да намалява. Диазалинът е от така наречените чисти препарати — такъв, който не оставя забележими ефекти след действието си. С други думи, без никакво призляване. По радиоуредбата пилотът чува как сляпото момиченце плаче за леля си. Той знае, че тя ще събуди и другите. Време е експериментът да започне. Затова той става и напуска кабината, като затваря вратата след себе си.

— Как е успял да направи това? От външната страна няма дръжка.

Дженкинс махна с ръка.

— Най-простото нещо на света, Албърт. Използва лепенки с лепкавата част навън. След като вратата щракне в бравата, тя се заключва.

На лицето на Албърт започна да се изписва усмивка на възхищение, но после застина.

— В този случай пилотът би бил един от нас — каза той.

— И да, и не. В моя сценарий, Албърт, пилотът си е пилотът. Пилотът, който просто се случи на борда, по предположение летящ с безплатен билет за Бостън. Пилотът, който лети в първа класа и е бил на по-малко от десет метра от вратата на кабината, когато сме паднали в помийната яма.

— Капитан Енгъл — каза Албърт с нисък, изпълнен с ужас глас.

Дженкинс се съгласи с приятния, но самодоволен тон на учител по геометрия, който току-що е написал под особено трудна теорема „к. т. е. д.“.

— Капитан Енгъл.

Никой от двамата не забеляза как Полото ги гледаше с блестящи, трескави очи. Сега Полото взе самолетното списание от джоба на седалката пред него. Махна му корицата и започна да го къса на дълга ивици. Оставяше ги да падат на пода до кафявите му обувки, където се смесваха с остатъците от салфетката.

Устните му се движеха беззвучно.

2

Ако Албърт беше изучавал Новия завет, щеше да разбере как трябва да се е чувствал Савел — този най-ревностен враг на ранните християни, когато на пътя към Дамаск пелената се е вдигнала от очите му. Той гледаше Робърт Дженкинс с възторжен ентусиазъм и от мозъка му беше изчезнала и най-малката следа от сънливост.

Разбира се, когато се позамислиш или когато някой като господин Дженкинс, който наистина е умна глава, независимо дали е с дрипаво спортно сако, или не, помисли вместо тебе — номерът изглеждаше твърде голям и очевиден, за да бъде забелязан. Почти всички действащи лица и екипажът на полет 29 бяха изчезнали между пустинята Мохаве и Големия превал… но изведнъж един от малкото оцелели просто се оказва — о, изненада! — друг пилот на „Американ прайд“, който по неговите собствени думи, е достатъчно квалифициран, за да управлява самолет от тази марка и модел, а също и да го приземи.

Дженкинс, който гледаше внимателно Албърт, се усмихна. В усмивката му нямаше много хумор.

— Това е временен сценарий — каза той, — нали?

— Трябва да го заловим веднага, след като се приземим — каза Албърт и трескаво се зачеса по бузата. — Вие, аз, господин Гафни и онзи британец. Изглежда, си го бива. Само че… ако британецът също е с тях? Той би могъл да бъде охрана на капитан Енгъл, разбирате ли? Просто в случай, че някой се досети как стоят нещата, както вие се досетихте.

Дженкинс отвори уста да отговори, но Албърт продължи бързо, без да го изчака.

— Просто, ще трябва да хванем и двамата. По някакъв начин. — Той хвърли на господин Дженкинс една скъперническа усмивка — усмивката на Аса Коснър. Хладна, стегната, опасна. Усмивка на мъж, който е по-бърз и от дявола и го знае. — Може да не съм най-умният на света, господин Дженкинс, но не съм и опитно животно на никого.

— Но той не издържа критика, да знаеш — каза благодушно Дженкинс.

Албърт мигна.

— Какво?

— Сценарият, който току-що ти скицирах. Не издържа критика.

— Но нали казахте…

— Казах, че ако беше само самолетът, щях да мога да съставя сценарий. И съставих. При това добър. Ако това беше идея за книга, басирам се, че посредникът ми можеше да я продаде. За съжаление не е само самолетът. Можеше поне Денвър да си стои там долу, но ако беше така, то всичките му светлини са били изгасени. Сверявах по часовника си маршрута на пътуването ни и мога да ти кажа, че не е и само Денвър. Омаха, Де Мойнс — никаква следа и от тях, момчето ми. Всъщност не видях никакви светлини. Никакви селски къщи, никакви складове за зърно и транспортни възли, никакви контролни пунктове на границите между щатите. Нощем тези неща се виждат, знаеш — при новото интензивно осветление те се виждат много добре, даже когато си на шест мили над тях. Земята е напълно тъмна. Сега мога да повярвам, че може би е имало правителствена служба, която ни е упоила всички, за да наблюдава реакциите ни. Поне хипотетично. Това, което не мога да повярвам, е че, тази организация е убедила всички по траекторията на полета ни да загасят светлините си, за да засили илюзията, че сме съвсем сами.

— Ами… може би всичко е измама — предположи Албърт. — Може би всъщност сме още на земята и всичко, което виждаме през прозореца, знаете ли, се прожектира. Веднъж гледах подобен филм.

Дженкинс поклати глава бавно, със съжаление.

— Сигурен съм, че е било интересен филм, но не вярвам това да стане в истинския живот. Мисля, че не, освен ако теоретичната тайна служба е усъвършенствала някаква триизмерна прожекция на ултраширок екран. Каквото и да се случва, то не става само вътре в самолета, Албърт, и ето къде се къса дедукцията.

— А пилотът? — каза яростно Албърт. — Как се е случило, че той е тук в точното място и време?

— Интересуваш ли се от бейзбол, Албърт?

— А? Не. Искам да кажа, понякога гледам „Доджърс“ по телевизията, но всъщност не се интересувам.

— Е, да ти разкажа за най-удивителната статистика, която някога е била записвана в една игра, която много обича различни статистики данни. В 1957 година Тед Уилямс е достигнал база при шестнайсет последователни удара. Тази серия е продължила шест бейзболни мача. През 1941 година Джо ди Маджо е направил пълна обиколка в петдесет и шест поредни мача, но вероятността да се направя това, което е достигнал Ди Маджо, бледнее пред постижението на Уилямс, като съотношението е някъде около два милиарда към едно. Любителите на бейзбола обичат да казват, че серията на Ди Маджо никога няма да бъде изравнена. Аз не съм съгласен. Но бих желал да се обзаложа, че ако се играе бейзбол в продължение на хиляда години отсега нататък, рекордът на Уилямс от шестнайсет поредни достигания на база няма да бъде подобрен.

— И всичко това означава какво?

— Означава, че аз вярвам, че присъствието на капитан Енгъл на борда на самолета тази вечер не е нищо повече от случайност също както шестнайсетте последователни бази на Тед Уилямс. И като отчитаме обстоятелствата, в които сме попаднали, бих казал, че това е наистина много щастлива случайност. Ако животът беше като криминален роман, Албърт, в който съвпаденията не са разрешени и вероятностите никога не остават неизпълнени за дълго, работата щеше да бъде много по-проста. Аз обаче съм открил, че в реалния живот съвпаденията не са изключение, а правило.

— Тогава какво се е случило? — прошепна Албърт.

Дженкинс изпусна дълга, тежка въздишка.

— Боя се, че не аз съм човекът, когото трябва да питаш. Жалко, че на борда не са Лари Найвън или Джон Варли.

— Кои са тези?

— Писатели на научна фантастика — каза Дженкинс.

3

— Предполагам, че не четеш научна фантастика, нали? — внезапно попита Ник Хоупуел, Брайън се обърна и го погледна. Ник беше седял тихо на мястото на навигатора откакто Брайън беше поел управлението на полет 29 вече почти два часа. Беше слушал безмълвно как Брайън се опитва да се свърже с някого — с когото и да било — на земята или във въздуха.

— Като малък бях луд по нея — каза Брайън. — А ти?

Ник се усмихна.

— Докато станах някъде към осемнайсет години, твърдо вярвах, че Светата Троица се състои от Робърт Хайнлайн, Джон Кристофър и Джон Уиндъм. Докато седях тук, през главата ми минаха всички тези стари истории, приятелче. И си мислех за такива екзотични неща като изкривяване на времето, изкривяване на пространството и нападения на извънземни.

Брайън кимна. Изпита облекчение — беше приятно да почувстваш, че не си единствения, на когото му минават луди мисли.

— Искам да кажа, че всъщност нямаме никакъв начин да разберем дали долу е останало нещо, нали?

— Не — отвърна Брайън. — Нямаме.

Ниските облаци над Илинойс бяха закрили тъмната маса на земята далече долу под самолета. Брайън беше сигурен, че това все още беше земята — Скалистите планини изглеждаха успокояващо познати дори от височина 12 000 метра — но това беше единственото, в което бе сигурен. А облачната покривка можеше да продължи чак до Бангор. След като диспечерската служба не работеше, нямаше начин да узнае това е положителност. Брайън беше разиграл множество сценарии, а най-неприятният от всички бе следният: че те излизат от облаците и откриват, че е изчезнал всякакъв признак на човешки живот — включително летището, където се надяваше да кацне. Къде тогава щеше да приземи птицата си?

— Винаги очаквах най-трудната част — каза Ник.

„Най-трудната част от какво?“ — учуди се Брайън, но не попита.

— Защо не ни свалиш до хиляда и петстотин — две хиляди метра — изведнъж предложи Ник. — Просто да хвърлим един бърз поглед. Може би гледката на няколко градчета и големи магистрали ще успокои мислите ни.

Брайън вече беше мислил за това. Много му се искаше.

— Изкушаващо е — каза той, — но не мога да го направя.

— Защо не?

— Все още на първо място отговарям за пътниците, Ник. Те вероятно ще изпаднат в паника, дори и ако предварително им обясня какво ще правя. Мисля най-вече за нашия гръмогласен приятел, който има неотложна среща в „Пруденшъл сентър“. Този, на когото изви носа.

— Мога да се оправя с него — отвърна Ник. — Както и с всички други, които буйстват.

— Сигурен съм, че можеш — каза Брайън, — но все пак не виждам необходимост да ги плаша напразно. А и без това накрая ще разберем. Не можем да стоим вечно на тази височина, знаеш.

— Абсолютно си прав, приятел — каза Ник мрачно.

— Все пак бих могъл да го направя, ако бях сигурен, че мога да сляза под облаците до около хиляда и петстотин метра, но без диспечерската служба на летището и без други самолети, с които да мога да говоря, не мога да съм сигурен. Дори не знам какво е времето долу, да не говорим за другите нормални неща. Може да се смееш, ако искаш…

— Не се смея, приятелче. Изобщо не се смея. Повярвай ми.

— Добре, да допуснем, че сме преминали през изкривяване на времето както в научнофантастичен разказ. Какво ще спечелим, ако се спуснем под облаците и хвърлим бърз поглед върху група бронтозаври, които се борят на нивата на някой фермер, преди да бъдем разпердушинени от циклон или опечени в електрическа буря?

— Наистина ли мислиш, че това е възможно? — попита Ник.

Брайън го погледна внимателно, за да види дали въпросът е ироничен. Не приличаше на такъв, но знае ли човек. Нали англичаните са известни с мрачното си чувство за хумор?

Понечи да му разкаже, че веднъж е виждал нещо подобно в един стар епизод от „Зоната на здрача“, но после реши, че това изобщо няма да засили доверието на Ник.

— Смятам, че не е много вероятно, но нали схващаш мисълта ми — не знаем с какво си имаме работа. Можем да се сблъскаме с някоя чисто нова планина, издигнала се на мястото на щата Ню Йорк. Или е друг самолет. По дяволите — дори и с космическа совалка. Все пак, ако това е изкривяване на времето, можем с лекота да се окажем или в бъдещето, или в миналото.

Ник погледна през прозореца.

— Изглежда, че небето си е почти само наше.

— Тук горе — наистина. Но долу, кой знае? А „кой знае“ е много рискована ситуация за един пилот. Когато стигна до Бангор, смятам да прелетя над него, ако все още има облаци. Ще закарам самолета над Атлантика и на връщане ще се спусна под облаците. Ако направим началното си спускане над водата, шансовете ни ще бъдат по-добри.

— Значи засега просто продължаваме.

— Точно така.

— И чакаме.

— Отново точно.

— Е, ти си капитанът.

Брайън се усмихна.

— Трето точно попадение.

4

Дълбоко в браздите, издълбани на дъното на Тихия и Индийския океан, има риби, които живеят и умират, без дори да видят или да почувстват слънцето. Тези приказни същества се носят из дълбоките като призрачни балони, осветени отвътре от собственото си излъчване. Въпреки че изглеждат нежни, те всъщност са едно чудо на биологичните конструкции — построени така, че да издържат налягания, които за едно мигване на окото биха разплескали човек като стъкло на витрина. В голямата им сила, обаче е и голямата им слабост. Пленници на собствените си странни тела, те са заключени в мрачните дълбини завинаги. Ако ги хванат и ги вдигнат към повърхността, те просто експлодират. Не външното налягане ги разрушава, а отсъствието му.

Крейг Туми беше възпитан в собствената си мрачна дълбина и беше живял в своя собствена атмосфера на високо налягане. Баща му беше директор в Американската банка — много често далеч от къщи — карикатура на първокласен преуспял в живота човек. Отнасяше се към единственото си дете така яростно и безмилостно, както се отнасяше и към себе си. Приказките, които той разказваше на малкия Крейг вечер, ужасяваха момчето. Нищо чудно — защото точно ужас беше чувството, което Роджър Туми искаше да всели в душата на сина си. В приказките се разказваше за едни чудовищни същества, наречени ланголиери.

Работата им, мисията им в живота (в света на Роджър Туми всичко имаше задача, всичко беше заето със сериозна работа) беше да улавят мързеливи, празноглави деца. Когато стана на седем години, Крейг вече беше точно като татко си — първокласен кариерист. Беше си поставил цел: ланголиерите никога нямаше да вземат него.

Бележник, в който нямаше шестици от горе до долу, не се приемаше. Шестицата беше предмет на лекция, пълна със страхотни предупреждения, за това какво представлява животът, ако копаеш канавки или обръщаш кофи за боклук, а петицата водеше до наказание — най-често затваряне в стаята му за седмица. През време на тази седмица на Крейг се разрешаваше да излиза само за училище и за храна. За добро поведение наказанието не се намаляваше. От друга страна, и изключително постижение — например когато Крейг спечели състезанието по десетобой между три училища, не гарантираше съответно признание. Когато Крейг показа на баща си медала, с който беше награден по този случай на събрание пред цялото училище баща му го погледна, изгрухтя веднъж и отново заби очи във вестника си. Когато Крейг беше на девет години, баща му умря от инфаркт. Всъщност това донякъде му донесе и облекчението, че банкерският еквивалент на генерал Патън го няма вече.

Майка му беше алкохоличка и от пиенето я възпираше само страхът от човека, за когото се беше омъжила. Когато Роджър Туми вече беше на сигурно място в земята, откъдето не можеше да претърсва за бутилките й и да ги троши, или пък да й удря шамари и да й казва да се опомни, за Бога, Катрин Туми започна с ентусиазъм делото на живота си. Тя ту почти задушаваше от любов сина си в прегръдките си, ту ледено го отхвърляше — в зависимост от това колко джин течеше в този момент в кръвта й. Поведението й често беше странно и понякога налудничаво. В деня, когато Крейг навърши десет години, тя сложи между два от пръстите на краката му клечка кибрит, запали я и изпя „Честит рожден ден“, докато клечката бавно догаряше и пламъчето пълзеше към плътта му. Каза му, че ако се опита да махне или изрита клечката, веднага ще го отведе в ДОМА ЗА СИРАЦИ. Заплахата за ДОМА ЗА СИРАЦИ беше редовна, когато Катрин Туми се беше заредила.

Така и така ще трябва да го направя му каза тя, когато запали клечката, която стърчеше между разтрепераните му пръсти като тъничка празнична свещичка. Ти си също като баща си. Той не знаеше да се забавлява, ти също не знаеш. Ти си един досадник, Креги-беги. Тя допя песента и духна клечката, преди Крейг да усети истинска болка, но той никога не забрави жълтия пламък, огъващата се, почерняваща дървена клечка и усилващата се топлина, докато майка му грачеше „Честит рожден ден, мили Креги-беги“ с гъгнивия си пиянски глас. Налягане.

Налягане в дълбините.

Крейг Туми продължи да получава от горе до долу шестици и продължи да прекарва много време в стаята си. Мястото, което преди беше негов затвор, беше станало негово убежище. Там предимно учеше, но понякога — когато нещата отиваха на зле, когато се чувстваше притиснат до стената — той откъсваше листа от тетрадка и един по един ги късаше на тесни ленти. Пускаше ги да падат в краката му на растяща купчина, а очите му гледаха празно в пространството. Но тези празни периоди не бяха чести. Все още.

Завърши гимназия като първенец на випуска. Майка му не дойде. Беше пияна. Завърши девети по успех Факултета по управление на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Майка му не дойде. Беше мъртва. На дъното на тъмната бразда, издълбана в центъра на собственото му сърце, Крейг беше съвсем сигурен, че ланголиерите най-накрая бяха дошли да я вземат.

Като част от обучението си за ръководител Крейг тръгна на работа в калифорнийската банкова корпорация „Пустинно слънце“. Справи се много добре, което не беше, изненада — все пак Крейг Туми беше свикнал да получава шестици от горе до долу, свикнал да расте при високите налягания, които съществуват в големите дълбочини. И понякога, след някое малко неблагополучие в работата (а в онези времена, само преди пет кратки години, всички неблагополучия бяха малки), той се връщаше в апартамента си в Уестууд, на по-малко от миля от апартамента, в който щеше да заживее Брайън Енгъл след развода, и с часове късаше хартия на малки ленти. Епизодите на късане на хартия постепенно зачестяваха.

През тези пет години Крейг управляваше бързата машина на корпорацията като състезателна хрътка, която преследва механичен заек. Тръгнаха слухове, че той може да стане най-младият вицепрезидент в славната четирийсетгодишна история на „Пустинно слънце“. Но някои риби са така устроени, че се развиват само донякъде и не повече — ако преминат заложените в тях предели, те експлодират.

Преди осем месеца Крейг Туми беше натоварен сам със своя голям проект — еквивалент на дипломна работа в рамките на корпорацията. Проектът беше създаден от отдела за облигации. Облигациите — чуждестранни облигации и облигации без покритие (те често бяха едни и същи) — бяха специалността на Крейг. В проекта се предлагаше да се изкупят ограничено количество съмнителни южноамерикански облигации — понякога наричани облигации на страшния дълг — по грижливо установено разписание. В теоретично отношение тези покупки бяха достатъчно солидни при съществуващата ограничена застраховка върху тях, а много по-голямото намаление на данъците поради големия оборот щеше да доведе до печалба (практически Чичо Сам се беше нагърбил самичък със задачата сложната структура на дълговете на Южна Америка да не се срути като къщичка от карти). Просто трябваше да се пипа внимателно.

Крейг Туми беше представил дързък план, който предизвика много повдигания на вежди. Планът беше изграден върху голяма покупка на различни аржентински облигации, като правило смятани за възможно най-лошите. Крейг се бореше яростно и убедително за плана си — показваше факти, цифри и предвиждания, за да докаже твърдението си, че аржентинските облигации са много по-солидни, отколкото изглеждат. С един удар, твърдеше той, „Пустинно слънце“ може да стане най-важният — най-богатият купувач на чуждестранни облигации в Западните щати. Парите, които щяха да спечелят, далеч нямаше да са толкова важни, колкото дълготрайното доверие, което щяха да изградят.

След големи дискусии — някои от тях горещи — планът на Крейг за проекта получи зелена улица. Том Холби — старши вицепрезидент, дръпна настрани Крейг след събранието, за да му изкаже поздравленията и предупрежденията си.

— Ако в края на финансовата година нещата тръгнат по начина, по който очакваш, ще станеш любимец на всички. Ако не, ще се окажеш на много ветровито място, Крейг. Съветвам те през следващите няколко месеца да се опиташ да си направиш заслон от вятъра.

— Няма да ми трябва заслон, господин Холби — каза Крейг уверено. — Ще ми трябва делтаплан, за да летя по вятъра. Това ще бъде покупката на облигации на века — като да откриеш диаманти на разпродажба в хамбар. Само почакайте и ще видите.

Същата вечер той се прибра вкъщи рано и веднага след като затвори вратата на апартамента си и я заключи три пъти, уверената усмивка изчезна от лицето му. На нейно място се появи старото неспокойно изражение на празнота. По пътя за вкъщи беше купил цяла дузина списания. Взе ги в кухнята, подреди ги внимателно върху масата пред себе си и започна да ги къса на дълги, тесни ленти. Продължи да прави това повече от шест часа. Късаше, докато „Нюзуик“, „Таймс“ и „Ю. С. Нюз“ не покриха целия под около него. Обувките му марка „Гучи“ се заровиха в тях. Изглеждаше като единствения оцелял след експлозия във фабрика за телеграфна лента.

Облигациите, които беше предложил за купуване — по-специално аржентинските облигации, представляваха МНОГО по-голям риск, отколкото той можеше да понесе. Беше прокарал предложението си, като беше преувеличил някои факти, премълчал други… и дори измислил трети. Всъщност последните бяха съвсем малко. След това си беше отишъл вкъщи и беше късал хартия на ивици с часове, чудейки се защо го прави. Не знаеше нищо за рибите, които живеят в дълбините, живеят и умират, без дори да са виделя слънцето. Не знаеше, че има както риби, така и хора, за които заплаха не е налягането, а липсата на налягане. Знаеше само, че беше почувствал непреодолима принуда да купи тези облигации, да залепи мишена на собственото си чело.

Сега трябваше да се срещне за облигациите с представителите на пет големи банкови корпорации в „Пруденшъл сентър“ в Бостън. Щеше да има голямо сравняване на бележки, голямо обсъждане на бъдещето на световния пазар на облигации, голямо обсъждане на покупките през последните шестнайсет месеца и на резултата от тези покупки. И преди първият ден от тридневната конференция да завърши, всички щяха да знаят това, което Крейг Туми знаеше от деветдесет дни: облигациите, които беше закупил, сега струваха по-малко от шест цента за долар. И не след дълго големите шефове в „Пустинно слънце“ щяха да открият истината — че е купил три пъти повече, отколкото имаше пълномощия да купи. Той беше вложил и последната стотинка от личните си спестявания… което, разбира се, не ги интересуваше.

Кой знае как би се почувствала рибата, пленена в една от тези дълбоки падини и извадена бързо на повърхността — на светлината на слънцето, за което никога не е подозирала? Не е ли поне възможно тези финални мигове да са пълни с екстаз, а не с ужас? Та рибата да почувства смазващата реалност на цялото това налягане едва когато накрая припадне? Да си помисли, ако се допусне, че рибата може да мисли, в някакво радостно опиянение: „Най-накрая се освободих от това тегло!“ — в секундите, преди да експлодира? Вероятно не. Рибите от тези тъмни дълбини може да не чувстват изобщо, поне не по начина, който ние разбираме, а със сигурност не могат да мислят… но хората могат.

Вместо да чувства срам, когато се качи на борда на полет 29 на „Американ прайд“, Крейг Туми беше завладян от огромно облекчение и трескаво, кошмарно щастие. Беше на път да експлодира, а откри, че изобщо не му пука. Даже откри, че го очаква с нетърпение. Усещаше как при изкачването му към повърхността налягането отпада от цялата повърхност на кожата му. За пръв път от седмици насам нямаше късане на хартия. Беше заспал още преди полет 29 да тръгне по пистата и беше спал като бебе, докато онова сляпо отроче не започна котешкия си концерт.

И сега му казаха, че всичко се е променило, и това просто не можеше да се допусне. Не трябваше да се допусне. Той беше здраво хванат в мрежата, беше почувствал влудяващото изкачване и опъването на кожата си при усилието да компенсира налягането. Те не можеха да си променят плановете и да го пуснат обратно в дълбочината.

Бангор?

Бангор, щата Мейн?

О, не. Наистина не.

Крейг Туми смътно съзнаваше, че повечето от хората на борда на самолета са изчезнали, но не го беше грижа. Не те бяха важното нещо. Не бяха част от това, което баща му обичаше да нарича ГОЛЕМИЯ ФИЛМ. Събранието в „Пруденшъл сентър“ беше част от ГОЛЕМИЯ ФИЛМ.

Тази налудничава идея — да се отклонят към Бангор, щата Мейн… чий план всъщност беше това?

Разбира се, беше идея на пилота, идея на Енгъл. Така наречения капитан.

Енгъл, сега… Енгъл чудесно можеше да бъде част от ГОЛЕМИЯ ФИЛМ. Можеше всъщност да е агент на ВРАГА. Крейг вътрешно подозираше това от мига, в който Енгъл беше започнал да говори по радиоуредбата, но в този случай той не трябваше да зависи от вътрешното си усещане, нали? Наистина не. Беше слушал разговора между кльощавото момче и мъжа в охлузеното спортно сако. Чувството на този човек за дрехи беше ужасно, но това, което той казваше, беше съвсем ясно за Крейг Туми… поне до известен момент.

„В такъв случай, пилотът би бил един от нас“ — беше казало хлапето.

„И да, и не — беше отговорил типът в парцаливото сако. — В моя сценарий пилотът си е пилотът. Пилотът, който просто случайно е на борда с безплатен билет за Бостън. Пилотът, който лети в първа класа и е бил на по-малко от десет метра от вратата на кабината.“

С други думи, Енгъл.

А другият тип — онзи, който беше извил носа на Крейг, очевидно също беше в играта и служеше като небесен разпоредител, който да предпазва Енгъл от всеки, който се намеси случайно.

Той не продължи да подслушва разговора между хлапето и мъжа в охлузеното спортно сако, защото мъжът престана да говори смислено и започна да сипе налудничави приказки за това как Денвър, Де Мойнс и Омаха били изчезнали. Мисълта, че тези три големи американски града могат просто да изчезнат, беше абсолютно невероятна… но това не значеше, че всичко, което каза старикът, беше невероятно.

Това, разбира се, беше експеримент. Тази идея не беше глупава — ни най-малко. Но идеята на старика, че всички те са опитни зайчета, беше просто още една безсмислица.

„Аз — помисли Крейг. — Отнася се за мен. Аз съм опитното зайче“.

През целия си живот се беше чувствал като опитен образец в експеримент, подобен на този тук. „Това, господа, е въпрос на съотношение: налягане към успех. Правилното съотношение води до получаване на някакъв коефициент X. Какъв коефициент X? Това ще ни покаже нашето опитно зайче, господин Крейг Туми.“

Но после Крейг Туми беше направил нещо, което те не бяха очаквали — нещо, което никое от техните бели мишлета и морски свинчета никога не беше дръзнало да направи: беше им казал, че излиза от играта.

„Но ти не можеш да направиш това! Ще експлодираш!“

„Така ли? Чудесно!“

И сега всичко му беше станало ясно, съвсем ясно. Тези други хора или бяха невинни случайни свидетели, или допълнителни участници, наети, за да предадат на тази глупава малка драма страшно необходимата й правдоподобност. Всичко беше нагласено с една цел: да се задържи Крейг Туми далеч от Бостън, да се задържи Крейг Туми да не излиза от експеримента.

„Ще видят те“ — помисли си Крейг. Издърпа нов лист от самолетното списание и го разгледа. На него беше показан щастлив мъж — мъж, който очевидно не беше чувал за ланголиерите, който очевидно не знаеше, че те се крият навсякъде — зад всеки храст и дърво, във всяка сянка, там, където не можеш да ги видиш. Щастливият мъж караше по селски път, седнал зад волана на наетата от „Авис“ кола. В рекламата пишеше, че когато покажеш на гишето на „Авис“ картата си за редовен пътник на „Американ прайд“, те веднага ще ти дадат тази кола под наем, а може би заедно с нея и шоу-балерина, която да шофира. Той започна да къса ивица хартия от гланцираната реклама. Звукът от дългото, бавно късане беше едновременно мъчителен и напълно успокояващ.

„Ще видят, че когато кажа, че излизам, значи точно това имам предвид,“

Пусна ивицата на пода и започна със следващата. Важно беше разкъсването да е бавно. Важно беше всяка ивица да бъде колкото може по-тясна, но не биваше да станат прекалено тесни, защото ще ти избягат и ще се скъсат, преди да си стигнал до края на страницата. Да се справиш точно с всяка от тях изискваше остри очи и смели ръце.

„А аз ги имам. Вярвайте. Просто ми вярвайте.“

„Къс-с-с-с.“

„Може да се наложи да убия пилота.“

Ръцете му спряха на половината страница. Погледна през прозореца и видя собственото си дълго, пребледняло лице на фона на тъмнината.

„Може да се наложи да убия и англичанина.“

Крейг Туми не беше убил никого през живота си. Би ли могъл да го направи? С нарастващо облекчение реши, че би могъл. Не докато са още във въздуха, разбира се — англичанинът беше твърде бърз, твърде силен и тук нямаше оръжия, които да са достатъчно сигурни. А след като кацнат?

„Да. Ако се наложи, да.“

Все пак, конференцията в „Пруденшъл сентър“ беше планирана да трае три дни. Сега изглеждаше, че закъснението му беше неизбежно, но поне щеше да може да даде обяснение: той е бил упоен и взет като заложник от правителствена тайна служба. Щеше да ги шашне. Вече виждаше изненаданите им лица и той — застанал пред тях, триста души банкери от цялата страна, събрали се да обсъждат облигациите и дълговете, банкери, които щяха да чуят мръсната истина за това, какво смята да прави правителството. „Приятели, аз бях отвлечен от…“

„Къс-с-с-с.“

„… и успях да избягам чак когато…“

„Къс-с-с-с.“

„Ако трябва, мога да ги убия и двамата. Всъщност мога да убия всички.“

Ръцете на Крейг Туми се раздвижиха отново. Той откъсна останалата част от ивицата, пусна я на пода и започна със следващата. В списанието имаше много страници, всяка страница съдържаше много ивици, ще рече — оставаше му много работа, преди самолетът да кацне. Но той не се тревожеше от това.

Крейг Туми не беше от тези, които се плашат от работата.

5

Лоръл Стивънсън не заспа отново, но успя леко да дремне. Мислите й — които в това вече отпуснато състояние на съзнанието и бяха близки до сънища — се върнаха към причината защо все пак тя отиваше в Бостън.

„Утре трябваше да започне първата ми истинска отпуска от десет години насам“ — беше казала тя, но това беше лъжа. Имаше и зрънце истина, но тя се съмняваше дали когато го каза, беше много убедителна — не беше научена да лъже и похватът й не беше много добър. Не че някой от хората, останали в самолета на полет 29, го беше грижа дали е вярно, или не. Не и в тази ситуация. Фактът, че отиваш в Бостън, за да се срещнеш (и почти сигурно, да спиш) с мъж, когото не си виждала, беше нищо в сравнение с факта, че летиш на изток в самолет и че повечето от пътниците са изчезнали заедно с целия екипаж.

„Скъпа Лоръл,

Така съм зяпнал в очакване да те видя! Когато слезеш от стълбичката на самолета, няма даже да се налага да погледнеш отново снимката ми. Стомахът ми ще е пълен с толкова много пеперуди, че ще трябва просто да търсиш човек, който лети някъде под тавана…“

Името му беше Дарън Кросби.

Нямаше да се наложи да поглежда снимката му — това до голяма степен беше вярно. Беше запомнила лицето му точно както беше запомнила наизуст повечето от писмата му. Въпросът беше защо. А за този въпрос тя нямаше отговор. Нямаше дори предположение. Това беше просто ново доказателство за разсъждението на Дж. Р. Р. Толкин: трябва да бъдеш внимателен всеки път, когато излизаш от вратата си. Защото пред антрето ти започва път, а пътищата винаги водят надалеч. Ако не внимаваш, можеш да се окажеш… ами… просто изметен — странник в странна земя без всякакво обяснение как си се оказал там.

Лоръл беше казала на всички къде отива, но на никого не беше казала защо отива и какво ще прави. Беше завършила Калифорнийския университет със специалност библиография. Макар че не беше чак манекен, беше добре сложена и достатъчно приятна на вид. Имаше малък кръг от добри приятели и те щяха да бъдат слисани от това, какво възнамерява да направи — да отиде чак в Бостън с планове да остане с мъж, когото познава само от кореспонденция — мъж, с когото се беше запознала посредством обширната колонка за лични запознанства в списание, наречено „Приятели и любовници“.

Всъщност тя сама беше слисана от себе си.

Дарън Кросби беше висок над един и осемдесет, тежеше осемдесет килограма и имаше тъмносини очи. Предпочиташе шотландско уиски (но не и да прекалява), имаше котарак на име Станли, беше определено хетеросексуален, беше съвършен джентълмен (или поне претендираше да е така) и мислеше, че Лоръл е най-красивото име, което някога е чувал. Снимката, която й беше изпратил, показваше мъж с приятно, отворено, интелигентно лице. Тя предполагаше, че Дарън е от онзи тип мъже, която изглеждат страниш, ако не се бръснат два пъти дневно. И това беше всъщност всичко, което знаеше.

За половин дузина години Лоръл си беше кореспондирала с половин дузина мъже — смяташе това за хоби — но никога не беше очаквала да предприеме следващата стъпка — тази стъпка. Предполагаше, че мрачното и самоиронизиращо чувство за хумор на Дарън беше част от влечението, но някак потиснато осъзнаваше, че истинските причини изобщо не бяха в него, а в самата нея. В неспособността й да разбере силното желание да разчупи клетката? Просто да отлети към неизвестното, надявайки се, че ще падне истинската мълния?

„Какво правиш?“ — отново се запита тя.

Самолетът премина през лека въздушна буря и отново навлезе в спокойна атмосфера. Лоръл се сепна от дрямката си и се огледа. Видя младото момиче-тийнейджър, което беше седнало на мястото срещу нея. Гледаше през прозореца.

— Какво виждате? — попита Лоръл. — Вижда ли се нещо?

— Ами, слънцето изгря — каза момичето, — но това е всичко.

— А на земята? — На Лоръл не й се искаше да стане и да погледне сама. Главата на Дина все още беше облегната на рамото й и Лоръл не искаше да я събуди.

— Не се вижда. Под нас всичко е покрито с облаци. — Тя се огледа. Очите й се бяха изчистили и на лицето й се беше върнал малко — не много, но малко — цвят.

— Казвам се Бетани Симс. А вие?

— Лоръл Стивънсън.

— Мислите ли, че всичко ще се оправи?

— Мисля, че да — каза Лоръл и добави неохотно, — надявам се.

— Страх ме е от едно: какво може да има под тези облаци — каза Бетани, — но и без това ме беше страх. За Бостън. Майка ми изведнъж реши каква велика идея е да прекарам две-три седмици с леля ми Шона, въпреки че училището започва след десет дни. Мисля, че идеята беше да сляза от самолета като кротичко агънце и после леля Шона да започне да ме тегли за връвчицата.

— Каква връвчица?

— Не се поддавай на случая, не изтегляй двеста долара, отивай право в най-близката възстановителна болница и започвай да отвикваш — каза Бетани. Прекара ръце през късата си тъмна коса. — Нещата вече бяха толкова необикновени, че това изглежда само малко допълнение. — Тя погледна към Лоръл внимателно и след това добави съвършено сериозно: — Това е истина, нали? Искам да кажа, вече се ощипах. Няколко пъти. Нищо не се промени.

— Истина е.

— Не изглежда истина — каза Бетани. — Изглежда като един от онези глупави филми за катастрофи. „Летище 1990“ или нещо подобно. Продължавам да се оглеждам, за да открия няколко стари актьори като Уилфърд Бримли и Оливия де Хавиланд. Нали трябва да се срещнат по време на бъркотията и да се влюбят един в друг?

— Не мисля, че са в самолета — каза Лоръл тъжно. Погледнаха се една друга в очите и за миг почти се разсмяха заедно. Ако това се беше случило, то щеше да ги направи приятели… но не се случи. Не съвсем.

— А ти, Лоръл? Да нямаш проблем като във филмите, които спомена?

— Боя се, че не — отвърна Лоръл. И след това наистина започна да се смее. Понеже си помисли как през ума й премина като изстрел червеният неонов надпис „Лъжкиня такава!“

Бетани сложи ръка пред устата си и се захили.

— Боже! — каза тя след минута. — Искам да кажа, това е влудяващо, знаеш ли?

Лоръл кимна.

— Знам. — Направи пауза и после попита: — Имаш ли нужда от възстановителна болница, Бетани?

— Не знам. — Момичето се обърна, за да погледне отново през прозореца. Усмивката й беше изчезнала и гласът й беше мрачен. — Може би. Преди мислех, че бе просто забавление, но сега не знам. Предполагам, че не мога да го овладея. Но да ме превозват по такъв начин… Чувствам се като свиня в коридора на кланицата.

— Съжалявам — каза Лоръл, но съжаляваше и за себе си. Вече беше осиновила сляпото момиче и нямаше нужда от второ осиновено дете. Сега, когато се беше събудила напълно, тя откри, че се страхува — ужасно се страхува. Не искаше да бъде кошче за отпадъци и на това дете, ако то смяташе да се освобождава от огромен куп от проблеми като във филмите за катастрофи. Тази мисъл я накара да се усмихне отново — просто, не можа да се сдържи. Това беше влудяващо. Наистина.

— И аз съжалявам — каза Бетани, — но предполагам, че не е моментът да се тревожим за това, а?

— Предполагам, че може би е — каза Лоръл.

— В никой от онези филми от типа на „Летище“ пилотът не изчезваше, нали?

— Не си спомням.

— Почти шест е. Още два часа и половина.

— Да.

— Ако поне светът е все още там — каза Бетани, — това ще е достатъчно за начало. — Тя отново погледна внимателно Лоръл. — Сигурно нямаш никакъв наркотик, нали?

— Боя се, че не.

Бетани сви рамене и я погледна с уморена усмивка, която по странен начин изглеждаше победоносна.

— Е — каза тя, — едно на нула за тебе. Аз просто се боя.

6

След известно време Брайън Енгъл отново провери курса, скоростта, навигационните данни и картите си. Накрая провери и ръчния си часовник. Беше осем и две минути.

— Е — каза той на Ник, без да поглежда встрани, — мисля, че вече е време. Или — или.

Протегна ръка и включи надписа „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“. Звънецът иззвъня ниско и приятно като камбанка. После включи радиоуредбата и взе микрофона.

— Здравейте, дами и господа. Говори отново капитан Енгъл. В момента сме над Атлантическия океан на около трийсет мили източно от брега на щата Мейн и много скоро започвам първоначално спускане в областта на Бангор. При нормални обстоятелства не бих светнал надписа за коланите толкова рано, но обстоятелствата не са нормални, а майка ми казваше, че благоразумието е половината от храбростта. В този смисъл искам да се уверите, че коланите ви са затегнати плътно и здраво. Атмосферните условия под нас не изглеждат особено застрашителни, но тъй като нямам съобщения по радиото, времето ще бъде за всички нас нещо като пакет с изненада. Все се надявах, че облаците ще се разсеят и над Върмонт видях няколко дупчици, но се боя, че се затвориха отново. От опита си на пилот мога да ви кажа, че облаците, които виждате под нас, не говорят за много лошо време. Мисля, че времето в Бангор може да бъде облачно, с лек дъжд. Започвам спускането. Моля, запазете спокойствие — всички лампички на таблото ми светят зелено и всички процедури, които остават да се извършат, са според правилата.

Брайън не си беше дал труда да програмира автопилота за спускане — пое управлението сам. Направи, един дълъг и плавен завой, и когато „Боинг“-ът започна бавното си потъване към облаците на височина 1300 метра, седалката под него леко се наклони.

— Много успокояващо — каза Ник. — Трябваше да станеш политик, приятелче.

— Съмнявам се, че те се чувстват спокойни точно сега — каза Брайън. — Аз във всеки случай не съм.

Всъщност той беше по-изплашен, отколкото някога му се беше случвало през кариерата му на пилот. Разхерметизирането на полет 7 от Токио изглеждаше като дребна неприятност в сравнение със сегашната ситуация. Сърцето му биеше бавно и тежко в гръдния му кош — като погребална камбана. Той преглътна и чу щракване в гърлото си. Полет 29 премина през 10 000 метра, като продължаваше да се снишава. Белите безформени облаци сега бяха по-близко. Простираха се от хоризонт до хоризонт като някакъв странен паркет на бална зала.

— Изплашен съм до смърт, приятелю — каза Ник Хоупуел със странен дрезгав глас. — Виждал съм как умират хора на Фолкландските острови, сам получих куршум в крака там, имам тефлоново коляно за доказателство и бях на косъм от хвръкване във въздуха от бомба в един камион в Бейрут — беше през осемдесет и втора, но никога не съм се страхувал така, както сега. Част от мене би искала да те сграбчи и да те накара да ни върнеш обратно. Толкова далече, докъдето може да стигне тази птица.

— Това не би помогнало много — отговори Брайън. Собственият му глас вече не беше спокоен — той чуваше в него биенето на сърцето си, по-редките и по-честите му тупкания. — Нали помниш какво ти казах одеве — не можем да останем тук горе завинаги.

— Знам. Но се боя от онова, което е под тези облаци. Или не е под тях.

— Е, ще открием това заедно.

— Не очакваме никаква помощ, нали, приятелю?

— Нито грам.

„Боинг 767“ премина през границата на 8000 метра и продължи да се спуска.

7

Всички пътници бяха в главния салон; дори и плешивият мъж, който упорито остана залепнал за седалката си в бизнес-класата през по-голямата част от полета, беше дошъл при тях. И всички бяха будни, освен брадатия мъж в най-задната част на самолета. Те го чуваха да похърква весело, а Албърт Коснър почувства един миг на горчива ревност, желание той да можеше да се събуди, след като всички са вече в безопасност на земята, както най-вероятно щеше да направи брадатият мъж, и да каже, както най-вероятно щеше да каже брадатият мъж: „Къде, но дяволите, се намираме?“

Единственият друг звук беше тихото „къс-с-с… къс-с-с-с…“ на Крейг Туми, който унищожаваше самолетното списание. Обувките му бяха покрити от купчина хартиени ивици.

— Имате ли нещо против да спрете? — попита Дон Гафни. Гласът му беше сух и напрегнат. — Изкарва ме от нерви, приятелче.

Крейг обърна глава. Разгледа Дон Гафни с двете си разширени, спокойни, празни очи. Завъртя глава обратно. Задържа страницата, върху която работеше в момента и на която случайно се намираше източната част от картата на маршрутите на „Американ прайд“

„Къс-с-с-с“

Гафни отворя уста да каже нещо, после я затвори здраво.

Ръката на Лоръл беше около раменете на Дина. Дина държеше с двете си ръце другата й ръка. Албърт седеше с Робърт Дженкинс точно пред Гафни. Пред него беше момичето с късата тъмна коса. То гледаше през прозореца, а тялото му беше изправено, като че ли беше овързано с жица. Пред нея седеше Плешивия от бизнес-класата.

— Е, поне ще можем да получим малко кльопачка — каза той високо.

Никой не отговори. Главният салон изглеждаше обгърнат в някаква неподвижна черупка от напрежение. Албърт Коснър почувства как космите по цялото му тяло настръхват в очакване. Потърси успокояващото скривалище на Аса Коснър — този херцог на пустинята и барон на „Бънтлайн“, и не можа да го открие. Аса беше отишъл на почивка.

Облаците бяха много по-близко. Вече не изглеждаха плоски — Лоръл виждаше пухкавите извивки и заоблените вълни, пълни със сенките на ранната утрин. Запита се дали Дарън Кросби е все още там долу, дали търпеливо я очаква на вратата за посрещане на летище Лоугън, някъде до залата на „Американ прайд“. Без особена изненада откри, че по един или друг начин това не я интересува много. Погледът й беше привлечен отново от облаците и тя съвсем забрави за Дарън Кросби, който обичаше шотландско уиски (макар и без да прекалява) и претендираше, че е съвършен джентълмен.

Представи си ръка — огромна зелена ръка, която изведнъж се врязва нагоре през тези облаци и хваща „Боинг“-а, както сърдито дете хваща играчка. Представи си как ръката се свива, видя самолетното гориво да експлодира в оранжеви пламъци между огромните кокалчета и затвори очи за миг.

„Не слизай! — понечи да извика тя. — О, моля, не слизай!“

Но какъв избор имаха? Какъв избор?

— Много ме е страх — изхленчи Бетани Симс. Премести се на едно от местата в централното отделение, затегна предпазния колан и притисна корема си с ръце. — Мисля, че ще…

Крейг Туми я погледна и започна да къса нова ивица от картата на маршрутите. След мит Албърт разкопча колана си, стана, седна до Бетани и отново се закопча. Веднага щом седна, Бетани сграбчи ръцете му. Кожата му беше хладна като мрамор.

— Всичко ще бъде наред — каза той, като се стараеше гласът му да звучи твърдо и безстрашно, стараеше се да звучи като гласа на най-бързия евреин на запад от Мисисипи. Вместо това той звучеше като гласа на Албърт Коснър — седемнайсетгодишен ученик по цигулка, който се чувства на ръба на напикаването.

— Надявам се — започна тя и тогава самолетът започна да подскача. Бетани изпищя.

— Какво има? — попита Дина Лоръл с тънък разтревожен глас. — Какво става със самолета? Ще се разбием ли?

— Аз не…

По високоговорителите се чу гласът на Брайън.

— Обикновена въздушна буря, приятели — каза той. — Моля да запазите спокойствие. Възможно е да подскочим и по-силно няколко пъти, когато навлезем в облаците. На повечето от вас това се е случвало, така че просто останете спокойно по местата си.

„Къс-с-с-с.“

Дон Гафни отново погледна към мъжа с полото и усети внезапно почти непреодолимо желание да издърпа самолетното списание от ръцете на това проклето копеле и да започне да го налага с него.

Облаците сега бяха съвсем близо. Робърт Дженкинс виждаше как тъмният силует на „Боинг“-а се носеше напред по бялата повърхност точно под самолета. Скоро самолетът щеше да целуне собствената си сянка и да изчезне. Никога през живота си не беше имал предчувствие, но сега му дойде — сигурно и пълно. „Когато се врежем в тези облаци, ще видим нещо, което не е виждало нито едно човешко същество. Нещо, което изобщо не е за вярване… и все пак ще бъдем принудени да повярваме. Няма да имаме избор.“

Ръцете му стиснаха здраво страничните облегалки на седалката. Капка пот се търколи в окото му. Вместо да вдигне ръка, за да я избърше, Дженкинс се опита да я отстрани с мигане. Ноктите му се забиха в облегалките.

— Какво става? — попита Дина тревожно. Ръцете й бяха сключени около ръцете на Лоръл. Бяха малки, но стискаха силно до болка. — Нали всичко ще бъде наред?

Лоръл погледна надолу през прозореца. Сега „Боинг“-ът минаваше точно по върховете на облаците и първите късове захарен памук се плъзнаха пред очите й. Самолетът изпадна в нова серия от тласъци и тя трябваше да сподави стона, който се надигна в гърлото й. За пръв път в живота си се чувстваше физически болна от ужас.

— Надявам се, миличка — каза тя, — надявам се, но наистина не знам.

8

— Какво показва радарът ти, Брайън? — попита Ник. — Нещо необичайно? Или нищо?

— Нищо — каза Брайън. — Показва, че светът е там долу и това е всичко. Ние сме…

— Почакай — каза Ник. В гласа му имаше приглушен, сподавен звук, сякаш гърлото му се беше стеснило до размерите на иглено ухо. — Набери височина отново. Нека да премислим. Чакай да се разсеят облаците.

— Няма достатъчно време и няма достатъчно гориво. — Очите на Брайън бяха впити в приборите му. Самолетът отново заподскача. Той автоматично извърши корекциите. — Задръж. Влизаме.

Натисна кормилото напред. Стрелката на висотомера се заплъзга бързо под стъкленото си прозорче. И „Боинг“-ът навлезе в облаците. За момент опашката му изостана, стърчейки над пухкавата повърхност като перка на акула. След миг тя също изчезна и небето остана празно — като че ли там никога не беше имало самолет.

1

Главният салон навлезе от ярката слънчева светлина в тъгата на късния здрач и самолетът се затресе по-силно. След едно особено силно друсване Албърт почувства тежест върху лявото си рамо. Погледна и видя главата на Бетани — тежка като зряла октомврийска тиква. Момичето беше припаднало.

Самолетът подскочи отново и от първа класа се чу глух звук. Този път изпищя Дина, а Гафни извика:

— „Какво беше това? За Бога, какво беше това?“

— Количката за напитки — каза Боб Дженкинс с нисък, сух глас. Помъчи се да говори по-високо, така че да го чуят, и откри, че не успява. — Количката за напитки беше оставена там, помните ли? Мисля, че трябва да се е дотъркаляла до…

Самолетът направи луд скок като железница в лунапарк, пропадна надолу с рязък удар и количката за напитки се преобърна с трясък. Счупиха се стъкла. Дина извика отново.

— Няма нищо — каза тревожно Лоръл. — Не ме стискай толкова силно, миличка, всичко е наред?

— Моля ви, не искам да умра! Само не искам да умра!

— Нормална въздушна буря, приятели — гласът на Брайън, който идваше от високоговорителите, звучеше спокойно… но Боб Дженкинс си помисли, че в този глас звучи едва сдържан ужас, — само бъдете…

Ново рязко люшкане. Нов трясък от падането на нови чаши и бутилчици от прекатурената количка за напитки.

— … и спокойни — довърши Брайън. От другата страна на прохода, вляво от Дон Гафни, се чу: „Къс-с-с-с.“

Гафни се обърна към звука.

— Престани веднага, идиот такъв, или ще натикам остатъците от списанието право в гърлото ти.

Крейг го погледна невиждащо.

— Само се опитай, стар глупак.

Самолетът отново се вдигна и пропадна. Албърт се наклони през Бетани към прозореца. Гърдите й меко се притиснаха до ръката му и за пръв път през последните пет години това чувство не измести веднага всичко друго от съзнанието му. Той се вгледа през прозореца, търсейки безнадеждно процеп между облаците, опитвайки се да измисли процеп между облаците.

Нямаше нищо освен тъмносиви сенки.

2

— На каква височина свършват облаците приятелю? — попита Ник. Сега, когато вече наистина бяха в облаците, той изглеждаше по-спокоен.

— Не знам — каза Брайън. — Мога да ти кажа, че таванът ни е по-ниско, отколкото се надявах.

— Какво ще стане, ако не ти стигне пространството?

— Ако уредите ми излязат от строя дори за малко, отиваме на кино — каза Брайън безизразно. — Но все пак не вярвам да стане. Ако сляза под сто и петдесет метра и все още не просветне, ще се вдигнем отново и ще се насочим към Портланд.

— А може би трябва да тръгнеш натам отсега…

Брайън поклати глава.

— Времето там е почти винаги по-лошо, отколкото тук.

— А какво ще кажеш за остров Преск? Там нали имаше база на стратегическата авиация?

За миг Брайън помисли, че този човек наистина знае много повече, отколкото трябва.

— Тя е извън нашия обсег. Ще се разбием в планините.

— Тогава и Бостън е извън обхвата ни.

— Обзалагам се.

— Работата започва да става лоша, приятелче.

Самолетът се блъсна в ново невидимо въздушно течение и потрепери като болно куче. Брайън чуваше слаби викове от главния салон, дори и след като направи необходимите корекции, и му се искаше да може да им каже, че това е нищо, че „Боинг“-ът може да премине през двайсет пъти по-лоши въздушни бури. Истинският проблем беше във височината на облаците.

— Все още не сме извън терена — каза той. Висотомерът си стоеше на седемстотин метра.

— Но излизаме.

— Ще… — Брайън изведнъж спря. Обля го вълна от облекчение — като допир на успокояваща ръка. — Готово — каза той. — Пробиваме.

Облаците пред черния нос на „Боинг“-а бързо изтъняваха. За пръв път, откакто бяха прелетели над Върмонт. Брайън видя между бялосивкавото покривало да просветва процеп и през него — оловния Атлантически океан.

Наведе се към микрофона за салона:

— Слязохме до тавана, дами и господа. Очаквам тази незначителна въздушна буря да намалее, след като слезем под облаците. След няколко минути ще чуете удар отдолу. Това ще бъда спускането и закрепването на колесника. Продължавам спускането към зоната на Бангор.

Изключи и се обърна кратко към мъжа, седнал на мястото на навигатора.

— Пожелай ми късмет, Ник.

— Пожелавам ти, приятелче, наистина.

3

Със затаен дъх Лоръл погледна през прозореца. Облаците бързо се разсейваха. На няколко пъти видя океана: вълни, морска пяна, голяма скала, подаваща се от водата като зъб на мъртво чудовище. Зърна и отблясък на оранжево, което можеше да бъде шамандура.

Преминаха над малък триглав остров и като накланяше и извиваше врат, тя успя да види брега точно пред тях. Тънки ивици от перести облаци закриваха погледа й в продължение на четирийсет и пет безкрайни секунди. Когато се разчистиха, „Боинг“-ът отново беше над земя. Преминаха над нива, малка горичка, нещо като езеро.

„Но къде са къщите? Къде са пътищата, колите, сградите и кабелите за високо напрежение?“

Тогава от гърлото й излезе стон.

— Какво има? — почти извика Дина. — Какво има, Лоръл? Какво не е наред?

— Нищо! — провикна се тя тържествено. Видя долу тесен път, който водеше към малко крайбрежно село. Оттук то изглеждаше като град играчка с малки коли играчки, паркирани по главната улица. Видя камбанарията на църква, градска пясъчна база, бейзболно игрище на Младежката лига. — Нищо страшно! Всичко си е там! Все още всичко си е там!

Зад нея заговори Робърт Дженкинс. Гласът му беше спокоен, равномерен и дълбоко обезкуражен.

— Госпожо — каза той, — боя се, че съвсем не сте права.

4

Дълъг, бял пътнически самолет летеше бавно над земята на трийсет и пет мили източно от Международното летище на Бангор. На опашката му с големи горди цифри пишеше „767“. На корпуса му бяха изписани думите „АМЕРИКАН ПРАЙД“, наклонени назад, за да показват скорост. От двете страни на носа му беше нарисуван фирменият знак на компанията — голям червен орел. Разперените криле на орела бяха изпъстрени със сини звезди, ноктите му бяха извадени, а главата — леко извита. Както и самолетът, който украсяваше, орелът изглеждаше готов за приземяване.

Докато летеше към предградията на големия град, самолетът не хвърляше никаква сянка върху земята — не валеше дъжд, но утрото беше сиво и нямаше слънце. Коремът на самолета зейна. Колесникът му се спусна и се отвори. Колелата заеха местата си под корпуса и под пода на кабината.

Полет 29 на „Американ прайд“ се спускаше над склона край Бангор. Направи лек завой наляво: капитан Енгъл вече можеше да коригира курса визуално и го правеше.

— Виждам го! — извика Ник. — Виждам летището! Боже мой, каква прекрасна гледка!

— Ако го виждаш, значи си станал от мястото си — каза Брайън. Говореше, без да се обръща настрани. Сега нямаше време за обръщане. — Закопчай колана си и млъкни.

Но тази самотна дълга писта наистина беше прекрасна гледка.

Брайън насочи носа на самолета в средата на пистата и продължи да се спуска, мина през триста метра, после през двеста и петдесет. Под крилете на самолета се изнизваше сякаш безкрайна борова гора. Накрая се появиха купчина сгради — неспокойните очи на Брайън автоматично отбелязаха обичайния безпорядък от мотели, бензиностанции и закусвални — а след това преминаха над река Пенобскот и навлязоха във въздушното пространство на Бангор. Брайън. Отново провери таблото, отбеляза, че лампите на клапите му светят зелено, и после отново се опита да се свърже с летището… макар да знаеше, че е безнадеждно.

— Кулата в Бангор, тук полет 29 — каза той. — Обявявам авария. Повтарям, обявявам авария. Ако имате движение по пистите, освободете ми пътя. Навлизам.

Погледна към индикатора на скоростта точно навреме, за да види, че тя спада под двеста и двайсет — скорост, която теоретически, го принуждаваше да се приземи. Под него след оредяващите дървета се показа игрище за голф. Погледът му бързо премина по зеления надпис на хотел „Холидей ин“ и после към очите му се втурнаха лампите, които отбелязваха началото на пистата, на която с големи цифри пишеше 33.

Лампите не бяха нито червени, нито зелени. Те просто бяха мъртви.

Нямаше време да мисли за това. Нямаше време да мисли какво би се случило, ако някой „Лиърджет“ или малък „Дойка“ внезапно се изтърколи на пистата пред него. Нямаше време да прави нищо друго, освен да приземи птицата.

Преминаха над тясна ивица от трева и чакъл, а след това на десет метра под самолета се показа бетонната писта. Преминаха над първия ред бели ленти и след това точно под тях започнаха следите от гуми — в тази далечна точка явно направени от самолетите на Въздушната национална охрана.

Брайън внимателно доближи „Боинг“-а до пистата. Точно под него проблясна вторият ред бели ленти… и миг след това последва лек удар — главният колесник докосна земята. Сега самолетът се понесе по писта 33 с двеста километра в час, с леко вирнат нос и крила малко под ъгъл. Брайън отвори клапите докрай и включи реверса. Чу се нов удар — даже по-лек от първия, и носът се приземи.

После самолетът започна да намалява скоростта си от двеста на сто и седемдесет, от сто и седемдесет на сто и двайсет, от сто и двайсет на шейсет, и от шейсет до скорост, с която може да тича човек. Беше успял. Бяха на земята.

— Нормално кацане — каза Брайън. — Нищо особено. — След това на пресекулки изпусна дълга въздишка и спря окончателно самолета — все още на четиристотин метра встрани от най-близката писта за рулиране. Тънкото му тяло изведнъж беше обхванато от пристъп на неудържимо треперене. Вдигна ръка към лицето си и избърса цяла топла шепа пот. Погледна към нея и леко се изсмя.

Почувства на рамото си ръка.

— Добре ли си, Брайън?

— Да — каза той и отново вдигна микрофона.

— Дами и господа — каза той, — добре дошли в Бангор.

Зад себе си чу хор от овации и се усмихна отново.

Ник Хоупуел не се усмихваше. Той се беше наклонил над мястото на Брайън и се взираше през прозореца на кабината. Нищо не се движеше по плетеницата от писти; нищо не се движеше и по пистите за рулиране. Никакви транспортни машини или коли на охраната не бръмчаха напред-назад по асфалта. Виждаха се само няколко камиона, един армейски транспортен самолет — „С 12“, паркиран на външна писта за рулиране, и самолет „Делта 727“, паркиран до един от подвижните коридори на терминалите, но те стояха неподвижни като статуи.

— Благодаря ти за поздрава с „добре дошъл“, приятелю — каза Ник тихо. — Дълбоката ми благодарност произтича от факта, че, изглежда, ти си единственият, който ще ми отправи такъв поздрав. Това място е напълно пусто.

5

Въпреки продължаващата тишина по радиото, Брайън не беше склонен да приеме преценката на Ник… но докато с рулиране придвижи самолета до една точка за паркиране между два от подвижните коридора на терминалите за пътници, той видя, че не е възможно да вярва в каквото и да било друго. Не беше само от липсата на хора; не беше и от липсата дори на една кола от охраната, която да пристигне, за да провери откъде се е взел нечаканият „Боинг 767“ — беше от атмосферата на пълна липса на живот — като че ли Международното летище на Бангор беше изоставено от хиляда или от сто хиляди години. Влакче за багаж, теглено от джип с няколко нахвърляни върху платформите му куфари, беше паркирано под едното крило на „Делта“-та. Тази гледка притегляше погледа на Брайън, докато приближаваше „Боинг“-а възможно по-близо и го паркираше. Дузината куфари изглеждаха древни като експонати, изкопани от мястото, на което се е намирал някакъв древен приказен град. „Чудя се дали човекът, който е открил гробницата на фараон Тутанкамон, се е чувствал така, както се чувствам сега“ — помисли той.

Загаси двигателите и за миг остана неподвижен. Сега не се чуваше никакъв звук освен лекия шепот на допълнителното захранващо устройство — едно от четирите — в задната част на самолета. Ръката на Брайън се премести към ключа, на който пишеше „ВЪТРЕШНО ЗАХРАНВАНЕ“, докосна го и веднага се дръпна. Изведнъж му се прииска да не загасва абсолютно всичко. Нямаше причина да остави нещо да работи, но гласът на инстинкта беше много силен.

„Освен това — помисли си той — не мисля, че има някой, който би надал вой за хабенето на гориво… на малкото, което е останало за хабене.“ Разкопча предпазния ремък и стана.

— А сега какво, Брайън? — попита Ник. Той също беше станал и Брайън забеляза за пръв път, че Ник беше поне с десет сантиметра по-висок от него. Помисли си: „Аз командвах положението. Откакто се случи това зловещо нещо — и, за да бъда по-точен, откакто открихме, че се е случило — положението командвах аз. Но мисля, че съвсем скоро това ще се промени.“

Откри, че не го е грижа. Управлението на „Боинг“-а в облаците беше отнело и последния му грам кураж, но той не очакваше никакви благодарности за това, че не си беше загубил ума и си беше свършил работата; куражът беше едно от нещата, за които му плащаха. Спомни си как веднъж един пилот му каза: „Плащат ни сто хиляди долара или повече годишно, Брайън, и наистина го правят само по една причина. Знаят, че в кариерата на почти всеки пилот има трийсет или четирийсет секунди, когато той наистина може да се прояви. Плащат ни, за да не се вцепеним, когато накрая тези секунди настъпят.“

Всичко беше много добре, докато мозъкът му казваше, че трябва да се спуска през облаците или вече, просто няма избор; окончанията на нервите му просто продължаваха да крещят своето предупреждение, телеграфирайки високоволтовия си ужас пред неизвестното. Дори Ник, какъвто и да беше и каквото и да правеше на земята, беше поискал да отстъпят пред облаците, когато се стигна до критичния момент. Той имаше нужда от Брайън, за да направи това, което трябваше да се направи. Той и всички останали имаха нужда Брайън да бъде техният кураж. Сега обаче бяха кацнали и вече нямаше чудовища зад облаците само тази зловеща тишина и едно изоставено влакче за багаж, което стоеше под крилото на „Делта 727“.

„И така, ако искаш да командваш и да бъдеш капитан, приятелю извивач на носове, имаш благословията ми. Даже ще ти дам да си сложиш шапката ми, ако искаш. Но не преди да слезем от самолета. Докато ти и останалите гъски не слезете наистина на земята, аз отговарям за вас.“

Но Ник му беше задал въпрос и Брайън реши, че той заслужава отговор.

— Сега слизаме, а после ще видим кое как е — каза той и се измъкна покрай англичанина.

Ник го спря с ръка.

— Мислиш ли, че…

Брайън усети пристъп на изненадващ гняв. Освободи се от ръката на Ник.

— Мисля, че трябва да слезем от самолета — каза той. — Няма кой да доближи подвижния коридор до нас или да ни докара стълба, така че мисля, че трябва да използваме аварийния улей. След това мисли ти, приятелче.

Той мина през първа класа… и почти падна върху количката за напитки, която лежеше на едната си страна. Имаше много счупени стъкла, миришеше на алкохол — очите му се насълзиха. Брайън прекрачи боклуците. Ник го настигна към края на салона за първа класа.

— Брайън, ако съм казал нещо, което те е обидило, съжалявам. Ти извърши страхотно добра работа.

— Не си ме обидил — каза Брайън. — Просто през последните десетина часа трябваше да се справям с разхерметизиран самолет над Тихия океан, да открия, че бившата ми жена е умряла в някакъв глупав пожар в апартамента си в Бостън и че Съединените щати са били закрити. Чувствам се малко чалнат.

Мина през бизнес-класата и влезе в главния салон. За миг там се възцари пълна тишина — всички просто седяха и го гледаха с белите си лица с нямо неразбиране.

После Албърт Коснър започна да ръкопляска.

След миг към него се присъедини Боб Дженкинс… и Дон Гафни… и Лоръл Стивънсън. Плешивият мъж се огледа и също започна да ръкопляска.

— Какво има? — попита Дина Лоръл. — Какво се е случило?

— Капитанът — каза Лоръл и заплака. — Капитанът, който ни свали на земята в безопасност.

Тогава и Дина започна да ръкопляска.

Брайън ги гледаше онемял. Застанал зад него, Ник се присъедини към аплодисментите. Пътниците разкопчаха предпазните си колани и застанаха до седалките си, продължавайки да ръкопляскат. Единствените трима, които не се присъединиха, бяха Бетани, която беше припаднала, брадатият мъж, който все още хъркаше на задния ред, и Крейг Туми, който ги изгледа с укор със странния си безумен поглед, след което започна да къса нова ивица от самолетното списание.

6

Брайън усети, че лицето му се налива с кръв — просто всичко беше прекалено тъпо. Той вдигна ръце, но за момент продължиха да ръкопляскат, без да му обръщат внимание.

— Дами и господа, моля… моля… Уверявам ви, това беше съвсем обикновено кацане?

— Глупости, госпожо, няма нищо — каза Боб Дженкинс с гласа на Гари Купър и Албърт избухна в смях. Зад него очите на Бетани се отвориха и тя се огледа слисана.

— Кацнахме живи, нали? — каза тя. — Боже мой! Това е страхотно! Мислех, че вече сме мъртво месо!

— Моля — каза Брайън. Вдигна ръце по-високо и сега се чувстваше странно приличащ на Ричард Никсън, който приема издигането на кандидатурата му за още четири години. Трябваше да преодолее внезапните пориви на смях. Не можеше да се засмее — пътниците нямаше да разберат. Те искаха герой и бяха избрали него. Можеше и да приеме тази позиция… и да я използва. Но все пак трябваше и да ги свали от самолета. — Моля за вашето внимание!

Те спряха да аплодират един по един и го погледнаха в очакване — всички освен Крейг, който захвърли списанието си настрани с внезапен решителен жест. Откопча колана си, стана и излезе в прохода, като риташе купчината хартиени ивици настрани. Започна да се рови в шкафа над мястото си, като се мръщеше съсредоточено.

— Вие сте гледали през прозореца, така че знаете, колкото знам и аз — каза Брайън. — Повечето от пътниците и целият екипаж на този полет са изчезнали, докато ние сме спали. Това е достатъчно налудничаво, но сега сме изправени пред още по-налудничаво предположение. Изглежда, като че ли и много други хора са изчезнали… но логиката подсказва, че другите хора може да са някъде наоколо. Ние оцеляхме след това, каквото и да е било то, така че и други може да са оцелели.

Боб Дженкинс — писателят на криминални романи, прошепна нещо на един дъх. Албърт го чу, но не можа да вникне в думите. Обърна се наполовина към Дженкинс точно когато писателят промълви думите отново. Този път Албърт ги схвана. Те бяха: „Лъжлива логика.“

— Най-добрият начин да се справим с това, мисля аз, е да предприемаме нещата едно по едно. Стъпка номер едно е излизането от самолета.

— Аз съм си купил билет до Бостън — каза Крейг Туми със спокоен, разумен глас. — Искам да отида в Бостън.

Ник излезе иззад рамото на Брайън. Крейг го погледна и очите му се свиха. За миг той отново заприлича на домашен котарак с лош характер. Ник вдигна ръка с извити към дланта пръсти и размърда две от кокалчетата си в жест като извиване на нос. Крейг Туми, когото някога бяха заставяли да стои със запалена клечка кибрит между пръстите на краката, докато майка му пееше „Честит рожден ден“, разбра веднага. Винаги беше схващал бързо. И можеше да почака.

— Ще трябва да използваме аварийния улей — каза Брайън. — Искам да ви покажа какво трябва да правите. Слушайте внимателно, след това се стройте по един и ме следвайте към предната част на самолета.

7

След четири минути предният изход на самолета на „Американ прайд“, полет 29, се отвори навън. От отвора се чу някакъв тих разговор и веднага престана при допира с хладния, неподвижен въздух. Чу се свистящ звук и голямо кълбо от оранжев плат внезапно разцъфна пред вратата. За миг приличаше на някакъв странен хибриден слънчоглед. Разрасна се и при падането си започна да придобива форма — наду се във вид на бухнал улей на отделни ребра. Когато долната част на улея падна на асфалта, се чу едно слабо „пук!“ и после краят просто остана там, като гигантски оранжев надуваем дюшек.

Брайън и Ник стояха в началото на късата опашка на левия борд на първа класа.

— Има нещо лошо във въздуха навън — каза Ник с нисък глас.

— Какво имаш предвид? — попита Брайън. Той понижи гласа си даже повече. — Отрова?

— Не… не мисля така. Но няма миризма, няма вкус.

— Ти си луд — каза неспокойно Брайън.

— Не, не съм — каза Ник. — Това е летище, приятелю, а не ливада, но помирисваш ли масло или бензин? Аз не мога.

Брайън подуши. И не усети нищо. Ако въздухът беше отровен — не вярваше да е така, но ако беше — то това беше бавнодействаща отрова. Дробовете му си го обработваха съвсем нормално. Но Ник беше прав. Нямаше мирис. А другото, по-неуловимо свойство, което англичанинът беше нарекъл вкус… и него го нямаше. Въздухът извън отворената врата имаше съвсем неутрален вкус. Вкусът му беше като на консерва.

— Нещо лошо ли има? — попита Бетани Симс разтревожено. — Искам да кажа, не съм сигурна дали непременно искам да знам, ако има нещо, но…

— Няма нищо лошо — каза Брайън. Той преброи главите, стигна до десет и пак се обърна към Ник: — Онзи тип в черно все още спи. Мислиш ли, че трябва да го будим?

Ник помисли за миг, после поклати глава.

— Нека не го будим. Нямаме ли си достатъчно проблеми за момента и без да трябва да си играем на бавачки с някакъв махмурлия?

Брайън се ухили, точно такива бяха и неговите мисли.

— Да, мисля, че си имаме. Добре слизай пръв, Ник. Дръж долната част на улея. Аз ще помогна на останалите.

— Може би ти ще се спуснеш пръв, в случай че моят приятел с голямата уста реши отново да се заяжда за непредвиденото спиране.

Брайън погледна към мъжа с полото. Той стоеше в задната част на опашката — с тънко куфарче с монограм в едната си ръка, загледан безизразно в тавана. Лицето му беше като на манекен от универсален магазин.

— Няма да си имам неприятности с него — каза той, — защото не давам пукната пара какво прави. Може да — излезе или да остане — на мене ми е все едно.

Ник се ухили.

— Достатъчно добро и за мен. Да започнем великото излизане от пустинята.

— Събу ли си обувките?

Ник вдигна в ръка чифт черни обувки от козя кожа.

— Добре — тръгвай! — Брайън се обърна към Бетани. — Гледайте внимателно, госпожице — вие сте следващата.

— О, Боже — мразя такива гадости.

Въпреки това Бетани се приближи плътно до Брайън и внимателно загледа как Ник Хоупуел действа с улея. Той скочи с двата крака едновременно, така че заприлича на човек, който пада в седнало положение на батут. Падна по задник и се спусна надолу. Направи го чисто — долната част на улея почти не се помръдна. Стъпи на асфалта, както си беше по обути в чорапи крака, стана, завъртя се кръгом и направи комичен поклон с ръце на гърба.

— Просто като фасул — извика той нагоре. — Следващият клиент!

— Това сте вие, госпожице — каза Брайън. — Казвате се Бетани, нали?

— Да — каза тя нервно. — Мисля, че не мога да го направя. Провалих се по гимнастика всичките три семестъра и накрая ми позволиха вместо нея да държа втори път домашно стопанство.

— Ще го направите чудесно — каза й Брайън. Помисли си, че хората използват улея с много по-малко уговорки и с много повече ентусиазъм, когато съществува заплаха, която могат да видят — дупка в корпуса или пожар в някой от двигателите.

— Събухте ли си обувките?

Обувките на Бетани — всъщност чифт стари розови кецове — бяха събути, но въпреки това тя се опитваше да се дръпне от вратата и яркооранжевия канал.

— Може би, ако първо пийна нещо?

— Господин Хоупуел държи улея и всичко ще бъде наред — я уговаряше Брайън, но започна да се страхува, че ще трябва да я бутне. Не му се искаше, но ако тя не скочеше скоро, щеше да го направи. Не можеш да ги изпратиш отзад на опашката, докато смелостта им се върне — това беше голямото „не — не“, когато се стигаше до аварийния улей. Ако го направиш с един, всички искат да се върнат отзад на опашката.

— Хайде, Бетани — каза изведнъж Албърт. Той беше взел калъфа с цигулката си от багажното отделение и го държеше притиснат под мишницата си. — Страх ме е до смърт от това нещо и ако ти слезеш, ще трябва и аз да го направя.

Тя погледна изненадана към него.

— Защо?

— Защото си момиче — каза той просто. — Знам, че обръщам прекалено внимание на пола, но това е.

Бетани го погледа още миг, след това се разсмя и се обърна към улея. Брайън беше решил да я бутне, ако отново се огледа или се дръпне назад, но тя не го направи.

— Ех, ако си имах малко трева — каза тя и скочи. Беше видяла как се пързулна Ник и знаеше какво да направи, но в последния момент изгуби смелост и отново се опита да подвие крака под себе си. В резултат, докато се спускаше по пружиниращата повърхност на улея, тя се хлъзна на едната му страна. Брайън беше сигурен, че ще изпадне, но Бетани сама видя опасността и успя да се претърколи обратно. Спусна се по наклона, легнала на дясната си страна, с една ръка на главата, с блуза набрана отзад чак до врата й. Ник я хвана и тя стъпи на земята.

— О, чудесно — каза задъхано Бетани. — Като че ли отново съм дете.

— Добре ли сте? — попита Ник.

— Да. Може малко да съм намокрила гащите, но съм добре.

Ник й се усмихна и се обърна отново към улея. Албърт погледна с извинение към Брайън и протегна калъфа с цигулката.

— Не бихте ли подържали това? Страх ме е, че ако падна отстрани, може да се счупи. Нашите ще ме убият. Това е Греч.

Брайън взе цигулката. Лицето му беше спокойно и сериозно, но вътрешно той се усмихваше.

— Мога ли да погледна? Свирех на една такава преди почти хиляда години.

— Разбира се — каза Албърт.

Интересът на Брайън оказа успокояващ ефект върху момчето… а той искаше точно това. Откопча трите закопчалки и отвори калъфа. Цигулката наистина беше Греч, а и не от най-лошите в тази престижна серия. Брайън си каза, че за парите, които струва, може да се купи малка кола.

— Красива е — каза той и дръпна четири струни по грифа и в малката мелодия „Кучето ми има бълхи“. Звучаха сладко и красиво. Брайън затвори и закопча калъфа отново.

— Ще я пазя. Обещавам.

— Благодаря. — Албърт застана на вратата, пое дълбоко въздух и го изпусна отново.

— Джеронимо — каза той със слабо гласче и скочи. Докато скачаше, беше мушнал ръце под мишниците си — предпазването на ръцете във всяка ситуация, в която е възможна физическа повреда, беше толкова дълбоко загнездено в него, че беше станало рефлекс. Той се спусна по задник по улея и слезе до долу невредим.

— Браво! — каза Ник.

— Нищо особено — провлечено каза Аса Коснър, излезе от улея и за малко не се спъна в собствените си крака.

— Албърт! — извика надолу Брайън. — Дръж! — Протегна се, постави калъфа с цигулката в центъра на улея и го пусна. Албърт лесно го хвана на около метър и половина преди края, мушна го под мишница и отстъпи встрани.

Дженкинс затвори очи, докато скачаше, и се смъкна до долу легнал накриво върху един от костеливите си бутове. Ник пъргаво мина откъм лявата страна на улея и хвана писателя точно когато падаше, като го спаси от неприятен удар върху бетона.

— Благодаря, младежо.

— Няма защо, приятелче.

Следващият беше Гафни, след това — плешивият. После на вратата застанаха Лоръл и Дина Белман.

— Страх ме е — каза Дина с тънък, развълнуван глас.

— Не бой се, миличка — каза Брайън. — Дори не трябва да скачаш. — Той постави ръцете си на раменете на Дина и я обърна с лице към него и с гръб към улея. — Подай ми ръце и аз ще те спусна по улея.

Но Дина ги дръпна обратно зад гърба си.

— Не вие — каза тя. — Искам Лоръл да го направи.

Брайън погледна към младичката жена с тъмната коса.

— Бихте ли го направили?

— Да — каза тя. — Ако ми кажете как точно.

— Дина вече знае. Положете я на улея, като я държите за ръце. Като легне по корем с опънати крака, ще се спусне право долу.

Ръцете на Дина бяха студени.

— Страх ме е — повтори тя.

— Миличка, ще бъде просто като спускане по пързалката на детската площадка — каза Брайън. — Мъжът с британския акцент те чака долу, за да те хване. Стои с протегнати ръце също като играч на бейзбол. — Изведнъж осъзна, че Дина не знае тези неща.

Дина погледна към него, като че ли беше съвсем глупав.

— Не от спускането. Страх ме е от това място. Мирише странно.

Лоръл, която не беше открила никаква миризма освен на собствената си пот от нерви, погледна безпомощно към Брайън.

— Миличка — каза Брайън и коленичи пред сляпото момиченце, — трябва да слезем от този самолет. Знаеш това, нали?

Стъклата на тъмните очила се обърнаха към него.

— Защо? Защо трябва да слезем от самолета? Тук няма никой.

Брайън и Лоръл се спогледаха.

— Е — каза Брайън, — не можем наистина да знаем, докато не проверим, нали?

— Аз вече знам — каза Дина. — Няма нищо за помирисване и нищо за чуване. Но… но…

— Но какво, Дина? — попита Лоръл.

Дина се заколеба. Искаше да ги накара да разберат, че не начинът, по който трябваше да напусне самолета, я безпокои. Тя се беше спускала по пързалки и вярваше на Лоръл. Лоръл нямаше да я пусне, ако беше опасно. Нещо беше лошо тук, нещо не беше наред и точно от това се страхуваше — от лошото нещо. То не беше тишината и не беше пустотата. Имаше нещо общо с тези неща, но беше нещо повече от тихо.

Нещо лошо.

Но възрастните не вярват на децата, особено на слепите деца, да не говорим за слепите момиченца. Тя искаше да им каже, че не могат да останат тук, че не е безопасно да останат тук, че трябва да подкарат самолета и да тръгнат отново. Но какво биха казали те? Добре, разбира се, Дина е права, всички обратно в самолета? По никакъв начин.

Те ще видят. Ще видят, че е празно и тогава ще се върнем обратно на самолета и ще отидем някъде другаде. Някъде, където не се чувства нещо лошо. Все още има време.

„Поне така мисля.“

— Няма значение — каза тя на Лоръл. Гласът й беше нисък и отчаян. — Сложи ме на улея.

Лоръл внимателно я нагласи. След миг Дина гледаше нагоре към нея. „Само дето всъщност не гледа — си помисли Лоръл, тя изобщо не може да гледа“, а босите й крака бяха проснати надолу върху оранжевия улей.

— Добре ли си, Дина? — попита Лоръл.

— Не — каза Дина. — Нищо не е добре тук. — И преди Лоръл да я пусне, Дина издърпа ръцете си от ръцете й и се освободи. Спусна се до долу и Ник я хвана.

Лоръл стъпи пред вратата, спусна се точно по улея и докато се плъзгаше, акуратно придържаше полата си. Останаха Брайън, дремещият пияница в задната част на самолета и онова животно, което обичаше забавленията и късането на хартия — господин Полото.

„Няма да си имам неприятности с него — беше казал Брайън, — защото не давам пукната пара какво прави.“ Сега откри, че не е съвсем така. Мъжът не играеше с открити карти. Брайън подозираше, че дори и момиченцето го знаеше, а момиченцето беше сляпо. Какво би станало, ако го оставеха и той решеше да буйства? Какво щеше да стане, ако в пристъпа на буйство решеше да влезе в кабината?

„И какво от това? Нали не можеш да отидеш никъде. Резервоарите са почти празни.“

Все пак тази мисъл не му хареса, и то не само защото в „Боинг 767“ имаше апаратура за милиони долари. Може би това, което почувства, беше неясен отглас от видяното на лицето на Дина, когато тя погледна от улея. Нещата тук бяха зле, дори по-зле, отколкото изглеждаха…, и това беше страшно, защото той не знаеше как нещата биха могли да бъдат по-зле. Самолетът обаче беше в ред. Дори и с почти празни резервоари за гориво, „Боинг“-ът беше свят, който той познаваше и разбираше.

— Твой ред е, приятелю — каза той толкова вежливо, колкото можа.

— Знаете, че ще се оплача от вас, нали? — попита Крейг Туми със странно мил глас. — Знаете ли, че смятам да съдя цялата авиокомпания за трийсет милиона долара и смятам да ви определя като главен ответник?

— Това е ваше право, господин…

— Туми. Крейг Туми.

— … господин Туми — съгласи се Брайън. Спря се за момент. — Господин Туми, знаете ли какво се е случило с нас?

Крейг погледна през отворената врата — погледна към пустия асфалт и широките, леко поляризирани стъкла на прозорците на терминала на второ ниво, където нямаше никакви щастливи приятели и роднини, които да стоят в очакване да прегърнат пътниците, нямаше нетърпеливи пътници, които да очакват извикването на техния полет.

Разбира се, той знаеше. Това беше работа на ланголиерите. Ланголиерите бяха дошли за всички тези глупави, мързеливи хора точно както баща му винаги беше казвал, че ще стане.

Със същия мил глас Крейг каза:

— В отдела за облигации на банковата корпорация „Пустинно слънце“ аз съм известен като Товарния кон. Знаете ли това? — За момент той направи пауза, очевидно чакаше Брайън да отговори по някакъв начин. Когато Брайън не го направи, Крейг продължи: — Разбира се, че не сте чували. Както не разбирате и колко важна е тази среща в „Пруденшъл сентър“ в Бостън. Не повече, отколкото ви е грижа. Но нека ви кажа нещо, капитане: от резултатите от тази среща може да зависи икономическата съдба на цели нации — от тази среща, от която ще отсъствам, когато нещата се завъртят.

— Господин Туми, всичко това е много интересно, но аз наистина нямам време…

— Време — внезапно изкрещя Крейг в лицето му. — Какво по дяволите знаете вие за времето! Аз знам всичко за времето! Времето е кратко, господине! Времето е неприятно кратко!

„Да върви по дяволите това побъркано копеле, ще го бутна“ — помисли си Брайън, но преди да го направи, Крейг Туми се обърна и скочи. Направи съвършено спускане, като същевременно придържаше куфарчето си до гърдите и това изведнъж напомни на Брайън една странна реклама на „Херц“ по телевизията — онази, в която О. Дж. Симпсън летеше над пистите по костюм и вратовръзка.

— Времето е дяволски кратко! — извика Крейг, докато се спускаше с куфарчето на гърдите си като щит, с крачоли, които се вдигаха нагоре и откриваха официалните му черни найлонови чорапи, стигащи до коленете.

Брайън промълви:

— Господи, какъв злокобен идиот! — Спря за миг пред горния край на улея, огледа още веднъж удобния, познат свят на самолета си… и скочи.

8

Десет души стояха на две малки групи под гигантското крило на „Боинг“-а с нарисуван на носа червено-син орел. В едната група бяха Брайън, Ник, плешивият мъж, Бетани Симс, Албърт Коснър, Робърт Дженкинс, Дина, Лоръл и Дон Гафни. Леко отделен от тях образуваше самостоятелна група Крейг Туми, известен още като Товарния кон. Крейг се наведе и съсредоточено изтръска калта от панталоните си с лявата си ръка. Дясната му ръка здраво стискаше около дръжката на куфарчето му. След това се изправи и се огледа с широко отворени, безразлични очи.

— И какво сега, капитане? — попита оживено Ник.

— Ти ми кажи. Кажи на всички.

Хоупуел го погледна за миг. Едната му вежда беше леко повдигната, като че ли се канеше да го пита дали говори сериозно. Брайън наклони главата си само на два сантиметра. Това беше достатъчно.

— Е, смятам, че за начало стига да влезем в терминала — каза Ник. — Кой е най-бързият начин да стигнем там? Някаква идея?

Брайън кимна към редицата от влакчета за багаж, паркирани под издадения главен терминал.

— Предполагам, че най-бързият начин да влезем без подвижен коридор би била багажната лента.

— Добре. Да се качим. Дами и господа, тръгваме ли?

Беше кратка разходка, но Лоръл, която държеше за ръка Дина, помисли, че това е най-странната разходка в живота й. Виждаше всичко сякаш отгоре, по-малко от дузина точки, които се движат бавно по широка бетонна плоскост. Нямаше вятър. Не пееха птички. В далечината не се чуваха двигатели и никакъв човешки глас не нарушаваше неестествената тишина. Дори стъпките им й се струваха не наред. Тя носеше обувки с високи токчета, но вместо високото тракане, на което беше свикнала, сякаш чуваше само леки, тъпи тупкания.

„Сякаш — помисли си тя, — това е ключовата дума. От това, че ситуацията е така странна, всичко изглежда странно. От бетона е. Високите токчета звучат по друг начин по бетон.“

Но тя и преди беше ходила с високи токчета по бетон. Не си спомняше да е чувала точно такъв звук преди. Беше някак… блед. Безсилен.

Стигнаха до паркираните влакчета за багаж. Ник се промъкна между тях начело на колоната и спря пред неподвижния конвейер, който излизаше от отвор с висящи гумени ленти. Конвейерът правеше широк кръг върху площадката, където обикновено стояха носачите, за да разтоварят платформите, след това отново влизаше в терминала през друг отвор с висящи гумени ленти.

— За какво са тези парчета гума? — попита нервно Бетани.

— Мисля, че за да предпазват от течение при студено време — каза Ник. — Нека първо аз да си мушна главата и да хвърля един поглед. Не бойте се — само за момент. — И преди някой да успее да отговори, той се метна на конвейерната лента и тръгна към един от отворите, прорязани в сградата. Стигна го, коленичи и мушна глава между гумените ленти.

„Ще чуем свистене и после тупване — ужасено си помисли Албърт, — и когато го издърпаме обратно, главата му няма да я има.“

Нямаше свистене, нямаше тупване. Когато Ник се дръпна, главата му все още беше здраво закрепена за врата му, а на лицето му имаше замислено изражение.

— Всичко е чисто — каза той и радостният му тон се видя на Албърт малко фалшив. Хайде, минавайте, приятели. Когато някой срещне някой и така нататък.

— Има ли някой там? Господине, има ли вътре мъртви хора?

— Поне аз не видях, госпожице — каза Ник. Вече беше изоставил всеки опит да се държи весело. — Цитирах погрешно стария Боби Бърнс в опит да се пошегувам. Боя се, че вместо хумор се получи безвкусица. Истината е, че изобщо не видях никого. Но нали очаквахме тъкмо това?

Така беше… но въпреки това думите му се забиха в сърцата им. Както и на самия Ник, ако се съдеше по тона му.

Един след друг те се качиха върху конвейера и запълзяха след него през висящите гумени ленти.

Дина се спря точно пред него и завъртя глава към Лоръл. По тъмните й очила пробяга светъл лъч и те за момент се превърнаха в огледала.

— Наистина не е добре тук — повтори тя и се провря от другата страна.

9

Един по един всички стъпваха в залата на главния терминал на Международното летище на Бангор странен багаж, пълзящ по спрялата лента на конвейера. Албърт помогни на Дина да слезе и всички застанаха прави, оглеждайки се в тихо учудване.

Шокиращата изненада от събуждането в самолет, който по магически начин е изпразнен от хора, беше минала — сега мястото на учудването беше заето от объркване. Никой от тях не беше влизал в напълно празен терминал на летище. Гишетата за коли под наем бяха пусти. Мониторите за пристигащите и заминаващи самолети бяха тъмни и мъртви. Никой не стоеше до гишетата, които обслужваха авиокомпаниите „Делта“, „Юнайтед“, „Нортуест“, „Еърлинк“ или „Мидкоуст“. Огромният резервоар по средата на залата с надписа „Купувайте омари от Мейн“ беше пълен с вода, но вътре нямаше никакви омари. Луминесцентните лампи на тавана бяха загасени и малкото светлина, която влизаше през вратите на отсрещната страна на широкото помещение, избледняваше още на средата на залата, поради което десетимата от полет 29 стояха скупчени в мрачно гнездо от сенки.

— Добре — каза Ник. Опитваше се да се прави на бодър, но си личеше, че е стъписан, — да опитаме с телефоните, а?

Докато той вървеше към редицата от телефони, Албърт се разходи до гишето, на компаниите за коли под наем. На рафтовете на задната стена видя папки за „Бригс“, „Хендълфорд“, „Марчант“, „Фенвик“ и „Пестълман“. Без съмнение във всяка от тях имаше договор за наемане заедно с карта на централната зона на щата Мейн, а на всяка карта имаше и стрелка с надпис „ВИЕ СТЕ ТУК“, която да сочи към град Бангор.

„Но къде сме ние всъщност? — се чудеше Албърт. — И къде са «Бригс», «Хендълфорд», «Марчант», «Фенвик» и «Пестълман»? Не са ли пренесени в друго измерение? Може би това е «Благодарният мъртвец»? Може би «Мъртвецът» се, играе някъде в щата и всички са заминали на представлението…“

Чу зад себе си сухо драскане. Подскочи и бързо се обърна, вдигна калъфа на цигулката като тояга. Пред него стоеше Бетани и поднасяше запалена клечка кибрит към цигарата си. Тя повдигна вежди.

— Изплаших ли ви?

— Малко — каза Албърт, свали калъфа и я погледна с плаха, притеснена усмивка.

— Съжалявам. — Тя загаси клечката, хвърли я на пода и дълбоко дръпна от цигарата си. — Така. Поне това е по-добре. Не посмях да запаля в самолета. Беше ме страх нещо да не избухне.

Край тях мина Боб Дженкинс.

— Знаете ли, аз ги оставих преди около десет години.

— Моля, без лекции — каза Бетани. — Имам чувството, че ако се отървем живи и здрави, ще попадна на лекции за цял месец. Твърдо. Здраво заключена.

Дженкинс повдигна вежди, но не попита за обяснение.

— Всъщност — каза той — смятах да ви помоля за една цигара. Изглежда, сега е отличен момент за подновяване на запознанството със старите навици.

Бетани се усмихна и му предложи една „Марлборо“. Дженкинс я взе и запали. Всмукна и дълго кашля от дима.

— Наистина сте отвикнали — отбеляза тя. Дженкинс се съгласи.

— Бързо ще свикна пак. Боя се, че това е истинският ужас от навика. Вие двамата забелязахте ли часовника?

— Не — каза Албърт.

Дженкинс посочи към стената над вратите на мъжката и дамската тоалетна. Часовникът на стената показваше 4:07.

— Съвпада — каза той. — Знаем, че сме били известно време във въздуха, когато се е случило да го наречем Събитието, докато намерим по-добър термин. 4:07. В източно дневно време това прави 1:07 тихоокеанско дневно време. Така че сега знаем момента.

— Виж ти, това е страхотно — каза Бетани.

— Да — каза Дженкинс, като или не забеляза, или предпочете да не забележи леката нотка на сарказъм в гласа й. — Но има нещо нередно. Бих искал навън да имаше слънце. Тогава щях да съм сигурен.

— Какво имате предвид? — попита Албърт.

— Часовниците — поне електрическите — не вършат работа. Няма ток. Но ако имаше слънце, бихме могли да получим поне груба представа колко е часът по дължината и посоката на сенките. Моят часовник показва девет без четвърт, но аз не му вярвам. Струва ми се, че е по-късно. Няма доказателство и не мога да го обясня, но е така.

Албърт се замисли за това. Огледа се. Погледна отново към Дженкинс.

— Знаете ли — каза той, — така е. Чувствам се като че ли е почти обяд. Не е ли глупаво?

— Не е глупаво — каза Бетани. — Това е просто смяна на времето при дълъг полет.

— Не съм съгласен — каза Дженкинс. — Ние пътувахме от запад на изток, госпожице. Всяко объркване в чувството за време, което изпитват пътуващите от запад на изток, е в обратна посока. Те чувстват, че е по-рано, отколкото би трябвало да бъде.

— Искам да ви попитам за нещо, за което споменахте в самолета — обади се Албърт. — Когато капитанът предположи, че трябва да има и други хора тук, вие казахте „фалшива логика“. Всъщност казахте го два пъти. Но това ми се вижда съвсем достатъчно. Ние всички бяхме заспали и ние сме тук. И ако това нещо се е случило в — Албърт погледна към часовника, — 4:07 ч. Бангорско време, почти всички в града трябва да са били заспали.

— Да — каза безизразно Дженкинс. — Тогава къде са?

Албърт се затрудни.

— Ами…

Чу се трясък — Ник беше окачил ядосано слушалката на един от телефонните автомати. Последният автомат от дългата редица — беше проверил всички.

— Никакъв сигнал — каза той. — Нищо. Нито на градските, нито на вътрешните. Брайън, към звука „не лаят кучета“ може да добавиш звук „не звънят телефони“.

— И така, какво ще правим? — попита, Лоръл. Чу далечния звук на собствения си глас и това я накара да се почувства много малка, много изгубена. До нея Дина се въртеше в бавни кръгове. Приличаше на човешки радар.

— Да се качим на горния етаж — предложи Плешивия. — Там трябва да е ресторантът.

Всички го погледнаха. Гафни изсумтя.

— Само за едно и също мислите, господине.

Плешивият мъж го погледна изпод вдигнатата си вежда.

— Първо, името ми е Руди Уоруик, а не господине — отговори той. — Второ, хората мислят по-добре, когато стомасите им са пълни. — Той сви рамене. — Просто обикновен природен закон.

— Мисля, че господин Уоруик е напълно прав — каза Дженкинс. — Всички ние бихме хапнали нещо… и ако се качим на горния етаж, може да намерим други доказателства, от които да разберем какво се е случило. Всъщност мисля, че би трябвало да намерим.

Ник сви рамене. Изведнъж видът му стана уморен и объркан.

— Защо не? — каза той. — Започвам да се чувствам като оня господин Робинзон Крузо.

В малка нестройна група тръгнаха към ескалатора, който също не работеше. Албърт, Бетани и Боб Дженкинс вървяха заедно отзад.

— Вие знаете нещо, нали? — попита изведнъж Албърт. — Какво е то?

— Може да знам нещо — го поправи Дженкинс, — а може и да не знам. За момента смятам да го запазя за себе си… освен едно предложение.

— Какво?

— Не за тебе — за младата дама. — Той се обърна към Бетани. Пестете си кибрита. Това е предложението ми.

— Какво? — изгледа го Бетани.

— Чухте ме.

— Да, мисля, че ви чух, но не схванах какво искате да кажете. Горе вероятно има будка, господин Дженкинс. Там сигурно има много кибрити. Цигари и запалки еднодневки — също.

— Съгласен съм — каза Дженкинс. — Все пак ви съветвам да пестите кибрита си.

„Отново си играе на Фило Кристи и не знам кой си“ — помисли Албърт.

Тъкмо смяташе да го каже и да помоли Дженкинс, ако може да запомни, че това не е някой от романите му, когато Брайън Енгъл спря в подножието на ескалатора толкова внезапно, че Лоръл трябваше рязко да дръпне Дина за ръката, за да предпази момиченцето от сблъскване с него.

— Гледайте къде ходите, моля ви — каза Лоръл. — Ако още не сте забелязали, момиченцето не може да вижда.

Брайън не й обърна внимание. Той оглеждаше групичката бегълци.

— Къде е господин Туми?

— Кой? — попита плешивият мъж, Уоруик.

— Младежът с неотложната среща в Бостън.

— Какво ни интересува? — попита Гафни. — Добро отърваване от лош боклук.

Но Брайън беше неспокоен. Не му харесваше мисълта, че Туми се е измъкнал и е изчезнал някъде сам. Не знаеше защо, но тази мисъл изобщо не му харесваше. Погледна към Ник. Ник сви рамене и после поклати глава.

— Не го видях да тръгва, приятелю. Занимавах се с телефоните. Съжалявам.

— Туми! — извика Брайън. — Крейг Туми! Къде сте?

Нямаше отговор. Само тази странна, потискаща тишина. И тогава Лоръл забеляза нещо — нещо, от което кожата й настръхна. Брайън беше направил фуния с ръцете си и викаше нагоре към ескалатора. При високия таван на помещение като това, трябваше да има поне малко ехо.

Но нямаше.

Съвсем никакво ехо.

10

Докато другите бяха заети долу — двамата тийнейджъри и старата кримка стояха до гишето за коли под наем, а другите гледаха към английския хулиган, който проверяваше телефоните, Крейг Туми беше изпълзял по спрелия ескалатор — тих като мишка. Той чудесно знаеше къде иска да отиде; знаеше точно какво да търси, след като стигне там.

Бързо тръгна през голямата чакалня, без да обръща внимание на празните столове и празния бар, наречен „Червения барон“. Куфарчето се поклащаше до дясното му коляно. В далечния край на залата, в началото на широк тъмен коридор, имаше табела. На нея беше написано:

Почти беше стигнал до коридора, когато отново погледна през широките прозорци… и крачките му станаха колебливи. Бавно се приближи до стъклото и погледна навън.

Нямаше нищо интересно освен пустия бетон и неподвижното бяло небе, но въпреки това очите му постепенно се разшириха и той почувства как в сърцето му започва да се прокрадва страх.

„Те идват“ — му каза изведнъж един мъртъв глас. Беше гласът на баща му — говореше от своя малък мавзолей, сгушен в един тъмен ъгъл в сърцето на Крейг Туми.

— Не — прошепна той и от произнесената дума, върху стъклото пред устните му разцъфна облаче па̀ра. — Никой не идва.

„Ти беше лош. По-лошо. Ти беше мързелив.“

— Не!

„Да. Ти имаше среща и я пропусна. Избяга. Избяга далеч в Бангор, щата Мейн — най-глупавото място.“

— Не съм виновен — промълви той. Стискаше дръжката на куфарчето с почти болезнена сила. — Доведоха ме против желанието ми! Измамиха ме!

Никакъв отговор от вътрешния му глас. Само вълни на неодобрение. И отново Крейг почувства, че се намира под налягане — ужасно, непрекъснато налягане — теглото на хиляди метри морска вода. Вътрешният глас можеше да не му казва, че за него няма извинение — Крейг го знаеше. Знаеше го отдавна.

„ТЕ бяха тук… и ще се върнат. Ти знаеше това, нали?“

Той знаеше. Ланголиерите щяха да се върнат. Щяха да се върнат за него. Той никога не ги беше виждал, но знаеше колко са ужасни. А единствено той ли го знаеше? Май че не.

Помисли си, че може би и сляпото момиченце знае нещо за ланголиерите.

Но това нямаше значение. Единственото нещо, което имаше значение, беше да стигне до Бостън, преди ланголиерите да дойдат в Бангор от ужасното си съдбоносно леговище, за да го изядат жив и крещящ. Трябваше да стигне до тази среща в „Пруденшъл сентър“, трябваше да им каже какво е направил и тогава щеше да бъде…

Свободен.

Щеше да бъде свободен.

Крейг се отдръпна от прозореца, отдръпна се от пустотата и мъртвилото и тръгна по коридора под табелата. Премина покрай празните магазини, без да ги погледне. След тях стигна до вратата, която търсеше. На нея беше закачена малка правоъгълна табелка — точно над шпионката. „ЛЕТИЩНА ОХРАНА“.

Трябваше да влезе вътре. Независимо как — трябваше да влезе.

„Всичко това… тази лудост… не бива да остане в мен. Не бива да е в мен. Вече не.“

Протегна ръка и докосна звънеца на канцеларията на летищната охрана. На мястото на пустия поглед в очите му се четеше твърда решителност.

„Живях под напрежение дълго, много дълго време. Откакто станах на седем години? Не — мисля, че започна дори по-рано. Фактът е, че, откакто се помня, винаги съм бил под напрежение. Последното късче лудост е просто нова вариация. Вероятно става точно това, което каза мъжът в охлузеното спортно сако: опит. Агенти от някаква секретна правителствена служба или някаква зловеща външна сила провеждат опит. Но нали реших повече да не участвам в някакви опити. Не ме интересува, дори това да е работа на баща ми или на майка ми, или на декана на Факултета по управление, или на Управителния съвет на банковата корпорация «Пустинно слънце». Реших да не участвам. Реших да избягам. Реших да стигна до Бостън и да свърша това, което планирах да направя, когато за пръв път представих проекта за покупка на аржентински облигации. Ако не го направя…“

Но той знаеше какво щеше да се случи, ако не го направи.

Щеше да полудее.

Опита да отвори вратата. Дръжката не се помръдна, но когато натисна вратата със слабо несигурно движение, вратата се отвори. Или е била оставена незаключена, или се е отключила, когато е спрял токът и системите за охрана са се изключили. Крейг не се интересуваше от причината. Важното беше, че нямаше да има нужда да си мачка дрехите, докато се опитва да пропълзи през вентилационната шахта например. Все още беше твърдо решен да се появи на срещата преди края на деня и не искаше дрехите му да са изцапани с кал и масло, когато стигне там. Една от простите и безусловни истини на живота му беше: хората с мръсни костюми не заслужават доверие.

Бутна вратата и влезе.

11

Брайън и Ник стигнаха първи до ескалатора, другите се скупчиха около тях. Бяха в централната чакалня на Международното летище на Бангор — широк правоъгълник, пълен с леки пластмасови седалки, към облегалките за ръце на някои от тях имаше монтирани телевизори, включващи се с пускане на монета. Биеше на очи стената с простиращи се от тавана до пода прозорци от поляризирано стъкло. Непосредствено вляво от тях бяха будката за вестници и пунктът за контрол на пътниците, който обслужваше изход 1; отдясно, на другата страна на залата, бяха барът „Червения барон“ и ресторантът „Седмото небе“. След ресторанта започваше коридор, който водеше до канцеларията на летищната охрана и пристройката за пристигане на международните линии.

— Хайде — обади се Ник, а Дина каза:

— Чакайте.

Говореше със силен, настойчив глас и всички се обърнаха към нея с любопитство.

Дина пусна Лоръл и вдигна двете си ръце. Пъхна палци зад ушите си и разпери пръстите си като ветрила. После просто остана така, неподвижна като стълб в тази странна и доста зловеща поза.

— Какво? — започна Брайън.

— Ш-ш-шт! — изсъска Дина с рязък, нетърпящ възражение тон.

Обърна се леко наляво, след това — в другата посока, докато бялата светлина, която идваше през прозорците падна пряко върху нея и превърна без друго бледото й лице в нещо призрачно и свръхестествено. Тя свали тъмните си очила. Очите под тях бяха големи, черни и не съвсем празни.

— Там — каза тя със слаб, унесен глас и Лоръл усети как ужасът започна да обхваща сърцето й с ледени пръсти. И не беше единствена. Бетани се прислони по-близо до нея от едната й страна, а Дон Гафни се приближи от другата.

— Там — аз мога да усещам светлината. Казват, че по това личало, че ще мога да виждам отново. Винаги мога да усещам светлината. Нещо като топлина вътре в главата ми.

— Дина, какво… — попита Брайън.

Ник го смушка с лакът. Лицето на англичанина беше строго и мрачно, челото му — нарязано от бръчки.

— Тихо, приятел.

— Светлината и… тук.

Тя бавно се отдалечи от тях, с ръце все още разперени зад ушите, с лакти, обърнати напред, за да посрещнат всеки предмет, който може да се изпречи на пътя й. Вървеше напред, докато не стигна на половин метър от прозореца. Тогава бавно протегна ръка, докато пръстите й докоснат стъклото. Приличаха на очертания на черна морска звезда на фона на бялото небе. Тя промърмори със слаб, нещастен, някак замечтан глас.

— Стъклото също е лошо.

— Дина? — обади се Лоръл.

— Ш-ш-шт! — прошепна момичето, без да се обръща. Стоеше до прозореца като дете, което чака баща си да си дойде от работа. — Чувам нещо.

Тези прошепнати думи навяха безмълвен и непонятен ужас в съзнанието на Албърт. Той усети натиск върху раменете си и като погледна надолу, видя, че е скръстил ръце на гърдите си и ги притиска силно.

Брайън слушаше напълно съсредоточен. Чуваше собственото си дишане и дишането на другите… но не чуваше нищо друго. „Тя си въобразява. Това е всичко.“

Но се чудеше.

— Какво? — попита настойчиво Лоръл. — Какво чуваш, Дина?

— Не знам — каза детето, без да се извръща от прозореца. — Много е слабо. Помислих си, че го чувам, когато слязохме от самолета, но после реших, че само си въобразявам. Сега го чувам по-добре. Чувам го дори през стъклото. Звучи като… малко като овесени ядки, когато ги залееш с мляко.

Брайън се обърна към Ник и тихо попита:

— Чуваш ли нещо?

— Абсолютно нищо — каза Ник също така тихо. — Но тя е сляпа. Тя е свикнала да използва ушите си с двойно натоварване.

— Мисля, че това е истерия — каза Брайън. Кой знае защо шепнеше, а устните му почти докосваха ухото на Ник. Дина се извърна от прозореца.

— Чуваш ли нещо? — започна да имитира тя. — Абсолютно нищо. Но тя е сляпа. Тя е свикнала да използва ушите си с двойно натоварване. Мисля, че това е истерия.

— Дина, за какво говориш? — попита Лоръл, объркана и уплашена. Тя не беше чула приглушения разговор на Брайън и Ник, въпреки че стоеше много по-близо до тях от Дина.

— Попитай тях — каза Дина. Гласът й трепереше. — Не съм луда! Сляпа съм, но не съм луда!

— Добре — каза Брайън стреснато. — Добре, Дина.

Обърна се към Лоръл.

— Говорех на Ник. Тя ни чу. Чак оттам, от прозореца ни чу.

— Имаш страхотни уши, миличка — каза Бетани.

— Чувам, каквото чувам — каза Дина. — И чувам нещо отвън. Оттам. — Тя посочи през стъклото на изток. Невиждащите й очи се движеха от човек на човек. — И то е лошо. То е ужасен звук, странен звук.

— Ако разберете какво е, малка госпожице, това може би ще ни помогне — каза колебливо Дон Гафни.

— Не мога — каза Дина. — Но знам, че е по-близо, отколкото беше. — Тя си сложи черните очила, ръката й трепереше.

— Трябва да излезем оттук. И трябва да излезем бързо. Защото нещото идва. Лошото нещо, което прави овесения шум.

— Дина — каза Брайън, — самолетът, с който дойдохме, е останал почти без гориво.

— Тогава трябва да му добавите! — изкрещя пронизително Дина. То идва, не разбирате ли? — То идва и, ако не сме си отишли, когато стигне тук, ще умрем! Всички ще умрем!

Гласът й се прекърши и тя захлипа. Тя не беше гадателка или медиум, а само малко момиче, осъдено да изживее ужаса си в почти пълна тъмнина.

Втурна се към тях почти загубила самообладание. Лоръл я хвана, преди да успее да се спъне в шнуровете, с които беше ограден пътят към пункта за проверка на пътниците, и я притисна здраво. Опита се да я успокои, но последните думи на детето отекваха силно в объркания й, ужасен ум: „Ако не сме си отишли, когато стигне тук, ще умрем! Всички ще умрем!“

12

Крейг Туми чу как малката ревла пищи някъде отзад, но не обърна внимание. Беше открил онова, което търсеше, в третото шкафче, в което погледна — на него имаше надпис „Маркей“. Обядът на господин Маркей — сандвич, който се подаваше от кафява кесия, беше на най-горния рафт. Обувките на господин Маркей бяха на най-долния рафт. На една и съща кука висяха чисто бяла риза и ремък с кобур. От кобура се подаваше дръжката на служебния револвер на господин Маркей.

Крейг откопча кобура и извади револвера. Не разбираше много от оръжия — може би този беше калибър 32, 38 или дори 45 — само тези знаеше, — но не беше глупав и след като го повъртя няколко секунди, успя да отвори барабана. Всичките шест гнезда бяха заредени с патрони. Натисна цилиндъра обратно на мястото му, кимна, когато чу щракването, после разгледа ударника и двете страни на дръжката. Търсеше предпазител, но не виждаше да има такъв. Сложи пръста си на спусъка и натисна, докато видя как и ударникът, и барабанът леко помръднаха. Кимна доволно.

Обърна се и изведнъж внезапно усети най-голямата самота в целия си съзнателен живот. Револверът сякаш натежа и ръката му увисна. Сега стоеше с приведени рамене, куфарчето му висеше в дясната ръка, а пистолетът на охраната — в лявата. Лицето му беше безкрайно нещастно. Изведнъж той си припомни нещо, за което не се беше сещал от години: Крейг Туми, дванайсетгодишен, легнал в леглото и потръпващ от парещите сълзи, които текат по лицето му. В другата стая магнетофонът е пуснат докрай и майка му пее заедно с Мерили Ръш с гъгнивия си, пиянски глас: „Наричай ме ангел… на утрото, мила… докосни ме… преди да си отидеш, мила…“

Легнал на леглото. Разтреперан. Разплакан. Без да издава звук. С една — единствена мисъл: „Защо не можеш да ме обичаш и да ме оставиш на мира, мамо? Защо не можеш просто да ме обичаш и да ме оставиш на мира?“

— Не искам да сторя зло на никого — промърмори Крейг Туми през сълзи. — Не искам, но това… това е непоносимо.

На отсрещната стена на стаята имаше телевизионни монитори — всички изгасени. За миг, докато ги гледаше, истината за това, което се беше случило, което още се случваше, почти стигна до него. За миг тя почти премина през сложната му система от нервни щитове и нахлу в бомбоубежището, в което той живееше живота си.

„Всички вече ги няма, Креги-беги. Целия свят го няма, освен тебе и хората, които бяха на този самолет.“

— Не — изстена той и падна в един от столовете, наредени около покритата с мушама кухненска маса, — не, не е така. Просто не е така. Отхвърлям тази идея. Напълно я отхвърлям.

„Ланголиерите бяха тук и ще се върнат — каза баща му. Гласът му заглуши гласа на майка му, както ставаше винаги. — По-добре е да те няма, когато дойдат… или знаеш какво ще се случи.“

Много добре знаеше. Щяха да го изядат. Ланголиерите щяха да го изядат. На масата имаше циклостилен отпечатък с график на дежурствата. Крейг пусна куфарчето си и сложи револвера върху мушамата. После вдигна графика, погледна го за момент с невиждащи очи и започна да къса дълга ивица от лавата му страна. „Къс-с-с-с“…

Скоро гледаше хипнотизиран към купа тънки ивици — може би най-тънките досега! — който покриваше масата. Но студеният глас на баща му не го напускаше:

„Или знаеш какво ще се случи.“

1

Тишината, застинала след предупреждението на Дина, най-накрая беше нарушена от Робърт Дженкинс.

— Имаме някои проблеми — каза той със сух лекторски глас. — Ако Дина чува нещо — а след забележителната демонстрация, която ни направи, аз съм склонен да мисля, че тя чува, — би било от полза, ако тя разбере какво е. Ние не знаем. Това е първият проблем. Другият проблем е липсата на гориво в самолета.

— Отвън има един „Боинг 727“ — каза Ник, — стои долепен до ръкава. Можеш ли да караш 727, Брайън?

— Да — каза Брайън.

Ник разпери ръце към Боб и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Ето — един от възлите вече е разплетен.“

— Ако допуснем, че излетим отново, къде ще отидем? — продължи Боб Дженкинс. — Трети проблем.

— Далече — каза веднага Дина. — Далече от този звук. Трябва да избягаме далече от този звук и от това, което го издава.

— Колко време мислиш, че имаме? — я попита внимателно Боб. — Колко време остава, преди то да стигне тук, Дина? Имаш ли изобщо някаква представа?

— Не — каза тя от безопасния обръч, свит от ръцете на Лоръл. — Мисля, че все още е далече. Мисля, че има време. Но…

— Тогава предлагам да направим точно както предложи господин Уоруик — каза Боб. — Да отидем отсреща в ресторанта, да хапнем и да обсъдим какво следва. Храната оказва полезно въздействие върху това, което мосю Поаро с любов нарича „малките сиви клетки“.

— Не трябва да чакаме — каза Дина разтревожено.

— Петнайсет минути — каза Боб. — Не повече. Дори и на твоята възраст, Дина, би трябвало да знаеш, че първо трябва да се извърши полезно мислене, а след това — полезно действие.

Изведнъж Албърт осъзна, че писателят на мистерии имаше свои собствени причини да отиде в ресторанта. Малките сиви клетки на господин Дженкинс бяха в идеално работно състояние или поне той вярваше, че е така — и след невероятно точната оценка на ситуацията, която беше направил на борда на самолета, Албърт желаеше поне да му даде възможност да се усъмни.

„Дженкинс иска да ни покаже нещо или да ни докаже нещо“ — помисли си той.

— Все пак нали имаме петнайсет минути? — продължаваше Боб.

— Ами… — каза неохотно Дина — Предполагам.

— Чудесно — каза живо Боб. — Решено. — И се отправи към ресторанта, като че ли смяташе, че е в реда на нещата другите да го последват.

Брайън и Ник се спогледаха.

— По-добре да отидем с него — каза тихо Албърт. — Мисля, че той разбира нещата.

— Какви неща? — попита Брайън.

— Не знам точно, но мисля, че може би си струва да разберем.

Албърт последва Боб, Бетани последва Албърт. Другите тръгнаха след тях. Лоръл водеше Дина за ръка. Момиченцето беше силно пребледняло.

2

Ресторантът „Седмото небе“ всъщност представляваше кафе с хладилен шкаф, пълен с напитки и сандвичи, и ламаринен тезгях, простиращ се покрай дълга маса за подгряване, разделена на отделения. Всички отделения бяха празни и блестящо чисти. Върху скарата нямаше и най-малка следа от мазнина. Чашите — здрави стъклени ресторантски чаши с наръбени стени — бяха наредени на пирамиди върху задните рафтове заедно с богат избор от още по-здрави чаши за кафе и чай.

Робърт Дженкинс стоеше до касата. Когато Албърт и Бетани влязоха, той каза:

— Може ли да ми дадете още една цигара, Бетани?

— Я, вие сте бил голям авантаджия — каза тя, но тонът й беше доброжелателен. Извади кутията си „Марлборо“ и я тръсна, за да се покаже цигара. Той взе цигарата, а после, когато тя извади и кибрита, докосна ръката й.

— Ще използвам една от тези. — До касата имаше купа, пълна с кибрити с реклама на Икономическото училище в Ла Сал. До купата имаше малък надпис „ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ НИ, ОСТАНАЛИ БЕЗ КИБРИТ“. Боб взе една кутийка, отвори я и извади една клечка.

— Разбира се, но защо?

— Точно това ще разберем — каза той. Погледна към другите. Те стояха наоколо в полукръг и гледаха — всички, освен Руди Уоруик, който беше отишъл зад щанда за сервиране и отблизо изучаваше съдържанието на хладилния шкаф.

Боб драсна клечката. Тя остави върху драскалото малко бяло петно, но не се запали. Той я драсна отново — със същия резултат. При третия опит картонената клечка се огъна. По-голяма част от главичката и вече я нямаше.

— Я виж ти — каза той без ни най-малка изненада в гласа. — Май са мокри. Да опитаме една кутийка от дъното, може ли? Те трябва да са сухи.

Зарови ръка към дъното на купата, няколко от горните кибрити се разпиляха по тезгяха. Според Албърт бяха съвършено сухи. Зад него Ник и Брайън отново се спогледаха.

Боб измъкна нова кутийка кибрит, извади клечка и я драсна. Тя не се запали.

— По дяволите — каза той. — Изглежда открихме и друг проблем. Мога ли да взема на заем вашия кибрит, Бетани?

Тя му го подаде, без да каже дума.

— Почакайте — каза бавно Ник. — Какво ви е известно, приятелю?

— Само това, че тази ситуация е довела до повече последствия, отколкото си мислехме отначало — каза Боб. Очите му бяха достатъчно спокойни, но лицето, от което гледаха, беше измъчено. — И имам идеята, че може да сме направили една голяма грешка. Което е доста разбираемо при тези обстоятелства… но докато не поправим представите си в това отношение, не вярвам да можем да постигнем прогрес.

— Бих я нарекъл грешка на перспективата.

Уоруик се връщаше към тях. Беше си избрал пакетирани сандвич и бутилка бира.

Придобивките му, изглежда, бяха го развеселили чувствително.

— Какво става, хора?

— Да пукна, ако знам — каза Брайън, — но не ми харесва много.

Боб Дженкинс извади една от клечките от кутийката на Бетани и я драсна.

Тя се запали от първото драскане.

— А — каза той и доближи пламъка до върха на цигарата си. Димът миришеше невероятно остро, невероятно приятно за Брайън и в този миг той осъзна причината за това — това беше единственото нещо, което беше подушил, като се изключи лекият аромат на лосиона след бръснене на Ник и парфюмът на Лоръл. В следващия миг Брайън разбра, че усеща и миризма на пот от спътниците си.

Боб все още държеше запалената клечка в ръка. Отново отвори кутийката, която беше извадил от кутията, така че се показваха всички клечки и допря запалената клечка до главичките на останалите. Дълго време нищо не се случи. Писателят раздвижи пламъка напред — назад по главичките на клечките, но те не се запалиха. Другите гледаха слисани.

Накрая се чу лек съскащ звук и някои от клечките бледо живнаха за миг. Но всъщност изобщо не се запалиха, появи се слаба светлина и загасна. Вдигнаха се няколко малки пушечета — пушек, които изглежда, изобщо не миришеше.

Боб се озърна и тъжно се усмихна.

— Дори това — каза той, — е повече, отколкото очаквах.

— Добре — каза Брайън. — Кажете ни. Знам, че…

В този момент Руди Уоруик издаде вик на отвращение. Дина слабо изпищя и се притисна по-близо до Лоръл. Албърт почувства как сърцето му подскочи високо в гърдите.

Руди беше разгънал сандвича си — на Брайън му се видя като сандвич със салам и сирене — и беше отхапал голяма хапка. Сега я изплю на пода с гримаса на отвращение.

— Развален е — извика Руди. — О, по дяволите! Мразя това!

— Развален? — каза бързо Боб Дженкинс. Очите му светнаха като сини електрически искри. — Съмнявам се да е така. Обработеното месо е така натъпкано с предпазващи вещества, че издържа поне осем часа на горещо слънце. А от часовниците знаем, че електрозахранването в този хладилен шкаф е спряло преди по-малко от пет часа.

— Може би не — намеси се Албърт. — Нали тъкмо вие казахте, че усещате, че е по-късно, отколкото показват часовниците ни.

— Да, но не мисля… Шкафът беше ли още студен, господин Уоруик? Когато го отворихте, шкафът беше ли още студен?

— Не точно студен, но хладен — каза Руди. — Но този сандвич се е скапал съвсем. Моля дамите да ме извинят. Ето. — Той го протегна напред. — Ако мислите, че не е развален, опитайте го вие.

Боб впери поглед в сандвича, като че ли събра смелост и направи точно това — отхапа малка хапка от недокоснатата половина. Албърт видя как по лицето му премина израз на отвращение, но той не изхвърли храната мигновено. Сдъвка я веднъж-два пъти… после се извърна и я изплю в ръка. Хвърли полусдъвканата хапка в кошчето за отпадъци под рафта с подправките и пусна след нея останалата част от сандвича.

— Не развален — каза той. — Безвкусен. Даже не точно това. Като че ли няма съдържание. — Устата му се разтегли в израз на отвращение. — Говорим за нещата, че са безвкусни — безсолен ориз, варени домати — но и най-безвкусната храна има някакъв вкус, мисля аз. Тази нямаше никакъв. Беше като да дъвчеш хартия. Не се учудвам, че сте помислили, че е развален.

— Беше развален — повтори упорито плешивият мъж.

— Опитайте бирата си — подкани Боб. — Тя не би трябвало да е развалена. Капачката си е затворена, а затворена бутилка бира не би трябвало да се развали, дори и ако не е в хладилник.

Руди погледна замислено към бутилката „Будвайзер“ в ръката си, после поклати глава и я подаде на Боб.

— Вече не я искам — каза той. Погледна към хладилния шкаф. Погледът му беше зъл, като че ли очакваше, че Дженкинс си е направил с него лоша шега.

— Ще я опитам, ако трябва — каза Боб, — но вече веднъж подложих тялото си на научен опит. Някой друг ще опита ли тази бира? Мисля, че е много важно.

— Дайте я — каза Ник.

— Не. — Беше Дон Гафни. — Дайте я на мен. Бих пийнал бира, за бога. Пил съм я и топла и не съм се повредил от това.

Той взе бирата, развинти капачката и я надигна. След миг се изви и изплю всичко на пода.

— Боже! — извиха той. — Безвкусна. Напълно безвкусна.

— Така ли? — попита Боб тържествуващо. — Добре! Чудесно! Нещо, което всички виждаме! — Той бързо премина зад щанда и взе една от чашите от долния рафт. Гафни беше оставил бутилката до касата и Брайън внимателно гледаше как Боб Дженкинс я взе. В гърлото на бутилката не се виждаше никаква пяна. „Все едно, че вътре има вода“ — си помисли той.

Обаче това, което изля Боб, не приличаше на вода — приличаше на бира. Дегазирана бира. Нямаше пяна. По вътрешната страна на чашата полепнаха няколко мехурчета, но нито едно от тях не излезе с шум към повърхността на течността.

— Добре — каза бавно Ник, — безвкусна е. Понякога се случва. Капачката не е била завинтена докрай в завода и газът излита. От време на време на всеки се е случвала дегазирана бира.

— Но когато добавите и сандвича със салам без никакъв вкус, това вече ни подсеща за нещо, нали?

— Подсеща ни за какво? — избухна Брайън.

— Момент — каза Боб. — Нека първо се погрижим за протеста на господин Хоупуел, може ли? — Той се обърна, сграбчи няколко чаши с две ръце (няколко други паднаха от щанда и се пръснаха на вода), после започна да ги разполага по щанда с пъргавината на барман. — Дайте ми още бира. И няколко безалкохолни напитки заедно с нея.

Албърт и Бетани отидоха до хладилния шкаф и взеха всеки по четири-пет бутилки наслуки.

— Той луд ли е? — попита тихо Бетани.

— Не мисля — каза Албърт. Имаше смътна представа какво се опитва да им покаже писателят… и не харесваше подхода му. — Помниш ли, че ти каза да пазиш кибрита си? Той е знаел, че ще се случи нещо подобно. Затова толкова настояваше да ни доведе в ресторанта. Искаше да ни покаже.

3

Графикът за дежурствата беше разкъсан на три дузини тесни ивици и сега ланголиерите бяха по-близо. Крейг чувстваше приближаването им върху съзнанието си — нова тежест.

Нова непоносима тежест.

Време беше да тръгва.

Взе пистолета и куфарчето си, после стана и излезе от стаята на охраната. Тръгна бавно и докато вървеше, репетираше: „Не искам да ви застрелям, но ще го направя, ако се наложи. Закарайте ме в Бостън. Не искам да ви застрелям, но ще го направя, ако се наложи. Закарайте ме в Бостън.“

— Ще го направя, ако се наложи — мърмореше Крейг, докато вървеше обратно към чакалнята. — Ще го направя, ако се наложи. — Пръстът му намери ударника на пистолета и го вдигна назад.

Като стигна до средата на залата, вниманието му отново беше привлечено от бледата светлина, която влизаше през прозорците и той се обърна натам. Усещаше, че бяха там. Ланголиерите. Бяха изяли безполезните, ненужни хора и сега се връщаха за него. Той трябваше да отиде в Бостън. Това беше единственият начин, който знаеше, за да спаси останалите части от себе си… защото смъртта на другите щеше да бъде ужасна. Смъртта им наистина щеше да бъде ужасна.

Тръгна бавно към прозорците и погледна навън, без да обръща внимание — поне засега — на тихия говор на другите пътници зад гърба си.

4

Боб Дженкинс наливаше по малко от всяка бутилка в чашата си. Съдържанието на всяка беше безвкусно като първата бира.

— Убедихте ли се? — попита той Ник.

— Да — каза Ник. — Ако знаеш какво става тук, приятелю, изпей го. Моля те, изпей го.

— Имам идея — каза Боб. — Не е… Боя се, че не е много утешително, но аз съм един от онези хора, които вярват, че в края на краищата да знаеш винаги е по-добре — по-безопасно, отколкото да си в неведение, независимо от това, колко обезкуражен може да се почувстваш, когато разбереш някои факти. Прав ли съм?

— Не — каза веднага Гафни.

Боб сви рамене и се усмихна кисело.

— Независимо дали съм прав, или не, аз държа на твърдението си. И преди да кажа още нещо, искам да ви помоля всички да огледате това място и да ми кажете какво виждате.

Те се огледаха, така жестоко съсредоточени върху малките групи маси и столове, че никой не забеляза Крейг Туми, който стоеше в другата част на чакалнята с гръб към тях, впил поглед в асфалта навън.

— Нищо — каза накрая Лоръл. — Съжалявам, но не виждам нищо. Вашите очи сигурно са по-остри от моите, господин Дженкинс.

— Ни най-малко. Аз виждам, каквото и вие: нищо. Но летищата работят денонощно. Когато това нещо — това Събитие — се е случило, сигурно е бил най-слабо оживеният момент от двайсет и четиричасовия цикъл, но на мен ми е трудно да повярвам, че тук не е имало поне няколко души, които да пият кафе или може би да ядат ранна закуска. Хора по поддръжката на самолетите. Персонал на летището. Може би шепа пътници, чакащи връзка, които са предпочели да спестят пари, като прекарат часовете от полунощ до шест или седем часа в терминала вместо в някой близък мотел. Когато отначало слязох от конвейера за багаж и се огледах, се почувствах съвършено разстроен. Защо? Защото летищата никога не са напълно пусти — точно както никога не са напълно пусти полицейските и противопожарни служби. Сега погледнете отново и се запитайте следното: къде са недоядените ястия, недопитите чаши? Помните ли недоядения сладкиш и недопитото кафе до мястото на пилота в кабината? Тук няма нищо такова. Къде е и най-малкият знак, че когато това Събитие се е случило, тук изобщо е имало някакви хора?

Албърт се огледа отново и каза бавно:

— Няма лула на палубата, нали? — Боб го погледна внимателно.

— Какво? Какво казваш, Албърт?

— Когато бяхме на самолета — каза бавно Албърт, — се сетих, че съм чел за онзи кораб „Мария Селеста“. Някой го беше забелязал да се носи по течението безцелно. Е… всъщност не да се носи по течението според мен, защото в книгата пишеше, че платната били вдигнати, но когато хората, които го открили, стъпили на борда, на „Мария Селеста“ нямало никого. Вещите си били там и на печката се готвела храна. Някой дори намерил лула на палубата. Тя още горяла.

— Браво — извика Боб почти трескаво. Сега всички гледаха към него и никой не видя Крейг Туми, който вървеше бавно към тях. Пистолетът, който беше намерил, вече не беше насочен към пода.

— Браво, Албърт! Започна да разбираш! А има и още едно известно изчезване — цяла колония от преселници, на едно място, наречено остров Роунок, мисля до брега на Северна Каролина. Всички изчезнали, но оставили следи от лагерни огньове, къщи в безпорядък и купчини боклук. Сега, Албърт, направи следващата стъпка. С какво още този терминал се различава от нашия самолет?

За миг Албърт погледна, без да разбира нищо, а после в очите му просветна разбиране.

— Пръстените! — извика той. — Чантичките! Портфейлите! Парите! Хирургическите гвоздеи! Тук няма нищо такова!

— Правилно — каза тихо Боб. — Сто процента правилно. Както казваш, тук няма нищо такова. Но то беше на самолета, когато оцелелите се събудиха, нали? В кабината имаше даже чаша кафе и недояден датски сладкиш. Еквивалентът на лулата на предната палуба.

— Мислите, че сме отлетели в друго измерение, нали? — каза Албърт. Гласът му беше изпълнен с благоговение. — Точно като във фантастичен разказ.

Главата на Дина клюмна на една страна и за миг тя поразително приличаше на Нипър — кучето върху етикетите на старите плочи „Виктор“.

— Не — каза Боб, — аз мисля…

— Внимавайте — извика рязко Дина. — Чувам някакво…

Беше закъсняла. След като Крейг Туми преодоля парализата, която го беше обхванала, и започна да се движи, той се движеше бързо. Преди Ник или Брайън да могат да направят нещо повече освен да започнат да се обръщат, той беше обгърнал с една ръка гърлото на Бетани и я теглеше назад. Насочи пистолета към слепоочието й. Момичето издаде отчаян, ужасен писък.

— Не искам да я застрелям, но ще го направя, ако се наложи — задъхано каза той. — Закарайте ме в Бостън. — Очите му вече не бяха пусти; те хвърляха на всички страни погледи, пълни с ужасена, параноидна интелигентност. — Чувате ли ме? Закарайте ме в Бостън.

Брайън тръгна към него, а Ник сложи ръка върху гърдите му, без да отделя очи от Крейг.

— Спокойно, колега — каза той с нисък глас. — Няма да е безопасно. Приятелят ни тук съвсем е откачил.

Бетани скимтеше, затисната от лакътя на Крейг.

— Душите ме! Моля, престанете да ме душите!

— Какво става? — извика Дина. — Какво има?

— Престани! — извика Крейг на Бетани. — Престани да се въртиш! Ще ме накараш да направя нещо, което не искам! — Той натисна дулото на пистолета в слепоочието й. Тя продължи да се съпротивлява и Албърт изведнъж осъзна, че тя не разбира, че той има пистолет — въпреки че почти го беше забучил в черепа й, тя не разбираше.

— Спри! — извика рязко Ник. — Спри да се съпротивляваш!

За пръв път в своя съзнателен живот Албърт откри, че не само мисли като Евреина от Аризона, но може би е и призван да действа като този приказен герой. Без да сваля очи от лудия с полото, той бавно започна да вдига калъфа с цигулката. Туми не гледаше към него — очите му бързо прескачаха ту върху Брайън, ту върху Ник, а ръцете му бяха заети — в буквалния смисъл — да държи Бетани.

— Не искам да я застрелям — повтаряше Крейг, а ръката му се плъзна нагоре, когато момичето се дръпна назад, блъсна го с хълбок в слабините и Бетани впи зъби в китката му.

— Ох! — изкрещя Крейг. — О-ох!

Хватката се разхлаби. Бетани се изплъзна. Албърт скочи напред и вдигна калъфа с цигулката, докато Туми насочваше пистолета към Бетани. Лицето на Туми беше сгърчено в гримаса на болка и гняв.

— Не, Албърт! — изкрещя Ник.

Крейг Туми видя движението на Албърт и премести дулото към момчето. За миг Албърт погледна право в него — не приличаше на нито един от сънищата и фантазиите му. Да гледаш в дулото беше като да гледаш в отворен гроб.

„Може би тук направих грешка“ помисли си той и тогава Крейг натисна спусъка.

5

Вместо изстрел се чу леко пукване — звук на стар детски тапешник — не повече. Албърт почувства как нещо го чукна в гърдите по тениската му с надпис „Кафе Хардрок“, без да има време да разбере, че по него са стреляли, след което стовари калъфа с цигулката върху главата на Крейг. Чу се твърд удар, който той усети с целите си ръце, и в съзнанието му изведнъж заговори възмутеният глас на баща му: „Какво ти става, Албърт? Не може да се прави така със скъп музикален инструмент!“

След което цигулката отскочи и отвътре се чу рязък звън. Една от месинговите панти се вряза в челото на Туми и кръвта бликна с удивителна сила. После коленете на мъжа се подкосиха и той падна пред Албърт с бързината на експресен асансьор. Албърт видя как очите му се подбелиха — и след миг Крейг Туми лежеше в краката му в безсъзнание.

Луда, но някак си чудесна мисъл за миг изпълня ума на Албърт: „Боже, никога в живота си не съм свирил по-добре!“ — После той осъзна, че не може да си поеме дъх. Обърна се към другите, ъглите на устата му се извиха в стисната, леко смутена усмивка.

— Мисля, че ми вкараха куршум — каза Аса Коснър, после светът се разпадна на сиви сенки, собствените му колене се подкосиха и той се строполи на пода върху калъфа на цигулката си.

6

Остана в безсъзнание по-малко от трийсет секунди. Когато се свести, Брайън леко го пляскаше по бузите и го гледаше загрижено. Бетани беше коленичила до него и го гледаше с възторжени очи. Зад нея Дина Белман още плачеше в прегръдките на Лоръл. Албърт погледна отново към Бетани и почувства как сърцето му — явно все още цяло — изпълва гърдите му.

— Евреина от Аризона е пак на коня си — промълви той.

— Какво, Албърт? — попита тя и го погали по бузата. Ръката й беше чудно мека, чудно прохладна. Албърт реши, че е влюбен.

— Нищо — каза той и тогава пилотът отново го плясна по лицето.

— Добре ли си, момче? — питаше Брайън. — Добре ли си?

— Мисля, че да — каза Албърт. — Стига вече, а? Казвам се Албърт. За приятелите ми — Аса. Лошо ли ме улучиха? Още не усещам нищо. Можете ли да спрете кръвта?

Ник Хоупуел клекна до Бетани. На лицето му беше изписана смутена, недоверчива усмивка.

— Мисля, че ще го преживееш, приятелче. Не съм виждал още такова нещо през живота си… а съм видял доста. Вие, американците, сте твърде глупави, за да не ви обича човек. Дай си ръката и ще ти дам един сувенир.

Албърт протегна ръка, която трепереше неудържимо от нервната реакция, и Ник пусна нещо в нея. Албърт го поднесе до очите си и видя, че беше куршум.

— Взех го от пода — каза Ник. — Даже не се е сплескал. Трябва да те е улучил точно в гърдите — на ризата ти има малък белег от барут — и после да е отскочил. Засечка. Бог наистина те обича, приятелче.

— Мислех си за кибрита — каза слабо Албърт. — И, изглежда, мислех, че пистолетът изобщо няма да гръмне.

— Беше много смело и много глупаво, момчето ми — каза Боб Дженкинс. Лицето му беше мъртвобледо, сякаш след миг той също щеше да припадне. — Не вярвай никога на писателите. Слушай ги, разбира се, но не им вярвай. Боже, ами ако бях сгрешил?

— Вие почти сгрешихте — каза Брайън и помогна на Албърт да се изправи. — Стана така, както когато запалихте другите клечки — тези от купата. Силата беше достатъчна само да изкара куршума от дулото. Още малко и Албърт щеше да има куршум в белия дроб.

Нова вълна на безсилие заля Албърт. Той се олюля и Бетани бързо го хвана с ръка през кръста.

— Мисля, че наистина беше смело — каза тя и го погледна с очи, в които се четеше вяра, че Албърт Коснър, ако рече, може да плюе диаманти от платинената си уста. — Искам да кажа, невероятно.

— Благодаря — каза Албърт и се усмихна хладно дори замаяно. — Не беше кой знае какво. — Най-бързият евреин на запад от Мисисипи осъзнаваше, че до него се беше притиснало възхитително момиче и това момиче ухаеше почти непоносимо хубаво. Изведнъж се почувства добре. Всъщност вярваше, че не се е чувствал по-добре през целия си живот. После си спомни за цигулката, наведе се и вдигна калъфа. От едната страна той беше хлътнал дълбоко, а една от пантите му се беше откачила. По него имаше кръв и косми и Албърт почувства как стомахът му бавно се преобръща. Отвори калъфа и погледна вътре. Инструментът изглеждаше наред и той въздъхна облекчено.

После си помисли за Крейг Туми и облекчението се смени с тревога.

— Кажете, нали не съм убил този младеж? Ударих го доста силно. — Той погледна към Крейг, който лежеше до вратата на ресторанта, а до него беше коленичил Дон Гафни. Изведнъж Албърт почувства, че пак ще припадне. По лицето и челото на Крейг имаше доста кръв.

— Жив е — каза Дон, — но е в безсъзнание.

Албърт, който в мечтите си се беше справял с безброй тежки случаи, усети как му се повдига. — Господи, има толкова кръв!

— Няма нищо — каза Ник. — Раните на главата кървят много. — Той се присъедини към Дон, хвана китката на Крейг и потърси пулса му. — Помниш, че беше опрял дулото в главата на момичето, нали? Ако беше натиснал спусъка, можеше и вече да я няма. Помниш ли актьора, който преди няколко години се застреля с халосен патрон? Господин Туми си го търсеше сам и си го заслужи напълно. Не го вземай навътре.

Ник пусна китката на Крейг и стана.

— Освен това — каза той и извади голяма пачка салфетки от поставката на една от масите, — пулсът му е силен и равномерен. Мисля, че ще се събуди след няколко минути само със силно главоболие. Мисля също, че ще бъде благоразумно да вземем някои предпазни мерки срещу това щастливо събитие. Господин Гафни, масите в тази дупка тук, изглежда, са оборудвани с покривки — странно, но е истина. Не бихте ли донесли няколко? Ще бъде мъдро от наша страна, ако вържем отзад ръцете на нашия приятел „Трябва да стигна в Бостън“.

— Наистина ли трябва да го направите? — попита тихо Лоръл. — Все пак той е в безсъзнание и кръвта му изтича.

Ник сложи компреса от салфетки върху раната на главата на Крейг Туми и я погледна.

— Вие бяхте Лоръл, нали?

— Да.

— Е, Лоръл, да не украсяваме нещата. Този човек е луд. Не знам дали това е станало от сегашното ни приключение или просто е израснал такъв като Топси от „Чичо Томовата колиба“, но знам, че това е опасно. Ако беше по-близо, можеше да хване и Дина вместо Бетани. Ако го оставим незавързан, може следващия път да направи точно това.

Крейг изстена и замаха слабо с ръце. Боб Дженкинс отстъпи от него в мига, когато той започна да се движи, въпреки че револверът сега беше на безопасно място — затъкнат в панталоните на Брайън Енгъл. Същото направи и Лоръл, като дръпна Дина със себе си.

— Някой умрял ли е? — попита Дина нервно. — Никой, нали?

— Никой, миличка.

„Трябваше да го чуя по-рано, но слушах мъжа, който говори като учител.“

— Всичко е наред — каза Лоръл. — Всичко свърши добре, Дина. — После погледна към празния терминал и думите й й се видяха смешни. Нищо не беше добре тук. Абсолютно нищо.

Дон се върна с по една карирана червено-бяла покривка във всяка ръка.

— Чудесно — каза Ник. Взе покривките и ги усука бързо и сръчно, върза ги, захапа възела и го затегна със зъби, за да не се развърже, после преобърна Крейг като някакъв гигантски омлет.

Крейг извика и клепачите му се размърдаха.

— Трябва ли да сте толкова груб? — попита остро Лоръл.

Ник я изгледа за миг и тя веднага сведе очи. Не можеше да не сравни очите на Ник Хоупуел с очите на снимките, които й беше изпратил Дарън Кросби. Широко разположени, ясни очи на добре изглеждащо, макар и обикновено, лице. Но и очите също бяха доста обикновени, нали? А и нямаше ли в очите на Дарън нещо общо, може би дори много общо, с най-важната причина тя да предприеме това пътуване? Не беше ли решила тя след подробно изучаване, че това са очи на мъж, който се държи прилично? Мъж, който би се отдръпнал, ако му се каже да се отдръпне.

Беше се качила на борда на полет 29 с мисълта, че това е нейното голямо приключение, нейното невероятно любовно танго — импулсивно трансконтинентално хвърляне в прегръдките на високия, мургав непознат. Но понякога откриваш себе си в една от онези уморителни ситуации, в които истината повече не може да се избягва, и Лоръл призна пред себе си, че истината е следната: тя беше избрала Дарън Кросби, защото снимките и писмата му й бяха казали, че той не е много по-различен от възпитаните момчета и мъже, с които се беше срещала, откакто беше станала на петнайсет години — момчета и мъже, които бързо се научаваха в дъждовни вечери да избърсват краката си на изтривалката, преди да влязат, момчета и мъже, които хващаха кърпата и й помагаха в измиването на съдовете, без да ги молят, момчета и мъже, които те оставяха на мира, ако им го кажеш с достатъчно твърд тон.

Щеше ли тя да бъде тази нощ в полет 29, ако на снимките бяха тъмносините очи на Ник Хоупуел вместо светлокафявите очи на Дарън? Едва ли. Мислеше, че би му написала мила, но доста безлична бележка — „Благодаря за отговора и снимката ви, г-н Хоупуел, но не мисля, че ще си подхождаме“ — и би продължила да търси мъж като Дарън. И, разбира се, силно се съмняваше, че мъже като господин Хоупуел изобщо четат списания за самотни сърца, а камо ли да поместват обявления в интимните им колонки. И все пак сега тя беше тук с него, в тази странна ситуация.

Добре? Беше поискала да изживее приключение — само едно приключение, преди завинаги да дойде средната възраст. Не беше ли така? Да. И ето я тук доказателство, че Толкин е бил прав — беше излязла от вратата си миналата вечер точно както винаги и виж къде се беше оказала: странен и мрачен вариант на Страната на чудесата. Но това си беше първокласно приключение. Аварийни кацания… пусти летища… луд с пистолет. Разбира се, че беше приключение. В съзнанието на Лоръл изведнъж изскочи нещо, което беше чела преди години. „Внимавай за какво се молиш, защото може и да го получиш.“

Колко вярно.

И колко смущаващо.

В очите на Ник Хоупуел нямаше смущение… но в тях нямаше и милост. Те караха Лоръл да потръпва и в това чувство нямаше нищо романтично.

„Сигурна ли си?“ — прошепна един глас в нея и Лоръл го накара да млъкне веднага.

Ник издърпа ръцете на Крейг изпод него, след това събра китките му на кръста. Крейг изстена отново — този път по-високо, и започна слабо да се съпротивлява.

— Спокойно, приятелю — каза успокояващо Ник. Усука въжето от покривки за маса два пъти около китките на Крейг и го завърза здраво. Крейг размърда лакти и слабо извика.

— Готово! — каза Ник и стана. — Овързан е здраво като коледна пуйка. А имаме и резерва, ако това тук не държи. — Той седна на ръба на една от масите и погледна към Боб Дженкинс. — А сега, за какво говорехме, преди да ни прекъснат така грубо?

Боб погледна към него слисан и невярващ.

— Моля?

— Продължавайте — каза Ник. Имаше вид по-скоро на посетител на лекции, отколкото на човек, който седи върху маса в ресторанта на изоставено летище, а в краката му в локва от собствената си кръв лежи вързан мъж.

— Тъкмо бяхте започнали да разправяте как полет 29 прилича на „Мария Селеста“. Интересна идея, а?

— И вие искате да… просто да продължа? — попита Боб невярващо. — Като че ли нищо не се е случило?

— Вдигнете ме! — извика Крейг. Думите му бяха леко приглушени от твърдия мокет на пода на ресторанта, но все пак прозвучаха забележително живо за човек, който е бил ударен по главата с калъф на цигулка преди по-малко от пет минути. — Вдигнете ме веднага! Настоявам да…

Тогава Ник направи нещо, което шокира всички, дори и тези, които бяха видели как англичанинът извиваше носа му, като че ли завърта дръжката на крана в банята. Той нанесе кратък, силен ритник в ребрата на Крейг. В последния момент задържа крака си… но немного. Крейг изстена от болка и млъкна.

— Само опитай пак и ще ти ги строша, приятелче — каза мрачно Ник. — Търпението ми се изчерпа.

— Ей! — извика ядосано Гафни. — Какво направихте на този?

— Слушайте! — каза Ник и се огледа. Цивилната му външност за пръв път изцяло беше изчезнала — гласът му трепереше от гняв и напрежение. — Имате нужда от събуждане, момчета и момичета, а аз нямам време да свърша това възпитано. Това момиченце — Дина — казва, че сме попаднали в голяма беда, и аз й вярвам. Казва, че чува нещо — нещо, което може би идва насам, и аз вярвам, че е така. Аз не чувам това проклето нещо, но нервите ми подскачат като мазнина в горещ тиган, а аз съм свикнал да им обръщам внимание, когато го правят. Мисля, че нещо идва и не вярвам, че то идва тук, за да ни продаде приспособления за прахосмукачка или да ни предложи застраховка по последната схема. Сега можем или да се отнесем по най-цивилизован начин към този мръсен луд, или да се опитаме да разберем какво ни се е случило. Разбирането може да не спаси живота ни, но все по-бързо се убеждавам, че без него можем да го изгубим. — Очите му се преместиха на Дина. — Кажи ми, че греша, ако смяташ така, Дина. Ще те послушам, и то с радост.

— Не искам да причинявате болка на господин Туми, но не мисля, че грешите — каза Дина със слаб треперещ глас.

— Добре — каза Ник. — Съвсем правилно. Ще се опитам вече да не му причинявам болка… но не давам никакви обещания. Да започнем с едно съвсем просто изясняване. Този младеж, когото вързах…

— Туми — каза Брайън — Казва се Крейг Туми.

— Добре. Господин Туми е луд. Може би, ако успеем да се върнем там, откъдето сме дошли, или ако намерим мястото, където са отишли всички хора, ще получим някаква помощ за него. Засега обаче можем да му помогнем само като го извадим от строя — което и направих с благородната, макар и безразсъдно храбра помощ на Албърт — и се върнем към нашите текущи работи. Има ли някой гледище, което не съвпада с моето?

Не последва отговор. Останалите пътници от полет 29 гледаха неспокойно към Ник.

— Добре — каза Ник. — Моля, продължете, господин Дженкинс.

— Аз? Аз не съм свикнал да… — Боб направи видимо усилие да се овладее. — Смятам, че в книгите си съм убил достатъчно много хора, за да се запълни всяко място в самолета, който ни доведе тук, но това, което се случи току-що, беше първият акт на насилие, на който лично съм бил свидетел. Извинете ме, ако съм се… е… държал лошо.

— Мисля, че се държите чудесно, господин Дженкинс — каза Дина. — А и на мен ми харесва да ви слушам. Чувствам се по-добре.

Боб я погледна с благодарност и се усмихна.

— Благодаря, Дина. — Той пъхна ръце в джобовете си, хвърли неспокоен поглед към Крейг Туми после погледна към празната чакалня.

— Мисля, че споменах за главното заблуждение в начина ни на мислене каза той накрая. То е следното: когато започнахме да осъзнаваме размерите на това Събитие, всички ние предполагахме, че нещо се е случило на останалата част от света. Това допускане е лесно за разбиране, защото ние сме добре, а всички други — включително онези други пътници, с които се качихме на борда на самолета в Международното летище на Лос Анджелис, — изглежда, са изчезнали. Но доказателството, което виждаме, не оправдава такова допускане. Това, което се е случило, се е случило на нас и само на нас. Аз съм убеден, че светът, както го познаваме, си върви точно така, както си е вървял винаги. Ние — липсващите пътници и единайсетте оцелели от полет 29 — сме тези, които са загубени.

7

— Може да съм тъп, но не разбирам какво искате да кажете — каза Руди Уоруик след миг.

— Аз също — добави Лоръл.

— Споменахме за две забележителни изчезвания — каза Боб тихо. Сега даже Крейг Туми, изглежда, слушаше. — Първо, случаят с „Мария Селеста“ е станал в морето. Вторият — случаят на остров Роунок, се случил край морето. А те не са единствените. Сещам се поне за два други, в които са участвали самолети: изчезването на авиаторката Амелия Ерхарт над Тихия океан и изчезването на няколко самолета от морската авиация над онази част от Атлантика, която е известна като Бермудския триъгълник. Мисля, че това се е случило през 1945 или 1946 година. Имало е някакво радиопредаване със смущения от пилота на челния самолет и от въздушната база във Флорида веднага са били изпратени спасителни самолети, но оттогава не е намерена никаква следа от самолетите или екипажите им.

— Чувал съм за този случай — каза Ник. — Мисля, че той е в основата на лошата слава на Триъгълника.

— Не, там са се губили много кораби и самолети — намеси се Албърт. — Четох за това в една книга от Чарлс Берлиц. Наистина е интересна. — Той се огледа. — Просто никога не съм си мислил, че мога да участвам, ако разбирате какво имам предвид.

— Не знам дали някога самолет се е губил над континенталната част на Съединените щати, но… — почна Дженкинс.

— Случвало се е много пъти с малки самолети — каза Брайън — и веднъж, преди около трийсет и пет години — се е случило с редовен пътнически самолет. На борда му е имало около стотина души. Било е през 1955 или 1956 година. Компанията на самолета беше или ТУА, или „Монарх“ — не мога да си спомня коя от двете. Самолетът летял за Денвър от Сан Франциско. Пилотът осъществил контакт по радиото с диспечерската служба в Рино — абсолютно по правилата — и оттогава за самолета не се е чуло нищо. Имаше търсене, разбира се, но… нищо.

Брайън видя, че всички го гледат някак хем ужасени, хем очаровани, и се засмя притеснено.

— Приказки с призраци за пилоти — каза той с нотка на извинение. — Звучи като заглавие за анимационен филм на Гари Ларсън.

— Обзалагам се, че всички те са преминали оттатък — промълви писателят и отново зачеса бузата си. Изглеждаше разстроен, почти ужасѐн. — Освен ако се намерят телата им…

— Моля, кажете какво знаете или какво мислите, че знаете — каза Лоръл. — Ефектът от това… това нещо… изглежда, се натрупва върху човек. Ако скоро не намерим някакви отговори, мисля, че трябва да ме вържете и да ме сложите до господин Туми.

— Не се надявай — каза Крейг. Говореше ясно, макар и доста приглушено.

Боб го удостои с нов неспокоен поглед и след това като че ли събра мислите си.

— Тук няма бъркотия, но има бъркотия на самолета. Тук няма ток, но на самолета има ток. Това, разбира се, не води до никакви заключения — самолетът си има собствено електрозахранване, докато токът тук идва от някаква електроцентрала. Но тогава да вземем кибрита. Бетани беше в самолета и нейният кибрит пали нормално. Кибритът, който взех от купата тук, не се запалва. Пистолетът, който е взел господин Туми — вероятно от канцеларията на охраната — едва стреля. Мисля, че ако опитате фенерче, което се захранва с батерии, ще откриете, че и то няма да работи. Или, ако работи, няма да работи дълго.

— Прав сте — каза Ник. — И не е необходимо да търсим фенерче, за да проверяваме теорията ви. — Той посочи нагоре. — На стената зад кухненската скара има аварийно осветление. То не работи, също както и осветлението на тавана. По принцип се захранва от акумулатори — продължи Ник. — Соленоид, чувствителен към светлина, го включва, когато светлината изгасне. Тук е достатъчно мрачно и това нещо би трябвало да се включи, но не се включва. Което означава, че или веригата на соленоида е повредена, или акумулаторът е изтощен.

— Подозирам, че са верни и двете — каза Боб Дженкинс. Той тръгна към вратата на ресторанта и погледна навън. — Намираме се в свят, който изглежда в съвсем добро състояние, но това е и свят, който изглежда почти изчерпан. Газираните напитки са изветрели. Храната е безвкусна. Във въздуха няма аромати. Ние все още изпускаме аромати — усещам например парфюма на Лоръл и лосиона след бръснене на капитана — но всичко друго, изглежда, е загубило миризмата си.

Албърт вдигна една от чашите с бира и я помириса дълбоко. Има миризма, реши той, но е много, много слаба. Подобно далечно напомняне на аромат би издавало цветче, държано от много години между страниците на книга.

— Същото важи и за звуците — продължи Боб. — Те са глухи, едноизмерни, без никакъв резонанс.

Лоръл помисли за беззвучното почукване на високите и токчета по цимента и за отсъствието на ехо, когато капитан Енгъл сви ръце около устата си и извика след господин Туми нагоре по ескалатора.

— Албърт, може ли да те помоля да изсвириш нещо на цигулката си? — попита Боб.

Албърт погледна към Бетани. Тя се усмихна и кимна.

— Добре. Разбира се. Всъщност интересно ми е как ще звучи след… — Той погледна към Крейг Туми. — Знаете.

Отвори калъфа. Смръщи си, когато докосна закопчалката, която беше нанесла раната върху челото на Крейг Туми, и извади цигулката си. Поглади я бързо, после хвана лъка с дясната си ръка и пъхна цигулката под брадичката си. Остана така за миг, мислеше. Какъв вид музика подхождаше на този странен нов свят, в който не звъняха телефони и не лаеха кучета! Ралф Воун Уилямс? Стравински? Моцарт? Може би Дворжак? Не. Никой от тях не подхождаше. Тогава го осени вдъхновение и той засвири „Някой е в кухнята с Дина“.

На средата на мелодията лъкът запря.

— Предполагам, че си счупил цигулката си, когато трясна този младеж с нея — каза Дон Гафни. — Звучи, като че ли е натъпкана с памук.

— Не — каза бавно Албърт. Цигулката ме е съвсем наред. Чувствам я същата, реакцията на струните под пръстите ми е същата… но има и нещо друго. Елате насам, господин Гафни. — Гафни се приближи и застана зад Албърт. — Сега се приближете колкото може по-близо до цигулката ми. Не… не чак толкова близо, ще ви извадя окото с лъка. Така. Точно така. Чуйте сега.

Албърт засвири, като си пееше наум, както правеше почти винаги, когато свиреше тази груба, но безкрайно весела музика:

Пея си така:

Цигу — мигу, тра — ла — ла

Цигу — мигу, тра — ла — ла

Цигу — мигу, тра — ла — ла

Дрънкам си на мойто старо банджо.

— Чухте ли разликата? — попита той, щом свърши.

— Отблизо звучи много по-добре, ако имаш предвид това — каза Гафни. Гледаше Албърт с истинско уважение. — Добре свириш, момче.

Албърт му се усмихна, но всъщност говореше на Бетани Симс.

— Понякога, когато съм сигурен, че учителят ми по музика го няма, свиря стари песни на „Лед Зепелин“ — каза той. — Техните парчета наистина стават за цигулка. Ще се изненадате. — Погледна към Боб. — Във всеки случай, всичко напълно съвпада с това, което казахте. Колкото по-близо дойдеш, — толкова по-добре звучи цигулката. Не инструментът е развален, а въздухът. Той не провежда звуците по начина, по който трябва, така че това, което излиза, звучи като одевешната бира.

— Безвкусно — каза Брайън. Албърт кимна.

— Благодаря, Албърт — каза Боб.

— Моля. Мога ли сега да я прибера?

— Да — продължи Боб, след като Албърт прибра цигулката обратно в калъфа и после с кърпичка изчисти изцапаните закопчалки и собствените си пръсти. — Вкусът и звукът не са единствените непривични елементи на ситуацията, в която се намираме. Да вземем например облаците.

— Какво им има пък на тях? — попита Руди Уоруик.

— Не са помръднали, откакто сме пристигнали, а не мисля, че ще помръднат. Според мен промените на атмосферните условия, с които сме свикнали да живеем, или са спрели, или спират — като стар джобен часовник.

Боб направи пауза. Изведнъж беше станал стар, безпомощен и уплашен.

— Както би казал господин Хоупуел — нека не гледаме нещата под лупа. Всичко тук ни се струва развалено. Дина, чиито сетива — включително онова странно, неясно чувство, което наричаме шесто — са по-развити от нашите, го е усетила може би най-силно, но мисля, че до известна степен сме го усетили всички. Нещата тук просто са развалени. И сега стигаме до самата същност на въпроса.

Той се обърна с лице към тях.

— Преди по-малко от петнайсет минути казах, че ми се струва, че е обяд. Сега ми се струва, че е много по-късно. Три следобед, може би четири. Точно сега стомахът ми не се бунтува за закуска — той иска силен чай. Имам ужасното чувство, че навън може да започне да се стъмва, преди часовниците ни да ни кажат, че е станало десет без четвърт сутринта.

— Давай по същество, приятел — каза Ник.

— Мисля, че проблемът е във времето — каза Боб тихо. — Не в измерението, както предположи Албърт, а във времето. Да допуснем, че от време на време в потока на времето се появява дупка. Не изкривяване на времето, а разкъсване на времето. Разкъсване в тъканта на времето.

— Това е най-смахнатото нещо, което някога съм чувал! — възкликна Дон Гафни.

— Амин! — додаде Крейг Туми от пода.

— Не — отговори рязко Боб. — Ако искате смахнати неща, помислете за това как звучеше цигулката на Албърт, когато стояхте на два метра от нея. Или се огледайте, господин Гафни! Просто се огледайте. Това, което се случва с нас… в което сме попаднали — това е смахнато!

— Дон се намръщи и пъхна ръцете си дълбоко в джобовете.

— Продължавайте — каза Брайън.

— Добре. Не казвам, че всичко ми е ясно — просто ви предлагам хипотеза, която отговаря на ситуацията, в която се намираме. Да кажем, че такива разкъсвания в тъканта на времето се случват от време на време, но най-често над безлюдни области — имам предвид океана, разбира се. Не мога да кажа защо става така, но трябва да се направи логическо предположение, тъй като точно там, изглежда, са ставали повечето от тези изчезвания.

— Атмосферните процеси над водата почти винаги се различават от тези над големите земни масиви — каза Брайън. — Може да е затова.

Боб кимна.

— Правилен или не, това е добър начин на мислене, защото ни показва нещата в контекст, с който всички сме свикнали. Може да е нещо подобно на редките климатични феномени, за които понякога съобщават — бързо спускащи се урагани, затворени дъги, звезди посред бял ден. Тези разкъсвания на времето може да възникват и да изчезват произволно, могат да се придвижват по начина, по който се движат фронтовете на атмосферното налягане, но те рядко възникват над сушата. Но всеки статистик ще ви каже, че рано или късно това, което може да се случи, се случва, така че нека предположим, че миналата нощ това се е случило над сушата… и сме имали лошия късмет да летим в него. А знаем и нещо друго. Някакво неизвестно правило или свойство на това магическо метеорологично уродство прави невъзможно за всяко живо същество да пътува през него, освен ако той, тя или то спи дълбоко.

— О, приказки — каза Гафни.

— Напълно съм съгласен — каза Крейг от пода.

— Затваряй си човката — изръмжа Гафни. Крейг премига, после оголи зъбите си в слаба усмивка.

— Струва ми се правилно — каза Бетани с тих глас. — Струва ми се, че ние сме извън ритъма на… на всичко.

— Какво е станало с екипажа и пътниците? — попита Албърт. Гласът му беше като на болен. — Ако самолетът е преминал и ние сме преминали, какво се е случило с останалите?

Във въображението си той имаше отговор — внезапно възникнал, запечатан в него образ: стотици хора, падащи от небето, развяващи се вратовръзки и панталони, вдигащи се рокли, под които се виждат жартиери и бельо, изхлузващи се обувки, писалки (без тези, които са останали в самолета), изскачащи от джобовете, хора, размахващи ръце и крака и опитващи се да крещят в разредения въздух; хора, изоставили своите портфейли, чантички, джобни пари и, най-малко в един случай, имплантиран сърдечен стимулатор. Виждаше ги как падат на земята като неизбухнали бомби, изпомачкват храстите, вдигат облачета сив прах, оставят по пустинния терен отпечатъците си.

— Предположението ми е, че те са се изпарили — каза Боб. — Напълно са се разпаднали.

Отначало Дина не разбра. След това си помисли за пълната с пътнически чекове чантичка на леля Вики и тихо заплака. Лоръл прегърна сляпото момиченце през раменете й го притисна към себе си. В това време Албърт горещо благодареше на Бога, че в последния момент майка му все пак беше променила решението си да замине с него на изток.

— В много случаи вещите им са изчезнали с тях — продължи писателят. — Онези, от които са останали портфейли и портмонета, може би са ги били извадили в момента на събитието. Макар че е трудно да се каже какво са взели със себе си и какво са оставили — предполагам, че мисля най-вече за перуката — изглежда, на това не може да се даде разумно обяснение.

— Прав сте — каза Албърт. Например хирургически гвоздеи. Не вярвам човекът, в когото са били, да ги е извадил от рамото или коляното си, за да си поиграе, понеже му е било скучно.

— Съгласен съм — каза Руди Уоруик. — Твърде малко време е било изминало от началото на полета, за да му стане толкова скучно.

Бетани го погледна и избухна в смях.

— Аз съм роден в Канзас — каза Боб, — и може би затова си мисля за торнадото, което понякога се появява през лятото. Понякога то изцяло разрушава някоя селска къща, а оставя пристройките, или съвсем отнася плевника, без даже да повреди силоза, който е точно до него.

— Хайде, довършвай, приятелю — каза Ник. — В каквото и време да сме, не мога да се отърва от чувството, че вече е късен следобед.

Брайън помисли за Крейг Туми или иначе казано господин „Трябва да отида в Бостън“ как стоеше пред аварийния улей и крещеше: „Времето е кратко! Времето е дяволски кратко!“

— Добре — каза Боб. — Да довърша. Да предположим, че има такива неща като разкъсвания на времето и ние сме минали през такова. Мисля, че сме отишли в миналото и сме открили неприятната истина на пътешествията във времето: не можеш да се появиш в Тексаското книгохранилище на 22-ри ноември 1963 г. и да предотвратиш убийството на Кенеди; не можеш да гледаш строежа на пирамидите или падането на Рим; не можеш лично да изследваш ерата на динозаврите.

Той вдигна ръце с разперени длани, сякаш за да обхване целия мълчалив свят, в който се намираха.

— Добре се огледайте, спътници в пътешествието във времето. Това е миналото. То е пусто, то е тихо. Това е свят — може би вселена, — чийто смисъл и значение са колкото на изхвърлена кутия за боя. Смятам, че може да сме прескочили абсурдно кратък интервал от времето, може би не повече от петнайсет минути… поне отначало. Но светът около нас очевидно се разпада. Сетивата изчезват. Електричеството вече е изчезнало. Атмосферните условия са такива, каквито са били, когато сме направили скока във времето. Но ми се струва, че докато светът се разпада, самото време се завърта в един вид спирала… като се среща само̀ със себе си.

— Не може ли това да е бъдещето? — попита предпазливо Албърт.

Боб Дженкинс сви рамене. Изведнъж беше станал много уморен.

— Не знам със сигурност, разбира се — как бих могъл? — но не мисля. Това място, на което сме, изглежда старо, глупаво, невзрачно и безлично. Изглежда като… Не знам…

Тогава заговори Дина. Всички погледнаха към нея.

— Изглежда свършено — каза тя тихо.

— Да — каза Боб. — Благодаря, скъпа. Това е думата, която търсех.

— Господин Дженкинс?

— Да?

— Звукът, за който ви казах одеве. Чувам го отново. — Тя направи пауза. — Приближава се.

8

Всички стояха смълчани, заслушани, с издължени лица. Брайън си помисли, че чува нещо, после реши, че това е звукът на собственото му сърце. Или просто си въобразяваше.

— Искам отново да изляза до прозорците — каза изведнъж Ник. Прекрачи проснатия на пода Крейг, без да погледне надолу, и без да продума нищо повече, закрачи към изхода на ресторанта.

— Ей! — извика Бетани. — Ей, и аз искам да дойда!

Албърт я последва, след тях тръгнаха и повечето от останалите.

— А вие двете? — попита Брайън Лоръл и Дина.

— Не ща — каза Дина. — Чувам го много добре и оттук. — Тя направи пауза и добави: — Но мисля, че ще го чуя и по-добре, ако скоро не се махнем оттук.

Брайън погледна Лоръл Стивънсън.

— Аз ще остана тук с Дина — каза тя спокойно.

— Добре — каза Брайън. — Стойте настрана от господин Туми.

— „Стойте настрана от господин Туми“ — повтори ядосано Крейг от мястото си на пода. Обърна глава с усилие и изви очи, за да погледне Брайън. — Това наистина няма да ви се размине, капитан Енгъл. Не знам каква игра играете вие и вашият английски приятел, но няма да ви се размине. Следващата ви работа като пилот вероятно ще бъда да пренасяте нощем кокаин от Колумбия. Поне няма да лъжете приятелите си, когато им разправяте какъв страхотен пилот сте.

Брайън понечи да му отговори, но после се отказа. Нали Ник каза, че този човек е поне временно умопомрачен. Реши, че Ник е прав. Да се опитваш да спориш с луд е и безполезно, и трае много дълго.

— Ще стоим настрана, не се безпокойте — каза Лоръл. Дръпна Дина към една от масичките и седна заедно с нея. — Ще се оправим.

— Добре — каза Брайън. — Викайте, ако се опита да се освободи.

Лоръл се усмихна измъчено.

— Можете да разчитате на нас.

Брайън се наведе, провери покривката за маса, с която Ник беше завързал ръцете на Крейг, и после прекоси чакалнята, за да се присъедини към другите, които стояха в редица до високите от пода до тавана прозорци.

9

Чу го още преди да премине половината от чакалнята и докато стигна до другите, вече не вярваше, че е слухова халюцинация.

„Слухът на момичето е наистина забележителен“ — помисли си Брайън.

Звукът беше много слаб — поне за него, — но го имаше и наистина идваше от изток. Дина беше казала, че прилича на звук от овесени ядки, когато наливаш върху тях мляко. На Брайън му звучеше по-скоро като радиосмущение — като извънредно силно смущение, каквито понякога се образуват в периоди на висока активност на слънчевите петна. Все пак беше съгласен в едно с Дина — звучеше като нещо лошо.

Почувства как космите под яката му настръхват от този звук. Погледна към другите и видя същия израз на уплашено безсилие на всяко лице. Ник се владееше най-добре, а младото момиче, което почти беше паднало, когато се спускаше по улея — Бетани, изглеждаше най-силно изплашено, но всички чуваха в звука едно и също.

Лошото.

Нещо лошо идваше. Бързаше.

Ник се обърна към него.

— Как ти се струва, Брайън? Някакви идеи?

— Не — каза Брайън. — Никакви. Всичко, което знам, е, че това е единственият звук в града.

— Още не е в града — каза Дон, — но мисля, че ще дойде. Бих желал само да знам кога.

Отново млъкнаха, заслушани в постоянното съскащо пукане от изток. А Брайън си каза: „Мисля, че почти познавам този звук. Не е ядки в мляко, не е радиосмущение, а… какво? Ако не беше толкова слаб…“

Но не искаше да разбере. Изведнъж го осъзна, и то много силно. Изобщо не искаше да разбере. Звукът го изпълваше с отвращение до мозъка на костите.

— Ние трябва да излезем оттук! — каза Бетани. Гласът й беше силен и треперещ. Албърт я прегърна с ръка през кръста и тя хвана ръката му с двете си ръце. Хвана я с паническа сила. — Трябва веднага да излезем оттук!

— Да — каза Боб Дженкинс. — Тя е права. Този звук — не знам какъв е той, но е ужасен. Трябва да излезем оттук.

Всички погледнаха към Брайън и той си помисли: „Изглежда пак аз съм капитанът. Но не за дълго.“

Защото те не разбираха. Дори Дженкинс не разбираше — въпреки че другите му изводи бяха толкова ясни. Те нямаше да стигнат доникъде.

Каквото и да издаваше този звук, то беше тръгнало насам и звукът нямаше никакво значение, защото когато то пристигнеше, те щяха още да са тук. Нямаше начин да го избегнат. Брайън разбра причината — може би никой друг не я разбираше? — но той изведнъж разбра как се чувства животно, хванато в капан, когато чува глухото тупкане на приближаващите се ботуши на ловеца.

1

Брайън се обърна и погледна писателя.

— Казвате, че трябва да излезем оттук, така ли?

— Да. Мисля, че трябва да направим това, колкото е възможно по-скоро?

— И къде предлагате да отидем? В Атлантик Сити? Маями Бийч? Средиземноморския клуб?

— Намеквате, че няма място, където можем да отидем, така ли, капитан Енгъл. Аз мисля — надявам се, — че не сте прав в това отношение. Имам една идея.

— Каква?

— Момент. Първо, отговорете ми на един въпрос: Можете ли да заредите с гориво самолета? Можете ли да направите това, дори и ако няма ток?

— Мисля, че да. Да кажем — с помощта на неколцина силни мъже бих могъл. После какво?

— После излитаме отново — каза Боб. Малки капчици пот блестяха по дълбоко набразденото му от бръчки лице. Приличаха на капки чисто машинно масло. — Този звук — този хрущящ звук — идва от изток. Разкъсването на времето е станало на няколко хиляди мили на запад оттук. Ако успеем да се върнем по първоначалния си курс… можете ли да направите това?

— Да — каза Брайън. Беше оставил допълнителните захранващи устройства включени, а това означаваше, че програмата в компютъра на инерциалната навигационна система все още стоеше недокосната. Тази програма представляваше точен запис на пътуването, което бяха извършили — от момента, в който полет 29 се беше издигнал от земята в Южна Калифорния, до момента, в който беше кацнал в централната част на Мейн. С едно натискане на клавиша можеше да даде инструкции на компютъра просто да преобърне този курс; с натискане на друг клавиш, вече във въздуха, можеше да включи в действие автопилота, който да лети по курса. Инерциалната навигационна система „Теледайн“ щеше да пресъздаде пътуването до най-малките отклонения. — Мога да го направя, но защо?

— Защото разкъсването може все още да е там. Не разбирате ли? Може да успеем да прелетим обратно, през него.

Ник погледна Боб с внезапно събудено внимание, после се обърна към Брайън.

— Може пък да е прав, приятелю. Може просто да е прав.

Умът на Албърт Коснър се беше отклонил по съвсем различно, но интригуващо направление: ако разкъсването е все още там и ако самолетът е летял на често използвана височина и курс — на нещо като булевард изток — запад в небето — то може би през него са минали и други самолети между 1:07 ч. тази сутрин и сега (когато и да беше това сега). Може би имаше и други самолети, които кацат или са кацнали на други запустели летища в Америка, с други екипажи и пътници, които се разхождат слисани?

„Не — помисли си той. — Ние случайно имахме пилот на борда. Каква е вероятността това да се случи два пъти?“

Замисли се за това, което беше казал господин Дженкинс за шестнайсетте поредни достигания на база от Тед Уилямс и потрепери.

— Може да е прав, а може и да не е — каза Брайън. — Всъщност няма значение, защото с този самолет няма да отидем никъде.

— Защо не? — попита Руди. — Ако можете да го заредите с гориво, не виждам…

— Помните ли кибрита? Този от купата в ресторанта? Който не искаше да се запалва?

Руди гледаше безизразно, но на лицето на Боб Дженкинс се появи израз на огромно разочарование. Той сложи ръка на челото си и направи крачка назад. Направо се смали.

— Какво? — викна Дон. Гледаше към Брайън под сключените си вежди. В погледа му се четеше едновременно объркване и подозрение. — Какво общо има…

Но Ник разбра.

— Не виждате ли? — попита тихо той. — Не виждате ли, приятелю? Ако акумулаторите не работят, ако кибритът не се пали…

— … тогава самолетното гориво няма да гори — довърши Брайън. — То ще бъде толкова използвано и износено, колкото и всичко останало в този свят. — Той погледна поред към всеки от тях. — Все едно да напълня резервоарите за гориво с меласа.

2

— Някоя от вас, прекрасни дами, чувала ли е за ланголиерите? — попита Крейг изведнъж. Тонът му беше лек, почти радостен.

Лоръл подскочи и погледна нервно към другите, които все още стояха до прозорците и приказваха. Дина само се обърна към гласа на Крейг явно без ни най-малка изненада.

— Не — каза спокойно тя. — Кои са те?

— Не говори с него, Дина — прошепна Лоръл.

— Чувам — каза Крейг със същия приятен тон. — Знаете ли, Дина не е единствената с остър слух.

Лоръл почувства как лицето й се затопля.

— Нямаше да направя нищо лошо на детето все пак. Просто ме е страх. А вас?

— Да — рязко отвърна Лоръл, — но аз не вземам заложници и не се опитвам да застрелям млади момчета, когато ме е страх.

— Вие не сте се сблъсквали с внезапно нападение на нещо, което изглежда като цялата предна линия на „Лос Анджелис Рамс“ — каза Крейг. — И този тип англичанинът… — Той се засмя. Смехът му беше смущаващо весел в тишината, смущаващо, нормален. — Е, всичко, което мога да кажа, ако мислите, че съм луд, е, че изобщо не сте поглеждали към него. Този човек вместо ум има дърворезачка.

Лоръл не знаеше какво да каже. Знаеше, че нещата не са такива, каквито ги представя Крейг Туми, но когато той говореше, изглеждаше, че всичко трябва да е така… това, което каза за англичанина също беше много близо до истината. Очите на мъжа… и ритникът, който беше нанесъл в ребрата на господин Туми, докато той беше вързан… Лоръл потрепери.

— Какви са ланголиерите, господин Туми? — попита Дина.

— Ами, аз винаги съм свикнал да мисля, че те не съществуват — каза Крейг със същия приветлив глас. — Сега започвам да се чудя… защото и аз го чувам, млада госпожице. Да, така е.

— Звука? — попита тихо Дина. — Този звук са ланголиерите?

Лоръл сложи ръка върху рамото й.

— Наистина, недей да говориш с него повече, миличка. Той ме безпокои.

— Защо? Той е вързан, нали?

— Да, но…

— И ти винаги би могла да извикаш другите, нали?

— Ами, мисля, че…

— Искам да знам за ланголиерите.

С известно усилие Крейг завъртя глава, за да ги погледне… и сега Лоръл почувства част от чара и волята му на силна личност, които го бяха задържали да не излезе от релсите, докато изпълняваше в условията на високо налягане сценария, който родителите му бяха написали за него. Почувства това, въпреки че той лежеше на пода с ръце, вързани зад гърба и засъхваща кръв по челото и лявата буза.

— Баща ми казваше, че ланголиерите са малки същества, които живеят в килерите, канализацията и други тъмни места.

— Като елфите? — искаше да разбере Дина. Крейг се засмя и поклати глава.

— Боя се, че далеч не са толкова приятни. Той казваше, че всичко, от което се състоят, са косми, зъби и бързи крачета — крачетата им са бързи, казваше той, така че могат да хванат лошите момчета и момичета, колкото и бързо да търчат.

— Стига — каза хладно Лоръл. — Плашите детето.

— Не, не ме плаши — каза Дина. — Разбирам, кое е измислица, още когато го чуя. Интересно е, това е всичко. — На лицето й беше изписано, че това е нещо повече от интересно. Беше съсредоточена и погълната от разказа.

— Интересно е, нали — каза Крейг явно доволен от нейния интерес. — Мисля, че това, което иска да каже Лоръл, е, че аз плаша нея. Печеля ли пура, Лоръл? Ако да, бих желал една „Ел продукто“, моля. Да не бъде някоя от онези евтини „Бял бухал“. — Той се засмя отново.

Лоръл не отговори и след миг Крейг започна пак.

— Баща ми казваше, че има хиляди ланголиери. Казваше, че трябва да ги има, защото има милиони лоши момчета и момичета, които търчат по света. Точно така казваше винаги. Баща ми никога през живота си не беше виждал дете да бяга. Те винаги търчаха. Мисля, че той харесваше тази дума, защото тя изразява безчувствено, неориентирано, безполезно движение. Но ланголиерите… те тичат. Те имат цел. Всъщност може да се каже, че ланголиерите се персонифицират според предназначението.

— Какво толкова лошо правят децата? — попита Дина. — Какво толкова лошо правят те, че ланголиерите да трябва да ги гонят?

— Знаеш ли, радвам се, че зададе този въпрос — каза Крейг. — Защото, когато баща ми казваше за някой, че е лош, Дина, той имаше предвид мързелив. Един мързелив човек никога не може да стане част от ГОЛЕМИЯ ФИЛМ. По никакъв начин. В нашата къща човек или беше ЧАСТ ОТ ГОЛЕМИЯ ФИЛМ, или НЕ ВЪРШЕШЕ РАБОТА, което беше най-лошият вид лошота, който съществуваше. Да си главорез беше по-малък грях в сравнение с това да НЕ ВЪРШИШ РАБОТА. Той казваше, че ако не си ЧАСТ ОТ ГОЛЕМИЯ ФИЛМ, ланголиерите ще дойдат и ще те извадят от филма изобщо. Казваше, че някоя нощ, както си лежиш в леглото, ще ги чуеш как идват… как схрускват и смачкват всичко по пътя си към тебе… и даже ако се опиташ да побегнеш, те ще те хванат. Заради бързите си малки…

— Достатъчно — каза Лоръл. Гласът й беше равен и сух.

— Но звукът си е там — каза Крейг. Очите му я гледаха със светнал, почти заговорнически поглед. — Не можете да отречете това. Звукът наистина си е…

— Спрете или и аз ще ви ударя с нещо.

— Добре — каза Крейг. Превъртя се по гръб, направи гримаса, после отново се превъртя — на другата си страна, по-далече от тях. — На човек му омръзва да го удрят, когато е на земята и е вързан като прасе.

Този път лицето на Лоръл не само се затопли, но стана горещо. Тя прехапа устни и не каза нищо. Искаше й се да заплаче. Как трябваше да се държи с човек в подобен случай? Как? Първо, този човек й изглеждаше абсолютно ненормален, а после — абсолютно нормален. И междувременно целият свят — ГОЛЕМИЯТ ФИЛМ на господин Туми — беше отишъл по дяволите.

— Обзалагам се, че ви е било страх от баща ви, нали, господин Туми?

Крейг изненадан погледна през рамо към Дина. Усмихна се отново, но този път — по различен начин. Беше печална, болезнена усмивка, лишена от служебна приветливост.

— Този път вие печелите пурата, госпожице — каза той. — Ужасно ме беше страх от него.

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Да не би да НЕ ВЪРШЕШЕ РАБОТА? Ланголиерите ли го хванаха?

Крейг дълго се замисли. Спомни си как му бяха казали, че баща му е получил сърдечен удар в кабинета си. Когато секретарката му звъннала в десет часа за събрание на ръководството и не получила отговор, тя влязла и го намерила умрял на килима, с готови да изхвръкнат очи и засъхваща пяна около устата.

„Някой казал ли ти го е — изведнъж се почуди той, — че очите му са били готови да изхвръкнат и е имал пяна около устата? Наистина ли някой ти го казвал — майка ти може би, когато е била пияна, — или просто това е представяне на желаното за действително?“

— Господин Туми? Хванаха ли го?

— Да — каза Крейг замислено. — Мисля, че той си го заслужаваше. Мисля, че го хванаха.

— Господин Туми?

— Какво?

— Не съм такава, каквато ме виждате. Не съм противна. Никой от нас не е такъв.

Той я погледна с изненада.

— Как разбрахте как ви виждам, малка сляпа госпожице?

— Може да се изненадате — каза Дина.

Лоръл се обърна към нея — внезапно по-неспокойна от когато и да било… но, разбира се, нямаше нищо за гледане. Черните очила на Дина охладиха любопитството й.

3

Останалите пътници стояха в другия край на чакалнята, слушаха слабия тракащ звук и не казваха нищо. Изглежда, не беше останало нищо за казване.

— Какво ще правим сега? — попита Дон. Беше някак помръкнал в червената си риза на дървосекач. Албърт си помисли, че самата риза е изгубила малко от здравото си мъжествено излъчване.

— Не знам — каза Брайън. Почувства ужасно безсилие, чак коремът го присви. Погледна към самолета, който за малко беше станал негов самолет и чистите му линии и нежната му красота го поразиха. Стоящият до него „Делта 727“, прилепен до подвижния коридор, в сравнение с „Боинг“-а приличаше на зле облечена лелка. „Изглежда ти хубав само защото никога вече няма да лети — това е. То е като да зърнеш за миг хубава жена на задната седалка на някоя лимузина изглежда дори по-хубава, отколкото е всъщност, защото знаеш, че не е твоя, че никога няма да бъде твоя.“

— Колко гориво е останало, Брайън? — попита внезапно Ник. — Може би разходът на гориво тук не е същият. Може би имаме повече, отколкото смяташ.

— Всички уреди работят като нови — каза Брайън. — Когато се приземихме, имахме по-малко от триста литра. За да се върнем до мястото, където се е случило това, ни трябват поне двайсет и пет хиляди.

Бетани взе цигарите си и протегна пакета към Боб. Той поклати глава. Тя сложи една в устата си, извади кибрита си и драсна една клечка.

Тя не се запали.

— Оо! — каза Бетани.

Албърт я погледна. Тя драсна клечката отново… и отново… и отново. Не стана нищо. Тя погледна към него ужасена.

— Дай на мене — каза Албърт.

Взе кибрита от ръката й и извади още една клечка. Драсна я по ивицата на кутийката. Не стана нищо.

— Каквото и да е, изглежда е заразно — забеляза Руди Уоруик.

Бетани избухна в плач и Боб й предложи кърпичката си.

— Почакайте малко — каза Албърт и драсна клечката отново. Този път тя се запали… но пламъкът беше слаб, мъждукащ, безсилен. Той го поднесе към потрепващия край на цигарата на Бетани и съзнанието му изведнъж се изпълни с ясен образ: пътен знак, покрай който беше минавал всеки ден през последните три години, когато отиваше със спортния си велосипед в гимназията в Пасадена. На този знак беше написано: „ВНИМАНИЕ. НАЧАЛО НА ДВУПОСОЧНО ДВИЖЕНИЕ“

„Какво, по дяволите, означава това?“

Не знаеше… поне все още. Всичко, което знаеше със сигурност, беше, че някаква идея искаше да се освободи, но поне засега беше с блокиран механизъм.

Албърт размаха клечката и я изгаси. Нямаше нужда да я размахва силно.

Бетани дръпна от цигарата си, после се намръщи.

— Уф! Има вкус на „Карлтън“ или нещо такова.

— Духни дим в лицето ми — каза Албърт.

— Какво?

— Каквото чу. Духни в лицето ми.

Тя го направи и Албърт вдъхна дима. Предишният сладък аромат сега беше отслабнал. „Каквото и да е, изглежда е заразно.“ „ВНИМАНИЕ. НАЧАЛО НА ДВУПОСОЧНО ДВИЖЕНИЕ.“

— Връщам се в ресторанта — каза Ник. Изглеждаше потиснат. — Младият Касио има мазен и лъжлив характер. Не искам да го оставям твърде дълго в компанията на дамите.

Брайън тръгна след него, другите ги последваха. Албърт си помисли, че има нещо малко смущаващо в тези разходки на приливи и отливи — всички се държаха като крави, които усещат във въздуха приближаващи гръмотевици.

— Хайде — каза Бетани. — Да тръгваме. — Тя хвърли полуизпушената цигара в един пепелник и избърса очите си с кърпичката на Боб.

Бяха стигнали до средата на чакалнята. Албърт гледаше в гръб червената риза на господин Гафни, когато отново го завладя същият надпис, този път по-силно: „НАЧАЛО НА ДВУПОСОЧНО ДВИЖЕНИЕ“.

— Чакайте! — викна той. Хвана рязко Бетани през кръста, дръпна я към себе си, зарови лице във вдлъбнатината на гърлото й и задиша дълбоко.

— Боже! Ние едва се познаваме! — извика Бетани. После започна да се хили безпомощно и обви с ръце врата на Албърт. Албърт — момче, чиято естествена свенливост изчезваше само в мечтите, не обърна внимание. Отново вдиша дълбоко през носа си. Миризмата на косата й, на потта, на парфюма все още се усещаше, но беше слаба — много слаба.

Всички се огледаха, но Албърт вече беше пуснал Бетани и бързаше обратно към прозорците.

— Охо! — каза Бетани. Все още се хилеше, но се беше изчервила цялата. — Какъв фукльо!

Албърт погледна към самолета на полет 29 и видя това, което беше отбелязал Брайън преди няколко минути — той беше чист и гладък, невероятно бял. Изглеждаше сякаш вибрира в странното спокойствие отвън.

Изведнъж разбра. Идеята избухна пред очите му като фойерверк. Тезата беше като ярка, горяща топка — от нея като искри се излъчваха последствията; за момент той буквално забрави да диша.

— Албърт? — запита Боб. — Албърт, какво ста…

— Капитан Енгъл! — изкрещя Албърт. В ресторанта Лоръл направо подскочи на стола си, а Дина се вкопчи с две ръце в ръката… Крейг Туми изви врат, за да види. — Капитан Енгъл, елате тук!

4

Навън звукът беше по-силен.

За Брайън това беше звук на радиосмущение. Ник Хоупуел си помисли, че прилича на звука на вятър, който духа между сухи тропически треви. За Албърт, който миналото лято беше работил в „Мак Доналдс“, беше като съскане на пържени картофи в съд с мазнина, а за Боб Дженкинс — като мачкане на хартия в далечна стая.

Четиримата пропълзяха през висящите гумени ленти, слязоха на мястото за разтоварване на багаж и се заслушаха в звука, издаван от това, което Крейг Туми беше нарекъл „ланголиерите“.

— На какво разстояние е? — попита Брайън.

— Не мога да кажа — отвърна Ник. — Звучи по-близко, но нали преди ние бяхме вътре.

— Хайде — каза Албърт нетърпеливо. — Как можем да се качим обратно в самолета? Да се покатерим по улея?

— Няма да е необходимо — каза Брайън и посочи към изход 2. Там имаше стълба на колела. Тръгнаха към нея. Обувките им глухо хлопаха по бетона.

— Знаеш какво рисковано начинание е това, нали, Албърт? — попита Брайън.

— Да, но…

— Рискованите начинания са по-добри от бездействието — довърши Ник вместо него.

— Просто не искам да се разочаровам, ако не успеем.

— Не се безпокой — тихо каза Боб. — Аз ще се разочаровам за всички ни. Идеята на младежа звучи много логично. Тя трябва да се осъществи… макар че, Албърт, нали разбираш, че може да съществуват фактори, които още не сме открили?

— Да.

Стигнаха до стълбата на колела и Брайън с крак освободи спирачките. Ник зае позиция при ръчката, която стърчеше на левия парапет, а Брайън хвана тази отдясно.

— Надявам се, че все още се движи — каза Брайън.

— Би трябвало — отговори Боб Дженкинс. — Някои — може би дори повечето — от нормалните физически и химически компоненти от природата, изглежда, все още действат — телата ни могат да преработват въздуха, вратите се отварят и затварят…

— Не забравяйте гравитацията — вметна Албърт. — Земята все още привлича.

— Нека спрем да говорим за това и просто да го пробваме — каза Ник.

Стълбата се придвижи леко. Брайън и Ник я избутаха по асфалта към самолета, Албърт и Боб вървяха след тях. Едно от колелата ритмично поскърцваше. Единственият друг звук беше постоянното „хрус-трак-хрус“, носещо се някъде откъм хоризонта на изток.

— Погледнете го — каза Албърт, когато се приближиха до „Боинг“-а. — Просто го погледнете. Не виждате ли? Не виждате ли колко повече има там, отколкото във всичко друго?

Нямаше нужда от отговор и никой не отговори. Всички го виждаха. И неохотно, почти против волята си, Брайън започна да мисли, че това дете си го бива.

Поставиха стълбата под ъгъл между аварийния улей и корпуса на самолета — горното стъпало се доближи само на една голяма крачка от отворената врата.

— Аз ще тръгна пръв — каза Брайън. — Ник, след като прибера улея, ти и Албърт нагласете стълбата.

— Тъй вярно, господин капитан! — каза Ник и отдаде чест с два пръста, опрени в челото си.

— Виж какво, младши аташе… — изсумтя Брайън и затича нагоре по стълбата. След няколко мига издърпа аварийния улей с помощта на въжетата. След това се наведе и видя как Ник и Албърт внимателно нагласиха стълбата, докато най-горното й стъпало застана точно под входа на самолета.

5

Руди Уоруик и Дон Гафни сега изпълняваха ролята на бавачки на Крейг. Бетани, Дина и Лоръл се бяха наредили до прозорците на чакалнята и гледаха навън.

— Какво правят? — попита Дина.

— Прибрали са улея и са поставили стълба до вратата — каза Лоръл. — Сега се качват. — Тя погледна към Бетани. — Сигурна ли си, че не знаеш какво смятат да правят?

Бетани поклати глава.

— Всичко, което знам, е, че Аса — искам да кажа Албърт, почти полудя. Бих искала да мисля, че това е просто от сексуално привличане, но едва ли е така. — Тя направи пауза, усмихна се и добави: — Поне засега не е. Той каза нещо за самолета — че го има повече. А моят парфюм го има по-малко, което не би се харесало на Коко Шанел. И двупосочно движение. Не го разбрах. Наистина говореше несвързано.

— Обзалагам се, че знам — каза Дина.

— Какво е твоето предположение, миличка?

Дина само поклати глава.

— Просто се надявам да побързат. Защото бедният господин Туми е прав. Ланголиерите идват.

— Дина, това е просто нещо, което е измислил баща му.

— Може би някога е било измислица — каза Дина и отново завъртя незрящите си очи към прозорците, — но вече не е.

6

— Добре, Ас — каза Ник. — Шоуто започва.

Лицето на Албърт биеше силно и ръцете му трепереха. Той постави четирите елемента на своя експеримент върху рафта в първа класа, където преди хиляда години и на другия край на континента една жена на име Мелани Тревър се беше занимавала с картонена кутия портокалов сок и две бутилки шампанско.

Брайън наблюдаваше внимателно как Албърт сложи кутийка кибрит, бутилка бира „Будвайзер“, кутия „Пепси-кола“ и сандвич с фъстъчено масло и конфитюр от хладилника на самолета. Сандвичът беше затворен херметически в найлонова обвивка.

— Добре — каза Албърт и пое дълбоко въздух. — Да видим какво става тук.

7

Дон излезе от ресторанта и тръгна към прозорците.

— Какво става?

— Не знаем — каза Бетани. Беше успяла да запали клечка от кибрита си и отново пушеше. Когато извади цигарата от устата си, Лоръл видя, че беше откъснала филтъра. — Влязоха в самолета, все още са там, край на разказа.

Дон се загледа за няколко секунди.

— Навън изглежда различно. Не мога точно да кажа защо, но изглежда различно.

— Светлината намалява — каза Дина. — Това е различно. — Гласът й беше достатъчно спокоен, но малкото й лице носеше отпечатъка на самота и страх. — Чувствам, че намалява.

— Тя е права — съгласи се Лоръл. — Беше ден само два или три часа, но вече отново се стъмва.

— Знаете ли, все още си мисля, че това е сън — каза Дон. — Все още си мисля, че е най-лошият кошмар, който някога съм имал, но скоро ще се събудя.

Лоръл кимна.

— Как е господин Туми?

Дон се засмя невесело.

— Няма да повярвате.

— Няма да повярвам какво? — попита Бетани.

— Той заспа.

8

Крейг Туми, разбира се, не спеше. Хората, които заспиват в критични моменти — като момъка, който трябвало да пази, докато Исус Христос се молел в Гетсиманската градина, определено не бяха част от ГОЛЕМИЯ ФИЛМ. Той внимателно наблюдаваше двамата мъже с очи, които не бяха съвсем затворени, и пожела поне един от тях да излезе. Накрая този с червената риза наистина излезе. Уоруик — плешивият мъж с големите изкуствени зъби — отиде до Крейг и се наведе. Крейг затвори очи.

— Ей — каза Уоруик. — Ей, буден ли си?

Крейг лежеше неподвижно и дишаше равномерно. Помисли си да изхърка, но се отказа.

Уоруик го потупа по бузата. Крейг не отвори очи и продължи да диша равномерно. Плешивият се изправи, прекрачи го и отиде до вратата на ресторанта да гледа другите. Крейг леко повдигна клепачи и се увери, че Уоруик е обърнат с гръб. После много тихо и много внимателно започна да освобождава китките си от вързаната на осморка покривка. Движеше ги лекичко нагоре — надолу и покривката постепенно се разхлабваше.

Дърпаше китките си бързо и силно и гледаше към гърба на Уоруик, готов да прекрати движенията си и отново да затвори очи в мига, в който онзи даде признаци, че се обръща. Желаеше Уоруик да не се обръща. Искаше да се освободи, преди онези тъпаци да се върнат от самолета. Тъпакът англичанин го беше вързал доста добре; беше благодарен на Бога, че е само с покривка за маса, а не с найлоново въже. Тогава нямаше да има този късмет, но сега…

Един от възлите се разхлаби и сега Крейг започна да върти китките си отляво надясно. Чуваше как се приближават ланголиерите. Смяташе, преди те да пристигнат, да бъде далеч оттук на път за Бостън. В Бостън щеше да бъде в безопасност. Когато си в заседателна зала, пълна с банкери, не е разрешено никакво търчене.

И Бог да е на помощ на всеки — мъж, жена или дете, — който се опита да застане на пътя му.

9

Албърт вдигна кибритената кутийка, която беше взел от ресторанта.

— Експонат А — каза той. — Започваме.

Извади клечка от кутийката и я драсна. Неспокойните му ръце го подведоха и той драсна клечката встрани от грапавата лента, която минаваше по страната на картонената кутийка. Клечката се огъна.

— По дяволите! — извика Албърт.

— Ако искаш, аз да… — започна Боб.

— Оставете го — каза Брайън. — Това е шоуто на Албърт.

— Спокойно, Албърт — каза Ник.

Албърт извади нова клечка от кутийката, усмихна се измъчено и я драсна. Клечката не се запали. Той я драсна пак. Клечката пак не се запали.

— Точка — каза Брайън. — Нищо не…

— Аз я помирисах — каза Ник. — Помирисах сярата. Опитай друга, Ас!

Вместо това Албърт драсна трети път същата клечка по грапавата лента… и този път тя пламна. Главичката не само изсъска и изтля, не — пламъкът си остана с познатата капковидна форма, син в основата си, жълт на върха, и започна да изгаря картонената клечка.

Албърт ги погледна идиотски усмихнат.

— Виждате ли? — каза той. — Виждате ли?

Изгаси клечката и извади друга. Тя се запали от първото драсване. Той се наведе над кибрита и доближи пламъка до другите клечки — точно както Боб Дженкинс беше направил в ресторанта. Този път всички избухнаха в пламък със сух съскащ звук. Албърт ги духна като свещ на рожден ден. Успя да го направи с две духвания.

— Виждате ли? — попита той. — Виждате ли какво означава това? Двупосочно движение! Ние сме донесли собственото си време с нас! Там, навън е миналото… както и навсякъде според мен, навсякъде на изток от дупката, през която сме минали… но настоящето е все още тук! Все още хванато в този самолет!

— Не знам — каза Брайън, но внезапно всичко започна да изглежда отново възможно. Той почувства диво, почти непреодолимо желание да притегли Албърт в ръцете си и да го потупа по гърба.

— Браво, Албърт! — каза Боб. — Бирата! Опитай бирата!

Албърт отвъртя капачката на бирата, докато Ник тършуваше за здрава чаша между останките върху количката за напитки.

— Къде е димът? — попита Брайън.

— Димът? — попита изненадан Боб.

— Ами, предполагам, че не е точно дим, но когато отвориш бира, обикновено от гърлото на бутилката излиза нещо, което прилича на дим.

Албърт помириса, после поднесе бутилката към Брайън.

— Помиришете.

Брайън помириса и се засмя. Не можа да се стърпи.

— За Бога, това наистина мирише на бира — със или без дим.

Ник протегна чашата и Албърт с удовлетворение видя, че и ръката на англичанина не беше съвсем спокойна.

— Налей — каза той. — Побързай, приятелю, моят хирург казва, че напрежението не е полезно за сърцето.

Албърт наля бирата и усмивките им повехнаха.

Бирата нямаше никаква пяна. Абсолютно никаква. Тя просто си стоеше в чашата за уиски, която беше намерил Ник, и приличаше на проба от урина.

10

— Всемогъщи Боже, стъмва се!

Хората до прозорците се обърнаха, когато Руди Уоруик се присъедини към тях.

— Трябваше да наглеждате лудия — каза Дон. Руди направи нетърпелив жест.

— Той е безчувствен като пън. Мисля, че ударът е разбъркал главата му малко повече, отколкото смятахме отначало. Какво става навън? И защо се стъмва толкова бързо?

— Не знаем — каза Бетани. — Просто се стъмва. Мислите ли, че този побъркан фукльо е изпаднал в кома или нещо такова?

— Не знам — каза Руди, — но ако е така, няма защо да се тревожим повече за него, нали? Боже, колко ужасяващ е този звук. Прилича на отворен термитен кошер в лодка от балсамово дърво. — За пръв път Руди изглежда беше забравил за стомаха си.

Дина обърна глава към Лоръл.

— Мисля, че е по-добре да идем при господин Туми — каза тя. — Тревожа се за него. Обзалагам се, че го е страх.

— Ако е в безсъзнание, не можем нищо да…

— Мисля, че не е в безсъзнание — каза тихо Дина. — Мисля, че дори не спи.

Лоръл за миг погледна замислено към детето и след това взе ръката й.

— Добре — каза тя. — Да хвърлим един поглед.

11

Възелът, който Ник Хоупуел беше вързал около дясната китка на Крейг, най-накрая се разхлаби достатъчно, за да му позволи да освободи ръката си. С нейна помощ той смъкна надолу примката, в която беше хваната лявата му ръка. Бързо стана на крака. Остра болка проряза главата му и за миг той се олюля. Облаци от черни точки преминаха през полезрението му и после бавно изчезнаха. Той разбра, че терминалът потъва в мрак. Падаше подранила нощ. Сега той чуваше звука „мляс-хрус-мляс“, който издаваха ланголиерите, много по-ясно, може би защото ушите му се бяха настроили да го долавят, а може би защото те бяха по-близо.

В другия край на терминала видя как два силуета — единият висок, другият нисък, се отделиха от останалите и тръгнаха обратно към ресторанта. Жената с глас на кучка и сляпото момиченце с грозното надуто лице. Не можеше да ги остави да вдигнат тревога. Това би било много лошо.

Крейг се отдалечи от кървавото петно на килима, където беше лежал, без да откъсва очи от приближаващите фигури. Не можеше да свикне с бързото изчезване на светлината.

На тезгяха вляво от касата имаше съдове с еднократни прибори за хранене. Пластмасов боклук — не ставаха за нищо. Крейг приведен обиколи касата и видя на тезгяха нещо по-добро: месарски нож. Взе го и клекна зад касата, за да ги наблюдава. С особен интерес наблюдаваше момиченцето. Момиченцето знаеше много… може би прекалено много. Въпросът беше откъде идваха знанията й?

Наистина това беше интересен въпрос.

Нали?

12

Ник погледна поред Албърт и Боб.

— И така — каза той, — кибритът е наред, но бирата — не. — Той се обърна и остави чашата с бира на рафта. — Какво означава?

Изведнъж малко облаче от мехурчета изникна като гъба на дъното на чашата. Мехурчетата растяха бързо, разпространяваха се и избухваха в тънка ивица пяна на повърхността. Очите на Ник се разшириха.

— Явно — каза Боб сухо — е необходимо малко време, за да могат нещата да се оправят. — Той взе чашата, изпи я до дъно и млясна с устни и изсумтя. — Отлично!

Всички погледнаха към пъстрата дантела от бяла пяна, останала по вътрешната страна на чашата.

— Без съмнение мога да кажа, че това е най-добрата чаша бира, която съм изпил през целия си живот — довърши Боб.

Албърт наля още бира в чашата. Този път тя излезе разпенена; пяната преля през ръба и потече навън. Брайън взе чашата.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш, приятелче? — попита Ник с усмивка. — Не казвате ли във вашата професия: „Двайсет и четири часа от вдигане на бутилката до вдигане на самолета…“

— В случаите на пътешествие във времето това правило не важи — каза Брайън. — Може да си затвориш очите. — После надигна чашата, отпи и се засмя на висок глас.

— Прав си — каза той на Боб. — По дяволите, това е най-добрата бира, която съм пил някога. Опитай пепсито, Албърт.

Албърт отвори кутията и всички чуха познатия звук на пукане и съскане от въглеродния двуокис — основна тема в хиляди реклами за газирани напитки.

Той отпи голяма глътка. Когато свали кутията, се усмихваше… но в очите му имаше сълзи.

— Господа, пепси-колата също е много добра днес — каза той с глас на важен оберкелнер и всички се засмяха.

13

Дон Гафни настигна Лоръл и Дина точно когато те влизаха в ресторанта.

— Помислих си, че е по-добре — започна той и спря. Огледа се. — О, по дяволите. Къде е той?

— Не знам — започна Лоръл и тогава, зад нея, Дина Белман каза:

— По-тихо.

Главата й се завъртя бавно, като изгасено фенерче. За миг в ресторанта не се чуваше никакъв звук… поне никакъв звук, който Лоръл можеше да чуе.

— Там — каза най-сетне Дина и посочи към касата. — Той се крие там. Зад нещо.

— Откъде знаеш? — попита Дон със сух, нервен глас. — Не чувам…

— Аз чувам — каза спокойно Дина. — Чувам драскането на ноктите му по метал. И чувам сърцето му. То бие много бързо и много силно. Той е уплашен до смърт. Толкова ми е мъчно за него. — Изведнъж тя освободи ръката си от ръката на Лоръл и пристъпи напред.

— Дина, не! — изкрещя Лоръл.

Дина не й обърна внимание. Тя тръгна към касата с протегнати напред ръце, а пръстите й търсеха възможни препятствия. Сенките сякаш я достигнаха и я обгърнаха.

— Господин Туми? Моля, излезте. Не искаме да ви сторим зло. Моля, не се страхувайте.

Иззад касата започна да се чува звук. Висок, остър вик. Дума или нещо, което се опитваше да бъде дума, но в нея нямаше нищо нормално.

— Тиииииииии?

Крейг се надигна от мястото, където се криеше — с блестящи очи, с вдигнат месарски нож, изведнъж осъзнал, че това е тя, че тя е една от тях, че зад тези черни очила тя е една от тях, че тя е не само ланголиер, но е и главният ланголиер — този, който вика другите, вика ги с мъртвите си слепи очи.

— Тиииииииииии?

Хвърли се с писък към нея. Дон Гафни избута Лоръл от пътя си, почти я блъсна на пода, и скочи напред. Направи го бързо, но не достатъчно бързо. Крейг Туми беше луд и се движеше със скоростта на ланголиер. Доближи Дина в смъртоносен бяг. Никакво търчене.

Дина не направи никакво усилие да избяга. Тя погледна от своята тъмнина в неговата и протегна ръцете си, сякаш да го обгърне и да го успокои.

— … иииииииииии?

— Всичко е наред, господин Туми — каза тя. — Не се стра… — И тогава Крейг заби месарския нож в гърдите й и хукна покрай Лоръл в терминала, без да спре да пищи.

Дина остана на мястото си за миг. Ръцете й намериха дървената дръжка, която стърчеше от дрехите й, и пръстите й започнаха да се движат по нея, да я изследват. После тя се строполи бавно и леко на пода, превърна се просто в нова сянка в растящия мрак.

1

Албърт, Брайън, Боб и Ник си предадоха един на друг сандвича с фъстъчено масло и конфитюр. Всеки от тях отхапа по две хапки и после той се свърши… но докато още го имаше, Албърт си помисли, че никога през живота си не беше забивал зъбите си в толкова прекрасна кльопачка. Коремът му се разбуди и веднага започна да се бунтува за още.

— Мисля, че тази част ще хареса най-много на нашия плешив приятел — господин Уоруик — каза Ник, като преглъщаше. Той погледна към Албърт.

— Ти си гений, Ас. Знаеш това, нали? Нищо друго освен чист гений.

Албърт се изчерви от щастие.

— Какво толкова — каза той. — Просто малко от онова, което господин Дженкинс нарича дедуктивен метод. Ако два потока, които текат в различни посоки, се срещнат те се смесват и образуват водовъртеж. Видях какво се случи с кибрита на Бетани и си помислих, че нещо подобно може да се случва и тук. А после и червената риза на господин Гафни. Тя започна да губи цвета си. Така че си помислих — добре, ако нещо започне да избледнява, когато вече не е на самолета, може би ако донесеш избледняло нещо на самолета, то би…

— Мразя да прекъсвам — каза тихо Боб, — но мисля, че ако възнамеряваме да правим опит да се върнем обратно, трябва да започнем този процес, колкото е възможно по-скоро. Звуците, които се чуват, ме тревожат, но повече ме тревожи нещо друго. Този самолет не е затворена система. Мисля, че е много възможно след известно време той да започне да губи своята… своята…

— Своята самостоятелност във времето? — предложи Албърт.

— Да. Добре казано. Всяко гориво, което заредим сега в резервоарите, ще може да изгори, но след няколко часа може и да не изгори.

На Брайън му хрумна една неприятна мисъл — че горивото може да спре да гори на средата на пътя през страната, докато самолетът се намира на височина 12 000 метра. Той отвори уста да им го каже… и отново я затвори. Какъв смисъл имаше да пуска такава мисъл в съзнанието им, след като не можеха да направят нищо, ако беше вярна?

— С какво започваме, Брайън? — попита Ник с обработен, делови глас.

Брайън си повтори процеса наум. Щеше да бъде малко странен, особено заради участието на хора, чийто опит със самолетите може би започваше и завършваше с детските модели, но той си помисли, че ще могат да се справят.

— Започваме с включване на моторите и рулиране колкото е възможно по-близко до „Делта 727“ — каза той. — Когато стигнем дотам, ще изгася мотора на десния борд, а ще оставя да работи мотора на левия борд. Имаме късмет. Този самолет „Боинг 767“ е снабден с резервоари за гориво в самите крила и система за допълнително захранване с енергия, която…

Отвън долетя пронизителен, панически писък, който проряза непрестанния трополящ шум като нож, стържещ по порцеланова чиния. Последваха го стъпки — някой се качваше тичешком по стълбата. Ник се обърна натам и ръцете му направиха жест, който Албърт веднага разпозна — беше виждал този жест у някои момчета, които бяха побъркани на тема бойни изкуства и тренираха постоянно. Това беше класическа отбранителна позиция на борбата тае-куон-до. След миг на вратата се показа бледото, ужасено лице на Бетани и Ник отпусна ръце.

— Елате! — крещеше Бетани. — Елате бързо! — Тя едва поемаше въздух от тичане, после тръгна обратно към платформата на стълбата. За миг Албърт и Брайън бяха сигурни, че ще се спъне по стръмните стъпала и ще си счупи врата. После Ник скочи, хвана я с ръка за врата и я издърпа в самолета. Бетани дори не разбираше, че им беше викала отблизо. Тъмните й очи святкаха към тях от белия кръг на лицето й. — Моля, елате! Той я намушка! Мисля, че тя умира!

Ник постави ръце на раменете й и наведе лицето си към нейното, сякаш имаше намерение да я целуне.

— Кой намушка кого? — попита той много тихо. — Кой умира?

— Аз… тя… го-го-сподин Т-т-туми…

— Бетани, кажи „чашка“.

Тя го погледна с шокиран, неразбиращ поглед. Брайън гледаше към Ник, сякаш той беше полудял. Ник леко разтърси раменете на момичето.

— Кажи „чашка“. Веднага.

— Ч-ч-чашка.

— „Чашка и чинийка“. Кажи го, Бетани.

— Чашка и чинийка.

— Хубаво. По-добре ли си?

Тя кимна.

— Да.

— Добре. Ако усетиш, че отново губиш самообладание, веднага кажи „чашка“ и ще се овладееш отново. Сега — кой е намушкан?

— Сляпото момиче. Дина.

— По дяволите. Добре, Бетани. Просто… — Ник рязко повиши глас, когато видя, че Брайън минава зад Бетани и се отправя към стълбата, а точно зад него е Албърт. — Не! — извика той с рязък, силен глас, който спря и двамата. — Стой на място, дявол да го вземе!

Брайън, който беше изкарал два срока във Виетнам и познаваше звука на безапелационните команди, спря толкова внезапно, че Албърт се блъсна с лице в гърба му. „Знаех си — помисли си той. — Знаех си, че ще започне да командва. Беше просто въпрос на време и обстоятелства.“

— Знаеш ли как се случи това и къде е сега нашият смахнат спътник? — попита Ник.

— Човекът… човекът с червената риза каза…

— Добре. Няма значение. — Той хвърли кратък поглед към Брайън. Очите му се бяха зачервили от гняв. — Глупаците са го оставили сам. Обзалагам се на пенсията си. Е, това няма да се повтори. Нашият господин Туми направи последния си номер.

Отново погледна към Бетани. Главата й беше клюмнала, косата й висеше разбъркано по лицето й; тя хлипаше отчаяно.

— Тя жива ли е, Бетани? — попита той внимателно.

— Аз… аз… аз…

— „Чашка“, Бетани.

— Чашка! — извика Бетани и го погледна с мокрите си от сълзи зачервени очи. — Не знам. Беше жива, когато аз… нали знаете, дойдох за вас Сега може и да е мъртва. Той наистина я довърши. Господи, защо ни трябваше да се сблъскваме и с някакъв психопат? Не са ли нещата достатъчно лоши и без това?

— И никой от вас, които се предполага, че сте пазили този тип, няма ни най-малка представа къде е отишъл след нападението, така ли е?

Бетани скри лицето си с шепи и за хлипа пак. Отговорът беше достатъчно ясен за всички.

— Не бъдете толкова груб с нея — каза Албърт тихо и обхвана с ръка Бетани през кръста. Тя сложи глава на рамото му и захлипа по-силно.

Ник леко отмести двамата настрана.

— Ако съм склонен да бъда груб с някого, това е със самия мен, Ас. Трябваше да остана там.

Той се обърна към Брайън.

— Връщам се в терминала. Ти — не. Тук господин Дженкинс е почти сигурно прав — имаме малко време. Не искам да мисля колко малко време. Включи моторите, но още недей да преместваш самолета. Ако момичето е живо, ще ни трябва стълбата, за да я пренесем горе. Боб — долу на стълбата. Внимавайте с онзи негодник Туми. Албърт, идваш с мен.

После той каза нещо, от което всички изстинаха.

— Почти се надявам да е мъртва. Прости ми, Боже, но ако е мъртва, това ще ни спести време.

2

Дина не беше мъртва, даже не беше в безсъзнание. Лоръл беше свалила слънчевите й очила, за да избърше потта, която беше покрила лицето на момичето, и очите на Дина — съвсем черни и много големи, гледаха невиждащо към зелено-сините очи на Лоръл. Дон и Руди стояха рамо до рамо и гледаха разтревожено надолу.

— Съжалявам — каза за пети път Руди. — Наистина мислех, че е заспал. Дълбоко заспал.

Лоръл не му обърна внимание.

— Как си, Дина? — попита тя тихо. Не искаше да гледа към дървената дръжка, стърчаща от дрехата на момичето, но не можеше да свали очи от нея. Имаше много малко кръв, поне досега — кръг колкото кафена чашка около мястото, където беше влязло острието, и това беше всичко. Досега.

— Боли — каза Дина със слаб глас. — Трудно ми е да дишам. И е горещо.

— Ще се оправиш — каза Лоръл, а очите й неумолимо се връщаха към дръжката на ножа. Момичето беше много малко и тя не можеше да разбере защо острието не я беше пронизало цялата. Не можеше да разбере защо Дина все още не беше мъртва.

— Навън — каза Дина. Тя се намръщи и от ъгъла на устата й излезе гъста, бавна струйка кръв и потече по бузата й.

— Не се опитвай да говориш, миличка — каза Лоръл и отметна мокрите къдрици от челото на Дина.

— Трябва да излезете оттук — настоя Дина. Гласът й беше малко по-силен от шепот. — И не обвинявайте господин Туми. Той е… той е уплашен — това е всичко. От тях.

Дон гледаше зловещо.

— Ако намеря това копеле, аз ще го изплаша — каза той и сви и двете си ръце си в юмруци. Над кокалчето му в падащия мрак блесна пръстен с герб. — Ще го накарам да съжалява, че не се е родил мъртъв.

После в ресторанта влезе Ник, последван от Албърт. Той отмести Руди Уоруик, без да се извини, и коленичи до Дина. Ясният му поглед за миг се спря на дръжката на ножа, след това се премести върху лицето на детето.

— Здравей, мила. — Той говореше бодро, но очите му бяха мрачни. — Виждам, че са ти направили вентилация. Не се тревожи — за нула време ще бъдеш здрава като кукуряк.

Дина леко се усмихна.

— Какво значи кукуряк? — прошепна тя. Докато говореше, от устата й потече още кръв и Лоръл видя кръв по зъбите й. Стомахът й бавно се сви.

— Не помня, но съм сигурен, че беше нещо красиво — отговори Ник. — Ще обърна главата ти на една страна. Стой неподвижно, колкото можеш.

— Добре.

Ник премести главата й много леко, докато бузата й почти легна на мокета. — Боли ли?

— Да — прошепна Дина. — Горещо. Боли ме като… дишам. — Шепнещият й глас беше станал груб и хрипкав. Тънка струйка кръв течеше от устата й и се събираше върху мокета на по-малко от три метра от мястото, където изсъхваше кръвта на Крейг Туми.

Отвън се чу внезапният вой на стартиране на самолетни мотори. Дон, Руди и Албърт погледнаха натам. Ник не отмести погледа си от момичето. Заговори меко.

— Иска ли ти се да кашляш, Дина?

— Да… не… не знам.

— По-добре е, ако не кашляш — каза той. — Ако имаш такова желание, по-добре е да не му се поддаваш. И не говори повече, нали?

— Не правете нищо на господин Туми. — Думите й, макар и прошепнати, бяха пълни с голямо съчувствие и голяма тревога.

— Не, миличка, не бих и помислил. Обещавам ти.

— … не… ви… вярвам…

Той се наведе, целуна я по бузата й прошепна в ухото й:

— Но ти можеш, нали разбираш — искам да кажа, да ми вярваш. Засега всичко, което трябва да правиш, е да лежиш неподвижно, а ние ще се погрижим за останалото.

Той погледна нагоре към Лоръл.

— Не сте се опитвали да извадите ножа, нали?

— Аз… не — Лоръл преглътна. В гърлото й беше заседнала гореща, твърда буца. Преглъщането не можеше да я отмести. — Трябваше ли?

— Ако бяхте го направили, нямаше да има големи шансове. Имате ли някакъв медицински опит?

— Не.

— Добре. Ще ви кажа какво да направите… но първо искам да знам дали при вида на кръв — дори и малко кръв — припадате. И ми е нужна истината.

— Всъщност не съм виждала много кръв, откогато сестра ми се блъсна в една врата и си изби два зъба, докато играехме на криеница. Но тогава не припаднах.

— Добре. И сега няма да припаднете. Господин Уоруик, донесете ми половин дузина покривки за маса от онази малка кръчма зад ъгъла. — Той се усмихна на момичето. — Дай ми няколко минути, Дина, и мисля, че ще се почувстваш много по-добре. Младият доктор Хоупуел е винаги толкова нежен с дамите — особено с онези, които са млади и хубави.

Лоръл усети внезапно и абсолютно абсурдно желание да протегне ръка и да докосне косата на Ник.

„Какво ти става? Това момиченце вероятно умира, а ти се чудиш каква е на пипане косата му! Престани! Колко глупава можеш да бъдеш?

Е, да видим? Достатъчно глупава, за да летя през цялата страна, за да се срещна с мъж, с когото съм се свързала чрез колонката за интимни обяви в така нареченото списание на дружбата. Достатъчно глупава, за да планирам да спя с него, ако се окаже, че той изглежда сравнително представителен… и ако, разбира се, няма лош дъх.

О, престани! Престани, Лоръл!“

„Да — съгласи се другият глас в съзнанието й. — Ти си абсолютно права — лудост е да мислиш за неща като това в такъв момент и ще престана… но се чудя как би изглеждал младият доктор Хоупуел в леглото? Чудя се дали би бил нежен, или…“

Лоръл потрепери и се почуди дали това е начинът, по който започва едно средно нервно разстройство.

— Те са по-близо — каза Дина. — Вие наистина… — Тя се закашля и между устните й се появи голям кървав мехур. Той се пукна и опръска бузите й. Дон Гафни измърмори нещо и се обърна настрана. — … и наистина трябва да побързате — завърши тя.

Приветливата усмивка на Ник ни най-малко не се промени.

— Знам — каза той.

3

Крейг се стрелна през терминала, пъргаво прескочи перилата на ескалатора и се затича по студените метални стъпала, а главата му беше изпълнена с ревящи звуци и вълни на бурен океан — те даже бяха удавили другия звук — неумолимия дъвчещ и хрущящ звук на ланголиерите. Никой не го видя. Той спринтира през долното фоайе към вратите на изхода… и се вряза в тях. Беше забравил всичко, включително факта, че електрическото устройство за отваряне на вратите не работеше, когато нямаше ток.

Отскочи, останал без дъх, падна на пода и задиша тежко като риба на сухо. Остана да лежи за момент, порови се в мозъка си, за да намери нещо останало там, и откри, че се взира в дясната си ръка. Тя беше единственото бяло очертание в растящата тъмнина, но върху нея се виждаха черни петна и той знаеше от какво бяха останали те — от кръвта на момиченцето.

„С тази разлика, че това не беше момиченце. То просто приличаше на момиченце. Това беше главният ланголиер и след като вече я няма, другите няма да могат да… няма да могат да… да…“

Да какво?

Да го намерят?

Но той все още чуваше гладния звук на тяхното приближаване: този влудяващ звук на дъвчене, като че ли някъде на изток крачеше армия огромни гладни насекоми.

Мислите му се завъртяха. О, той беше така объркан!

Видя една по-малка врата, която водеше навън, изправи се и тръгна към нея. После спря. Отвън започваше път и този път без съмнение водеше към Бангор, но какво от това? Не го беше грижа за Бангор; Бангор съвсем определено не беше част от този приказен ГОЛЯМ ФИЛМ. Това, към което се стремеше, беше Бостън. Ако можеше да стигне дотам, всичко щеше да бъде наред. А какво означаваше това? Баща му щеше да знае. Това означаваше да СПРЕ ДА ТЪРЧИ НАОКОЛО и ДА СЕ ЗАЕМЕ С ПРОГРАМАТА.

Умът му се хвана за тази мисъл, както корабокрушенецът се хваща за парче дърво — всичко, което все още плава, дори и ако това е вратата на клозета, е достойно за такъв стремеж. Ако можеше да стигне в Бостън, всичките тези преживявания той щеше да ги… да ги…

— Да ги забравя — промърмори той.

При тези думи ярък лъч на разум просветна в мрака на главата му и един глас (може би беше гласът на баща му) извика одобрително „О, ДА!“

Но как щеше да направи това? Бостън беше твърде далеч, за да отиде дотам пеша, а останалите нямаше да го пуснат обратно на борда на единствения самолет, който все още беше в изправност. Не и след това, което беше сторил на тяхното сляпо талисманче.

— Но те не знаят — прошепна Крейг. — Те не знаят, че съм им направил услуга, защото не знаят какво е тя. — Той дълбокомислено кимна. Очите му — огромни и влажни — светеха в тъмнината.

„Промъкни се незабелязано — му прошепни гласът на баща му. — Промъкни се незабелязано на самолета.“

„Да! — добави гласът на майка му. Промъкни се незабелязано! Това е билетът ти, Креги-беги! Ако го направиш, няма да ти трябва билет, нали?“

Крейг недоверчиво погледна към лентата за багаж. По нея можеше да стигне до асфалта, но ако те са оставили пост пред самолета? Пилотът няма да се сети за това — извън пределите на кабината този човек очевидно беше тъпак, — но англичанинът почти сигурно щеше да се сети.

И така, какво трябваше да направи?

Ако страната на терминала откъм Бангор не беше добра, а страната откъм пистата също не беше добра, то какво трябваше да направи и къде трябваше да отиде?

Крейг погледна нервно към неподвижния ескалатор. Скоро ще започнат да го търсят — без съмнение начело с англичанина, — а той стоеше тук, по средата на залата, толкова открит, колкото стриптийзьорка, която е хвърлила последните части от тоалета си на публиката.

„Трябва да се скрия, поне засега.“

Беше дочул шума от пускането на реактивните двигатели отвън, но това не го разтревожи — той знаеше едно-друго за самолетите и разбираше, че Енгъл не може да отиде никъде, докато не зареди с гориво. А зареждането щеше да отнеме време. Не трябваше да се тревожи, че ще тръгнат без него.

Поне засега не.

„Скрий се, Крейги. Точно това трябва да направиш сега. Трябва да се скриеш, преди да дойдат за тебе.“

Той бавно се обърна в търсене на най-доброто място, като присвиваше очи в увеличаващата се тъмнина. И този път видя един надпис на вратата, която се намираше между гишето на „Авис“ и Туристическата агенция на Бангор. Той гласеше:

ЛЕТИЩНИ СЛУЖБИ

Знак, който не означаваше почти нищо.

Крейг побърза към вратата и докато вървеше, хвърляше нервни погледи назад през рамо. Както и с вратата на летищната охрана, дръжката не се въртеше, но когато я бутна, вратата се отвори. Крейг погледна за последен път през рамо и като не видя някого, затвори вратата след себе си.

Погълна го пълен, съвършен мрак — тук вътре тоя беше сляп като момиченцето, което беше пронизал. Нямаше нищо против — всъщност това дори му харесваше. Освен когато си с жена, от тебе никога не се очаква да правиш нещо съществено в тъмнината. В тъмнината добрата работа преставаше да бъде от значение.

Тук бе дори по-добре — дъвчещият звук на ланголиерите беше приглушен.

Крейг бавно тръгна напред — беше протегнал ръце и влачеше крака. На третата крачка бедрото му се опря в някакъв твърд предмет, който приличаше на ръба на бюро. Посегна напред и надолу. Да. Бюро. Опипа го с ръце за момент и почувства спокойствие от това докосване до атрибутите на учрежденска Америка — купчина листа, отделения за входящи и изходящи документи, попивателна, кутийка, пълна с кламери, комплект писалка и молив. Придвижи се до далечната част на бюрото и там хълбокът му се блъсна в страничната облегалка на стол. Крейг се промъкна между стола и бюрото и седна. Седнал зад бюрото се почувства още по-добре — спокоен, владеещ се. Потърси с ръка горното чекмедже и го отвори. Опипа вътре за оръжие — нещо остро; почти веднага ръката му напипа нож за отваряне на писма.

Той го извади, затвори чекмеджето и го сложи на бюрото до дясната си ръка.

Остана така за малко, заслушан в тупкането на сърцето си и далечния шум на моторите, след това ръцете му отново затърсиха по повърхността на бюрото, докато отново не напипаха купчината листа. Той взе горния лист и го сложи пред себе си, но белият му цвят не се виждаше… дори и когато го вдигна пред очите си.

„Добре, Креги-беги. Просто си стой така в тъмното. Стой си тук и чакай да настане време за действие. Когато настане времето…“

„Аз ще ти кажа“ — довърши мрачно баща му.

— Точно така — каза Крейг. Пръстите му пропълзяха до десния ъгъл на невидимия лист хартия. Той започна да къса бавно надолу.

„Къс-с-с-с.“

Спокойствието изпълни съзнанието му като хладна морска вода. Той пусна невидимата ивица върху невидимото бюро и върна пръстите си към върха на листа. Всичко щеше да бъда наред. Съвсем наред. Започна шепнешком да си напява без мелодия.

„Наричай ме ангел… на утрото, мила…“

„Къс-с-с-с.“

„Докосни ме по бузата… преди да си отидеш, мила…“

Вече на спокойствие Крейг седеше и чакаше баща му да му каже какво да прави по-нататък точно както го беше правил много пъти, когато беше дете.

4

— Слушай внимателно, Албърт — каза Ник. — Трябва да я пренесем на борда на самолета, но за да направим това, ще ни бъде нужна носилка. На борда едва ли има носилка, но тук трябва да има. Къде?

— Ей, господин Хоупуел, капитан Енгъл сигурно знае по-добре?

— Но капитан Енгъл не е тук — каза търпеливо Ник. — Ще трябва да се справим сами.

Албърт се намръщи… после се сети за табелата, която беше видял на долния етаж.

— „Летищни служби“? — попита той. — Добре ли звучи?

— Съвсем добре — каза Ник. — Къде видя това?

— На долния етаж. До гишетата за коли под наем.

— Добре — каза Ник. — Слушай какво ще направим. Ти и господин Гафни се назначавате за търсачи на носилка и приносители на носилка. Господин Гафни, предлагам ви да проверите до скарата зад тезгяха. Очаквам, че ще намерите някакви остри ножове. Сигурен съм, че нашият неприятен приятел е намерил своя там. Вземете един за себе си и един за Албърт.

Дон отиде зад тезгяха, без да каже дума. Руди Уоруик се върна от бар „Червения барон“ с ръце, пълни с покривки за маса на бели и червени квадратчета.

— Наистина съжалявам — започна отново той, но Ник го прекъсна. Той все още гледаше към Албърт, а лицето му сега беше само един бял кръг над по-тъмната сянка от малкото тяло на Дина. Тъмнината почти се беше спуснала.

— Вероятно няма да се видите с господин Туми; предполагам, че той е избягал оттук невъоръжен, в паника. Мисля, че или се е скрил в миша дупка, или е излязъл извън терминала. Ако все пак го видите, настойчиво ви съветвам да не се занимавате с него, освен ако той направи така, че да стане необходимо. — Той обърна глава, за да види Дон, който се беше върнал с чифт месарски ножове. — И двамата, помнете точно какво е най-важно. Задачата ви не е отново да заловите господин Туми и да го изправите пред правосъдието. Работата ви е да намерите носилка и да я докарате, колкото е възможно по-скоро. Трябва да се измъкнем оттук.

Дон предложи на Албърт един от ножовете, но Албърт поклати глава и погледна към Руди Уоруик.

— Не може ли вместо това да взема една от тези покривки?

Дон го погледна, като че ли Албърт беше полудял.

— Покривка за маса? За какво ти е, за Бога?

— Ще ви покажа.

Албърт беше коленичил до Дина. Сега той стана и отиде зад тезгяха. Огледа се, без да е съвсем сигурен какво, търси, но уверен, че ще го познае, щом го вади. Така и направи. Зад тезгяха имаше един старомоден тостер за две филийки. Той го взе, извади щепсела от контакта и усука шнура здраво около него, докато се връщаше при останалите. Взе една покривка, разгъна я и сложи тостера в единия й ъгъл. След това я прегъна два пъти и зави тостера с края на покривката като коледен подарък. Върза здраво краищата, за да направи нещо като джоб. Когато хвана свободния край на покривката и стана, завитият тостер се беше превърнал на камък в саморъчно направената прашка.

— Когато бях дете, обичахме да си играем на Индиана Джоунс — каза с извиняващ се тон Албърт. — Бях направил нещо подобно и го размахвах като камшик. Веднъж за малко не счупих ръката на брат ми Дейвид. Вързах една стара тока от колан, която бях намерил в гаража, в една кърпа. Доста глупаво, нали. Не знаех колко силно може да удря. Голям бой изядох за това. Изглежда глупаво мисля, но работи доста добре. Поне досега е работило.

Ник погледна със съмнение към саморъчно направеното оръжие на Албърт, но не каза нищо. Ако тостер, увит в покривка, щеше да помогне на Албърт да се почувства по-добре, когато тръгне в тъмното надолу по стълбите, той нямаше нищо против.

— Добре тогава. Идете да намерете носилка и я донесете. Ако в канцеларията на „Летищни служби“ няма, потърсете някъде другаде. Ако до петнайсет минути не намерите нищо — не, нека са десет, — просто се върнете и ще я пренесем.

— Не бива да правите това! — извика слабо Лоръл. — Ако има вътрешен кръвоизлив?

Ник погледна нагоре към нея.

— Вече има вътрешен кръвоизлив. И мисля, че десет минути е цялото време, което можем да отделим.

Лоръл отвори уста да отговори, да противоречи, но хрипкавият шепот на Дина я спря.

— Той е прав.

Дон мушна острието на ножа в колана си.

— Хайде, синко — каза той.

Те прекосиха терминала заедно и тръгнаха надолу по ескалатора към първия етаж. Докато вървяха, Албърт омота края на заредената си покривка около китката си.

5

Ник отново съсредоточи вниманието си върху момичето на пода.

— Как се чувстваш, Дина?

— Много ме боли — каза отпаднало Дина.

— Да, разбира се, че боли — каза Ник. — И се боя, че от това, което смятам да направя, ще те заболи доста повече — поне за няколко секунди. Но ножът е в белия ти дроб и трябва да излезе оттам. Знаеш това, нали?

— Да. — Тъмните й невиждащи очи погледнаха нагоре към него. — Страх ме е.

— И мене също, Дина. И мене също. Но това трябва да се направи. Готова ли си?

— Да.

— Браво. — Ник се наведе и леко я целуна по бузата. — Ти си добро, смело момиче. Няма да трае дълго, обещавам ти. Искам просто да лежиш колкото можеш по-неподвижно и да се помъчиш да не кашляш. Разбираш ли ме? Много е важно. Помъчи се да не кашляш.

— Ще се помъча.

— За миг или два може да почувстваш, че не можеш да дишаш. Може дори да почувстваш, че от тебе излиза въздух като от пробита гума. Това е страшно чувство, миличка, и то може да те накара да поискаш да се раздвижиш или да извикаш. Не трябва да правиш това. И не трябва да кашляш.

Дина отговори нещо, което никой от тях не можа да чуе.

Ник преглътна, с бърз жест избърса потта от челото си и се обърна към Лоръл.

— Сгъни две от тези покривки на квадратни тампони. Колкото може по-дебели. Застани на колене до мене. Колкото може по-близо. Уоруик, свалете колана си.

Руди започна да изпълнява веднага.

Ник погледна отново към Лоръл. Тя пак беше поразена, този път не неприятно, от силата на погледа му.

— Аз ще хвана дръжката на ножа и ще го извадя. Ако не го задържи някое от ребрата й — ако се съди по положението му, не мисля, че е така, — острието ще излезе с едно бавно, плавно дърпане. В момента, в който излезе, аз ще се дръпна назад и ще ти освободя място до гърдите на момичето. Ще поставиш един от тампоните си върху раната и ще натиснеш. Натисни силно. Не се бой, че ще я заболи или че ще притиснеш толкова гръдния й кош, че да не може да диша. Белият й дроб е пробит поне на едно място, обзалагам се, че дори на две. Това е, за което трябва да се безпокоим. Разбираш ли?

— Да.

— Когато си поставила тампона, аз ще я повдигна срещу натиска, който ти прилагаш. Ако тогава видим кръв на гърба на роклята й, господин Уоруик ще пъхне другия тампон под нея. После ще вържем компресите здраво.

Той погледна към Руди.

— Когато го поискам, приятелю, подайте ми го. Не ме карайте да го искам два пъти.

— Няма.

— Виждаш ли добре, за да извършиш това, Ник? — попита Лоръл.

— Мисля, че да — отвърна Ник. Надявам се. — Той отново погледна към Дина. — Готова ли си?

Дина промърмори нещо.

— Добре — каза Ник. Пое дълбоко въздух и го изпусна. — Бог да ми помага.

Обхвана с тънките си ръце с дълги пръсти дръжката на ножа както човек хваща бейзболна бухалка. Дръпна. Дина изпищя. От устата й излезе голям съсирек кръв. Лоръл се беше навела напрегнато напред и лицето й изведнъж се окъпа в кръвта на Дина. Тя се отдръпна.

— Не! — просъска Ник към нея, без да се оглежда. — Не смей да ми припадаш! Не смей!

Лоръл отново се наведе напред, онемяла и трепереща. Острието — матовосребрист триъгълник в дълбокия мрак, излезе от гърдите на: Дина и блесна във въздуха. Гърдите на сляпото момиченце се надигнаха и се чу висок, непознат, свистящ звук — раната всмукваше навътре.

— Сега! — измуча Ник. — Натискай! Колкото можеш по-силно!

Лоръл се наведе напред. За миг видя кръвта, бликаща от — отвора в гърдите на Дина, и после раната беше покрита. Почти веднага тампонът от покривка стана топъл и мокър.

— По-силно — изръмжа Ник към нея. — Натисни по-силно! Запуши раната.

Сега Лоръл разбра какво имат предвид хората, когато казват за някой, че е напълно откачен — самата тя се чувстваше на ръба на откачането.

— Не мога! Ще счупя ребрата й, ако…

— Майната им на ребрата! Трябва да запушиш раната!

Коленичилата Лоръл се наведе напред и натисна с цялото си тегло. Сега виждаше как течността изтича между пръстите й, макар че беше сгънала дебело тампона.

Англичанинът захвърли настрани ножа и се наведе напред, докато лицето му почти се допря до лицето на Дина. Очите й бяха затворени. Той повдигна един от клепачите й.

— Мисля, че най-сетне е в безсъзнание — каза той. — Не мога да кажа със сигурност, защото очите й са много особени, но силно се надявам да е така. — Косата беше паднала върху челото му. Той я отметна нетърпеливо с рязко движение на главата си и погледна към Лоръл.

— Справяш се добре. Стой така, нали? Сега ще я обърна. Докато го правя, поддържай натиска.

— Има толкова много кръв — изстена Лоръл. — Няма ли да се задави?

— Не знам. Натискай. Готов ли сте, господин Уоруик?

— О, Боже, мисля, че да — изграчи Руди Уоруик.

— Добре. Започваме. — Ник провря ръце под дясната лопатка на Дина и се намръщи.

— По-зле е, отколкото мислех — промълви той. — Много по-зле. Тя е прогизнала. — Започна леко да повдига Дина срещу натиска, който прилагаше Лоръл. Дина издаде нисък, хъркащ стон. Буца полусъсирена кръв изскочи от устата й и се лепна на пода. Сега Лоръл чуваше дъжда от кръв, който падаше на мокета под момичето.

Изведнъж светът започна да изчезва.

— Натискай! — извика Ник. — Не пускай!

Но тя губеше свяст.

Това, което направи, се дължеше само на представата, какво ще си помисли Ник Хоупуел за нея, ако тя наистина припадне. Лоръл изплези език между зъбите си като дете, което се глези, и го захапа колкото имаше сила. Болката беше рязка и силна. Устата й веднага се изпълни със соления вкус на кръв… но усещането, че светът отплува като голяма ленива риба в аквариум, отмина. Тя отново беше тук.

От долния етаж долетя внезапен крясък от болка и изненада. След него се чу хриплив вик. Веднага след вика — висок, пронизителен писък.

И Руди, и Лоръл се обърнаха.

— Момчето! — извика Руди. — Той и Гафни. Те…

— Все пак са открили господин Туми — каза Ник. Лицето му бе замръзнало в невероятно усилие. Сухожилията на врата му изпъкваха като стоманени въжета. — Остава ни само да се надяваме…

Отдолу се чу тупване, последвано от ужасяващ вой на болка. После цяла серия приглушени удари.

— … че са овладели положението. Сега не можем да направим нищо повече. Ако прекъснем това, което правим по средата, момиченцето ще умре със сигурност.

— Но това звучеше като гласа на момчето!

— Не може да му се помогне, нали? Пъхнете тампона под нея, Уоруик. Направете го веднага или ще ви ритна право в задника!

6

Дон водеше по пътя към ескалатора, после спря за малко под него и бръкна в джоба си. Извади нещо малко и продълговато, което слабо блестеше в тъмното.

— Моята стара „Зипо“ — каза той. — Мислиш ли, че все още пали?

— Не знам — каза Албърт. — Може би… за малко. По-добре не опитвайте, докато не се наложи. Надявам се, че пали. Без нея няма да можем да виждаме нищо.

— Къде са тези „Летищни служби“?

Албърт посочи към вратата, през която преди по-малко от пет минути беше влязъл Крейг Туми.

— Точно там.

— Мислиш ли, че е отключена?

— Ами — каза Албърт, — има само един начин да разберем.

Пресякоха залата — Дон все още водеше със запалката в ръка.

7

Крейг ги чу да идват — нови слуги на ланголиерите, без съмнение. Но не се тревожеше. Беше се погрижил за онова нещо, което се беше маскирало като момиченце, щеше да се погрижи и за тези другите. Стисна ножа за отваряне на писма и заобиколи бюрото, долепен до стената.

— Мислиш ли, че е отключена?

— Ами, има само един начин да разберем.

„Сега ще разбереш ти“ — помисли Крейг. Той стигна до стената, на която беше вратата. По нея имаше рафтове с натрупани книжа. Посегна и напипа пантите на вратата. Добре. Отварянето на вратата ще го предпази от тях… въпреки че едва ли можеха да го видят. Беше тъмно като в рог. Той вдигна ножа за отваряне на писма на височината на раменете си.

— Дръжката не помръдва. Крейг се отпусна… но само за миг.

— Опитай да я бутнеш. — Това беше хитрото момче.

Вратата започна да се отваря.

8

Дон влезе, примижал от тъмнината. Вдигна капачето на запалката си и врътна колелцето. Появи се искра, фитилът се запали от първия път и се появи слаб пламък. Видяха нещо, което очевидно беше комбинация от канцелария и склад. В единия ъгъл имаше разхвърлян куп багаж, а в другия — ксерокс. По цялата отсрещна стена имаше рафтове, пълни с какви ли не формуляри.

Дон влезе по-навътре в стаята с високо вдигната запалка — като изследовател, който носи горяща свещ в тъмна пещера. Посочи към дясната стена.

— Ей, момче! Ас! Погледни!

На плакат, закрепен на стената, беше нарисуван пийнал мъж в официален костюм, който излизаше от бара и гледаше към часовника си. Плакатът съветваше: „РАБОТАТА Е ПРОКЛЯТИЕТО НА КЛАСАТА НА ПИЯНИЦИТЕ“. На стената до него имаше закачена бяла пластмасова кутия с голям червен кръст. Под нея имаше облегната до стената сгъната носилка… от тези с колелцата.

Албърт обаче не гледаше към плаката, нито към кутията за първа помощ или носилката. Погледът му беше привлечен от бюрото в средата на стаята.

На него той видя купчина хартиени ивици.

— Внимавай! — извика той. — Внимавай, той е т…

Крейг Туми изскочи иззад вратата и нанесе удар.

9

— Колана — каза Ник. Руди не помръдна, нито отговори. Главата му беше обърната към вратата на ресторанта. Звуците от долния етаж бяха престанали. Чуваше се само трополящият звук и постоянното, пулсиращо бучене на реактивния мотор в мрака навън.

Ник ритна назад като муле и улучи глезена на Руди.

— Ох!

— Колана! Веднага!

Руди непохватно падна на колене и се затътри към Ник, който с една ръка придържаше Дина, а с другата притискаше втория тампон от покривка към гърба й.

— Пъхни го под тампона — каза Ник. Дишаше тежко и потта течеше по лицето му на широки вади.

— Бързо! Не мога да я държа така вечно!

Руди пъхна колана под тампона. Ник свали Дина, пресегна се през малкото телце и повдигна лявото й рамо, така че да издърпа колана от другата страна. После го прекара през гърдите й и го затегна здраво. Свободния край на колана сложи в ръката на Лоръл.

— Поддържай натиска — каза той и стана. — Не можем да използваме катарамата — момичето е много слабо.

— Долу ли слизаш? — попита Лоръл.

— Да. Изглежда, се налага.

— Внимавай. Моля те, внимавай.

Той й се усмихна и внезапният блясък на всички тези бели зъби в тъмното беше изненадващ… но не страшен — откри тя. Тъкмо напротив.

— Разбира се. Нали така съм оцелял. — Той посегна към нея и я стисна за рамото. Ръката му беше топла и при докосването му през нея премина лек трепет. — Ти се справи много добре, Лоръл. Благодаря ти.

Понечи да се обърне и тогава една малка ръка се протегна и го хвана за крачола на джинсите. Той погледна надолу и видя, че слепите очи на Дина отново бяха отворени.

— Недей? — започна тя и се разтресе от спазъм на кашляне и кихане. От носа й на фини капчици пръсна кръв.

— Дина, не трябва…

— Недей… да го убиваш! — каза тя и дори в тъмното Лоръл почувства фантастичното усилие, което направи детето, за да го каже.

Ник погледна замислено към нея.

— Този негодник те прободе, нали знаеш. Защо настояваш толкова да остане цял?

Тесните й гърди се напрегнаха под колана. Напоеният с кръв тампон се надигна. Тя се напрегна и успя да каже още нещо. Всички го чуха — Дина с голяма мъка успя да го изрече ясно.

— Всичко… което знам… е, че имаме нужда от него — прошепна тя и после очите й се затвориха отново.

10

Крейг заби ножа за писма във врата на Гафни толкова дълбоко, че усети как юмрукът му опря в рамото на врага му. Дон изкрещя и изпусна запалката. Тя падна на пода и продължи да тлее. Албърт извика от изненада, като видя Крейг да пристъпва към Дон, който се олюля към бюрото и безсилно вдигна ръце, за да хване забития в него нож.

Крейг стисна дръжката с една ръка и опря другата в гърба на Дон. Дръпна и бутна едновременно и Албърт чу звук сякаш гладен мъж изважда шиш от добре опечена пуйка. Дон изкрещя отново — този път по-високо, и се просна върху бюрото. Прострените му ръце събориха кутията за входящи и изходящи документи и купчината формуляри за изгубен багаж, които беше късал Крейг.

Крейг се обърна към Албърт. От острието на ножа за писма пръснаха капчици кръв.

— И ти си един от тях — изсъска той. — Е, аз отивам в Бостън и не можете да ме спрете. Никой от вас не може да ме спре. — Тогава запалката на пода загасна и те потънаха в тъмнина.

Албърт отстъпи една крачка и почувства топъл полъх — Крейг беше замахнал към мястото, което беше заемал само преди секунда. Той попипа зад себе си със свободната си ръка, ужасѐн от отстъпването към ъгъла, където Крейг можеше да използва ножа си (на бледата, угасваща светлина на запалката това му се видя като истински нож) с лекота, а собственото му оръжие щеше да бъде еднакво ненужно и глупаво. Пръстите му намериха сами празно пространство и той отстъпи през вратата в коридора. Не се чувстваше спокоен; не се чувстваше като най-бързия евреин от никоя страна на Мисисипи — не се чувстваше по-бърз от куршум. Чувстваше се като уплашено дете, което от глупост е избрало играчка от детството си вместо истинско оръжие, защото не е повярвало — наистина, ама съвсем наистина, — че може да се стигне чак дотам, въпреки онова, което беше направил този луд с момиченцето на горния етаж. Усещаше собствената си миризма. Дори и в мъртвия въздух я усещаше. Беше миризмата на вкисната маймунска пикня — миризмата на страха.

Крейг излезе бавно през вратата с вдигнат нож. Движеше се в тъмното като танцуваща сянка.

— Виждам те, малкия — изсъска той. — Виждам те като котка.

Плъзна се напред. Албърт заотстъпва и залюля напред-назад тостера, като си повтаряше, че ще има възможност само за един добър удар, преди Туми да замахне и да забие острието в гърлото или гърдите му.

„А ако тостерът излезе от проклетия си джоб, преди да го ударя, съм загубен.“

11

Крейг се приближаваше, разлюлял горната част на тялото си като змия, която излиза от кошница. Унесена лека усмивка се появи в ъгълчетата на устните му, видяха се две трапчинки.

„Точно така — каза мрачно бащата на Крейг от неумиращото си укрепление в главата на Крейг. — Ако трябва да ги сваляш един по един, можеш да го направиш. УСО, Крейг, помниш ли? УСО. Усилията Се Оправдават.“

„Правилно, Креги-беги — звънна гласът на майка му. — Можеш да го направиш и трябва да го направиш.“

— Съжалявам — промърмори Крейг усмихнато на момчето с бялото лице. — Наистина, наистина съжалявам, но трябва да го направя. Ако можеше да видиш нещата от моята гледна точка, щеше да разбереш.

Пристъпи към Албърт и вдигна ножа на височината на очите си.

12

Албърт хвърли бърз поглед зад себе си и видя, че отстъпва към касата на „Юнайтед Еърлайнс“. Ако отстъпеше още, задната дъга на размаха му щеше да бъде ограничена. Трябваше да го направи бързо. Той залюля тостера по-силно, потната му ръка стискаше здраво усуканата покривка.

Крейг улови движението в тъмнината, но не можеше да разбере какво беше нещото, което размахваше момчето. Нямаше значение. Не можеше да позволи да има значение. Той се съсредоточи, после скочи напред.

— ОТИВАМ В БОСТЪН! — изкрещя той. — ОТИВАМ В…

Очите на Албърт свикваха с тъмнината и той видя хода на Крейг. Тостерът беше в задната половина на дъгата си. Вместо да премести китката си напред, за да обърне посоката му, Албърт остави ръката си да се вдигне от теглото на тостера и го люшна нагоре и през главата си като играч на бейзбол. В същото време отстъпи вляво. Тежестта на края на покривката описа малък кръг във въздуха, придържана твърдо в джоба си от центробежната сила. Крейг й помогна, като пристъпи напред, докато тостерът падаше надолу. Той го удари по челото и в горната част на носа с твърдо, глухо хрущене.

Крейг изви от силна болка и изпусна ножа за писма. Ръцете му се вдигнаха до лицето и той се олюля назад. Кръвта от счупения му нос бликна между пръстите му като вода от повреден кран. Албърт се ужаси от това, което беше направил, но се ужаси още повече, че може да се откаже сега, когато Туми беше ранен. Направи нова крачка вляво и замахна странично с покривката. Тя изсвистя във въздуха и се вряза в центъра на гръдния кош на Крейг с глух звук. Крейг падна назад, продължавайки да вие.

За Албърт Коснър — „Аса“ — остана само една мисъл — всичко друго беше объркан, накъсан водовъртеж от цветове, образи и чувства.

„Трябва да го спра, иначе ще стане и ще ме убие. Трябва да го спра, иначе ще стане и ще ме убие.“

Туми поне беше изпуснал оръжието си — то лежеше и просветваше върху мокета във фоайето. Албърт го настъпи и отново замахна с тостера, като се изви в кръста като старомоден иконом, който поздравява член на кралското семейство. Тежестта на края на покривката се вряза в тежко дишащата уста на Крейг Туми. Чу се звук на строшени в носна кърпичка очи.

„О, Боже — помисли си Албърт. — Това бяха зъбите му.“

Крейг подскочи и се изви на пода. Беше ужасен, може би още по-ужасен на слабата светлина. Имаше нещо чудовищно и неизтребимо в ужасната му жизненост.

Ръката му се впи в обувката на Албърт. С лек виж на отвращение Албърт Вдигна крака си от ножа за писма и тогава Крейг се опита да го сграбчи. Носът му беше спукан мехур от плът. Той почти не виждаше Албърт — зрението му беше закрито от огромна бяла електрическа дъга. В главата му звучеше постоянен остър тон — тонът на пробен телевизионен сигнал, усилен докрай.

Не беше в състояние да нанесе още вреди, но Албърт не разбираше това. В паниката си той отново замахна с тостера към главата на Крейг. Чу се металически хрущящ звук и нагревателите на тостера се откачиха.

Крейг замря.

Албърт стоеше над него и дишаше на пресекулки, а покривката се полюляваше в ръката му. После той направи две дълги, неуверени крачки към ескалатора, преви се одве и повърна на пода.

13

Брайън се прекръсти, преди да отмести черния пластмасов капак, който покриваше екрана на монитора на инерциалната навигационна система. Почти очакваше екранът да е светъл и празен. Погледна по-отблизо… и изпусна дълбока въздишка на облекчение.

— го осведомяваше екранът с хладни синьо — зелени букви и по-долу:

Брайън въведе „Д“ и после;

Екранът за миг потъмня. После се появи:

Брайън въведе „Д“.

Екранът го осведоми:

и след по-малко от пет секунди:

— Капитан Енгъл?

Той се обърна. Пред вратата на кабината стоеше Бетани. Изглеждаше бледа и измъчена под светлините на кабината.

— Точно сега съм малко зает, Бетани.

— Защо другите не се връщат?

— Не мога да ти кажа.

— Попитах Боб — господин Дженкинс, — дали вижда някой да се движи в терминала, а той каза, че не виждал. А ако всички са мъртви?

— Сигурен съм, че не са. Ако от това ще се почувстваш по-добре, защо не слезеш и ти долу до стълбата? Аз имам малко работа тук.

„Поне се надявам да е така.“

— Страх ли ви е? — попита тя.

— Да. Разбира се, че ме е страх.

Тя леко се усмихна.

— Някак си се радвам. Лошо е само тебе да те е страх — някак фалшиво. Сега ще ви оставя на мира.

— Благодаря. Сигурен съм, че всички скоро ще дойдат.

Тя излезе. Брайън се обърна отново към монитора на инерциалната навигационна система и въведе:

Натисна клавиша „Изпълнение“.

— Моля, моля — промърмори Брайън и избърса с ръкав челото си.

„Сега, ако можеше и горивото да е наред.“

14

Боб чу стъпки по стълбата и бързо се обърна. Беше Бетани — слизаше бавно и внимателно, но напрежението все пак не го отпусна. Звукът, който идваше от изток, постепенно ставаше по-силен. По-близък.

— Здравей, Бетани. Мога ли да взема на заем още една цигара от твоите?

Тя му протегна почти празния пакет, после си взе и тя. Беше пъхнала експерименталната кутийка кибрит на Албърт в целофановата обвивка на цигарите и когато опита една клечка, тя се запали лесно.

— Някаква следа от другите?

— Е, предполагам, че зависи от това, какво имаш предвид под „някаква следа“ — каза Боб предпазливо. — Мисля, че чух някой да вика точно преди да слезеш. — Това, което беше чул, всъщност звучеше като крясък — писък, ако не се задълбочаваш много, — но той не виждаше причина да го разказва на момичето. Тя изглеждаше, толкова уплашена, колкото и той, и му се струваше, че е харесала Албърт.

— Надявам се, че Дина ще се оправи — каза тя, — но не знам. Той я прободе наистина зле.

— Видя ли се с капитана?

Бетани кимна.

— Той май ме изхвърли. Мисля, че програмираше уредите си или нещо подобно.

Боб Дженкинс кимна трезво.

— Надявам се.

Разговорът прекъсна. И двамата погледнаха на изток. Нов, още по-зловещ звук се беше прибавил към шума на хрущене и дъвчене високо безизразно скърцане. Странен механичен звук, който напомняше на Боб трансмисия, останала без масло.

— Сега е много по-близко, нали?

Боб кимна неохотно. Дръпна от цигарата си и светещото огънче за миг освети чифт уморени, ужасени очи.

— Какво предполагате, че е това, господин Дженкинс?

Той бавно поклати глава.

— Мило момиче, надявам се никога да не се наложи да разберем.

15

Когато слезе до половината на ескалатора, Ник видя някаква превита фигура, която стоеше пред непотребната редица телефонни автомати. Беше невъзможно да се каже дали това е Албърт, или Крейг Туми. Англичанинът бръкна в десния джоб на дрехата си и извади две монети по четвърт долар. Сви дясната си ръка в юмрук и пъхна монетите между пръстите си, за да си направи допълнителни месингови кокалчета. После продължи да слиза надолу към фоайето.

Когато Ник се доближи, фигурата до телефоните погледна нагоре. Беше Албърт.

— Не стъпвайте в повърнатото — каза безизразно той.

Ник пусна монетите обратно в джоба си и побърза към мястото, където беше застанало момчето — опряло ръце в коленете си като старец, който ужасно е надценил възможностите си за физически упражнения. Усети силната кисела миризма на повърнато. Тя, както и потната воня на страх, която се носеше от момчето, бяха миризми, с които беше добре запознат. Познаваше ги от Фолкландските острови, а още по-добре от Северна Ирландия. Обгърна с лявата си ръка раменете на момчето и Албърт много бавно се изправи.

— Къде са те, Ас? — попита тихо Ник. — Гафни и Туми — къде са?

— Господин Туми е там. — Той посочи към безформената фигура на пода. — Господин Гафни е в канцеларията „Летищни служби“. Мисля, че и двамата са мъртви. Господин Туми беше в канцеларията „Летищни служби“. Зад вратата предполагам. Той уби господин Гафни, защото господин Гафни влезе пръв. Ако аз бях влязъл пръв, щеше да убие мен вместо него.

Албърт преглътна тежко.

— После аз убих господин Туми. Трябваше. Той тръгна след мен. Намерил е някъде друг нож и тръгна след мен. — Говореше с глас, който някои биха помислили за безразличен, но не и Ник. А и това, което виждаше върху лицето на Албърт, не беше безразличие.

— Можеш ли да се владееш, Ас? — попита Ник.

— Не знам. Никога досега не съм убивал човек и… — Албърт изхлипа глухо и нещастно.

— Знам — каза Ник. — Това е ужасно нещо, но то трябва да се преодолее. Знам. И ти трябва да го преодолееш, Ас. Имаме още много работа и няма време за лечение. Звукът става по-силен.

Той остави Албърт и отиде до безформената фигура на пода. Крейг Туми лежеше настрани и едната му ръка отчасти закриваше лицето му. Ник го обърна по гръб, погледна и леко подсвирна. Туми беше още жив — той чуваше хриповете му — но Ник би се обзаложил на банковата си сметка, че този път Полото не се преструва. Носът му беше не просто счупен — беше направо смазан. Устата му представляваше кърваво гнездо, обградено от строшени останки от зъби. А дълбоката тъмна вдлъбнатина в центъра на челото му показваше, че Албърт е извършил някакво творческо прекрояване на човешките черти.

— И е направил всичко това с един тостер? — промълви Ник. — Исусе Христе и Богородице. — Той стана и повиши глас. — Не е мъртъв, Ас.

Свел като Ник го остави, Албърт се беше навел отново. Сега се изправи бавно и направи крачка към него.

— Не е ли?

— Чуй го за твое спокойствие. Извън бройката, но все още в играта. „Но не за дълго, ако се съди по звука, който издава.“ — Да проверим господин Гафни — може той също да е имал късмет. Какво стана с носилката?

— А? — Албърт погледна към Ник, като че ли той му говореше на чужд език.

— Носилката — повтори Ник внимателно, докато вървяха към отворената врата на „Летищни служби“.

— Намерихме я.

— Така ли? Чудесно!

Албърт спря непосредствено след вратата.

— Почакайте малко — промълви той, после клекна и попипа наоколо за запалката на Дон. Намери я след няколко секунди. Все още беше топла. Отново се изправи. — Мисля, че господин Гафни е от другата страна на бюрото.

Те обиколиха, стъпвайки върху падналата хартия и кутията за входящи и изходящи документи. Албърт вдигна запалката и завъртя колелцето. На петия опит фитилът се запали и горя слабо в продължение на три или четири секунди.

Това беше достатъчно. Всъщност Ник беше видял достатъчно и на светлината на искрите от колелцето на запалката, но не му се искаше да го каже на Албърт. Дон Гафни лежеше проснат по гръб, с отворени очи, все още с израз на ужасна изненада, застинал върху лицето му. Въпреки всичко не беше имал късмет.

— Как стана така, че Туми не удари и тебе? — попита след миг Ник.

— Аз знаех, че е там — каза Албърт. — Знаех дори преди да удари господин Гафни. — Гласът му все още беше сух и треперещ, но той се чувстваше малко по-добре. Сега, след като наистина беше видял бедния господин Гафни — беше го видял в очите, така да се каже — той се почувства малко по-добре.

— Чу ли го?

— Не — видях тези. На бюрото. — Албърт посочи към малката купчина от хартиени ленти.

— Имал си късмет, че си ги видял. — Ник сложи ръка върху рамото на Албърт в тъмнината. — Ти заслужаваш да живееш, приятелю. Спечелил си си тази привилегия. Така ли е?

— Ще се опитам — каза Албърт.

— Направи го, синко! Това спестява много кошмари. Пред теб стои човек, който знае.

Албърт кимна.

— Дръж всичко под око, Ас. Това е важното — просто обръщай внимание на всичко и ще бъдеш добре.

— Господин Хоупуел?

— Да?

— Имате ли нещо против вече да не ме наричате така? Аз… — гласът му се загуби и Албърт се прокашля силно, — мисля, че това име вече не ми харесва.

16

След трийсет секунди те излязоха от тъмната пещера на „Летищни служби“. Ник носеше сгънатата носилка. Когато стигнаха до телефоните, Ник подаде носилката на Албърт, който я пое, без да каже нищо.

Покривката за маса лежеше на метър и половина от Туми, който хъркаше и се давеше.

Нямаше време, нямаше никакво време, но Ник трябваше да погледне. Трябваше.

Той вдигна покривката и извади тостера. Един от нагревателите беше влязъл в гнездото за хляба, а другият се търкаляше на пода. Копчето за нагласяне на времето и дръжката, с която хлябът се вкарва надолу, паднаха. Единият ъгъл на тостера беше смачкан — в лявата му стена имаше дълбока кръгла вдлъбнатина.

„Това е частта, която се е сблъскала с носа на приятеля Туми — помисли Ник. — Удивително.“ — Той разклати тостера и се заслуша в тракането на счупените части.

— Тостер — удиви се той. — Имам приятели, Албърт — професионални приятели — които не биха повярвали. И на мен самия не ми се вярва. Искам да кажа… тостер.

Албърт беше обърнал глава.

— Хвърлете го — каза той хрипкаво. — Не искам да го гледам.

Ник направи, както искаше момчето, после го потупа по рамото.

— Занеси горе носилката. Идвам веднага.

— Какво ще правите?

— Ще видя дали в тази канцелария има още нещо, което можем да използваме.

Албърт погледна към него за миг, но не успя да долови израза му в тъмнината. Най-сетне каза:

— Не ви вярвам.

— И не е необходимо — каза Ник със странно учтив глас. — Върви, Ас. Искам да кажа, Албърт. Ей сега идвам и аз. И не се обръщай.

Албърт се вгледа още миг в него, после с мъка се заизкачва по неподвижния ескалатор — навел глава, с носилка, увиснала като куфар в ръката му. Не се обърна.

17

Ник почака, докато момчето изчезна в мрака. После се върна на мястото, където лежеше Туми, и клекна до него. Туми все още беше в безсъзнание, но дишането му беше малко по-равномерно. Ник предположи, че не е невъзможно след седмица-две интензивно лечение в болница Туми да се оправи. Беше доказал най-малко едно: имаше ужасно твърда глава.

„Жалко, че мозъкът в нея е толкова мек, приятелю“ — помисли Ник. Протегна ръка с намерение да я сложи върху устата на Туми, а другата — върху носа му или каквото беше останало от него. Щеше да отнеме по-малко от минута и нямаше да е необходимо вече да се тревожат за господин Крейг Туми. Другите щяха да се ужасят от това деяние — щяха да го нарекат хладнокръвно убийство — но Ник виждаше в него само политика на застраховане — ни повече, ни по-малко. Веднъж Туми беше излязъл от състояние, което приличаше на пълно безсъзнание и сега един от тях беше мъртъв, а друг беше лошо — може би смъртоносно ранен. Не беше разумно да се допусне отново същата възможност.

Имаше и нещо друго. Ако оставеше Туми жив, за какво точно би го оставил жив? Кратко, призрачно съществуване в един мъртъв свят? Възможност да диша умиращ въздух под неподвижно небе, в което всички атмосферни процеси, са спрели? Възможност да се срещне с това, което се приближаваше от изток… приближаваше се със звук, подобен на звука в колония от гигантски хищни мравки?

Не. По-добре ще е да му го спести. Щеше да бъде безболезнено и това беше достатъчно.

— Повече, отколкото заслужава това копеле — каза Ник, но все още се колебаеше.

Спомни си момиченцето, което го погледна с тъмните си, невиждащи очи.

„Не го убивайте!“ — не молба — това беше заповед. Тя беше събрала малко сила от скритите си резерви, за да му даде тази заповед. „Всичко, което знам, е, че той ни е необходим.“

„Защо тя така ужасно го пази?“

Той остана клекнал още миг, загледан в смазаното лице на Крейг Туми. И когато Руди Уоруик го извика от горната площадка на ескалатора, той подскочи, като че ли беше чул самия дявол.

— Господин Хоупуел? Ник? Идвате ли?

— След миг! — извика той през рамо. Посегна отново към лицето на Туми и отново спря, спомни си тъмните й очи.

„Той ни е необходим.“

Стана рязко и остави Крейг Туми в мъчителната му борба за дишане.

— Идвам — извика той и леко затича по ескалатора.

1

Бетани беше захвърлила почти безвкусната си цигара и беше се качила отново до средата на стълбата, когато Боб Дженкинс извика:

— Мисля, че излизат!

Тя се обърна и затича надолу по стъпалата. Редица тъмни петна излязоха от отделението за багаж и изпълзяха по багажния конвейер. Боб и Бетани изтичаха да ги посрещнат.

Дина беше привързана към носилката. Руди беше хванал единия край, а Ник — другия. Спускаха се на колене и Бетани чуваше тежкото, задъхано дишане на плешивия мъж.

— Нека да помогна — каза му тя и Руди охотно и даде своя край на носилката.

— Гледай да не я клатиш — каза Ник и провеси крака от конвейерната лента. — Албърт, вземи края на Бетани и ни помогни да я качим по стълбите. Носилката трябва да остане колкото се може по-хоризонтално.

— Как е тя? — попита Бетани Албърт.

— Не е добре — каза той мрачно. — В безсъзнание, но все още жива. Това е всичко, което знам.

— Къде са Гафни и Туми? — попита Боб, когато стигнаха до самолета. Трябваше да повиши глас, за да го чуят — хрущящият звук сега беше по-висок и допълнителният тон на скърцаща развалена трансмисия ставаше доминантна, влудяваща нота.

— Гафни е мъртъв, а може би и Туми — каза Ник. — Точно сега не е време за тях. — Той спря, под стълбата. — Внимавайте да държите високо вашия край.

Бавно и внимателно качиха носилката нагоре по стълбата — Ник вървеше с гръб, наведен над предния край, а Албърт и Бетани я държаха на нивото на челата си и търкаха хълбоците си в перилата на тясната стълба, Боб, Руди и Лоръл ги следваха. След връщането на Албърт и Ник Лоръл се беше обадила само веднъж — да попита дали Туми е мъртъв. Когато Ник й каза, че не е, тя го погледна отблизо и после облекчено кимна с глава.

Брайън стоеше до вратата на кабината, когато Ник стигна до горната част на стълбата и сложи дръжките на носилката на пода.

— Искам да я сложим в първа класа — каза Ник, — като този край на носилката да е издигнат, така че главата и да е нависоко. Може ли да стане?

— Няма проблеми. Закрепи носилката с няколко предпазни колана през рамката до главата. Виждаш ли къде?

— Да. — Ник се обърна към Албърт и Бетани: — Хайде, повдигнете. Справяте се прекрасно.

Под светлините на салона по бузите на Дина личеше кръв, а брадичката й стърчеше неподвижно под жълто — бялата й кожа. Очите й бяха затворени; клепачите й бяха с нежен оттенък на лавандула. Под колана (в който Ник беше пробил нова дупка — много над другите) саморъчно направеният компрес беше станал тъмночервен. Брайън чуваше дишането й. Беше като вятър, който влачи слама по дъното на пуста долина.

— Зле е, нали? — попита Брайън с нисък глас.

— Е, проблемът е в белия й дроб, а не в сърцето й. Той вече не се пълни така бързо, както ме беше страх отначало, но е зле, прав си.

— Ще доживее ли, докато се върнем?

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам аз? — внезапно викна Ник. — Аз съм войник, не съм хирург!

Всички замръзнаха на място и го изгледаха с опасение. Лоръл почувства, как кожата и настръхва пак.

— Съжалявам — промълви Ник. — Пътешествието във времето дяволски си играе с нервите ни… Много съжалявам.

— Няма нужда да се извиняваш — каза Лоръл и докосна ръката му. — Всички сме напрегнати.

Той я удостои с уморена усмивка и докосна косата й.

— Ти си сладурче, Лоръл, и по този въпрос не греша. Хайде да я привържем и да видим какво можем да направим, за да се ометем оттук.

2

След пет минути носилката на Дина беше прикрепена в наклонено положение към двойка места в първа класа — главата й беше по-високо, краката — по-ниско. Останалите пътници се бяха събрали в малък кръг около Брайън в коридора за обслужване на първа класа.

— Трябва да заредим самолета с гориво — каза Брайън. — Сега ще пусна другия мотор и ще се долепя колкото мога по-близо до онзи „727 — 400“ при подвижния коридор. — Той посочи към самолета „Делта“, който представляваше просто една сива грамада в мрака. — Тъй като нашият самолет е по-висок, ще успея да разположа дясното ни крило над лявото крило на „Делта“-та. Докато го направя, четирима от вас трябва да докарат количката с маркуча — има такава в другия подвижен коридор. Видях я, преди да се стъмни.

— Може би е по-добре да събудим Спящата красавица в задната част на самолета и да го накараме да помогне — каза Боб.

Брайън кратко помисли върху това и поклати глава.

— Последното нещо, от което имаме нужда сега, е нов уплашен, дезориентиран пътник, при това такъв с убийствен махмурлук. А и нямаме нужда от него двама здрави мъже могат да бутат количката с маркуча. Виждал съм да го правят. Само проверете лоста на трансмисията, за да се уверите, че е в неутрално положение. Тя трябва да попадне точно под припокриващите се крила на самолетите. Разбрахте ли?

Всички кимнаха. Брайън ги огледа и реши, че Руди и Бетани все още са много уморени от борбата с носилката и няма да бъдат от голяма полза.

— Ник, Боб и Албърт. Вие ще бутате. Лоръл, ти ще развиваш. Съгласни ли сте?

Те кимнаха.

— Тогава действайте. Бетани! Господин Уоруик! Слезте с тях. Издърпайте стълбата по-далече и когато променя положението на самолета, я поставете до припокриващите се крила. До крилата, не до вратата. Ясно ли е?

Те кимнаха. Брайън ги огледа и видя, че за пръв път, откакто се бяха приземили, очите им изглеждаха чисти и ясни. „Разбира се — помисли си той. — Сега просто имат работа. Както и аз, благодаря на Бога.“

3

Като се приближиха до количката с маркуча, която стоеше вляво от свободния подвижен коридор, Лоръл осъзна, че можеше наистина да я види.

— Боже — каза тя. — Вече отново се съмва. Колко време мина, откакто се стъмни?

— По-малко от четирийсет минути по моя часовник — каза Боб, — но имам чувството, че часовникът ми не спазва времето много точно, когато сме извън самолета. Имам също чувството, че освен това времето тук не значи нищо.

— Какво ще стане с господин Туми? — попита Лоръл.

Бяха стигнали до количката — малко превозно средство с резервоар в задната част, открита кабина и дебели черни маркучи, навити от двете страни. Ник я прегърна през кръста и я обърна към себе си. За миг й мина лудата мисъл, че той иска да я целуне и тя усети как сърцето й заби учестено.

— Не знам какво ще се случи с него — каза той. — Всичко, което знам, е, че когато трябваше да се взема решение, аз избрах това, което искаше Дина. Оставих го да лежи в безсъзнание на пода. Добре ли е?

— Не — каза тя с леко неспокоен глас, — но се боя, че ще трябва да се съглася.

Той се усмихна, кимна и леко притисна кръста й.

— Би ли желала да вечеряш с мен, когато и ако се върнем в Лос Анджелис?

— Да — веднага каза тя. — Ще чакам с нетърпение.

Той кимна отново.

— Също и аз. Но ако не успеем да заредим този самолет, няма да отидем никъде. — Той погледна към откритата кабина на количката с маркуча. — Можеш ли да намериш нулевото положение, как мислиш?

Лоръл погледна лоста за смяна на скоростите, която стърчеше от пода на кабината.

— Боя се, че мога да карам само коли с автоматични скорости.

— Аз ще го направя. — Албърт скочи в кабината, натисна съединителя, след това огледа схемата върху дръжката на лоста за скоростите. Зад него изрева вторият мотор на „Боинг“-а и когато Брайън увеличи мощността, двата мотора заглушиха всичко. Виеха оглушително, но Лоръл откри, че изобщо няма нищо против. Заглушаваха другия шум — поне временно. А на нея все й се искаше да гледа към Ник. Наистина ли я беше поканил на вечеря? Вече не й се вярваше.

Албърт смени скоростите, после разклати лоста за скоростите.

— Готово — каза той и скочи долу. — Качвай се, Лоръл. Щом тръгне, трябва да дадеш силно вдясно и да завиеш в кръг.

— Добре.

Тя погледна нервно как тримата мъже се строиха зад количката с маркуча. Ник беше в средата.

— Готови ли сте? — попита той. Албърт и Боб кимнаха.

— Добре, тогава — бутаме.

Боб беше решен да бута с всички сили — и по дяволите болката в долната част на гърба, която го мъчеше през последните десет години, но количката с маркуча тръгна смешно лесно. Лоръл дърпаше твърдото, упорито кормило с всички сили. Жълтата количка описа малък кръг върху сивия асфалт и се затъркаля към самолета, който бавно се наместваше от дясната страна на паркирания „Делта“.

— Разликата между двата самолета е невероятна — каза Боб.

— Да — съгласи се Ник. — Ти беше прав, Албърт. Може да сме се отдалечили от настоящето, но по някакъв странен начин този самолет е все още част от него.

— Както и ние — каза Албърт. — Поне засега.

Турбините на „Боинг 767“ замлъкнаха, остана само равномерният нисък тътен на допълнителните захранващи устройства — сега Брайън ги беше включил и четирите. Те не бяха достатъчно силни, за да покрият звука от изток. Преди това в този звук имаше някаква масивна равномерност, но при приближаването си той се разделяше на отделни съставки — изглеждаше, като че ли това са звуци в звуците, а всички заедно започнаха да изглеждат ужасяващо познато.

„Животни по време на хранене — помисли си Лоръл и потрепери. — На това прилича този звук — звук на хранещи се животни, прокаран през усилвател и увеличен до гротескност.“

Тя се разтрепери силно и усети как паниката гризе мислите й — първична сила, която вече не можеше да управлява, както не можеше да управлява и нещото, което издаваше този звук.

— Може би, ако можем да го видим, ще можем да се справим с него — каза Боб, когато отново забутаха количката.

Албърт го погледна за миг и каза:

— Едва ли.

4

Брайън се появи на предната врата на самолета и махна на Бетани и Руди да бутнат стълбата към него. Щом го направиха, той стъпи на платформата и посочи припокриващите се крила. Докато го бутаха натам, той слушаше приближаващия се шум и мислите му се върнаха към един филм, който беше гледал преди много време. В него — Чарлтън Хестън беше собственик на голяма плантация в Южна Америка. Плантацията беше нападната от огромен подвижен килим от мравки войници, които изяждаха всичко по пътя си — дървета, трева, сгради, крави, хора. Как се наричаше този филм? Не можеше да си спомни. Спомняше си само, че Чарлтън постоянно опитваше все по-отчаяни трикове, за да спре мравките или поне да ги задържи. Беше ли ги победил накрая? Не си спомняше, но един фрагмент от съня му изведнъж се повтори — обърка го с липсата на всякаква връзка с каквото и да било: зловеща червена табела, на която пише: „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“.

— Задръжте! — извика той надолу към Руди и Бетани.

Те спряха да бутат и Брайън внимателно заслиза по стълбата, докато главата му не стигна на едно ниво с долната страна на крилото на самолета „Делта“. Както модел 767, така и модел 727 бяха оборудвани с по един отвор за гориво на лявото крило. Той погледна към малкото квадратно капаче с надписи „ДОСТЪП ДО РЕЗЕРВОАРА С ГОРИВО“ и „ПРЕДИ ЗАРЕЖДАНЕ ПРОВЕРЕТЕ СПИРАТЕЛНИЯ ВЕНТИЛ“. Бяха направени с шаблон. А някакъв шегаджия беше залепил лепенка с жълто усмихнато лице върху капака на резервоара. Последен сюрреалистичен щрих.

Албърт, Боб и Ник бяха докарали количката с маркуча до необходимото положение под него и сега гледаха нагоре — в просветляващия мрак лицата им се виждаха като мръсни сиви кръгове. Брайън се наведе и извика към Ник.

— Има два маркуча — по един от всяка страна на количката! Искам късия!

Ник го издърпа и го протегна нагоре. Като държеше едновременно стълбата и дюзата на маркуча с една ръка, Брайън се наведе под крилото и отвори капака за зареждане. Вътре имаше съединител със стоманен зъб, който стърчеше като пръст. Брайън се наведе още малко напред… и се подхлъзна. Успя да се хване за парапета на стълбата.

— Дръж се, приятелю — каза Ник и затича нагоре. — Помощта идва. — Спря три стъпала под Брайън и го хвана за колана. — Направи ми една услуга, съгласен ли си?

— Каква е тя?

— Да не пърдиш.

— Ще се опитам, но не обещавам.

Брайън се наведе и погледна към другите. Руди и Бетани се бяха присъединили към Боб и Албърт под крилото.

— Отместете се, освен ако не искате душ от реактивно гориво! — извика той. — Не мога да управлявам спирателния вентил на „Делта“ и от него може да протече! — Докато ги чакаше да се върнат назад, си помисли: „Разбира се, може и да не потече. Защото всичко, което знам, е, че резервоарите на това нещо са сухи като стари кокали.“

Наведе се отново и сега, когато Ник го беше хванал здраво, можеше да използва двете си ръце. Вкара дюзата в отвора за гориво. Пръснаха капки — много желан душ при тези обстоятелства, а след това се чу твърдо метално щракване. Брайън завинти дюзата на четвърт оборот надясно, застопори я и с удоволствие заслуша как реактивното гориво започна да се стича по маркуча към количката, където един затворен вентил щеше да го спре.

— Добре — въздъхна той и се отдръпна. Дотук добре.

— А сега какво, приятелю? Как ще накараме тая количка да върви? Трябва да й подадем ток от самолета ли?

— Съмнявам се, че бихме могли да го направим дори и ако някой се беше сетил да донесе преходните кабели — каза Брайън. — За щастие не е нужно да тръгне. В общи линии тази количка служи само за филтриране. С помощта на допълнителните захранващи устройства на нашия самолет ще всмуча горивото от „727“, както се пие лимонада от чаша със сламка.

— Колко време ще трае това?

— При оптимални условия — което значи помпане със захранване от земята — можем да зареждаме по един тон гориво в минута. По нашия начин е по-трудно да се пресметне. Никога не съм използвал допълнителните захранващи устройства за изпомпване на гориво. Поне един час. Може би два.

За миг Ник погледна загрижено на изток.

— Направи ми една услуга — не казвай това на другите.

— Защо не?

— Защото не мисля, че имаме два часа. Може да нямаме и един.

5

Сама в първа класа, Дина отвори очи.

И видя.

— Крейг — прошепна тя.

6

„Крейг“

Не искаше да чува името му. Искаше само да я оставят на мира. Искаше само да я оставят на мира; не искаше никога вече да чуе името му. Когато хората изричаха името му, се случваше нещо лошо. Винаги.

„Крейг! Стани, Крейг!“

Не. Не можеше да стане. Главата му беше станала на огромен кошер с много болка. Пчелите бяха дошли. Пчелите мислеха, че той е мъртъв. Бяха нахлули в главата му и бяха превърнали черепа му в пчелна пита. И сега… сега…

„Те четат мислите ми и се опитват да ги ужилят и убият“ — помисли си той и издаде нисък агонизиращ стон. Юмруците му, целите в петна кръв, се отвориха и бавно се затвориха върху мокета, който покриваше пода на долното фоайе. „Оставете ме да умра, моля, оставете ме да умра.“

„Крейг, трябва да станеш! Веднага!“

Беше гласът на баща му — единственият глас, на когото той никога не можеше да откаже или да го заглуши. Но трябваше да му откаже сега. Сега щеше да го заглуши.

„Иди си — изграчи той. — Мразя те. Иди си.“

Болката прониза главата му със златен писък на тръба. Забиха камбани, от тях заизлитаха облаци пчели — яростни и жилещи.

„О, оставете ме да умра — помисли си той. — О, оставете ме да умра. Това е ад. Намирам се в ад от пчели и духова музика.“

„Стани, Креги-беги. Сега е рожденият ти ден и познай какво! Веднага, щом станеш, някой ще ти подаде бира и ще те удари по главата… защото ТОЗИ удар е за тебе!“

— Не — каза той. — Без повече удари. — Ръцете му заопипваха мокета. Той направи усилие да отворя очи, но те бяха залепени от засъхващата кръв. — Ти си мъртва. И двамата сте мъртви. Не можете да ме ударите и не можете да ме накарате да направя нищо. И двамата сте мъртви и аз също искам да съм мъртъв.

Но не беше мъртъв. Някъде зад тези призрачни гласове чуваше воя на реактивните мотори… и онзи, другия звук. Звукът на вървящите ланголиери. Тичащите.

„Крейг, стани. Трябва да станеш.“

Той осъзна, че това не беше гласът на баща му, нито на майка му. Това беше само неговият нещастен, ранен мозък, с който се опитваше да излъже себе си. Това беше глас от… от

(горе?)

някакво друго място, някакво високо светло място, където болката беше мит, а натискът беше сън.

„Крейг, те дойдоха при тебе — всички хора, които искаше да видиш. Те напуснаха Бостън и дойдоха тук. Ето колко важен си ти за тях. Все още можеш да го направиш. Крейг. Все още можеш да дадеш заден ход. Все още има време да подадеш документите си и да излезеш от армията на баща си… ако си мъж да го направиш, това е.“

„Ако си мъж да го направиш.“

— Ако съм мъж? — изграчи той. — Ако съм мъж? Който и да си. Ти май ми се подиграваш.

Отново се опита да отвори очи. Кръвта, която ги слепваше, малко се отлепи, но не докрай. Той успя да вдигне едната ръка до лицето си. Тя закачи останките от носа му и той изстена от болка — слабо и отчаяно. Тръбите в главата му пищяха и пчелите се тълпяха. Той изчака, докато мине най-силната болка, после посегна с показалци и повдигна собствените си клепачи.

Дъгата от светлина все още беше там — смътно прекрасна в мрака.

Бавно, малко по малко, Крейг повдигна глава. И я видя.

Стоеше в дъгата от светлина.

Беше момиченцето, но тъмните очила ги нямате. Гледаше към него с добрите си очи.

„Хайде, Крейг. Стани. Знам, че е трудно, но трябва да станеш — трябва. Защото всички са тук, всички чакат… но няма да чакат вечно. Ланголиерите ще се погрижат за това.“

Видя, че тя не стои на пода. Обувките й бяха на сантиметри над него и около нея имаше ярка светлина. Беше оградена от многоцветна дъга.

„Хайде, Крейг. Стани.“

Той се помъчи — да се изправи. Беше много трудно. Чувството му за равновесие беше почти изчезнало и му беше трудно да държи главата си изправена — защото, разбира се, тя беше пълна с разгневени пчели. На два пъти пада, но всеки път опитваше отново, омагьосан и зашеметен от светещото момиче с добрите очи и обещанието й за пълно освобождаване.

„Всички чакат, Крейг. Тебе.

Чакат тебе.“

7

Дина лежеше на носилката и гледаше със слепите си очи как Крейг Туми се изправи на едно коляно, падна настрани, после започна да се вдига отново. Сърцето й беше изпълнено с ужасно, горчиво съжаление към този ранен и разбит човек — тази убиваща риба, която искаше само да експлодира. Върху унищоженото му, кърваво лице тя видя ужасна смесица от чувства: страх, надежда и някаква безмилостна решителност.

„Съжалявам, господин Туми — помисли тя. — Въпреки това, което направихте, съжалявам. Но имаме нужда от вас.“

После отново го извика, извика го със собственото си умиращо съзнание:

„Стани, Крейг! Бързо! Няма почти никакво време!“

Настина усети, че няма.

8

След като изтеглиха по-дългия от двата маркуча под корема на „Боинг 767“ и го свързаха с отвора за гориво, Брайън се върна в кабината, включи допълнителното захранващо устройство и пристъпи към пресушаване на резервоарите на „727-400“. Докато гледаше как светлинното показание на десния му резервоар бавно пълзи към 12 000 литра, той напрегнато очакваше допълнителното захранващо устройство да започне да пъхти и да се дави в опита си да погълне гориво, което не гори.

Десният резервоар беше достигнал до отметката 4000 литра, когато той чу звука на малките реактивни двигатели в задната част на самолета — те зашумяха на пресекулки, със затруднение.

— Какво става, приятелю? — попита Ник. Пак беше седнал на мястото на втория пилот. Косата му беше разбъркана и върху някога спретнатата му закопчана догоре риза имаше петна от масло и кръв.

— Моторите на резервното захранване опитват вкуса на горивото на „727“ и той не им харесва — каза Брайън. — Надявам се, че магията на Албърт работи, Ник, но не знам.

Точно преди светлинното показание да достигне 4500 литра в десния резервоар, първото резервно захранващо устройство спря. На таблото на Брайън светна надпис „СПИРАНЕ НА МОТОРА“. Той изключи устройството.

— Какво можем да направим? — попита Ник. Беше станал и гледаше през рамото на Брайън.

— С помощта на останалите три резервни устройства да поддържаме работата на помпите и да се надяваме — каза Брайън.

Второто резервно устройство спря след трийсет секунди и докато Брайън протягаше ръка, за да го изключи, тръгна третото. Светлините на кабината се включиха заедно с него — сега се чуваше само неравномерното пъхтене на хидравличните помпи и светлините на таблото на Брайън мигаха. Последното резервно захранващо устройство ревеше накъсано — ту по-високо, ту по-ниско, самолетът се клатеше.

— Изключвам всичко — каза Брайън. Гласът му прозвуча рязко и напрегнато — глас на мъж, който се бори да изплува от дълбочините и се уморява бързо от подводното течение. — Ще трябва да изчакаме горивото на „Делта“-та да влезе в потока на времето или рамката на времето, или каквото е там, по дяволите, на нашия самолет. Не можем да продължаваме така. Ако последното захранващо устройство излезе от строя със силен токов удар, това би могло да изтрие паметта на инерциалната навигационна система. Може дори да я изгори.

Но когато Брайън посегна към превключвателя, накъсаният тон на мотора изведнъж започна да се изглажда. Той се обърна и погледна невярващо към Ник. Ник също го погледна и широка усмивка бавно изгря върху лицето му.

— Може да ни е провървяло, приятелю.

Брайън вдигна ръце, сплете пръсти и ги размаха във въздуха.

— И аз се надявам — каза той и се завъртя отново към таблата. Щракна ключетата за резервно захранване 1, 3 и 4. Те се включиха плавно. Лампите в кабината отново светнаха. Иззвъня звънецът от салона. Ник възкликна и потупа Брайън по гърба.

Във вратата зад тях се появи Бетани.

— Какво става? Всичко наред ли е?

— Мисля — каза Брайън, без да се обръща, — че можем да направим опит с това нещо.

9

Крейг най-накрая успя да се изправи. Сега светещото момиче плуваше малко над нивото на багажната лента. Тя погледна към него със свръхестествена мекота и нещо друго… нещо, за което беше копнял през целия си живот. Какво беше това?

Той се напрегна и накрая се сети. Беше състрадание. Състрадание и разбиране.

Той се огледа и видя, че мракът се разсейва. Това означаваше, че е бил в безсъзнание цяла нощ, нали? Не знаеше. И нямаше значение. Всичко, което имаше значение, беше, че светещото момиче ги беше довело при него — банкерите по инвестициите, специалистите по облигациите, борсовите посредници и акционерите. Те бяха тук, те щяха да поискат обяснение за това какво точно смята да направи младият Креги-беги, Туми-буми и ето вълнуващата истина: мошеничество! Ето какво смяташе да направи — мошеничество, дълго метри и метри — километрично мошеничество. И когато им каже, че…

— Те ще трябва да ме пуснат… нали?

„Да — каза тя. — Но трябва да побързаш, Крейг. Трябва да побързаш, преди те да решат, че няма да дойдеш, и да си отидат.“

Крейг започна бавно да се придвижва напред. Краката на момичето не се движеха, но когато той се приближаваше към нея, тя отплуваше назад като мираж — към гумените ленти, които висяха между мястото за получаване на багаж и товарната платформа отвън.

И… о, великолепно: тя се усмихваше.

10

Сега бяха отново в самолета — всички, освен Боб и Албърт, които седяха на стъпалата и слушаха звука, който се движеше към тях като бавна разпенена вълна.

Лоръл Стивънсън стоеше на отворената предна врата и гледаше към терминала — все още се чудеше какво смятаха да правят с господин Туми. Бетани я дръпна отзад за блузата.

— Дина говори насън или нещо такова. Мисля, че бълнува. Можеш ли да дойдеш?

Лоръл влезе. Руди Уоруик седеше до Дина, държеше едната й ръка и я гледаше загрижено.

— Не знам — каза той разтревожено. — Не знам, но си мисля, че може би си отива.

Лоръл докосна челото на момичето. Беше сухо и много горещо. Кръвотечението беше или намаляло, или съвсем спряло, но дъхът на момичето излизаше като серия мъчителни свистящи звуци. Около устата й имаше коричка от кръв — като от ягодов сироп.

— Мисля… — започна Лоръл и тогава Дина каза съвсем ясно:

— Трябва да побързаш, преди те да решат, че няма да дойдеш, и да си отидат.

Лоръл и Бетани размениха озадачени и уплашени погледи.

— Май сънува онзи младеж — Туми — каза Руди на Лоръл. — Спомена името му веднъж.

— Да — каза Дина. Очите й бяха затворени, но главата й леко се помръдна и тя като че ли слушаше. — Да, ще бъда — каза тя, — ще бъда, ако искаш. Но побързай. Знам, че боли, но трябва да побързаш.

— Тя бълнува, нали? — прошепна Бетани.

— Не — каза Лоръл — Не мисля. Мисля, че може би… сънува.

Но съвсем не мислеше така. Това, което наистина мислеше, беше, че Дина може би

(вижда)

прави нещо друго. Не мислеше, че иска да знае какво беше то, въпреки че една идея се въртеше и танцуваше на дъното на съзнанието й. Лоръл знаеше, че може да извика тази идея, ако поиска, но не го направи. Защото тук ставаше нещо неприятно — извънредно неприятно и тя не можеше да се отърве от мисълта, че то наистина имаше нещо общо с

(не го убивайте… ще имаме нужда от него)

господин Туми.

— Оставете я на мира — каза тя със сух, рязък тоя. — Оставете я на мира и я дайте възможност да

(направи, каквото трябваше да направи с него)

поспи.

— Боже, надявам се, че скоро ще излетим — каза с нещастен глас Бетани и Руди я прегърна през раменете, за да я успокои.

11

Крейг стигна до конвейерната лента и падна върху нея. Бяла светкавица от болка премина през главата му, врата му, гърдите му. Той се опита да си спомни какво се беше случило с него и не успя. Беше слязъл по неподвижния ескалатор, беше се скрил в малка стая, беше късал хартиени ивици в тъмнината… и тук паметта му спираше.

Повдигна глава и през косата, паднала върху очите му, погледна към светещото момиче, което сега седеше с кръстосани крака пред гумените ленти — на сантиметри над конвейера. Тя беше най-прекрасното нещо, което беше виждал през живота си — как беше могъл дори да си помисли, че е една от тях!

— Ти ангел ли си? — изхриптя той.

„Да“ — отговори светещото момиче и Крейг почувства, как болката му се заменя с радост. Зрението му се замъгли и после сълзи — първите сълзи, които беше изплакал като възрастен — започнаха да се стичат по лицето му. Изведнъж той си припомни нежния, гъгнив, пиянски глас на майка си, с който тя пееше онази стара песничка.

— Не си ли ангел на утрото? Ще бъдеш ли моят ангел на утрото?

„Да — ще бъда. Ще бъда, ако искаш. Но побързай. Знам, че боли, Крейг, но трябва да побързаш.“

— Да — изхлипа Крейг и започна усърдно да пълзи по багажния конвейер към нея. Всяко движение причиняваше нова болка, която го пронизваше като светкавица през неравни интервали; от смазания му нос и разбитата му уста течеше кръв. И все пак той бързаше, колкото можеше. Пред него момиченцето се стопяваше през висящите гумени ленти, като по някакъв начин не ги докосваше при преминаването си през тях.

— Само ме докосни по бузата, когато ме напуснеш, мила — каза Крейг. Той изхрачи гъбеста маса от кръв, изплю я на стената, където тя увисна като огромен мъртъв паяк, и се опита да запълзи по-бързо.

12

На изток от летището един звук на разцепване и раздиране изпълни странното утро. Боб и Албърт скочиха с побледнели лица, пълни с ужасни въпроси.

— Какво беше това? — попита Албърт.

— Мисля, че беше дърво — отвърна Боб и облиза устните си.

— Но няма вятър!

— Да — съгласи се Боб, — няма вятър.

Шумът се превърна в движеща се барикада от разцепен звук. Части от него ставаха отчетливи и после отново заглъхваха точно преди да могат да бъдат разпознати. В един момент Албърт беше готов да се закълне, че чува нещо, което лае, а после лаят или джавкането… или каквото беше там… беше погълнато от кратък неприятен жужащ звук, подобен на опасно електричество. Единствено постоянни бяха хрущенето и непрекъснатият пронизителен вой.

— Какво става? — извика с треперещ глас Бетани зад тях.

— Ни… — започна Албърт и тогава Боб го хвана за рамото и посочи.

— Вижте — извика той. — Вижте там!

Далеч на изток, на високия горист хребет бяха строени редици от електрически стълбове. Когато Албърт погледна, един от стълбовете се заклати като играчка и падна, като издърпа след себе си сноп проводници. След миг падна друг стълб, после още един, и още един.

— И това не е всичко — каза безизразно Албърт. — Вижте дърветата. Дърветата ей там се клатят като храсти.

Но те не просто се клатеха. Докато Албърт и другите погледнат, дърветата започнаха да падат, да изчезват.

„Хрус, мляс, хрус, туп, БАУ!“ „Друс, мляс, БАУ!, хрус, бум, хрус.“

— Трябва да се махнем оттук — каза Боб и сграбчи Албърт с две ръце. Очите му бяха огромни, пълни с някакъв идиотски ужас. Изразът им болезнено рязко контрастираше с тясното му интелигентно лице. — Смятам, че трябва веднага да се махнем от тук.

На хоризонта може би на разстояние десет мили високата конструкция на някаква радиокула затрептя, наклони се и се разби на земята, изчезна между срутващите се дървета. Сега можеха да почувстват как започва да вибрира самата земя — трептенето се предаваше на стълбата и тресеше краката в обувките им.

— Направете нещо да спре! — внезапно изкрещя Бетани от вратата над тях и затисна ушите си с ръце. О, Господи, да спре!

Но въздушната вълна се движеше към тях — хрущящият, мляскащ, ядящ звук на ланголиерите.

13

— Не обичам да се натрапвам, Брайън, но кога ще си готов? — Гласът на Ник беше рязък. — На около четири мили на изток оттук има река — видях я, когато се спускахме — и смятам, че това, което идва, сега е точно на другия й бряг.

Брайън погледна показанията на горивото. Единайсет хиляди литра в дясното крило; седем хиляди литра в лявото. Сега се пълнеше по-бързо и нямаше да има нужда да изпомпва горивото на „Делта“-та през крилото в другата страна.

— Петнайсет минути — каза той. Чувстваше как по челото му избива пот на едри капки. — Трябва да имаме повече гориво, Ник, за да не паднем в пустинята Мохаве. Още десет минути за откачване, затваряне и рулиране до пистата.

— Не можеш ли да ги намалиш? Сигурен ли си, че не можеш да ги намалиш?

Брайън поклати глава и се обърна към измервателните си уреди.

14

Крейг бавно пропълзя през гумените ленти, почувства как се плъзгат по гърба му като омекнали пръсти. Излезе в бялата, мъртва светлина на нов — при това силно скъсен ден. Звукът беше ужасен, преизпълващ — звукът на нахлуваща армия канибали. Дори и небето като че ли се тресеше от него — за мит страхът го прикова на място.

„Виж“ — каза неговият ангел на утрото и посочи.

Крейг погледна… и забрави за страха си. Зад самолета „Боинг 767“ на „Американ прайд“, в триъгълник от изсъхнала трева, затворен между две писти за рулиране и една за излитане, имаше дълга махагонова заседателна маса. Тя блестеше ярко на бялата светлина. На всяко място имаше жълт бележник, кана с ледена вода и кристална чаша. Около масата седяха две дузини мъже в строги банкерски костюми и сега всички се бяха обърнали и гледаха към него.

Изведнъж те започнаха да ръкопляскат. Стояха и го гледаха, и аплодираха пристигането му. Крейг почувства как лицето му започна да се разтяга в широка, благодарна усмивка.

15

Дина беше останала сама в първа класа. Дишането й вече беше много затруднено, гласът й — полузадавен хрип.

— Тичай при тях, Крейг! Бързо! Бързо!

16

Крейг се прекатури от конвейера, удари се в бетона, костите му изтракаха; изправи се. Болката вече нямаше значение. Ангелът ги беше довел! Разбира се, че тя ги беше довела! Ангелите бяха като призраците в разказа за господни Скрудж — можеха да правят всичко, което си поискат! Сиянието около нея беше започнало да избледнява и тя се стопяваше, но това нямаше значение. Тя беше довела спасението му: мрежа, в която накрая беше влязъл, беше благословено хванат.

„Тичай при тях, Крейг! Заобиколи самолета! Бягай далеч от самолета! Веднага тичай при тях!“

Крейг се затича — с провлечена походка, която скоро се превърна в спринт на инвалид. Докато тичаше, главата му се поклащаше нагоре-надолу като слънчоглед със счупено стъбло. Той тичаше напред към скучните, непрощаващи мъже, които бяха неговото спасение, мъже, които можеха да бъдат рибари, стоящи в лодка отвъд неподозиращото сребърно небе, които изваждаха мрежите, за да видят какви приказни неща са хванали.

17

Светлинните показания за левия резервоар започнаха да растат по-бавно, след като стигнаха до десет хиляди литра, а когато превишиха единайсет хиляди, почти спряха. Брайън разбра какво става и бързо щракна два ключа, с които се изключваха хидравличните помпи. „727 — 400“ им беше дал, каквото имаше за даване: малко над двайсет хиляди литра реактивно гориво. Това трябваше да стигне.

— Добре — каза той и стана.

— Добре какво? — попита Ник и също стана.

— Разкачваме и се измитаме оттук.

Приближаващият се шум беше достигнал застрашителни височини. Към хрущящия мляскащ звук и скърцането на трансмисии се примесваха падащи дървета и глух грохот на срутващи се сгради. Точно преди да изключи помпите, той чу няколко удара като от разцепване, а след тях — поредица дълбоки плясъци. Мост, падащ в реката, която беше видял Ник.

— Господин Туми! — внезапно изкрещя Бетани. — Това е господин Туми!

Ник избута Брайън от вратата към салона на първа класа, но и двамата имаха време да видят как Крейг се клатушка по пистата за рулиране. Изобщо не обръщаше внимание на самолета. Целта му очевидно беше един празен триъгълник трева, ограничен от две пресичащи се писти за рулиране.

— Какво прави? — на един дъх попита Руди.

— Не му обръщайте внимание — каза Брайън. — Нямаме никакво време. Ник? Слез по стълбата пред мене. Дръж ме, докато разкача маркуча. — Брайън се почувства като човек, който стои гол на плажа, когато приливната вълна се издига на хоризонта и се понася към брега.

Ник го последва надолу и отново го хвана за колана, докато Брайън се наведе, развъртя дюзата на маркуча и я откачи. След миг съвсем освободи маркуча и го пусна на пистата. Пръстенът на дюзата глухо издрънка. Брайън с рязко движение затвори вратичката на резервоара.

— Хайде — каза той, след като Ник се беше отдръпнал. Лицето му беше мръсносиво. — Да се махаме оттук.

Но Ник не се помръдна. Беше замръзнал на мястото си с поглед, втренчен на изток. Цветът на кожата му беше бял като хартия. Сякаш виждаше ужасен кошмар. Горната му устна трепереше и в този момент той приличаше на куче, което е толкова уплашено, че не може да лае.

Брайън бавно обърна глава в същата посока и чу как сухожилията на врата му изскърцаха като ръждясала пружина на стара врата. Обърна глава и видя как ланголиерите излязоха на сцената за последното действие.

18

— Виждате ли — каза Крейг, като се приближи до празния стол на дясната страна на масата, и застана пред мъжете, които седяха около него, — посредниците, с които вършех работа, бяха не само безскрупулни — много от тях всъщност бяха внедрени от ЦРУ и работата им беше да контактуват с такива банкери като мен и да ги измамят — с мъже, която гледат бързо да попълнят празните си папки. Доколкото зависи от тях, целта — да се предпази Южна Америка от комунизъм — оправдава всички налични средства.

— Какви процедури изпълнихте, за да проверите тези хора? — попита дебел мъж в скъп син костюм. — Използвахте ли компания за застраховане на облигации или вашата банка поддържа отделна фирма за разследване в подобни случаи? — Кръглото, тлъсто лице на Синия костюм беше идеално избръснато; бузите му светеха или от добро здраве, или от четирийсет години употреба на уиски и сода; очите му бяха безмилостни късчета син лед. Това бяха чудесни очи — очите на баща му.

Някъде, далече от тази заседателна зала, два етажа под покрива на „Пруденшъл сентър“, Крейг чу ужасен шум. Строеж на път, предположи той. В Бостън винаги строяха пътища и той подозираше, че повечето от тях бяха ненужни, но в повечето случаи просто се повтаряше старата история — безскрупулните вземаха голяма преднина пред невнимателните. Това нямаше нищо общо с него. Абсолютно нищо. Работата му беше да се разбере с мъжа в синия костюм и той вече не можеше да чака.

— Ние чакаме, Крейг — каза президентът на собствената му банкова институция. Крейг се изненада за момент — господин Паркър не беше предвиден да участва в това събрание — и после това чувство се замени от преизпълващо чувство на щастие.

— Никакви процедури изобщо! — изкрещя радостно той в шокираните им лица. — Аз просто купувах, купувах и купувах! Не съм следвал НИКАКВИ… ПРОЦЕДУРИ… ИЗОБЩО!

Канеше се да продължи, да развие тази тема, да я разясни, когато един звук го спря. Този звук не беше на километри оттук — този звук беше наблизо, съвсем наблизо, може би в самата заседателна зала.

Ръмжащ, тракащ звук като сухи гладни зъби.

Изведнъж Крейг изпита силна необходимост да къса някаква хартия — каквато и да е хартия. Посегна към бележника на мястото му на масата, но бележникът беше изчезнал. Също и масата. Също и банкерите. Също и Бостън.

— Къде съм? — попита той със слаб, объркан глас и се огледа. Внезапно разбра… и внезапно ги видя…

Ланголиерите бяха дошли.

Бяха дошли за него.

Крейг Туми закрещя.

19

Брайън ги виждаше, но не разбираше какво вижда. По някакъв странен начин те не се поддаваха на виждане и той усети как възбуденият му, пренапрегнат мозък се опитва да промени постъпващата информация, да превърне формите, които бяха започнали да се появяват на източния край на писта 21, в нещо, което можеше да разбере.

Отначало бяха само две форми — едната черна, другата в тъмнодоматено — червено.

„Топки ли са? — се питаше със съмнение мозъкът му. — Може ли да са топки?“

Нещо наистина щракна в средата на главата му и това бяха топки — нещо като водни топки, но топки, които пулсираха, свиваха се и се разширяваха отново, и той ги виждаше като през мараня. Идваха откъм високата пожълтяла трева в края на писта 21 и оставяха след себе си окосени черни следи. Някак си наистина изрязваха тревата… „Не — отказваше да приеме мозъкът му. — Те не просто изрязват тревата и ти го знаеш. Те изрязват много повече от тревата.“

Това, което те оставяха зад себе си, бяха тесни линии от съвършена чернота. И сега, когато игриво препускаха по белия бетон на края на пистата, те все още оставяха зад себе си тесни тъмни следи. Блестяха като катран.

„Не — отказваше да приеме мозъкът му. — Не катран. Ти знаеш какво представлява тази чернота. Тя е нищо. Абсолютно нищо. Те изяждат много повече от повърхността на пистата.“

В поведението им имаше нещо зловещо игриво. Те си пресякоха пътищата, като оставиха вълнисто черно „X“ върху външната писта за рулиране. Подскочиха високо във въздуха, описаха завъртяна кръстосана фигура и препуснаха направо към самолета.

Щом го направиха, Брайън изкрещя, зад него Ник също изкрещя. Под повърхностите на състезаващите се топки се криеха лица — чудовищни, неземни лица. Те просветваха, трептяха и се вълнуваха като лица, образувани от светещ блатен газ. Очите им бяха само рудиментарни вдлъбнатини, но устите им бяха огромни: полукръгли пещери, които поглъщаха тесни ивици от света.

Една цистерна „Тексако“ беше паркирана на външната писта за рулиране. Ланголиерите налетяха върху нея, скоростните им зъби жужаха, хрущяха издуваха се от размитите им тела. Те преминаха през нея, без да спират. Единият изора пътечка направо през задните и гуми и за миг, преди гумите да изчезнат, Брайън видя формата, която той изрязваше през тях — като миша дупка в рисувано филмче.

Другият подскочи високо, за миг изчезна зад правоъгълния резервоар на цистерната и после се вряза направо в него, като остави в метала кръгла дупка, от която бликна тъмнокехлибарен фонтан авиационно гориво. Те се удариха в земята, подскочиха като на пружини, отново кръстосаха траекториите си и препуснаха към самолета. Реалността изчезваше зад тях на тесни ивици, изчезваше където и до каквото се докоснеха и когато се приближиха, Брайън разбра, че те отварят не само света — отварят цялата бездна на вечността.

Те достигнаха края на асфалта и спряха. За момент нервно и неуверено останаха на място.

После се обърнаха и се стрелнаха в нова посока.

Стрелнаха се към Крейг Туми, който стоеше, гледаше ги и крещеше.

С огромно усилие Брайън се отърси от парализата, която го беше обхванала. Смушка с лакът Ник, който все още стоеше вкаменен зад него.

— Хайде! — Ник не се помръдна и този път Брайън раздвижи лакътя си по-енергично, улучи го право в челото.

— Хайде, казах! Размърдай си задника! Махаме се оттук!

В края на летището се появиха още червени и черни топки. Те подскачаха, танцуваха, кръжаха… и после се втурнаха към тях.

20

„Не можеш да избягаш от тях — беше казвал баща му — заради краката им. Бързите им крачета.“

Въпреки това Крейг се опита.

Той се обърна и затича към терминала, като хвърляше през рамо ужасени мрачни погледи. Обувките му трополяха по настилката. Той не обърна внимание на „Боинг“-а на „Американ прайд“, който отново беше включил моторите си вместо това се затича към багажното отделение.

„Не, Крейг — каза баща му. — Може да МИСЛИШ, че тичаш, но не! Ти знаеш какво правиш всъщност — ти ТЪРЧИШ!“

Зад него двете валчести форми се ускориха, намаляваха разстоянието с щастлива лекота. Кръстосаха пътищата си два пъти — също като двойка побъркани позьори в един мъртъв свят, който оставяха зад себе си назъбени линии от чернота. Те се търкаляха на двайсет сантиметра от Крейг, като оставяха нещо като негативни следи от ски зад странните си проблясващи тела. Хванаха го на пет метра от багажния конвейер и за една милисекунда отхапаха краката му. В един миг неговите бързо търчащи крака си бяха там. В следващия Крейг беше с десет, сантиметра по-къс — стъпалата му заедно със скъпите обувки „Бали“ просто престанаха да съществуват. Нямаше кръв — раните мигновено обгаряха от палещото преминаване на ланголиерите.

Крейг не разбра, че краката му бяха престанали да съществуват. Той търчеше върху чуканчетата на глезените си и когато първата болка пробяга по краката му, ланголиерите свиха в остър завой и се затъркаляха един до друг по настилката. Този път следите им се кръстосаха два пъти, като образуваха полумесец от бетон с черни контури като изображение на луната в детско блокче за оцветяване. Само че този полумесец започна да потъва — и не в земята, защото под повърхността като че ли нямаше земя — а съвсем в нищото.

Този път ланголиерите подскочиха нагоре в съвършен синхрон и скъсиха Крейг до коленете. Той падна, опита се все още да тича, а после се просна и замаха чуканчетата си. Дните на търченето му бяха свършили.

— Не! — закрещя той. — Не, татко! Ще бъда добър! Моля те, махни ги! Ще бъда добър! КЪЛНА СЕ, ЧЕ ОТСЕГА НАТАТЪК ЩЕ БЪДА ДОБЪР, САМО ГИ МАХНИ…

Тогава те отново се нахвърлиха върху него — дърдорещи, мънкащи, жужащи, виещи и той видя как машината за сладолед се размазва в скърцащите им зъби и почувства горещите мехове на тяхната яростна, сляпа жизненост в краткия миг, преди те да започнат да го разкъсват на различно големи парчета.

Последната му мисъл беше: „Как могат краката им да бъдат бързи? Те нямат кра…“

21

Вече се бяха появили няколко от черните неща и Лоръл разбра, че скоро щяха да бъдат стотици, хиляди, милиони, милиарди. Тя чуваше техния мънкащ, нечовешки плач дори през шума на реактивните мотори, ревящи през отворената предна врата, когато Брайън отдели самолета от стълбата и от крилото на „Делта“-та.

Краят на писта 21 беше осеян с големи черни топки — и после следите се устремиха към терминала и се сляха, когато топките, които ги оставяха, се нахвърлиха върху Крейг Туми.

„Май не им попада много често живо месо“ — помисли си тя и внезапно й се повдигна.

Ник Хоупуел затръшна предната врата след един последен невярващ поглед и я затвори здраво. Тръгна назад по прохода между седалките, като се клатеше наляво-надясно като пияница. Очите му сякаш бяха изпълнили цялото му лице. По брадичката му течеше кръв — беше прехапал дълбоко долната си устна. Прегърна с ръка Лоръл и зарови горящо лице в трапчинката между врата и рамото й. Тя го обгърна с ръце и го притисна здраво.

22

Брайън потегли толкова бързо, колкото се осмели, и „Боинг“-ът се засили по пистата за рулиране със самоубийствена скорост. Източният край на летището беше почернял от нахлуващите топки — краят на писта 21 беше изчезнал съвсем и светът зад него го нямаше. Там бялото, неподвижно небе сега обграждаше един свят от начупени черни линии и паднали дървета.

Когато самолетът наближи края на пистата за рулиране, Брайън хвана микрофона и извика:

— Закопчайте се! Закопчайте се! Ако не сте закопчани, дръжте се!

Намали за момент и обърна самолета към писта 33. Докато правеше това, видя нещо, което накара мозъка му да се свие от страх и да започне да вие — огромни части от света, които се намираха на изток от пистата, огромни неправилни парчета от самата действителност пропадаха в земята като товарни асансьори и оставяха след себе си големи, безсмислени парчета празнота.

„Те изяждат света — помисли си той. — Боже, мили Боже, те изяждат света.“

После цялото поле на летището се откри пред него и самолетът на полет 29 отново се насочи на запад — към писта 33, която лежеше пред него открита, дълга и пуста.

23

Когато „Боинг“-ът зави към пистата за излитане, багажните отделения над главите им се разтвориха и пръснаха ръчен багаж по целия главен салон като ужасна градушка. Бетани, която не беше имала време да затегне предпазния си колан, политна в скута на Албърт Коснър. Албърт не обърна внимание нито на скута си, изпълнен с топло момиче, нито на куфарчето, което отскочи от извитата стена на един метър пред носа му. Той виждаше само тъмните, бързи сенки, които се носеха по писта 21 вляво от тях, и блестящите черни следи, които те оставяха след себе си. Следите се сливаха в гигантска яма от чернота на мястото, където преди се намираше зоната за разтоварване на багаж.

„Носят се към господин Туми — помисли си той — или към мястото, където беше господин Туми. Ако не беше излязъл от терминала, вместо него щяха да изберат самолета. Щяха да го изядат — и нас заедно с него — от колелата чак догоре.“

Зад него Боб Дженкинс заговори с треперещ, разтревожен глас:

— Сега знаем, нали?

— Какво? — изкрещя Лоръл със странен, беззвучен глас — сякаш не с нейния собствен. В скута й тупна платнена торба. Ник вдигна глава, блъсна я и разсеяно я ритна към прохода.

— Какво знаем?

— Знаем какво се случва с днес, когато днес стане вчера, какво се случва с настоящето, когато то стане бъдеще. То чака — мъртво, празно и изоставено. Чака тях. Чака пазителите на времето от вечността, които винаги тичат отзад, изчистват остатъците по най-ефективния възможен начин — като ги изяждат.

— Господин Туми знаеше за тях — каза Дина с ясен, замечтан глас. — Господин Туми казва, че това са ланголиерите. — В този миг реактивните мотори се включиха на пълна мощност и самолетът се понесе по писта 33.

24

Брайън видя как две от топките се стрелнаха през пистата пред него, обелвайки повърхността на действителността в чифт успоредни следи, които блестяха като полиран ебонит. Твърде късно беше да спре. Докато преминаваше над празните места, „Боинг“-ът потръпваше като мръзнещо куче, но той успя да го задържи на пистата. Натисна дроселните клапи докрай и видя как индикаторът за наземна скорост достигна до критичната точка.

Дори и сега той чуваше онези маниакални дъвчещи, мляскащи звуци… макар че не знаеше дали те звучаха в ушите му или само в объркания му мозък. Но това не го интересуваше.

25

Като се наклони над Лоръл, за да погледне през прозореца, Ник видя терминала на Международното летище на Бангор, нарязан на ивици, на квадрати, насечен и изоран. Беше като парчета от мозайка, които изведнъж се залюляха и започнаха да пропадат в безумни бездни от тъмнина.

Бетани Симс изкрещя. До самолета бързо се движеше черна следа, която изяждаше края на пистата. Внезапно тя кривна вдясно и изчезна под тях.

Последва нов ужасен тласък.

— Стигна ли ни? — извика Ник. — Стигна ли ни?

Никой не му отговори. Бледите им, ужасени лица гледаха през прозореца и никой не му отговори. Дърветата бързо преминаваха покрай тях в сиво-зелен облак. В кабината Брайън седеше напрегнато наведен напред и чакаше една от онези топки да подскочи през прозореца и да влезе през него като куршум. Но никоя не го направи.

И последните червени лампички на таблото станаха зелени. Брайън дръпна лоста назад и „Боинг“-ът се вдигна отново във въздуха.

26

В главния салон един мъж с черна брада и кървясали очи се втурна по прохода, запримигва като бухал срещу спътниците си.

— Близо ли сме вече до Бостън? — попита високо той. — Надявам се да сме, защото искам отново да си легна. Имам дяволско главоболие.

1

Самолетът зави рязко на изток и мъжът с черната брада отхвръкна върху ред празни седалки в дъното на главния салон. Той погледна другите празни седалки около себе си с уплашен, втренчен поглед и стисна очи.

— Господи — промълви той. — Делириум тременс. Проклет делириум тременс. Най-лошият, който ми се е случвал. — Огледа се уплашено. — Следват буболечките… къде са шибаните буболечки?

„Няма буболечки — помисли си Албърт, — но почакай, докато видиш топките. Много ще ти харесат.“

— Закопчай се, приятелю — каза Ник, — и си затвори ус…

Той млъкна и загледа невярващо надолу към летището… или към това място, където беше било летището. Главните сгради ги нямаше, а базата на Националната гвардия в западния край изчезваше. Самолетът прелиташе над растяща бездна от тъмнина, един вечен резервоар, който, изглежда, нямаше край.

— О, мили Боже, Ник — каза неспокойно Лоръл и изведнъж закри очите си с ръце.

Докато прелитаха над писта 33 на височина 500 метра, Ник видя шейсет или сто успоредни линии, които препускаха през бетона и нарязваха пистата на дълги ивици, потъващи в пустота. Ивиците му напомниха за Крейг Туми.

„Къс-с-с-с.“

От другата страна на прохода Бетани със силен шум дръпна сенника на прозореца до Албърт.

— Да не си посмял да отваряш това! — му каза тя със свадлив, истеричен глас.

— Не се безпокой — каза Албърт и изведнъж си спомни, че беше оставил долу цигулката си. Е… без съмнение вече я нямаше. Той рязко захлупи лицето си с ръце.

2

Преди да започне отново да завива на запад, Брайън видя какво имаше на изток от Бангор. Нищо. Абсолютно нищо. Гигантска река от чернота се простираше в неподвижен кръгозор от хоризонт до хоризонт под белия купол на небето. Нямаше ги дърветата, нямаше го града, нямаше я самата земя.

„Това е, като да летиш в открития Космос“ — помисли той и почувства как разумът му блокира, както беше направил при пътуването на изток. Отчаяно се опита да се съвземе и да се съсредоточи върху управлението на самолета.

Набра височина бързо в желание да бъде в облаците в желание да закрие това адско зрелище. След това отново насочи самолета на запад. В миговете, вреди да влязат в облаците, той видя хълмовете, горите и езерата, които се простираха на запад от града, видя ги безмилостно прорязвани от хиляди черни линии като паяжина. Видя огромни парчета реалност беззвучно да пропадат в растящата уста на бездната. И Брайън направи нещо, което не беше правил никога в кабината на самолет.

Затвори очи.

Когато ги отвори отново, бяха сред облаците.

3

Този път почти нямаше въздушни бури — както беше предположил Боб Дженкинс, метеорологичните процеси, изглежда, изоставаха като стар часовник. Десет минути, след като беше влязъл в облаците, полет 29 изплува в яркосиния свят, който започваше на 6000 метра. Останалите пътници се спогледаха нервно, после погледнаха към високоговорителите — когато Брайън включи радиоуредбата.

— Вдигнахме се — просто каза той. — Вие всички знаете какво следва: връщаме се точно по пътя, по който дойдохме, и се надявам, че вратата, през която сме влезли, още е там. Ако е там, ще се опитаме да минем през нея.

Спря за момент, после продължи.

— Обратният ни полет ще трае някъде между четири и половина и шест часа. Бих искал да кажа по-точно, но не мога. При нормални обстоятелства полетът на запад обикновено е по-дълъг от полета на изток поради условията на насрещен вятър — но до колкото мога да отсъдя според уредите в кабината, вятър няма. — Брайън направи пауза за миг и после добави: — Освен нас наоколо няма нищо, което да се движи. — За миг радиоуредбата остана включена, като че ли Брайън искаше да добави още нещо. После той я изключи.

4

— Какво става тук, за Бога? — попита с треперещ глас мъжът с черната брада.

Албърт го погледна за миг, после каза:

— Не мисля, че искате да знаете.

— Пак ли съм в болницата? — Мъжът с черната брада уплашено премига срещу Албърт и той изпита внезапно съчувствие към него.

— Е, защо не повярвате, че сте, ако това ще ви помогне?

Мъжът с черната брада за момент продължи да го гледа вцепенен и после обяви:

— Смятам отново да спя. Веднага. — Пусна седалката си назад и затвори очи. За по-малко от минута гръдният му кош започна да се движи нагоре-надолу дълбоко и равномерно и той захърка.

Албърт му завиждаше.

5

Ник леко прегърна Лоръл, после откопча предпазни си колан и стана.

— Отивам отпред — каза той. — Искаш ли да дойдеш?

Лоръл поклати глава и посочи през прохода към Дина.

— Ще остана с нея.

— Нищо не можеш да направиш, знаеш го — каза Ник. — Боя се, че сега тя е в Божиите ръце.

— Знам — каза тя. — Но искам да остана.

— Добре, Лоръл. — Той нежно прокара дланта си през косата й. — Толкова красиво име. Заслужаваш го.

Тя хвърли поглед към него и се усмихна.

— Благодаря.

— Имаме уговорка за вечеря — не си забравила, нали?

— Не — каза тя, все още усмихната. — Не съм и няма да забравя.

Ник се наведе и леко я целуна по устата.

— Добре — каза той. — Аз също.

Тръгна напред, а тя леко допря устата си с пръсти, сякаш за да задържи целувката му там, където и беше мястото. Вечеря с Ник Хоупуел — тъмен, тайнствен непознат. Може би със свещи и бутилка добро вино. После още целувки — истински целувки. Всичко това изглеждаше като в някои от приключенията на Арлекин, които понякога четеше. И какво от това? Бяха приятни разкази — пълни със сладки и безболезнени мечти. Не пречеше да помечтае малко, нали?

Разбира се, че не. Но защо й се струваше толкова невероятно мечтата й да се сбъдне?

Тя откопча и своя колан, прекоси прохода и сложи ръка върху челото на момичето. Трескавата пот, която беше усетила преди, беше изчезнала — сега кожата на Дина беше восъчно хладна.

„Мисля, че си отива“ — беше казал Руди малко преди да започнат бягството си към самолета. Сега думите му се върнаха и отекнаха в главата на Лоръл с горчива сигурност. Дина поемаше въздух на пресекулки, гърдите й едва се вдигаха и спускаха под ремъка, който здраво притискаше тампона от покривка към раната й.

Лоръл с безкрайна нежност отмахна косата от челото на момичето и помисли за онзи странен момент в ресторанта, когато Дина беше протегнала ръка и беше сграбчила крачола на Ник.

„Не го убивайте… той ни трябва.“

„Ти ли ни спаси, Дина? Ти ли стори нещо с господин Туми, нещо, което ни спаси? Ти ли го накара по някакъв начин да размени живота си срещу нашия?“

Помисли, че може би се беше случило нещо такова… и осъзна, че, ако беше вярно, това момиченце, сляпо и тежко ранено, беше направило съдбоносно решение в своята тъмнина.

Наведе се напред и целуна хладните, затворени клепачи на Дина.

— Дръж се — прошепна тя. — Моля те, дръж се Дина.

6

Бетани се обърна към Албърт, хвана двете му ръце своите и попита:

— Какво ще стане, ако горивото се развали?

Албърт я погледна сериозно и мило.

— Знаеш отговора, Бетани.

— Можеш да ме наричаш Бет, ако искаш.

— Добре.

Тя извади цигарите си, погледна към надписа „не пушете“ и отново ги прибра.

— Да — каза тя. — Знам. Разбиваме се. Край на историята. И знаеш ли какво?

Той поклати глава с лека усмивка.

— Ако не можем да намерим тази дупка отново, надявам се, че капитан Енгъл няма дори да се опита да приземи самолета. Надявам се да избере някоя хубава висока планина и да ни блъсне във върха й. Видя ли какво се случи с онзи луд човек? Не искам това да се случи с мен.

Тя потрепери и Албърт я прегърна с една ръка. Бетани го погледна съвсем искрено.

— Искаш ли да ме целунеш?

— Да — каза Албърт.

— Ами хайде тогава. Стига си чакал.

Албърт я послуша. Беше едва третият път, когато най-бързият евреин на запад от Мисисипи целуваше момиче, и беше чудесно. Можеше да си прекара цялото обратно пътуване с устни, прилепнали към устните на това момиче, без да се тревожи за нищо.

— Благодаря ти — каза тя и сложи глава върху рамото му. — Имах нужда от това.

— Е, ако отново почувстваш нужда, просто поискай — каза Албърт.

Тя погледна към него удивена.

— Имаш ли нужда да поискам, Албърт?

— Смятам, че не — провлечено каза Евреина.

7

Ник беше спрял по пътя си към кабината, за да говори с Боб Дженкинс — беше му дошла наум една изключително неприятна идея и той искаше да попита писателя за нея.

— Смяташ ли, че тук горе може да има някое от онези неща?

Боб помисли за момент.

— АКО се съди ПО това, което видяхме в Бангор, мисля, че не. Но е трудно да се каже, нали? В такива ОБСТОЯТЕЛСТВА всички облози са изгубени.

— Да. Прав си. Всички облози са изгубени — Ник спря за момент. — А какво става с твоето разкъсване на времето? Би ли оценил какви са ни шансовете да го намерим отново?

Боб Дженкинс бавно поклати глава.

Руди Уоруик заговори зад тях и стресна и двамата.

— Не ме попитахте, но аз все пак ще ви кажа мнението си. Оценявам ги на едно на хиляда.

Ник се замисли върху това. След миг лъчезарна усмивка озари лицето му.

— Съвсем нелоша вероятност — каза той. — Особено когато вземеш предвид каква е алтернативата.

8

След по-малко от четирийсет минути синьото небе, през което се движеше полет 29, започна да потъмнява. Бавно то премина през тъмносиньо, после стана тъмновиолетово. Както си седеше в кабината, наблюдаваше уредите и си мечтаеше за чаша кафе, Брайън се сети за една стара песен: „Когато виолетовият мрак премине… над заспалите градини…“

Тук нямаше градини, но той видя първите звезди, които светнаха на небесния свод като късчета лед. Имаше нещо сигурно и успокояващо в появата на старите съзвездия — едно по едно, на старите им места. Не знаеше как си бяха останали същите, когато толкова много неща бяха излезли от релсите, но се радваше, че е така.

— Става по-бързо, нали? — каза Ник зад него.

Брайън се завъртя на седалката си и го погледна.

— Да. Мисля, че след малко „дните“ и „нощите“ ще преминават толкова бързо, колкото щрака затворът на фотоапарат.

Ник въздъхна.

— А сега ние правим най-трудното от всичко. Чакаме да видим какво ще стане. И се молим по малко, нали така?

— Няма да ни заболи от това. — Брайън хвърли продължителен, преценяващ поглед към Ник Хоупуел. — Аз отивах в Бостън, защото бившата ми жена е загинала в един глупав пожар. Дина отиваше, защото куп доктори са и обещали нови очи. Боб отиваше на конгрес, Албърт — на музикално училище, Лоръл — на почивка. Ти защо отиваш в Бостън, Ник? Изповядай се. Настанал е часът.

Ник го изгледа замислено и дълго и после се засмя.

— Добре, защо не? — попита той, но Брайън не беше толкова глупав, за да повярва, че този въпрос е насочен към него. — Какво означава грифът „Свръх секретно“, когато току-що си видял група побъркани убийци, които намотават света като стара черга?

Той се засмя отново.

— Съединените щати не са монополисти на пазара за мръсни трикове и тайни операции — каза той на Брайън. — Ние, от Албион, сме забравили повече гнусни измами, отколкото вие — малките, някога сте знаели. Ние сме прескачали до Индия, Южна Африка, Китай и онази част от Палестина, която после стана на Израел. Този път сигурно сме участници в състезание по надпикаване с твърде силни противници, нали? Въпреки това ние — британците, твърдо вярваме в плаща и кинжала, а прословутото МИ 5 не се вижда, но е навсякъде. Прекарал съм осемнайсет години във въоръжените сили, Брайън, а последните пет от тях — в отдела за специални операции. За този период съм имал доста странни задачи — някои от тях невинни, други страшно отвратителни.

Навън вече беше пълен мрак и звездите блестяха като пайети върху официална дамска вечерна рокля.

— Бях в Лос Анджелис — всъщност на почивка, — когато ми се обадиха и ми казаха да отлетя за Бостън. Изключително кратко съобщение беше и след като четири дни бях прекарал с раница на гърба в планината Сан Габриел, бях смъртно уморен. Затова, когато Събитието на господин Дженкинс се случи, бях заспал дълбоко. В Бостън има един човек… или имаше… един известен политик. От онези, които дърпат конците зад кулисите. Този човек — за простота ще го нарека господин О’Баниън — е много богат и е запален поддръжник на Ирландската републиканска армия. Прехвърлил е милиони долари за дейност, които някои наричат Бостънски благотворителен фонд, и ръцете му са изцапани с доста кръв. Не само на британски войници, но и на деца в училищни дворове, жени в обществени перални, бебета, разкъсани на парчета в количките им. Той е идеалист от най-опасния вид: човек, който никога не се занимава сам с клането, човек, пред чиито очи никога не попада откъснат крак в някоя мръсна канавка — изобщо нищо, което може после да го принуди да промени начина си на действие.

— И ти трябваше да убиеш този О’Баниън?

— Само, ако ми се наложеше — каза хладнокръвно Ник. — Той е много богат, но това не е единственият проблем. Той е тотален политик и, знаеш ли, има и други пръсти, освен този, който използва, за да разбърква манджата в Ирландия. Той има много американски приятели и някои от приятелите му са и наши приятели… такава е природата на политиката — игра на заплитане и разплитане, играна от хора, повечето от които би трябвало да се затворят в стаи с гумени стени. Убийството на господин О’Баниън би било голям политически риск. Но той държи до себе си едно пиленце. Нея трябваше да убия.

— Като предупреждение — каза Брайън с нисък, омаян глас.

— Да — като предупреждение.

Почти цяла минута двамата седяха в кабината и се гледаха. Единственият звук беше сънливото жужене на реактивните мотори. Очите на Брайън бяха невярващи и някак много млади. Ник просто изглеждаше изтощен.

— Ако се измъкнем от това — каза накрая Брайън, — ако се върнем обратно, ще продължиш ли с изпълнението?

Ник поклати глава. Направи го бавно, но с голяма решителност.

— Смятам, че ми се случи това, което адвентистите наричат „прераждане на душите“, стари приятелю. Вече никакво среднощно прокрадване или специални поръчения за Никълъс, момчето на госпожа Хоупуел. Ако се измъкнем живи и здрави — предположение, което точно сега намирам за твърде несигурно, — мисля да се оттегля.

— И какво ще правиш?

Ник го погледна замислено за момент и после каза:

— Ами… предполагам, че мога да тръгна на уроци по летене.

Брайън избухна в смях. След миг към него се присъедини Никълъс, момчето на госпожа Хоупуел.

9

След трийсет и пет минути дневната светлина отново започна да прониква в главния салон на самолета. След още три минути стана нещо като ранна утрин; след петнайсет минути можеше да се нарече пладне.

Лоръл се огледа и видя, че незрящите очи на Дина бяха отворени.

И все пак, бяха ли те незрящи изцяло? В тях имаше нещо — нещо неуловимо, което я удивляваше. Тя усети как в нея пропълзява чувство на непознат трепет — чувство, което почти граничеше със страха.

Протегна ръка и нежно хвана една от ръцете на Дина.

— Не се опитвай да говориш — каза тя тихо — Ако си будна, не се опитвай да говориш, Дина — само слушай. Ние сме във въздуха. Връщаме се обратно и всичко ще бъде наред — обещавам ти.

Ръката на Дина се стегна около нейната и след миг Лоръл усети, че момиченцето я дърпа към себе си. Тя се наведе над завързаната носилка. Дина заговори с тъничък гласец, който се стори на Лоръл като точен умален модел на предишния й глас.

— Не се тревожи за мен, Лоръл. Аз получих… каквото исках.

— Дина, не трябва да…

Невиждащите черни очи се обърнаха към гласа на Лоръл. Лека усмивка се плъзна по окървавената уста.

— Аз видях — й каза този тъничък глас, чуплив като стъкло. — Видях през очите на господин Туми. Отначало, и после накрая. Накрая беше по-добре. В началото всичко му изглеждаше подло и отвратително. Накрая беше по-добре.

Лоръл я погледна с безпомощно учудване. Ръката на момичето пусна ръката й и се повдигна трепереща, за да докосне бузата й.

— Той не беше толкова лошо момче, знаеш ли? — Тя се закашля. От устата й бликнаха малки капки кръв.

— Моля те, Дина — каза Лоръл. Внезапно усети, че почти може да вижда през сляпото момиченце, и това я изпълни с чувство на вкаменяваща, хаотична паника. — Моля те, не се опитвай повече да говориш.

Дина се усмихна:

— Аз те видях — каза тя. — Ти си прекрасна, Лоръл, всичко беше прекрасно… дори и нещата, които бяха мъртви. Беше така чудесно да… знаеш ли… просто да виждаш.

Тя пое една от мъничките си глътки въздух, изпусна я и просто не пое следващата. Незрящите й очи сякаш гледаха далеч зад Лоръл Стивънсън.

— Моля те, дишай, Дина — каза Лоръл. Хвана ръцете на момичето и ги целуна — като че ли с целувки можеше да вдъхне живот на това, което вече не беше живо. Не беше честно Дина да умре, след като беше спасила всички — никой Бог не можеше да изисква такава жертва — нито дори за хора, които сами по някакъв начин бяха прекрачили извън времето. — Моля те, дишай, моля, моля, моля. Дишай!

Но Дина не дишаше. След много време Лоръл върна ръцете на момичето в скута му и се загледа втренчено в бледото му, спокойно лице. Зачака собствените й очи да се напълнят със сълзи, но сълзи нямаше. Все пак сърцето я болеше от силна мъка. А в мозъка й отекваше дълбок и яростен протест:

— Не е честно! Не е честно! Върни я, Господи! Върни я, проклет да си, върни я, просто я ВЪРНИ!

Но Бог не я върна. Реактивните мотори вибрираха равномерно, слънцето огряваше окървавения ръкав на красивата пътна рокля на Дина в ярък овал и Бог не я върна. Лоръл погледна към другата страна на салона и видя как Албърт и Бетани се целуват. Албърт докосваше една от гърдите на момичето през фланелката й — леко, нежно, почти религиозно. Те като че ли извършваха някакъв ритуал — символично представяне на живота и онази упорита, неуловима искра, която носи живот пред лицето на най-ужасните обрати и нелепите завои на съдбата. Лоръл отмести погледа си с надежда от тях към Дина… но Бог не я беше върнал.

Бог не я беше върнал.

Лоръл целуна неподвижната буза на детето и после вдигна ръка към лицето му. Пръстите й спряха само на два сантиметра от клепачите й.

„Видях през очите на господин Туми. Всичко беше прекрасно… дори и нещата, които бяха мъртви. Беше така чудесно да виждаш.“

— Да — каза Лоръл — Мога да понеса това.

И остави очите на Дина отворени.

10

Полет 29 на „Американ прайд“ летеше на запад през дни и нощи, преминаваше от светлина в мрак и пак от светлина в мрак, като че ли летеше през голям, лениво движещ се парад от дебели облаци. Всеки цикъл беше малко по-кратък от предишния.

След малко повече от три часа облаците под тях се свършиха — точно над същото място, откъдето бяха започнали при полета им на изток. Брайън можеше да се обзаложи, че фронтът не се е помръднал и с метър. Големите равнини лежаха под тях — огромна тиха пъстроцветна земя.

— Тук няма и следа от тях — каза Руди Уоруик. Нямаше нужда да уточнява за какво говори.

— Да — съгласи се Боб Дженкинс. — Изглежда, сме ги надбягали — или в пространството, или ВЪВ времето.

— Или и в двете — вметна Албърт.

Но не бяха. Когато самолетът прекоси Скалистите планини, отново започнаха да виждат долу черните линии — от тази височина тънки като конец. Движеха се нагоре и надолу по гладките каменни склонове и чертаеха не съвсем безсмислени фигури в сиво-синия килим от дървета. Ник застана до предната врата и се загледа през шпионката. Шпионката създаваше странен увеличаващ ефект и скоро той откри, че може да вижда, по-добре, отколкото би желал. Докато гледаше, две от черните линии се разделиха, понесоха се по един назъбен, заснежен връх, срещнаха се на отвъдната му страна, пресякоха я и се понесоха надолу по другия наклон в различни посоки. Зад тях целият връх на планината пропадна в себе си, като остави нещо, което изглеждаше като вулкан с огромен мъртъв кратер.

— Боже, Боже — промълви Ник и прекара трепереща ръка по челото си.

След като пресякоха западния склон в посока към Юта, мракът започна да се спуска отново. Залязващото слънце хвърляше оранжев блясък върху накъсания адски пейзаж, към който никой от тях не можеше да гледа дълго — един по един те последваха примера на Бетани и спуснаха сенниците на прозорците си. Ник се върна на мястото си с омекнали крака и притисна лице към хладната си, лепнеща длан. След няколко секунди се обърна към Лоръл и тя безмълвно го взе в обятията си.

Брайън беше принуден да гледа. На кабината нямаше сенници.

Под него и пред него Западно Колорадо и Източна Юта парче по парче пропадаха в ямата на вечността. Планини, котловини, плата и седловини една по една преставаха да съществуват след като кръстосващите ланголиери ги отрязваха от загниващата тъкан на това мъртво минало, отрязваха ги изцяло и ги запокитваха в мрачните, безкрайни заливи на вечността, на тази височина не се чуваше никакъв звук и това някак си беше най-ужасното от всичко. Земята под тях изчезваше безшумно като издухани прашинки.

После мракът падна за малко като акт на милосърдие и той се съсредоточи върху звездите. Втренчи се в тях с яростта на паниката — единствените останали истински неща в този ужасен свят: Орион — ловецът, Пегас — големият проблясващ среднощен кон, Касиопея — звездният стол.

11

Половин час по-късно слънцето изгря отново и Брайън почувства как разумът му дълбоко потрепери и се плъзна към ръба на собствената си бездна. Светът там долу беше изчезнал — окончателно и безвъзвратно изчезнал. Задълбочаващото се синьо небе беше като купол над този гигантски океан от най-дълбок, най-чист абанос.

Под самолета на полет 29 светът беше разкъсан.

Мисълта на Бетани беше минала и през ума на Брайън; той си помисли — ако тласъкът премине във вихър, ако лошото стане по-лошо, той можеше да насочи самолета надолу и да се разбие в планината, да свърши с всичко веднъж завинаги. Но вече нямаше и планини, в които да се разбие.

Нямаше земя, в която да се разбие.

„Какво ще стане с нас, ако не можем да намерим разкъсването отново? — запита се той. — Какво ще стане, ако ни се свърши горивото? Не се опитвайте да ми кажете, че ще се разбием, защото аз просто не вярвам — не може да се разбием в нищото. Мисля, че просто ще падаме… и падаме… и падаме. Колко дълго? И колко надалече? Докъде можеш да падаш в нищото?“

Не мисли за това.

Но как? Как може някой да се откаже да мисли за нищото?

Умишлено се зарови в изчисленията си. Работи върху тях, поглеждайки често към показанията на инерциалната навигационна система, докато светлината на небето отново започна да помръква. Между изгрева и залеза бяха изтекли около двайсет и осем минути.

Протегна се към копчето, с което се включваше радиоуредбата в салона, и я включи.

— Ник? Можеш ли да дойдеш отпред?

Ник се появи на вратата на кабината след по-малко от — трийсет секунди.

— Там отзад пуснали ли са си сенниците? — попита го Брайън още от прага.

— Можеш да не се съмняваш — каза Ник.

— Много умно от тяхна страна. Смятам да те помоля все още да не поглеждаш надолу, ако можеш. Ще поискам да погледнеш навън след няколко минути. Не е… много приятно.

— Вече го няма, нали?

— Да. Няма нищо.

— Малкото момиче също го няма. Дина. Лоръл беше с нея до края. Понася много добре. Харесваше момиченцето. Както и аз.

Брайън кимна. Не беше изненадан — раната на момичето беше от тези, които изискват незабавно лечение в интензивното отделение, а и тогава прогнозата несъмнено би била неясна — и все пак сърцето му се изпълни с мъка. Той също харесваше Дина и вярваше в това, в което вярваше и Лоръл — че момичето по някакъв начин повече от всички беше допринесло за това все още да бъдат живи. Беше направило нещо на господин Туми, беше го използвало по някакъв странен начин… и Брайън си представяше, че някъде вътре в себе си Туми не бе имал нищо против да бъде използван по такъв начин. Ще рече, ако смъртта й е била предзнаменование, то е било от най-лошите.

— Не можа да стигне до операцията — каза той.

— Да.

— А Лоръл добре ли е?

— Горе-долу.

— Ти я харесваш, нали?

— Да — каза Ник. — Имам приятели, които биха се изсмели, ако разберат, но аз наистина я харесвам. Малко е ревлива, но е смела.

Брайън кимна.

— Е, ако се върнем, пожелавам ви всичко най-хубаво.

— Благодаря. — Ник отново седна на мястото на втория пилот. — Мислех върху въпроса, който ми зададе преди. За това, какво ще направя, когато и ако излезем от тази каша… Предполагам, че може би все пак в края на краищата ще се заема с господин О’Баниън. Както го виждам, той не се различава толкова от вашия приятел Туми.

— Дина помоли да пощадим господин Туми — напомни Брайън. — Може би това е нещо, което трябва да се прибави в уравнението.

Ник кимна. Направи го, като че ли главата му беше станала твърде тежка за врата му.

— Може би е така.

— Слушай, Ник. Извиках те отпред, защото ако разкъсването на времето на Боб наистина съществува, ние трябва да се приближим до мястото, където сме преминали през него. Ние — ти и аз, ще се качим заедно в наблюдателницата. Ти вземаш десния борд и десния център; аз ще взема левия борд и левия център. Ако видиш нещо, което прилича на разкъсване на времето, свирни.

Ник впери в Брайън големите си, невинни очи.

— Ще търсим разкъсване на времето тип „еди-какво си“, или пък мислиш, че по-скоро ще бъде подобно на „еди-що си“, а, приятелю?

— Много смешно. — Брайън почувства как против волята му по устните му пробяга усмивка. — Нямам ни най-малка представа как ще изглежда и дори дали ще успеем да го видим изобщо. Ако не можем, ще стане голяма бъркотия — може да се е преместило встрани или да си е сменило височината. В сравнение с това намирането на игла в копа сено би било детска игра.

— А как сме с радарите?

Брайън посочи към цветния радарен монитор.

— Нищо, както виждаш. И няма какво да се чудиш. Ако пилотите преди мен бяха видели това проклето нещо на радара, никога не биха преминали през него.

— Да — никога — мрачно каза Ник.

— Все пак не е толкова сигурно. Може да са го видели твърде късно и да не са могли да го избегнат. Реактивните самолети се движат бързо и екипажите им не прекарват цялото време на полета в претърсване на небето за какво ли не. Не са принудени да го правят — за тази цел си има наземни диспечери. След първите трийсет — трийсет и пет минути полет главните външни задачи на екипажа са изпълнени. Птицата е в небето, излязла е от въздушното пространство на Лос Анджелис, сигналът против сблъскване е включен и бипва на всеки деветдесет секунди, за да покаже, че работи. Инерциалната навигационна система е напълно програмирана — това става дори преди самолетът да се отдели от земята — и казва на автопилота какво да нрави. Ако се съди по вида на кабината, първият и вторият пилот са били в почивка за кафе. Може би са седели тук, гледали са се, говорили са си за последния филм, който са гледали, или за това колко са похарчили в „Холивуд Парк“. Ако в момента, преди да стане Събитието, тук отпред е била и някоя от стюардесите, значи е имало поне още един чифт очи, но ние знаем, че не е имало. Когато това се е случило, пилотите са пиели кафето си с датски сладкиши, а стюардесите са се приготвяли за сервиране на напитки на пътниците.

— Изключително подробен сценарий — каза Ник. — Мен ли се опитваш да убедиш, или себе си?

— В момента бих се опитал да убедя когото и да било.

Ник се усмихна и отиде до десния прозорец. Очите му неволно се спуснаха надолу — към мястото, на което трябваше да бъде земята, и отначало усмивката му замръзна, след това изчезна от лицето му. Коленете му се подкосиха. Той опря ръка в стената, за да се успокои.

— По дяволите — каза Ник с немощен, потиснат глас.

— Не е много приятно, нали?

Ник погледна към Брайън. Очите му блуждаеха, лицето му бе пребледняло.

— Цял живот — каза той, — когато съм чувал, че хората говорят за голямото всеядно, съм си мислил за Австралия, но не е така. Това е голямото всеядно ей там долу.

Брайън отново провери инерциалната навигационна система и картите — направи го бързо. На една от картите беше означил малък червен кръг — тъкмо навлизаха във въздушното пространство, очертано от него.

— Можеш ли да направиш това, което искам от тебе? Ако не можеш, просто кажи. Гордостта е лукс, който не можем…

— Разбира се, че мога — промърмори Ник. Беше откъснал очи от огромната черна яма под самолета и вече оглеждаше небето.

— Ех, да знаех какво точно търся.

— Мисля, че ще го познаеш, когато го видиш — каза Брайън. И след миг добави: — Ако го видиш.

12

Боб Дженкинс седеше с ръце, скръстени на гърдите, като че ли му беше студено. На една част от него и беше студено, но това не беше физически студ. Мразът идваше от главата му. Нещо не беше в ред.

Не знаеше какво беше то, но нещо не беше в ред. Нещо не си беше на мястото… или беше загубено… или забравено. Или бяха направили грешка, или щяха да направят. Чувството го глождеше като някаква болка, чието място не можеше да се определи, за да се установи каква точно е тя. Това чувство на грешка почти изкристализираше в мисъл… и после побягваше отново като някакво малко не съвсем питомно животинче.

Нещо погрешно.

Или не на място. Или загубено. Или забравено.

Пред него Албърт и Бетани доволни се прегръщаха. Зад тях Руди Уоруик седеше със затворени очи, мърдаше с устни и стискаше в юмрук зърната на броеницата си. Оттатък пътеката Лоръл Стивънсън седеше до Дина, държеше едната й ръка и нежно я галеше.

Погрешно.

Боб вдигна сенника си, надникна навън и отново бързо го спусна. Видяното не можеше да събуди никаква рационална мисъл, а само да я премахне. Това, което се намираше под самолета, беше абсолютна лудост.

„Трябва да ги предупредя. Трябва. Те отиват напред според моята хипотеза, но ако хипотезата ми по някакъв начин се окаже погрешна — и опасна — аз трябва да ги предупредя.“

Да ги предупреди за какво?

Отново то почти просветна в съсредоточените му мисли, после избяга — стана просто сянка между сенките… но сянка със светещи подивели очи.

Той рязко откопча предпазния си колан и се изправи.

Албърт се огледа.

— Какво правите?

— Кливланд — каза Боб раздразнено и тръгна по пътеката към опашката на самолета, като все още се опитваше да открие причината, която беше включила този вътрешен алармен сигнал.

13

Брайън откъсна очи от небето — на което вече отново се показваха признаци на просветляване — за достатъчно дълго време, за да хвърли бързо поглед първо към показанията на инерциалната навигационна система и после към кръга върху картата си. Вече излизаха от него. Ако разкъсването на времето беше все още тук, скоро щяха да го видят. Ако не го видеха, смяташе сам да поеме управлението и да направи кръг за нов подход на малко по-различна височина и под малко по-различен ъгъл. Това щеше да се отрази зле на положението с горивото им, което вече беше намаляло, но доколкото и бездруго цялата работа беше вероятно безнадеждна, това нямаше голямо зна…

— Брайън? — Гласът на Ник беше неспокоен. — Брайън? Мисля, че виждам нещо.

14

Боб Дженкинс стигна до задната част на самолета, направи „кръгом“ и бавно тръгна обратно по пътеката, като минаваше покрай редиците празни седалки. Гледаше предметите върху седалките и по пода: чантички… очила… ръчни часовници… джобен часовник… две износени парчета метал с форма на полумесец, които вероятно бяха капачета на токове… зъбни пломби… венчални пръстени…

„Нещо не е наред.“

Сериозно? Наистина ли беше така, или всичко беше само резултат от работата на преуморения му мозък, който постоянно се връщаше неизвестно върху какво? От мисловния еквивалент на уморен мускул, който не може да спре да се свива.

„Престани“ — заповяда си той, но не успя да го направи.

„Ако има нещо наистина лошо, защо не можеш да го видиш? Нали каза на момчето, че си вадиш хляба с дедукцията? Нали си написал четирийсет криминални романа, поне дузина от тях наистина съвсем добри? Нали един известен критик нарече «Спящата мадона» шедьовър на логиката, когато…“

Боб Дженкинс замръзна на място, очите му се разшириха. Застинаха върху едно място отляво в предната част на салона. Там беше мъжът с черната брада — отново се беше унесъл и блажено хъркаше. Плахото животно в главата на Боб най-сетне страхливо запълзя към светлината. Само че не беше малко, както си беше мислил. Това беше грешката му. Понякога не можеш да видиш нещата, защото са твърде малки, а понякога не обръщаш внимание на други, защото са твърде големи, твърде очевидни.

„Спящата мадона“.

Спящият мъж.

Той отвори уста и се опита да изкрещи, но не излезе никакъв звук. Гърлото му беше блокирало. Ужас, голям колкото слон, беше затиснал гърдите му. Той пак се опита да изкрещи и успя да изтръгне само скърцане без дишане. Спяща мадона, спящ мъж.

„Те — оцелелите, всички бяха заспали.“

„Сега — с изключение на брадатия мъж, никой не беше заспал.“

Боб отвори уста още веднъж — опита се още веднъж да изкрещя и още веднъж не излезе нищо.

15

— Исусе Христе — прошепна Брайън.

Разкъсването на времето беше на деветдесет мили пред тях, от дясната страна на носа на „Боинг 767“, на не повече от седем или осем градуса встрани. И да се беше изместило, не беше много — Брайън предположи, че лекото отклонение беше резултат на дребна грешка в навигацията.

Беше ромбоидна дупка в действителността — но не черна дупка. Въртеше се, осветена в слаба розово-виолетова светлина — като северно сияние. Брайън виждаше звездите зад нея, но те също трептяха. Широка бяла лента от пара бавно се движеше навътре или навън от увисналата в небето форма. Приличаше на някакво странно, небесно шосе.

„Можем да се насочим право в него — помисли възбуден Брайън. — По-добро е от сигнала на навигационната система!“

— Стигнахме! — каза той, разсмя се идиотски и размаха стиснатите си юмруци във въздуха.

— Широко е поне две мили — прошепна Ник. — Боже, Брайън, колко други самолети са минали през него според теб?

— Не знам — каза Брайън, — но се обзалагам на каквото пожелаеш, че ние сме единственият, който е тръгнал да се връща обратно.

Той включи радиоуредбата.

— Дами и господа, открихме това, което търсехме. — В дрезгавия му глас прозвуча триумф и облекчение. — Не знам точно какво ще се случи после, нито как, нито защо, но пред нас има нещо, което прилича на извънредно голяма врата на капан в небето. Смятам да се насоча право в средата й. Заедно ще открием какво има от другата страна. Точно сега бих желал да затегнете предпазните колани и…

Точно тогава Боб Дженкинс с луда скорост се понесе по пътеката и закрещя с пълната сила на дробовете си:

— Не! Не! Ако направите това, всички ще умрем! Обърнете! Трябва да обърнете!

Брайън се завъртя на седалката си и размени озадачен поглед с Ник.

Ник разкопча предпазния си колан и стана.

— Това е Боб Дженкинс — каза той. — Нервите му не са издържали. Продължавай, Брайън. Аз ще се оправя с него.

— Добре — каза Брайън. — Просто не го пускай тук. Не ми се иска да ме сграбчи точно в момента, когато не трябва и да ни запрати в ръба на онова нещо.

Той изключи автопилота и сам пое управлението на „Боинг“-а. Когато зави към дългия, светещ отвор, подът леко се наклони надясно. Отворът сякаш се плъзна по небето, докато застана точно пред носа на самолета. Сега се чуваше звук, смесващ се с тътена на реактивните мотори — дълбок, вибриращ звук, като звук на гигантски дизел, работещ на празен ход. Когато се доближиха до реката от па̀ра (сега той видя, тя се втичаше в дупката, а не излизаше от нея), Брайън започна да долавя проблясъци на цветове зелен, син, виолетов, червен, бонбоненорозов.

„Първите истински цветове, които виждам в този свят“ — помисли си той.

Зад него Боб Дженкинс спринтира през салона на първа класа, продължи по тесния проход, който водеше към сервизното помещение… и попадна право в очакващите ръце на Ник.

— Кротко, приятелю — успокоя го Ник. — Сега всичко ще бъде наред.

— Не! — Боб се задърпа яростно, но Ник го държеше така леко, както човек може да задържи съпротивляващо се котенце. — Не, вие не разбирате! Той трябва да обърне! Трябва да обърне, преди да е станало твърде късно!

Ник отмести писателя от вратата на кабината и го избута обратно в първа класа.

— Сега ще седнем тук и ще се притегнем здраво, нали? — каза той със същия утешаващ, дружески глас. — Може да има малко подскачане.

За Брайън гласът на Ник беше само тих, неясен звук. След като влезе в широкия поток от па̀ра, който се вливаше в разкъсването на времето, той почувства как някаква голяма и необикновена силна ръка хваща самолета и усърдно го насочва напред. Улови се, че мисли за дехерметизацията при полета от Токио към Лос Анджелис и как бързо излиза въздухът от каквато и да е дупка в условията на високо налягане.

„Като че ли целият ТОЗИ свят — или онова, което, е останало от него — изтича през тази дупка“ — помисли си той и после странната и зловеща фраза от съня му се яви отново: „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“.

Сега разкъсването, лежеше неподвижно пред носа на самолета и бързо нарастваше.

„Влизаме — помисли той. — Бог да ни е на помощ, наистина влизаме.“

16

Боб продължи да се съпротивлява, докато Ник го прикрепи към една от седалките на първа класа с една ръка и се опита да стегне собствения си предпазен колан с другата. Боб беше дребен, слаб мъж, със сигурност не повече от шейсет и пет кила с мокри дрехи, но паниката му придаваше сили и това създаваше големи трудности.

— Наистина всичко ще е наред, приятелче — каза Ник. Най-накрая успя да закопчае колана на Боб. — Ние сме там, откъдето преминахме, нали?

— Когато преминахме, всички спяхме глупак такъв! — изпищя Боб в лицето му. — Не разбираш ли СПЯХМЕ! Трябва да го спреш!

Ник замръзна по средата на движението, с което затягаше колана си. Това, което казваше Боб — което се беше опитал да каже досега — изведнъж се изсипа върху него като цял самосвал с тухли.

— О, Боже — прошепна той. — Мили Боже, как сме я мислили…

Скочи от мястото си и се втурна в кабината.

— Брайън, спри… Обръщай обратно! Обръщай обратно!

17

Брайън беше вперил почти хипнотизиран поглед в разкъсването. Нямаше въздушни течения, но чувството за огромна сила, за въздух, който влиза през дупката като бурна река, се усили. Той погледна към уредите си и видя, че скоростта на самолета бързо се покачва. Тогава Ник завика и след миг застана зад него, хвана го за раменете и се загледа в разкъсването, което растеше пред носа на самолета. Усилващите се цветове играеха върху страните и челото му — приличаше на човек, който гледа през прозорец от матово стъкло в слънчев ден. Равномерният дрънчащ звук се беше превърнал в гръмотевичен тътен.

— Обръщай, Брайън, трябва да обърнеш!

Имаше ли Ник причина да го каже, или паниката на Боб беше заразна? Нямаше време да взема решение на никаква разумна база — имаше само частица от секундата да се посъветва с тихия глас на инстинкта.

Брайън Енгъл сграбчи кормилото и го натисна силно напред към таблото.

18

Силен удар отхвърли Ник през кабината и ръката му се счупи с неприятен трясък. В главния салон багажът, който беше изпопадал от горните отделения, когато Брайън се беше понесъл по пистата в Бангор, се разхвърча отново — удряше се в извитите стени и падаше с ужасен трясък. Мъжът с черната брада изхвърча от мястото си като кукла и има̀ време само да издаде кратък писък, преди главата му да се блъсне в страничната облегалка на една от седалките и той да падне на пътеката в оплетено кълбо от крайници. Бетани изпищя и Албърт я притисна здраво към себе си. Два реда по-напред Руди Уоруик затвори по-силно очи, стисна по-здраво броеницата си и започна да се моли по-бързо, докато седалката подскачаше под него.

Сега имаше въздушна буря — полет 29 се превърна в сърф с крила, който се тресеше, извиваше и блъскаше в неспокойния въздух. Ръцете на Брайън за момент изпуснаха кормилото и после го сграбчиха отново. В същото време той отвори клапите за спиране докрай и турбореактивните двигатели на самолета отговориха с дълбоко ръмжене, със сила, каквато рядко се беше чувала извън хангарите за диагностика на авиокомпанията. Въздушната буря се усили; самолетът се люшкаше жестоко нагоре-надолу, а отнякъде се донесе ужасно скърцане на пренапрегнат метал.

В първа класа Боб Дженкинс се вкопчи в страничните облегалки на седалката си с мълчалива благодарност, че англичанинът беше успял да закопчае колана му. Почувства се като привързан към подскачащата реактивна пръчка „пого“ на някой луд. Самолетът направи нов силен скок, наклони се почти до вертикално положение към лявото крило. Изкуствените зъби на Боб изскочиха от устата му.

„Влизаме ли вътре? Мили Боже, влизаме ли?“

Не знаеше. Знаеше само, че светът е един блъскащ, скачащ кошмар… но той все още беше в него.

Поне засега все още беше в него.

19

Въздушната буря продължаваше да се усилва, докато Брайън прекара „Боинг“-а през широката река от па̀ра, която се втичаше в разкъсването. Дупката продължаваше и продължаваше да расте пред носа на самолета, дори когато се разминаха на косъм… но не му се мислеше за това.

Той продължи завоя, но под по-малко остър ъгъл.

— Ник! — извика той, без да се обръща. — Ник, добре ли си?

Ник бавно се изправи, придържаше дясната си ръка към корема с помощта на лявата. Лицето му беше съвсем бяло, а зъбите му — стиснати от болка. От ноздрите му течаха малки струйки кръв.

— Бил съм и по-добре, приятелю. Мисля, че си счупих ръката. Макар и на бедното старо момче да не му е за пръв път. Разминахме се, нали?

— Разминахме се — съгласи се Брайън. Продължаваше да връща самолета назад в голям, плавен кръг. — А след минута ти ще ми кажеш защо се разминахме, след като изминахме целия този дълъг път, за да го намерим. И внимавай какво ще кажеш — със или без счупена ръка.

Той посегна към ключа на радиоуредбата.

20

Когато Брайън заговори, Лоръл отвори очи и откри, че главата на Дина е в скута й. Тя нежно погали косата й и я нагласи отново върху носилката.

— Говори капитан Енгъл. Съжалявам за станалото. Беше доста страшно, но сега сме наред. Таблото ми свети зелено. Нека повторя, че намерихме това, което търсехме, но…

Изведнъж изключи.

Останалите чакаха. Бетани Симс хлипаше на гърдите на Албърт. Зад него Руди все още си казваше молитвата.

21

Брайън прекъсна предаването, защото усети, че зад него стои Боб Дженкинс. Писателят се тресеше, върху панталоните му имаше мокро петно, устата му беше някак странно хлътнала… но изглеждаше, че се владееше. Ник тежко седна в креслото на втория пилот и потръпна от болка. Все още придържаше ръката си. Тя беше започнала да се подува.

— Защо, по дяволите, беше всичко това? — сърдито попита Брайън. — Малко по-силна буря и каруцата щеше да се разбие на десет хиляди парчета.

— Може ли да говоря по това нещо? — попита Боб и посочи към ключа с надпис „РАДИОУРЕДБА“.

— Да, но…

— Тогава нека го направя.

Брайън започна да протестира, но после размисли. Щракна ключа.

— Започвайте, включено е. — После повтори: — И внимавайте.

— Слушайте ме, всички! — извика Боб.

Отзад се чу пронизително свирене от микрофонния ефект.

— Просто говорете нормално — каза Брайън. — Ще им спукате тъпанчетата.

Боб направи видимо усилие да се концентрира, после заговори по-тихо.

— Трябваше да се обърнем обратно и го направихме. Капитанът ми обясни, че едва сме успели! Бяхме изключителни късметлии… и също изключително глупави. Забравихме най-елементарното нещо, виждате ли, въпреки не ни беше под носа през цялото време. Когато сме преминали през разкъсването на времето първия път, всички на самолета, които са били будни, са изчезнали.

Брайън подскочи на мястото си. Почувства се, сякаш някой го беше полял със студена вода. Пред носа на „Боинг 767“ на около трийсет мили в небето отново се беше появила слабо светещата ромбоидна форма, подобна на някакъв гигантски полускъпоценен камък. Сякаш му се надсмиваше.

— Ние всички сме будни — каза Боб. (В главния салон Албърт погледна към мъжа с черната брада, който лежеше неподвижно на пътеката, и си помисли: „С едно изключение.“) — Логиката подсказва, че ако се опитаме да преминем по същия начин, ще изчезнем. — Той се замисли за миг и довърши: — Това е всичко.

Брайън автоматично изключи канала на радиоуредбата. Зад него Ник се разсмя с болезнен, недоверчив смях.

— Това е всичко? Това, по дяволите, е всичко… Какво да направим?

Брайън го погледна и не отговори. Не отговори и Боб Дженкинс.

22

Бетани вдигна глава и погледна напрегнатото, объркано лице на Албърт.

— Трябва да заспим? Как да направим това? През целия ми живот никога не ми се е спяло по-малко!

— Не знам. — Той с надежда погледна през прохода към Лоръл. Тя вече клатеше глава. Желаеше да може да заспи — просто да заспи и да накара целия този кошмар да отмине — но подобно на Бетани никога в целия й живот това не беше й изглеждало по-невъзможно.

23

Боб направи крачка, напред и се загледа в нямо вцепенение през прозореца на кабината. След един дълъг миг каза с тих, разтревожен глас:

— Значи така изглеждало това.

В главата на Брайън изскочи един ред от някаква рок песничка: „Можеш да гледаш, но не пипай.“ Той погледна към светлинните индикатори за горивото. Видяното никак не го успокои и той безпомощно вдигна очи към Ник. Както и останалите, той не се беше чувствал толкова буден никога през живота си.

— Не знам какво ще правим сега — каза той, — но ако ще се опитваме да влезем през тази дупка, то трябва да е скоро. Горивото, което имаме, ще ни стигне още за час, може би малко повече. После край. Някакви идеи?

Ник наведе глава, все още придържайки подутата си ръка. След една-две секунди вдигна очи.

— Да — каза той. — Всъщност аз имам. Хората, които летят рядко, слагат предписаните им лекарства в ръчния си багаж — за да са им подръка, в случай че багажът им се окаже на другия край на света и трябват дни, за да си го получат обратно. Ако поровим в ръчните чанти, със сигурност ще намерим големи количества успокояващи. Дори не трябва да изваждаме чантите от багажника — ако се съди по одевешните трясъци, повечето от тях вече са на пода… Какво? Какво му става?

Имаше предвид Боб Дженкинс, който беше започнал да клати глава веднага, щом от устата на Ник изскочи фразата „предписаните им лекарства“.

— Знаеш ли нещо за успокояващи, предписани по рецепта? — попита той Ник.

— Малко — каза Ник несигурно. — Знам малко.

— Е, аз знам много — каза сухо Боб. — Изследвал съм ги подробно — от „Олнайт“ до „Занакс“. Убийствата чрез сънотворна доза винаги са ми били любима област, нали разбирате. Дори ако се случи да намериш някое от по-мощните лекарства в първата чанта, която провериш — което само по себе си не е вероятно, не би могъл да предпишеш безопасна доза, която да подейства достатъчно бързо.

— Защо не, по дяволите?

— Защото ще бъдат необходими поне четирийсет минути, за да може това нещо да подейства… а аз силно се съмнявам, че то ще подейства на всекиго. Естествената реакция на напрегнатия мозък към такова лекарство е да се съпротивлява — да се опита да го отхвърли. Няма абсолютно никакъв начин да се преодолее такава реакция, Ник… със същия успех можеш да издадеш закон за ударите на сърцето си. Ако допуснем, че намериш достатъчно лекарства, единственото, което можеш да направиш, е да раздадеш смъртоносни свръхдози и да превърнеш този самолет в Джонстаун. И тогава може би ще преминем, но ще бъдем мъртви.

— Четирийсет минути — каза Ник. — Господи. Сигурен ли си? Абсолютно сигурен ли си?

— Да — каза Боб неотстъпчиво.

Брайън погледна към светещата ромбоидна форма в небето. Беше насочил самолета по кръгов маршрут и разкъсването след малко щеше да изчезне отново. Скоро след това щеше да се върне… но те нямаше да са по-близо до него.

— Не мога да повярвам — каза тежко Ник. — Да ни се случи всичко, което преживяхме… да излетим успешно и да изминем целия този път… накрая да намерим това проклето нещо… и да открием, че не можем да преминем през него обратно в нашето време, защото не можем да заспим?

— Във всички случаи нямаме четирийсет минути — тихо каза Брайън, — ако чакаме толкова, този самолет ще се разбие на шейсет мили на изток от летището.

— Сигурно има и други писти?

— Има, но нито една от тях не е достатъчно голяма, за да поеме този самолет.

— Ако преминем и после отново се върнем на изток?

— Вегас. Но Вегас ще бъде извън обхвата ни след… — Брайън погледна уредите си — след по-малко от осем минути. Мисля, че трябва да стигнем до ЛАКС. За да стигна дотам, ще ми трябват поне трийсет и пет минути. Това е при съвсем точно пресмятане, при условие, че пътят ни дотам бъде съвсем чист и не се отклоняваме никак. Това ни дава… — той отново погледна към хронометъра, — най-много двайсет минути да измислим нещо и да преминем през дупката.

Боб замислено гледаше към Ник.

— А ти какво ще кажеш? — попита той.

— Какво да кажа?

— Мисля, че ти си войник… но не мисля, че си обикновен войник. Може би си от специалните служби?

Лицето на Ник се изпъна.

— И какво, ако съм нещо подобно, приятелю?

— Може би ти би могъл да ни приспиш — каза Боб. — В специалните служби не ви ли учат на такива трикове?

В съзнанието на Брайън проблесна първото спречкване на Ник и Крейг Туми. „Гледали ли сте някога «звездна писта»? — беше попитал той Крейг. — Чудесна американска програма… и ако веднага не си затворите плювалника, идиот такъв, с удоволствие ще ви демонстрирам известната хватка за приспиване «вулкан» — на господин Спок.“

— Какво ще кажеш, Ник? — каза тихо той. — Ако някога изобщо имаме нужда от известната хватка за приспиване „вулкан“ то това е сега.

Ник погледна недоверчиво от Боб към Брайън и после отново към Боб.

— Господа, не ме карайте да се смея — ръката ме заболява още повече.

— Какво значи това? — попита Боб.

— Аз сбърках за успокояващите, нали? Е, нека ви кажа и на двамата, че вие сте сбъркали за мен. Аз не съм Джеймс Бонд. В истинския свят никога не е имало Джеймс Бонд. Предполагам, че бих могъл да те убия със саблен удар във врата, Боб, но по-вероятно е само да те парализирам за цял живот. А като прибавим и това… — Ник повдигна бързо подуващата се дясна ръка с леко потреперване — моята обучена длан случайно е прикрепена към току-що счупената ми отново ръка. Може би бих могъл да се защитавам с лявата ръка срещу необучен противник — но това нещо, за което говорите… Не. Няма начин.

— Вие всички забравяте най-важното от всичко — каза един нов глас.

Те се обърнаха. Лоръл Стивънсън — бледа и измъчена — стоеше на вратата на кабината. Беше свила ръце, като че ли й беше студено, и стискаше лактите си.

— Ако всички заспим или Ник ни нокаутира, то кой ще кара самолета? — попита тя. — Кой ще го закара в Лос Анджелис?

Тримата мъже я зяпнаха безмълвно. Зад тях, без да го забелязват, големият полускъпоценен камък, който беше разкъсването на времето, се появи отново.

— Колко сме загубени — каза тихо Ник. — Знаете ли това? Абсолютно тъпи и загубени. — Той се засмя, после се намръщи — беше раздвижил счупената си ръка.

— А може би не — каза Албърт. Той и Бетани се появиха зад Лоръл. Албърт беше прегърнал момичето през кръста. Косата му беше залепнала за челото на потни къдри, но тъмните му очи бяха ясни и решителни. Те бяха насочени към Брайън. — Мисля, че вие можете да ни приспите — каза той, — и мисля, че вие можете да ни приземите.

— За какво говориш? — рязко попита Брайън.

— Говоря за налягането — отговори Албърт.

24

Тогава Брайън отново видя съня си, представи си го с такава ужасна сила, като че ли го изживяваше: Ан, с ръка, залепнала върху пукнатината в тялото на самолета, пукнатината, над която в червено бяха написани думите „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“.

Налягане.

„Виждаш ли, мили? За всичко съм се погрижила.“

— Какво значи това, Брайън — попита Ник. — Виждам, че той е измислил нещо — познавам по лицето ти. Какво е то?

Брайън не му обърна внимание. Изгледа продължително седемнайсетгодишния студент по музика, който може би току-що беше измислил начин да се измъкнат от безизходицата.

— И какво ще стане след това? Какво ще стане, след като преминем? Как ще се събудя, за да мога да приземя самолета?

— Няма ли някой да благоволи да ни обясни това? — помоли Лоръл. Беше отишла до Ник, който я прегърна през кръста със здравата си ръка.

— Албърт предлага да използвам това — Брайън потупа един реостат върху таблото за управление, реостат с надпис „НАЛЯГАНЕ В САЛОНА“ — за да изпратя всички в безсъзнание.

— Можеш ли да го направиш, приятелю? Можеш ли наистина да го направиш?

— Да — каза Брайън. — Познавам пилоти — пилоти на чартърни полети — които са го правили, когато пътниците били много пияни, започвали да буйстват и създавали опасност или за себе си, или за екипажа. Да изпратиш в безсъзнание пияница, като намалиш налягането на въздуха, не е трудно. За да изпаднат в безсъзнание всички, трябва да понижа налягането малко повече — да кажем, до половината на налягането на морското равнище. Това е като да се издигнеш на височина над 3000 метра без кислородна маска. Бум! И припадаш.

— Ако наистина може да се прави, защо не са го използвали при терористи? — попита Боб.

— Защото има кислородни маски, нали? — попита Албърт.

— Да — каза Брайън. — Екипажът ги демонстрира в началото на всеки редовен самолетен полет — поставете златната чашка върху устата и носа си и дишайте нормално, нали? Те падат автоматично, когато налягането в салона падне под определена стойност. Ако някой пилот, взет за заложник, се опита да обезвреди терориста, като понижи налягането всичко, което трябва да направи терористът, е да хване една маска, да си я сложи и да започне да стреля. При по-малките самолети, като например „Лиър“, това не е така. Ако налягането в кабината падне, пътникът трябва сам да отвори горното отделение.

Ник погледна към хронометъра. Оставаха им само четиринайсет минути.

— Мисля, че е по-добре да спрем да приказваме и просто да го направим — каза той. — Времето, е много малко.

— Не още — каза Брайън и отново погледна към Албърт. — Мога отново да се насоча към разкъсването и преди влизането в него да започна да намалявам налягането. Мога доста точно да управлявам налягането в салона и съм съвсем сигурен, че можем преди преминаването всички да сме в безсъзнание. Но остава въпросът на Лоръл: Кой ще управлява самолета, ако всички сме нокаутирани?

Албърт отвори уста; затвори я отново и поклати глава.

Тогава заговори Боб Дженкинс. Гласът му беше сух и беззвучен — глас на съдия, който произнася присъдата на обречен.

— Мисля, че само ти — можеш да ни закараш вкъщи, Брайън. Но за да направиш това, някой друг ще трябва да умре.

— Обясни — каза рязко Ник.

Боб го направи. Не отне много време. Когато свърши, Руди Уоруик се беше присъединил към групата и стоеше на вратата на кабината.

— Ще стане ли, Брайън? — попита Ник.

— Да — каза безизразно Брайън. — Няма причина да не стане. — Той отново погледна към хронометъра. Оставаха единайсет минути. Единайсет минути, за да преминат от другата страна на разкъсването. Почти толкова време беше необходимо да се насочи самолетът, да се програмира автопилотът и да се придвижат към подхода от четирийсет мили. — Но кой ще го направи? Всички останали ще теглят сламки или какво?

— Няма нужда — каза Ник. Говореше спокойно, почти небрежно. — Аз ще го направя.

— Не! — каза Лоръл. Очите й бяха много разширени и много тъмни. — Защо ти? Защо трябва да си ти?

— Млъкни! — изсъска Бетани. — Щом иска, остави го!

Албърт погледна нещастно към Бетани, Лоръл и после отново към Ник. Един глас — немного силен — му прошепна, че той трябваше да бъде доброволецът, че това е работа за такъв ветеран от Аламо, какъвто е Евреина от Аризона. Но по-голямата част от него знаеше само, че той много обича живота… и не иска той да свършва. Така че Албърт отвори уста и после я затвори, без да каже нищо.

— Защо ти? — попита отново Лоръл. — Защо не трябва да теглим сламки? Защо не Боб? Или Руди? Защо не аз?

Ник взе ръката й.

— Ела с мен за малко — каза той.

— Ник, няма много време — каза Брайън. Опитваше се да запази спокойствие, но усещаше как от него струи отчаяние — може би дори паника.

— Знам. Ти започвай да подготвяш твоята част.

Ник дръпна Лоръл към вратата.

25

Отначало Лоръл се запъна, после тръгна с него. Ник спря в малката кухненска ниша и се обърна към нея. В мига, когато лицето му беше на по-малко от десет сантиметра от нейното, тя разбра мрачната истина — той беше мъжът, когото се беше надявала да намери в Бостън, и да е в самолета през цялото време. В това откритие нямаше нищо романтично — то беше ужасно.

— Ние с теб можехме да направим нещо — каза той. — Прав ли съм, как мислиш? Ако е така, кажи го няма време за танци. Абсолютно никакво.

— Да — каза тя. Гласът й беше сух, треперещ. — Мисля, че е така.

— Но ние не знаем. Не можем да знаем. Всичко се свежда до времето, нали? Времето… и съня… и неизвестността. Но трябва да съм аз, Лоръл. Опитах се да направя някаква, разумна равносметка — отдавна съм на червено. Сега имам шанс да оправя нещата и смятам да го използвам.

— Не разбирам какво имаш предвид?

— Ти не — но аз разбирам. — Той говореше бързо, почти изстрелваше думите си. Протегна ръка, хвана я за раменете и я притегли още по-близо до себе си. — Ти беше тръгнала към някакво приключение, нали, Лоръл?

— Не знам за какво…

Той я разтресе кратко.

— Казах ти — няма време за танци! Беше ли тръгнала към някакво приключение?

— Аз… да.

— Ник! — извика Брайън от кабината.

Ник бързо погледна натам.

— Идвам! — извика той и после отново погледна Лоръл. — Аз ще те изпратя към друго приключение. Искам да кажа, ако излезеш от това и ако се съгласиш да отидеш.

Тя просто го гледаше, устните й трепереха. Не знаеше какво да каже. Умът й се мяташе безпомощно. Той беше хванал ръката й много здраво, но тя не съзнаваше това — чак после щеше да види синините, останали от пръстите му. В този момент много по-силно беше привличането на очите му.

— Слушай. Слушай внимателно. — Той направи пауза и после заговори с някаква особена настойчивост: — Смятах да се откажа. Бях решил.

— Да се откажеш от какво? — попита тя с тих треперещ глас.

Ник нетърпеливо поклати глава.

— Няма значение. Това, което има значение, е дали ми вярваш. Вярваш ли ми?

— Да — каза тя. — Не знам за какво говориш, но вярвам, че смяташ така.

— Ник! — предупреди Брайън от кабината. — Насочваме се към него!

Той отново хвърли поглед към кабината, очите му бяха присвити, блестяха.

— Идвам веднага! — извика той. Когато я погледна отново, Лоръл си помисли, че никога през живота си не е била обект на такова яростно внимание. — Баща ми живее в село Флътинг, южно от Лондон — каза той. — Попитай за него във всеки магазин по главната улица. Господин Хоупуел. По-старите хора все още го наричат „шефа“. Иди при него и му кажи, че съм решил да се откажа. Ще трябва да бъдеш настойчива — когато чуе името ми, може да плюе и да ме прокълне. Можеш ли да бъдеш настойчива?

— Да.

Той кимна и тъжно се усмихна.

— Добре. Повтори това, което ти казах, и му кажи, че ми вярваш. Кажи му, че съм направил всичко възможно да изкупя деня зад църквата в Белфаст.

— В Белфаст.

— Точно така. И ако не можеш да го накараш да слуша, кажи му, че трябва да слуша. Заради маргаритките. Онзи път, когато донесох маргаритките. Можеш ли да запомниш?

— Заради онзи път, когато си му донесъл маргаритки.

Ник сякаш всеки миг щеше да се засмее — но тя никога не бе виждала лице, пълно с толкова тъга и горчивина.

— Не — не на него, но това е достатъчно. Ще го сториш ли?

— Да… но…

— Добре, Лоръл. Благодаря ти. — Той притегли лицето й към своето и я целуна. Устата му беше студена и в дъха му тя усети страх.

След миг вече го нямаше.

26

— И ще почувстваме нещо като… такова, задавяне? — попита Бетани. — Задушаване?

— Не — каза Брайън. Беше станал да види дали Ник идва. Сега, след като той отново се появи, се отпусна на мястото си. — Ще се почувствате малко замаяни… с размътена глава… и после — нищо. Докато всички се събудим.

— Правилно! — каза весело Ник. — А кой знае? Може би аз още ще съм тук. Знаете, че черните гологани не се губят.

— Всичко е възможно, ако ме питаш — каза Брайън и увеличи леко скоростта. Разкъсването беше точно, срещу тях. — Седнете всички. Ник — ти точно тук до мен. Ще ви покажа какво да направите… и кога да го направите.

— Една секунда, моля — каза Лоръл. Беше си възвърнала малко цвета и самочувствието. Изправи се и целуна Ник.

— Благодаря — с мъка каза Ник.

— Ти се отказваш. Решил си. А ако не желае да слуша, ще му напомня за деня, когато си донесъл маргаритките.

Той се ухили.

— С точност до буква, любов моя. С точност до буква. — Той я прегърна с лявата си ръка и я целуна отново — дълго и силно. Когато я пусна, на устата му имаше нежна, замислена усмивка. — Тази ще си я спомням — каза той. — Достатъчно добре.

27

Три минути по-късно Брайън включи радиоуредбата.

— Започвам да намалявам налягането. Всеки да провери колана си.

Всички го направиха. Албърт напрегнато зачака за някакъв звук — може би свистене от излизащ въздух — но се чуваше само боботенето на реактивните мотори. Почувства се по-буден от всякога.

— Албърт — каза Бетани с тих уплашен глас, — ще ме прегърнеш ли, моля?

— Да — каза Албърт, — ако и ти ме прегърнеш.

Зад тях Руди пак се молеше. Лоръл Стивънсън стискаше здраво страничните облегалки на седалката си. Все още усещаше устните на Ник Хоупуел върху устата си. Повдигна глава, чакаше да паднат маските… и след деветдесет секунди те паднаха.

„Запомни за деня в Белфаст — помисли си тя, — зад църквата. Акт на изкупление каза той, акт…“

В средата на мисълта мозъкът й се унесе.

28

— Знаеш ли… какво да правиш? — попита отново Брайън. Говореше унесен. Пред тях разкъсването на времето отново растеше. Сега то беше осветено от зора и нов фантастичен букет от цветове се извиваха към странните му дълбини.

— Знам — каза Ник. Стоеше до Брайън, и думите му бяха приглушени от кислородната маска, която носеше. Очите му над гумения уплътнител бяха спокойни и ясни. — Никакъв страх, Брайън. Всичко е напълно сигурно. Приятни сънища.

Брайън отпадаше. Почувства как се унася… и все пак беше буден, загледан в огромната пукнатина в тъканта на действителността. Тя сякаш нарастваше срещу прозорците на кабината и се приближаваше към самолета.

„Толкова е красиво — помисли си той. — Господи, толкова е красиво!“

Почувства как някаква невидима ръка отново хваща самолета и го дърпа напред. Този път нямаше връщане.

— Ник — каза той. Говореше с огромно усилие, сякаш устата му се намираше на стотици мили от мозъка му. Протегна ръка нагоре. Ръката му също беше безкрайно далеч.

— Заспивай — каза Ник и хвана ръката му. — Не се съпротивлявай, освен ако не искаш да отидеш с мен, остани още малко.

— Исках само да кажа… Благодаря.

Ник се усмихна и стисна ръката му.

— Няма защо, приятелю. Беше забележителен полет. Дори и без киното и безплатните мимози.

Брайън отново погледна към разкъсването. В него сега течеше река от великолепни цветове. Те се завъртаха в спирала… смесваха се… и сякаш се подреждаха в думи пред слисаните му, учудени очи:

САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ

— Това не е ли… какво сме ние? — попита той с любопитство и гласът му прозвуча като от някаква далечна вселена.

29

Сега Ник беше сам — единственият буден на полет 29. Навремето беше застрелял три момчета зад една църква в Белфаст — три момчета, които бяха хвърляли картофи, боядисани в тъмносиво, за да приличат на гранати. Защо го бяха направили? Беше ли това някакво лудо предизвикателство? Така и не разбра никога.

Не го беше страх, но го изпълваше някаква силна самота. Чувството не беше негово. Това не беше първата стража, на която стоеше сам.

Разкъсването се приближаваше. Ник спусна ръка към реостата, с който се управляваше налягането в салона.

„Прекрасно е! — помисли си той. — Как няма де прекрасно. Това е мястото, където започва животът — може би целият живот. Където се формира отново всяка секунда от всеки ден. От тази точка не се допускат никакви ланголиери.“

Ник погледна надолу и без изненада видя, че отпуснатата фигура на Брайън е безкрайно разноцветна, че се променя непрекъснато като някакъв ярък калейдоскоп. Брайън се беше превърнал в неправдоподобен призрак.

Не се изненада и от факта, че собствените му ръце бяха безцветни като глина.

„Не, Брайън, а аз съм призрак.“

Разкъсването светеше пред него.

Сега воят на моторите беше изцяло погълнат от един нов звук — „Боинг“-ът сякаш се носеше през изпитателен тунел, пълен с перушина. Внезапно точно пред носа на самолета като неземен фойерверк блесна огромна нова звезда, в нея Ник Хоупуел видя цветове, които никой човек не си беше представял. Тя не само запълни разкъсването на времето, тя запълни и ума му, нервите му, мускулите му, дори и костите му с гигантски, лумнал пламък.

— О, ГОСПОДИ, КОЛКО Е ПРЕКРАСНО! — извика той и когато полет 29 се потопи в разкъсването той върна докрай реостата за налягането в салона.

Частица от секундата по-късно пломбите от зъбите му изтракаха на пода на кабината. Чу се леко тупкане, когато тефлоновият диск, който беше в коляното му — спомен от един конфликт, немного по-достоен от този в Северна Ирландия, падна до тях. И това беше всичко.

Ник Хоупуел беше престанал да съществува.

30

Първото, което осъзна Брайън, беше, че ризата му е мокра и че главоболието му се е върнало.

Бавно се изправи в седалката си, потръпвайки от силната болка в главата, и се опита да си спомни кой е той, къде е и защо чувства толкова огромна и неотложна нужда бързо да се събуди. Какво толкова важно беше правил?

„Изтичането — прошепна умът му. — Има изтичане на въздух в главния салон и ако не се стабилизира, ще стане голяма непри…“

Не, не беше вярно. Изтичането беше стабилизирано — или по някакъв мистериозен начин се беше стабилизирало само̀ — и той беше приземил полет 7 успешно в ЛАКС. После дойде мъжът в зелената униформа и…

„Погребението на Ан! Боже, проспал съм го!“

Очите му се отвориха, но той не беше нито в мотелска стая, нито в резервната спалня и къщата на брата на Ан в Ривиър. Просто гледаше през прозореца на кабината към небе, обсипано със звезди.

Изведнъж отново си спомни… за всичко. Изправи се рязко — прекалено бързо. Главата му. Болезнено запротестира. От носа му потече кръв и той видя, че предницата на ризата му е червена. — Имало е изтичане, все пак. От него.

„Разбира се — помисли си той. — Това е често при понижаване на налягането. Трябваше да предупредя пътниците… Между другото колко пътници са ми останали?“

Не можеше да си спомни. Главата му беше пълна с мъгла.

Погледна към индикаторите за горивото, видя, че положението им бързо приближава до критичната точка, после провери навигационната система. Намираха се точно там, където трябваше да се намират — слизаха бързо към Лос Анджелис, и всеки момент можеха да навлязат във въздушното пространство на някой друг — и не дай си Боже другият да е там.

Някой друг беше в неговото въздушно пространство точно преди да припадне… кой?

Замисли се и се сети. Ник, разбира се. Ник Хоупуел. Ник го нямаше. Значи не е бил чак такъв черен гологан. Но би трябвало да е свършил работата си, иначе Брайън нямаше да е буден сега.

Той бързо се обърна към радиото.

— Диспечерска служба на ЛАКС, тук е „Американ прайд“, полет… — Брайън Спря. Кой полет бяха? Не можеше да си спомни. Пречеше му мъглата.

— Не бяхме ли двайсет и девет? — каза зад него слисан, неспокоен глас.

— Благодаря, Лоръл — Брайън не се обърна. — Сега се върни и затегни колана си. Може да се наложи да накарам този самолет да прави трикове.

И отново заговори в микрофона.

— Полет 29 на „Американ прайд“, повтарям, две девет. Помощ, диспечерска служба, обявявам извънредно положение. Моля, изчистете всичко от пътя ми, идвам по курс 85 и нямам гориво. Изкарайте камион с пяна и…

— О, престани — безизразно каза Лоръл зад него. — Просто престани.

Брайън се завъртя със седалката си, без да обръщаща внимание на новия пристъп на болка, преминал през прясната струя кръв, която потече от носа му.

— Сядай, по дяволите! — изръмжа той. — Пристигаме без предизвестие в тежкия трафик. Ако не искаш да си счупиш врата…

— Долу няма тежък трафик — каза Лоръл със същия безизразен глас. — Никакъв тежък трафик, никакви камиони с пяна. Ник умря напразно, а аз никога няма да имам възможност да предам съобщението му. Погледни сам.

Брайън погледна. И въпреки че те вече бяха над очертаващите се предградия на Лос Анджелис, той не видя нищо друго освен мрак.

Изглежда долу нямаше никой.

Абсолютно никой.

Зад него Лоръл Стивънсън избухна в силни, неудържими хлипове на ужас и безнадеждност.

31

Дълъг, бял пътнически самолет бавно летеше над земята на шестнайсет мили източно от Международното летище на Лос Анджелис. На опашката му с големи, горди цифри беше написано „767“. По продължение на корпуса му бяха изписана думите „Американ прайд“, а буквите им бяха наклонени назад.

От двете страни на носа имаше по един голям червен орел с изпъстрени със сиви звезди крила. Както и самолетът, който той украсяваше, орелът като че ли се готвеше да кацне.

Самолетът не хвърляше сянка над изоставената мрежа от улици — до разсъмване оставаше още час.

Долу не се движеше никаква кола, не светеше никаква улична лампа. Долу всичко беше тихо и неподвижно. На пистата пред него не светеха никакви светлини.

Коремът на самолета зейна. Колесникът се спусна и се разтвори. Колелата застанаха на местата си.

Полет 29 на „Американ прайд“ се спусна рязко към Лос Анджелис. При спускането си зави леко надясно. Брайън вече можеше да коригира курса ръчно и го направи. Преминаха над групата мотели до летището и за миг Брайън успя да види сградата до комплекса на терминала — голямо трикрако здание с ресторант в центъра. Преминаха над малка ивица изсъхнала трева и после на десет метра под самолета започна да тече бетонната писта.

Този път нямаше време да се глези с „Боинг“-а индикаторите за гориво показваха само нули и птицата всеки момент щеше да изграчи на умряло. Той се приземи твърдо, като шейна, пълна с тухли. От удара в земята зъбите му изтракаха и носът му отново започна да кърви. Предпазният ремък на гърдите му автоматично се стегна. Лоръл, която беше седнала на мястото на втория пилот, изпищя.

После той вдигна клапите и усили реверса докрай. Самолетът започна да забавя скоростта си. Движеха се с малко над сто мили в час, когато два от моторите спряха и светна надписът „СПИРАНЕ НА МОТОРА“. Той сграбчи ключа на радиоуредбата.

— Дръжте се! Ще се блъснем! Дръжте се!

Двигатели две и четири продължиха да работят още няколко секунди, после спряха и те. Полет 29 се движеше по пистата в призрачна тишина и само клапите намаляваха скоростта му. Брайън безпомощно гледаше към бетона, който препускаше под самолета, и към просветващата плетеница от писти за рулиране. И точно пред него стоеше силуетът на самолет за локални полети на „Пасифик еъруейс“. „Боинг“-ът все още се движеше поне с шейсет и пет мили в час. Брайън го подкара надясно, натисна мъртвото кормило с всеки грам от сила, който му беше останал. „Боинг“-ът реагира тромаво и се размина на косъм с паркирания самолет. Прозорците му просветнаха покрай тях като редица слепи очи.

После се понесоха към терминала на „Юнайтед“, където поне дузина самолети бяха паркирани като сучещи кърмачета покрай разтворените подвижни коридори. Скоростта на „Боинг“-а беше спаднала почти до трийсет мили в час.

— Готови! — извика Брайън по радиоуредбата, забравяйки за момент, че собственият му самолет е също толкова мъртъв, колкото и останалите, и радиоуредбата не работи. — Готови! Блъскаме се! Гото…

Полет 29 на „Американ прайд“ се вряза в изход 29 на терминала на „Юнайтед еърлайнс“ с приблизително двайсет и девет мили в час. Чу се висок, кух трясък, последван от звука на смачкване на метал и трошене на стъкла. Брайън увисна на ремъка си, вторият тласък го залепи към седалката. Той остана за момент неподвижен, в очакване на експлозия… и после си припомни, че в резервоарите не е останало нищо, което да експлодира.

Изключи всички уреди на таблото за управление — сега таблото беше мъртво, но навикът му беше дълбоко вкоренен — и се обърна към Лоръл. Тя го погледна с безизразни, апатични очи.

— Спряхме почти толкова близко, колкото исках — каза Брайън колебливо.

— Трябваше да ни оставиш да се разбием. Всичко, което опитахме… Дина… Ник… всичко напразно. Тук е съвсем същото. Съвсем същото.

Брайън разкопча ремъка си, изправи се и се олюля. Извади носна кърпа от задния си джоб и й я подаде.

— Избърши си носа. Тече ти кръв.

Тя взе кърпата и я погледна, сякаш никога през живота си не беше виждала такова нещо.

Брайън мина покрай Лоръл и бавно влезе в главния салон. Застана на вратата и се огледа. Пътниците му — по-точно малкото от тях, които бяха останали, — изглеждаха добре. Бетани беше притиснала глава към гърдите на Албърт и силно хлипаше. Руди Уоруик откопча предпазния си колан, стана, удари си главата я багажника и пак седна. Гледаше Брайън със слисани, неразбиращи очи. Брайън изведнъж се зачуди дали Руди все още е гладен. Предполагаше, че не.

— Да слизаме от самолета — каза Брайън. Бетани вдигна глава.

— Кога ще дойдат? — попита тя истерично. — След колко време ще дойдат този път? Някой вече чува ли ги?

Нова болка проряза главата на Брайън и той се олюля — сигурен беше, че припада.

Една ръка го хвана през кръста и той се огледа в изненада. Беше Лоръл.

— Капитан Енгъл е прав — каза тихо тя. — Да слизаме от самолета. Може би не е толкова зле, колкото изглежда.

Бетани излая в истеричен смях.

— Колко зле може да изглежда? — попита тя решително. — Все пак колко зле може…

— Има нещо различно — каза внезапно Албърт. Той гледаше през прозореца. — Нещо се е променило. Не мога да кажа какво е… но не е същото. — Той погледна първо към Бетани, после към Брайън и Лоръл. — Просто не е същото.

Брайън се наведе до Боб Дженкинс и погледна през прозореца. Не виждаше нищо много по-различно от летището в Бангор — имаше повече самолети, разбира се, но те бяха също толкова изоставени, също толкова мъртви — и все пак той почувства, че Албърт може все пак да е разбрал нещо. Беше по-скоро чувство, отколкото гледка. Някаква основна разлика, която не можеше да долови ясно. Въртеше се точно толкова далеч, колкото да не може да я достигне, както беше с парфюма на бившата му жена.

„Казва се «Л’анвоа», мили. Винаги си слагам този парфюм, не помниш ли?“

— Не помниш ли?

— Хайде — каза той. — Този път ще излезем през изхода на кабината.

32

Брайън отвори вратата на пода, която се намираше точно под издатината на таблото с уредите, и се опита да си спомни защо не беше я използвал, за да свали пътниците на летището в Бангор — беше много по-лесно да използва нея, отколкото улея. Не виждаше никаква причина. Просто не беше помислил за това — може би защото беше обучен в случай на авария да мисли за аварийния изход преди всичко друго.

Спусна се в предната част на корпуса, провря се под снопа електрически кабели и откачи люка на пода на носа на „Боинг 767“. Албърт слезе след него и помогна на Бетани. Брайън помогна на Лоръл, а после той и Албърт помогнаха на Руди, който се движеше така, сякаш костите му бяха станали стъклени. Все още здраво стискаше броеницата си. Сега под кабината стана много тясно и Боб Дженкинс остана да ги чака горе, беше подпрял ръце на отвора и ги гледаше.

Брайън откачи стълбата от скобите, които я крепяха, нагласи я и после един по един всички слязоха на асфалта — Брайън пръв, Боб последен.

Когато краката на Брайън докоснаха земята, той почувства лудо желание да сложи ръка на сърцето си и да извика:

„Обявявам тази земя, богата на вкиснало мляко и горчив мед, за собственост на оцелелите от полет 29… поне докато пристигнат ланголиерите!“

Но не каза нищо. Просто стоеше заедно с останалите под сянката на самолета. В далечината се чу звук. Не беше дъвчещият звук, който постепенно бяха научили в Бангор — не приличаше на него — но той не можеше да разбере какъв беше.

— Какво е това — попита Бетани. — Какъв е този жужащ звук? Прилича на жужене и жици.

— Не, не е — каза замислено Боб. — Прилича на… — той поклати глава.

— Не прилича на нищо което и да съм срещал преди — каза Брайън, но не беше сигурен дали е прав.

Отново бе обзет от чувство, че нещо, което познава или трябва да познава, се върти точно там, където не може да го стигне с мислите си.

— Това са те, нали? — попита истерично Бетани. — Те идват! Това са ланголиерите.

— Не мисля. Изобщо не звучи по същия начин. — Но въпреки това почувства, че коремът му се свива от страх.

— А сега какво? — попита Руди. — Започваме отначало?

— Е, не ни трябва конвейерна лента и за начало това е добре — каза Брайън. — Вратата на подвижния коридор е отворена. — Ударът в изход 29 беше съборил подвижната стълба от вратата, но лесно щяха да я вдигнат пак. — Хайде.

Тръгнаха към стълбата.

— Албърт — каза Брайън. — Помогни ми за стъл…

— Почакайте — каза Боб.

Брайън обърна глава и видя, че Боб се оглежда с предпазливо любопитство. И изражението в слисаните му доскоро очи… не беше ли надежда?

— Какво? Какво има, Боб? Какво виждаш?

— Само още едно изоставено летище. Въпросът е какво чувствам. — Той вдигна ръка към бузата си… после просто я протегна към вятъра като човек, който всеки момент ще каже: „Тръгваме“.

Брайън понечи да го попита какво иска да каже и разбра, че знае. Не беше ли го забелязал и сам, докато стояха под носа на самолета? Забелязал и после отхвърлил?

В лицето му духаше вятър. Не силен — почти само полъх, но това беше вятър. Въздухът се движеше.

— Боже мой — каза Албърт. — Пъхна пръст в устата си, наплюнчи го и го вдигна нагоре. На лицето му се появи невярваща усмивка.

— И това не е всичко — каза Лоръл. — Чуйте!

Тя се втурна от мястото, където бяха, към крилото на „Боинг“-а. После отново дотича до тях, а косата й се развяваше след нея. Високите й токчета силно отекваха в бетона.

— Чухте ли? — викна тя. — Чухте ли?

Бяха чули. Нямаше я всеобщата безизразност и приглушеност. Сега, като слушаше как говори Лоръл, Брайън разбра, че в Бангор гласовете им бяха звучали така, като че ли говореха с глави, пъхнати в камбани, излети от някакъв притъпяващ звука метал, бронз или може би олово.

Бетани вдигна ръце и бързо запляска в ритъма на старото инструментално парче — „Летс гоу!“. Всяко пляскане беше ясно и отчетливо като изстрел от стартов пистолет. По лицето й се изписа радостна усмивка.

— Какво означава то… — започна Руди.

— Самолетът! — извика Албърт с висок ликуващ глас и за миг Брайън се сети за малкото момче от старото телевизионно предаване „Островът на фантазиите“. Почти се изсмя на висок глас.

— Аз знам какво е различно! Погледнете самолета! Сега той е същият като другите!

Те се обърнаха и погледнаха. Самолетът „Делта 727“, който стоеше до „Боинг“-а в Бангор имаше пуст и застоял вид. Сега всички самолети изглеждаха еднакво ярки, еднакво нови.

— Какво означава това? Запита Руди — Ако нещата са се върнали към нормалното, къде е електричеството? Къде са хората?

— И какъв е този шум? — намеси се Албърт.

Звукът беше вече по-близък. Звучеше като вятър, който духа в отворена тръба или някакъв нечовешки хор, който в унисон пее едно и също: аааааааааа…

Боб поклати глава.

— Не знам. Да избутаме тази стълба и да влезем.

Лоръл го сграбчи за рамото.

— Ти знаеш нещо! Виждам, че знаеш. Защо не ни кажеш?

Той се поколеба за момент.

— Не съм готов да го кажа сега, Лоръл. Искам първо да влезем и да огледаме.

Трябваше да се задоволят с това. Избутаха стълбата на мястото й. Качиха се и заедно тръгнаха по коридора към терминала.

Влязоха в голяма, кръгла зала с изходи, наредени през равни разстояния по извитата стена. Редиците седалки бяха призрачни и пусти, луминесцентните лампи бяха само тъмни квадрати, но Албърт си помисли, че тук почти помирисва други хора… като че ли те бяха излезли само секунди преди оцелелите от полет 29 да се появят откъм подвижния коридор.

Отвън хоровото жужене продължаваше да нараства, приближаваше се като бавна, невидима вълна: … аааааааа…

— Елате с мен — каза Боб Дженкинс, поел без усилие ръководството на групата. — Бързо, моля.

Той тръгна към главния коридор, а другите се наредиха след него. Албърт и Бетани вървяха заедно, бяха се прегърнали с ръце през кръста. Мокетът на салона за пътниците на „Юнайтед“ свърши. Токчетата на жените затракаха и заотекваха с такава сила, като че ли те не бяха само две, а поне две дузини. Минаха покрай неясни, тъмни рекламни табла по стените: „Гледайте CNN“, „Пушете «Марлборо»“, „Карайте «Херц»“, „Четете «Нюзуик»“, „Вижте Дисниленд“.

А звукът — гърленият хоров жужащ звук, продължаваше да се усилва. Докато бяха навън Лоръл беше сигурна, че се приближава към тях от запад. Сега изглеждаше, че е тук при тях, като че ли певците — ако това бяха певци — вече бяха пристигнали. Звукът общо взето не я плашеше, но караше плътта на ръцете и гърба и да настръхват.

Стигнаха до ресторанта на самообслужване и Боб ги поведе вътре. Без да спира, той обиколи тезгяха и взе един увит сладкиш от наредените на тезгяха. Опита се да го разкъса със зъби… но се сети, че зъбите му бяха на пода в самолета. Изръмжа недоволно и бутна сладкиша по тезгяха към Албърт.

— Направи го ти! — каза той. Очите МУ блестяха. — Бързо, Албърт, бързо!

— Бързо, Уотсън, играта започва! — каза Албърт и се засмя лудо. Разкъса целофана и погледна към Боб, който кимна. Албърт извади сладкиша и го захапа. Отстрани потекоха крем и малини. Албърт се ухили.

— Превъзходен е! — каза той с приглушен глас, като пръскаше трохи. — Превъзходен! — предложи го на Бетани, която отхапа дори по-голямо парче.

Лоръл усещаше аромата на малиновия пълнеж и стомахът й издаде куркащ звук. Тя се засмя. Изведнъж се почувства замаяна, весела, почти нова. Паяжините, които я бяха обхванали при понижаването на налягането, бяха изчезнали съвсем; чувстваше главата си като мансардна стая, в която в горещ, ужасно тежък следобед е повял морски бриз. Сети се за Ник, който не беше тук, който беше умрял, за да могат останалите да бъдат тук, и си помисли, че той не би имал нищо против тя да се чувства така.

Хоровият звук продължаваше да се усилва — звук, който не идваше от никаква посока, нямаше източник — мелодична въздишка, която беше навсякъде около тях:

… ААААААААААААААААААА…

Боб Дженкинс се втурна обратно към тезгяха, направи толкова остър завой около касата, че едва се удържа на краката си, хвана се за количката с подправки, за да не падне. Успя да се задържи, но количката от неръждаема стомана падна с великолепен, отекващ трясък, а пластмасовите прибори и малки пакетчета с горчица, кетчуп и подправки се пръснаха навсякъде.

— Бързо! — извика той. — Не можем да останем тук. То скоро ще се случи предполагам, всеки момент — а ние не можем да бъдем тук, когато се случи! Мисля, че не е безопасно!

— Какво не е безо… — започна Бетани, но Албърт я прегърна през раменете и я подбутна след Боб — полуделия екскурзовод, който вече се носеше към вратата на ресторанта.

Побягнаха навън след него — отново към залата за отвеждане към самолетите на „Юнайтед“. Сега отекващият звук от стъпките им почти се губеше в силното жужене, което изпълваше изоставения терминал, отекваше отново и отново в многото разклонени коридори.

Брайън чуваше как този единствен гигантски глас започва да се разделя. Не се раздробяваше, дори не се променяше наистина, помисли си той, а се фокусираше — също както се фокусираше звукът на ланголиерите, когато наближаваха Бангор.

Влязоха в салона за отвеждане към самолетите и той видя някаква ефирна светлина, която започна да се плъзга по празните столове, по тъмните телевизионни монитори с надписи „пристигащи“ и „заминаващи“ и по гишетата. След синьото следваше червено; след червеното следваше жълто; след жълтото следваше зелено, въздухът сякаш се изпълни с някакво богато, екзотично очакване. Брайън потръпна — почувства как всички косми по тялото му настръхват. Като утринен лъч го изпълни ясна увереност: „Ние сме пред прага на нещо — на нещо голямо и удивително.“

— Насам — извика Боб. Поведе ги към стената до подвижния коридор, през който бяха влезли. Беше зала само за пътници, заградена с червен кадифен шнур. Боб го прескочи с лекотата на гимназист — бегач с препятствия, какъвто може би беше бил някога. — До стената!

— Стройте се до стената, копелета! — изкрещя Албърт през спазъм на внезапен, неуправляем смях.

Всички се присъединиха към Боб, притиснаха се до стената като заподозрени при полицейска хайка. В изоставения кръгъл салон, който сега се намираше пред тях, цветовете пламнаха за миг… и после започнаха да избледняват. Звукът обаче продължаваше да се задълбочава, стана по-истински. Брайън си помисли, че в този звук чува гласове, стъпки, дори и плач на бебета.

— Не знам какво е това, но е чудесно! — извика Лоръл. Хем се смееше, хем плачеше. — Толкова ми харесва!

— Надявам се, че тук сме в безопасност — каза Боб. Трябваше да повиши глас, за да го чуят. — Мисля, че ще сме в безопасност. Тук сме извън зоните на голямо движение.

— Какво ще стане? — попита Брайън. — Какво знаеш?

— Когато преминахме през разкъсването на изток, ние се върнахме във времето! — извика Боб. — Ние преминахме в миналото! Може би само на петнайсет минути… помните ли, че ви казах това?

Брайън кимна, а лицето на Албърт изведнъж просветна.

— Този път то ни е пренесло в бъдещето! — извика Албърт. — Така е, нали? Този път разкъсването на времето ни е пренесло в бъдещето!

— И аз смятам така! — извика в отговор Боб. Усмихваше се безпомощно. — И вместо да пристигнем в един мъртъв свят — свят, който се е движил напред без нас — ние пристигнахме в свят, който очаква да се роди! Свят, пресен и нов като розова пъпка, преди да се разпука! Смятам, че това е, което става с нас сега. Това е, което чуваме и което усещаме… което ни е изпълнило с такава чудесна, безпомощна радост. Смятам, че скоро ще видим и ще преживеем нещо, на което никой жив мъж или жена не са били свидетели преди. Ние видяхме смъртта на света! Сега вярвам, че ще го видим как се ражда. Вярвам, че настоящето всеки момент ще дойде при нас.

Както цветовете бяха пламнали и избледнели, така сега дълбоката, вибрираща сила на звука изведнъж намаля. В същото време гласовете, които бяха в него станаха по-силни, по-ясни. Лоръл усети, че долавя думи, дори цели фрази.

„… Трябва да й се обадя, преди тя да реши…“

„… не мисля, че може…“

„… ще се отървем само ако можем да прехвърлям това нещо на сметката на компанията-майка…“

Последната фраза мина точно пред тях през пустотата от другата страна на кадифения шнур.

Брайън Енгъл почувства как в него се заражда нещо като екстаз, залива го с поток от учудване и щастие. Той хвана ръката на Лоръл и й се усмихна, а тя я стисна и я изви силно. До тях Албърт внезапно прегърна Бетани, а тя започна да обсипва с целувки лицето му и да се смее. Боб и Руди се усмихнаха радостно един на друг като стари приятели, които след дълга раздяла се бяха срещнали случайно в едно от невъзможните места на света.

Луминесцентните правоъгълници на тавана започнаха да светват. Светваха един по един, тръгнаха от центъра на залата по разширяващ се кръг от светлина, която освети главното фоайе, и подгони нощните сенки пред себе си като стадо черни овце.

Изведнъж миризмите силно удариха Брайън в носа: пот, парфюм, одеколон, цигарен дим, кожа, сапун, средства за почистване.

Още миг широкият кръг на салона за отвеждане към самолетите остана пуст — място, населено от гласове и стъпки на „не съвсем живи“ хора. „Ще видя как става това! Ще видя как движещото се настояще закачва това неподвижно бъдеще и го дръпва със себе си — също както куките на експресните влакове са закачали чувалите с поща от пощенските стълбове край линиите в малките заспали градове в дълбокия юг или далечния запад. Ще видя как самото време се разтваря като роза в лятно утро.“ — помисли Брайън.

— Дръжте се — промълви Боб. — Може да ни друсне.

Секунда по-късно Брайън усети тласък — не точно с краката си, а с цялото си тяло. В същия мит почувства как някаква невидима ръка го блъска силно, точно в центъра на гърба. Той се люшна напред, усети как Лоръл се люшва напред заедно с него. Албърт трябваше да хване Руди, за да го предпази от падане. Руди изглежда нямаше нищо против — по лицето му се изписа широка, глупава усмивка.

— Виж! — задъхано изрече Лоръл. — О, Брайън, виж!

Той погледна… и почувства как дъхът му спира в гърлото.

Салонът за пътници беше пълен с призраци.

Ефирни, прозрачни фигури кръстосваха напред-назад широката централна част: мъже в официални костюми и с куфарчета, жени с модни пътни дрехи, тийнейджъри по джинси и фланелки с нарисувани надписи на рок групи. Видя един призрак баща, който водеше две малки призрачета деца, а през тях се виждаха други призраци, седящи на столовете, четящи прозрачни броеве на „Космополитан енд ескуайър“ и „Ю. С. Нюз енд уърлд рипорт“. После формите се напълниха с цвят в редица светкавични просветвания, станаха плътни, а отекващите гласове се разтвориха в прозаичната стереотълпа от реални човешки гласове.

„Падащи звезди — помисли учудено Брайън. — Само за падащи звезди.“

Когато стана смяната, двете деца бяха единствените, които случайно гледаха към оцелелите пътници от полет 29; децата бяха единствените, които видяха как четирима мъже и две жени се появяват на място, където допреди секунда беше имало само стена.

— Татко! — възкликна момченцето и дръпна баща си за дясната ръка.

— Тате! — извика момиченцето и го дръпна за лявата.

— Какво? — попита той и им хвърли нетърпелив поглед. — Търся майка ви!

— Нови хора! — каза момиченцето и посочи към Брайън и неговия изпоцапан квинтет от пътници. — Виж новите хора!

Мъжът погледна за миг към Брайън и останалите и устата му нервно се сви. „Заради кръвта“ — помисли си Брайън. Той, Лоръл и Бетани — на всички им беше текла кръв от носа. Мъжът хвана по-здраво ръцете на децата и бързо ги задърпа настрани.

— Да, чудесно. Сега ми помогнете да намеря майка ви. Да се махаме оттук — кой ги знае какви са тия?

— Но те не бяха там преди! — протестира момченцето. — Те…

След миг тримата се скриха в бързащите тълпи. Брайън погледна към мониторите и отбеляза, че е 4:17 ч. сутринта. „Хората са твърде много — помисли той — и се обзалагам, че знам защо.“ Сякаш в потвърждение на това от високоговорителя се чу:

„Всички полети от международното летище на Лос Анджелис в направление изток все още се задържат поради необикновени атмосферни процеси над пустинята Мохаве. Извиняваме се за неудобството и молим за вашето търпение и разбиране, докато трае тази мярка за безопасност. Повтарям: всички полети от…“

„Необикновени атмосферни процеси — помисли си Брайън. — О, да. Най-странните проклети атмосферни процеси.“

Лоръл се обърна към Брайън и погледна нагоре към лицето му. По бузите й течаха сълзи. Тя изобщо не посегна да ги избърше.

— Чу ли я? Чу ли какво каза момиченцето?

— Да.

— Това ли сме ние, Брайън? Новите хора? Мислиш ли, че сме такива?

— Не знам — каза той, — но чувството е подобно.

— Това беше чудесно — каза Албърт. — Боже мой, това беше най-чудесното нещо.

— Напълно фантастично! — извика щастливо Бетани и отново започна да пляска в ритъма на „летс гоу“.

— Какво ще правим сега, Брайън? — попита Боб. — Някакви идеи?

Брайън огледа пълната зала за пътници и каза:

— Мисля, че искам да изляза навън. Да подишам чист въздух. И да погледна небето.

— Не трябва ли да уведомим службите първо?

— Ще го направим — каза Брайън. — Но първо небето.

— А може би да хапнем нещо по пътя? — попита Руди с надежда.

Брайън се засмя.

— Защо не?

— Часовникът ми е спрял — каза Бетани.

Брайън повдигна ръка и видя, че неговият часовник също е спрял. Всички техни часовници бяха спрели.

Брайън свали своя, пусна го с безразличие на пода и прегърна Лоръл през кръста.

— Да напуснем това място — каза той. — Освен ако някой от вас не иска да изчака следващия полет на изток?

— Не днес — каза Лоръл, — но скоро. Чак до Англия. Там има един човек, който ще трябва да видя, във… — за един ужасен миг тя не се сещаше за името… но после се сети: — Флътинг — каза тя. — Да попитам първия срещнат на главната улица. Старите хора все още го наричат „шефа“.

— За какво говориш? — попита Албърт?

— За маргаритки — каза тя и се засмя. — Хайде да тръгваме.

Боб се усмихна широко, показвайки розовите си венци.

— Що се отнася до мен, аз мисля, че следващия път, когато трябва да отида до Бостън ще взема влака.

Лоръл посочи с крак часовника на Брайън и попита:

— Сигурен ли си, че не го искаш? Изглежда скъп.

Брайън се усмихна, поклати глава и я целуна по челото. Миризмата на косата й беше удивително приятна. Той се почувства повече от добре — почувства се прероден — всеки сантиметър от тялото му беше нов и свеж, недокоснат от света. Всъщност той почувства, че ако разпери ръце, ще може да полети и без помощта на мотори.

— Съвсем не — каза той. — Знам колко е часът.

— О? И колко е часът?

— Часът е сега и половина.

Албърт го потупа по гърба. Излязоха от салона за пътници заедно, проправяха си път през недоволните групи закъсняващи пътници. Мнозина поглеждаха любопитно след тях, и то не защото скоро им беше текла кръв от носа, нито защото се смееха, докато минаваха през толкова много сърдити, притеснени хора.

Гледаха ги, защото шестимата изглеждаха някак си по-ярки от всички останали в пълния салон.

По-истински.

Повече тук.

„Само за падащи звезди“ — помисли Брайън и изведнъж си спомни, че на самолета все още има един пътник — мъжът с черната брада.

„Никога няма да забрави този махмурлук“ — помисли Брайън и се усмихна. Затича и дръпна Лоръл след себе си. Тя се засмя и се притисна до него.

Шестимата се затичаха през фоайето заедно — към ескалаторите и към целия огромен свят отвън.

1.

Всичко, реши по-късно Сам Пийбълс, беше по вина на онзи проклет акробат. Ако акробатът не се беше напил точно когато не трябва, Сам никога не би попаднал в такава неприятност.

„Не е чак толкова зле — помисли си той с може би оправдана горчивина, — че животът е като тясна греда над бездънна бездна — греда, по която трябва да вървим със затворени очи. Това е лошо, но не е чак толкова лошо. Понякога освен всичко друго ни бутат.“

Но това беше по-късно. Първо, преди Библиотечния полицай, беше пияният акробат.

2.

В Залата на ротарианците на Джънкшън сити всеки последен петък от месеца се провеждаше „Вечер на оратора“. В последния петък на месец март 1990 по разписание ротарианците трябваше да чуят (и да бъдат забавлявани) от Невероятния Джо — акробат в цирка и в пътуващия карнавал „Звездите на Къри и Трембо“. В четвъртък следобед, в четири и пет, телефонът на бюрото на Сам Пийбълс в „Недвижими имоти и застраховки в Джънкшън сити“ иззвъня. Сам, вдигна слушалката. Винаги вдигаше Сам — или лично Сам, или Сам от телефонния секретар, — защото той беше собственик и единствен служител на „Недвижими имоти и застраховки“. Не беше богаташ, но беше щастлив в разумни граници. Обичаше да казва на хората, че първият му мерцедес е още далеч в бъдещето, но си има форд, който е почти нов, и притежава собствен дом на авеню „Келтън“. „Освен това тази работа е най-доброто от всичките ми забавления“ — обичаше да добавя той, може би защото в действителност след колежа не беше имал кой знае колко забавления.

— „Недвижими имоти и застра…“

— Сам, на телефона Крейг. Акробатът си е счупил врата.

— Какво?

— Каквото чу! — извика Крейг Джонс с дълбоко опечален глас. — Акробатът си е счупил шибания врат!

— О! — каза Сам. — Виж ти! — Той помисли за момент и после попита: — Мъртъв ли е, Крейг?

— Не, не е мъртъв, но за нас все едно, че е мъртъв. Намира се в болницата в Сидар Рапидс с поне десет килограма гипс около врата. Току-що ми се обади Били Брайт. Каза, че Джо се напил като каруцар на дневното представление този следобед, опитал се да направи задно салто и се приземил извън кръга право върху врата си. Били каза, че го чул чак горе, на последните редове. Каза, че звукът бил както, когато стъпваш върху току-що замръзнала локва.

— Ох! — възкликна съчувствено Сам.

— Не съм изненадан. Нали е Невероятния Джо. Що за име е това за цирков артист? Искам да кажа — да беше Невероятния Рандикс, добре, Невероятния Тортелини — как да е. Но Невероятния Джо! Звучи ми като измислица на човек с увреден мозък.

— Господи, наистина е много лошо.

— Пет пари не давам какво е. Заради това оставаме без оратор утре вечер, драги мой.

На Сам му се прииска да беше напуснал кантората си още в четири часа. Крейг щеше да попадне на телефонния секретар и това щеше да даде на Сам малко повече време да си помисли. Той почувства, че скоро ще му е нужно време да мисли. Почувства също и че Крейг Джонс няма да му го даде.

— Да — каза той. — Мисля, че е точно така. — Надяваше се, че гласът му звучи философски, но безпомощно. — Какъв срам.

— Наистина — каза Крейг и после изплю камъчето. — Но знам, че ти ще си щастлив да излезеш и да запълниш празнината.

— Аз? Крейг, сигурно се шегуваш! Аз не мога да направя и кълбо напред, камо ли задно сал…

— Мисля, че можеш да разкажеш за важността на частния бизнес в живота на малкия град — Крейг Джонс напираше безмилостно. — Ако това не ти харесва, има и бейзбол. Ако и това не става, винаги можеш да си свалиш панталоните и да си размахаш оная работа пред публиката. Сам, аз съм не само председател на Комитета на ораторите, макар че и това би било достатъчно. След като Кени се пресели, а Карл престана да идва, аз съм Комитетът на ораторите. Сега ти трябва да ми помогнеш. Утре вечер ми е нужен оратор. В целия проклет клуб има най-много петима души, на които чувствам, че мога да се доверя в нужда, и ти си един от тях.

— Но…

— Освен това си единственият, който още не е спасявал подобна ситуация, така че считай се за избран, момчето ми.

— Франк Стивънс…

— … замести човека от транспортния профсъюз миналата година, когато Голямото жури^[13] го подведе под отговорност за измама и той не можа да участва. Сам — сега е твой ред да се жертваш. Не можеш да ме разочароваш, човече. Дължиш ми го.

— Аз се занимавам със застраховки! — извика Сам. — А когато не пиша застраховки, продавам ферми! Главно на банки! За повечето хора това е скучно! А за тези, за които не е скучно, е отвратително!

— Това няма никакво значение. — Крейг подготвяше последния удар, като тъпчеше хилавите възражения на Сам с груби подковани ботуши. — В края на вечерята всички ще бъдат пияни и ти добре го знаеш. В събота сутринта няма да си спомнят и дума от това, което си казал, но междувременно ми трябва човек, който да се изправи и да говори половин час, и аз съм избрал теб!

Сам продължи да възразява още малко, но Крейг беше категоричен и безмилостен. „Необходимо е. Трябва. Дължиш ми го.“

— Добре — най-сетне каза той. — Добре, добре! Стига вече!

— Браво! — възкликна Крейг. Гласът му изведнъж се изпълни със слънчева светлина и блесна с цветовете на дъгата. — И запомни, не трябва да бъде по-дълго от трийсет минути плюс може би още десет за въпроси. Ако въобще някой има въпроси. И наистина можеш да си размахаш оная работа, ако ти се иска. Не вярвам някой да види, но…

— Крейг — каза Сам, — стига вече, де.

— О! Съжалявам! Млъквам! — изкудкудяка Крейг, може би замаян от облекчение.

— Слушай, защо не прекратим тази дискусия? — Сам потърси ментолките, които държеше в чекмеджето си. Внезапно усети, че за следващите двайсет и осем часа може да му потрябват още доста ментолки. — Ако не се лъжа, имам да пиша реч.

— Дадено! — каза Крейг. — Само запомни — вечерята в шест, речта в седем и трийсет. Както казват на Хавайските острови, вместо чао — алоха!

— Алоха, Крейг — каза Сам и затвори. Загледа се втренчено в телефона. Почувства как от гърдите към гърлото му се издига горещ газ. Отвори уста и се оригна кисело — а допреди пет минути стомахът му беше в отлично състояние.

Изяде първата от наистина многото, както щеше да се окаже, ментолки.

3.

Вместо да отиде на боулинг тази вечер, както смяташе, Сам Пийбълс се затвори в кабинета си вкъщи с бележник с жълти листа, три подострени молива и пакет цигари „Кент“. Откачи контакта на телефона, запали цигара и се загледа в жълтия бележник. След пет минути гледане написа на най-горния ред на най-горния лист следното:

ФИРМИТЕ В МАЛКИТЕ ГРАДОВЕ — ЖИВИТЕЛНИЯТ СОК НА АМЕРИКА

Каза го на глас и му хареса как звучи. Е… може би не му хареса съвсем, но беше поносимо. Каза го по-високо и го хареса още повече. Малко повече. Всъщност, не беше дотам хубаво — вероятно си беше за боклука, но беше сто пъти по-добро от „Комунизмът — заплаха или опасност“. А и Крейг беше прав — и без това в събота сутринта повечето от тях ще бъдат толкова махмурлии, че едва ли ще помнят какво са слушали в петък вечерта.

Изпълнен със смелост, Сам започна да пише.

„Когато през 1984 година се преместих в Джънкшън сити от доста оживения голям град Еймс…“

4.

„… и затова сега чувствам, както и в онова ясно септемврийско утро на 1984, че малките фирми са не само живителната сила на Америка, но са и искрящият живителен сок на целия западен свят.“

Сам спря, загаси цигарата си в пепелника на бюрото и в очакване погледна към Наоми Хигинс.

— Е? Какво ще кажеш?

Наоми беше млада красива жена от Провърбия — градче на четири мили западно от Джънкшън сити. Живееше в една разнебитена къща на брега на река Провърбия с разнебитената си майка. Повечето от ротарианците познаваха Наоми и от време на време се канеха да се обзаложат кой ще се срути пръв — къщата или майката. Сам не знаеше дали някои от тези басове наистина са се сключили, но ако беше така, никой от тях още не беше разрешен.

Наоми беше завършила бизнес-колежа в Айова сити и можеше да стенографира, а после да съставя цели и четливи изречения от записаното. Тъй като беше единствената местна жителка, която притежаваше такива умения, тя беше много търсена сред неголямата общност на бизнесмените от Джънкшън сити. Работеше всяка сутрин, пет дни в седмицата, за четирима мъже и една жена — двама адвокати, един банкер и двама търговци на недвижими имоти. Следобед се връщаше в разнебитената си къща и когато не беше заета с грижи за разнебитената си майка, преписваше на машина това, което й бяха продиктували.

Сам Пийбълс използваше услугите на Наоми всеки петък сутринта от десет до дванайсет, но тази сутрин остави настрана кореспонденцията си — макар че на част от нея беше крайно време да отговори — и помоли Наоми, ако може, да го изслуша.

— Разбира се, мога — отговори Наоми. Изглеждаше малко разтревожена, като че ли си беше помислила, че Сам — с когото някога беше излизала — може би планира да й предложи брак. Когато той й обясни, че Крейг Джонс го е избрал да замени контузения акробат и иска тя да изслуша речта му, тя се успокои и я изслуша докрай — всичките й двайсет и шест минути — с учтиво внимание.

— Не се бой да бъдеш откровена — добави той още преди Наоми да отвори уста.

— Добра е — каза тя. — Много интересна.

— Не, не така — не си длъжна да споделяш мислите ми. Кажи всичко, което мислиш.

— Наистина. Добра е. Освен това, когато започнеш да говориш, всички ще са…

— Да, всички ще са се натряскали, знам. — Тази перспектива отначало го беше успокоявала, но сега Сам вече беше малко разочарован от нея. Докато се слушаше, той наистина помисли, че речта е доста добра.

— Само едно нещо — каза замислено Наоми.

— Така ли?

— Малко е… разбираш ли… суха.

— О — каза Сам. Въздъхна и разтърка очи. Беше стоял буден почти до един часа миналата нощ — първо беше писал, а после беше променял.

— Но това е лесно за оправяне — увери го тя. — Просто иди в библиотеката и вземи няколко от онези книги.

Изведнъж Сам почувства остра болка в корема и потърси пакетчето ментолки. Да се рови в литературата за някаква глупава реч в „Ротари клуб“? При това в библиотеката! Малко прекалено, нали? Никога досега не беше ходил в библиотеката на Джънкшън сити и не виждаше причина защо трябва да ходи сега. Все пак Наоми го беше изслушала внимателно, Наоми се опитваше да му помогне и щеше да бъде неучтиво, ако дори не я изслуша.

— Кои книги?

— Знаеш кои — книгите, в които пише как да оживиш речта си. Те са като… — Наоми се запъна. — Е, нали знаеш онзи пикантен сос, който поднасят в китайския ресторант?

— Да…

— Те са нещо такова. В тях има шеги. Освен това има една книга — „Любими стихове на американския народ“. Може би в нея ще намериш нещо за финал. Нещо по-вълнуващо.

— В тази книга има ли стихове за значението на малките фирми в живота на Америка? — попита недоверчиво Сам.

— Когато цитираш стихове, хората се чувстват развълнувани — каза Наоми. — Никой не го интересува за какво се говори, а как се говори.

— И наистина има книги с шеги специално за речи? — На Сам му беше почти невъзможно да повярва на това, въпреки че ако беше чул, че в библиотеката има книги за такива екзотични неща като поправка на малки двигатели и фризиране на перуки, това не би го изненадало ни най-малко.

— Да.

— Откъде знаеш?

— Когато Фил Брейкман се беше кандидатирал за щатски сенатор, аз му пишех на машина всичките речи — каза Наоми. — Той имаше една от тези книги. Само не мога да си спомня как й беше заглавието. Наум ми идва само „Шеги за Джон“, но това, разбира се, не е точно.

— Не е — съгласи се Сам и си помисли, че няколко избрани неща от „Шеги за Джон“ вероятно щяха да му донесат огромен успех. Но започна да разбира какво има предвид Наоми и идеята му хареса, въпреки че не му се искаше да посети градската библиотека, след като толкова години успешно беше минавал без нея. Малко пипер в старата реч. Залей я с малко сос, направи от парчето месо малък шедьовър. А ако не знаеш как да намериш това, което търсиш, трябва просто да попиташ някоя библиотекарка. Нали едно от нещата, с които се занимават, е да отговарят на въпроси?

— Все пак, можеш и да я оставиш така — каза Наоми. — Искам да кажа, те наистина ще са пияни. — Тя погледна Сам мило, но строго, а после си погледна часовника. — Останал ти е повече от час — няма ли да ми продиктуваш няколко писма?

— Не, не сега. Защо вместо това не ми напишеш речта на машина? — Вече беше решил да прекара обедната си почивка в библиотеката.

1.

За годините, прекарани в Джънкшън сити, Сам беше минавал покрай библиотеката стотици пъти, но сега за пръв път наистина я погледна и откри нещо доста изненадващо — че веднага намрази това място.

Обществената библиотека на Джънкшън сити се намираше на ъгъла между улица „Стейт“ и авеню „Милът“ — правоъгълна гранитна кутия с толкова тесни прозорци, че му приличаха на бойници. Каменната стряха стърчеше и от четирите страни на сградата и ако се приближиш към нея отпред, съчетанието между тесните прозорци и сянката от покрива я правеха да прилича на намръщено лице на каменен робот. Типичен архитектурен стил за Айова — толкова типичен, че Сам Пийбълс, който от двайсет години продаваше недвижими имоти, му беше измислил име — „Грозен Среднозападен“. През пролетта, през лятото и през есента строгият вид на сградата се омекотяваше от кленовете, които я ограждаха като горичка, но сега — в края на суровата зима на Айова, кленовете още бяха голи и библиотеката приличаше на прекалено голяма гробница.

Не му харесваше — караше го да се чувства неспокоен, без да знае защо. Нали беше само библиотека, а не подземията на Инквизицията. Въпреки това, докато измина пътя по плочките до входа, в корема му се надигнаха нови кисели вълни. В киселините имаше странен сладък привкус, който му напомни за нещо… може би нещо много отдавнашно. Той сложи в уста една ментолка, започна да я хруска и взе внезапно решение. Речта му си беше достатъчно добра и в този вид. Не страхотна, но достатъчно добра. Все пак щеше да я чете пред „Ротари клуб“, а не пред Обединените нации. Стига глупости. По-добре да се върне в кантората и да се занимае с кореспонденцията си, която беше изоставил сутринта.

Понечи да се обърне и внезапно си помисли: „Така е тъпо. Наистина тъпо. Искаш да бъде тъпо? Добре. Но ти се съгласи да произнесеш тази проклета реч — защо да не я направиш добра?“

Стоеше пред входа, намръщен и нерешителен. Обичаше да се забавлява в „Ротари“. И Крейг обичаше това. И Франк Стивънс. Повечето от младите бизнесмени от Джънкшън сити гледаха насмешливо на тези събрания. Но рядко пропускаха някое от тях и Сам мислеше, че знае защо — това беше място, където можеше да се завържат връзки. Място, където човек като него можеше да се срещне с някои от по-възрастните бизнесмени от Джънкшън сити. С хора като Елмър Баскин, чиято банка беше помогнала за откриването на търговски център в Бивъртън преди две години. Хора като Джордж Канди — който, както разправяха, можеше само с едно телефонно обаждане да осигури три милиона долара за някоя нова разработка… стига да поискаше.

Там имаше хора от малкия град — хора, които се увличаха от училищните състезания по баскетбол, подстригваха се при Джими, вместо с пижами си лягаха със спортни фланелки и гащета, хора, които все още пиеха бира от бутилката. Те всъщност бяха хората, които движеха живота в Джънкшън сити и като се замислиш, не беше ли точно това, което го караше да идва тук в петък вечер? Като се замислиш, не беше ли точно това, заради което Крейг се беше обадил в такава паника, след като онзи глупав акробат си беше счупил глупавия врат? Искаш да бъдеш забелязан от тези, които движат и въртят живота… и то не защото си оплескал бизнеса. „Те всички ще са пияни“ — беше казал Крейг, Наоми беше заявила същото, но сега на Сам му се струваше, че не беше виждал Елмър Баскин да пие нищо друго освен кафе. Нито веднъж. А и той вероятно не беше единствен. Някои от тях можеше да са пияни… но не всички. А тези, които нямаше да са пияни, може би щяха да са точно тези, които имаха значение.

„Свърши го както трябва, Сам, и може да си направиш добра услуга. Не е невъзможно.“

Не. Не беше невъзможно. Слабо вероятно, разбира се, но не и невъзможно. А имаше и нещо друго — съвсем отделно от политиците в сянка, които можеха да присъстват или да не присъстват на събранието в „Ротари клуб“ в петък вечер — той винаги беше бил горд пред себе си, че върши работата си по най-добрия възможен начин. А това беше една тъпа малка реч. И така?

„В края на краищата това е една тъпа малка провинциална библиотека. Какво й е страшното? Дори и храсти не растат около нея.“

Сам отново беше тръгнал към входа, но сега се спря и челото му се сбръчка от тази мисъл. Мисълта беше странна, изглеждаше, че е дошла отникъде. Че около библиотеката нямаше храсти, това какво значение имаше? Той не знаеше… но знаеше, че оказа върху него почти магически ефект. Неволното му колебание изчезна и той отново тръгна напред. Изкачи четирите каменни стъпала и спря за момент. Мястото по някакъв начин приличаше на пусто. Хвана дръжката на вратата и си помисли: „Хващам се на бас, че е заключено. Хващам се на бас, че това място е затворено в петък следобед.“ В тази мисъл имаше нещо странно успокояващо.

Но старомодната брава се поддаде под натиска на палеца му и тежката врата безшумно се отвори навътре. Сам влезе в малко фоайе с мраморен под на шахматно разположени черни и бели квадрати. В средата на това преддверие имаше триножник. Върху триножника беше поставена табела. На табелата имаше изписана само една дума с много големи букви. Пишеше:

Не пишеше:

или:

а само една огромна, ярка дума:

— Я гледай — каза Сам. Само го промърмори шепнешком, но акустиката в залата беше много добра и слабият му шепот се усили до силен ропот, което го накара да се свие. Като че ли думите отскачаха от тавана обратно върху него. В този момент той се почувства отново в четвърти клас и госпожа Гластърс го викаше на дъската за това, че се е обадил на висок глас точно когато не трябва. Огледа се неспокойно, като че ли в очакване някоя свадлива библиотекарка да изскочи от главната зала, за да види кой се е осмелил да наруши тишината.

„Стига, за Бога. Ти си на четирийсет години. Четвърти клас беше много отдавна, момче.“

Само че не му се виждаше много отдавна. Особено тук. Тук четвърти клас изглеждаше толкова близо, че можеше да го докосне с ръка.

Прекоси мраморния под от лявата страна на триножника. Несъзнателно стъпваше с пренесена напред тежест, така че токовете на обувките му да не тракат, и влезе в главната зала на библиотеката на Джънкшън сити.

Множество стъклени глобуси висяха от тавана (който беше поне шест метра по-висок от тавана на фоайето), но нито един от тях не светеше. Светлината идваше от два големи, наклонени под ъгъл прозореца на покрива. При слънчево време светлината от тях щеше да бъде напълно достатъчна, за да освети помещението; дори щеше да му придаде весел и приветлив вид. Но този петък времето беше облачно и мрачно и осветлението беше слабо. Ъглите на залата бяха изпълнени с мрачна паяжина от сенки.

Това, което изпита Сам, беше чувството, че нещо не е в ред. Като че ли не само беше направил една стъпка през вратата и беше прекосил фоайето — чувстваше се сякаш беше влязъл в друг свят — свят, изобщо неприличащ на малкия град в Айова, който той понякога обичаше, понякога мразеше, но най-често приемаше такъв, какъвто си е. Въздухът тук изглеждаше по-тежък от нормалния и сякаш не беше прозрачен като нормален въздух. Тишината беше дебела като одеяло и студена като сняг.

Библиотеката беше пуста.

Рафтовете с книги го обграждаха високо над главата от всички страни. Като погледна нагоре към прозорците на тавана с армирани стъкла, малко му се зави свят и за миг му се стори, че е обърнат с главата надолу, че виси над дълбока правоъгълна яма, стените на която са покрити с книги.

На няколко места до стената имаше подпрени стълби — от онези, които се поставят в улеи и се движат, върху гумени колела по пода. Огромното езеро на високата зала, което се простираше между него и бюрото за връщане на книги на отсрещната страна, се прекъсваше от два дървени острова. Единият беше дълга дъбова стойка за списания. На стойката на дървени пръчки висяха периодични издания — всяко подвързано в чиста найлонова обложка. Приличаха на кожи на странни животни, оставени да се сушат в тази тиха стая. На една табела, закачена на върха на стойката, имаше заповед:

Отляво на стойката за списания имаше рафт със съвсем нови романи и научнопопулярни книги. На табелата над рафта беше обявено, че те могат да се взимат за срок от седем дни.

Сам премина през широката пътека между списанията и рафта за седемдневните книги. Ударите на петите му отекваха въпреки старанието му да се движи безшумно. Откри, че му се иска да беше се поддал на първоначалния си импулс просто да се обърне и да се върне в кантората. Това място беше страшно. Въпреки че на масата имаше малка, покрита с калъф камера за микрофилми, която беше включена и издаваше лек шум, нямаше никого — нито мъж, нито жена, който да работи с нея. На масата имаше табелка, на която беше написано

но никъде наоколо нямаше следа нито от А. Лорц, нито от никого другиго.

„Може би изнася върнати материали и изписва новия брой на «Библиотечно списание».“

Сам изпита лудо желание да отвори уста и да извика „Наред ли е всичко, А. Лорц?“ Бързо му мина. Обществената библиотека на Джънкшън сити не беше място, което насърчава внезапните пориви.

Мислите на Сам внезапно се завъртяха около едно стихче от детството му. „Стига вече смях, стига веч забава. Квакерите са дошли. Видят ли усмивка тук, веднага те глобяват.“

„Дали ако А. Лорц те види тук да се усмихваш, веднага ще те глоби?“ — зачуди се той. Отново се огледа, почувства мрачната тишина с нервните си окончания и помисли, че върху това може да се напише книга.

Вече не изпитваше желание да получи книга с шеги или „Любими стихове на американския народ“, но въпреки желанието си беше омагьосан от надвисналата, замряла атмосфера. Тръгна към една врата вдясно от седемдневните книги. На табелата над вратата беше написано, че това е Детската библиотека. Беше ли ходил в Детската библиотека, когато растеше в Сейнт Луис? Сигурно беше, но спомените му за това бяха неясни, далечни и не успяваше да ги задържи. Въпреки това, когато се доближи до вратата на Детската библиотека, изпита странно и забравено чувство. Сякаш се връщаше у дома.

Вратата беше затворена. Върху нея висеше картина на Червената шапчица, която гледаше към Вълка, легнал в леглото на Бабата. Вълкът беше с нощницата на Бабата и с нощната й шапчица. Показваше зъбите си. Между тях се стичаше пяна. По лицето на Червената шапчица беше изписан безграничен ужас — от този плакат можеше да се извади заключение, че щастливият край на тази приказка — на всички приказки — е просто удобна лъжа. Родителите може да вярват на такава глупост, казваше лицето на Червената шапчица, но не и малките, нали?

„Чудесно — помисли си Сам. — Обзалагам се, че с подобен плакат на вратата в Детската библиотека идват много деца. Обзалагам се, че особено го харесват малките.“

Отвори вратата и надникна вътре.

Чувството му на безпокойство изчезна — моментално беше очарован. Плакатът на вратата естествено съвсем не беше на място, но всичко, което се намираше зад него, беше съвсем наред. Разбира се, че като дете беше посещавал библиотеката — достатъчен беше един поглед в този малък модел на света, за да освежи спомените си. Баща му беше умрял млад — Сам беше единствено дете, отглеждано от работещата си майка, която виждаше рядко, обикновено в неделя или в празник. Когато не можеше да намери пари за кино след училище — а така беше често, — работа вършеше и библиотеката, а стаята, която видя сега, го върна в онези дни с внезапна вълна от носталгия, която беше сладка и тягостна и по неясен начин го плашеше.

Онова беше било един малък свят и това тук беше един малък свят — онова беше светъл свят, дори и в най-мрачните и дъждовни дни, така беше и с този. В тази стая нямаше висящи стъклени кълба — имаше луминесцентни лампи, скрити зад хладните панели на висящия таван, и те всички светеха, пропъдили сенките. Масите бяха не по-високи от шейсетина сантиметра, а столчетата до тях бяха още по-ниски. В този свят възрастните биха били нежелани натрапници. Ако някой възрастен се опиташе да седне до маса, би я повдигнал с колене, а за да пие вода от чешмичката до отсрещната стена би трябвало да се наведе с риск да си счупи главата.

Тук рафтовете не се издигаха на такава височина и не предизвикваха неприятно замайване. Таванът беше достатъчно нисък и това създаваше уют, но не беше толкова нисък, че да накара детето да се чувства смачкано. Тук нямаше дълги редици от томове с тъмна подвързия, а книги, които направо крещяха с първичните си цветове — яркосини, червени, жълти. В този свят беше крал доктор Сюс^[14], кралица — Джуди Блум^[15], а принцове и принцеси бяха останалите разказвачи. Тук Сам изпита старото приятно чувство след училищните часове — на мястото, където книгите почти молеха да ги докоснеш, да ги вземеш в ръце, да ги погледнеш, да ги изследваш. И все пак тези чувства имаха и свой мрачен привкус.

Най-ясното му чувство обаче беше чувството на почти болезнено удоволствие. На стената имаше снимка на кученце с големи, замислени очи. По лицето на кученцето се четеше загриженост и надежда, а под него беше написана една от големите световни истини: „ТРУДНО Е ДА БЪДЕШ ДОБЪР“. На друга стена имаше рисунка на диви патици, които вървят през тръстиката към брега на реката. Плакатът обявяваше: „ПЪТ НА ПАТЕТАТА!“

Сам погледна наляво и леката усмивка на устните му първо застина, а после изчезна. Тук имаше плакат, на който беше показана голяма черна кола, която излиза от двора на училищна сграда. От задния прозорец гледаше момченце. Ръцете му бяха залепени на стъклото, а устата му беше отворена във вик. Зад него над кормилото се беше сгърбил човек — по-точно неясна, злокобна човешка форма и караше със страшна скорост. Думите под картината бяха:

Сам реши, че и този плакат, и картината на Червената шапчица на вратата на детската библиотека предизвикват едни и същи примитивни чувства на ужас, но този плакат беше много по-смущаващ. Разбира се, че децата не трябва да се качват при непознати и, разбира се, че трябва да бъдат научени да не го правят, но това ли е правилният начин да се научат?

„Колко ли деца — запита се той — са преживели цяла седмица кошмарни сънища благодарение на тази малка проява на обществена грижа?“

Имаше и още един плакат, закачен точно пред бюрото за връщане на книги. Той предизвика мразовити тръпки по гърба на Сам. На него бяха показани ужасени момче и момиче, които се мъчеха да се освободят от мъж с шлифер и сива шапка. Мъжът изглеждаше поне три метра висок. Сянката му падаше върху обърнатите нагоре лица на децата. Периферията на старомодната му шапка хвърляше собствена сянка и очите на мъжа с шлифера блестяха неумолимо от черните й дълбини. Приличаха на късчета лед и изучаваха децата с мрачния поглед на Властта. Мъжът държеше служебна карта със закрепена върху нея звезда — странна звезда, поне с девет лъча. А може да бяха и цяла дузина. Надписът отдолу гласеше:

Пак онзи вкус в устата му. Сладникав, неприятен вкус. Хрумна му една странна, плашеща мисъл: „Вече съм виждал този мъж.“ Но това беше глупаво, разбира се. Нали?

Сам си помисли как този плакат щеше да го уплаши, ако беше дете — колко много от простото, неподправено удоволствие щеше да открадне от спокойния пристан на библиотеката — и усети как в гърдите му се надига вълна от възмущение. Направи една крачка към плаката, за да разгледа по-отблизо странната звезда и същевременно извади от джоба си ролката с бонбони.

Тъкмо слагаше един от тях в устата си, когато зад него се чу глас:

— Е, здравейте!

Той подскочи и се обърна — готов за битка с библиотечния дракон, който най-накрая се беше показал.

2.

Не се появи никакъв дракон. Беше само една закръглена белокоса жена на около петдесет и пет, която буташе количка с книги върху безшумни гумени колела. Бялата й коса падаше около приятното й, загладено лице на приятно подредени къдрици.

— Предполагам, че търсите мен — каза тя. — Господин Пекъм ли ви изпрати тук?

— Не видях абсолютно никого.

— Така ли? Значи си е отишъл вкъщи — каза тя. — Всъщност не съм изненадана, понеже е петък. Господин Пекъм идва да почиства праха и да чете вестника си всяка сутрин около единайсет. Той е чистач — извънщатен, разбира се. Понякога, повечето понеделници, остава до един — един и половина, защото това е денят, когато и прахта, и вестникът са най-дебели — но нали знаете колко тънък е вестникът в петък.

Сам се усмихна.

— Да разбирам ли, че вие сте библиотекарката?

— Аз съм — каза госпожа Лорц и му се усмихна. Но Сам реши, че очите й не се усмихват — очите й като че ли го наблюдаваха внимателно, почти хладно. — А вие сте…?

— Сам Пийбълс.

— О, да! Недвижими имоти и застраховки! Това е вашата игра!

— Признавам се за виновен.

— Съжалявам, че сте намерили празно главното отделение на библиотеката — сигурно сте помислили, че сме затворили и някой по погрешка е оставил вратата отворена.

— Всъщност — каза той — тази мисъл ми мина през ума.

— От два до седем тук сме трима души — каза госпожа Лорц. — В два часа започват да излизат учениците от училищата — нали знаете — началният курс в два, основният — в два и трийсет, гимназиалният — в два и четирийсет и пет. Децата са най-верните ни клиенти и за мен — най-желаните. Обичам най-малките. Преди имах помощничка през целия ден, но миналата година Градският съвет оряза бюджета ни с осемстотин долара и… — госпожа Лорц събра длани и ги размаха като отлитаща птичка. Удивителен, очарователен жест.

„Защо тогава — почуди се Сам — не се чувствам очарован или удивен?“

Заради плакатите, помисли той. Все още се мъчеше да свърже Червената шапчица, крещящото дете в колата и полицая със заплашителните очи с тази усмихната провинциална библиотекарка.

Тя протегна ръка — малка ръка, също толкова пълна и закръглена, колкото и останалите й части — със съвършено и неподправено доверие. Той погледна безимения й пръст и видя, че на него нямаше пръстен — значи тя все пак не беше госпожа Лорц. Фактът, че е неомъжена, го порази с това, че я правеше съвсем типична, съвсем провинциална. Почти карикатура — наистина.

— Не сте идвали преди в библиотеката ни, нали, господин Пийбълс?

— Не, боя се, че не. И моля, наричайте ме Сам. — Не знаеше дали наистина иска да бъде Сам за тази жена, но той беше бизнесмен в малък град — търговски агент, ако трябва да се каже точно — и това го караше автоматично да предлага да го наричат на малко име.

— О, благодаря, Сам.

Той чакаше в отговор тя също да му предложи малкото си име, но тя само го погледна в очакване.

— Намирам се в известно затруднение — каза той. — С планирания за тази вечер в „Ротари клуб“ оратор се случи злополука и…

— О, колко неприятно!

— Не само за него, но и за мен. Определиха ме да заема мястото му.

— О-о! — каза госпожица Лорц. Тонът й беше разтревожен, но очите й се разтвориха от удивление. И все пак Сам не се почувства по-близък с нея, въпреки че беше човек, който обикновено бързо (макар и повърхностно) се сближаваше с другите — такъв тип човек, който имаше малко близки приятели, но въпреки това се чувстваше задължен да завързва разговор с непознати в асансьорите.

— Снощи написах една реч и тази сутрин я прочетох на младата жена, на която диктувам писмата си…

— Наоми Хигинс — обзалагам се.

— Да. Откъде знаете?

— Наоми е редовна клиентка. Взима много любовни романи — Дженифър Блейк, Розмари Роджърс, Пол Шелдън — такива автори. — Тя понижи глас и продължи: — Казва, че са за майка й, но всъщност мисля, че ги чете сама.

Сам се засмя. Наоми наистина имаше унесените очи на запален читател на любовни романи.

— Както и да е, знам, че тя е това, което в големия град наричат секретарка със специални задачи. Предполагам, че тук, в Джънкшън сити, тя извършва всички секретарски работи. Изглежда много вероятно точно тя да е младата жена, за която споменахте.

— Да. Тя хареса речта ми — или поне така каза, — но сметна, че е малко суха. Предложи…

— „Помагало за оратора“, обзалагам се!

— Е, не можа да си спомни точното заглавие, но това звучи вярно. — Той поспря, после попита леко разтревожено. — В него има ли шеги?

— Само триста страници — каза тя. Протегна дясната си ръка — и на нея, както на лявата, нямаше пръстени — и го дръпна за ръкава. — Елате с мен. — Поведе го към вратата, като го държеше за ръкава. — Ще разреша всичките ви проблеми, Сам. Надявам се само за следващото ви идване в библиотеката да не е необходима кризисна ситуация. Книгата е малка, но е много хубава. Поне аз мисля така, въпреки че, разбира се, имам известни предубеждения.

Преминаха през вратата в мрачните сенки на главната зала на библиотеката. Госпожица Лорц щракна три ключа до вратата и висящите глобуси се запалиха и хвърлиха мека жълта светлина, която чувствително стопли и развесели залата.

— Тук е толкова мрачно, когато се заоблачи — каза тя с доверителен тон, който сякаш казваше: „Ние се намираме в истинската библиотека.“ Все още държеше здраво ръкава на Сам. — Но, разбира се, знаете как се оплаква Градският съвет от разходите си за електричество за такова място… или може би не знаете, но се обзалагам, че можете да се досетите.

— Мога — съгласи се Сам също с глас, понижен почти до шепот.

— Но това е истински празник в сравнение с отношението към разходите за отопление през зимата. — Тя вдигна очи. — Нефтът е толкова скъп. Заради онези араби… а сега вижте какво смятат да направят — да наемат религиозни убийци, които да се опитват да убиват писатели.

— Наистина изглежда малко грубо — каза Сам и по някаква причина се усети, че мисли отново за плаката с високия мъж — онзи със странната звезда на картата, онзи, чиято сянка така злокобно падаше върху обърнатите нагоре лица на децата. Падаше върху тях като петно.

— И, разбира се, аз се мотаех в Детската библиотека. Когато съм там, загубвам всякаква представа за времето.

— Интересно място — каза Сам. Смяташе да продължи, да я попита за плакатите, но госпожица Лорц го изпревари. За Сам стана ясно кой точно отговаря за това малко пътешествие в иначе обикновения ден.

— Наистина е така! Сега, дайте ми само една минута. — Тя се протегна и сложи ръце върху раменете му — за да направи това, трябваше да се изправи на пръсти — и за момент на Сам му дойде абсурдната мисъл, че иска да го целуне. Вместо това тя го натисна да седне на дървената пейка до рафта за седемдневните книги. — Знам точно къде да намеря книгите, които ви трябват, Сам. Дори не трябва да поглеждам в каталога.

— Мога да ги взема и сам…

— Сигурна съм — каза тя, — но те са в специалния справочен отдел, а аз не обичам да пускам хора вътре, когато мога да го избегна. За това компромиси не правя, но поне винаги знам къде да намеря нещата, които ми трябват… поне там отзад. Хората са толкова небрежни, толкова малко ги интересува редът, нали разбирате. Най-лоши са децата, но и възрастните правят бъркотии, ако ги оставиш. Не се безпокойте за нищо. Ще се върна след секунда.

Сам нямаше намерение да протестира повече, но и да беше поискал, нямаше да има време. Тя беше изчезнала. Той седеше на пейката и още веднъж се почувства като четвъртокласник… като четвъртокласник, който този път беше направил нещо лошо, беше направил бъркотия и сега в междучасието не можеше да излезе и да играе с другите деца.

Чуваше как госпожица Лорц се движи в залата зад бюрото за връщане и се огледа замислено. Нямаше какво друго да гледа освен книги — нямаше дори един стар пенсионер, четящ вестник или прелистващ списание. Това изглеждаше странно. Не беше очаквал в провинциална библиотека като тази да има огромно оживление в един най-обикновен делничен следобед, но чак изобщо да няма никой…

„Е, поне господин Пекъм е бил тук — помисли си той, — но е привършил вестника и си е отишъл вкъщи. Този ужасно тънък вестник в петък, нали знаете. Също и тънкия слой прах.“ После усети, че можеше да съди само по думите на госпожица Лорц, че господин Пекъм изобщо е бил тук.

„Съвсем вярно — но защо би ме лъгала?“

Не знаеше и изобщо не му се вярваше да го е направила, но самият факт, че поставя под съмнение честността на жена с приятно лице, с която току-що се е запознал, подчертаваше централния удивителен факт на тази среща — тя не му харесваше. Независимо от приятното й лице не му харесваше ни най-малко.

„Плакатите са виновни. Ти си подготвен да не харесваш НИКОГО, който би поставил такива плакати в детската читалня. Но това няма значение, защото е всичко на всичко малко отклонение. Взимай книгите и излизай.“

Той се попремести на пейката, погледна нагоре и видя на стената следните думи:

„Ако искаш да разбереш как някой се отнася с жена си и децата си, погледни как се отнася с книгите си.“

Ралф Уолдо Емерсън

Не го беше грижа и за тази малка морална поука. Не знаеше точно защо… освен че, помисли той, за човек, дори и да е книжен плъх, може да се очаква, че ще се отнася към семейството си малко по-добре, отколкото към четивото си. Девизът, написан със златни букви по цялата дължина на лакирания дъб, светеше над него, сякаш му предлагаше да размисли по-добре.

Преди да успее да го направи, госпожица Лорц се върна, повдигна преградата до бюрото за връщане, влезе зад нея и внимателно я постави обратно на мястото й.

— Мисля, че имам това, което ви трябва — каза весело тя. — Надявам се да се съгласите с мен.

Подаде му две книги. Едната беше „Помагало за оратора“ под редакцията на Кент Аделмен, а другата беше „Любими стихове на американския народ“. Последната книга според обложката (която на свой ред беше поставена в здрава найлонова подвързия) беше не точно редактирана, а подбрана от някоя си Хейзъл Фелеман.

От обложката обещаваха:

„Стихове за живота! Стихове за дома и майката! Стихове за смях и загадки! Стихове, които най-често са искани от читателите на рецензиите за книги на «Ню Йорк таймс».“ По-нататък се съобщаваше, че Хейзъл Фелеман е успяла да напипа поетичния пулс на американския народ.

Сам я погледна с известно съмнение и тя без усилие прочете мислите му.

— Да, знам, че изглеждат старомодни — каза госпожица Лорц. — Особено в наши дни, когато е пълно с книги за самообразоване. Мисля, че ако влезете в някоя от многобройните книжарници в центъра на Сидар Рапидс, може да намерите цяла дузина книги в помощ на начинаещия оратор. Но нито една от тях не е добра колкото тези, Сам. Наистина вярвам, че тези книги са най-добрите помощници за мъже и жени, за които ораторското изкуство е нещо ново.

— С други думи, за начинаещи — каза Сам и се усмихна.

— Ами, да. Да вземем например „Любимите поеми“. Вторият раздел на книгата — започва на страница шейсет и шеста, ако не ме лъже паметта — се нарича „Вдъхновение“. Почти сигурно в него можете да намерите нещо, което ще бъде кулминацията на речта ви, Сам. И ще откриете, че слушателите ви, дори да забравят всичко друго, ще запомнят добре подбраните стихове. Особено ако са леко…

— Пияни — каза той.

— Бих използвала думата „замаяни“ — каза тя с лек упрек, — макар да предполагам, че ги познавате по-добре от мен. — Но погледът, който му хвърли, показваше, че го казва само защото е учтива.

Тя вдигна „Помагало за оратора“. Обложката представляваше хумористична рисунка на зала, украсена със знамена. Малки групи мъже в старомодно вечерно облекло седяха на маси с питиета пред тях. Всички изглеждаха като че ли им се гади. Мъжът зад катедрата — също във вечерно облекло и очевидно произнасящ речта си след вечерята — им се хилеше победоносно. Личеше, че има огромен успех.

— В началото има раздел по теорията на речите след официална вечеря — каза госпожица Лорц, — но понеже не ми правите впечатление на човек, който иска да направи кариера в тази област…

— Тук улучихте — охотно се съгласи Сам.

— … ви съветвам направо да преминете към средния раздел, който се нарича „Жива реч“. Там ще намерите шеги и истории, разделени на три категории: „Как да ги предразположим“, „Как да ги размекнем“ и „Как да ги спечелим“.

„Звучи като наръчник за жиголо“ — помисли си Сам, но не го каза.

Тя отново прочете мислите му.

— Мисля, че в това се съдържат някакви намеци — но тези книги са издадени в по-прости, по-невинни времена. По-точно в края на трийсетте години.

— Много по-невинни наистина — каза Сам и си помисли за запуснати изсушени стопанства, момиченца в басмени рокли на цветчета и скупчени бидонвили, обградени от полицаи, размахващи палки.

— Но и двете книги все още вършат работа — каза тя и за по-сигурно ги потупа с ръка, — а в този бизнес това е важното, нали, Сам? Резултатите.

— Да… май че е така.

Той я погледна замислено, а госпожица Лорц повдигна вежди — сякаш искаше да защити думите си.

— Кажете ми за какво мислите — каза тя.

— Мислех си колко рядко е това събитие в живота ми като възрастен — каза той. — Не чак нечувано, но рядко. Дойдох да взема книги, за да оживя речта си и вие, изглежда, ми дадохте точно това, за което съм дошъл. Подобно нещо не се случва много често в този свят, в който не можеш да получиш дори няколко хубави агнешки пържоли от магазина, когато са ти пред очите.

Тя се усмихна. Усмивката й показваше неподправено удоволствие… само че Сам още веднъж забеляза, че очите й не се усмихват. Не си бяха променили изражението, откакто я беше открил (или тя го беше открила) в детската библиотека. Просто продължаваха да гледат.

— Май че току-що получих комплимент.

— Така е, госпожице. Получихте.

— Благодаря, Сам. Много ви благодаря. Казват, че с ласкателство могат да измъкнат всичко от тебе, но се боя, че трябва да ви поискам и два долара.

— Така ли?

— Таксата за издаване на читателска карта за възрастни — поясни тя, — но важи за три години, а подновяването струва само петдесет цента. Съгласен ли сте, или…

— Звучи чудесно.

— Тогава елате с мен — каза тя и Сам я последва до бюрото за връщане на книги.

3.

Тя му даде картон за попълване и той вписа името, адреса, телефоните и местоработата си.

— Значи живеете на авеню „Келтън“. Прекрасно!

— Е, на мен ми харесва.

— Къщите са красиви и големи — би трябвало да се ожените.

Той се сепна.

— Как разбрахте, че не съм женен?

— По същия начин, по който вие разбрахте, че аз не съм — каза тя. Усмихна се дяволито като котка. — Нямате нищо на безимения на лявата ръка.

— О — каза той смутено и се усмихна. Не се получи обичайната му лъчиста усмивка — усети топлина върху бузите си.

— Два долара, моля.

Подаде й две банкноти по един долар. Тя отиде до малко бюро, на което имаше старинна пишеща машина и написа на нея нещо върху светлооранжева карта. Донесе я обратно до бюрото за записване, подписа се най-отдолу със замах и после я бутна към него.

— Моля, проверете дали всички сведения са верни.

Сам провери.

— Всичко е чудесно.

Първото й име, отбеляза той, е Арделия. Хубаво име и доста необикновено.

Тя отново взе новата му читателска карта — той си помисли, че е първата, която беше имал след онази от колежа, а и онази ценна карта беше използвал твърде малко — и я сложи под апарата за микрофилми заедно с по една карта, която извади от джоба на всяка от книгите.

— Можете да задържите книгите не повече от седмица, защото са от Специалния справочен отдел. Това е категория, която измислих сама — за книги, за които има голямо търсене.

— Много ли се търсят помагалата за начинаещи оратори?

— И те, и книгите за неща като поправка на водопроводи, прости фокуси, държане в обществото… ще се изненадате какви са книгите, които търсят хората при нужда. Но аз знам.

— Има си хас.

— Работя тук от дълго, много дълго време, Сам. А тези книги не се намират, така че непременно ги върнете до шести април. — Тя повдигна глава и в очите й попадна светлина. Сам почти не обърна внимание на това, което видя в тях — реши, че е отблясък, — но не беше. Беше светлина. За момент Арделия Лорц изглеждаше така, сякаш във всяко око имаше по една сребърна монета.

— Или? — попита той и внезапно престана да чувства усмивката си като усмивка — чувстваше я като маска.

— Или иначе ще трябва да ви изпратя Библиотечния полицай — каза тя.

4.

За миг погледите им се срещнаха и Сам помисли, че вижда истинската Арделия Лорц и в тази жена нямаше нищо нито очарователно, нито нежно, нито старомоминско библиотекарско.

„Тази жена може наистина да бъде опасна“ — помисли си той и после леко объркан отхвърли мисълта. Мрачният ден, а може би и напрежението от предстоящата реч го завладяваха. „Опасна е не повече от компот от праскови… а и не е от мрачния ден, нито от ротарианците довечера. Всичко е заради проклетите плакати.“

Взе под мишница „Помагало за оратора“ и „Любими стихове на американския народ“ и почти стигнаха до вратата, когато осъзна, че тя го изпраща. Спря на място. Тя го погледна изненадана.

— Мога ли да ви помоля нещо, госпожице Лорц?

— Разбира се, Сам. Затова съм тук — да отговарям на въпроси.

— Става дума за Детската библиотека — каза той — и за плакатите. Някои от тях ме изненадаха. Почти ме шокираха. — Очакваше, че думите му ще прозвучат почти като забележка, която би отправил баптистки проповедник, ако зърне изпод списанията на масичката за кафе на някой от енориашите му да се подава „Плейбой“, но въобще не прозвуча така. „Защото — помисли си той — това не е обикновено чувство. Наистина бях шокиран. Никакво почти.“

— Плакати ли? — попита тя, намръщи се, а после челото й се проясни. Тя се разсмя. — О! Трябва да сте видели Библиотечния полицай… и, разбира се, Глупчо.

— Глупчо?

— Плаката, на който пише: „НИКОГА НЕ СЕ КАЧВАЙТЕ ПРИ НЕПОЗНАТИ“. Така децата нарекоха момченцето на картината. Онова, което вика. Нарекоха го Глупчо — според мен го презират, защото е извършил такова глупаво нещо. Мисля, че това е много полезно, не смятате ли?

— Той не вика — каза бавно Сам. — Той пищи.

Тя сви рамене.

— Вика, пищи, каква е разликата? Тук почти не сме чували нито едното, нито другото. Децата са много добри — много почтителни.

— Не се съмнявам. — Бяха стигнали отново във фоайето и той погледна към табелата на триножника — табелата, на която не пишеше

нито

а просто провъзгласяваше следната неоспорима заповед:

— И освен това — всичко зависи от интерпретацията, нали?

— Сигурно — каза Сам. Почувства, че се опитват да го докарат — при това много успешно — до позиция, която не би имал морално право да заеме и в която диалектиката би принадлежала на Арделия Лорц. Тя му създаваше впечатлението, че е свикнала с подобни забележки и това го караше да упорства. — Но тези плакати ме поразиха със своята крайност.

— Така ли? — попита учтиво тя.

Вече бяха се спрели до външната врата.

— Да. Плашат. — Той се престраши и каза това, което наистина смяташе. — Не са подходящи за място, където се събират малки деца.

Помисли си, че тонът му все пак не звучи твърде назидателно, поне така му се стори, и изпита облекчение.

Тя се усмихваше и тази усмивка го разстрои.

— Не сте първият, който изразява такова мнение, Сам. Възрастните, които нямат деца, не посещават често Детската библиотека, но все пак идват от време на време — чичовци, лели, някой приятел на самотна майка, поел задължението да прибере детето й… или хора като вас, Сам — които търсят мен.

„Хора в нужда — казваха хладните й синьо-сиви очи. — Хора, които идват за помощ и тогава, след като вече са ПОЛУЧИЛИ помощ, започват да критикуват начина, по който вършим нещата тук, в Обществената библиотека на Джънкшън сити. Начина, по който аз върша нещата в Обществената библиотека на Джънкшън сити.“

— Значи мислите, че не бива да се бъркам — каза Сам с благ тон. Не чувстваше благост — внезапно престана да чувства каквато и да било благост, но това беше трик от професията му и той се уви в него като в защитно наметало.

— Съвсем не. Просто не разбирате. Правихме допитване миналото лято, Сам — част от Лятната програма за четене. Наричаме нашата програма „Летните горещини на Джънкшън сити“ и в нея всяко дете получава по една точка за всяка книга, която прочете. Това е една от стратегиите, които сме разработили, за да насърчим децата да четат. Нали това е една от най-големите ни задачи.

„Ние знаем какво правим — му казваше спокойният й поглед. — А аз съм много учтива, нали? Като се има предвид, че вие, който никога през живота си не сте идвали тук, от първото си надникване започвате да изстрелвате критики.“

Сам започна да изпитва силно неудобство. Диалектическото бойно поле все още не беше завоювано от Арделия Лорц — поне не изцяло, но той отчете факта, че се намира в отстъпление.

— Според допитването любимият филм сред децата миналата година е бил „Кошмар на улица Елм, част 5“. Любимата им рокгрупа е „Гънс енд роузис“, а след нея идва някой си Ози Озбърн, за когото научавам, че по време на концертите си отхапвал главите на живи животни. Любимият им роман е „Лебедова песен“. Това е книга на ужасите от някой си Робърт Маккемън. Не можем да запазим дори един екземпляр от нея, Сам. Правят я на парцал за седмици. Имах един екземпляр в пластмасова подвързия, но, разбира се, беше откраднат. От някое от лошите деца.

Устните й се свиха в тънка линия.

— Втори в класирането беше един роман на ужасите за някакво цвете — убиец на насекоми и деца, наречен „Цветя на тавана“. Тази книга беше на първо място в продължение на цели пет години. А някои дори споменаха „Къщата на Пейтън“.

Тя го погледна с укор.

— Самата аз никога не съм гледала нито един от филмите от поредицата „Кошмар на улица Елм“. Никога не съм слушала плоча на Ози Озбърн и нямам желание за това, нито пък да прочета роман от Робърт Маккемън, Стивън Кинг или В. С. Андрюс. Разбирате ли какво искам да кажа, Сам?

— Мисля, че да. Казвате, че няма да е честно да… — Трябваше му точна дума, потърси я и я намери. — … да се узурпират вкусовете на децата.

Тя се усмихна сияйно — освен очите й, в които отново имаше монети.

— Това е едно от нещата, но не е всичко. Плакатите в детската библиотека — както приятните, така и тези, които са ви разстроили — ни бяха дадени от Библиотечната асоциация на Айова. БАА е член на Библиотечната асоциация на Средния запад, а тя на свой ред е член на Националната библиотечна асоциация, която се издържа основно от данъци. От безименния гражданин, тоест от мен. И от вас.

Сам запристъпва от крак на крак. Не му се искаше цял следобед да слуша лекция на тема „Как вашата библиотека работи за вас“, но не беше ли я предизвикал сам? Май че така беше. Единственото нещо, в което беше абсолютно сигурен, бе, че с течение на времето Арделия Лорц му харесва все по-малко и по-малко.

— Библиотечната асоциация на Айова всеки месец ни изпраща по един лист с репродукции на около четирийсет плаката — продължаваше неумолимо госпожица Лорц. — Можем да избираме пет от тях безплатно — останалите струват по три долара. Виждам, че ставате неспокоен, Сам, но наистина заслужавате обяснение и най-сетне стигаме до същността на нещата.

— Аз ли? Не съм неспокоен — каза неспокойно Сам.

Тя му се усмихна и откри зъби, които бяха твърде равни, за да са истински.

— Ние си имаме Комитет на Детската библиотека — каза тя. — Кой влиза в него? Ами деца, разбира се! Девет деца. Четири от гимназията, три от прогимназията и две от началното училище. За да влезе в комитета, всяко дете трябва да има среден успех в училище най-малко пет. Те избират някои от новите книги, които поръчваме, те избраха новите завеси и маси при ремонта миналата есен… и, разбира се, те избират плакатите. Това е, както веднъж каза един от младите участници в комитета, „най-забавната част“. Сега разбирате ли?

— Да — каза Сам. — Децата са избрали Червената шапчица и Глупчо, и Библиотечния полицай. Те им харесват, защото са страшни.

— Правилно — засия тя.

Изведнъж това му омръзна. Имаше нещо в библиотеката. Не бяха точно плакатите, нито библиотекарката, а самата библиотека. Внезапно библиотеката заприлича на дразнеща, вбесяваща треска, забита дълбоко в бута му. Но каквото и да беше, вече… му писваше.

— Госпожице Лорц, имате ли в Детската библиотека на видеолента „Кошмар на улица Елм, част 5“? Или колекция от албумите на „Гънс енд роузис“ и Ози Озбърн?

— Сам, не разбирате за какво става дума — започна тя търпеливо.

— А какво ще кажете, за „Къщата на Пейтън“? Имате ли екземпляр от нея в Детската библиотека само затова, защото някои деца са я чели?

Докато говореше, той си помисли: „Дали НЯКОЙ все още чете това старо нещо?“

— Не — каза тя и той видя, че от раздразнение по бузите й избива червенина. Това не беше жена, която беше свикнала да оспорват преценките й. — Но имаме книги за разбиване на къщи, за малтретиране на деца от родителите им и за кражби. Говоря, разбира се, за „Трите мечки“, „Хензел и Гретел“ и „Джек и бобеното стъбло“. Очаквах, че човек като вас ще прояви по-голямо разбиране, Сам.

„Човек, на когото сте помогнала в нужда, искате да кажете — помисли Сам, — но, по дяволите, уважаема госпожице, не ви ли плаща градът да правите това?“

Успя да се овладее. Не знаеше точно какво иска да каже тя с „човек като вас“, не беше сигурен, че искаше да знае, но разбираше, че тази дискусия е на ръба да излезе от контрол — да се превърне в караница. Беше дошъл тук, за да намери малко омекотител, с който да напръска речта си, а не да се разправя за Детската библиотека с главната библиотекарка.

— Извинявам се, ако съм казал нещо, което ви е обидило — каза той, — а и наистина трябва да тръгвам.

— Да — каза тя. — Мисля, че трябва. — „Извинението не се приема — телеграфираха очите й. — Абсолютно не се приема.“

— Предполагам — каза той, — че съм малко нервен от дебюта ми като оратор. А и снощи до късно работих върху речта си. — Усмихна се със своята стара добродушна усмивка марка „Сам Пийбълс“ и вдигна куфарчето си.

Тя омекна малко, но очите й все още бяха враждебни.

— Разбирам. Ние сме тук, за да служим на данъкоплатците и, разбира се, винаги ни интересува и конструктивната критика от тяхна страна. — Тя дори леко наблегна на думата „конструктивна“, за да му даде да разбере, че неговата съвсем не е била такава.

Край, слава Богу! Той изпита силно желание — почти необходимост — да направи така, че всичко да отмине, да го изглади като покривка на добре оправено легло. Това вероятно беше част от навика на бизнесмена… или от защитната окраска на бизнесмена. Хрумна му една странна мисъл — че това, за което наистина би трябвало да говори тази вечер, е за срещата му с Арделия Лорц. Тя говореше повече за сърцето и духа на малкия град, отколкото цялата му написана реч. Не всичко щеше да бъде ласкаво, но със сигурност нямаше да е сухо. А и би звучало така, както едва ли би звучало нещо в речите в петък вечер в „Ротари“ — неподправения кръг на истината.

— Е, за няколко секунди малко се поскарахме — чу се той и видя как ръката му се протяга. — Май попрекалих. Надявам се, че няма да останете с лошо чувство.

Тя докосна ръката му. Кратко, символично докосване. Хладна, гладка плът. Някак неприятна. Като здрависване със стойка за чадъри.

— Няма нищо — каза госпожица Лорц, но очите й продължаваха да говорят съвсем друго.

— Е, добре… Аз ще тръгвам.

— Да. Запомнете — само една седмица, Сам. — Тя повдигна пръст. Посочи с добре гледан нокът книгите, които той държеше. И се усмихна. Сам откри в усмивката й нещо крайно смущаващо, но дори и от това да зависеше животът му, не би могъл да каже какво точно е то. — Не бих желала да ви пращам библиотечното ченге.

— Не — съгласи се Сам. — И аз не бих желал това.

— Правилно — каза Арделия Лорц. Все още се усмихваше. — Не бихте желали.

5.

Когато стигна до средата на алеята към улицата, лицето на онова пищящо дете

(„Глупчо, децата го наричат Глупчо — мисля, че това е много полезно, не смятате ли?“)

сякаш отново се появи пред очите му, а заедно с него и една мисъл — достатъчно проста и практична, за да го накара да замръзне на място. Беше следната: ако на едно жури от деца му се даде възможност да избере такъв плакат, то може и да го направи… но възможно ли е която и да е Библиотечна асоциация — била тя за Айова, за Средния запад или за цялата страна — наистина да изпрати такъв плакат?

Сам Пийбълс помисли за молещите ръце, залепени върху нечупливото затворническо стъкло, за пищящата, изкривена уста и изведнъж реши, че в това не е просто трудно да се повярва. В това е невъзможно да се повярва.

И „Къщата на Пейтън“. Какво общо имаше? Предполагаше, че повечето от възрастните, които са посещавали библиотеката, са забравили за нея. Наистина ли беше възможно, някои от децата им — от онези, които са достатъчно малки, за да посещават Детската библиотека — да са преоткрили този музеен експонат? „Не вярвам и в това.“

Нямаше желание да понесе нова доза от гнева на Арделия Лорц — и първата му беше достатъчна, а и имаше чувството, че копчето на мощността й далеч не беше завъртяно до краен предел, — но тези мисли бяха достатъчно силни, за да го накарат да се обърне.

Тя си беше отишла.

Вратите на библиотеката бяха затворени като вертикалния процеп на уста в замисленото гранитно лице.

Сам остана на мястото си още малко, после забърза към тротоара, където беше паркирал колата си.

1.

Имаше въодушевяващ успех.

Започна с две собствени адаптации на два анекдота от раздела „Как да ги предразположим“ от „Помагало за оратора“ — единия за фермер, който се опитал да пласира на едро собствената си продукция, а другия за продаване на замразени ястия на ескимоси и използва трети в средата (която наистина беше доста сухичка). Друг добър анекдот откри в подраздела „Как да ги спечелим“, започна да го подчертава, а после си спомни за Арделия Лорц и „Любими стихове на американския народ“. „Ще откриете, че слушателите ви, дори да забравят всичко друго, ще запомнят добре подбраните стихове“ — беше казала тя и Сам намери едно добро кратко стихотворение в раздела „Вдъхновение“ точно както тя го беше посъветвала.

Погледна надолу към обърнатите към него лица на колегите му ротарианци и каза:

— Опитах се да ви изложа някои от причините защо живея и работя в такъв малък град, какъвто е Джънкшън сити, и се надявам, че те поне имат някакъв смисъл. Ако не е така, то аз съм загазил здравата.

Тези думи бяха аплодирани с тътен от добродушен смях (и полъх на смесица от шотландско и американско уиски).

Сам обилно се потеше, но се чувстваше много добре и беше започнал да вярва, че ще се измъкне невредим от тази история. Микрофонът беше запищял само веднъж, никой не си беше излязъл, никой не беше хвърлил по него храна и имаше само няколко дюдюкания — при това добродушни.

— Мисля, че един поет, наречен Спенсър Майкъл Фрий е обобщил нещата, които се опитах да ви кажа, по-добре, отколкото аз бих могъл. Виждате ли, почти всичко, което се опитваме да продадем в нашите провинциални предприятия, може да се продава по-евтино в търговските центрове на големите градове и на уличните пазари в предградията. Тези места обичат да се хвалят, че в тях можеш да намериш едва ли не всички стоки и услуги, от които се нуждаеш, и да направиш икономия. И мисля, че са почти прави. Но все пак има едно нещо, което бизнесът в малкия град може да предложи и което уличните пазари и търговските центрове не могат, и то е нещото, за което господин Фрий говори в стихотворението си. То не е много дълго, но казва много. Чуйте го:

Най-важното на този свят

е допирът на твоята и моята ръка,

по-важно е от покрива, от хляба, от виното

и винаги ще е така —

защото покривът ненужен е след края на нощта

и хлябът ни добър е само ден,

но твоето докосване и твоят глас

завинаги ще пеят в мен.

Сам погледна към тях над текста си и за втори път през този ден с изненада откри, че за него всяка дума, която току-що беше казал, беше истина. Откри, че сърцето му изведнъж се изпълва с щастие и проста благодарност. Хубаво е да откриеш, че все още имаш сърце, че обикновените грижи на обикновените дни не са го износили, но още по-добре е да откриеш, че то все още може да говори през устата ти.

— Ние, бизнесмените от малкия град, предлагаме това човешко докосване. От една страна, то не е много… но, от друга, това е почти всичко. Знам, че то винаги ще ме връща към нови дела. Искам да пожелая на първоначално избрания оратор Невероятния Джо — бързо възстановяване, искам да благодаря на Крейг Джонс за това, че ме помоли да го заместя, и искам да благодаря на всички вас за това, че слушахте толкова търпеливо отегчителните ми приказки. И така… благодаря за вниманието.

Аплодисментите започнаха още преди да завърши последното си изречение; увеличаваха се, докато прибираше няколкото страници текст, които Наоми беше написала на машина и които беше поправял целия следобед, и прераснаха в кресчендо, когато седна на мястото си, слисан от реакцията.

„Е, това е само от пиенето — каза си той. — Щяха да те аплодират, дори и ако им беше разказал как си успял да се откажеш от пушенето, след като си се срещнал с Исус Христос на рекламен коктейл.“

После всички започнаха да стават на крака и той си помисли, че сигурно е говорил твърде дълго, щом като толкова бързат да излязат. Но те продължиха да аплодират и тогава той видя, че и Крейг Джонс му маха с ръце. След миг Сам разбра. Крейг го караше да се изправи и да се поклони.

Той завъртя показалец до слепоочието си: „Ти си се побъркал!“

Крейг поклати глава настойчиво и така енергично заразмахва ръце, че заприлича на евангелистки проповедник, който подканя вярващите да пеят по-високо.

Така че Сам се изправи и остана удивен — те наистина го поздравяваха с викове „ура“!

След няколко секунди Крейг се доближи до катедрата. Виковете престанаха чак когато той почука няколко пъти по микрофона — звучеше като че ли великански юмрук, увит в нещо меко, удря върху ковчег.

— Мисля, че всички сме съгласни — каза той, — че речта на Сам ни накара да забравим за жилавото пиле.

Това предизвика нов сърдечен взрив от аплодисменти.

Крейг се обърна към Сам:

— Ако знаех, че можеш да говориш така, Сами, щях да ангажирам първо теб!

Това предизвика нови ръкопляскания и свиркания. Преди да престанат, Крейг Джонс хвана ръката на Сам и започна рязко да я тръска нагоре-надолу.

— Беше страхотно! — извика Крейг. — Откъде я преписа, Сам?

— Не съм я преписал — отвърна Сам. Почувства топлина в бузите си и въпреки че преди да започне да говори беше изпил само един джин с тоник (при това разреден), се почувства малко пиян. — Моя си е. Взех две книги от библиотеката и те ми помогнаха.

Около тях се събраха и други ротарианци — ръката на Сам беше разтърсвана отново и отново. Той започна да се чувства като градска помпа по време на лятна суша.

— Страхотно! — извика някой в ухото му. Сам се обърна към гласа и видя, че той принадлежи на Франк Стивънс — същия, който беше поел поста на ръководителя на транспортния профсъюз, когато онзи беше обвинен в длъжностно престъпление. — Трябва да я запишем на касета, можем да я продаваме! По дяволите, страшно добра реч, Сам!

— Трябва да я разпространим! — каза Руди Пърлман. Кръглото му лице беше зачервено и потно. — Щях да се разплача! Сериозно, за Бога! Откъде намери тези стихове?

— В библиотеката — каза Сам. Все още се чувстваше слисан… но облекчението му, че всичко бе свършило, постепенно се заменяше от някаква предпазлива радост. Помисли си, че трябва да даде премия на Наоми. — От една книга, която се нарича…

Но преди да успее да каже на Руди как се нарича книгата, Брус Енгалс вече го беше хванал под ръка и го водеше към бара.

— Най-добрата реч, която съм чул в този глупав клуб за две години, по дяволите! — възкликна Брус. — А може би от пет! И без това, на кого му трябва проклетият акробат? Дай да те почерпя едно, Сам! По дяволите, може и две!

2.

Преди да успее да си отиде, Сам изпи общо шест питиета — все почерпки — и завърши вечерта на триумфа си, като повърна върху собствената си изтривалка с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ“, веднага след като Крейг Джонс го остави пред къщата му на авеню „Келтън“. Когато стомахът му избухна, Сам се опитваше да напъха ключа си в ключалката на външната врата — не беше лесно, защото му изглеждаше, че има три ключалки и четири ключа — и просто не му остана време да се облекчи в храстите до стъпалата. Така че, когато най-после успя да отвори вратата, той просто вдигна изтривалката „ДОБРЕ ДОШЛИ“ (внимателно я придържаше от двете страни, така че повърнатото да остане в средата) и я изля настрана.

За да се съвземе, изпи чаша кафе, но докато я пиеше, телефонът иззвъня два пъти. Още поздравления. Второто позвъняване беше от Елмър Баскин, който дори не беше дошъл. Почувства се като Джуди Гарлънд в „Ражда се звезда“, но беше трудно да се радва на това чувство, докато стомахът му още се бунтуваше, а главата му започваше да го наказва за прекалената доза удоволствия.

Сам включи автоматичния телефонен секретар в дневната, който щеше да отбива всички по-нататъшни обаждания, после се качи в спалнята си, изключи телефона до леглото си, взе два аспирина, съблече се и си легна.

Бързо започна да се унася — беше изморен като след бомбардировка, — но преди да заспи, имаше време да си помисли: „Повечето от това дължа на Наоми… и на онази неприятна жена от библиотеката — Хорст, Борщ, или както там й беше името. Може би трябва да дам премия и на нея.“

Чу как телефонът долу зазвъня и после телефонният секретар го прекъсна.

„Браво — помисли си в просъница Сам. — Изпълнявай си задълженията — искам да кажа, нали все пак затова съм те купил?“

После потъна в мрак и не помнеше нищо до десет часа сутринта в събота.

3.

Върна се към земния живот с болки в стомаха и леко главоболие, но можеше да бъде и по-зле. Съжаляваше за изтривалката „ДОБРЕ ДОШЛИ“, но се радваше, че беше разтоварил поне малко от изпитото — иначе главата му щеше да го боли много повече. Стоя десет минути под душа, без да прави почти никакви движения, после се изсуши, облече се и слезе долу с хавлия, увита около главата. Червената лампичка на телефонния секретар мигаше. Когато натисна бутона за прослушване, лентата се превъртя само малко — явно позвъняването, което беше чул точно на заспиване, беше било последно. Би-ип!

— Ало, Сам. — Сам натисна клавиша за пауза и отви хавлията от главата си. Беше женски глас и той го познаваше. Чий? — Чух, че речта ви е имала голям успех. Много се радвам за вас.

Осъзна, че беше библиотекарката Лорц.

„Как е намерила номера ми?“ — Ама, разбира се, за тази цел си има телефонен указател… а и той го беше записал на читателския си картон, нали? Да. Без да може да обясни точно защо, по гърба му преминаха тръпки.

— Непременно да върнете взетите книги до шести април — продължи тя и после добави лукаво: — Не забравяйте Библиотечния полицай.

Чу се звукът от прекъсване на връзката. Светна лампичката „ВСИЧКИ СЪОБЩЕНИЯ ПРОСЛУШАНИ“.

— Голяма кучка си, а, любезна госпожице — каза Сам, обърнат към празната къща. После отиде до кухнята да си препече малко хляб.

4.

В петък сутринта, една седмица след триумфалния дебют на Сам като оратор, в десет часа влезе Наоми и Сам й подаде продълговат бял плик, на който беше написано името й.

— Какво е това? — попита с подозрение Наоми, докато си сваляше пелерината. Навън валеше силно — продължителен и мрачен пролетен дъжд. — Отвори го и виж.

Тя го отвори. Беше благодарствена картичка. В нея имаше банкнота с лика на Ендрю Джаксън.

— Двайсет долара! — Тя го погледна с още по-голямо подозрение. — Защо?

— Защото ме спаси от провал, като ме изпрати в библиотеката — каза Сам. — Речта мина много добре, Наоми. Мисля, че няма да е пресилено да се каже, че беше направо голям удар. Щях да сложа петдесет, но мисля, че не би ги приела.

Сега тя разбра и очевидно беше доволна, но все пак се опита да върне парите.

— Радвам се, че е станало добре, Сам, но не мога да взема па…

— Можеш — каза той — и ще ги вземеш. Ако работеше за мене като търговски агент, би взимала комисионна, нали?

— Едва ли. Никога не бих могла да продам нещо. Когато бях скаут, единственият човек, който купуваше бисквити от мен, беше майка ми.

— Наоми! Мило мое момиче. Не, не бъди нервна и притеснена. Нямам намерение да ти се натискам. Свършихме с всичко това преди две години.

— Разбира се, че свършихме — съгласи се Наоми, но все още изглеждаше нервна и направи проверка дали пътят й за отстъпление към вратата е чист.

— Разбираш ли, след онази проклета реч съм продал две къщи и съм написал застраховки за повече от двеста хиляди долара? Наистина повечето са застраховки на цели групи с голямо намаление и ниска комисионна, но все пак всичко това прави сума като за нова кола. Ако не вземеш тази двайсетачка, ще се почувствам като лайно.

— Сам, моля те! — каза тя. Изглеждаше шокирана. Наоми беше ревностна баптистка. Тя и майка й ходеха в една малка църква в Провърбия, която беше почти толкова паянтова, колкото и къщата, в която живееха. Той знаеше за това — беше я посещавал веднъж. Но му стана приятно да види, че и тя изглежда доволна… и малко по-спокойна.

През лятото на 1988 Сам беше ходил два пъти на среща с Наоми. На втората среща направи опит за интимност. Беше толкова почтен, колкото беше възможно, но все пак си беше опит. Не се получи нищо — оказа се, че Наоми е толкова добра в отбраната, че можеше да играе защитник в отбора на „Денвър Бронкос“. Не че не го харесвала, обясни тя, просто била решила, че между тях двамата никога нямало да се получи нещо такова. Сам се разсърди и я попита защо не. Наоми само поклати глава. „Някои неща са трудни за обясняване, Сам, но това не ги прави по-малко верни. Просто никога няма да стане. Повярвай ми, просто не е възможно.“ И това беше всичко, което можа да измъкне от нея.

— Съжалявам, че казах „лайно“, Наоми — й каза той сега. Говореше смирено, макар че някак си не беше уверен, че Наоми е дори наполовина толкова горда, колкото искаше да изглежда. — Това, което искам да кажа, че ако не вземеш тези двайсет долара, ще се почувствам като „ако“.

Тя пъхна банкнотата в портмонето си и направи усилие да го погледне с израз на надуто достойнство. Почти успя да го направи… но ъгълчетата на устата й леко трепереха.

— Ето. Доволен ли си?

— Съжалявам, че не ти дадох петдесет — каза той. — Щеше ли да вземеш петдесет, Оми?

— Не — каза тя. — И моля те, не ме наричай Оми. Знаеш, че не обичам.

— Извинявай.

— Извинението се приема. Сега защо просто не сменим темата?

— Добре — охотно се съгласи Сам.

— Чух няколко души да казват, че речта ти била добра. Крейг Джонс направо полудял по нея. Наистина ли мислиш, че това е причината работите ти да тръгнат по-добре?

— Наистина. Понякога става точно така. Смешно, но е вярно. Кривата на продажбите направо подскочи тази седмица. Ще спадне отново, разбира се, но мисля, че няма да спадне чак до старото ниво. Ако новите клиенти харесат начина, по който работя — а ми се ще да вярвам, че ще стане така, — ще се получи нарастване.

Сам се облегна на стола си, сплете ръце зад врата си и замислено погледна към тавана.

— Когато Крейг Джонс се обади и ми натресе това нещо, бях готов да го застрелям. Не преувеличавам, Наоми.

— Да — каза тя. — Приличаше на човек, който се е отровил с гъби.

— Така ли? — разсмя се той. — Да, сигурно е било така. Смешно е как се нареждат нещата понякога — най-чист късмет. Ако има Бог, понякога ти става чудно как Той е завинтил всички винтчета в голямата машина, преди да я пусне да работи.

Очакваше Наоми да му се разсърди за непочтителността (нямаше да бъде за пръв път), но днес тя не прие гамбита. Вместо това каза:

— Ако книгите, които си взел от библиотеката, са те избавили, значи късметът ти е бил по-голям, отколкото предполагаш. В петък обикновено не отварят преди пет часа. Исках да ти го кажа още тогава, но забравих.

— Нима?

— Сигурно си намерил господин Прайс да попълва документите си или нещо подобно.

— Прайс? — попита Сам. — Искаш да кажеш господин Пекъм? Чистачът, който чете вестник?

Наоми поклати глава.

— Единственият Пекъм, за когото съм чувала тук, беше старият Еди Пекъм, но той умря преди много години. Говоря за господин Прайс. Библиотекаря. — Тя гледаше Сам като че ли той беше най-тъпият човек на земята… или поне в Джънкшън сити, щата Айова. — Висок човек? Слаб? Към петдесетте?

— Нищо подобно — каза Сам. — Намерих една дама на име Лорц. Ниска, пухкава, някъде около възрастта, на която жените се привързват трайно към яркозеления полиестер.

На лицето на Наоми се смениха различни изражения — след изненадата последва подозрение; след подозрението — нещо като леко раздразнение, примесено с удивление. Тази поредица от изражения почти винаги показва едно и също — някой започва да осъзнава, че е мръднал. При по-нормални обстоятелства Сам би се позамислил за това, но той беше се занимавал с много сделки през цялата седмица и имаше много документи за попълване. Половината от съзнанието му вече се подготвяше за работата по тях.

— О! — каза Наоми и се засмя. — Госпожица Лорц, така ли? Трябва да е било забавно.

— Тя наистина е особена — каза Сам.

— Има си хас — съгласи се Наоми. — Всъщност тя е абсолютно…

Ако беше довършила това, което беше започнала да казва, вероятно доста щеше да стресне Сам Пийбълс, но късметът (както той току-що беше отбелязал) играе абсурдно голяма роля в човешките работи — и сега се намеси късметът.

Иззвъня телефонът.

Беше Бърт Айвърсън — духовният водач на малобройното племе на юристите от Джънкшън сити. Искаше да поговорят за наистина огромна застрахователна сделка — новия медицински център, с обикновена групова застраховка, все още на етапа на планирането, но нали знаеш колко голямо може да излезе това, Сам — и в момента, в който Сам отново се обърна към Наоми, мислите за Лорц напълно бяха напуснали ума му. Разбира се, че знаеше колко голямо може да излезе — можеше дори да му даде в ръцете кормилото на онзи „Мерцедес-Бенц“. И той наистина не искаше да мисли до каква степен тази щастлива съдба можеше да се дължи на онази малка глупава реч.

Наоми наистина помисли, че е мръднала — тя отлично знаеше коя е Арделия Лорц и мислеше, че и Сам трябва да знае. Все пак тази жена беше в центъра на най-неприятната случка в Джънкшън сити през последните двайсет години… а може би и от Втората световна война насам, когато синът на Могинсови се беше върнал у дома от Тихия океан съвсем откачил и беше избил цялото си семейство, а после беше опрял дулото на армейския си пистолет в дясното ухо и беше се погрижил и за себе си. Айра Могинс беше направил това много преди Наоми да се роди. Тя не осъзна, че и приключението на Арделия се беше случило много преди Сам да дойде в Джънкшън сити.

Както и да е, всичко това вече беше излязло от ума й и когато Сам затвори телефона, тя се опитваше да реши проблема, дали да си избере за вечеря лазаня от ресторанта на Стоуфър, или да изяде нещо в диетичния ресторант. Сам продължи да диктува писма до дванайсет часа, после попита Наоми дали не би искала да дойде с него да хапнат на обяд в „Маккена“. Наоми отказа, защото щяла да се върне при майка си, която била отпаднала много през зимата. Не каза нищо повече за Арделия Лорц. През този ден.

1.

В делнични дни Сам нямаше навика да закусва много — стигаше му чаша портокалов сок и кифла от овесени ядки, — но в събота сутрин (поне в съботите, когато не трябваше да се справя с махмурлука от клуба „Ротари“) обичаше да стане малко по-късно, да се разходи до „Маккена“ на площада и да си поръча бифтек и яйца, които да изяде бавно, докато наистина прочете вестника, вместо само да го прегледа между деловите срещи.

Той изпълни тази програма на следващата сутрин — на седми април. Дъждът, който беше валял предишния ден, беше престанал и небето беше бледо и чисто синьо точно като за ранна пролет. След закуска Сам тръгна към къщи по обиколен път, като спираше да погледне чии лалета и минзухари растат добре и чии са малко закъснели. Стигна до къщата си в десет и десет.

Лампичката „СЪОБЩЕНИЯ“ на телефонния секретар светеше. Той натисна бутона, извади цигара и запали клечка кибрит.

— Ало, Сам — каза мекият глас на Арделия Лорц, който не можеше да бъде сбъркан, и клечката си остана на педя от цигарата. — Много съм разочарована от вас. Книгите ви са пресрочени.

— О, Господи! — възкликна Сам.

През цялата седмица нещо го беше измъчвало — точно както някоя дума, която искаш да използваш, ти подскача на върха на езика, без да можеш да я хванеш. Книгите. Проклетите книги. Тази жена без съмнение щеше да го смята за онзи вид профан, какъвто й се искаше да бъде — особено с неканените му преценки кои плакати са на място в Детската библиотека и кои не са. Единственият истински въпрос бе дали беше употребила камшичните удари на езика си пред телефонния секретар, или ги пазеше за личната им среща.

Той изгаси клечката и я пусна в пепелника до телефона.

— Мисля, че ви обясних — продължаваше тя с мекия си и малко прекалено поучителен глас, — че „Помагало за оратора“ и „Любими стихове на американския народ“ са от Специалния справочен отдел на библиотеката и не могат да бъдат държани повече от една седмица. Не очаквах това от вас, Сам. Наистина не очаквах.

За свое неудоволствие Сам осъзна, че стои в собствената си къща с незапалена цигара в уста и се изчервява виновно — от врата към бузите. Още веднъж се пренесе стабилно в четвърти клас — този път седеше наказан на столче в ъгъла с „шапчицата на глупака“, нахлупена на главата му.

С гласа на човек, който оказва голяма услуга, Арделия Лорц продължи:

— Аз обаче реших да ви дам продължение — трябва да върнете взетите книги до понеделник следобед. Моля, помогнете ми да избегна неприятните последици. — Последва пауза. — Не забравяйте за Библиотечния полицай, Сам.

— Много изтъркан номер, мила Арделия — промърмори Сам, но не говореше дори и на записания глас. Тя беше затворила слушалката веднага след споменаването на Библиотечния полицай и апаратът тихо се изключи.

2.

Сам запали цигарата си с нова клечка. Още издишаше първия си дим, когато в ума му изникна план за действие. Може да беше донякъде проява на страхливец, но трябваше да приключи сметките си с госпожица Лорц веднъж завинаги. В това все пак имаше някаква груба справедливост.

Беше дал на Наоми нейната награда и сега трябваше да направи същото с Арделия. Седна на бюрото в кабинета си, където беше съчинил прочутата си реч, и придърпа бележника към себе си. Надраска под щампата („Кантората на САМЮЪЛ ПИЙБЪЛС“) следната бележка:

Уважаема г-це Лорц,

Извинявам се, че закъснях с връщането на книгите ви. Извинението ми е искрено, защото книгите ми бяха изключително полезни в подготовката на речта ми. Моля приемете тези пари като заплащане на глобата за забавянето на книгите. Бих искал да задържите остатъка в знак на моята благодарност.

Искрено ваш Сам Пийбълс

Докато вадеше кламер от чекмеджето на бюрото си, Сам още веднъж прочете бележката. Помисли да смени „връщането на книгите ви“ с „връщането на книгите на библиотеката“, но реши да го остави както си беше. Арделия Лорц му беше направила впечатление на жена, чиято философия беше „държавата — това съм аз“, дори и в случая „държавата“ да беше само местната библиотека.

Извади от портфейла си двайсетдоларова банкнота и я прикрепи към бележката с кламера. Поколеба се още миг, докато неспокойно барабанеше с пръсти по ръба на бюрото.

„Тя ще помисли това за подкуп. Вероятно ще се обиди ужасно.“

Това може би беше вярно, но не го беше грижа. Знаеше какво се крие зад престореното й обаждане тази сутрин — вероятно и зад двете й престорени обаждания. Беше прекалил малко с плакатите в Детската библиотека и тя си го връщаше — или поне се опитваше. Но сега не беше като в четвърти клас, той не беше обърканото, ужасено дете (поне вече не) и нямаше намерение да се плаши. Нито от враждебната табела във фоайето на библиотеката, нито от заяждането „ти си закъснял с цял ден, лошо момче“ на библиотекарката.

— Майната ти — каза той високо. — Ако не искаш тия проклети пари, наври ги в библиотечния фонд или където си щеш.

Остави бележката с прикачените към нея двайсет долара на бюрото. Нямаше намерение да ги връчва лично и да й даде възможност да си го изкара на него. Смяташе да овърже с ластик двете книги и да постави бележката и парите в едната от тях. После просто щеше да пусне целия пакет в пощенската им кутия. Беше прекарал шест години в Джънкшън сити, без да се запознава с Арделия Лорц — с известен късмет можеше да не я види още шест години.

Сега всичко, което му оставаше да направи, беше да намери книгите.

Не бяха на бюрото в кабинета му — това беше сигурно. Сам излезе в трапезарията и погледна на масата. Обикновено там оставяше нещата, които трябваше да връща. Имаше две видеокасети VHS, готови за връщане в „Брус видео стоп“, плик, на който беше написано „Вестникарче“, две папки, пълни със застрахователни полици… но „Помагало за оратора“ я нямаше. Нямаше я и „Любими стихове на американския народ“.

— Що за идиотщина! — каза Сам и се почеса по главата. — Къде, по дяволите…

Отиде в кухнята. На кухненската маса нямаше нищо друго освен сутрешния вестник — беше го оставил там на влизане. Той разсеяно го хвърли в кашона до печката и провери върху плота. На плота нямаше нищо освен кутията, от която беше извадил снощната си замразена вечеря.

Бавно се качи горе по стълбата, за да провери в стаите на втория етаж, но в ума му вече беше се загнездило едно много лошо предчувствие.

3.

Към три часа следобед лошото предчувствие беше станало много по-лошо. Всъщност Сам Пийбълс беше бесен. След като прерови два пъти къщата от горе до долу (при втората проверка прерови дори и мазето), той отиде в кантората си, макар и да беше съвсем сигурен, че беше взел със себе си вкъщи двете книги, когато беше останал да работи до късно миналия понеделник. Естествено не намери нищо и там. И ето — по-голямата част от красивата пролетна събота беше преминала в безплодно търсене на две библиотечни книги без никакъв резултат.

Още си мислеше за престорения й тон — „Не забравяйте за Библиотечния полицай, Сам“ — и за това колко щастлива би се почувствала, ако знаеше колко навътре беше взел думите й. Ако наистина имаше Библиотечен полицай, Сам не се съмняваше, че тя ще бъде щастлива да го насъска срещу него. Колкото повече мислеше за това, толкова повече побесняваше.

Върна се в кабинета си. Бележката му за Арделия Лорц с прикрепените към нея двайсет долара безизразно го гледаше от бюрото.

— По дяволите! — извика той и тъкмо смяташе да започне отново да преравя къщата, когато, се усети и спря. Това нямаше да доведе до нищо.

Изведнъж чу гласа на отдавна умрялата си майка — мек и кротък, разумен. „Когато не можеш да намериш нещо, Самюъл, разхвърлянето и ровенето обикновено не водят до нищо. По-добре седни и обмисли всичко отново. Използвай главата си и жали краката си.“

Това беше добър съвет за времето, когато беше на десет години, смяташе, че е точно толкова добър и сега — когато беше на четирийсет. Сам седна зад бюрото си, затвори очи и започна да проследява пътя на проклетите библиотечни книги от момента, когато госпожица Лорц му ги беше връчила до… не знаеше докога.

От библиотеката ги беше занесъл в кантората със спиране в ресторанта за пица, откъдето беше взел пеперони и двойна пица с гъби, които беше изял на бюрото си, докато търсеше в „Помагало за оратора“ две неща — добри шеги и как могат да бъдат използвани. Спомняше си колко беше внимавал върху книгата да не попадне и най-малката капка сос от пицата — което беше доста нелепо, като се имаше предвид фактът, че сега не може да я намери.

Беше прекарал по-голямата част от следобеда над речта си, в работа върху шегите, после в преписване на цялата заключителна част, така че стихотворението да пасва по-добре. Когато се върна вкъщи в петък късно следобед, беше взел завършената реч, но не и книгите. Беше сигурен в това. Крейг Джонс го беше взел, когато беше станало време за вечерята в „Ротари клуб“, и пак Крейг го беше оставил след това — точно навреме, за да може да оскверни изтривалката „ДОБРЕ ДОШЛИ“.

Беше прекарал събота сутринта в грижи за лекия си, но неприятен махмурлук; останалата част от уикенда беше прекарал вкъщи в четене, гледане на телевизия и — ако трябваше да си признае — в наслаждаване от триумфа си. През целия уикенд дори не беше минавал покрай кантората си. Беше сигурен в това.

„Добре — помисли си той. — Оттук нататък е по-трудно. Съсредоточи се.“ — Но откри, че няма нужда да се съсредоточава чак толкова.

Беше тръгнал за кантората си в понеделник следобед около пет без четвърт и тогава беше иззвънял телефонът, което го върна от вратата. Беше Стю Йънгман, който искаше от него да му напише полица за притежаване на жилище. Това беше началото на дъжда от долари, който се изля тази седмица. Докато говореше със Стю, погледът му беше попаднал върху двете библиотечни книги, които все още бяха на ръба на бюрото му. Когато за втори път излезе, в едната си ръка държеше куфарчето, а в другата — книгите. Беше съвсем сигурен в това.

Беше имал намерение да ги върне в библиотеката същата вечер, но тогава се беше обадил Франк Стивънс, който искаше да го покани да вечеря с жена му и племенницата им от Омаха, която им била на гости (когато си ерген в малък град, дори и случайните ти познати стават неумолими сватовници). Бяха останали до късно в ресторанта на Брейди — докъм единайсет, късно за делнична вечер — и когато се беше върнал вкъщи, съвсем беше забравил за библиотечните книги.

След това те съвсем изчезнаха от погледа му. Не беше помислил за връщането им — неочаквано нарасналата му работа беше отнела повечето от времето му за мислене — чак до това обаждане на библиотекарката Лорц.

„Добре, вероятно не съм ги местил оттогава. Трябва да са си точно там, където съм ги оставил, когато се прибрах вкъщи късно в понеделник.“

За миг усети прилив на надежда — може би са останали в колата! После още докато ставаше, за да провери, си спомни как, когато стигна вкъщи в понеделник, беше преместил куфарчето си в ръката, с която ги държеше. Беше го направил, за да може да извади ключа от десния джоб на сакото си. Изобщо не ги беше оставил в колата.

„И така, какво направи, когато влезе?“

Видя се как отключва вратата на кухнята, влиза през нея, оставя куфарчето си на един кухненски стол, обръща се с книгите в ръка…

— О, не — промърмори Сам. Изведнъж лошото му предчувствие се върна.

На плота до малката кухненска печка имаше картонен кашон със средна големина — от тези за напитки. Стоеше там вече от две години. Хората понякога опаковат в такива кашони вещите си, когато се местят, но кашоните стават отлично и за съхраняване на всякакви неща. Сам използваше този до печката, за да слага в него вестници. Всеки ден, след като свършваше с четенето на вестника си, го слагаше вътре — само преди малко беше хвърлил там днешния вестник. И горе-долу веднъж месечно…

— Мръсния Дейв! — промърмори Сам.

Стана от бюрото си и се втурна в кухнята.

4.

Кашонът с отпечатаното отстрани човече с монокъл на „Джони Уокър“ беше почти празен. Сам разрови тънката купчина вестници, въпреки че знаеше, че няма да намери нищо, но я разрови по начина, по който го правят хората, които са толкова отчаяни, та почти вярват, че когато искаш нещо много силно, то може да стане. Намери съботния „Газет“ — този, който беше хвърлил съвсем скоро — и петъчния брой. Нито между тях, нито под тях, разбира се, имаше книги. Сам остана така за миг с глава, пълна с черни мисли, после отиде до телефона да се обади на Мери Васър, която почистваше къщата му всеки четвъртък следобед.

— Ало? — обади се слабо разтревожен глас.

— Здрасти, Мери. Обажда се Сам Пийбълс.

— Сам? — Тревогата й се задълбочи. — Нещо лошо ли има?

„Да! В понеделник следобед онази кучка, която работи в местната библиотека, ще ме хване. Вероятно с двоен нелсън и с много дълги нокти.“

Но, разбира се, не можеше да каже нищо подобно, особено на Мери — тя беше от онези нещастни женски същества, които бяха родени под лоша звезда и живееха в собствен тъмен облак от съдбоносни предчувствия. Тези Мери Васър, живеещи по света, вярваха, че съществуват огромен брой черни сейфове, висящи на третия етаж на прекъсващи се въжета над огромен брой тротоари, които очакват съдбата да доведе обречените точно под тях. Ако не сейф, то пиян шофьор; ако не пиян шофьор, то приливна вълна (в Айова? Да, в Айова) — ако не приливна вълна, то метеор. Мери Васър беше от онези измъчени хора, които, когато им се обадиш по телефона, винаги искат да разберат дали няма нещо лошо.

— Нищо — каза Сам. — Абсолютно нищо лошо. Просто се чудех дали си виждала Дейв в четвъртък. — Въпросът беше почти формален — така или иначе вестниците ги нямаше, а Мръсния Дейв беше единственият събирач на вестници в Джънкшън сити.

— Да — потвърди Мери. Сърдечното потвърждение на Сам, че няма нищо лошо, я беше уплашило още повече. Сега в гласа й вибрираше скрит ужас. — Той дойде да вземе вестниците. Не трябваше ли да го пускам? Нали идва от години и си помислих…

— Няма нищо — каза Сам и се захили като идиот. — Видях, че ги няма, и си помислих да проверя дали…

— Досега не си проверявал — гласът й секна. — Наред ли е той? Нещо с Дейв ли се е случило?

— Не — каза Сам. — Искам да кажа, не знам. Просто… — После се сети и изкрещя като ненормален: — Купоните! Забравих да изрежа купоните от четвъртък, та затова…

— О! — каза тя. — Можеш да вземеш моите, ако искаш.

— Не, не бих могъл да направя то…

— Ще ги донеса следващия четвъртък — прекъсна го тя. — Имам ги с хиляди. — „Толкова много, че никога не бих могла да ги употребя — всъщност това искаше да му каже. — Все пак някъде съществува сейф, който очаква да мина под него, някакво дърво очаква да бъде повалено от буря и да ме премаже или в някакъв мотел в Северна Дакота някакъв сешоар очаква да падне от рафта във ваната. Животът ми ми е даден на заем, така че за какво са ми пачка вестникарски купони?“

— Добре — каза Сам. — Ще бъде чудесно. Благодаря, Мери, ти си голямо сладурче.

— Сигурен ли си, че нищо друго не се е случило?

— Абсолютно нищо — отговори Сам по-сърдечно от всякога. Гласът му звучеше като на луд подофицер, който командва малкото си останали войници да тръгнат във фронтална атака срещу бронирано картечно гнездо. — „Давайте, момчета, онези сигурно са заспали!“

— Добре — каза Мери със съмнение и Сам най-сетне успя да се отърве.

Седна тежко на един от кухненските столове и се взря с тъжен поглед в почти празния кашон от „Джони Уокър“. Мръсния Дейв беше идвал да събере вестниците, както правеше всяка първа седмица от месеца, но този път той, без да знае, беше получил и малка добавка: „Помагало за оратора“, и „Любими стихове на американския народ“. И Сам добре си представяше какво представляваха те сега.

Каша. Претопена каша.

Мръсния Дейв беше един от алкохолиците на Джънкшън сити. Поради неспособност да се задържи на постоянна работа, той едва свързваше двата края от чуждите остатъци и по този начин се явяваше доста полезен гражданин. Събираше бутилки, годни за връщане, и както и дванайсетгодишният Кийт Джордан си имаше маршрут за вестници. Единствената разлика беше, че Кийт доставяше вестника на Джънкшън сити „Газет“ всеки ден, а Мръсния Дейв Дънкан го събираше — от Сам и Бог знае още от колко собственици на къщи в градската част около авеню „Келтън“ — веднъж месечно. Сам го беше виждал много пъти да бута пазарската си количка, пълна със зелени торби за отпадъци, към центъра за претопяване, който се намираше между старата товарна гара и малкия приют за бездомни, където Мръсния Дейв и още дузина негови другари прекарваха повечето от нощите.

Остана седнал още няколко секунди, после спря да барабани с пръсти върху кухненската маса, стана, нахлузи сакото си, излезе и тръгна към колата.

1.

Намеренията на автора на табелата без съмнение бяха възможно най-добри, но правописът му — лош. Табелата беше прикована към една от колоните на верандата на старата къща близо до железопътната линия и гласеше:

УЛИЦА АНГЪЛ

Тъй като на авеню „Железопътно“ — както на повечето улици и пътища в Айова — нямаше ъгли^[16], Сам реши, че авторът на табелата е искал да напише „Улица Ангел“. Е, и какво? Помисли си, че щом пътят към ада е постлан с добри намерения, хората, които се опитват да запълнят дупките по този път, заслужават поне малко уважение.

„Улица Ангъл“ беше голяма сграда, в която в дните, когато Джънкшън сити наистина беше железопътен разклон, както си спомняше Сам, се бяха помещавали канцелариите на железопътната компания. Сега това бяха просто два коловоза работещи релси — и двата в направление изток-запад. Всички останали релси бяха ръждясали и обрасли с бурени. Повечето от траверсите ги нямаше — вероятно бяха използвани за поддържане на огъня от същите бездомници, които трябваше да обслужва „Улица Ангъл“.

Сам пристигна в пет без четвърт. Слънцето хвърляше печална, угасваща светлина над празното поле, което започваше от края на града. Зад няколкото сгради, които се намираха тук, се чуваше сякаш безкрайният тътен на товарните влакове. Излязъл беше вечерен вятър и когато той спря колата си и излезе, можеше да чуе ръждивото скърцане от люлеенето на старата табела „Джънкшън сити“ над изоставената платформа, където едно време хората се бяха качвали на пътническите влакове за Сейнт Луис или Чикаго — а дори и на експреса „Съниланд“, който в цяла Айова спираше единствено в Джънкшън сити по пътя си за приказните царства на Лас Вегас и Лос Анжелос.

Приютът за бездомници някога е бил бял — сега беше олющен и сив. Пердетата на прозорците бяха чисти, но стари и увиснали. Бурени се опитваха да растат върху пепелта, покриваща двора. Сам си помисли, че до месец юни те могат да пораснат още една стъпка, но засега нямаха голям успех. До неравните стъпала, които водеха до верандата, беше поставен ръждясал варел. Срещу табелата „Улица Ангъл“ имаше съобщение, приковано на другия стълб на верандата:

В ТОЗИ ПРИЮТ ПИЕНЕТО Е ЗАБРАНЕНО! АКО ИМАТЕ БУТИЛКА, ТРЯБВА ДА Я ПУСНЕТЕ ТУК, ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕТЕ!

Неговият късмет беше вътре. Въпреки че вече беше почти събота вечер и кръчмите и бирариите на Джънкшън сити чакаха, Мръсния Дейв беше тук и при това трезвен. Всъщност той седеше с още двама алкохолици на верандата. Бяха заети с изработването на плакати върху големи правоъгълници от бял картон и се радваха в различна степен на успех. Човекът, който седеше на пода в далечния край на верандата, държеше дясната си китка с лявата си ръка в усилие да превъзмогне силното си треперене. Този в средата работеше с увиснал в ъгъла на устата език и приличаше на много старо дете от детската градина, което полага всички усилия, за да нарисува дърво, с което да спечели златна звезда и да я покаже на мама. Мръсния Дейв, който седеше на сцепен стол-люлка близо до стъпалата на верандата, явно беше в най-добра форма, но и тримата изглеждаха уморени, смачкани и сринати.

— Здравей, Дейв — каза Сам, докато качваше стъпалата.

Дейв вдигна очи, присви ги и се усмихна колебливо. Всичките му останали зъби бяха отпред. Усмивката ги показваше и петте.

— Господин Пийбълс?

— Да — каза той. — Как си, Дейв?

— О, много съм добре. Много добре. — Той се огледа. — Ей, момчета, поздравете господин Пийбълс! Той е адвокат!

Човекът, чийто език се подаваше от устата, вдигна глава, кимна кратко и отново се зае с плаката си. От лявата му ноздра провисна дълъг сопол.

— Всъщност — каза Сам — аз се занимавам с недвижими имоти, Дейв. Недвижими имоти и застра…

— Носиш ли ми локум? — рязко попита мъжът с треперещите ръце. Той въобще не вдигна очи, но съсредоточената му гримаса се задълбочи. От мястото си Сам можеше да види плаката му — той беше покрит с дълги оранжеви драсканици, които смътно напомняха думи.

— Моля? — попита Сам.

— Това е Луки — каза Дейв тихо. — Не е в най-добрата си форма, господин Пийбълс.

— Дайте си ми локума, дайте си ми локума, дайте си ми проклетия локум — напяваше Луки, без да вдига очи.

— М-м, съжалявам… — започна Сам.

— Той не носи никакъв локум! — извика Мръсния Дейв. — Млъкни и си прави плаката, Луки! Сара ги иска до шест! Ще дойде специално за тях!

— Ще си намеря проклетия локум — каза Луки с нисък решителен глас. — Ако не, ще ям котешки лайна.

— Не му обръщайте внимание, господин Пийбълс — каза Дейв. — Какво има?

— Ами, просто се чудех дали не си намерил две книги, когато си взимал вестниците миналия четвъртък? Сложил съм ги не където трябва и си помислих да проверя. Изтича им срока от библиотеката.

— Имаш ли четвърт долар? — попита рязко мъжът с висящия език. — Кой е най-отпред? Понички с мед.

Сам автоматично бръкна в джоба си. Дейв протегна ръка и докосна китката му, сякаш се извиняваше.

— Не му давайте пари, господин Пийбълс — каза той. — Това е Рудолф. Той няма нужда от понички. Той и поничките вече не се погаждат. Просто има нужда от една нощ сън.

— Съжалявам — каза Сам. — Не ми дават, Рудолф.

— Да, на никой не му дават — каза Рудолф. Обърна се отново към плаката си и замърмори: — Колко за парче? Две по петдесет.

— Не съм виждал никакви книги — каза Дейв. — Съжалявам. Само взех вестниците както обикновено. Госпожа В. беше там и тя може да ви каже. Не съм направил нищо лошо. — Но влажните му, нещастни очи говореха, че не очаква Сам да му повярва. За разлика от Мери Мръсния Дейв Дънкан не живееше в свят, където съдбата се крие на пътя или зад ъгъла — тя беше около него. Той живееше в нея с малкото достойнство, което му беше останало.

— Вярвам ти. — Сам сложи ръка на рамото на Дейв.

— Просто изсипах кашона ви с вестници в една от торбите си както винаги — каза Дейв.

— Ако имах хиляда локума, щях да ги изям всичките — каза рязко Луки. — Щях да изгълтам всичките тези паразити! Това се казва кльопачка! Това се казва кльопачка! Това се казва кльопачка за кльопане!

— Вярвам ти — повтори Сам и потупа Дейв по ужасно кльощавото рамо. Осъзна, че се пита дали Дейв няма бълхи — тогава Бог да му е на помощ. Тази неблаготворителна мисъл беше последвана от друга — запита се дали някой от другите ротарианци — тези здрави и сърдечни момчета, пред които беше имал такъв успех преди седмица, бяха идвали наскоро в тази част на града. Запита се дали изобщо знаеха за „Улица Ангъл“. Запита се също и дали Спенсър Майкъл Фрий беше мислил за хора като Луки, Рудолф и Мръсния Дейв, когато беше писал, че на този свят най-важно е човешкото докосване — на твоята и моята ръка. При спомена за речта си — така изпълнена с невинно самохвалство и одобрение на простите удоволствия на малкия град, Сам почувства вълна от срам.

— Това е добре — каза Дейв. — Значи мога да дойда и следващия месец?

— Разбира се. Отнесъл си вестниците в центъра за претопяване, нали така?

— Ъ-хъ. — Мръсния Дейв посочи с пръст, който завършваше с жълт, мръсен нокът. — Ей там. Но сега е затворено.

Сам кимна.

— Какво правите? — попита той.

— А, просто убиваме времето — каза Дейв и завъртя плаката, така че да може да го види Сам.

На него имаше картина на усмихната жена, която държеше поднос с пържено пиле, и първото нещо, което порази Сам, беше, че картината беше хубава — наистина хубава. Независимо от това дали беше алкохолик, или не Мръсния Дейв имаше природен талант. Над картината грижливо беше написано с печатни букви:

ПИЛЕШКА ВЕЧЕРЯ В I МЕТОДИСТКА ЦЪРКВА

В ПОЛЗА НА ПРИЮТА ЗА БЕЗДОМНИ

„УЛИЦА АНГЕЛ“

15 АПРИЛ

ОТ 18:00 ДО 20:00

ЕЛАТЕ ВСИЧКИ

— Това е преди събранието на АА^[17] — каза Дейв, — но на плаката не можеш да напишеш за АА. Това е, защото то е нещо като тайна.

— Знам — каза Сам. Замълча за малко, после попита: — Ходиш ли в АА? Ако не искаш да отговориш, не отговаряй. Знам, че всъщност не ми влиза в работата.

— Ходя — каза Дейв, — но е трудно, господин Пийбълс. Нямат толкова много хапчета за черен дроб, че да ме задържат. Издържам месец, понякога два, а веднъж не пих почти цяла година. Но е трудно. — Той поклати глава. — Някои хора не могат да се справят със задачите, както казват. Аз сигурно съм един от тях. Но продължавам да опитвам.

Очите на Сам се върнаха отново върху жената с подноса с пиле. Картината беше прекалено подробна, за да бъде карикатура или скица, но не беше и живопис. Беше ясно, че Мръсния Дейв я е направил набързо, но беше постигнал добротата на очите и леката насмешка в устата — като последен лъч в края на деня. А най-странното нещо беше, че жената изглеждаше позната на Сам.

— Това истинска личност ли е? — попита той Дейв.

Устата на Дейв се разтегна в усмивка.

— Това е Сара. Тя е чудесно момиче, господин Пийбълс. Ако не беше тя, това място щяха да са го затворили още преди пет години. Тя намира хора, които дават пари точно тогава, когато изглежда, че данъците са прекалено високи или че няма да можем да оправим къщата достатъчно, за да задоволим инспекторите по жилищата, когато дойдат. Тя нарича хората, които дават пари, ангели, но ангелът е самата тя. Нарекли сме къщата така заради Сара. Разбира се, когато Томи Сейнт Джон правеше табелата, написа част от нея погрешно, но имаше добри намерения. — Мръсния Дейв млъкна за момент и погледна плаката си. Без да вдига поглед, той добави: — Томи сега е мъртъв, разбира се. Умря тази зима. Черният му дроб фалира.

— О! — каза Сам и добави неловко. — Съжалявам.

— Не съжалявайте. Така му е по-добре.

— Кльопачка — възкликна Луки и стана. — Кльопачка! Няма ли малко проклета кльопачка! — Той поднесе плаката си на Дейв. Под оранжевите драсканици беше нарисувал чудовищна жена, чиито крака завършваха с перки на акула, които трябваше да представляват обувки. На едната й ръка беше закрепен безформен поднос, който като че ли беше отрупан със сини змии. С другата си ръка жената държеше някакъв цилиндричен кафяв предмет.

Дейв взе плаката от Луки и го разгледа.

— Това е добро, Луки.

Устните на Луки се разтегнаха в лъчезарна усмивка. Той посочи към кафявото нещо.

— Виж, Дейв! Тя носи проклетия локум!

— Разбира се. Много хубаво. Влез вътре и включи телевизора, ако искаш. Сега ще започне „Звездна писта“. Ти как си, Долф?

— Рисувам по-добре, когато съм накиснат — каза Рудолф и подаде плаката си на Дейв. На него беше нарисувана гигантска пилешка кълка с много мъже и жени, които стояха около нея и я гледаха. — Това е направено като фантазия — каза Рудолф на Сам. Говореше малко злобно.

— Харесва ми — каза Сам.

Истина беше. Плакатът на Рудолф му напомняше на карикатура в „Ню Йоркър“ — от онези, които понякога не се разбират, защото са твърде сюрреалистични.

— Добре. — Рудолф го разгледа внимателно. — Значи нямате четвърт долар?

— Не — каза Сам. Рудолф кимна.

— От една страна, това е добре — каза той. — Но, от друга страна, е страшно скапано. — Той влезе вътре след Луки и след малко през отворената врата се чу музиката на „Звездна писта“. Уилям Шатнър казваше на алкохолиците и на останките от „Улица Ангъл“, че мисията им е храбро да отидат там, където не е стъпвал човешки крак. Сам предположи, че няколко членове на компанията вече бяха вътре.

— На вечерите не идват много хора освен нашите момчета и някой от АА от града — каза Дейв, — но така поне имаме какво да правим. Луки вече доста трудно говори, освен когато рисува.

— Ти си ужасно добър — му каза Сам. — Наистина, Дейв. — Защо не… — Той спря.

— Защо не какво, господин Пийбълс? — вежливо попита Дейв. — Защо не използвам дясната си ръка, за да припечеля нещо? По същата причина, поради която нямам редовна работа. Докато бях зает да правя други неща, стана вече много късно.

Сам не можа да отвърне нищо.

— Все пак имам представа от тази работа. Знаете ли, че съм посещавал училището „Лоримар“ в Демойнс с пълна стипендия? Най-доброто художествено училище на Средния запад. Изхвърчах още в първия семестър. За пиене. Няма значение. Искате ли да влезете и да изпиете чаша кафе, господин Пийбълс? Да почакате малко? Може да се запознаете със Сара.

— Не, по-добре да се връщам. Имам да изпълнявам една поръчка.

Наистина имаше.

— Добре. Сигурен ли сте, че не ми се сърдите?

— Ни най-малко.

Дейв стана.

— В такъв случай аз трябва да вляза за малко — каза той. — Беше хубав ден, но вече става хладно. Пожелавам ви приятна вечер, господин Пийбълс.

— Благодаря — каза Сам, въпреки че се съмняваше, че точно тази събота вечер ще е много приятна. Но майка му казваше и нещо друго: най-добрият начин да вземеш едно неприятно лекарство е да го глътнеш, колкото се може по-бързо. И той смяташе да направи точно това.

Тръгна обратно по стъпалата на „Улица Ангъл“, а Мръсния Дейв Дънкан влезе вътре.

2.

Сам почти стигна до колата си, но после направи завой към центъра за претопяване. Вървеше през обраслата с бурени пепелява земя към Камдън и Омаха. Червените лампи на пещите мигаха като умиращи звезди. Товарните влакове, кой знае защо, винаги го бяха карали да се чувства самотен и сега, след разговора си с Мръсния Дейв, той се почувства по-самотен от всякога. В малкото случаи, когато се беше срещал с Дейв, докато Дейв взимаше вестниците му, той му беше изглеждал веселяк, почти палячо. Тази вечер обаче беше надникнал зад грима му и това, което беше видял, го беше накарало да се почувства нещастен и безпомощен. Дейв беше пропаднал човек — спокоен, но напълно пропаднал, и използваше това, което очевидно беше немалък талант, за да рисува плакати за вечеря в църквата.

До центъра за претопяване можеше да се стигне само през цели зони от отпадъци — първо жълтеникави рекламни притурки, изпаднали от старите броеве на „Газет“, после скъсани найлонови торби за боклук и накрая цял астероиден пояс от счупени бутилки и смачкани консервени кутии. Капаците на малката дъсчена сграда бяха затворени. На табелата, която висеше на вратата, пишеше просто „ЗАТВОРЕНО“.

Сам запали цигара и тръгна обратно към колата си. Едва беше направил пет-шест крачки, когато видя на земята нещо познато. Вдигна го. Беше обложката на „Любими стихове на американския народ“. Върху нея имаше печат „СОБСТВЕНОСТ НА ОБЩЕСТВЕНАТА БИБЛИОТЕКА НА ДЖЪНКШЪН СИТИ“.

Сега вече знаеше със сигурност. Беше оставил книгите върху вестниците в кашона от „Джони Уокър“ и после ги беше забравил. Върху книгите беше оставял други вестници — от вторник, сряда и четвъртък. После в четвъртък сутринта беше дошъл Мръсния Дейв и беше изпразнил всичко това в найлоновия си чувал. Беше хвърлил чувала в количката си за пазар, количката за пазар беше дошла тук и сега бе останало само това — обложка на книга с татуиран върху нея размазан печат.

Сам остави обложката да литне от пръстите му и бавно тръгна към колата си. Имаше да изпълнява поръчка и излизаше, че ще трябва да я изпълни във времето за вечеря.

Изглежда му предстоеше да изпие още една горчива чаша.

1.

На половината път до библиотеката изведнъж му хрумна една идея — беше толкова очевидна, че се чудеше как не се е сетил за нея по-рано. Беше загубил две библиотечни книги; после беше открил, че са унищожени; значи трябваше да ги плати.

И това беше всичко.

Осъзна, че Арделия Лорц беше постигнала по-голям успех в стремежа си да го накара да се почувства четвъртокласник, отколкото беше смятал досега. Когато дете загуби книга — това за него е краят на света, — безсилно то се свива под сянката на бюрокрацията и чака да се появи Библиотечния полицай. Но Библиотечна полиция нямаше и Сам като възрастен знаеше това отлично. Имаше само градски служители като госпожица Лорц, които понякога раздуваха прекалено представата за мястото си в структурата, и данъкоплатци като него, които понякога забравяха, че те са конете, които теглят каруцата, а не обратно.

„Ще вляза, ще се извиня и после ще я помоля да ми изпрати сметката за възстановяването на екземплярите — помисли Сам. — И това е всичко. Това е краят.“

Беше удивително просто.

Все още леко нервен и малко разстроен (но много по-уверен при овладяването на тази буря в чаша вода) Сам паркира на пряката срещу библиотеката. Лампите от двете страни на главния вход светеха и хвърляха мека, бяла светлина върху стъпалата и гранитната фасада на сградата. Вечерта придаваше на сградата мекота и приветливост, която определено липсваше при първото му посещение — а може би това беше просто пролетта, която явно вече настъпваше — нещо, което не можеше да се каже за мрачния мартенски ден, когато той за пръв път се беше срещнал с живеещия вътре дракон. Застрашителното лице на каменния робот беше изчезнало. Това отново си беше Обществената библиотека.

Сам започна да излиза от колата и после спря. Преди малко му беше дошло едно откровение — сега внезапно се беше появило още едно.

Отново си представи лицето от плаката на Мръсния Дейв — жената с подноса с пържено пиле. Тази, която Дейв беше нарекъл Сара. Жената се беше сторила позната на Сам и изведнъж някаква неясна верига в мозъка му се включи и той разбра защо.

Това беше Наоми Хигинс.

2.

На стъпалата се размина с двама ученици в униформа и хвана вратата, преди да се затвори напълно. Влезе във фоайето. Първото нещо, което го порази, беше звукът. В читалнята зад мраморните стъпала в никакъв случай не беше шумно, но това не беше и дълбоката яма от тишина, която го беше посрещнала в петък на обяд преди седмица.

„Е, сега е събота вечер — помисли си той. — Децата са свободни и може би учат за контролните си.“

Но щеше ли Арделия Лорц да търпи, такова бърборене, макар и приглушено? Ако се съдеше по шума, отговорът беше „да“, но това в никакъв случай не отговаряше на характера й. Второто нещо се отнасяше до единственото предупреждение за тишина, което беше поставено на триножника.

ТИШИНА!

беше изчезнало. На негово място имаше портрет на Томас Джеферсън. Под него беше написан цитат:

„Не мога да живея без книгите.“

Томас Джеферсън (в писмо до Джон Адамс)

10 юни, 1815 г.

Сам го разгледа за момент и си помисли, че това променя целия аромат в устата на човек, решил да влезе в библиотеката.

ТИШИНА!

предизвикваше чувства на тревога и неудобство (ами ако на човек му куркаше коремът или изведнъж му се бяха събрали газове, чието излизане изглеждаше неизбежно и невинаги безшумно?). Обратно,

„Не мога да живея без книгите“

предизвикваше чувства на задоволство и предвкусване — караше човек да се чувства така, както се чувстват гладните мъже и жени, когато храната най-сетне е пристигнала.

Като се чудеше как такова малко нещо може да предизвика такава съществена разлика, Сам влезе в библиотеката… и замръзна на място.

3.

В главната зала беше много по-светло, отколкото при първото му посещение, но това беше само една от промените. Стълбите, които стигаха до най-горните рафтове, ги нямаше. Нямаше нужда от тях, защото сега таванът беше на височина два и половина — три метра, а не на десет — единайсет. Ако искаш да си вземеш книга от горните рафтове, трябваше просто да придърпаш едно от пръснатите наоколо столчета. Списанията бяха поставени в подканящо ветрило на една широка маса до бюрото за взимане на книги. Дъбовата стойка, на която бяха висели като кожи на убити животни, я нямаше. Нямаше го и надписа

Рафтът за новите романи си беше там, но табелата „ЗАЕМАНЕ ЗА СЕДЕМ ДНИ“ беше заменена с табела, на която пишеше: „ПРОЧЕТЕТЕ НЯКОЙ БЕСТСЕЛЪР ПРОСТО ЗА УДОВОЛСТВИЕ!“

Хората — повечето от тях млади — идваха и си отиваха, говореха тихо. Някой се хилеше. Леки, неосъзнавани звуци.

Сам погледна към тавана и отчаяно се опита да разбере какво, по дяволите, беше станало тук. Наклонените прозорци на покрива ги нямаше. Най-горната част на помещението беше скрита зад съвременен висящ таван. Старомодните висящи глобуси бяха заменени от панелно флуоресцентно осветление, вградено в новия таван.

Една жена, която отиваше към главното бюро с няколко криминални романа в ръка, проследи погледа му към тавана, не видя там нищо необикновено и го погледна любопитно. Едно от момчетата, което седеше зад дълго бюро отдясно на масата със списанията, смушка с лакът другарчетата си и посочи към Сам. Друго се удари по челото и всички захихикаха.

Сам не забеляза нито погледите, нито хихикането. Не съзнаваше, че просто е застанал на входа на главната читалня и зяпа към тавана с отворена уста. Опитваше се да побере в ума си тази огромна промяна.

„Е, поставили са висящ таван след последния път, когато си бил тук. И какво от това? Вероятно така се пести отопление.“

Да, но библиотекарката Лорц не беше казала нищо за промени.

Не — защо трябваше да му казва каквото и да било? Сам едва ли можеше да се нарече редовен посетител на библиотеката, нали?

„Все пак трябва да е била разстроена. Стори ми се, че е ужасно консервативна. Това не би й харесало. Ни най-малко.“

Това беше вярно, но имаше и нещо друго — нещо още по-смущаващо. Поставянето на висящ таван беше голяма реконструкция. Сам не разбираше как би могло да бъде извършено само за една седмица. А високите рафтове и всички книги, които бяха по тях? Къде бяха отишли рафтовете? Къде бяха отишли книгите!

Сега и други хора гледаха към Сам — даже една от библиотекарките го гледаше от другата страна на бюрото за оборотни книги. Повечето от живите, приглушени приказки в голямото помещение бяха замрели.

Сам разтърка очи — наистина разтърка очи — и отново погледна нагоре към висящия таван с вградени флуоресцентни правоъгълници. Той все още си беше там.

„Аз не съм в същата библиотека! — помисли си той ужасено. — Ето къде е причината!“

Обърканият му ум се хвана първо за тази мисъл и после отново се върна — като котенце, което са подлъгали да се хвърли върху сянка. По стандартите на централна Айова Джънкшън сити беше доста голям град с население около трийсет и пет хиляди души, но беше смешно да се мисли, че може да поддържа две библиотеки. Освен това мястото на сградата и разположението на залата бяха същите… просто всичко останало беше друго.

За миг Сам се почуди дали не полудява, но после отхвърли тази мисъл. Огледа се и чак сега забеляза, че всички са спрели и го гледат. Всички гледаха към него. Почувства моментно лудо желание да каже: „Вършете си работата — просто отбелязвам, че тази седмица библиотеката е различна.“ Вместо това бавно тръгна към масата със списанията и взе един екземпляр от „Ю. С. нюз енд уърлд рипорт“. Запрелиства списанието с престорен интерес, а с ъгълчетата на очите си видя как хората в читалнята започват отново да се връщат към работите си.

Когато почувства, че може да се движи без ненужно да привлича ничие внимание, Сам остави списанието върху масата и тръгна към Детската библиотека. Почувства се донякъде като шпионин, който пресича територията на врага. Табелата над вратата беше същата — златни букви върху тъмен дъб, но плакатът беше различен. Червената шапчица в момента на ужасното си откритие беше заменена от племенниците на Патока Доналд — Хюи, Дюи и Луи. Те носеха бански гащета и се гмуркаха в басейн, пълен с книги. Надписът отдолу гласеше:

— Какво става тук? — промърмори Сам. Сърцето му заби учестено — усети ситни капчици пот по ръцете и гърба си. Ако беше само плакатът, щеше да помисли, че онази Лорц са я уволнили… но не беше само плакатът. Беше всичко.

Отвори вратата на Детската библиотека и надникна вътре. Видя същия приятен малък свят с ниските маси и столчета, същите светлосини завеси, същата ниска чешмичка в стената. Само че сега висящият таван тук беше като висящия таван в главната читалня, а плакатите бяха сменени. Пищящото дете в черния седан

(„Глупчо, нарекоха го Глупчо. Презират го. Мисля, че това е много полезно, не смятате ли?“)

го нямаше, нямаше го и Библиотечния полицай с шлифера и странната звезда с много лъчи. Сам се отдръпна, обърна се и бавно тръгна към главното бюро за взимане на книги. Чувстваше се така, сякаш цялото му тяло се беше превърнало в стъкло.

Двама помощник-библиотекари — момче на студентска възраст и момиче — го гледаха как се приближава. Самият Сам не беше толкова разстроен, та да не забележи, че изглеждаха малко нервни.

„Бъди внимателен. Не… бъди НОРМАЛЕН. Те вече те мислят за полупобъркан.“

Изведнъж се сети за Луки и почти го обхвана ужасен порив за разрушение. Почти се виждаше как отваря уста и крещи с пълен глас на тези двама нервни младежи и иска малко от проклетите локуми, защото това е кльопачка, кльопачка, и то каква.

Но вместо да го направи, заговори със спокоен, нисък глас.

— Може би можете да ми помогнете. Трябва да говоря с отговорника на библиотеката.

— О, съжалявам — каза момичето. — Господин Прайс не е на работа в събота вечер.

Сам погледна надолу към бюрото. Както и при предишното му идване в библиотеката, до устройството имаше малка табелка с име — но на нея вече не пишеше

Сега беше написано

Спомни си как Наоми беше казала: „Висок мъж? Слаб? Към петдесетте?“

— Не — каза той. — Не господин Прайс. Не и господин Пекъм. Библиотекарката. Арделия Лорц.

Момчето и момичето размениха озадачени погледи.

— Тук не работи никой на име Арделия Лорд — каза момчето. — Може би мислите за някаква друга библиотека.

— Не Лорд — каза им Сам. Гласът му сякаш идваше някъде отдалече. — Лорц.

— Не — каза момичето. — Сигурно грешите, сър.

Отново го гледаха внимателно и макар че Сам имаше желание да бъде настойчив и да им каже, че разбира се, че Арделия Лорц работи тук, че се е запознал с нея само преди осем дни, той се насили да се откаже. По някакъв странен начин всичко имаше смисъл, нали? Наистина, имаше смисъл в рамките на пълната лудост, но това не променяше факта, че вътрешната логика беше безупречна. Както плакатите, прозорците на покрива и стойката за списания Арделия Лорц просто беше престанала да съществува.

Наоми отново заговори в главата му: „О! Госпожица Лорц, нали? Трябва да е било забавно.“

Наоми позна името — промърмори той.

Сега помощниците на библиотекарите го гледаха еднакво вцепенени от ужас.

— Извинете ме — каза Сам и се опита да се усмихне. Почувства как лицето му се изкриви. — Днес нещо не ми е добре.

— Да — каза момчето.

— Личи си — каза момичето.

„Мислят, че съм луд — помисли си Сам, — и колкото и да е странно, ни най-малко не ги обвинявам.“

— Има ли още нещо? — попита момчето.

Сам отвори уста да каже, че няма и после бързо да си тръгне, но после промени решението си. Беше казал „а“ — трябваше да каже и „б“.

— От колко време главен библиотекар е господин Прайс?

Двамата помощници размениха още един поглед. Момичето сви рамене.

— Откакто сме тук — каза тя, — но това не е много отдавна, господин…

— Пийбълс — каза Сам и протегна ръка. — Сам Пийбълс. Съжалявам. Маниерите ми, изглежда, са отлетели заедно с остатъка от ума ми.

Двамата малко се успокоиха — това беше нещо, което не можеше да се определи точно, но го имаше и то помогна на Сам също да се успокои. Независимо че беше разстроен, той беше успял да покаже поне част от немалката си способност да предразполага хората. Ако един агент на недвижими имоти и застраховки не може да го прави, значи трябва да си търси ново занятие.

— Аз съм Синтия Бериган — каза момичето и раздруса ръката му. — А това е Том Станфорд.

— Приятно ми е — каза Том Станфорд. Не изглеждаше съвсем сигурен в това, но също бързо раздруса ръката на Сам.

— Извинете! — намеси се жената с криминалните романи. — Може ли някой да ме обслужи? Ще закъснея за играта си на бридж.

— Аз ще го направя — каза Том на Синтия и тръгна към бюрото, за да запише книгите на жената.

— Том и аз учим в колежа „Чапълтън Джуниър“, господин Пийбълс — каза момичето. — Това е работа и учение едновременно. Аз съм тук вече три семестъра — господин Прайс ме нае миналата пролет. Том дойде през лятото.

— Господин Прайс единственият щатен служител ли е?

— Ъ-хъ. — Тя имаше красиви черни очи и сега той видя в тях съчувствие. — Какво има?

— Не знам. — Сам отново погледна нагоре. Не можеше да се стърпи. — Този висящ таван тук ли е откакто работите?

Тя проследи погледа му.

— Е, не знам как се казва, но си е така, откакто съм тук.

— Знаете ли, спомням си, че на покрива имаше прозорци.

Синтия се усмихна.

— Е, така е. Искам да кажа, че те се виждат от външната страна, ако обиколите сградата. И, разбира се, виждат се от шкафовете за книги, но са заковани. Имам предвид прозорците, а не шкафовете. Мисля, че са така от години.

„От години.“

— И никога не сте чували за Арделия Лорц?

Тя поклати глава.

— Не. Съжалявам.

— А за Библиотечната полиция? — импулсивно попита Сам.

Тя се разсмя.

— Само от старата ми леля. Едно време тя ми казваше, че ако не си върна книгите навреме, Библиотечната полиция ще ме арестува. Но това беше още в Провиданс, щата Роуд Айланд, когато бях малка. Много отдавна.

„Разбира се — помисли си Сам, — може би още преди десет-дванайсет години. Когато по земята са ходили динозаври.“

— Е, благодаря за информацията — каза той. — Нямах намерение да ви побърквам.

— Нищо такова не сте направили.

— Мисля, че малко го направих. Просто се обърках за миг.

— Коя е тази Арделия Лорц? — попита Том Станфорд, щом се върна. — Името ми е познато, но да пукна, ако знам с какво.

— Точно това е! И аз всъщност не знам — каза Сам.

— Е, утре е затворено, но в понеделник следобед и понеделник вечерта господин Прайс ще бъде тук — каза момчето. — Може би той може да ви каже това, което искате да знаете.

Сам кимна.

— Мисля, че ще дойда да се видя с него. Благодаря ви още веднъж.

— Тук сме, за да помагаме, с каквото можем — каза Том. — Желая само да можехме да ви помогнем повече, господин Пийбълс.

— Аз също — каза Сам.

4.

Чувстваше се добре, докато стигна до колата, а после, когато отключваше вратата, сякаш всички мускули на корема и краката му се отпуснаха като мъртви. Наложи се да се подпре с ръка върху покрива на колата, за да не падне, докато отвори вратата. Не влезе, а просто падна зад кормилото и остана така — дишаше тежко и с известна тревога се питаше дали няма да припадне.

„Какво става тук? Чувствам се като герой от старото шоу на Род Сърлинг: Представям ви Самюъл Пийбълс, бивш жител на Джънкшън сити, сега продаващ недвижими имоти и целия си живот в… Зоната на здрача.“

Да, точно на това приличаше. Само че да гледаш как хората се срещат с необясними приключения по телевизията, беше забавно. Сам откриваше, че необяснимото губи много от очарованието, когато ти си този, който трябва да се бори с него.

Погледна към отсрещната страна на улицата, към библиотеката, където хората влизаха и излизаха под меката светлина на висящите лампи. Старата госпожа с криминалните романи вървеше забързано по улицата вероятно загрижена за играта си на бридж. Две момичета слизаха по стъпалата, говореха си и се смееха, притискаха книги до напъпилите си гърди. Всичко изглеждаше съвсем нормално… и, разбира се, че беше. Ненормалната библиотека беше онази, в която беше влязъл преди седмица. Предполагаше, че единствената причина странностите да не го поразят по-силно, беше, че мислите му бяха заети с онази проклета реч.

„Не мисли за това — заповяда си той, макар да го беше страх, че това ще е един от онези пъти, когато умът му просто няма да се подчини на заповедта. — Направи като Скарлет О̀Хара и остави мислите за утре. След като изгрее слънцето, всичко ще бъде много по-смислено.“

Включи колата на скорост и през целия път до дома си мислеше за това.

1.

Първото нещо, което направи, след като влезе, беше да провери съобщенията, записани от телефонния секретар. Когато видя, че лампичката „ЗАПИСАНИ СЪОБЩЕНИЯ“ свети, сърцето му заби силно.

„Това ще е тя. Не знам всъщност коя е, но започвам да мисля, че тя няма да се успокои, докато не ме докара до пълна лудост.“

„Тогава не ги прослушвай“ — заговори друга част от мозъка му и сега Сам беше толкова объркан, че не можеше да каже дали това е разумна мисъл, или не. Изглеждаше разумна, но беше и малко страхлива. Всъщност…

Той осъзна, че стои, само стои, поти се и гризе ноктите си. Изведнъж изсумтя — тих, отчаян звук.

„От четвърти клас до лудницата — помисли си той. — Е, проклет да бъда, ако успееш, рожбо.“

Натисна копчето.

— Здрасти! — каза мъжки глас, дрезгав от уискито. — Говори Джоузеф Рандовски, господин Пийбълс. Сценичното ми име е Невероятния Джо. Просто се обаждам да ви благодаря, че ме заместихте на онова събрание на „Кивани“ или как се казваше. Исках да ви кажа, че се чувствам много по-добре — вратът ми е само навехнат, а не счупен, както мислеха отначало. Изпращам ви цял кочан безплатни билети за представлението. Раздайте ги на приятелите си. Бъдете здрав. Благодаря още веднъж. Довиждане.

Лентата спря. Включи се лампичката „ВСИЧКИ СЪОБЩЕНИЯ ПРОСЛУШАНИ“. Сам изсумтя по адрес на нервите си — ако Арделия Лорц искаше той да се стряска от сенки, беше получила точно това, което искаше. Натисна бутона „ПРЕНАВИВАНЕ“ и го порази една нова мисъл. Пренавиването на лентата, на която бяха съобщенията, му беше станало навик, но това означаваше, че старите съобщения изчезваха под новите. Съобщението на Невероятния Джо е изтрило предишното съобщение на Арделия. Единственото доказателство, че тази жена съществува, го нямаше.

Но това не беше вярно, нали? Съществуваше читателската му карта. Той беше стоял пред това проклето бюро за записване и я беше гледал как се подписва с големи, завъртени букви.

Сам извади портфейла си и го прерови три пъти, преди да признае пред себе си, че читателската карта също я няма. И си помисли, че знае защо. Смътно си спомняше, че я пъхна в джоба на подвързията на „Любими стихове на американския народ“.

За по-голяма сигурност.

За да не я загуби.

Страхотно. Просто страхотно.

Седна на канапето и стисна челото си с ръце. Главата започваше да го боли.

2.

След петнайсет минути вече си топлеше консерва супа на печката — надяваше се, че малко гореща храна ще му помогне за главата и отново се сети за Наоми — Наоми, която толкова приличаше на жената от плаката на Мръсния Дейв. Въпросът, дали Наоми водеше някакъв таен живот под името Сара, беше отстъпил място на нещо, което изглеждаше много по-важно поне в този момент: Наоми знаеше коя беше Арделия Лорц. Но реакцията й на името… беше малко странна, нали? Беше я стреснала за момент и тя беше започнала да се шегува по този повод, а после телефонът иззвъня — беше се обадил Бърт Айвърсън — и…

Сам се опита да повтори в ума си разговора и беше разочарован колко малко си спомня от него. Наоми беше казала, че Арделия е особена, точно така, беше сигурен в това, но почти нищо друго. Тогава не беше изглеждало толкова важно. Важното тогава беше, че кариерата му като че ли беше направила голям скок. И това все още беше важно, но сякаш бледнееше пред другото. В действителност пред другото бледнееше всичко. Мислите му продължаваха да се връщат към тази модерна глупост — висящия таван, и към ниските рафтове за книги. Не смяташе, че е луд — ни най-малко, — но започваше да чувства, че ако не се оправи с това нещо, може да полудее. Сякаш беше открил дупка в центъра на главата си — толкова дълбока, че в нея можеше да хвърляш неща, без да се чуе плясък, независимо колко големи бяха нещата, които хвърляш, или колко дълго си очаквал звука с наострени уши. Мислеше, че това чувство ще отмине — може би — но засега се чувстваше ужасно.

Завъртя газта под супата на по-слабо, влезе в кабинета и намери номера на телефона на Наоми. Той иззвъня три пъти, след което писклив старчески глас каза:

— Кой е, моля?

Сам веднага разпозна гласа, въпреки че не беше виждал собственичката му лично почти от две години. Беше разнебитената майка на Наоми.

— Здравейте, госпожо Хигинс — каза той. — Обажда се Сам Пийбълс.

Спря в очакване да чуе нейното: „О, здравей, Сам“ или може би „Как си?“, но се чуваше само тежкото емфиземно дишане на госпожа Хигинс. Сам никога не беше бил между любимците й и, изглежда, отсъствието му не беше накарало сърцето й да го обикне повече.

Тя май нямаше намерение да попита и Сам реши, че той може да го направи.

— Как сте, госпожо Хигинс?

— Понякога добре, понякога зле.

За миг се смути. Думите й приличаха на една от онези гатанки, на които няма правилен отговор. „Мъчно ми е за вас“ не ставаше, но „Радвам се, госпожо Хигинс!“ щеше да прозвучи още по-зле.

Той се спря на въпроса дали може да говори с Наоми.

— Няма я тази вечер. Не знам кога ще се върне.

— Бихте ли могли да я помолите да ми се обади?

— Лягам си. Не ме молете да й оставям бележка. Артритът ми е много зле.

Сам въздъхна.

— Ще се обадя утре.

— Утре сутрин ще ходим на църква — отбеляза госпожа Хигинс със същия безизразен, безпомощен глас, — а утре следобед е първият пикник на баптистката младеж за сезона. Наоми е обещала да помогне.

Сам реши да се откаже. Беше ясно, че госпожа Хигинс държи, колкото е възможно, да не се намесва в отношенията на дъщеря си. Накани се да се сбогува, но промени решението си.

— Госпожо Хигинс, името Лорц говорили ви нещо? Арделия Лорц?

Тежкият звук на дишането й спря по средата на вдишването. За миг по линията настана пълна тишина, а после госпожа Хигинс заговори с тих, злобен глас:

— Докога вие, безбожните езичници, ще продължавате да хвърляте името на тази жена в лицата ни? Мислите ли, че е смешно! Мислите ли, че е умно!

— Госпожо Хигинс, не ме разбрахте. Просто искам да знам…

В ухото му прозвуча остро щракване. Звучеше така, сякаш госпожа Хигинс беше строшила о коляното си суха съчка. После линията прекъсна.

3.

Сам изяде супата, после прекара половин час в опити да гледа телевизия. Не стана. Мислите му продължаваха да бъдат далеч оттук. Започваха с жената от плаката на Мръсния Дейв или с калната стъпка върху корицата на „Любими стихове на американския народ“, или с липсващия плакат на Червената шапчица. Но откъдето и да тръгваха, винаги свършваха на едно и също място — онзи съвсем различен таван над главната читалня на Обществената библиотека на Джънкшън сити.

Най-сетне той се предаде и се пъхна в леглото. Беше прекарал една от най-лошите съботи, които си спомняше, а може би и най-лошата събота в живота си. Единственото нещо, което искаше сега, беше бързо пътуване до земята на безсъзнателността, в която не се сънуват никакви сънища.

Но сънят не идваше.

Вместо него идваха ужасите.

Главният от тях беше мисълта, че губи разсъдъка си. Сам никога не беше осъзнавал колко ужасна може да бъде такава мисъл. Беше гледал филми, в които някой човек отива на психиатър и казва: „Чувствам, че обезумявам, докторе“ — и в същото време драматично се хваща за главата. Помисли си, че началото на нестабилност на разсъдъка много прилича на главоболието от много погълнати хапчета. Откри, че не е същото, когато минаха дълги часове и седми април постепенно се превърна в осми април. Повече приличаше на това да се опиташ да се почешеш по слабините и да откриеш там голяма подутина — подутина, която вероятно е някакъв тумор.

Библиотеката не можеше да се е променила толкова много само за седмица. Не можеше да е видял прозорците на покрива от читалнята. Момичето — Синтия Бериган — беше казало, че те са покрити, и то откакто тя е дошла тук — поне от година. Така че това беше някакъв вид умствено разстройство. Или тумор в мозъка. Или болестта на Алцхаймер? Много приятна мисъл. Някъде беше чел — може би в „Нюзуик“, — че жертвите на Алцхаймер стават все по-млади. Може би, целият този зловещ епизод е сигнал за настъпваща ранна сенилност?

Една неприятна дъска за обявления започна да изпълва мислите му — дъска с три думи, написани с мазни букви с цвета на червени дъвчащи бонбони. Тези думи бяха

ГУБЯ РАЗСЪДЪКА СИ.

Беше живял обикновен живот, пълен с обикновени удоволствия и обикновени съжаления — доста спокоен живот. Наистина никога не беше бил известен, но никога не беше имал и повод да се съмнява в душевното си здраве. Сега лежеше в разхвърляното си легло и се чудеше дали това е начинът, по който душата ти напуска реалния, разумен свят. Дали това беше начинът, по който започваше състоянието, когато

СИ ЗАГУБИЛ РАЗСЪДЪКА СИ.

Мисълта, че ангелът от приюта за бездомни на Джънкшън сити е Наоми — Наоми под друго име, — беше още една налудничава мисъл. Това просто не можеше да бъде… нали? Той дори започна да се пита дан ли наистина работата му беше тръгнала толкова добре. Може би всичко беше халюцинация.

Към полунощ мислите му се върнаха на Арделия Лорц и тогава нещата наистина се влошиха. Замисли се колко ужасно би било, ако Арделия Лорц е в гардероба или дори под леглото му. Виждаше я да се хили щастливо, тайно в тъмнината, да гърчи пръсти с дълги остри нокти, с коса, разпръсната около лицето й като зловеща перука. Представи си как, когато му зашепне, костите му ще омекнат като желе.

„Вие изгубихте книгите, Сам, така че ще трябва да дойде Библиотечният полицай… вие изгубихте книгите… изгу-у-убихте ги…“

Най-накрая към дванайсет и половина Сам вече не можеше да търпи. Седна на леглото и посегна към нощната лампа в тъмното. Докато посягаше, беше завладян от ново видение — толкова живо, че беше почти действителност, — той не беше сам в спалнята си, но гостенинът му не беше Арделия Лорц. О, не! Гостенинът му беше Библиотечният полицай от плаката, който вече не висеше в Детската библиотека. Той стоеше тук в тъмнината — висок, блед мъж с шлифер, някак разкривен и с бял, зигзагообразен белег на лявата буза, под лявото око и над хрущяла на носа. Сам не беше видял този белег на лицето на плаката, но това беше само защото художникът не беше искал да го изрисува. Белегът беше там. Сам знаеше, че е там.

„Грешиш за храстите — щеше да му каже Библиотечният полицай с леко фъфлещ глас. — Отстрани растат храсти. Много храсти. И ще ги проучим. Ще ги проучим заедно.“

„Не! Стига! Просто… СТИГА!“

Когато най-сетне треперещата му ръка напипа лампата, в стаята се чу скърцане на дъска и той изхълца, без да може да си поеме дъх. Ръката му се сви и натисна ключа. Стана светло. За миг той наистина помисли, че вижда високия мъж и тогава осъзна, че това е само сянката, която масата хвърля върху стената.

Сам стъпи на пода и за миг зарови лице в ръцете си. После посегна към пакета „Кент“ върху нощното шкафче.

— Трябва да се владееш — промърмори той. — За какви глупости мислеше?

„Не знам — бързо отговори вътрешният му глас. — Нещо повече, не искам да знам. Изобщо. Храстите бяха много отдавна, не трябва никога повече да си спомням за храстите. Или за вкуса. Сладкия сладък вкус.“

Запали цигара и вдиша дълбоко дима.

Най-лошото беше това: следващия път може наистина да види мъжа с шлифера. Или Арделия. Или Горго, Великия император на Пелусидар. Защото, ако можеше да си създаде толкова пълна халюцинация като тази за срещата му с Арделия Лорц, значи можеше да халюцинира за всичко. След като веднъж си започнал да мислиш за прозорците на покрива, които ги няма, и за хора, които ги няма, а даже и за храсти, които ги няма, всичко става възможно. Как ще потушиш бунта в собствения си ум!

Слезе до кухнята. Докато отиваше, запалваше лампите и не се поддаваше на порива да погледне назад през рамо и да види дали някой не се прокрадва зад него. Човек със значка в ръка например. Трябваше му хапче за сън, но понеже нямаше — дори и някой от незаконните препарати като „Соминекс“ — просто щеше да му се наложи да импровизира. Изля мляко в тигана, загря го, наля го в кафеена чаша и после прибави прилична порция бренди. Това беше още нещо, което беше виждал на кино. Опита го, намръщи се, за малко да излее гадната смес в мивката, после погледна към часовника на микровълновата печка. Един без четвърт след полунощ. Имаше много време до разсъмване — дълго време, което да прекара, като си представя как Арделия Лорц и Библиотечният полицай се прокрадват по стълбите с ножове между зъбите.

„Или стрели — помисли си той. — Дълги черни стрели. Арделия и Библиотечният полицай, прокрадващи се, стиснали в зъбите си дълги черни стрели. Какво ще кажете за този образ, приятели и съседи?“

Стрели?

Защо стрели?

Не му се мислеше за това. Беше изморен от мислите, които идваха с фучене от доскоро нищо неподозиращата тъмнина и се впиваха в него като ужасяващи, вонещи летящи чинии играчки.

„Не искам да мисля за това, няма да мисля за това.“

Довърши сгъстилото се мляко и се върна в леглото.

4.

Остави нощната лампа да свети и това го поуспокои. Започна да мисли, че все пак ще може да заспи, преди да настъпи топлинната смърт на вселената. Издърпа одеялото до брадичката си, скръсти ръце зад главата си и се загледа в тавана.

„НЕЩО от това трябва наистина да се е случило — помисли си той. — Не може ВСИЧКО да е било халюцинация… освен ако и това е част от него и аз се намирам в някоя от облицованите с гума стаи някъде в Сидар Рапидс, напъхан в усмирителна риза, и само си представям, че лежа в собственото си легло.“

Той беше изнесъл речта си. Беше използвал шегите от „Помагало за оратора“ и стихотворението на Спенсър Майкъл Фрий от „Любими стихове на американския народ“. И тъй като нито една от тези книги я нямаше между малкото негови книги, значи ги беше взел от библиотеката. Наоми познаваше Арделия Лорц — или поне знаеше името й — знаеше го и майката на Наоми. Знаеше го! Като че ли беше хвърлил бомбичка под креслото й.

„Мога да проверя — помисли си той. — Ако госпожа Хигинс знае името й, и други ще го знаят. Може би не студентите от Чапълтън, но хора, които са живели дълго в Джънкшън сити. Може би Франк Стивънс. Или Мръсния Дейв…“

В този миг Сам заспа. Пресече почти неусетната граница между будното състояние и съня, без да усети — мислите му не прекъснаха, а започнаха да се извиват във все по-странни и приказни форми. Формите се превърнаха в сън. А сънят стана кошмар. Той отново беше на „Улица Ангъл“, а тримата алкохолици бяха на верандата и се трудеха над плакатите си. Попита Дейв какво прави.

„А, просто убивам времето“ — каза Дейв и после плахо обърна плаката така, че Сам да може да го види.

Беше портрет на Глупчо. Той се печеше на шиш над открит огън. Стискаше в ръка шепа разтопени червени дъвчащи бонбони. Дрехите му горяха, но той беше още жив. Пищеше. Думите, изписани над този ужасен образ, бяха:

ДЕТСКА ВЕЧЕРЯ В ХРАСТИТЕ НА ОБЩЕСТВЕНАТА БИБЛИОТЕКА ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ФОНДА НА БИБЛИОТЕЧНАТА ПОЛИЦИЯ ОТ ПОЛУНОЩ ДО 2 ЧАСА СУТРИНТА ЕЛАТЕ ВСИЧКИ „ТОВА СЕ КАЗВА КЛЬОПАЧКА!“

„Дейв, това е ужасяващо“ — каза Сам в съня си.

„Съвсем не — отговори Мръсния Дейв. — Децата го наричат Глупчо. Обичат да го ядат. Мисля, че това е много полезно, а вие как мислите?“

„Виж! — извика Рудолф. — Виж, това е Сара!“

Сам вдигна поглед и видя Наоми да пресича пълната с отпадъци, буренясала земя между „Улица Ангъл“ и центъра за претопяване. Движеше се много бавно, защото буташе количка за пазар, пълна с екземпляри от „Помагало за оратора“ и „Любими стихове на американския народ“. Зад нея слънцето залязваше в мрачни червени отблясъци от пещ, а по релсите бавно се движеше дълъг пътнически влак на път към необятната западна Айова. Беше дълъг почти трийсет вагона и всички те бяха черни. От прозорците се развяваше креп. Сам разбра, че това е погребален влак.

Обърна се към Мръсния Дейв и каза:

„Името й не е Сара. Това е Наоми. Наоми Хигинс от Провърбия.“

„Съвсем не — каза Мръсния Дейв. — Идва смъртта, господин Пийбълс. Смъртта е жена.“

Тогава Луки запищя. Ужасните му викове бяха като квичене на прасе.

„Тя носи локуми. Тя носи локуми! О, Боже, тя носи много проклети локуми!“

Сам се обърна, за да види за какво говори Луки. Жената се беше приближила, но това вече не беше Наоми. Беше Арделия. Беше облечена в шлифер с цвета на зимен буреносен облак. Количката пред нея беше пълна не с локуми, както беше казал Луки, а с хиляди червени дъвчащи бонбони. Докато Сам я гледаше, Арделия започна да вади пълни шепи от тях и да ги натиква в устата си. Зъбите й вече не бяха изкуствени — бяха дълги и безцветни. Заприличаха му на вампирски зъби — остри и ужасно силни. Като се мръщеше тя затвори пълната си с бонбони уста. Навън бликна ярка кръв, образува розов облак в светлината на залеза и се застича по брадичката й. Отхапаните бонбони нападаха по буренясалата земя, пръскайки кръв.

Тя вдигна ръце и те се превърнаха в закривени птичи крака.

„Тиии изгууби КНИИИГИТЕ!“ — запищя тя и се нахвърли върху Сам.

5.

Събуди се в треска, от която не можеше да си поеме дъх. Беше извадил одеялата от чаршафите и ги беше струпал на потна топка на края на леглото. Часовникът на нощното шкафче показваше 5:53.

Стана. Хладният въздух в спалнята успокои и освежи потната му кожа, отиде в банята и се облекчи. Главата тъпо го болеше — или в резултат от среднощното бренди, или от напрежението на съня. Отвори аптечката, взе два аспирина и после се довлече отново до леглото. Издърпа завивките, колкото можа. Усещаше остатъците от кошмара във всяка мокра гънка на чаршафите. Нямаше да заспи отново — знаеше това — но можеше поне да полежи, докато кошмарът се разсее.

Когато главата му докосна възглавницата, той осъзна, че знае още нещо — нещо толкова изненадващо и неочаквано, колкото беше внезапното му откритие, че жената от плаката на Мръсния Дейв беше неговата приходяща секретарка. Това ново откритие също се отнасяше до Мръсния Дейв… и Арделия Лорц.

„Това беше сън — помисли си той. — Там го разбрах.“

Заспа дълбоко и естествено. Вече не сънува нищо и когато се събуди, беше почти единайсет часът. Камбаните на църквата призоваваха вярващите на служба, а навън беше прекрасен ден. Гледката на ярката нова трева, огряна от слънцето, го накара да се почувства добре — нещо повече, да се почувства почти прероден.

1.

Направи си късна закуска — портокалов сок, омлет от три яйца със зелен лук, голяма чаша силно кафе — и си помисли дали да отиде отново на „Улица Ангъл“. Все още си спомняше момента на просветление, който беше изпитал през време на краткия си период на будуване, и беше абсолютно сигурен, че интуицията му не го лъже, но се чудеше дали наистина му се иска все още да се занимава с тази побъркана история.

Под ярката светлина на пролетното утро страховете от миналата нощ изглеждаха както далечни, така и абсурдни и той почувства силно изкушение — почти необходимост — просто да остави нещата така. Нещо се беше случило с него, мислеше си той — нещо, което нямаше разумно, рационално обяснение. Въпросът беше — и какво от това?

Беше чел за такива неща — за призраци, предчувствия и превъплъщения, но интересът му към тях беше съвсем слаб. Обичаше от време на време да гледа някой филм на ужасите, но нищо повече. Беше практичен човек и не виждаше никакво практическо приложение на паранормалните явления… ако въобще съществуваха. Беше му се случило едно… е, можеше да се нарече събитие — не можеше да намери по-добра дума. Сега събитието беше свършило. Защо да не приключи с това?

„Защото тя каза, че иска книгите да се върнат до утре — какво ще кажеш за това!“

Но сега случката сякаш нямаше власт над него. Въпреки съобщението, което беше предала на телефонния му секретар, Сам вече не вярваше в Арделия Лорц.

Това, което наистина го интересуваше, беше собствената му реакция на случката. Спомни си една лекция по биология от колежа. Преподавателят им беше започнал с тезата, че човешкото тяло притежава изключително ефикасен начин, по който се справя с попаднали в него чужди организми. После каза, че понеже на хората се натрапват всички лоши болести — рак, грип и венерически болести например сифилис, те са склонни да повярват, че са много по-уязвими, отколкото всъщност са.

Човешкото тяло — беше казал преподавателят — си има свои „зелени барети“. Когато външна сила го атакува, дами и господа, отговорът на тези части е бърз и безмилостен. Няма никакви отстъпки. Без тази армия от тренирани убийци всеки от вас би умрял поне двайсет пъти, преди да е навършил една година.

Основният похват, който използва човешкото тяло, за да се освободи от нашествениците, е изолирането им. Нашествениците първо се обкръжават, отрязват се пътищата към източниците им за хранене, които им трябват, за да живеят, а после или ги изяждат, или ги оставят да умрат от глад.

Миналата нощ той беше изпитал умствения еквивалент на приближаваща се настинка. Тази сутрин нашественикът — заплаха за чистите му, рационални възприятия — беше вече обкръжен. Отрязан от хранителните му запаси. Сега всичко вече беше само въпрос на време. И част от него предупреждаваше останалата част, че като разследва този въпрос повече, той може би подхранва неприятеля си.

„Значи така се случва това — помисли си той. — Значи затова светът не е пълен със съобщения за странни преживявания и необясними явления. Умът ги опитва… колебае се известно време… после контраатакува.“

Но той беше любопитен. Там беше работата. Не беше ли казано, че човек не трябва да се навира на вълка в устата, но и че настойчивостта се възнаграждава?

„Кой? Кой беше казал това?“

Не знаеше… но мислеше, че може да разбере. В местната библиотека. Сам се усмихна и отнесе чиниите в мивката. И откри, че вече е взел решение — щеше да разследва тази луда история още малко.

Съвсем малко.

2.

Сам пристигна отново на „Улица Ангъл“ към дванайсет и половина. Не се изненада ужасно, когато видя стария син датсун, паркиран в двора. Паркира зад него, слезе и изкачи паянтовите стъпала отвъд табелата, която му казваше, че трябва да остави всички бутилки, които носи, във варела за отпадъци. Почука, но не получи отговор. Бутна вратата и пред него се откри широк хол, в който нямаше мебели… ако не се броеше телефонният автомат по средата на хола. Тапетите бяха чисти, но избелели. Сам видя едно място, където бяха поправяни с лепенки „скоч“.

— Има ли някой?

Никакъв отговор. Той влезе като крадец и продължи нататък. Първата врата отдясно водеше до общата стая. На вратата имаше две табели, забодени с кабърчета. Горната гласеше:

ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ НА БИЛ — ОТТУК!

Под нея имаше друга, която изведнъж му се видя едновременно напълно смислена и изключително тъпа. Тя гласеше:

ВРЕМЕТО ИСКА ВРЕМЕ

Общата стая беше обзаведена с разностилови, купени на старо столове и дълго канапе, също поправяно с лепенки — този път изолирбанд. По стените имаше още поговорки. На масичката до телевизора имаше машина за кафе. Както телевизорът, така и машината за кафе бяха изключени.

Сам отиде до края на хола, задмина стълбите. Чувстваше се като крадец повече от всякога. Погледна в трите други стаи, в които се влизаше от коридора. Всяка беше обзаведена с прости походни легла и всички бяха празни. Стаите бяха педантично почистени, но въпреки това говореха сами за себе си. Едната миришеше на дезинфекция. Друга миришеше неприятно на някаква тежка болест.

„Или някой е умрял наскоро в тази стая — помисли Сам, — или някой скоро ще умре.“

Кухнята — също празна — беше в другия край на хола. Беше голяма, слънчева стая с избелял линолеум, който покриваше пода на неравни дюни и долини. В една ниша имаше гигантска кухненска печка, комбинирана за дърва и газ. Мивката беше стара и дълбока, с изтъркан емайл и петна от ръжда. Крановете имаха старомодни дръжки, подобни на перки. До килера имаше древна пералня и сушилка, работеща с газ. Въздухът леко миришеше на варен предната вечер боб. Стаята му хареса. Говореше му за крайна бедност, но и за любов, грижи и някакво изстрадано щастие. Напомняше му на кухнята на баба му, а това беше едно хубаво място. Сигурно място.

Върху хладилника от ресторантски тип имаше магнитна табелка, на която пишеше:

БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ НАШИЯ ДОМ БЕЗ ПИЕНЕ

Сам чу слаби гласове отвън. Прекоси кухнята и погледна през един от прозорците, които бяха отворени, за да позволят да влезе колкото е възможно повече от топлия пролетен ден и лекия ветрец.

Поляната зад „Улица Ангъл“ беше започнала леко да се раззеленява — в задната част на двора, до редица току-що напъпили дървета, имаше запусната зеленчукова градина, която очакваше по-топли дни. Вляво имаше волейболна мрежа, увиснала в лека дъга. Вдясно — две подковообразни ями, започнали да буренясват. Не беше идеален заден двор — по това време на годината тези дворове бяха малко, — но Сам видя, че е изравняван поне веднъж след стопяването на снега и по него нямаше въглищен прах, въпреки че на по-малко от двайсет метра от градината се виждаха сребристите железопътни релси. Жителите на „Улица Ангъл“ може би нямат голяма собственост, помисли си той, но се грижат добре за нея.

Десетина души бяха седнали на сгъваеми столчета в неравен кръг между волейболната мрежа и подковообразните ями. Сам позна Наоми, Дейв, Луки и Рудолф. След миг осъзна, че вижда и Бърт Айвърсън — най-видния адвокат на Джънкшън сити, и Елмър Баскин — банкера, който не беше дошъл на неговата ротарианска реч, но все пак се беше обадил по-късно, за да го поздрави. Вятърът духаше приятно и развяваше домашните карирани пердета, които висяха отстрани на прозореца, през който гледаше Сам. Развяваше се и сребристата коса на Елмър. Елмър обърна лице към слънцето и се усмихна. Сам беше поразен от простото удоволствие, което видя — не на лицето на Елмър, а в него. В този миг той беше едновременно повече и по-малко от най-богатия банкер на малкия град — той беше всеки човек, който някога е приветствал пролетта след дълга, студена зима, щастлив, че все още е жив, цял и без никакви болки.

Сам изпита някакво чувство за нереалност. Достатъчно странно беше, че Наоми Хигинс беше тук и се занимаваше с бездомните алкохолици на Джънкшън сити — при това под друго име. Обаче да откриеш, че най-уважаваният банкер и един от най-силните орли на правосъдието на града също са тук, беше малко невероятно.

Един мъж с дрипави зелени панталони и пуловер с надпис на отбора „Синсинати Бенгалс“ вдигна ръка. Рудолф го посочи.

— Казвам се Джон и съм алкохолик — каза мъжът с фланелката на „Бенгалс“.

Сам бързо се отдръпна от прозореца. Лицето му гореше. Сега се почувства не само крадец, но и шпионин. Предполагаше, че обичайното събрание на АА в неделя по обед се провежда в общата стая — поне защото там беше кафеварката — но днес времето беше много хубаво и те бяха изнесли столовете си навън. Можеше да се обзаложи, че идеята беше на Наоми.

„Утре сутрин ще ходим на църква — беше казала госпожа Хигинс, — а утре следобед е първият пикник на баптистката младеж за сезона. Наоми е обещала да помогне.“ Чудеше се дали госпожа Хигинс знае, че дъщеря й прекарва следобеда не с баптистите, а с алкохолиците, и предположи, че знае. Помисли и че разбира защо Наоми така бързо беше решила, че две срещи със Сам Пийбълс са достатъчни. Навремето беше помислил, че е свързано с религията, а и Наоми даже не се беше опитала да обясни, че е нещо друго. Но след първата среща, която беше ходене на кино, тя се беше съгласила да излезе с него още веднъж. След втората среща всякакъв романтичен интерес, който беше изпитвала към него, престана. Или поне така изглеждаше. Втората среща беше вечеря. И той беше поръчал вино.

„Добре, за Бога — откъде можех да знам, че тя е алкохоличка? Да не би да чета мисли?“

Отговорът, разбира се, беше, че той не би могъл да знае… но въпреки това лицето му стана още по-горещо.

„А може би не е било само пиенето… или не само пиенето. Може би е имала и други проблеми.“

Внезапно се запита какво би се случило, ако Бърт Айвърсън и Елмър Баскин — и двамата от силните на деня, открият, че той знае, че те принадлежат към най-голямото тайно общество в света. Може би нищо — той не знаеше достатъчно за АА, за да бъде сигурен. Но знаеше две неща: че първото „А“ означава „анонимни“, а това бяха мъже, които можеха да провалят амбициите му за разрастване на бизнеса, ако решеха да го направят.

Реши да си тръгне, колкото е възможно по-бързо и по-тихо. За негова чест това решение не се базираше на лични съображения. Хората, които седяха на ливадата в задния двор на „Улица Ангъл“, имаха сериозен общ проблем. Той беше открил това случайно и нямаше намерение да остава и да подслушва преднамерено.

Докато се връщаше по коридора, видя куп нарязана хартия, оставена върху телефонния автомат. Остатък от молив, привързан с конец за стената до телефона. Импулсивно взе един лист и написа бележка.

Дейв,

Минах оттук тази сутрин, за да те видя, но нямаше никого. Искам да приказвам с теб за една жена на име Арделия Лорц. Имам чувството, че знаеш коя е тя и искам да разбера нещо за нея. Ще ми се обадиш ли следобед или довечера, ако имаш възможност? Номерът ми е 555–8699. Благодаря много.

Написа отдолу името си, сгъна листа и написа отгоре името на Дейв. За момент помисли да го отнесе в кухнята и да го сложи върху плота, но реши, че не иска някой от тях — най-вече Наоми — да се разтревожи, че той може да ги е видял при техните странни, но може би полезни занимания. Вместо това го постави върху телевизора в общата стая с името на Дейв отгоре. Помисли да остави четвърт долар за телефон до бележката, но реши да не го прави. Дейв можеше да го разбере погрешно.

После излезе радостен, че е отново на слънце и не са го открили. Когато отново влезе в колата си, видя лепенката на бронята на датсуна на Наоми. На нея пишеше:

БОГ Е С НАС И В НАС

— По-добре Бог, отколкото Арделия — промърмори Сам и излезе на заден ход на пътя.

3.

През късния следобед недоспиването от миналата нощ започна да си казва думата и Сам бе завладян от непреодолима сънливост. Той включи телевизора, намери някакъв показен бейзболен мач между Синсинати и Бостън, който бавно течеше в осмата си част, легна на канапето да го гледа и почти незабавно задряма. Преди дрямката да успее да се развие до истински сън, телефонът иззвъня и Сам трябваше да стане, за да отговори, замаян и объркан.

— Ало?

— Не искайте да говорим за тази жена — каза Мръсния Дейв без какъвто и да било предговор. Гласът му трепереше и той едва успяваше да го владее. — Не искайте дори да мислите за нея.

„Докога вие, безбожните езичници, ще продължавате да хвърляте името на тази жена в лицата ни? Мислите ли, че е смешно! Мислите ли, че е умно?“

Цялата сънливост на Сам моментално изчезна.

— Дейв, какво има около тази жена? Всички реагират като че или тя е дяволът, или не са чували за нея. Коя е тя? Какво, по дяволите, е направила, за да ви подлуди по този начин?

Последва дълго мълчание. Сам чакаше, а сърцето му биеше в гърдите и гърлото му. Щеше да си помисли, че връзката е прекъснала, ако не чуваше как Дейв дишаше на пресекулки.

— Господин Пийбълс — каза той най-после, — вие ми помагате много от години. Вие и някои други ми помогнахте да оживея, когато аз дори не бях сигурен, че сам го искам. Но не мога да говоря за тази кучка. Не мога. И ако разбирате кое е добро за вас, не бихте говорили за нея с никого.

— Звучи като заплаха.

— Не! — каза Дейв. Гласът му бе повече от изненадан — беше шокиран. — Не, само ви предупреждавам, господин Пийбълс — както бих направил, ако ви бях видял да ходите около някоя стара яма, в която са израсли бурени и не можете да видите дупката. Не говорете за нея и не мислете за нея. Нека мъртвите си останат мъртви.

„Нека мъртвите си останат мъртви.“

По някакъв начин това не го изненада — всичко, което се беше случило (може би с изключение на съобщението, оставено на телефонния му секретар), водеше към едно и също заключение — че Арделия Лорц вече не е между живите. Той — Сам Пийбълс, провинциален агент на недвижими имоти и застраховки, — беше говорил с призрак, без да знае това. Говорил с нея? По дяволите! Беше извършил сделка с нея! Беше й дал два долара, а тя му беше дала читателска карта.

Така че той не беше съвсем изненадан… но въпреки това по белите шосета на скелета му тръгна някаква дълбока студенина. Погледна надолу и видя, че целите му ръце са настръхнали.

„Трябваше да я оставиш на мира — нареждаше част от ума му. — Нали ти казвах?“

— Кога е умряла? — попита Сам. Гласът му звучеше мрачно и глухо в собствените му уши.

— Не искам да говоря за това, господин Пийбълс! — Гласът на Дейв звучеше почти истерично. Трепереше, премина в по-висок регистър, почти във фалцет, и там прекъсна. — Моля ви!

„Остави го на мира — сърдито извика Сам на себе си. — Няма ли си достатъчно проблеми и без тези глупости?“

Да. И можеше да остави Дейв на мира — сигурно имаше и други хора в града, които биха говорили с него за Арделия Лорц… ако може да намери начин да ги попита, начин, който да не ги накара да викат за помощ — така беше. Но имаше и друго нещо — нещо, което може би само Мръсния Дейв Дънкан можеше да му каже със сигурност.

— Някога си рисувал плакати за библиотеката, нали? Мисля, че разпознах стила ти от плаката, който правеше вчера на верандата. Всъщност почти съм сигурен. Един, който показва момченце в черна кола. И мъж с шлифер — Библиотечния полицай. Нали…

Внезапно Дейв избухна в такъв писък на срам, печал и страх, че Сам млъкна.

— Дейв? Аз…

— Оставете я на мира! — изплака Дейв. — Нищо не мога да направя, затова не можете ли просто да я оставите…

Риданията му рязко отслабнаха и се чу шум, като че ли някой друг взе слушалката от ръцете му.

— Престани — каза Наоми. И тя сякаш щеше да се разплаче, но освен това беше бясна. — Не можеш ли просто да престанеш, ужасен човек такъв?

— Наоми…

— Когато съм тук, името ми е Сара — каза тя бавно, — но те мразя еднакво и под двете си имена, Сам Пийбълс. Никога вече няма да стъпя в кантората ти. — Тонът й започна да се повишава. — Защо не го оставиш на мира? Защо трябва да разравяш тези стари мръсотии! Защо?

Извън нерви, трудно владеещ се, Сам каза:

— Защо ме прати в библиотеката? Ако не искаше да се срещна с нея, Наоми, защо въобще ме прати в проклетата библиотека?

Чу въздишка на другия край на линията.

— Наоми? Не можем ли…

Чу се щракване — тя затвори телефона.

Връзката прекъсна.

4.

Сам остана в кабинета си почти до девет и половина. Ядеше ментолки и пишеше имена едно след друго в същия бележник, който беше използвал, когато съставяше речта си. Поглеждаше за малко всяко име, после го зачертаваше. Шест години му бяха изглеждали дълъг период за живеене на едно място — поне до тази вечер. Тази вечер му изглеждаха като много по-кратко време — като уикенд например.

Написа „Крейг Джонс“.

Загледа се в името и си помисли: „Крейг може да знае за Арделия… но ще иска да знае защо се интересувам.“

Познаваше ли Крейг достатъчно добре, за да му отговори искрено? Отговорът на този въпрос беше твърдо „не“. Крейг беше от по-младите адвокати на Джънкшън сити и беше наистина преуспял. Няколко пъти бяха обядвали заедно по работа… а и, разбира се, клуба „Ротари“… и Крейг веднъж го беше поканил на вечеря у тях. Когато се срещнеха на улицата, разговаряха сърдечно — понякога за работа, по-често за времето. Все пак това не беше приятелство и ако Сам искаше да довери тази побъркана история на някого, искаше да бъде на приятел, а не на колега, който го нарича „братче“ след втория джин-физ.

Задраска името на Крейг от списъка.

След като беше дошъл в Джънкшън сити, той беше имал двама доста близки приятели — единият — фелдшер в кабинета на доктор Мелдън, а другият — градски полицай. Ръс Фрейм — приятелят му фелдшер — се беше преместил на по-добре платена работа в Гранд Рапидс в началото на 1989. А от първи януари Том Уайклиф управляваше новия Съвет за контрол на движението към пътната полиция на Айова. Оттогава беше загубил връзка и с двамата — той завързваше приятелства бавно, а и не успяваше да ги поддържа.

Което значеше какво?

Сам не знаеше. Знаеше, че името на Арделия Лорц действаше на някои хора в Джънкшън сити като електрически ток. Знаеше — или смяташе, че знае — че се е срещнал с нея, въпреки че е мъртва. Дори не можеше да каже пред себе си, че е срещнал нейна роднина или някоя луда, която нарича себе си Арделия Лорц.

Защото…

„Мисля, че съм срещнал призрак. Всъщност мисля, че съм срещнал призрак вътре в призрака. Мисля, че библиотеката, в която влязох, беше Градската библиотека на Джънкшън сити, каквато е била, когато Арделия Лорц е била жива и е работила там. Мисля, че затова всичко изглеждаше толкова странно и необичайно. Не беше като пътешествие във времето — или както аз си представям пътешествието във времето. Беше по-скоро като пропадане в небитието. И беше истинско. Сигурен съм, че беше истинско.“

Спря мисълта си. Барабанеше с пръсти по бюрото.

„Откъде ми се обади тя? Имат ли в небитието телефони?“

Загледа се продължително в списъка зачертани имена, после бавно откъсна жълтия лист от бележника. Смачка го и го хвърли в кошчето.

„Трябваше да се откажеш от това“ — продължаваше да нарежда част от него.

Но не се беше отказал. Сега какво?

„Обади се на някой от хората, на които имаш доверие. Обади се на Ръс Фрейм или Том Уайклиф. Просто вдигни телефона и се обади.“

Но той не искаше да го направи. Поне не тази вечер. Това му заприлича на ирационално, полусвръхестествено чувство — напоследък беше предал и получил много неприятни сведения по телефона, или поне така му се струваше, — но беше прекалено уморен, за да се пребори с него тази вечер. Ако можеше да поспи малко по-добре тази нощ, утре сутрин, когато ще е свеж, ще му се случи нещо по-добро, нещо по-конкретно. Освен това предполагаше, че трябва да оправи отношенията си с Наоми и Дейв Дънкан… но първо искаше да разбере какъв вид отношения бяха това.

Ако можеше.

1.

Наистина спа добре. Нямаше сънища, а на следващата сутрин под душа съвсем естествено му хрумна една идея — така идват идеите, когато тялото ти е отпочинало и умът ти не е бил буден толкова дълго, че да се задръсти от глупости. Обществената библиотека не беше единственото място, където можеше да се намери информация. Когато информацията е от областта на местната история — скорошната местна история, от която се интересуваш, това дори не е най-доброто място.

— „Газет“! — възкликна той и пъхна главата си под струята на душа, за да изплакне сапуна.

След двайсет минути вече беше долу — облечен, само без сако и връзка — и пиеше кафе в кабинета си. Бележникът отново беше пред него и на листа имаше начало на нов списък.

1. Арделия Лорц — коя е тя? Или коя е била тя?

2. Арделия Лорц — какво е направила?

3. Обществената библиотека на Джънкшън сити — ремонтирана ли е? Кога? Снимки?

В този момент иззвъня звънецът на вратата. Сам погледна часовника и тръгна да отвори. Минаваше осем и половина — време за започване на работа. Значи можеше да отскочи до „Газет“ в десет — време, в което обикновено правеше почивка за кафе — и да провери някои стари броеве. Кои точно? Все още се чудеше — някои несъмнено щяха да дадат резултат по-бързо от други, — докато бъркаше в джоба си за монета за вестникарчето. Звънецът звънна отново.

— Идвам веднага, Кийт! — извика той, излезе в антрето и хвана дръжката. — Недей да чупиш звъ…

В този миг вдигна поглед и видя зад тънкото перде, закачено на прозорчето на вратата, силует, много по-едър от този на Кийт Джордан. Умът му беше зает — повече го беше грижа за предстоящия ден, отколкото за този сутрешен понеделнишки ритуал — плащането на вестникарчето, но внезапно разхвърляните му мисли бяха пронизани от леденото острие на чист ужас. Не беше необходимо да вижда лицето — дори през пердето той позна формата, конструкцията на тялото… и, разбира се, шлифера.

Устата му се изпълни с вкус на червени дъвчащи бонбони — силен, сладък и неприятен.

Пусна дръжката на вратата, но закъсня с един миг. Бравата беше щракнала и в същия момент фигурата, която стоеше на прага, рязко отвори. Сам отхвръкна назад, в кухнята. Размаха ръце, за да запази равновесие, и успя да събори на пода и трите палта, които висяха на закачалката в антрето.

Библиотечният полицай влезе заедно със собствената си обвивка от студен въздух. Влезе бавно, като че ли пред него беше цялото време на света, и затвори вратата след себе си. В едната си ръка държеше вестника „Газет“ на Сам, грижливо увит и сгънат. Повдигна го като жезъл.

— Донесох ви вестника — каза Библиотечният полицай. Гласът му беше странно далечен, като че ли идваше до Сам през дебело стъкло. — Щях и да платя на момчето, но то бързаше да си отиде. Чудя се защо.

Придвижи се към кухнята — към Сам, който се беше свил зад плота и гледаше нашественика с огромните, шокирани очи на ужасено дете, на някакъв беден четвъртокласник Глупчо.

„Това си го представям — помисли Сам — или имам кошмар — толкова ужасен кошмар, че този който имах преди две нощи, изглежда пред него като сладък сън.“

Но не беше кошмар. Беше ужасяващо, но не беше кошмар. Сам нямаше време да се надява, че въпреки всичко е полудял. Лудостта беше нещо ужасно, но нищо не можеше да бъде толкова ужасно, колкото това нещо с форма на мъж, което беше влязло в къщата му — това нещо, което вървеше заедно със собствената си част от зимата.

Къщата на Сам беше стара и таваните бяха високи, но Библиотечният полицай трябваше да се наведе при влизането си, а дори и в кухнята върхът на сивата му филцова шапка почти стигаше тавана. Това значеше, че е висок много над два метра.

Тялото му беше увито в шлифер с оловния цвят на мъгла по здрач. Кожата му беше восъчнобяла. Лицето му беше безжизнено, като че ли той не разбираше нито от доброта, нито от любов, нито от милост. Устата му беше с очертанията на абсолютна, безстрастна власт и за миг Сам объркано помисли как беше изглеждала затворената врата на библиотеката — като прорез за уста върху лицето на гранитен робот. Очите на Библиотечния полицай изглеждаха като сребърни кръгчета, пробити от миниатюрни ловджийски сачми. Бяха оградени от розово-червена плът, която сякаш беше готова да започне да кърви. Нямаха мигли. Най-лошото от всичко беше следното: това беше лице, което Сам познаваше. Днес едва ли беше първият път, когато се беше свивал в ужас пред този черен поглед… Някъде далече в съзнанието си Сам чу глас, който каза със съвсем лека следа от фъфлене: „Ела с мен, синко… Аз съм полицай.“

Белегът изпъкваше в географията на лицето му — точно както в представата на Сам, — минаваше през лявата буза, под лявото око, над хрущяла на носа. Като се изключи белегът, това беше мъжът от плаката… или може би не? Вече не беше сигурен.

„Ела с мен, синко… Аз съм полицай.“

Сам Пийбълс, любимец на „Ротари клуб“ в Джънкшън сити, се подмокри. Почувства как пикочният му мехур се изпразни в топла струя, но това изглеждаше много далечно и маловажно. Това, което беше важно, беше, че в кухнята му имаше чудовище, а най-ужасното нещо за това чудовище беше, че Сам почти познаваше лицето му. Почувства как една тройно заключена врата на дъното на ума му се опитва да се отвори. Не мислеше за бягство. Мисълта да се измъкне беше извън въображението му. Той отново беше дете, което бяха хванали на местопрестъплението,

(книгата не е „Помагало за оратора“)

когато прави нещо ужасно лошо. Вместо да избяга

(книгата не е „Любими стихове на американския народ“)

той бавно се наведе над мокрите си слабини и се строполи между двата високи стола, които бяха до плота, с прострени сляпо над главата ръце.

(книгата е)

— Не — каза той с дрезгав, безсилен глас. — Не, моля ви, не, моля, моля, недейте. Ще бъда добър, моля не ми правете това.

Не можеше да каже нищо друго. Но това нямаше значение — великанът в шлифер с цвят на мъгла

(книгата е „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън)

стоеше точно над него.

Сам отпусна глава. Тя сякаш тежеше един тон. Погледна към пода и несвързано се помоли когато вдигне очи — когато има сила да вдигне очи — фигурата да я няма.

— Погледни ме — заповяда далечният, тътнещ глас. Беше гласът на бога на злото.

— Не — извика Сам с пищящ, бездиханен вопъл, после избухна в безпомощен плач. Не беше просто от ужас, макар че ужасът беше съвсем истински, съвсем силен. Имаше и студена тръпка на детска уплаха и детски срам. Тези чувства се залепиха като отровен сироп за това, което той не смееше да си спомни — нещото, което се отнасяше за книга, която никога не беше чел: „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън.

Бам!

Нещо удари Сам по главата и той изкрещя.

— Погледни ме!

— Не, моля, недейте — изплака Сам.

Бам!

Той вдигна глава, предпазваше очите си с омекнала като гума ръка и точно в този миг ръката на Библиотечният полицай се спусна отново.

Бам!

Удряше Сам със собствения му навит на руло вестник „Газет“, биеше го така, както се бие непослушно кученце, което се е напикало на пода.

— Така е по-добре — каза Библиотечният полицай. Ухили се, устните му разкриха върховете на остри зъби — зъби, които бяха почти като на куче. Бръкна в джоба на шлифера си и извади кожен портфейл. Отвори го и показа странната звезда с много лъчи. Тя проблесна на чистата утринна светлина.

Сега Сам не беше в състояние да откъсне очи от това безмилостно лице, тези сребърни очи с техните сачмени зеници. Лигите му течаха и той го знаеше, но не беше в състояние да спре дори тях.

— Имате две книги, които ни принадлежат — каза Библиотечния полицай. Гласът му все още идваше сякаш от разстояние или през дебело стъкло. — Госпожица Лорц е много разстроена от вас, господин Пийбълс.

— Изгубих ги — каза Сам и заплака по-силно.

Мисълта да излъже този човек за

(„Черната стрела“)

книгите, за каквото и да било не влизаше в сметката. Той беше целият авторитет, цялата сила, цялата власт. Беше съдия, съдебен заседател, палач.

„Къде е дежурният? — почуди се без всякаква връзка Сам. — Къде е дежурният, който проверява уредите и после се връща в нормалния свят? Нормалния свят, където неща като това не трябва да се случват?“

— Аз… аз… аз…

— Не искам да слушам несвързаните ви извинения — каза Библиотечният полицай. Затвори кожения си портфейл и го пъхна в десния си джоб. Същевременно бръкна в левия си джоб и извади оттам нож с дълго, наточено острие. Сам, който в продължение на три лета беше изкарвал пари като помощник в кантора, го позна — беше нож за рязане на картон. Несъмнено нож като този имаше във всяка библиотека в Америка. — Имате време до полунощ. После…

Той се наклони напред и протегна ножа в ръката си, бяла като на труп. Мразовитата обвивка от въздух блъсна Сам в лицето и той се вцепени. Опита се да изкрещи, но издаде само тих, неясен шепот.

Върхът на острието опря в плътта на гърлото му. Допирът му беше като допир на ледена висулка.

— Гледайте да намерите това, което сте изгубили, господин Пийбълс.

Ножът изчезна обратно в джоба. Библиотечният полицай се изправи отново в цял ръст.

— Има и нещо друго — каза той. — Много въпроси сте задавали, господин Пийбълс. Не питайте повече. Разбирате ли ме?

Сам се опита да отговори и успя да издаде само дълбок стон.

Библиотечният полицай се наведе. Буташе мразовития въздух пред себе си, както плоският нос на шлеп бута леден блок по реката.

— Не си пъхайте носа в неща, които не ви засягат, разбирате ли ме?

— Да — изкрещя Сам. — Да! Да! Да!

— Добре. Защото аз ще наблюдавам. И не съм сам.

Той се обърна, шлиферът му изшумоля. Прекоси кухнята към входа. Нито за миг не се обърна към Сам. Докато вървеше, премина през ярък сноп утринни слънчеви лъчи и Сам видя едно чудно, ужасно нещо — Библиотечният полицай не хвърляше сянка.

Стигна до задната врата. Хвана дръжката. Без да се обръща, каза с нисък, ужасен глас:

— Ако не искате да ме видите отново, господин Пийбълс, намерете онези книги.

Отвори вратата и излезе.

Едничка бясна мисъл изпълни ума на Сам минута след като вратата се затвори отново и той чу как краката на Библиотечния полицай тропат по задната веранда: трябваше да заключи вратата.

Надигна се, после го заля сивота и той падна по очи в безсъзнание.

1.

— С какво мога… да ви бъда полезна? — попита администраторката.

Последва малка пауза, в която тя разгледа мъжа, който току-що беше дошъл пред гишето.

— Да — каза Сам. — Искам да погледна някои стари екземпляри на „Газет“, ако е възможно.

— Разбира се — каза тя. — Но — извинете ме, може би греша — добре ли сте, господине? Изглеждате много блед.

— Мисля, че съм хванал нещо — каза Сам.

— Пролетните настинки са най-лоши, нали? — каза тя и стана. — Елате през вратата на края на щанда, господин…?

— Пийбълс. Сам Пийбълс.

Тя спря — закръглена жена на около шейсет — и вдигна глава. Доближи един от пръстите си с червено лакирани нокти към ъгъла на устата.

— Вие продавате застраховки, нали?

— Да, госпожо.

— Сега ви познах. Миналата седмица публикуваха снимката ви във вестника. Някаква награда ли беше?

— Не, госпожо — каза Сам. — Изнесох реч. В „Ротари клуб“. — „И бих изнесъл какво ли не, за да мога да върна часовника обратно — помисли той. — Бих казал на Крейг Джонс да върви на майната си.“

— Е, това е чудесно — каза тя… но говореше като че ли малко се съмняваше. — На снимката изглеждахте другояче.

Сам мина през вратата.

— Казвам се Дорийн Макгил — каза жената и подаде пухкавата си ръка.

Сам стисна ръката й и каза, че се радва да се запознае с нея. Направи го с усилие. Помисли си, че да говори с хора — и да докосва, особено да докосва — щеше да изисква усилия от него още известно време. Цялата стара лекота, изглежда, беше изчезнала.

Тя го поведе към стълби, постлани с килим, и щракна ключа на лампата. Стълбището беше тясно, а крушката — слаба, и Сам веднага почувства как ужасите започнаха да го изпълват. Те идваха нетърпеливо — така, както любителите се събират около човек, който им раздава гратиси за някакво страхотно шоу, за което билетите са продадени. Библиотечният полицай можеше да е там долу и да го чака в тъмнината. Библиотечният полицай с мъртвешки бялата си кожа и лекото си, но натрапчиво познато фъфлене.

„Спри — каза си той. — А ако не можеш да спреш, то поне се овладей, за Бога. Налага се. Защото това е единственият ти шанс. Какво ще правиш, ако не можеш дори да слезеш по едно стълбище до просто учрежденско мазе? Просто ще се скриеш в къщата си и ще чакаш да стане полунощ?“

— Това е моргата — каза Дорийн Макгил и посочи с пръст. Явно беше дама, която сочеше с пръст при всеки удобен случай. — Трябва само да…

— Морга? — попита Сам и се обърна към нея. Сърцето му започна бързо да бие в ребрата. — Морга?

Дорийн Макгил се засмя.

— Всички го казват — просто така. Ужасно е, нали? Но така я наричат. Мисля, че това е някаква глупава вестникарска традиция. Не се безпокойте, господин Пийбълс — там долу няма трупове — само много и много ролки с микрофилми.

„Не бих бил толкова сигурен“ — помисли Сам, докато я следваше надолу по застланите с килим стълби. Беше много радостен, че тя води.

Тя щракна няколко ключа в основата на стълбите. Светнаха множество флуоресцентни лампи, вградени в нещо, което приличаше на огромна по размери форма за лед, обърната наопаки. Те осветиха голяма, ниска стая, застлана със същия килим, както и стълбите. Беше облицована с рафтове, пълни с малки кутии. Покрай лявата стена имаше устройства за четене на микрофилми, които приличаха на футуристични сешоари. Бяха в същия син цвят, както и килима.

— Исках да ви кажа, че трябва да се разпишете в книгата — каза Дорийн. Тя отново посочи с пръст — този път към една голяма книга, прикрепена с верига на масата до вратата. — Трябва да запишете и датата и времето, когато сте влезли, което значи… — тя погледна часовника си — десет и двайсет, а също и времето, когато излезете.

Сам се наведе и се подписа в книгата. Името над неговото беше Артър Мийчъм. Господин Мийчъм беше слизал тук на 22 декември 1989 година. Преди повече от три месеца. Тази добре осветена, добре подредена, удобна за работа стая очевидно вършеше много малко работа.

— Хубаво е тук долу, нали? — попита самодоволно Дорийн. — Това е защото федералното правителство подпомага субсидирането на моргите на вестниците — или библиотеките им — ако предпочитате тази дума. Аз например я предпочитам.

По една от пътеките затанцува сянка и сърцето на Сам отново заби силно. Но това беше само сянката на Дорийн Макгил — тя се беше навела, за да провери дали той е отбелязал точния час и…

„… и ТОЙ не хвърля сянка. Библиотечният полицай. Освен това…“

Опита се да прескочи останалото, но не можа.

„Освен това аз не мога да живея по този начин. Не мога да живея с този страх. Ако това продължи прекалено дълго, ще пъхна главата си в газовата печка. И ще го направя. Това не е само страх от него — от този човек или каквото е. Това е начин, по който се чувства умът на човек, начинът, по който той крещи, когато почувства, че всичко, в което някога е вярвал, изчезва като дим.“

Дорийн посочи към дясната стена, където на един рафт имаше три големи ролки.

— Това са януари, февруари и март 1990 — каза тя. — Всеки юли вестникът изпраща течението от първото полугодие от годината в Гранд Айланд, щата Небраска, където го микрофилмират. Същото се прави и в края на декември. — Тя протегна пухкава ръка и посочи с червено лакиран нокът към рафтовете, като броеше от рафта вдясно към устройствата за четене на микрофилми вляво. Докато правеше това, очевидно се възхищаваше от нокътя на пръста си. — Микрофилмите са разположени в тази посока, хронологично. — Тя произнесе думата внимателно и се получи нещо леко екзотично: „хро-но-ло-гич-но“. — Новите времена са отдясно; древните времена — отляво.

Тя се усмихна, за да покаже, че това е шега и може би, за да потвърди колко чудесна е тази мисъл. Казано хро-но-ло-гич-но, говореше усмивката, всичко това са празни приказки.

— Благодаря — каза Сам.

— Няма нищо. Нали затова сме тук. Или поне и затова. — Тя доближи нокът до ъгъла на устата си и отново го удостои със заговорническа усмивка. — Знаете ли как се работи с устройството за четене на микрофилми, господин Пийбълс?

— Да, благодаря.

— Добре. Ако мога да ви бъда полезна с нещо друго, ще бъда горе. Не се колебайте да попитате.

— Вие ще… — започна той и после затвори уста, за да не се чуе останалото: „… ме оставите тук сам?“

Тя повдигна вежди.

— Нищо, нищо — каза той и я изгледа как се качва. Успя да устои на силното желание да хукне презглава по стълбите след нея. Защото независимо от мекия син килим това беше още една библиотека в Джънкшън сити.

Тази я наричаха „моргата“.

2.

Сам бавно тръгна към рафтовете, натежали от квадратните кутии с микрофилми, без да е сигурен откъде да започне. Много се радваше, че флуоресцентните лампи бяха достатъчно ярки и изгонваха повечето от неприятните сенки в ъглите.

Не беше посмял да попита Дорийн Макгил дали името Арделия Лорц й говори нещо, нито дали знае приблизително кога е била ремонтирана Градската библиотека. „Задавали сте въпроси — беше казал Библиотечният полицай. — Не си пъхайте носа в неща, които не ви засягат. Разбирате ли?“

Да, разбираше. И предполагаше, че щом си пъха носа, така и така рискува да си навлече гнева на Библиотечния полицай… но не задаваше въпроси, поне не в буквалния смисъл — тези неща просто го засягаха. Засягаха го отчаяно.

„Аз ще наблюдавам. И не съм сам.“

Нервно се огледа през рамо. Не видя нищо. И все още смяташе за невъзможно да вземе някакво решение. Беше стигнал дотук, но не знаеше дали да продължи по-нататък. Почувства се по-уплашен, по-ужасѐн. Почувства се съсипан.

— Длъжен си — промърмори той рязко и избърса устни с трепереща ръка. — Просто си длъжен.

Накара левия си крак да се премести напред. Остана така за момент — с разкрачени крака, като мъж, замръзнал в момента, когато прегазва малък поток. После накара десния си крак да се изравни с левия. По този колеблив, неохотен начин стигна до рафта, който беше най-близо до подвързаните микрофилми. На края на рафта имаше картичка, на която пишеше:

1987–1989

Почти сигурно беше прекалено скоро — всъщност ремонтът на библиотеката трябва да е направен преди пролетта на 1984, когато той се беше преместил в Джънкшън сити. Ако се беше случило по-късно, щеше да е забелязал работниците, да е чул хората да говорят и да е прочел за ремонта в „Газет“. Но освен да предполага, че това е било през последните петнайсет или двайсет години (висящите тавани в никакъв случай не изглеждаха по-стари), той не можеше да стесни интервала повече. Ех, да можеше да мисли по-ясно! Но не можеше. Това, което се беше случило сутринта, беше развалило всичките му нормални, разумни възможности да мисли, както голямата слънчева активност разваля предаванията на телевизията и радиото. Реалното и нереалното се бяха сближили като огромни камъни и Сам Пийбълс — това малко, крещящо, съпротивляващо се човешко зрънце — беше имал лошия късмет да бъде затиснат между тях.

Премести се два реда наляво главно защото се боеше, че ако спре да се движи за прекалено дълго време, може окончателно да замръзне, и отиде до реда, на който беше отбелязано

1981–1983

Вдигна една кутия почти наслуки и я занесе до едно от устройствата за четене на микрофилми. Отвори я и се опита да се съсредоточи върху ролката на микрофилма (ролката също беше синя и Сам се почуди дали има някаква причина всичко в това чисто, добре осветено място да бъде с еднакъв цвят) и върху нищо друго. Първо трябваше да го поставиш върху една от осите, точно така; после трябва да го вденеш; после трябва да закрепиш края в прореза на поемащата ролка, добре. Машината беше толкова проста, че тези малки операции можеха да бъдат изпълнени и от осемгодишно момче, но те отнеха на Сам почти пет минути — пречеха му треперещите ръце и вцепененият, разсеян ум. Когато най-сетне успя да постави микрофилма и го превъртя до първия кадър, той откри, че е поставил ролката наопаки. Текстът на кадрите беше с главата надолу.

Търпеливо разви микрофилма, преобърна го и отново го вдяна. Откри, че няма нищо против това малко забавяне — повторението на операцията, една проста стъпка подир друга, изглежда го успокояваше. Този път първата страница на броя на „Газет“, Джънкшън сити, от първи април 1981, се появи пред него обърната както трябва. Заглавието оповестяваше изненадващата оставка на градски управник, за когото Сам никога не беше чувал, но очите му бързо бяха привлечени от едно каре в долната част на страницата. В карето имаше следното съобщение:

РИЧАРД ПРАЙС И ЦЕЛИЯТ ПЕРСОНАЛ

НА ОБЩЕСТВЕНАТА БИБЛИОТЕКА

НА ДЖЪНКШЪН СИТИ

ВИ НАПОМНЯТ, ЧЕ

ОТ 6 ДО 13 АПРИЛ Е

НАЦИОНАЛНАТА СЕДМИЦА

НА БИБЛИОТЕКИТЕ ЕЛАТЕ ДА НИ ВИДИТЕ!

„Знаел ли съм това? — почуди се Сам. — Затова ли съм хванал точно тази кутия? Дали подсъзнателно съм си спомнил, че втората седмица на април е Националната седмица на библиотеките?“

„Ела с мен — отговори един неясен, шепнещ глас. — Ела с мен, синко… аз съм полицай.“

Целият настръхна; потрепери. Отхвърли и въпроса, и този фантомен глас. Все пак всъщност нямаше значение защо е избрал броевете на „Газет“ от април 1981. Важното беше, че го беше направил и това беше късмет.

Можеше да бъде късмет.

Бързо превъртя колелото на 6 април и видя точно това, на което се беше надявал. Най-отгоре, над заглавието, с червен цвят беше написано:

СЪДЪРЖА СПЕЦИАЛНА БИБЛИОТЕЧНА ПРИТУРКА

Сам премина на притурката. На първата страница на притурката имаше две снимки. Едната беше на външния вид на библиотеката. На другата беше показан Ричард Прайс — главният библиотекар, който стоеше до бюрото за взимане на книги и нервно се усмихваше към камерата. Изглеждаше точно така, както го беше описала Наоми Хигинс — висок мъж с очила, на около четирийсет, с тесни, малки мустаци. Сам повече се интересуваше от фона. Виждаше се висящият таван, който така го беше шокирал при второто му пътешествие в библиотеката. Значи ремонтът беше направен преди април 1981 година.

Очерците бяха точно от този вид, които беше очаквал — задъхани поздравления към самите себе си. Четеше „Газет“ вече шест години и добре познаваше стила на редакцията, който сякаш казваше: „Вижте ни какви сме веселяци?“. Имаше информационни (и доста задъхани) статии за Националната библиотечна седмица, за Лятната програма за четене, за Книгомобила на Джънкшън сити и за учредяването на нов фонд, което току-що беше започнало. Сам ги прегледа набързо. На последната страница на притурката намери един много по-интересен очерк, написан от самия Прайс. Заглавието му беше:

ОБЩЕСТВЕНАТА БИБЛИОТЕКА НА ДЖЪНКШЪН СИТИ

Сто години история

Радостта на Сам не трая дълго. Името на Арделия го нямаше. Той посегна към ключа, за да пренавие филма, после спря. Видя място, на което се споменаваше за проекта за ремонт — той се беше провел през 1970 — а имаше и още нещо. Нещо наистина странно. Сам започна да чете последната част от словоохотливата историческа бележка на господин Прайс — този път по-внимателно.

„В края на Голямата депресия нашият съвет гласува 5000 долара за поправка на сериозна повреда във водопровода на библиотеката, причинена през време на наводнението от 1932, а г-жа Фелиция Кълпепър пое поста на главен библиотекар, като изпълняваше задълженията си безплатно. Тя неотклонно следваше целта си — една съвършено преобразена библиотека, която да служи на бързо разрастващия се град.

Г-жа Кълпепър се оттегли през 1951 и отстъпи мястото си на Кристофър Лавин — първия библиотекар на Джънкшън сити, завършил библиография. Г-н Лавин основа Фонда в памет на Кълпепър, в който през първата година бяха събрани над 15 000 долара за придобиване на нови книги и Обществената библиотека на Джънкшън сити премина в новото време!

Скоро след като поех поста главен библиотекар през 1964, моята главна цел стана основният ремонт. Средствата, необходими за постигането на тази цел, най-сетне бяха събрани в края на 1969 и макар че построяването на това прекрасно здание, на което днес се радват «книжните плъхове» на Джънкшън сити, беше подпомогнато както с градски, така и с федерални средства, проектът нямаше да бъде осъществен без помощта на онези доброволци, които по-късно можеха да се видят, размахващи чукове или режещи с триони през време на месеца «Да построим библиотеката си» през август 1970!

Други, забележителни проекти през 70-те и 80-те години бяха…“

Сам замислено вдигна поглед. Реши, че във внимателно написаната, раздута история на Градската библиотека нещо липсва. Не, като помисли по-внимателно, „липсва“ не беше точната дума. От това есе Сам Пийбълс заключи, че Прайс е бюрократ от най-чиста проба — може би приятен човек, но все пак бюрократ, — а такива хора не пропускат нищо, особено когато се занимават с предмети, които са близки до сърцата им.

Значи не липсваше. Беше скрито.

Това не променяше много нещата, казано хро-но-ло-гич-но. През 1951 един човек на име Кристофър Лавин беше наследил Фелиция Кълпепър на длъжността главен библиотекар. През 1964 Ричард Прайс беше станал градски библиотекар. Но дали Прайс беше наследил Лавин? Сам реши, че не. Реши, че в някакъв момент през тези тринайсет празни години на мястото на Лавин беше постъпила жена на име Арделия Лорц. Тя не влизаше в бюрократичния отчет на библиотеката, защото беше направила… нещо. На Сам не му беше ясно какво би могло да бъде това нещо, но му стана по-ясно значението му. Каквото и да беше, то беше достатъчно лошо, за да може Прайс да направи от нея никой, въпреки очевидната си любов към подробностите и реда.

„Убийство — помисли Сам. — Сигурно е било убийство. Това всъщност е единственото нещо, достатъчно лошо, за да…“

В този миг някой сложи ръка върху рамото му.

3.

Ако беше изкрещял, без съмнение щеше да уплаши собственичката на ръката почти толкова, колкото го беше ужасила тя, но Сам не беше в състояние да изкрещи. Вместо това той изпусна всичкия си въздух и светът отново стана сив. Чувстваше гърдите си като акордеон, който бавно се смачква под крака на слон. Всичките му мускули сякаш се бяха превърнали в макарони. Този път не се подмокри. И това може би беше единственият му плюс.

— Сам? — чу той един глас. Идваше сякаш от много далече — например от Канзас. — Ти ли си?

Той се завъртя — насмалко да падне от стола пред устройството за микрофилми — и видя Наоми. Опита се да поеме дъх отново, за да може да каже нещо. Не се получи нищо — само уморена въздишка. Стаята се люшкаше пред погледа му. Сивотата идваше и си отиваше.

После видя как Наоми отстъпи назад, очите й се разшириха и тя вдигна ръка към устата си. Удари се в един от рафтовете с микрофилми с такава сила, че почти го прекатури. Рафтът подскочи, две-три кутии паднаха на килима с глухо тупкане.

— Оми — успя най-сетне да каже той. Гласът му излезе като скърцащ шепот. Той си спомни как веднъж като момче в Сейнт Луис беше хванал мишка под бейзболната си шапка. Мишката се мяташе, търсеше изход да избяга и издаваше точно такъв звук.

— Сам, какво се е случило с теб? — нейният глас също звучеше така, сякаш би изкрещяла, ако шокът не беше изкарал целия й дъх. „Много си пасваме“ — помисли си Сам. — Абът и Костело^[18] се срещат с Чудовищата.

— Какво правиш тук? — попита той. — Дръпна ми се лайното!

„Ето — помисли си той. — Пак приказвам глупости. И те нарекох Оми. Съжалявам.“ — Почувства се малко по-добре и помисли дали да не стане, но не се реши. Нямаше смисъл да предизвиква късмета си. Все още не беше сигурен, че сърцето му няма да се пръсне.

— Отидох в кантората да те видя — каза тя. — Ками Харингтън каза, че май си дошъл тук. Исках да се извиня. Знаеш защо. Отначало си помислих, че си изиграл някой жесток номер на Дейв. Той каза, че ти никога не би направил нещо такова и аз се сетих, че това не ти е присъщо. Винаги си бил толкова внимателен…

— Благодаря — каза Сам. — Старая се.

— … а по телефона изглеждаше толкова странен. Попитах Дейв за какво става дума, но той не пожела да ми каже нищо. Всичко, което знам, е, каквото чух… и как изглеждаше той, когато говореше с тебе. Сякаш беше видял призрак.

„Не — понечи да й каже Сам. — Аз видях призрак. А тази сутрин видях и нещо по-лошо.“

— Сам, трябва да разбереш нещо за Дейв… и за мен. Е, смятам, че за Дейв вече знаеш, но аз съм…

— Смятам, че знам — каза й Сам. — В бележката си до Дейв написах, че не съм намерил никого на „Улица Ангъл“, но това не беше истина. Отначало не видях никого, но после влязох, за да намеря Дейв. Видях хората отзад. Така че… знам. Но не отидох специално, ако разбираш какво искам да кажа.

— Да — каза тя. — Няма нищо. Но… Сам… Боже мой, какво се е случило? Косата ти…

— Какво косата ми? — попита я той рязко.

Тя отвори чантичката си с леко треперещи ръце и извади огледалце.

— Виж!

Той погледна, но вече знаеше какво ще види.

От осем и половина сутринта досега косата му беше почти напълно побеляла.

4.

— Виждам, че сте открили приятеля си — каза Дорийн Макгил на Наоми, когато се качиха обратно по стълбите. Поднесе нокът към ъгъла на устата си и се усмихна с окуражителната си усмивка.

— Да.

— Сетихте ли се да се разпишете на излизане?

— Да — повтори Наоми.

Сам не се беше разписал, но тя го беше направила и за двамата.

— Върнахте ли микрофилмите на местата им?

Този път Сам потвърди. Не можеше да си спомни дали той или Наоми бяха върнали единствената микрофилмова ролка, която беше разглеждал, а и не го беше грижа. Всичко, което искаше, беше да се измъкне оттук.

Дорийн все още се държеше особено. С пръст на долната устна, тя вдигна глава и каза на Сам:

— На снимката във вестника наистина изглеждахте различен. Просто не мога да се сетя с какво.

Докато излизаха, Наоми каза:

— Най-сетне е поумнял и е престанал да си боядисва косата.

На стъпалата отвън Сам избухна в смях. Смееше се с всичка сила. Беше истеричен смях, звучеше почти като писък, но не го беше грижа. Беше му добре. Беше като огромно пречистване.

Наоми стоеше до него, без да се смущава нито от смеха на Сам, нито от любопитните погледи на минувачите по улицата. Дори вдигна ръка и помаха на някакъв познат. Сам подпря ръце на бедрата си, все още обхванат от ураганен смях и все пак част от него беше достатъчно трезва, за да помисли: „Тя е виждала такъв вид реакция. Чудно ми е къде.“ Но той знаеше отговора още преди умът му да формулира докрай въпроса. Наоми беше алкохоличка и работеше с други алкохолици, помагаше им — част от собственото й лечение. Вероятно през времето, прекарано на „Улица Ангъл“, беше виждала много по-странни неща.

„Сигурно ще ме напляска — помисли си той, докато все още виеше безпомощно и си представяше как се боядисва пред огледалото в собствената си баня. — Ще ме напляска, защото това е най-добрият цяр за истерици като мен.“

Наоми явно не мислеше да стига дотам. Просто стоеше търпеливо до него, огряна от слънцето, и чакаше да се овладее. Най-сетне смехът му започна да секва, премина в силно хъркане и откъслечни хихикания. Мускулите на стомаха го боляха, погледът му беше замъглен, бузите му бяха мокри от сълзи.

— По-добре ли си?

— О, Наоми — започна той и после от гърлото му се изтръгна ново изхилване, което отлетя в слънчевото утро. — Не знаеш колко съм по-добре.

— Разбира се, че знам — каза тя. — Хайде — ще отидем с моята кола.

— Къде… — Той изхълца. — Къде отиваме?

— „Улица Ангел“ — каза тя, произнасяйки името така, както беше искал художникът на табелата. — Много се безпокоя за Дейв. Тази сутрин отидох първо там, но него го нямаше. Боя се, че може да пие някъде.

— Нищо ново, нали? — попита той и тръгна с нея към стъпалата. Датсунът й беше паркиран до бордюра, зад колата на Сам.

Тя го погледна. Беше кратък поглед, но изразяваше много: разстройство, примирение, съчувствие. Сам помисли, че ако разтълкува този поглед, той би казвал: „Не знаеш за какво говориш, но това не е твоя вина.“

— Този път Дейв не е пил вече почти година, но все пак не е добре със здравето. Както казват, да падне от каруцата не е нещо ново за него, но всяко следващо падане може да го убие.

— И аз ще съм виновен. — Смехът му изчезна напълно.

Наоми го погледна леко изненадана.

— Не — каза тя. — Никой няма да е виновен… но това не значи, че искам да се случи. Или че трябва да се случи. Хайде. Ще отидем с моята кола. По пътя може да поговорим.

5.

— Кажи ми какво се е случило с теб — почна тя, докато се отправяха към края на града. — Кажи ми всичко. Не става въпрос само за косата ти, Сам; изглеждаш десет години по-стар.

— Глупости. — В огледалцето на Наоми беше видял не само косата си — беше се разгледал повече, отколкото му се искаше. — По-скоро двайсет. А ги чувствам като сто.

— Какво се е случило? Какво стана?

Сам отвори уста да й каже, помисли как би прозвучало, после поклати глава.

— Не — каза той, — още не. Първо ти ще ми разкажеш нещо. Ще ми кажеш за Арделия Лорц. Онзи ден си помисли, че се шегувам. Тогава не разбрах, но сега разбирам. Така че разкажи ми всичко за нея. Кажи ми коя е била и какво е направила.

Наоми спря до бордюра след старата гранитна сграда на пожарната команда на Джънкшън сити и го погледна. Под лекия грим кожата й беше много бледа, а очите й се бяха разширили.

— Не си? Сам, ти се опитваш да ми кажеш, че не си се шегувал?

— Точно така.

— Но, Сам… — Тя спря и за момент сякаш не знаеше как да продължи. Най-накрая заговори много тихо, като че ли на дете, което е направило нещо, за което не знае, че е неправилно. — Но, Сам, Арделия Лорц е мъртва. Мъртва е от трийсет години.

— Знам, че е мъртва. Искам да кажа, сега знам. Това, което искам да знам, е останалото.

— Сам, тази, която мислиш, че си видял…

— Аз знам кого съм видял.

— Кажи ми какво те кара да мислиш…

— Първо ти ми кажи.

Тя отново включи на скорост, погледна в огледалото за обратно виждане и отново потегли към „Улица Ангъл“.

— Не знам много — каза тя. — Когато е умряла, съм била само на пет години. По-голямата част от това, което наистина знам, съм го чула от слухове. Принадлежала е към първата Баптистка църква в Провърбия — поне е ходела там, — но майка ми не говори за нея. Както не говори за нея никой от по-старите енориаши. За тях тя като че ли никога не е съществувала.

Сам кимна.

— Затова господин Прайс се е отнесъл така с нея в статията, която е написал за библиотеката. Онази, която четях, когато ти сложи ръка на рамото ми и отне около двайсет години от живота ми. Това обяснява и защо майка ти така ми се разсърди, когато споменах името й в събота вечер.

Наоми го погледна с изненада.

— О, Сам — ако досега не си бил в списъка на хората, омразни на майка ми, то вече си.

— О, и преди бях в него, но смятам, че ме е преместила по-нагоре — изсмя се Сам, после трепна. Стомахът все още го болеше от гърча върху стъпалата пред кантората на вестника, но той се радваше, че беше получил този гърч — преди час никога не би повярвал, че може да си върне толкова голяма част от равновесието. Всъщност преди час беше съвсем сигурен, че до края на живота му Сам Пийбълс и равновесието щяха да си останат две взаимно изключващи се понятия. — Продължавай, Наоми.

— Повечето от нещата, които знам, съм чула на срещите, които хората от АА наричат „истинско събрание“ — каза тя. — Когато всички просто се разхождат, пият кафе и приказват за всичко под слънцето.

Той я погледна с любопитство.

— От колко време си в АА, Наоми?

— От девет години — каза спокойно Наоми. — А вече стават шест, откакто не съм пила. Но аз съм алкохолик завинаги. Човек не става алкохолик, Сам. Той се ражда алкохолик.

— О — каза той неловко. После добави: — А за нея говорехте ли? За Арделия Лорц?

— Господи, не — но това не значи, че в АА няма хора, които да си я спомнят. Мисля, че е дошла в Джънкшън сити през 1956 или 1957. Постъпила на работа при господин Лавин в Обществената библиотека. След една или две години той съвсем внезапно умрял — май от сърдечен или мозъчен удар, и градът назначил на мястото му Арделия Лорц. Чувала съм, че била много добра в работата си, но ако се съди от това, което е станало, бих казала, че е била най-добра в заблуждаването на хората.

— Какво е направила, Наоми?

— Убила две деца и после себе си — просто каза Наоми. — През лятото на 1960. Обявили търсене на децата. Никой не помислил да ги търси в библиотеката, защото смятали, че този ден тя е затворена. Намерили ги на следващия ден, когато библиотеката трябвало да бъде отворена, но не била. На покрива на библиотеката има прозорци…

— Знам.

— … но сега вече можеш да ги видиш само отвън, защото вътре библиотеката е променена. Понижили са тавана, за да запазват топлината или нещо друго. Във всеки случай на онези прозорци имало големи месингови халки. Мисля, че за да отвориш прозорците, хващаш халките с дълъг прът и пускаш свеж въздух. Тя вързала въже за една от халките — сигурно е използвала някоя от стълбите на релси покрай рафтовете с книги — и се обесила на нея. Направила го, след като убила децата.

— Разбирам. — Гласът на Сам беше спокоен, но сърцето му биеше бавно и много силно. — А как е… как е убила децата?

— Не знам. Никой никога не ми е казвал, а и аз не съм питала. Сигурно е било ужасно.

— Да. Сигурно е било ужасно.

— Сега ми кажи какво се случи с теб.

— Първо искам да видя дали Дейв е в приюта.

Наоми изведнъж стана строга.

— Аз ще видя дали Дейв е в приюта — каза тя. — Ти ще стоиш мирно в колата. Много ми е мъчно за теб, Сам, и съжалявам, че снощи направих погрешно заключение. Но повече няма да разстройваш Дейв. Аз ще се погрижа за него.

— Наоми, той е част от цялата история!

— Това е невъзможно — каза тя кратко с тон, който говореше: „Дискусията е приключена“.

— По дяволите, цялата история е невъзможна!

Вече приближаваха „Улица Ангъл“. Пред тях открит пикап, пълен с кашони с бутилки и консервени кутии, трополеше към центъра за претопяване.

— Мисля, че не разбираш какво ти казах — каза тя. — Това не ме изненадва — земните хора рядко разбират. Така че отвори си ушите, Сам. Ще ти го повторя с едносрични думи. Ако Дейв пие, Дейв ще умре. Разбра ли? Схвана ли?

Тя хвърли още един поглед към Сам. Погледът беше толкова яростен, че по краищата му излизаше дим и дори от дълбочината на собственото си страдание Сам разбра нещо. Преди — и в двата случая, когато беше излизал с Наоми, той беше решил, че е красива. Сега виждаше, че е прекрасна.

— Какво означава „земни хора“? — попита я той.

— Хора, които нямат проблеми с пиене, таблетки, трева, успокоителни или каквото и да било от нещата, които объркват главите на хората — тя почти се изплю. — Хора, които могат да си позволят да четат морал и да съдят другите.

Пикапът отпред зави към дългия, изровен път, който водеше към центъра за претопяване. „Улица Ангъл“ беше пред тях. Сам видя, че пред верандата е паркирано нещо — но това не беше кола. Беше пазарската количка на Дейв.

— Спри за малко — каза той.

Наоми спря, но не го погледна. Гледаше втренчено пред себе си през стъклото. Челюстта й се движеше. Бузите й се бяха зачервили силно.

— Ти си загрижена за него — каза той — и аз се радвам. Но не си ли загрижена и за мен, Сара? Въпреки че аз съм земен човек?

— Нямаш право да ме наричаш Сара. Аз мога, защото това е част от името ми — кръстена съм Наоми Сара Хигинс. Те също могат, защото са по някакъв начин по-близки с мен, отколкото могат да бъдат всякакви кръвни роднини. Ние всъщност сме кръвни роднини — защото в нас има нещо, което ни прави такива, каквито сме. Нещо в кръвта ни. Но ти, Сам — ти нямаш право.

— Може би имам — каза Сам. — Може би сега аз съм един от вас. Вие си имате пиенето. Аз, земният човек, си имам Библиотечния полицай.

Сега тя го погледна. Очите й бяха разширени и предпазливи.

— Сам, не разби…

— Нито аз. Всичко, което знам, е, че имам нужда от помощ. Отчаяна нужда. Взех две книги от библиотеката, която вече не съществува, а сега и книгите не съществуват. Знаеш ли къде им беше краят?

Тя поклати глава.

Сам посочи наляво, където двама души бяха излезли от кабината на пикапа и започваха да разтоварват кашоните с бутилки.

— Там. Там беше краят им. Претопили са ги. Имам срок до полунощ, Сара, и после Библиотечната полиция ще претопи мен. А от мен едва ли ще остане и обложката.

6.

Сам чака на празната седалка в датсуна на Наоми Хигинс много, много дълго. На два пъти ръката му посягаше към дръжката на вратата и после се отдръпваше. Тя беше малко… омекнала. Ако Дейв искаше да говори с него, и ако Дейв все още беше в състояние да говори, тя щеше да му позволи. Иначе — ядец.

Най-сетне вратата на „Улица Ангъл“ се отвори. Наоми водеше Дейв Дънкан. Беше го хванала през кръста, защото краката му се плетяха. Сърцето на Сам се разтуптя. После, когато излязоха на слънце, той видя, че Дейв не е пиян… или поне може би не е пиян. Огледа го и сякаш по някакъв зловещ начин отново видя това, което беше видял в огледалцето на Наоми. Дейв Дънкан приличаше на човек, който се опитва да преодолее най-тежкия удар в живота си… и не успяваше да го стори добре.

— Ела на верандата — каза Наоми. Гласът й беше едновременно примирен и страшен. — Не вярвам да успее да слезе по стълбите.

Сам отиде до тях. Дейв Дънкан сигурно беше към шейсетте. В събота беше изглеждал на седемдесет или седемдесет и пет. От пиенето, предположи Сам. Но сега, когато в Айова бавно минаваше пладне, той изглеждаше по-стар от всички възрасти. И Сам знаеше, че това е по негова вина. Че е следствие от шока от нещата, които Дейв беше смятал за отдавна погребани.

„Не знаех“ — помисли Сам, но това, колкото и да беше вярно, вече не беше способно да го утеши. Освен разширените вени по носа и бузите му лицето на Дейв беше с цвета на много стара хартия. Очите му бяха воднисти и замаяни. Устните му имаха синкав оттенък, а в дълбоките гънки в ъглите на устата му пулсираха малки мехурчета слюнка.

— Не исках да говори с теб — каза Наоми. — Исках да го заведа при доктор Мелдън, но той отказва да дойде, докато не говори с теб.

— Господин Пийбълс — каза слабо Дейв. — Съжалявам, господин Пийбълс, аз съм виновен за всичко, нали? Аз…

— Няма за какво да се извиняваш — каза Сам. — Ела да седнеш.

Двамата заведоха Дейв до един стол-люлка в ъгъла на верандата и Дейв се отпусна в него. Сам и Наоми придърпаха столове с изтърбушени седалки и седнаха от двете му страни. Известно време седяха, без да говорят, загледани в железопътните релси и равната селска земя зад тях.

— Тя ви преследва, нали? — попита Дейв. — Онази кучка от далечната страна на ада.

— Тя ми изпрати един човек — каза Сам. — Човек, който беше на един от плакатите, които ти си нарисувал. Той е… знам, че звучи идиотски, но той е библиотечен полицай. Дойде да ме види тази сутрин. Направи… — Сам докосна косата си — Направи това. И това. — Посочи малката червена точка в центъра на гърлото си. — И каза, че не е сам.

Дейв мълча дълго, загледан в безкрайността — загледан в равния хоризонт, чиято линия се нарушаваше само от един висок силоз и — на север — от апокалиптичния силует на елеватора за зърно на Хранителната компания на Провърбия.

— Човекът, когото сте видели, не е истински — каза той най-сетне. — Никой от тях не е истински. Само тя. Само дяволската кучка.

— Можеш ли да ни разкажеш, Дейв? — спокойно попита Наоми. — Ако не можеш, кажи. Но ако от това ще ти стане по-добре… по-леко… разкажи ни.

— Мила Сара — каза Дейв, после взе ръката й и се усмихна. — Обичам те — казвал ли съм ти го някога?

Тя поклати глава и също се усмихна. В очите й като мънички зрънца слюда проблеснаха сълзи.

— Не. Но се радвам, Дейв.

— Аз трябва да разкажа — каза той. — Не е въпрос на по-добре или по-леко. Това не може повече да продължава. Знаеш ли какво си спомням за първото ми събрание в АА, Сара?

Тя поклати глава.

— Как казаха, че това е програма на честността. Как казаха, че трябва да разказваш всичко — не само на Бога, а на Бога и на друг човек. Помислих си: „Ако това е, което трябва, за да заживееш трезвен живот, аз съм загазил. Ще ме хвърлят на някакво място горе, на хълма Уейвърн — в тази част на гробището, която е отделена за алкохолиците и за вечните неудачници, които никога не са имали гърне, в което да се изпикаят, нито прозорец, през който да го изхвърлят.“ Защото никога не бих могъл да разкажа всички неща, които съм виждал — всички неща, които съм направил. Всички отначало мислим така. Знам. Но няма много хора, които да са виждали нещата, които съм виждал аз, или да са направили нещата, които аз съм направил. Все пак правех всичко, каквото можех. Малко по малко правех всичко, което можех. Сложих ред в собствената си къща. Но онези неща, които съм виждал и съм правил навремето… за тях никога не съм разказвал. На никого, на ничий Бог. Намерих една стая в подземието на сърцето си и оставих онези неща в нея, а после заключих вратата.

Той погледна Сам и Сам видя сълзите му — търкаляха се бавно и уморено по дълбоките бръчки в повехналите му бузи.

— Да. Направих го. И когато вратата беше заключена, заковах дъски върху нея. А когато дъските бяха заковани, поставих листова стомана върху дъските и я занитих здраво. А когато нитовете бяха поставени, придърпах едно бюро до цялата конструкция и преди да реша, че е добре, и да се отдалеча, натрупах тухли върху бюрото. И всичките тези години оттогава прекарах, като си казвах, че съм забравил всичко за Арделия и странните й работи, за нещата, които тя искаше от мен, нещата, които ми казваше, обещанията, които даваше и каква беше в действителност. Взех много от лекарството за забравяне, но то не ми подейства никога. И когато отидох в АА, това беше единственото нещо, което ме връщаше. Нещото в тази стая, нали разбирате, това нещо си има име, господин Пийбълс — и името му е Арделия Лорц. След като изтрезнявах малко, започвах да сънувам лоши сънища. Най-често плакатите, които бях направил за нея — онези, които така плашеха децата — но това не бяха най-лошите сънища. — Гласът му беше спаднал до треперещ шепот. — Далеч не бяха най-лошите.

— Може би е по-добре да си починеш малко — каза Сам. Беше открил, че колкото и много да зависеше от това, което имаше да разкаже Дейв, някаква част от него не искаше да го чуе. Някаква част от него се боеше да го чуе.

— Не е до почивката — продължи Дейв. — Докторът казва, че имам диабет, че панкреасът ми е на каша, а черният ми дроб се разпада. Много скоро ще изляза в постоянна почивка. Не знам дали ще отида на небето, или в ада, но съм съвсем сигурен, че и на двете места баровете и будките за алкохол са затворени и благодаря на Бога за това. Но сега не е време за почивка. Ако трябва някога да говоря, то трябва да бъде сега. — Той внимателно погледна Сам. — Вие знаете, че сте попаднали в беда, нали?

Сам кимна.

— Да. Но не знаете колко лоша е бедата ви. Затова трябва да говоря. Мисля, че тя трябва… трябва известно време да си лежи спокойно. Но времето й на спокойствие е отминало и тя е избрала вас, господин Пийбълс. Затова трябва да говоря. Не защото искам. Снощи излязох, след като Наоми си беше отишла, и си купих едно шише. Занесох го в задния двор и седнах там, където съм седял много пъти досега — между бурените, саждите и натрошеното стъкло. Отвъртях капачката, поднесох шишето до носа си и го помирисах. Знаете ли как мирише шише с вино? На мен винаги ми мирише като тапетите в евтините хотелски стаи или като вада, която тече някъде през градското бунище. Но въпреки това винаги съм харесвал тази миризма, защото тя мирише и на спане.

През цялото време, докато държах това шише и го миришех, чувах как онази кучка говори от стаята, където я заключих. Иззад тухлите, бюрото, листовата стомана, дъските и ключалките. Говореше като някой, който е погребан жив. Гласът й беше малко приглушен, но я чувах отлично. Чувах я как казва: „Така е, Дейв, това е отговорът, това е единственият отговор, който съществува за хора като теб, единственият, който върши работа, и ще бъде все още единственият отговор, от който се нуждаеш, докато отговорите имат значение.“

Надигнах шишето за хубаво, дълго отливане, но в последната секунда то ми замириса на нея… и си спомних лицето й в края — цялото покрито с малки бръчици… и как се беше изменила устата й… и изхвърлих шишето. Разбих го в релсите. Защото тази гадост трябва да свърши. Няма да позволя да вземе нова жертва от този град.

Гласът му премина в треперещ, но мощен старчески вик.

— Тази гадост продължава прекалено дълго!

Наоми постави ръка върху ръката на Дейв. Лицето му беше изплашено и пълно с тревога.

— Какво, Дейв? Какво е то?

— Искам да съм сигурен — каза Дейв. — Първо вие ми разкажете, господин Пийбълс. Разкажете ми всичко, което ви се е случило, и не пропускайте нищо.

— Добре — каза Сам, — при едно условие.

Дейв се усмихна немощно.

— Какво е това условие?

— Трябва да обещаеш да ме наричаш Сам, а в замяна аз вече никога няма да те наричам Мръсния Дейв.

Усмивката му се разшири.

— Разбрахме се, Сам.

— Добре. — Сам пое дълбоко въздух и започна: — Всичко беше по вина на онзи проклет акробат…

7.

Отне повече време, отколкото мислеше, но да разкаже всичко, без да спестява нищо, му донесе неизразимо облекчение — почти радост. Разказа на Дейв за Невероятния Джо, за обаждането на Крейг за помощ и съвета на Наоми да оживи материала си. Разказа им за това как беше изглеждала библиотеката и за срещата си с Арделия Лорц. Докато говореше, очите на Наоми все повече се разширяваха. Когато стигна до частта за плаката с Червената шапчица на вратата на Детската библиотека, Дейв кимна.

— Единственият, който не съм рисувал аз — каза той. — Беше й отпреди. И все пак се обзалагам, че не са го намерили. Обзалагам се, че той все още е у нея. Тя харесваше моите, но този й беше любимият.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сам.

Дейв само поклати глава и го помоли да продължи.

Той им каза за читателската карта, за книгите, които беше взел, и за странния спор, който бяха провели, когато си отиваше.

— Ето, това е — каза безизразно Дейв. — Това е било достатъчно. Може да не повярваш, но аз я познавам. Ти си я накарал да побеснее… и сега тя се опитва да те хване.

Сам завърши разказа си, колкото можа по-бързо, но когато стигна до посещението на Библиотечния полицай със сивия като мъгла шлифер, гласът му пресекна и той почти спря. А когато завърши, почти плачеше и ръцете му отново затрепериха.

— Ще може ли чаша вода? — дрезгаво попита той Наоми.

— Разбира се — каза тя и стана, за да я донесе. Направи две крачки, после се върна и го целуна по бузата. Устните й бяха хладни и меки. И преди да отиде, за да му донесе вода, каза в ухото му две благословени думи:

— Вярвам ти.

8.

Сам вдигна чашата към устните си с две ръце, за да бъде сигурен, че няма да я разлее, и изпи половината на една глътка. После я остави и каза:

— А ти, Дейв? Ти вярваш ли ми?

— Да — каза Дейв. Говореше почти отсъстващо, като че ли това беше предварително решено заключение. Сам предполагаше, че за Дейв беше така. Все пак той беше познавал мистериозната Арделия Лорц лично и неговото опустошено, състарено лице даваше да се разбере, че отношенията им не са били пълни с любов.

Известно време Дейв не каза нищо друго, но част от цвета на лицето му се беше върнал. Той погледна през релсите към незасетите ниви. След шест или седем седмици те щяха да са зелени от растяща царевица, но сега изглеждаха голи. Очите му гледаха сянката на един облак, която премина като сянка на гигантски ястреб над пустошта на Средния запад.

Най-сетне той сякаш се събуди и се обърна към Сам.

— Моят Библиотечен полицай — този, който нарисувах за нея — нямаше белег…

Сам помисли за дългото, бяло лице на непознатия. Белегът си беше там — през бузата, под окото и върху носа, в тънка права линия.

— Така ли? — попита той. — Какво означава това?

— За мен това не означава нищо, но мисля, че значи нещо за вас, господин… Сам. Знам за значката… това, което наричаш значка с много лъчи. Открих я в една книга по хералдика — тук, в библиотеката на Джънкшън сити. Нарича се малтийски кръст. Християнските рицари са ги носили по средата на гърдите си, когато са отивали на бой по време на кръстоносните походи. Смятало се е, че са магически. Толкова бях завладян от формата, че я сложих на картината. Но… белег? На моя Библиотечен полицай нямаше белег. Кой е твоят Библиотечен полицай, Сам?

— Не… не знам за какво говориш — каза бавно Сам, но онзи глас — слаб, насмешлив, натрапчив изникна отново: „Ела с мене, синко… аз съм полицай.“ И устата му отново се напълни с онзи вкус. Сладко-лигав вкус на червени дъвчащи бонбони. Вкусовите му рецептори се сгърчиха; стомахът му се преобърна. Но това беше глупаво. Наистина много глупаво. Никога през живота си не беше ял червени дъвчащи бонбони. Мразеше ги.

„Ако никога не си ги ял, откъде знаеш вкуса им?“

— Наистина не те разбирам — каза той високо.

— Нещо ти става — каза Наоми — Изглеждаш, като че ли някой току-що те е ритнал в стомаха.

Сам я погледна с раздразнение. Тя спокойно отговори на погледа му и Сам почувства, че ритъмът на сърцето му се ускорява.

— Остави това засега — каза Дейв, — въпреки че не можеш да го оставиш задълго — особено ако искаш да запазиш надеждата си да се измъкнеш от това нещо. Нека ти разкажа моята история. Никога досега не съм я разказвал и никога повече няма да я разкажа, но сега вече е време.

1.

— Аз не съм бил винаги Мръсния Дейв Дънкан — в началото на петдесетте години бях просто обикновения Дейв Дънкан и хората си ме обичаха. Бях член на същия „Ротари клуб“, пред който говори онази вечер, Сам. Защо не? Имах си собствено занятие и с него правех пари. Бях художник на плакати, и то дяволски добър. Имах толкова работа, колкото можех да поема — в Джънкшън сити и Провърбия, но понякога поработвах и в Сидар Рапидс. Веднъж нарисувах реклама за цигари „Лъки страйк“ за стената на дясното поле на едно игрище чак в Омаха. Бях много търсен и си го заслужавах. Бях добър. Бях това, което сега наричат „художник график“, но тогава си бях просто най-добрият рисувач на плакати по тези места. Останах тук, защото това, от което се интересувах, беше сериозната живопис и мислех, че с нея мога да се занимавам на всяко място. Нямах висше художествено образование — опитах се, но не ме приеха — и знаех, че това ме сваля надолу в класирането, така да се каже, но знам художници, които са успели и без такива мъки — например Грандма Моузис^[19]. На нея не й трябваше шофьорска книжка — влизаше си право в града и без нея. Може би дори щях да успея. Продадох няколко платна, но не много — нямах нужда, защото не бях женен и преживявах добре от работата си с плакати. Освен това пазех повечето от картините си, така че да мога да правя изложби, както се предполага, че правят художниците. Направих и аз няколко. Първо тук, в града, после в Сидар Рапидс, а после в Демойнс. За последната написаха в „Демократ“, изкараха ме, че съм направо втори Джеймс Уистлър^[20].

Дейв замълча за момент и се замисли. После вдигна глава и отново погледна към опустелите, незасети полета.

— В АА все говорят за хора, които били с единия крак в бъдещето, а с другия — в миналото, и затова в днешно време не успявали да направят нищо. Но понякога човек се чуди какво ли би станало, ако навремето е постъпил другояче.

Той погледна почти виновно към Наоми, която се усмихваше и стискаше ръката му.

— Защото бях добър и наистина постигах нещо. Но много пиех още тогава. Не мислех много за това — по дяволите, бях млад. Бях силен и освен това не са ли пили всички велики художници? Аз мисля, че са пили. И въпреки това за известен период можех да постигна много — поне да направя нещо, — но тогава в Джънкшън сити дойде Арделия Лорц. И когато дойде, бях загубен.

Той погледна към Сам.

— Познах я от разказа ти, Сам, но тогава тя не изглеждаше така. Човек обикновено очаква да види някоя стара библиотекарка и това подхождаше за нейните цели, а и точно то е, което ти наистина си видял. Но когато дойде в Джънкшън сити през лятото на петдесет и седма, косата й беше пепеляворуса, а единствените места, в които беше пухкава, бяха местата, където една жена просто трябва да бъде пухкава.

Тогава живеех в Провърбия и ходех в Баптистката църква. Не бях много религиозен, но там имаше няколко добре изглеждащи жени. Мамчето ти беше една от тях, Сара.

Наоми се разсмя както се смеят жените, когато чуят нещо, което не могат да повярват.

— Арделия веднага се хареса на местните хора. Сега, когато хората от онази църква заговорят за нея — ако въобще заговарят — обзалагам се, че казват неща като например: „Още отначало си знаех, че нещо не е наред с тази Лорц“ или „Никога не ми е харесвал погледът на тази жена“, но да ви кажа, тогава не беше така. Те се въртяха около нея — и жени, и мъже — като пчели около първите пролетни цветя. Тя получи работа като помощник на господин Лавин по-малко от месец, след като беше дошла в града, но още две седмици преди това вече учеше малките в неделното училище в Провърбия. Не ми се иска да мисля на какво ги е учила — човек може да заложи последния си долар, че не е било на химни или на Евангелието от Матея — но ги учеше. И всеки се кълнеше колко много я обичат малките. Те също се кълняха в това, но когато го казваха, в очите им се четеше… четеше се, че не са сигурни къде са, а дори и кои са. Е, тя ми хареса… и аз й харесах. Не бихте го допуснали от начина, по който изглеждам сега, но в онези дни бях доста симпатичен младеж. От работата на открито винаги бях загорял, имах мускули, косата ми беше почти изрусяла от слънцето, а коремът ми беше плосък като дъската ти за гладене, Сара. Арделия беше наела една селска къща на миля и половина от църквата — спретната къщичка, но имаше нужда от боядисване така, както човек има нужда от вода в пустинята. Затова след църква, на втората седмица, я забелязах — не ходя често на църква, а беше средата на август, и й предложих да боядисам къщата. Тя имаше най-големите очи, които сте виждали. Повечето хора биха казали, че са сиви, но когато погледне право в тебе, може да се закълнеш, че са сребърни. А този ден след църква тя погледна право в мен. Слагаше си някакъв парфюм, който дотогава не бях помирисвал и не съм помирисвал оттогава. Лавандула, ако не се лъжа. Не мога да го опиша, но знам, че винаги ми навяваше мисли за малки бели цветя, които цъфтят само след залез-слънце. И се влюбих. Моментално. Тя стоеше близо до мен — толкова близо, че телата ни почти се докосваха. Носеше една такава старомодна черна рокля — каквито носят старите дами, шапка с мрежеста воалетка, и държеше чантичката си пред себе си. Съвсем строго и прилично. Но очите й не бяха строги. О, не. Не бяха прилични. Изобщо не бяха.

„Надявам се, нямате намерение да поставяте върху новата ми къща реклами за белина и тютюн за дъвчене“ — казва тя.

„Не, госпожице — отвръщам й аз — мислех просто два пъти да я мина с проста бяла боя. Иначе не боядисвам къщи, но понеже сте нова в града, реших, че ще бъде по съседски…“

„Много мило“ — казва тя и ме докосва по рамото.

Дейв погледна виновно към Наоми.

— Мисля, че трябва да ти дам възможност да ни оставиш, ако искаш. Скоро ще започна да разказвам някои мръсни неща, Сара. Срам ме е, но искам да си разчистя сметките за отношенията си с нея.

Тя го потупа по старата, напукана ръка и каза тихо:

— Продължавай. Кажи всичко.

Той пое дълбоко въздух и продължи.

— Когато тя ме докосна, разбрах, че трябва да я спечеля или да умра. Това едничко докосване ме накара да се почувствам по-добре — и по-лудо, — отколкото докосването на която и да е жена през целия ми живот. Тя също разбра. Видях го в погледа й. Дяволит поглед. И малко нахален, но все пак нещо в него ме развълнува невероятно.

„Това би било по съседски, Дейв — казва тя, — а аз искам да бъда много добър съсед.“ — И така, аз я изпратих до вкъщи. Може да се каже, че всички други младежи, които стояха до вратата на църквата, останаха с пръст в уста и без съмнение, ме проклинаха. Не ме интересуваше изобщо, а, изглежда, и нея също. Излязохме на пътя „Труман“, който тогава още не беше павиран, макар че на всеки две или три седмици го поливаха, за да се слегне прахта. Когато стигнахме на средата, тя спря. Бяхме само двамата — на пътя „Труман“, точно по пладне на летния ден, имаше около милион акра царевица на Сам Ордей от едната страна и близо два милиона на Бил Хъмп от другата — израсли високо над главите ни и шумолящи така, както шумолят царевичните ниви дори и когато няма вятър. Дядо ми обичаше да казва, че това бил звукът, когато царевицата растяла. Не знам дали е истина, или не, но е зловещ звук. Повярвайте ми.

„Виж! — казва тя и посочва надясно. — Виждаш ли?“ — Погледнах, но не видях нищо — само царевица. Казах й.

„Ще ти покажа!“ — казва тя и изтичва в царевицата — както си е с неделна рокля и обувки с високи токове. Дори не си свали онази шапка с воалетката. Останах така няколко секунди малко слисан. После чух смеха й. Чух смеха й в царевицата. Затичах се след нея — донякъде, за да видя какво толкова има, но повече заради този смях. Много се бях наточил. Просто не е за разправяне.

Видях я да стои в реда, в който бях и аз, после прескочи в съседния със смях. Разсмях се и аз и я последвах, без да ме е грижа, че мачкам нивата на Сам Ордей. Нямаше да му стане нищо — при толкова много акри. Но когато прескочих и обрах с раменете си царевичната коса, а във връзката ми като още една игла се заби зелено листо, бързо спрях да се смея, защото нея я нямаше. После я чух от другата страна. Нямах представа как може да се е върнала там, без да я видя. Тръгнах обратно и я видях да тича в съседния ред. Около половин час си играхме на криеница и не успях да я хвана. Само ставах все по-ядосан и нетърпелив. Тъкмо когато мислех, че е на един ред пред мен и отивах там, я чувах на два реда зад мен. Понякога зървах част от крака й, а тя оставяше и следи в меката земя, но това не помагаше, защото следите, изглежда, бяха пръснати на всички страни. После точно когато започнах да побеснявам — бях се изпотил през хубавата си риза, връзката ми се беше развързала, а обувките ми се бяха напълнили с пръст, минах през един ред и видях, че шапката й виси на едно царевично стъбло, а воалетката се развява на лекия ветрец, който беше излязъл в царевицата.

„Ела да ме хванеш, Дейв!“ — вика тя. Хванах шапката й и се промуших наведен през следващия ред. Нямаше я — виждаше се само как царевицата се люлее на мястото, през което беше преминала — но там бяха и двете й обувки. На следващия ред намерих един от копринените й чорапи да виси върху едно стъбло. И все още чувах смеха й. Тя беше зад мен, а как беше отишла там, само Бог знае. Но това нямаше значение. Смъкнах връзката си и се втурнах след нея — отново и отново, обикалях като глупаво куче, което не се сеща да легне на земята в горещ ден. И ще ви кажа нещо — навсякъде, откъдето минах, изпочупвах царевицата. Оставях зад себе си цели пътеки измачкани и полегнали стъбла. Но тя не счупи нито едно. Когато минаваше, те само леко се разклащаха, като че ли това за нея не беше нищо повече от лек летен ветрец. Намерих роклята, комбинезона и корсета й. После намерих сутиена и пликчетата й. Вече не я чувах да се смее. Нямаше никакъв друг звук освен на царевицата. Стоях в един от редовете, пуфтях като пробит парен котел и притисках до гърдите си всичките й дрехи. Усещах в тях миризмата на парфюма й и това ме подлудяваше.

„Къде си?“ — извиках, но нямаше никакъв отговор. Е, най-накрая у мен изчезна и последната част от здравия разум… и, разбира се, тя искаше точно това. — „Къде си, по дяволите?“ — изкрещях аз, а дългата й бяла ръка се протегна между царевицата точно до мен и ме погали по врата. Направо ми изкара акъла.

„Чаках те — каза тя. — Защо се забави толкова? Не ме ли…“ — Хвана ме и ме потегли през царевицата, и я видях да стои там, с крака, забити в земята, без нито една драскотина, а очите й бяха със сребристия цвят на дъжд в мъглив ден.

2.

Дейв отпи голяма глътка вода, затвори очи и продължи.

— Това, което правихме тогава в царевицата, не беше любов — за цялото време, което я познавах, никога не сме правили любов. Правихме нещо. Имах Арделия почти по всички начини, по които един мъж може да има една жена, а мисля, че я имах и по някои начини, за които бихте си помислили, че са невъзможни — не мога да си ги спомня всички, но помня тялото й — колко бяло беше, как изглеждаха краката й, как пръстите на краката й се прегъваха и като че ли опипваха растенията, които излизаха от земята; спомням си как прекарваше нокти напред-назад по кожата на врата и гърлото ми. Продължавахме да го правим — отново и отново. Не знам колко пъти, но знам, че не се изморявах. Когато започнахме, се чувствах толкова възбуден, че можех да изнасиля Статуята на свободата, а когато свършихме, се чувствах по същия начин. Не можех да й се наситя. Както при пиенето. Просто нямаше начин някога да й се наситя. И тя също го знаеше. Най-после все пак спряхме. Тя сложи ръце зад главата си, разкърши рамене в черната пръст, в която лежахме, погледна ме с онези нейни сребърни очи и каза: „Е, Дейв? Все още ли сме съседи?“ — Казах й, че искам да започнем отново, а тя рече да не бъда прекалено лаком. Опитах се все пак да легна върху нея, а тя ме отблъсна със същата лекота, с която майката отблъсква от себе си бебе, което не иска вече да кърми. Опитах отново и тя замахна към лицето ми с такава сила, че ме одра на две места. Тук най-сетне парата ми се свърши. Беше бърза като котка и двойно по-силна. Щом видя, че съм разбрал, че времето за игра е свършило, тя се облече и ме поведе извън царевицата. Тръгнах, кротък като агънце. Вървяхме бавно към къщата й. Никой не мина покрай нас и по-добре, че не мина. Целите ми дрехи бяха покрити с пръст и царевична коса, ризата ми се беше измъкнала от панталоните, връзката ми беше напъхана в задния джоб и се развяваше зад мен като опашка, а и усещах как всяко място, до което се търкаха дрехите ми, гореше. Тя обаче — тя изглеждаше гладка и студена като сода със сладолед в стъклена чаша. Нито косъм разрошен, нито прашинка по обувките й, нито влакънце от царевична коса по полата й. Стигнахме до къщата и докато аз я оглеждах и се опитвах да реша колко боя ще е необходима, тя ми донесе питие във висока чаша. В него имаше сламка и стрък от мента. Помислих, че е чай с лед, докато не отпих глътка. Беше чисто уиски.

„Господи“ — казвам почти задавен.

„Не искаш ли? — пита ме тя и се усмихва подигравателно, винаги се усмихваше така. — Може би предпочиташ кафе с лед.“

„О, искам“ — казвам аз. Но не беше само това. Имах нужда. Тогава се опитвах да не пия през деня, защото така правят само алкохолиците. Но с това беше свършено. Останалото време, през което я познавах, пиех почти през целия ден, всеки ден. За мен последните две години, през които Айк беше президент, представляваха едно постоянно пиянство. Докато боядисвах къщата й — и правех всичко, което ми разрешаваше да правя с нея, когато можех, — тя започна работа в библиотеката. Господин Лавин я нае, без да я познава и я направи отговорник на Детската библиотека. Ходех там при всеки удобен случай, а това беше много често, защото сам си бях началник. Когато господин Лавин ми направи забележка, че прекарвам много време там, аз обещах безплатно да боядисам цялата библиотека. Тогава ми позволи да ходя, колкото често поискам. Арделия ми каза, че така нещата ще се уредят, и беше права както обикновено. Нямам никакви свързани спомени за времето, което прекарвах под магията й — а точно това представлявах — очарован мъж, попаднал под магията на жена, която всъщност изобщо не беше жена. Това не беше пропадането на паметта, което понякога се случва на пияниците — беше желание да забравиш нещата, след като са отминали. Така че спомените ми са откъслечни, но са наредени в редица като онези острови в Тихия океан, Лапагоски ли бяха, не мога да се сетя. Спомням си как тя закачи плакат на Червената шапчица на вратата на детската стая близо месец преди смъртта на господин Лавин и си спомням как заведе едно момченце за ръка до плаката. „Виждаш ли това момиченце?“ — попита го Арделия. „Да“ — казва то. „Знаеш ли защо онова лошо нещо се готви да го изяде?“ — пита Арделия. „Не“ — отвръща детето, а очите му са големи, уплашени и пълни със сълзи. „Защото то е забравило да върне навреме книгите от библиотеката — казва тя. — Ти никога няма да правиш така, нали, Уили?“ „Не, никога“ — казва момченцето, а Арделия казва — „Внимавай.“ А после пак за ръка го заведе в детската зала за Часа на приказките. А детето — беше Уили Клемарт, дето после го убиха във Виетнам — погледна назад през рамо към мен, бях се качил върху скелето с четка в ръка, и аз видях очите му като заглавие във вестник. „Спасете ме от нея — казваха очите му. — Моля ви, господин Дънкан.“ Но как можех да го направя? Не можех да спася и себе си.

Дейв извади чиста, но смачкана голяма носна кърпа от дълбините на задния си джоб, изхрачи се и силно се изсекна в нея.

— Господин Лавин отначало мислеше, че Арделия е направо съвършена, но след известно време промени мнението си. Около седмица, преди той да умре, те се скараха ужасно за плаката с Червената шапчица. Той не му харесваше. Може би нямаше ясна представа какво става в Часа на приказките — скоро ще стигна до това, — но не беше съвсем сляп. Виждаше как децата гледат този плакат. Най-накрая й каза да го свали. Тогава започна кавгата. Не я чух цялата, защото бях върху скелето — високо над тях, — но чух достатъчно. Той каза нещо за това, че плакатът ужасява децата или може би, че ги тормозел, а тя му отвърна, че й помагал да овладее „буйния елемент“ у тях. Тя го наричаше средство за обучение — точно каквото е жилавата пръчка. Но той държеше на своето и най-накрая тя трябваше да го свали. Тази вечер, в къщата, тя приличаше на тигър в зоологическата градина, който цял ден е бил дразнен с пръчка от някое дете. Ходеше напред-назад на големи тегели с каменно лице и развяваща се коса. Аз бях в леглото, пиян до козирката. Но си спомням, че тя се обърна и очите й бяха преминали от сребърно в яркочервено, сякаш мозъкът й пламтеше, а устата й изглеждаше страшно, като че ли се опитваше да се откъсне от лицето. Изплаши ме почти до изтрезняване. Не бях виждал нищо подобно и никога не ми се искаше да го видя отново.

„Аз ще го оправя — каза тя. — Ще оправя този стар дебел сводник, Дейв. Почакай и ще видиш.“ Казах й да не прави глупости, да не се поддава на гнева си и много други щуротии, които едва ли можеха да й направят впечатление. Тя ме слуша известно време и после изтича през стаята… всъщност не знам как да го кажа… В един миг беше от другата страна на стаята, до вратата, а в следващия вече скачаше върху мен, а очите й бяха червени и блестящи, устата й се издаваше от лицето, сякаш искаше да ме целуне с такава сила, че изпъваше кожата си, за да го направи, и този път си помислих, че вместо да ме одраска, ще забие ноктите си в гърлото ми и ще ме обели до гръбначния стълб. Но не го направи. Доближи лицето си до моето и ме погледна. Не знам какво видя — сигурно колко съм уплашен, — но това сигурно я направи щастлива, защото тя отметна глава назад, така че косата й падна чак до бедрата ми, и се изсмя. „Стига си приказвал, проклет пияницо такъв — каза тя, — ами ми го напъхай. За какво друго ставаш?“ Така и направих. Защото да й го напъхвам — и да пия — беше вече всичко, за което ставах. Във всеки случай вече не рисувах картини — отнеха ми разрешителното, след като за трети път ме хванаха за проваляне на договори — беше през 1958 или в началото на 1959 — а и получавах лоши отзиви за някои от работите ми. Вече не ме беше грижа как ги правех, нали разбирате — всичко, което исках, беше тя. Започнаха да говорят, че Дейв Дънкан вече не е надежден… но причината да казват това не беше винаги в пиенето. Отношенията ни не станаха известни на околните. Тя внимаваше за това като дявол. Репутацията ми отиде на боклука, но тя не пострада почти никак от това. Мисля, че господин Лавин започна да подозира. Отначало той помисли, че аз просто й досаждам, а нея не я е грижа, защото знаеше какви очи блещех към нея от скелето си, но мисля, че накрая започна да ни подозира. Но после господин Лавин умря. Казаха, че било сърдечен удар, но аз знам какво беше. Бяхме в хамака на задната й веранда вечерта, след като това се беше случило, и онази вечер тя беше ненаситната. Изстиска ме до пълно изтощение. После легна до мен и ме погледна, доволна като котка, която се е наяла със сметана, а в очите й отново имаше онзи яркочервен блясък. Не говоря измислици — виждах отражението на този червен блясък върху кожата на ръката си. И го чувствах. Беше като огнище, което е било запалено и после загасено. „Казах ти, че ще го оправя, Дейв“ — каза тя изведнъж с оня гаден, дразнещ глас. Аз бях пиян и наполовина убит от изтощение и почти осъзнах какво ми казва. Чувствах се, сякаш заспивам в яма от подвижни пясъци. „Какво му направи?“ — попитах в полудрямка.

„Прегърнах го — каза тя. Аз имам специални прегръдки, Дейв — ти не познаваш специалните ми прегръдки и ако имаш късмет, никога няма да ги научиш. Хванах го в хранилището, обгърнах го с ръце и му показах как изглеждам наистина. Тогава той заплака. Толкова беше уплашен. Заплака със специални сълзи, а аз ги изпих с целувките си и след това той падна мъртъв в ръцете ми.“

„Специалните си сълзи“ — така ги нарече. И после лицето й… то се промени. Стана на вълни, сякаш беше под водата. И аз видях нещо…

Дейв спря, загледан в равнината, в елеватора за зърно, в нищото. Ръцете му стискаха парапета на верандата. После омекнаха, разхлабиха се и се отпуснаха.

— Не си спомням — каза той най-сетне. — Или може би не искам да си спомня. Освен едно: това нещо имаше червени очи без клепачи и около устата му имаше много отпусната плът, падаща на гънки и бръчки — но това не беше кожа. Тя изглеждаше… опасна. После тази плът около устата започна някак си да се движи и мисля, че закрещях. После то изчезна. Изчезна съвсем. И отново видях Арделия, която ме гледаше и се усмихваше като красива, любопитна котка.

„Не се тревожи — каза тя. — Няма нужда да виждаш, Дейви. Докато правиш това, което ти казвам, всичко е наред. Докато си един от Любимците на Бога. Докато се държиш прилично. Тази вечер съм много щастлива, защото онзи стар глупак най-сетне го няма. Градският съвет ще ме назначи на неговото място и аз ще подкарам нещата, както си знам.“

„Значи Бог да ни е на помощ“ — помислих си аз, но не го казах. И вие не бихте го казали, ако бяхте видели онова нещо с онези втренчени червени очи, свито до вас в един хамак далеч от хората, така че никой не би могъл да чуе крясъците ви, дори и ако крещите с пълна сила. Малко след това тя влезе в къщата и се върна с две от онези високи чаши, пълни с уиски, и много скоро аз отново бях на двайсет хиляди левги под водата, където нищо нямаше значение. Тя не отвори библиотеката цяла седмица… „от уважение към господин Лавин“, както беше казала, а когато отново отвори, Червената шапчица отново висеше на вратата на детската стая. След седмица или две тя ми каза, че искала да направя няколко нови плаката.

Той спря, после продължи с по-нисък и по-бавен глас.

— Има една част от мен, дори и сега, която иска да заглади всичко, да направи моята роля по-добра, отколкото беше. Бих искал да ви кажа, че съм се бил с нея, че съм спорил, че съм й казвал, че не искам да имам нищо общо с плашенето на децата… но не би било вярно. Направих точно това, каквото тя искаше от мен. Бог да ми е на помощ, направих го. Отчасти това стана, защото тя вече ме плашеше. Но най-вече — защото бях — все още бях луд по нея. А имаше и още нещо. Имаше една подла, гадна част от мен — едва ли я има у всеки, но сигурно я има у мнозина от нас, — която харесваше това, което смяташе да направи тя. Харесваше го. Сега вие се чудите какво направих и аз наистина не мога да ви кажа за всичко. Наистина не си спомням. Спомените ми за онези дни са толкова объркани — като счупени играчки, които изпращаш на Армията на спасението, само за да ги махнеш от тавана. Не съм убил никого. Това е единственото, в което съм сигурен. Тя искаше това от мен… и аз за малко щях да го направя, но накрая се отказах. Това е единствената причина, поради която бях в състояние да продължа да живея със себе си, защото накрая успях да се измъкна. Тя пазеше у себе си част от душата ми — може би най-добрата част, — но никога не я е пазила цялата.

Той погледна замислено Наоми и Сам. Сега изглеждаше по-спокоен, повече се владееше — може би дори беше в мир със себе си, помисли си Сам.

— Спомням си как влязох един ден през есента на 1959 — мисля, че беше 1959 — и тя ми каза, че иска да направя плакат за детската стая. Каза ми точно какво иска и аз се съгласих охотно. Не видях в това нищо лошо. Всъщност помислих си, че е дори забавно. Това, което искаше, разбирате ли, беше плакат на дете, размазано от валяк по средата на улицата. Под него трябваше да пише: „КОЙТО БЪРЗА, БАВНО СТИГА! ДРЪЖТЕ КНИГИТЕ У ВАС ДЪЛГО ВРЕМЕ!“ Помислих, че е просто шега — като онази, в която вълкът преследва заека, но го смачква товарен влак или нещо подобно. Така че се съгласих. Тя беше ужасно доволна. Влязох в кабинета й и нарисувах плаката. Не ми отне много време, защото беше просто карикатура. Въпреки всичко тя не го хареса. Веждите й се събраха и устата й почти изчезна. Бях нарисувал карикатура на момче с кръстчета вместо очи и за по-весело бях направил облаче с думи да излиза от устата на човека, който караше валяка: „Ако имате марка, може да го изпратите като картичка“, пишеше там. Тя дори не се усмихна. „Не, Дейви — казва, — ти не разбираш. Това няма да накара децата да връщат книгите си навреме. Това само ще ги накара да се смеят, а те и без това прекарват в смях твърде много време.“ — „Добре — казвам аз. — Мисля, че не съм разбрал какво искаш.“ Стояхме зад бюрото за връщане на книги, така че никой не ни виждаше от кръста надолу. Тя се пресегна и ме хвана за топките с ръка, погледна ме с големите си сребърни очи и каза: „Искам да го направиш реалистично.“ Минаха секунда или две, докато разбера какво иска да каже всъщност. Когато разбрах, не вярвах на ушите си. „Арделия — казвам, — ти не разбираш какво говориш. Ако детето наистина е прегазено от валяк…“ Тя стисна топките ми, така че да ме заболи, за да ми напомни колко й принадлежа, и каза: „Разбирам добре. Сега ти разбери мен. Не искам те да се смеят, Дейви — искам да плачат. Така че, моля те, върни се обратно вътре и този път го направи добре.“ Върнах се в кабинета й. Не знам какво смятах да правя, но умът ми бързо се подготви. На масата имаше празно парче картон и висока чаша уиски със сламка и стрък мента й бележка от Арделия, която гласеше:

„Д., този път използвай повече червено.“

Той погледна трезво към Сам и Наоми.

— Но тя не беше влизала вътре, разбирате ли? Изобщо не беше влизала.

3.

Наоми донесе на Дейв нова чаша вода и когато се връщаше, Сам забеляза, че лицето й е много бледо и ъглите на очите й изглеждат зачервени. Но тя седна много тихо и махна на Дейв да продължава.

— Аз направих любимото нещо на алкохолиците. — Изпих питието и направих това, което ми бяха казали. Връхлетя ме, както бихте казали, някаква полуда. Прекарах над бюрото два часа с една кутия водни бои, оплесках цялото й бюро с боя и вода, без да ме е грижа кое къде е попаднало. Това, което направих, беше нещо, което не искам да си спомням… но си го спомням. Беше момченце, разплескано върху улица „Рампол“, с отхвърчали обувки и глава, размазана като буца масло, разтопена на слънце. Човекът, който караше валяка, беше само силует, но се обръщаше назад и можеше да се види усмивката на лицето му. Той беше карал колата на плаката, който ти спомена, Сам — онзи, в който се казва децата да не се качват при непознати. Баща ми е оставил майка ми около година, след като съм се родил — просто я е зарязал и сега ми се струва, че той е бил човекът, когото съм се опитал да нарисувам на всички онези плакати. Наричах го „черния човек“ и мисля, че беше баща ми. Мисля, че Арделия по някакъв начин го бе извлякла от мен. А когато й показах втория плакат, тя много го хареса. Засмя му се. „Чудесен е, Дейв! — каза тя. — Ще вкара цяла планина от послушание в главите на уплашените сополанковци! Веднага ще го закача!“ Наистина го закачи — пред бюрото за връщане на книги в детската стая. И като го закачи, видях нещо, от което наистина кръвта ми застина. Аз познавах момченцето, което бях нарисувал, разбирате ли? Беше Уили Клемарт. Бях го нарисувал дори без да осъзная това, а изразът на смазаното му лице беше същият, който бях видял онзи ден, когато тя го беше хванала за ръка и го беше завела в детската стая.

Бях там, когато децата влязоха за Часа на приказките и видяха плаката за пръв път. Бяха уплашени. Очите им се разшириха, а едно момиченце се разплака. А на мен ми харесваше, че бяха уплашени. Помислих си: „Това наистина ще набие в главите им послушание. Това ще ги научи какво се случва, ако й противоречат, ако не правят това, което им казва.“ А част от мен си помисли: „Започваш да мислиш като нея, Дейв. Много скоро ще започнеш да бъдеш като нея и тогава ще си загубен. Ще си загубен завинаги.“ Но все пак продължих. Имах чувството, че имам билет само в едната посока и нямаше да се откажа, докато не пропътувам целия път до края на линията. Арделия беше наела някакви студенти от колежа, но винаги ги поставяше в залата за периодика, в справочната зала и на главното гише. Тя отговаряше за децата, само тя… те бяха най-лесни за сплашване, нали разбирате. А мисля, че бяха и най-добрите за сплашване — тя се хранеше с техния ужас. А аз направих още плакати. Не си ги спомням всички, но си спомням Библиотечния полицай. Той беше на много от тях. В един — наричаше се „БИБЛИОТЕЧНАТА ПОЛИЦИЯ СЪЩО ОТИВА НА ПОЧИВКА“ — той стоеше на брега на един поток и ловеше риба. Само че беше сложил за стръв на куката си момченцето, което децата наричат Глупчо. На друг плакат беше привързал Глупчо на носа на една ракета и дърпаше шалтера, който щеше да го изпрати в космоса. Този се наричаше „НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ ЗА НАУКАТА И ТЕХНИКАТА В БИБЛИОТЕКАТА — БЪДЕТЕ ПОСЛУШНИ И ВРЪЩАЙТЕ КНИГИТЕ СИ НАВРЕМЕ“. Ние превърнахме детската зала в дом на ужасите за децата, които идваха там — каза Дейв. Говореше бавно и през сълзи. — Тя и аз. Наистина го направихме. Но знаете ли какво? Те винаги се връщаха. Винаги се връщаха за още. И никога, никога не разказваха. Тя се беше погрижила за това.

— А родителите? — възкликна Наоми внезапно и толкова рязко, че Сам подскочи. — Сигурно когато родителите са видели…

— Не! — каза й Дейв. — Родителите им никога не виждаха нищо. Единственият страшен плакат, който можеха да видят, беше този с Червената шапчица и вълка. Арделия го остави да виси през цялото време, но другите ги закачваше само през Часа на приказките — след училище, в четвъртък вечер и неделя сутрин. Тя не беше човешко същество, Сара. Трябва да го разбереш добре. Тя не беше човек. Тя знаеше кога идват възрастни и винаги, преди да дойдат, сваляше плакатите, които бях нарисувал, от стените и слагаше другите — нормалните плакати, в които пишеше неща като „ЧЕТЕТЕ КНИГИ ЗА ЗАБАВЛЕНИЕ“. Спомням си един случай, когато бях там за Часа на приказките — в онези дни, ако можех, никога не се отделях от нея, имах много време, което да прекарваме заедно, защото бях престанал да рисувам картини, всичките ми редовни занимания бяха пропаднали и живеех от малкото, което бях успял да спестя. Скоро парите ми щяха да свършат и трябваше да започна да продавам какво ли не — телевизора си, китарата си, колата си, накрая къщата си. Но това нямаше значение. Това, което имаше значение, беше, че прекарвах много време там и виждах какво ставаше. Малките придърпваха столовете си в кръг, в центъра на който седеше Арделия. Аз бях в дъното на стаята, седнал на едно от онези детски столчета. Най-често бях в старата си изцапана с боя престилка, пиян като каруцар, небръснат, вонящ на уиски. А тя четеше — четеше някоя от специалните си „приказки на Арделия“ — и после спираше и накланяше глава на една страна, като че ли слушаше. Децата започваха да се въртят и изглеждаха неспокойни. Изглеждаха и по още един начин — като че ли се събуждаха от дълбок сън, в който тя ги беше приспала.

„Ще си имаме гости — казваше тя и се усмихваше. — Не е ли хубаво, деца? Има ли Добри дечица доброволци, които да ми помогнат да се подготвим за нашите възрастни гости?“ Когато го казваше, всички вдигаха ръце, защото всички искаха да бъдат Добри дечица. Плакатите, които бях направил, им показваха какво се случваше на Лошите дечица, които не слушат. Дори и аз вдигах ръка, седнал пиян в дъното на стаята в мръсната си престилка, като най-старото, най-умореното дете на света. После те ставаха и някои от тях сваляха моите плакати, а други изваждаха нормалните плакати от най-долното чекмедже на бюрото. Разменяха им местата. После сядаха и тя сменяше ужасното нещо, което им беше разказвала, с някоя приказка от рода на „Принцесата и граховото зърно“ и, съвсем сигурно, след няколко минути някоя майка надникваше и виждаше как Добрите дечица слушат приятната госпожица, която им чете приказка, майките се усмихваха на своите деца и децата им се усмихваха в отговор, и нещата си продължаваха.

— Какво искаш да кажеш с това — „ужасното нещо, което им беше разказвала“? — попита Сам. Гласът му беше дрезгав и устата му беше пресъхнала. Той слушаше Дейв с нарастващо чувство на ужас и отвращение.

— Приказки — каза Дейв. — Но тя ги променяше в разкази на ужасите. Ще се изненадате колко малко беше достатъчно за повечето, за да се променят.

— Аз не бих се изненадала — каза мрачно Наоми. — Аз си спомням тези приказки.

— Сигурно — каза той, — но никога не си ги слушала, както ги разказваше Арделия. А децата ги харесваха — част от тях харесваха приказките, а всички харесваха нея, защото тя ги привличаше и ги очароваше по същия начин, както привличаше мен. Е, не точно, защото го нямаше сексуалния елемент — поне аз мисля така, — но тъмното у нея извикваше тъмното у тях. Разбирате ли ме?

И Сам, който помнеше зловещото си очарование от разказа за Синята брада и танцуващите метли във „Фантазия“, си помисли, че наистина разбира. Децата мразят тъмнината и се боят от нея… но тя ги привлича, нали? Тя ги зове,

(ела с мен, синко)

нали? Тя им пее,

(аз съм полицай)

нали?

Нали?

— Разбирам какво искаш да кажеш, Дейв — каза той.

Дейв кимна.

— Разбра ли вече, Сам? Кой е твоят Библиотечен полицай?

— Все още не разбирам — каза Сам, но си помисли, че част от него разбира. Беше като че ли умът му е пълен с дълбока, тъмна вода, а на дъното й има потопена лодка — но не каква да е лодка. Не — тази беше пиратска шхуна, пълна с плячка и трупове, а сега тя беше започнала да се размества в тинята, в която беше стояла потънала толкова дълго. Скоро, боеше се той, тази призрачна, светеща развалина отново ще излезе на повърхността с разрушените си мачти, обвити в черни водорасли, и с един скелет с усмивка за милион долара, който все още се блъска в гниещите останки на кормилото.

— Мисля, че може би разбираш — каза Дейв — или започваш да разбираш. И това скоро ще стане ясно, Сам. Повярвай ми.

— Аз все още не разбирам всичко за приказките — каза Наоми.

— Една от любимите й, Сара — а тя беше любима и на децата; ти трябва да ме разбереш и да повярваш — беше „Момиченцето и трите мечки“. Знаеш приказката, но не я знаеш по начина, по който я знаят някои хора в този град — хора, които сега са възрастни — банкери, адвокати и едри фермери с цели флотилии от трактори „Джон Диър“. Дълбоко в сърцата си, разбирате ли, те пазят варианта на Арделия Лорц. А може би някои от тях са разказали същите приказки на своите деца, без да знаят, че има и други начини за разказването им. Не ми се ще да мисля, че е така, но в сърцето си знам, че е. Във варианта на Арделия Момиченцето е Лошо детенце, което не слуша. То идва в къщата на трите мечки и нарочно я опустошава — съдира завесите на Мама мечка, събаря прането в калта, разкъсва всички списания и делови документи на Татко мечок и с помощта на един от ножовете на масата изрязва дупки в любимия му стол. После разкъсва всичките им книги. Мисля, че любимата част на Арделия беше, когато Момиченцето разваля книгите. И не изяжда кашата — о, не! Когато Арделия разказваше приказката — не. Във варианта, в който я разказваше Арделия, Момиченцето взима отрова за плъхове от един висок рафт и я изсипва като пудра захар върху кашата. То изобщо не знае кой живее в къщата, но въпреки това иска да убие всички, защото е Лошо детенце.

— Това е ужасно — възкликна Наоми. Беше загубила самообладание — наистина го беше загубила — за пръв път. Ръцете й бяха върху устата, а широко отворените й очи бяха вторачени в Дейв.

— Да. Беше ужасно. Но това не беше всичко. Момиченцето било толкова уморено от опустошаването на къщата, нали разбирате, че когато се качило по стълбите, за да изпокъса спалните им, заспало в леглото на Малкото мече. И когато трите мечки се върнали в къщи и го видели, те се нахвърлили върху него — точно така обичаше да го разказва Арделия — те се нахвърлили върху него и изяли живо това Лошо детенце. Те го изяли, като започнали от краката, а то пищяло и се дърпало. Цялото, освен главата. Оставили му главата, защото знаели какво било направило то с кашата им. Били подушили отровата. „Те можели да правят това, деца, защото били мечки“ — обичаше да казва Арделия, а всички деца — Добрите дечица на Арделия — кимаха, защото виждаха какво може да стане. „Те свалили главата на Момиченцето долу в кухнята, сварили я и изяли мозъка й за закуска. Всички били съгласни, че е много вкусен… и после заживели щастливо.“

4.

На верандата настана пълна почти мъртвешка тишина. Дейв посегна към чашата с вода и треперещите му пръсти почти я събориха от парапета. В последния момент успя да я задържи, хвана я с две ръце и отпи голяма глътка. После я остави и каза на Сам:

— Изненадан ли си, че пиенето ми беше станало малко неуправляемо?

Сам поклати глава. Дейв погледна Наоми:

— Разбираш ли сега защо никога не съм бил в състояние да разкажа тази история? Защо съм я затворил в онази стая?

— Да — каза тя с треперещ, въздишащ глас, който не беше по-силен от шепот. — И мисля, че разбирам и защо децата никога не са разказвали. Някои неща са просто прекалено… прекалено чудовищни.

— За нас, може би — каза Дейв. — А за децата? Не знам, Сара. Едва ли децата толкова добре познават чудовищата от пръв поглед. Родителите им им казват как да разпознават чудовищата. А тя имаше и нещо друго зад себе си. Помните ли, че ви казах как когато казваше на децата, че идва родител, те гледаха като че ли се събуждат от дълбок сън? Те спяха по някакъв странен начин. Това не беше хипноза — поне аз мисля, че не беше, — но беше подобно на хипноза. И когато са си отивали вкъщи, не са помнели, поне в най-горната част на съзнанието си, за приказките и плакатите. Дълбоко подсъзнателно обаче, мисля, че са помнели много… точно както подсъзнателно Сам знае кой е неговият Библиотечен полицай. Мисля, че днес те все още помнят — банкерите, адвокатите и едрите фермери, които някога бяха Добрите дечица на Арделия. Все още ги виждам — облечени с престилки и къси панталонки, седнали на онези малки столчета, загледани с големите си кръгли като тави очи в Арделия, която седи в центъра на кръга. И мисля, че когато се стъмни и започнат бурите или когато заспиват и започнат кошмарите, те отново стават деца. Мисля, че вратите се отварят и те виждат как Трите мечки — Трите мечки на Арделия — изяждат мозъка от главата на Момиченцето с дървените си лъжици за каша, а Малкото мече носи скалпа на Момиченцето върху главата си като дълга златиста перука. Мисля, че се събуждат, плувнали в пот, разстроени и уплашени. Мисля, че тя остави това на този град. Мисля, че му остави наследство от тайни кошмари. Но все още не съм стигнал до най-лошото. Онези приказки, нали разбирате — е, понякога и плакатите, но най-вече приказките — изплашваха някое от децата до плач или пък те започваха да припадат, или нещо подобно. А когато това се случваше, тя казваше на останалите: „Отпуснете глави и починете, докато заведа Били… или Сандра… или Томи… в тоалетната и той се почувства по-добре.“ В същия миг всички отпускаха глави. Бяха като мъртви. Първия път, когато видях как се случва това, изчаках около две минути, след като беше завела някакво момиченце извън стаята, а после станах и отидох до кръга. Първо отидох до Уили Клемарт.

„Уили — пошепнах и го побутнах по рамото. — Добре ли си, Уили?“ Той не се помръдваше, така че го побутнах по-силно и отново го извиках по име. Все още не се помръдваше. Чувах го как диша — малко сополиво и хъркащо — както повечето време правят децата, които винаги имат някакви настинки — но все пак беше като умрял. Клепачите му бяха леко отворени, но виждах само бялото на очите му, а от долната устна беше провиснала дълга лига. Уплаших се и отидох до три или четири от другите, но нито едно от тях нито вдигна очи, нито издаде звук.

— Казваш, че тя ги е омагьосала, така ли? — попита Сам. — Че са били като Снежанка, след като е отхапала от отровната ябълка?

— Да — съгласи се Дейв. — Точно така изглеждаха. Аз също бях в това състояние, но по различен начин. После точно когато понечих да хвана Уили Клемарт и да го разтърся здравата, чух, че тя се връща от тоалетната. Изтичах до мястото си, за да не ме хване. Защото бях повече уплашен какво може да направи с мене, отколкото от всичко, което беше направила с тях. Тя влезе и онова момиченце, което беше сиво като мръсен чаршаф и наполовина в безсъзнание, когато Арделия го беше извела, изглеждаше, сякаш някой го беше напълнил с най-добрия тонизатор за нерви на света. Беше съвсем будно, с рози върху бузите и искрящ поглед. Арделия я потупа отзад и тя се затича към мястото си. После Арделия плесна с ръце и каза: „Всички Добри дечица — вдигнете глави! Соня се чувства много по-добре и иска да довършим приказката, нали, Соня?“. „Да, госпожице“ — изпищя Соня, преизпълнена с готовност. И главите на всички се вдигнаха. Никога не бихте казали, че преди две секунди стаята сякаш е била пълна с мъртви деца. На третия или четвъртия път, когато това се случи, аз я изчаках да излезе и я последвах. Знаех, че ги плаши с цел, нали разбирате, и смятах, че има причина за това. Самият аз бях изплашен до смърт, но исках да разбера каква е тя. Този път беше завела в тоалетната Уили Клемарт. Той беше получил истеричен пристъп по време на „Хензел и Гретел“ във варианта на Арделия. Отворих вратата съвсем леко и тихо и видях Арделия да коленичи пред Уили до мивката. Той беше спрял да плаче, но освен това не можех да видя нищо. Тя беше с гръб към мен, нали разбирате, а Уили беше толкова нисък, че тя, дори и на колене, го скриваше от погледа ми. Виждах, че ръцете му бяха върху жакета, с който беше облечена, и виждах единия ръкав на червения му пуловер, но това беше всичко. После чух нещо — глух звук на смукане — като звук от сламка, когато сте изпили почти целия млечен шейк от чашата си. Смятах, че тя го… разбирате ли, изнасилва, и така си беше, но не по начина, по който мислех. Влязох малко по-навътре и мръднах вдясно, ходех на пръсти. Очаквах, че въпреки това тя ще ме чуе — нали ушите й бяха като радарни чинии, и очаквах да се обърне и да ме прободе с онези нейни червени очи. Но не можех да се спра. Трябваше да видя. И малко по малко, като се премествах надясно, започнах да виждам. Започнах да виждам лицето на Уили през рамото й, постепенно, като луна, която се показва иззад облак. Отначало всичко, което виждах от нея, беше русата й коса — голяма маса от къдри и къдрички — но после започнах да виждам и нейното лице. И видях какво прави. Всичката ми сила изтече от краката като вода от тръба. Нямаше начин да ме видят, освен ако се протегнех и започнех да удрям по една от тръбите над мен. Очите им бяха затворени, но не това беше причината. Те бяха погълнати от това, което правеха, нали разбирате, и бяха потънали в едно и също място, защото бяха свързани един с друг.

Лицето на Арделия вече не беше лице на човек. Беше се разтекло като сироп и беше придобило онази форма на фуния, в която носът й ставаше плосък, а очите й се дръпваха настрани като очи на китаец. Беше заприличала на някакво насекомо… муха или може би пчела. Устата й отново я нямаше — беше се превърнала в онова нещо, което бях започнал да виждам, когато тя уби господин Лавин — през нощта, когато лежахме в хамака. Беше се превърнала в тясната част на фунията. Върху нея се виждаха странни червени ивици и отначало помислих, че това е кръв или може би вени под кожата й, но после разбрах, че е червило. Тя вече нямаше устни, но червената боя показваше къде са били устните й преди. С помощта на това смучещо нещо тя пиеше от очите на Уили.

Сам погледна Дейв като ударен от гръм. За момент се почуди дали този човек не е загубил разсъдъка си. Не ставаше дума за призраци — това беше нещо друго. Нямаше ни най-малка представа какво беше това. И все пак върху лицето на Дейв бяха изписани искреност и честност. „Дори и да лъже, той не го съзнава“ — помисли си Сам.

— Дейв, да не би да искаш да кажеш, че Арделия е пила сълзите му? — попита колебливо Наоми.

— Да… и не. Това, което пиеше, бяха специалните му сълзи. Нейното лице се беше изпънало силно напред, тупкаше като сърце, а чертите й бяха размазани. Приличаше на лице, което си нарисувал върху найлонова торбичка, за да направиш карнавална маска. Това, което излизаше от ъглите на очите на Уили, беше гумено и розово — като кървав сопол или парчета плът, които почти са се втечнили. Тя го смучеше, сърбаше го. Това, което пиеше, беше страхът му. Тя по някакъв начин го беше направила истински и толкова голям, че трябваше или да излезе навън в онези ужасни сълзи, или да го убие.

— Искаш да кажеш, че Арделия е била някакъв вид вампир, нали? — попита Сам.

Дейв изглеждаше облекчен.

— Да. Вярно е. Когато си мисля за този ден — когато се осмелявам да помисля за него — смятам, че тя беше точно това. Всички тези стари истории за вампири, които забиват зъби в гърлото на човек и изпиват кръвта му, не са верни. Почти верни са, но мисля, че в тези работи „почти“ не е достатъчно. Те пият, но не от врата — те пълнеят и стават здрави от това, което взимат от жертвите си, но не взимат кръвта им. Може би това, което взимат, е по-червено и по-кърваво, когато жертвите им са възрастни. Може би тя го е взела от господин Лавин. Мисля, че го е направила. Но това не е кръв. То е страх.

5.

— Не знам колко дълго стоях там и я гледах, но не може да е било твърде дълго — тя никога не излизаше за повече от пет минути. След известно време това, което излизаше от ъглите на очите на Уили, започна да става все по-бледо и по-бледо и все повече намаляваше. Виждах как… разбирате ли… това нейно нещо…

— Смукало — каза тихо Наоми. — Мисля, че трябва да е било смукало.

— Така ли? Добре. Виждах как това смукало се разтяга все повече и повече, за да не изпусне нищо, за да погълне и последната капчица и разбрах, че тя почти е свършила. И когато свърши, те ще се събудят и тя ще ме види. А когато ме види, помислих си, сигурно ще ме убие.

Започнах да отстъпвам — бавно, стъпка по стъпка. Не вярвах, че ще успея, но най-сетне задникът ми опря вратата на тоалетната. Почти изкрещях, защото си помислих, че по някакъв начин тя се е оказала зад мен. Бях сигурен в това, въпреки че я виждах пред мен, застанала на колене.

Затиснах устата си с ръка, за да сподавя крясъка, и излязох през вратата. Останах така, докато тя се затвори на пневматичните си панти. Струваше ми се като цяла вечност. Когато се затвори, тръгнах към главния вход. Бях наполовина полудял — всичко, което исках да направя, беше да изляза оттук и никога да не се връщам. Исках да избягам завинаги.

Слязох във фоайето, където тя беше сложила онази табела, която си видял, Сам — онази, на която пише само: „ТИШИНА!“ — и тогава се опомних. Ако тя беше върнала Уили в детската стая и беше видяла, че ме няма, щеше да разбере, че аз съм видял. Щеше да ме преследва и щеше да ме хване. Дори не мисля, че щеше да й бъде трудно. Спомнях си за онзи ден в царевицата и за това как беше правила безкрайни кръгове около мен, а не бях я видял дори да се изпоти.

И така, все пак се обърнах и се върнах на мястото си в детската стая. Това беше най-трудното нещо, което съм правил през целия си живот, но по някакъв начин успях да го направя. Не минаха и две секунди, откакто бях седнал, когато ги чух, че идват. И, разбира се, Уили беше много щастлив, усмихнат и в добро здраве, също както и тя. Арделия изглеждаше готова да изкара три рунда с Роки Марчиано и здравата да го натупа.

„Всички Добри дечица — вдигнете глави! Уили се чувства много по-добре и иска да довършим приказката, нали, Уили?“

„Да, госпожице“ — каза Уили. Тя го целуна и той изтича на мястото си. Приказката продължи. Аз седях и слушах. А когато този Час на приказките свърши, започнах да пия. И оттогава чак до края всъщност никога не съм спирал.

6.

— Как всъщност свърши всичко? — попита Сам. — Какво знаеш за това?

— Не толкова много, колкото щях да знам, ако не бях толкова мъртвопиян през цялото време, но повече, отколкото бих искал да знам. А последната част — дори не съм сигурен колко дълго продължи. Сигурно около четири месеца, но може да са били шест или дори осем. Тогава вече много не обръщах внимание на годишните времена. Когато пияница като мене започне наистина да пропада, Сам, единственото време, което забелязва, е съдържанието на бутилката. Все пак знам две неща и те са наистина двете единствени неща, които имат значение. Някой наистина я подозираше това беше първото нещо. И за нея беше време да заспи отново. Да се промени. Това беше второто. Спомням си една нощ в нейната къща — тя никога не идваше в моята — нито веднъж — тя ми каза: „Ставам сънлива, Дейв. През цялото време ми се спи. Скоро ще дойде време за дълга почивка. Когато това време дойде, искам да заспиш с мен. Знаеш ли, аз те обикнах, нали разбираш.“ Аз, разбира се, бях пиян, но все пак това, което ми каза, ме смрази. Мислех, че знам за какво говори, но когато я попитах, тя само се изсмя. „Не, не това — каза тя и ми хвърли презрителен и удивен поглед. — Говоря за сън, а не за смърт. Но ще трябва да се храниш с мен.“ От това веднага изтрезнях. Тя не знаеше, че знам за какво говори, но аз знаех. Бях видял. След това тя започна да ми задава въпроси за децата. Кои не харесвам, за кои мисля, че са неискрени, кои са прекалено шумни, кои са най-досадни. „Това са Лоши дечица и те не заслужават да живеят казваше тя. — Те са груби, развалят всичко, връщат книгите си, надраскани с молив и с откъснати страници. Кои от тях ти мислиш, че заслужават да умрат, Дейви?“ Тогава разбрах, че трябва да избягам от нея и ако единственият начин за това беше да се самоубия, трябваше да го направя. Нещо ставаше с нея, нали разбирате. Косата й потъмняваше, а кожата й, която винаги беше била съвършена, започваше да се покрива с петънца. А имаше и нещо друго — виждах онова нещо, в което се превръщаше устата й — през цялото време — точно под повърхността на кожата й. Но то започваше да изглежда набръчкано и увиснало и по него имаше нишки, подобни на паяжина. Една нощ, когато бяхме в леглото, тя видя как разглеждам косата й и каза: „Ти виждаш промяната в мен, нали, Дейви? — Погали ме по лицето. — Всичко е наред, това е съвсем естествено. Винаги става така, когато се подготвям да заспя отново. Ще трябва да го направя скоро и ако искаш да дойдеш с мен, трябва скоро да вземеш едно от онези деца. Или две. Или три. Колкото повече, толкова по-добре! — Тя се засмя по своя луд начин и когато ме погледна отново, очите й пак бяха станали червени. — Във всеки случай не искам да те изоставям. Освен всичко друго, това няма да е безопасно. Знаеш го, нали?“ Казах, че знам.

„Значи, ако не искаш да умреш, Дейви, това трябва да стане скоро. Много скоро. И ако си решил да не умираш, трябва да ми го кажеш сега. Можем да завършим всичко приятно и безболезнено тази вечер.“ Тя се наведе към мен и усетих дъха й. Миришеше на развалена кучешка храна и не можех да повярвам, че някога съм целувал тази уста и съм мирисал това, което излиза от нея — било трезв, било пиян. Но имаше една част от мен — някаква малка част, — която все още искаше да живее, и й казах, че наистина искам да тръгна с нея, но ми трябва малко време да се подготвя. Да се подготвя в мислите си.

„Искаш да кажеш да пиеш — каза тя. — Би трябвало да коленичиш и да благодариш на мизерните си, нещастни звезди за мен, Дейв Дънкан. Ако не съм аз, до една година, или дори по-малко, ще бъдеш мъртъв в някоя канавка. С мен можеш да живееш почти вечно.“ Устата й се разтегли само за секунда, разтегли се, докато докосна бузата ми. И по някакъв начин аз успях да не изкрещя.

Дейв ги погледна с дълбоки, призрачни очи. После се усмихна. Сам никога нямаше да забрави тази свръхестествена усмивка — тя завинаги щеше да го посещава в сънищата му.

— Но това беше тогава — каза той. — Оттогава насам някъде дълбоко вътре в мен аз не преставам да крещя.

7.

— Искам да ви кажа, че в края на краищата разчупих хватката, с която ме държеше. Беше просто щастливо стечение на обстоятелствата — или както биха казали суеверните хора — висша воля. Трябва да разбирате, че през 1960 аз бях изцяло откъснат от останалата част на града. Нали помниш, Сам, казах ти, че навремето бях член на „Ротари клуб“? Е, през февруари 1960 те биха ме наели само да им чистя тоалетната. От гледна точка на Джънкшън сити аз бях само едно Лошо детенце, което водеше живот на скитник. Хора, които бях познавал цял живот, минаваха на другата страна на улицата, когато виждаха, че идвам. Преди телосложението ми беше като на бронзов орел, но пиенето ме разяждаше, а това, което пиенето не успяваше да вземе, го взимаше Арделия Лорц. Неведнъж се питах дали ще ме превърне в това, което й трябваше, но тя не го направи. Може би в моето състояние не й вършех работа… но едва ли това е била причината. Мисля, че не ме обичаше — мисля, че не можеше да обича никого — но мисля, че беше самотна. Мисля, че беше живяла — ако това, което правеше, можеше да се нарече живот — много дълго и че беше имала…

Дейв прекъсна. Свитите му пръсти неспокойно барабанеха върху коленете ми и очите му, сякаш за успокоение потърсиха елеватора на хоризонта.

— … компаньони е думата, която най-добре приляга. Мисля, че беше имала компаньони за този свой дълъг живот, но мисля, че преди да дойде в Джънкшън сити, дълго време не беше имала. Не ме питайте какво ми е казала, за да ме накара да изпитвам това, защото не си спомням. То е изгубено, както почти всичко останало. Но съм съвсем сигурен, че е истина. И беше използвала мен за тази работа. Съвсем сигурен съм, че щеше и да ме вземе със себе си, ако не я бяха разкрили.

— Кой я разкри, Дейв? — попита Наоми и се наведе напред. — Кой?

— Заместник-шерифът Джон Пауър. По онова време областен шериф беше Норман Биймън, а Норм е най-добрият аргумент за това, че шерифите трябва да се назначават, а не да се избират. Гласоподавателите го избраха на този пост, когато той се върна в Джънкшън сити през 1945 с цял куфар медали, които беше заслужил по време на настъплението на армията на Патън в Германия. Беше голям куражлия и никой не му го отрича, но като областен шериф не струваше и пукната пара. Това, което притежаваше, беше най-широката, най-бялата усмивка, която сте виждали, и огромен товар с глупости. И, разбира се, беше републиканец. А това винаги е било най-важното нещо за областта. Мисля, че Норм все още щяхме да го избираме, ако не падна мъртъв от мозъчен удар в бръснарницата на Хюги през лятото на 1963. Спомням си това доста точно — тогава Арделия от известно време вече я нямаше, а аз бях започнал малко да идвам на себе си. За успеха на Норм имаше две тайни — освен широката му усмивка и глупавите приказки, искам да кажа. Първо, беше честен. Доколкото знам, никога не беше взел и стотинка подкуп. Второ, винаги гледаше да има поне един заместник-шериф, който да мисли бързо и да не се стреми да заеме мястото му. Винаги беше откровен с тези хора — когато някой от тях решеше да напусне, винаги получаваше отлични препоръки. Норм сам се грижеше за това. Да ви кажа, ако се замисли човек, ще излезе, че по целия Среден запад има пръснати шест или осем началници на градската полиция и полковници от щатската полиция, които са прекарали две или три години тук, в Джънкшън сити, в изриване на тор вместо Норм Биймън. Но между тях не е Джон Пауър. Той е мъртъв. Ако погледнете в некролога му, там пише, че е умрял от инфаркт, въпреки че нямаше и трийсет години и нямаше никой от лошите навици, които понякога карат машинките на хората да спират рано. Аз знам истината — не инфаркт уби Джон, както и не инфаркт уби Лавин. Тя ги уби.

— Откъде знаеш това, Дейв? — попита Сам.

— Знам, защото в този последен ден в библиотеката трябваше да бъдат убити три деца.

Гласът на Дейв все още беше спокоен, но Сам чуваше как под повърхността като електрически заряд с ниско напрежение тече ужасът, с който този човек беше живял толкова дълго. Ако дори половината от това, което Дейв им беше разказал този следобед, беше истина, то той беше преживял последните трийсет години с ужаси, които бяха просто невъобразими. Не беше чудно, че бутилката му беше помагала да държи на разстояние най-лошите от тях.

— Две наистина умряха — Патси Харигън и Том Гибсън. Третото трябваше да бъде цената, която аз трябваше да платя, за да участвам в цирка, който се командваше от Арделия. Това трето дете беше детето, което Арделия наистина искаше, защото тъкмо то беше обърнало прожектора към нея точно тогава, когато тя най-много имаше нужда да работи в тъмнина. Това трето дете трябваше да е мое, защото на него не му разрешаваха вече да идва в библиотеката и Арделия не беше сигурна, че ще може да се доближи до него. Това трето Лошо детенце беше Танси Пауър — дъщерята на заместник-шерифа Пауър.

— Не говориш за Танси Райън, нали? — попита Наоми. Гласът й почти умоляваше.

— Точно за нея говоря. Танси Райън от пощата, Танси Райън, която идва на нашите събрания, Танси Райън, която едно време беше Танси Пауър. Много от децата, които преди идваха в Часовете за приказки на Арделия, сега са в АА по нашите места, Сара — разбирай го, както искаш. През лятото на 1960 аз бях много близо до убийство на Танси Пауър… но това не е най-лошото. Де да беше.

8.

Наоми се извини за малко и когато минаха няколко минути, Сам стана и отиде да я търси.

— Остави я — каза Дейв. — Тя е чудесна жена, Сам, но има нужда от малко време да се възстанови. И ти щеше да имаш нужда, ако беше разбрал, че един от членовете на най-важната група в живота ти е бил близо до убийство на най-близкия ти приятел. Остави я да свикне с това. Тя ще се върне — Сара е силна.

След няколко минути тя наистина се върна. Беше измила лицето си — косата на слепоочията й беше все още мокра и залепнала — и носеше поднос с три чаши чай с лед.

— Е, стигнахме най-сетне до трудната част, нали, мили мои? — каза Дейв.

Наоми направи върховно усилие да отвърне на усмивката му.

— Крайно време беше. Просто не можеш да го задържаш повече.

Сам помисли, че усилието, което правеше тя, беше не само върховно — то беше благородно. И все пак, докато стоеше, ледът в чашите говореше вместо нея с кратки, накъсани фрази. Сам отново стана и взе подноса от неспокойните й ръце. Тя го погледна с благодарност.

— Свършвай, Дейв — каза тя и седна. — Разкажи го докрай.

9.

— Много от това, което остава, са нещата, които тя ми каза — започна отново Дейв, — защото аз вече непосредствено виждах всичко, което ставаше. Някъде към края на 1959 Арделия ми каза вече да не идвам в Обществената библиотека. Каза, че ако ме види там, ще ме изхвърли, а ако се въртя наоколо, ще изпрати полицаите да ме хванат. Каза, че видът ми е много опърпан и ако ме видят там, ще започнат приказки.

„Приказки за нас двамата? — попитах аз. — Арделия, кой ще повярва?“

„Никой — каза тя. — Не приказките за нас двамата ме засягат, идиот такъв.“

„Тогава какво те засяга?“

„Приказките за теб и децата“ — каза тя. — Мисля, че тогава за пръв път наистина осъзнах колко ниско съм паднал. Ти си ме виждала в това състояние в годините, след като започнахме заедно да ходим на събранията на АА, Сара, но толкова ниско не си ме виждала никога. И се радвам за това.

— Оставаше само къщата й. Там беше единственото място, където ми се позволяваше да я виждам, а единственото време, когато ми се позволяваше да идвам, беше много след като се стъмни. Каза ми, след като стигна фермата на Ордей, да не вървя по пътя. После трябваше да вървя през нивите. Каза ми, че ако се опитам да я измамя, ще разбере, и аз й повярвах — когато сребърните й очи станеха червени, Арделия виждаше всичко. Обикновено идвах някъде между единайсет и един след полунощ в зависимост от това, колко имах за пиене, и обикновено бях почти напълно гипсиран. Не мога да ви разкажа много за тези месеци, но мога да ви разкажа, че през 1959 и 1960 в щата Айова зимата беше ужасно студена. Имаше много нощи, в които според мен трезвен човек щеше да умре от замръзване сред царевичните ниви. Но през нощта, за която искам да ви разкажа, нямаше никакъв проблем — трябва да е било юли 1960 и беше горещо като в ада. Помня как изглеждаше луната онази нощ — размита и червена, надвиснала над нивите. Сигурно всяко куче в областта е вило на тази луна. Да отида през онази нощ в къщата на Арделия, за мен беше, като да се движа по ръба на циклон. В онази седмица — а мисля и през целия месец — тя беше вяла и сънлива, но не и през онази нощ. В онази нощ тя беше напълно будна и бясна. Не я бях виждал такава от нощта, когато господин Лавин й беше казал да махне плаката с Червената шапчица, защото плашел децата. Отначало тя даже не разбра, че съм там. Ходеше напред-назад по стълбите, гола, както я е майка родила — ако въобще някой я беше родил — с наведена глава и ръце, свити в юмруци. Беше бясна като ранен звяр. Когато беше вкъщи, тя обикновено сресваше косата си на плитка, навита върху главата й като на стара мома, но когато аз влязох през кухненската врата, тя беше разпусната и понеже Арделия ходеше много бързо, се развяваше след нея. Чух как издава леко пращене, като че ли беше заредена с електричество. Очите й бяха кървавочервени и светеха като онези железопътни лампи, които поставяха едно време, когато някъде линията е прекъсната, и като че ли щяха да изскокнат от орбитите. Тялото й лъщеше от пот и дори и в моето състояние усещах миризмата й — вонеше като разгонен рис. Спомням си, че видях големи, лъщящи капки да се търкалят по гърдите и корема й. Устните и бедрата й блестяха. Беше една от онези спокойни, задушни нощи, които понякога се случват тук през лятото — въздухът ухае на зелено и те притиска в гърдите като купчина старо желязо, и сякаш заедно с него вдишваш царевична коса. В нощ като тази ти се иска да загърми и да засвятка, а после да се излее пороен дъжд, но това не става. Желаеш поне да задуха вятър и не само защото би те охладил, но и защото би направил звука на царевицата по-поносим… звука от израстването на царевицата от земята навсякъде около теб, който прилича на артрит на старец, който сутрин се опитва да стане от леглото, без да събуди жена си. После забелязах, че този път тя е уплашена до смърт — някой наистина беше вселил Божия страх в нея. А промяната й се ускоряваше. Каквото и да беше това, което се случваше с нея, то беше превключило на по-висока скорост. Тя не изглеждаше по-стара в пълния смисъл — изглеждаше сякаш присъства по-малко. Косата й беше започнала да изтънява като бебешка коса. През нея се виждаше черепът й. А кожата й сякаш започваше да пуска своя собствена кожа — тази фина, мъглява паяжина по бузите й, около ноздрите й, в ъглите на очите й, между пръстите й. Навсякъде, където по кожата й имаше гънка, това се виждаше най-добре. Докато вървеше, то леко трептеше. Искате ли да чуете нещо налудничаво? Сега, когато областният панаир идва в града, не мога да се приближа до щандовете за захарен памук. Знаете ли машината, с която го правят? Прилича на курабийка и се върти безкрай, а човекът поставя в нея хартиена фуния и изсипва розова захар. Така беше започнала да изглежда кожата на Арделия — като онези фини нишки от въртяща се захар. Мисля, че сега знам какво съм видял тогава. Тя правеше това, което правят гъсениците, когато се подготвят за сън. Навиваше около себе си какавида. Останах известно време на вратата и я гледах как върви назад-напред. Тя дълго не ме забелязваше. Беше твърде заета да се върти в леглото от коприва, в което беше паднала. На два пъти удряше с юмрук стената и я пробиваше докрай — тапети, мазилка и дъски. Звукът беше като чупене на кости, но като че ли въобще не я заболяваше и нямаше никаква кръв. Всеки път тя изкрещяваше, но не от болка. Това, което чувах, беше звук, издаван от ядосана котка… но, както казах, под този гняв не се криеше страх. А това, което крещеше, беше името на помощник-шерифа.

„Джон Пауър! — изкрещяваше и — бам! Юмрукът й преминаваше през стената. — Проклет да си, Джон Пауър! Ще те науча да не се бъркаш в моите работи! Искаш ли да ме видиш? Чудесно! Но аз ще те науча как да го направиш! Ще те науча, малкото ми момченце!“ После продължаваше да ходи — толкова бързо, че почти тичаше, а босите й крака стъпваха с такава сила, че цялата къща се тресеше. Ходеше и си говореше нещо. После устната й се извиваше, очите й светваха — по-червени от всякога — и бам! юмрукът й потъваше в стената и от дупката излизаше прах от мазилка. „Джон Пауър, да не си посмял! — изръмжаваше тя. — Да не си посмял да ми противоречиш!“ Но трябваше само да я погледнете в лицето, за да разберете, че той беше посмял. И ако познавахте заместник-шерифа, щяхте да знаете, че тя има право да се тревожи. Той беше умен и не го беше страх от нищо. Беше добър като заместник-шериф и лош, когато му противоречат. При четвъртата или петата обиколка на къщата тя мина по коридора пред кухнята и изведнъж ме видя. Очите й блеснаха срещу моите, а устата й започна да се разтяга в онази форма на рог — само че сега цялата беше покрита с тънката като дим паяжина — а аз помислих, че съм мъртъв. Ако не можеше да хване Джон Пауър, щеше да се задоволи с мен. Тръгна към мен и аз се свлякох по кухненската врата в нещо като локва. Арделия видя това и спря. Червената светлина изчезна от очите й. Тя се промени за едно мигване на окото. Гледаше и говореше, като че ли бях дошъл на някакъв разкошен коктейл, уреден от нея, а не бях влязъл в къщата й посред нощ и не я бях намерил да фучи наоколо гола и да пробива дупки в стените.

„Дейви! — каза тя. — Толкова се радвам, че си тук! Налей си едно питие. Всъщност налей си две!“ Искаше да ме убие — аз видях това в очите й, — но имаше нужда от мен и не само за компаньон — вече не. Имаше нужда от мен, за да убия Танси Пауър. Тя знаеше, че е в състояние да се погрижи за полицая, но искаше той да знае, че дъщеря му е мъртва, преди да се разправи с него. За това й бях нужен аз.

„Няма много време — каза тя. — Познаваш ли помощник-шерифа Пауър?“ Казах, че би трябвало да го познавам. Арестувал ме беше половин дузина пъти за пиянство на обществени места.

„Какво мислиш за него?“ — попита тя.

„Мисля, че не си поплюва“ — казвам аз.

„Е, майната му, майната ти и на тебе!“ Не отвърнах нищо. Така изглеждаше по-мъдро.

„Този проклет тъпак днес следобед влезе в библиотеката и поиска да види препоръките ми. И постоянно ми задаваше въпроси. Искаше да знае къде съм била, преди да дойда в Джънкшън сити, къде съм ходила на училище, къде съм израсла. Трябваше да видиш начина, по който ме гледаше, Дейви — но аз ще го науча как трябва да се гледа дама като мен. Ще видиш, че ще го направя.“

„Няма ли да сбъркаш със заместник-шерифа Пауър — казах. — Него едва ли го е страх от нещо.“

„Страх го е — страх го е от мен. Той просто още не го знае“ — каза тя, но отново открих проблясък на страх в очите й. Той беше избрал възможно най-лошия момент за задаване на въпроси — тя се подготвяше за периода на сън и промяна и това някак я отслабваше.

— Арделия ли ти каза как е разбрал? — попита Наоми.

— Това е очевидно — каза Сам. — Дъщеря му му е казала.

— Не — каза Дейв, — не попитах. Не посмях, особено при състоянието, в което беше — но мисля, че Танси не е казала на баща си. Мисля, че не е могла — поне не с толкова много думи. Когато децата напускаха детската стая, нали разбирате, те забравяха всичко, което им беше говорила… и беше правила с тях вътре. И това не беше и просто забравяне — тя поставяше в главите им други спомени — фалшиви спомени, така че те си отиваха вкъщи от весели по-весели. Повечето от родителите им мислеха, че Арделия е най-чудесният човек, работил в библиотеката на Джънкшън сити.

Мисля, че бащата на Танси се беше разтревожил от това, което тя беше взела от нея и мисля, че заместник-шерифът Пауър беше направил доста голямо разследване, преди да отиде в библиотеката, за да се срещне с Арделия. Не знам каква разлика беше забелязал у Танси, защото всички деца бяха толкова бледи и безмълвни, колкото хората, чиято кръв е изпита във филмите за вампири, а на шиите им нямаше никакви белези. Но тя все пак взимаше нещо от тях и Джон Пауър го беше видял или почувствал.

— Дори и да е видял нещо, защо това го е накарало да подозира Арделия? — попита Сам.

— Казах ви, че имаше голям нюх. Мисля, че е задал на Танси няколко въпроса — нищо пряко, всичко по заобиколен път, ако разбирате какво искам да кажа — и отговорите, които е получил, трябва да са били достатъчни, за да го насочат в правилната посока. Когато дошъл в библиотеката този ден, той не е знаел нищо… но е подозирал нещо. Достатъчно, за да накара Арделия да побеснее. Помня, че това, което я беше разгневило най-много — и уплашило най-много, — беше начинът, по който я бил погледнал. „Ще те науча как да ме гледаш“ — казваше тя. Отново и отново. Чудех се от колко време никой не я беше поглеждал с истинско подозрение… от колко време никой не се беше приближавал на толкова близко разстояние, че да я подуши какво представлява. Сигурен съм, че това я е изплашило и по друга причина. Сигурно я беше накарало да се замисли дали не е изгубила силата си.

— Може да е говорил и с някое от другите деца — каза Наоми колебливо. — Сравнил е разказите им и е получил отговори, които не съвпадат докрай. Може би те дори и нея са виждали по различен начин. Точно както ти и Сам сте я видели по различен начин.

— Може и да е така — всички тези неща може да са верни. Каквото и да е било обаче, той я бе изплашил и тя беше решила да ускори плановете си.

„Утре ще бъда в библиотеката цял ден — каза ми тя. — И ще направя така, че да ме видят много хора. Но ти — ти ще направиш посещение в къщата на заместник-шерифа Пауър, Дейви. Ще наблюдаваш и ще чакаш, докато видиш онова дете само̀ — едва ли ще трябва да чакаш дълго — и тогава трябва да я хванеш и да я отведеш в гората. Прави с нея каквото искаш, но гледай последното нещо, което направиш, да бъде да й прережеш гърлото. Прережи й гърлото и я остави там, където ще могат да я намерят. Искам онова копеле да разбере, преди аз да се срещна с него.“

Не можах да кажа нищо. Вероятно това, че бях като с вързан език, беше добре за мен, защото каквото и да кажех, щеше да бъде разбрано погрешно и тя вероятно щеше да ми откъсне главата. Но аз само седях до кухненската й маса с питие в ръка, гледах я втренчено и тя сигурно е взела мълчанието ми за съгласие.

След това отидохме в спалнята. Беше последният път. Помня, че мислех, че няма да съм в състояние да го направя с нея, че уплашен мъж не става за нищо. Но беше добре, Господ да ми е на помощ. Арделия притежаваше и този вид магия. Ние продължихме още и още, и в някакъв момент аз или съм заспал, или съм изпаднал в безсъзнание. Следващото нещо, което си спомням, е, че тя ме избутва с босия си крак от леглото — изхвърля ме на пода, осветен, от ранното утринно слънце. Беше шест и четвърт, стомахът ми беше пълен с киселини, а главата ми пулсираше като надут плондер, пълен с гной.

„Време е да се заемеш с работата си — каза тя. — Гледай никой да не те види като се връщаш в града. Закарай я в гората и се погрижи за нея. Скрий се, докато се стъмни. Ако те хванат преди това, няма да мога да направя нищо за тебе. Но ако стигнеш дотук, ще бъдеш в безопасност. Днес ще се погрижа утре в библиотеката да дойдат две деца, въпреки че ще е затворена. Вече съм ги избрала — двете най-лоши отрочета в града. Ще отидем заедно в библиотеката… те ще дойдат… и когато останалите глупаци ни открият, ще мислят, че всички сме мъртви. Но ти и аз няма да бъдем мъртви, Дейви — ще бъдем свободни. Те ще останат с пръст в уста, нали?“ После започна да се смее. Седеше гола на леглото си, аз се гърчех в краката й — чувствах се като плъх, погълнал отровна примамка, а тя все се смееше ли, смееше. Много скоро лицето й отново започна да се променя в лице на насекомо, смукалото отново се издаде от лицето й — почти като един от онези рогове на викингите, — а очите й се разтеглиха настрани. Разбрах, че всичко в червата ми ще започне бързо да излиза навън, затова изхвърчах от стаята и повърнах в бръшляна. Зад себе си я чувах как се смее ли, смее.

Обличах дрехите си край къщата, когато тя заговори от прозореца. Не я виждах, но я чувах отлично. „Да не ме измамиш, Дейви — каза тя. — Да не ме измамиш, защото ще те убия. И няма да умреш бързо.“

„Няма да те измамя, Арделия“ — казах аз, но не се обърнах да я видя как се е надвесила от прозореца на спалнята си. Знаех, че не мога да понеса да я видя дори още веднъж. Бях стигнал до своя предел. И все пак… част от мен искаше да отида с нея, дори ако това означаваше първо да полудея, а по-голямата част от мен мислеше, че наистина ще отида с нея. Освен ако в плановете й влизаше да ме изиграе по някакъв начин и да отговарям за всичко това. След нея нямаше да мога да се оправя. След нея нямаше да мога да се оправя с нищо. Тръгнах обратно към Джънкшън сити през царевицата. Обикновено тези разходки ми действаха малко отрезвяващо, а с потта излизаше най-лошата част от махмурлука. Този ден не беше така. Спирах на два пъти, за да повърна, а при втория път си помислих, че няма да мога да престана. Най-сетне престанах, но царевицата, до която бях спрял, за да коленича, беше цялата опръскана с кръв, а докато стигна до града, главата ми ме болеше повече от всякога и зрението ми се беше раздвоило. Помислих, че умирам, но не преставах да мисля за това, което беше казала: „Прави с нея каквото искаш, но гледай последното нещо, което направиш, да бъде да й прережеш гърлото.“ Не исках да причиня зло на Танси Пауър, но помислих, че въпреки това ще го направя. Няма да мога да се съпротивлявам на това, което искаше Арделия… и ще бъда проклет завинаги. А най-лошото нещо, мислех си, може да стане, ако Арделия казва истината и аз просто продължа да живея… да живея почти вечно и с това нещо в мислите си. По онова време на гарата имаше два товарни склада и товарна рампа, която не се използваше много, на северната страна на втория. Пропълзях под нея и заспах за няколко часа. Когато се събудих, се чувствах малко по-добре. Знаех, че няма никакъв начин да я спра или да спра себе си, затова тръгнах към къщата на Джон Пауър, за да намеря това момиченце и да го отвлека. Вървях направо през центъра на града, без да поглеждам към никого, и всичко, за което продължавах да мисля — отново и отново — беше: „Мога да я довърша бързо — мога да направя поне това. Ще пречупя врата й за миг и тя няма да усети нищо.“

Дейв отново извади носната си кърпа и избърса челото си със силно трепереща ръка.

— Бях стигнал до магазина за играчки „Пет и десет“. Сега го няма вече, но тогава това беше последният магазин на улица „О’Кейн“, а след него започваше отново жилищен квартал. Оставаха ми още четири квартала и си помислих, че когато стигна до къщата на Пауър, ще видя Танси на двора. Тя ще бъде сама… а гората не беше далече. Но погледнах във витрината на магазина и това, което видях, ме накара да замръзна. Беше камара мъртви деца — всички с опулени очи и счупени крака. Извиках и запуших устата си с ръце. Затворих здраво очи. Когато отново ги отворих, видях, че това са струпани кукли, които старата госпожа Сигър подготвяше за витрината. Тя ме видя и размаха една от тях към мен — махай се, пияница проклет. Но аз не се махнах. Продължих да гледам куклите. Опитах се да си кажа, че това са само кукли, че всеки може да види това. Но когато затворех здраво очи и отново ги отворех, те отново ставаха трупове. Госпожа Сигър подреждаше купчина малки трупове на витрината на магазина си и дори не знаеше за това. Реших, че някой се опитва да ми предаде послание и може би това послание гласи, че все още не е твърде късно — дори и сега. Може би не можех да спра Арделия, но може и да можех. А дори и да не можех, може би можех да се спася и да не падна в ямата след нея.

Това беше първият път, когато наистина се помолих, Сара. Помолих се за сила. Не исках да убивам Танси Пауър, но не беше само това — исках да спася всички, ако мога.

Тръгнах обратно към бензиностанцията на „Тексако“ през един квартал оттам — сега там е магазинът „Пигли-Уигли“^[21]. По пътя спрях и взех няколко камъчета от канавката. До гарата имаше телефонна будка — май и сега си е там. Влязох и се сетих, че нямам нито цент. С последна надежда бръкнах в отвора за връщане на монети. Вътре имаше десет цента. От онази сутрин насетне, когато някой ми казва, че не вярва, че има Бог, мисля за това — какво изпитах, когато пъхнах пръсти в отвора за връщане на монети и намерих онези десет цента.

Помислих си да звънна на госпожа Пауър, после реших, че ще бъде по-добре, ако се обадя в кантората на шерифа. Някой ще предаде съобщението на Джон Пауър и ако той има подозрения, както си мислеше Арделия, може да предприеме съответни стъпки. Затворих вратата на будката и потърсих номера — това беше още по времето, когато все още в телефонната кабинка можеше при малко късмет да намериш телефонен указател — и после, преди да го набера, сложих в устата си камъчетата, които бях събрал.

Телефона вдигна самия Джон Пауър и сега си мисля, че това е причината Патси Харигън и Том Гибсън да умрат… и Джон Пауър да умре… и да не спрат Арделия още тогава. Очаквах да вдигне диспечерката — тогава диспечерка беше Хана Верил — и щях да й кажа това, което имах да казвам, а тя щеше да го предаде на заместник-шерифа. Вместо това чух твърдия, невъзмутим глас: „Заместник-шерифът Пауър на телефона, с какво мога да ви бъда полезен?“. За малко щях да глътна камъчетата и цяла минута не можах да кажа нищо. Чух го да казва: „Проклети деца“ и разбрах, че се готви да затвори.

„Чакайте!“ — казвам. Камъчетата направиха гласа ми да звучи сякаш устата ми беше пълна с памук. „Не затваряйте, заместник-шериф!“

„Кой е на телефона?“ — попита той.

„Няма значение — отвръщам му. — Изведете дъщеря си извън града, ако ви е мила, и каквото и да правите, не я пускайте близо до библиотеката. Това е сериозно. Тя е в опасност.“ После затворих. Само толкова. Ако беше отговорила Хана, мисля, че щях да кажа повече. Щях да кажа имената — на Танси, на Том, на Патси… също и на Арделия. Но той ме уплаши — почувствах, че ако остана на линията, той сякаш ще погледне по нея и ще ме види на другия край — как стоя в будката и смърдя като торба с гнили праскови. Изплюх камъчетата в шепа и бързо излязох от будката. Нейната власт над мене беше разкъсана — телефонното обаждане беше направило това — но аз бях в паника. Виждали ли сте птичка, която е влетяла в гараж и се стрелка наоколо, блъска се в стените — толкова лудо се стреми да излезе? Така бях и аз. Изведнъж престанах да се тревожа за Патси Харигън, за Том Гибсън, или за Танси Пауър. Чувствах се, сякаш Арделия беше тази, която ме гледа, че Арделия знае какво съм направил и ме преследва.

Исках да се скрия — по дяволите, трябваше да се скрия. Тръгнах по главната улица и когато стигнах до края, почти тичах. В този момент в ума ми Арделия вече беше се объркала с Библиотечния полицай и черния човек — онзи, който караше валяка и колата с Глупчо в нея. Очаквах да видя как тримата завиват по главната улица в стария буик на черния човек и ме търсят. Излязох при склада до железопътната линия и отново пропълзях под платформата за товари. Свих се там — целия треперех и дори плачех, очаквах я да се покаже и да се разправи с мен. Продължаваше да ми се струва, че като вдигна очи, ще видя лицето й да се подава изпод бетонния под на платформата с червени блестящи очи, с уста, която се превръща в нещо като рог. Пропълзях обратно до края и открих половин шише вино под купчината сухи листа и стари паяжини. Бях го скътал там Бог знае кога и съвсем бях забравил за него. Изпих виното на три големи глътки. После запълзях обратно към предната част на мястото под платформата, но по средата припаднах. Когато отново отворих очи, първо помислих, че никакво време не е минало, защото светлината и сенките бяха съвсем същите. Само главоболието ми беше отминало и стомахът ми ревеше за храна.

— Ти си проспал цяло денонощие, така ли? — предположи Наоми.

— Не — почти две денонощия. Бях се обадил в канцеларията на шерифа около десет часа сутринта в понеделник. Когато тръгнах да излизам изпод платформата все още с празното шише от вино в ръка, беше минало седем сутринта в сряда. Само че това не беше спане, съвсем не. Трябва да помните, че аз не бях пил цял ден. Не бях и след седмичен запой. Бях пил непрестанно през по-голямата част от последните две години, но това не беше всичко — бяха ми се струпали и Арделия, и библиотеката, и децата, и Часът на приказките. Бяха две години на адска въртележка. Мисля, че тази част от разсъдъка ми, която все още е искала да живее и да оздравее, е решила, че единственото нещо, което може да се направи, е да дръпне шалтера и да се изключи. А когато се събудих, всичко беше свършило. Все още не бяха намерили телата на Патси Харигън и Том Гибсън, но все пак беше свършило. И аз знаех това още преди да промуша главата си навън изпод товарната платформа. В мен имаше празно място — като празно място във венеца, когато ти падне някой зъб. Само че празното място беше в ума ми. И аз разбрах. Нея я нямаше. Арделия я нямаше.

Изпълзях навън и едва не припаднах от глад. Видях Брайън Кели, който тогава беше началник на склада. Броеше торби с нещо върху другата товарна платформа и отбелязваше цифрите на дъската. Успях да стигна до него. Той ме видя и на лицето му се появи изражение на отвращение. Навремето се бяхме черпили в „Доминото“ — крайпътно заведение, което изгоря много преди ти да дойдеш, Сам, — но тези дни отдавна бяха отминали. Всичко, което той виждаше сега, беше един мръсен, опърпан пияница с кал по косата — пияница, който смърдеше на урина и нечистотии.

„Изчезвай оттук, негоднико, или ще извикам полиция“ — каза той. Този ден беше по нещо пръв за мен. Когато си пияница, ти винаги слизаш по-надолу. Това беше първият път, когато съм просил пари. Попитах го дали не може да ми даде четвърт долар, за да си купя чаша кафе и сандвич от фургона на „Шосе 32“. Той порови в джоба си и извади някакви дребни. Не ми ги даде — просто ги хвърли към мен. Аз трябваше да се наведа и да се ровя в пепелта, за да ги намеря. Едва ли беше хвърлил парите, за да ме унижи. Просто не искаше да се докосва до мен. И не го обвинявам. Когато видя, че съм взел парите, Кели каза: „Дим да те няма, приятелче. И ако те видя тук отново, наистина ще извикам полиция.“

„Дадено“ — казах аз и тръгнах по пътя си. Той не разбра кой съм и се радвам за това.

Когато бях изминал половината път до фургона, минах покрай една от онези кутии за вестници, в които имаше „Газет“ от същия ден. Тогава разбрах, че съм спал не един ден, а два. Датата не означаваше нищо за мен — тогава не се интересувах много от календари — но знаех, че когато Арделия ме беше изритала от леглото си за последен път и аз се бях обадил по онзи телефон, беше понеделник сутрин. Тогава видях заглавията. Май бях проспал най-големия ден за новини в историята на Джънкшън сити. От едната страна пишеше „ТЪРСЕНЕТО НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ДЕЦА ПРОДЪЛЖАВА“. Имаше снимки на Том Гибсън и Патси Харигън. Заглавието на другата страна гласеше „ОБЛАСТНИЯТ СЪДЕБЕН ЛЕКАР ТВЪРДИ, ЧЕ ЗАМЕСТНИК-ШЕРИФЪТ Е УМРЯЛ ОТ ИНФАРКТ“. Под него имаше снимка на Джон Пауър.

Взех един вестник и оставих пет цента върху купчината, както беше прието в онези дни, когато хората все още си вярваха. После седнах — направо на тротоара — и прочетох и двете статии. Тази за децата беше по-кратка. Всъщност никой още не се тревожеше за тях — шерифът Биймън го смяташе за случай на бягство.

Беше избрала децата, които трябва — тези наистина не бяха стока, а краставите магарета през девет баира се подушват. Играеха винаги заедно. Живееха в един и същи квартал, а в статията пишеше, че майката на Патси Харигън ги била хващала да пушат в задния двор. Момчето на Гибсън имаше някакъв съмнителен чичо с ферма в Небраска и Норм Биймън беше сигурен, че са се отправили натам — казах ви, че много не му сечеше пипето. Но откъде можеше да знае? А и беше прав за едно — те не бяха от тези деца, които падат в ями или се давят при плуване в река Провърбия. Но аз знаех къде са те и знаех, че Арделия отново е ритнала камбаната. Знаех, че ще ги намерят и тримата заедно, по-късно през деня. Бях спасил Танси Пауър и себе си, но не намирах голямо утешение в това. Статията за заместник-шерифа Пауър беше по-дълга. Тя беше втора по въпроса, защото бяха открили Пауър в понеделник следобед. Във вестника от вторник бяха съобщили за смъртта му, но не и за причините. Бяха го намерили клюмнал на кормилото на патрулната си кола на около миля западно от фермата на Ордей. Това беше място, което познавах много добре, защото обикновено там излизах от пътя и тръгвах през царевицата към къщата на Арделия. Можех чудесно да запълня белите полета. Джон Пауър не беше от хората, които дълго умуват и сигурно беше тръгнал към къщата на Арделия веднага, след като бях затворил слушалката на онзи телефон до бензиностанцията на „Тексако“. Сигурно първо се е обадил на жена си и й е казал да държи Танси вкъщи, докато той не й се обади. Това, разбира се, не го пишеше във вестника, но бях сигурен, че е постъпил така. Когато е стигнал, тя сигурно е разбрала, че съм я издал и играта започва. И го е убила. Тя… тя го е прегърнала смъртоносно, както беше направила с господин Лавин. Той беше костелив орех, както й бях казал, но и от костеливия орех можеш да извадиш ядката, ако имаш твърд нож. Тя явно имаше. А когато е умрял, тя сигурно го е закарала със собствената му кола до мястото, където са го намерили. Въпреки че по този път — пътя „Гарсън“ — тогава нямаше голямо движение, голям кураж се е искало да го направи. Но какво друго е могла да направи? Да се обади на шерифа и да му каже, че Джон Пауър е получил инфаркт, докато са си говорили? Това щеше да предизвика много повече въпроси още преди някой въобще да е помислил за нея. И, нали разбирате, дори Норм Биймън щеше да полюбопитства защо Джон Пауър е бързал толкова, за да приказва с градската библиотекарка. И така, тя го е закарала на пътя „Гарсън“ почти до фермата на Ордей, паркирала е колата му на банкета и се е върнала в къщата си така, както правех аз — през царевицата.

Дейв погледна от Сам към Наоми и после отново към Сам.

— Обзалагам се, че знам и какво е направила след това. Обзалагам се, че е започнала да търси мен. Не искам да кажа, че е скочила в колата си и е започнала да обикаля Джънкшън сити и да надзърта във всичките дупки, където можех да бъда — нямаше нужда да го прави. Много пъти за онези години тя се беше появявала там, където бях аз, когато й бях нужен, или изпращаше сгъната бележка по някое от децата. Без значение дали седях в купчина кашони зад бръснарницата, ловях риба в река Грейлинг, или просто бях пиян зад товарната гара, тя знаеше къде да ме намери. Това беше една от способностите й.

Но не и последния път — точно когато най-много от всичко е искала да ме намери — и мисля, че знам защо. Казах ви, че след като се обадих по телефона, не бях заспал, а дори и не бях припаднал — бях по-скоро в нещо като кома, дори като мъртъв. И когато тя е обърнала очите, които притежаваше в ума си, навън, за да ме намери, не е могла да ме види. Не знам колко пъти през онзи ден и онази нощ очите й са преминали над мястото, където съм лежал, и не искам да знам. Знам само, че ако ме беше открила, нямаше да изпрати дете със сгъната бележка. Щеше да дойде сама и дори не мога да си представя какво щеше да направи с мен за това, че съм попречил на плановете й.

И вероятно пак щеше да ме намери, ако беше имала повече време, но нямаше. Първо, беше подготвила плановете си. Второ — промяната й постоянно се ускоряваше. Часът й за заспиване идваше и тя не можеше да губи време да ме търси. Освен това сигурно е знаела, че все някога ще има още един шанс. И сега шансът й е настъпил.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — каза Сам.

— Много добре разбираш — отвърна Дейв. — Кой взе книгите, които те вкараха в тази беля? Кой ги изпрати за претопяване заедно с вестниците ти? Аз. Мислиш ли, че тя не знае това?

— Мислиш ли, че ти все още й трябваш?

— Да, но по друг начин. Сега иска само да ме убие. — Той завъртя глава и светлите му, тъжни очи се вгледаха в очите на Сам. — Сега ти си този, който й трябва.

Сам се засмя неспокойно.

— Сигурен съм, че преди трийсет години е била огън жена — каза той, — но сега е остаряла. Наистина не е моят тип.

— Виждам, че все още не разбираш — каза Дейв. — Тя не иска да те има, Сам — тя иска да се превърне в теб.

10.

— Почакай. Просто задръж малко — успя да каже Сам след няколко мига.

— Ти ме чу, но не си разбрал всичко със сърцето си както трябва — каза му Дейв. Гласът му беше търпелив, но уморен, ужасно уморен. — Нека ти кажа още нещо. След като Арделия е убила Джон Пауър, тя го е закарала достатъчно далеч, за да не бъде първата, върху която да падне подозрението. После е отишла и е отворила библиотеката — следобед, както винаги. Отчасти защото виновният изглежда по-подозрителен, ако направи отклонение от обичайните си задължения, но това не е било всичко. Промяната в нея е настъпвала бързо и животът на онези деца й е трябвал. Дори не мислете да ме питате защо, защото не знам. Може би тя е като мечка, която трябва да се натъпче, преди да заспи зимен сън. Всичко, в което мога да бъда сигурен, е, че тя непременно е трябвало да проведе Час на приказките онзи понеделник следобед… и го е направила. В един момент през време на този Час на приказките, когато всички деца са седели около нея в транс както обикновено, тя е казала на Том и Патси, че иска да дойдат в библиотеката във вторник сутринта, макар че във вторник и четвъртък през лятото библиотеката беше затворена. Те са дошли и тя ги е довършила, а после е заспала… с този сън, който така много прилича на смърт. И сега се появяваш ти, Сам — след трийсет години. Ти ме познаваш, а Арделия все още има да урежда сметки с мен, така че за начало е добре… но има и нещо много по-добро. Ти знаеш и за Библиотечната полиция.

— Не знам откъде…

— Да, не знаеш откъде знаеш, и това е още по-добре. Защото тайните, които са толкова лоши, че трябва да ги крием и от самите себе си… за някой като Арделия Лорц — това са най-добрите тайни от всички. Освен това — виж предимствата — ти си млад, живееш сам, нямаш близки приятели. Това е вярно, нали?

— До днес бих казал, че е така — каза Сам след моментен размисъл. — Бих казал, че единствените ми добри приятели, които съм имал, след като дойдох в Джънкшън сити, са се преместили другаде. Но сега смятам, че ти и Наоми сте моите приятели, Дейв. Смятам, че сте ми наистина много добри приятели. Най-добрите.

— Благодаря ти — каза Дейв, — но това няма значение, защото тя има намерение да унищожи и мен, и Сара. Колкото повече — толкова по-добре, както ми бе казала веднъж. Трябват й човешки животи, за да прекара времето си за промяна… а събуждането за нея трябва също да е време за промяна.

— Искаш да кажеш, че тя има намерение по някакъв начин да притежава Сам, така ли? — попита Наоми.

— Мисля, че искам да кажа нещо повече от това, Сара. Мисля, че тя има намерение да разруши това, което е вътре в Сам, което го прави Сам — мисля, че има намерение да го изчисти по начина, по който децата изчистват тиквите, за да направят от тях карнавални фенери, и смята да го облече, както човек облича нов костюм. А след като това стане — ако стане, — той ще продължава да изглежда като мъж на име Сам Пийбълс, но няма да бъде вече мъж, не повече, отколкото Арделия Лорц някога е била жена. Има нещо нечовешко, някакво то, което се крие под кожата й, и мисля, че винаги съм го знаел. То е вътре… но си остава винаги външно. Откъде е дошла Арделия Лорц? Къде е живяла, преди да дойде в Джънкшън сити? Мисля, че ако проверите, всички препоръки, които е показала на господин Лавин, ще излязат лъжа и че ще се окаже, че никой в града всъщност не я е познавал. Мисля, че именно любопитството на Джон Пауър по този въпрос е решило съдбата му. Но мисля, че някога е имало истинска Арделия Лорц… в Пас Крисчън, щата Мисисипи… или в Харисбърг, щата Пенсилвания… или в Портланд, щата Мейн… но това то я е завладяло и я е облякло. Сега тя иска да направи всичко отново. Ако оставим това да се случи, мисля, че по-късно тази година, в някой друг град, в Сан Франциско, щата Калифорния… или Бът, щата Монтана… или Кингстън, щата Роуд Айлънд… ще се появи мъж на име Сам Пийбълс. Повечето хора ще го харесат. Ще го харесат особено децата… въпреки че може би и ще се боят от него — по някакъв начин, който не разбират и за който не могат да говорят. И, разбира се, той ще бъде библиотекар.

1.

Сам погледна часовника си и остана поразен, като видя, че е почти три следобед. До полунощ оставаха само девет часа, а тогава щеше да се върне високият човек със сребърните очи. Или щеше да се върне Арделия Лорц. А може би и двамата.

— Какво според тебе трябва да направя, Дейв? Да отида в местното гробище, да намеря трупа на Арделия и да пробода сърцето й с кол?

— Това би било добър номер, стига да можеше — отвърна Дейв, — понеже тази дама беше кремирана.

— О! — каза Сам. Облегна се назад на стола си с лека безпомощна въздишка.

Наоми отново го хвана за ръката.

— Във всеки случай няма да правиш нищо сам — каза тя твърдо. — Според Дейв тя иска да се разправи с нас, както и с теб, но това почти няма значение. Когато си в беда, приятелите ти идват на помощ. Нали са приятели?

Сам повдигна ръката й до устните си и я целуна.

— Благодаря ти — но не знам какво можеш да направиш. Както и аз. Май не можем да направим нищо. Освен ако… — Той погледна към Дейв с надежда. — Освен ако избягам?

Дейв поклати глава.

— Тя — или то — вижда. Казах ти вече. Предполагам, че ако натиснеш газта докрай и ченгетата не те хванат, преди полунощ ще успееш да стигнеш почти до Денвър, но когато излезеш от колата, Арделия Лорц ще бъде там, за да те поздрави. Или на някое тъмно място по пътя ще видиш, че на седалката до тебе седи Библиотечният полицай.

Мисълта за това — бялото лице и сребърните очи, осветени само от зелената светлина на уредите по арматурното табло — накараха Сам да потрепери.

— Тогава какво?

— Мисля, че и двамата знаете какво трябва да се направи първо — каза Дейв. Той допи чая си с лед и остави чашата на верандата. — Просто помислете малко и ще разберете.

За известно време всички останаха така, загледани в елеватора за зърно. В ума на Сам цареше объркване — всичко, което достигаше до него, бяха само отделни откъси от историята на Дейв Дънкан и гласът на Библиотечния полицай с неговото странно фъфлене, с думите: „Не искам да слушам извиненията ви… Имате време до полунощ… тогава ще дойда отново.“

Но на лицето на Наоми изведнъж се изписа просветление.

— Разбира се! — каза тя. — Колко глупаво! Но…

Тя зададе въпрос на Дейв, а когато Сам разбра за какво става дума, собствените му очи се разшириха от изненада.

— Доколкото си спомням, в Демойнс има едно място — каза Дейв. — „При Пел“. Ако някой може да помогне, то това са точно тези хора. Защо не им се обадиш, Сара?

2.

Когато тя отиде да се обажда, Сам каза:

— Дори и те да могат да помогнат, едва ли бихме могли да стигнем там до края на работното време. Мисля, че мога да се опитам…

— Нямам предвид да отидете с кола — каза Дейв. — Не. Ти и Сара трябва да отидете на летището в Провърбия.

Сам премига.

— Не знаех, че в Провърбия има летище.

Дейв се усмихна.

— Е… аз малко преувеличавам. Има половин миля набита пръст, която Стан Соумс нарича писта. В антрето на Стан се намира кантората на „Чартърни полети на Айова“. Ти и Сара ще му се обадите. Той има един малък „Навахо“. Ще ви закара до Демойнс и ще ви върне до осем часа — най-късно до девет.

— А ако не е там?

— Тогава ще се опитаме да измислим нещо друго. Но мисля, че ще е там. Единственото нещо, което обича повече от летенето, е земеделието, а дойде ли пролетта, фермерите не чакат дълго. Вероятно ще ви каже, че не може да ви закара заради градината си и че преди няколко дни си е уредил среща с момчето на Картър да му помогне в работата. Ако го каже, заявете му, че ви изпраща Дейв Дънкан и че Дейв е казал, че е време да си плати за бейзболните топки. Ще запомниш ли?

— Да, но какво означава това?

— Не те засяга — каза Дейв. — Той ще ви закара — това е важното. А когато ви върне, няма нужда да идвате тук. Карайте направо в града.

Сам почувства, как в тялото му започна да се прокрадва ужас.

— В библиотеката?

— Точно така.

— Дейв, това, което Наоми каза за приятелите, е много хубаво — може би дори е вярно, — но мисля, че оттук нататък аз трябва да поема нещата. Никой от вас двамата не трябва да се забърква. Аз съм виновен, че я възбудих отново…

Дейв се протегна и стисна китката на Сам с изненадваща сила.

— Ако наистина мислиш така, значи не си чул нито дума от това, което казах. Ти не си виновен за нищо. На моята съвест тежи смъртта на Джон Пауър и двете деца — да не говорим за ужасите, които са преживели много други деца, — но и аз не съм виновен. Наистина не съм. Не съм станал нарочно компаньон на Арделия Лорц, както не съм бил нарочно алкохолик в продължение на трийсет години. И двете неща просто се случиха. Но тя ми има зъб и ще дойде да си отмъсти, Сам. Ако не съм с тебе, когато дойде, тя ще посети първо мен. И няма да съм единственият, когото ще посети. Сара беше права, Сам. Не, ние с нея трябва да сме до теб, за да те защитим — тримата трябва да сме един до друг, за да се защитаваме. Ако Арделия още не знае това, тя ще го научи веднага, щом се появи. Тя планира да напусне Джънкшън сити, превърната в теб, Сам. Мислиш ли, че ще остави да има някой, който знае коя е тя?

— Но…

— Но нищо — каза Дейв. — В края на краищата всичко се свежда до един наистина прост избор, който дори един стар пияница като мен може да разбере — или трябва да бъдем заедно, или ще умрем в ръцете й.

Той се наведе напред.

— Ако искаш да спасиш Сара от Арделия, Сам, недей да се правиш на герой, а започни да си спомняш кой е твоят Библиотечен полицай. Налага се. Защото не вярвам, че Арделия може да хване просто когото и да е. В тази работа има само едно съвпадение, но то е убийствено — някога и ти си имал Библиотечен полицай. И трябва да си възстановиш този спомен.

— Опитах се — каза Сам и знаеше, че това е лъжа.

Защото всеки път, когато умът му се връщаше към

(ела с мен, синко… аз съм полицай)

онзи глас, той се стряскаше. Усещаше вкус на червени дъвчащи бонбони, които никога не беше ял и винаги беше мразил… и това беше всичко.

— Трябва да опиташ по-усилено — каза Дейв, — иначе няма надежда.

Сам пое дълбоко въздух и го изпусна отново. Ръката на Дейв го докосна по тила и леко го стисна.

— Това е ключът — каза Дейв. — Може дори да откриеш, че това е ключът към всичко, което те е безпокоило в живота ти. Към самотата и тъгата ти.

Сам го погледна изненадан. Дейв се усмихна.

— О, да — каза той. — Ти си самотен, тъжен и си откъснат от другите хора. Приказките, които говориш, са хубави, но и ти не си вярваш. До днес аз не бях нищо за теб освен Мръсния Дейв, който идва да събира вестниците ти всеки месец, но човек като мен вижда много, Сам. А това стига, за да опознаеш човек.

— Ключът към всичко — размишляваше Сам. Чудеше се дали наистина могат да съществуват такива способности, като се изключат популярните романи и филми на седмицата, които гъмжаха от смели психиатри и разстроени пациенти.

— Наистина — настояваше Дейв. — Подобни неща са ужасни със силата си, Сам. Не те обвинявам, че не искаш да го търсиш. Но ти можеш, ако искаш. Трябва да направиш този избор.

— Тия неща да не си ги научил в АА, Дейв?

Дейв се усмихна.

— Е, и там учат на тях — каза той, — но мисля, че винаги съм го знаел.

Наоми се върна на верандата. Усмихваше се и очите й блестяха.

— Не е ли прекрасна? — попита тихо Дейв.

— Да — каза Сам. — Наистина. — Той разбра две неща: че се влюбва и че Дейв Дънкан го знае.

3.

— Толкова дълго проверяваха, че чак се разтревожих — но имаме късмет.

— Добре — каза Дейв. — Тогава вие двамата отивате при Стан Соумс. Библиотеката все още ли работи, до осем през учебната година, Сара?

— Да — сигурна съм.

— Тогава ще съм там към пет часа. Ще се срещнем отзад, където има една товарна платформа — между осем и девет. Около осем ще е по-добре — и по-безопасно. За Бога — опитайте се да не закъснявате.

— Как ще влезем вътре? — попита Сам.

— Аз ще се погрижа за това, не се безпокой. Просто тръгвайте.

— Може би трябваше да се обадим на онзи… на Соумс, оттук — каза Сам. — Да проверим дали си е вкъщи.

Дейв поклати глава.

— Няма да има полза. Жената на Стан го напусна заради друг преди четири години — твърдеше, че бил женен за работата си, което винаги е било добро извинение за жена, която се чуди как да избяга. Нямат деца. Той ще бъде отвън на нивата си. Хайде, тръгвайте. Денят минава.

Наоми се наведе и целуна Дейв по бузата.

— Благодарим ти, че ни разказа — каза тя.

— Радвам се, че го направих. Почувствах се много по-добре.

Сам понечи да стисне ръка на Дейв, после се отказа. Наведе се към стареца и го прегърна.

4.

Стан Соумс беше висок, мършав човек със сърдити очи, които светеха на спокойното му лице — човек, който вече имаше летен загар на кожата, въпреки че календарната пролет беше още в първия си месец. Сам и Наоми го откриха на нивата зад къщата му точно както им беше казал Дейв. На шейсет метра от трактора, чийто мотор работеше, Сам видя нещо като черен път… но тъй като на единия му край имаше малък самолет, покрит с брезент, а на другия — ветропоказател, който се развяваше на ръждясал пилон, той предположи, че точно това е единствената писта на летището на Провърбия.

— Няма да стане — каза Соумс. — Тази седмица имам да обръщам петдесет акра и никой освен мен не може да го направи. Трябваше да ми се обадите два-три дни предварително.

— Случаят е спешен — каза Наоми. — Наистина, господин Соумс.

Той въздъхна и разпери ръце, сякаш искаше да обхване цялата ферма.

— Знаете ли какво значи спешен случай? — попита той. — Спешен случай е това, което правителството прави на ферми като тази и на хора като мен. То е спешен случай. Вижте, в Сидар Рапидс има един човек, който би могъл…

— Нямаме време да отидем в Сидар Рапидс — каза Сам. — Дейв ни каза, че вероятно ще кажете…

— Дейв? — каза Стан Соумс. — Дейв кой?

— Дънкан. Заръча ми да ви кажа, че е време да си платите за бейзболните топки.

Соумс свъси вежди. Ръцете му се свиха в юмруци и за миг Сам си помисли, че този човек ще се нахвърли върху тях. После изведнъж той се разсмя и поклати глава.

— След толкова години Дейв излиза от гората с разписка за дълг в ръка! По дяволите!

Той тръгна към трактора. Докато вървеше, обърна глава към тях и извика, за да го чуят през бодрия грохот на машината.

— Тръгнете към самолета, докато аз махна това нещо! Внимавайте мочурището накрая на пистата да не ви глътне обувките!

Соумс включи трактора на скорост. Трудно беше да се каже в целия този шум, но Сам помисли, че той все още се смее.

— Мислех си, че онзи стар негодник ще умре, преди да се разплатя за дълга си!

Тракторът с рев премина покрай тях и се отправи към хамбара. Сам и Наоми се спогледаха.

— За какво ставаше дума? — попита Наоми.

— Не знам. Дейв не поиска да ми каже. — Той й подаде ръка. — Госпожице, бихте ли повървели с мен?

Тя я пое.

— Благодаря, господине.

Направиха опит да заобиколят тресавището, за което им беше казал Стан Соумс, но не успяха напълно. Кракът на Наоми затъна до глезена, а когато тя го издърпа, калта задържа обувката й. Сам се наведе, взе я, после взе Наоми на ръце.

— Сам, не! — извика тя и избухна в смях — Ще си счупиш кръста!

— Няма — каза той. — Ти си лека.

Тя беше лека… и изведнъж главата му също олекна. Той я отнесе по терасирания насип на пистата до самолета и я постави на крака. Очите на Наоми го погледнаха спокойно, осветени от някаква вътрешна светлина. Без да мисли, той се наведе и я целуна. След миг тя обви с ръце врата му и също го целуна.

Когато отново я погледна, едва си поемаше дъх. Наоми се усмихваше.

— Можеш да ме наричаш Сара, когато поискаш — каза тя.

Сам се засмя и отново я целуна.

5.

Да пътуваш в „Навахо“, пилотиран от Стан Соумс, беше като да караш подскачаща пръчка „пого“. Те подскачаха нагоре-надолу под поривите на пролетния вятър и Сам един или два пъти си помисли, че могат да измамят Арделия по начин, който не би предвидило и онова странно същество — като се размажат върху царевичните ниви на Айова.

Стан Соумс не изглеждаше разтревожен — той пееше на възможно най-висок глас разни стари песни, като „Сладката Сю“ и „Тротоарите на Ню Йорк“, докато самолетът се носеше на тласъци към Демойнс. Наоми беше слисана, гледаше през прозореца към пътищата, нивите и къщите под тях с ръце, вдигнати отстрани на очите, за да засенчи блясъка.

Най-после Сам я потупа по рамото.

— Държиш се сякаш никога не си летяла със самолет! — извика той през жуженето на мотора.

Тя се обърна за малко към него и се ухили като прехласната ученичка.

— Не съм! — И веднага пак се обърна към прозореца.

— По дяволите! — каза Сам и когато самолетът започна още един от гигантските си, поривисти скокове, затегна колана си.

6.

Когато „Навахо“-то се спусна от небето и се приземи на областното летище в Демойнс, беше четири и двайсет. Стан докара самолета до терминала на гражданската авиация, спря мотора, после отвори вратата. Сам остана малко удивен от прилива на ревност, който изпита, когато Соумс хвана Наоми през кръста, за да й помогне да слезе.

— Благодаря — каза задъхано тя. Бузите й се бяха изчервили силно, а очите й танцуваха. — Беше чудесно!

Соумс се усмихна и в този момент изглеждаше на четирийсет, а не на шейсет.

— Винаги съм обичал да летя и това е по-хубаво, отколкото да измъчвам бъбреците си на онзи трактор… истина ви казвам. — Погледна към Сам. — Можете ли да ми кажете какво толкова спешно има? Ако мога, ще ви помогна — дължа на Дейв повече от един подскок от Провърбия до Демойнс и обратно.

— Трябва да отидем в града — каза Сам — на едно място, което се нарича „Книжарница на Пел“. Те ни пазят няколко книги.

Стан ги погледна с разширени очи.

— Как казахте?

— На Пел…

— Познавам я — каза той. — Отпред са новите книги, отзад са старите. На рекламите пише „Най-големият избор в Средния запад“. Това, което се опитвам да изясня, е следното: вие ме откъснахте от градината и аз ви докарах чак дотук, за да вземете някакви книги!

— Те са много важни книги, господин Соумс — каза Наоми. Тя го докосна по грубата му фермерска ръка. — Точно сега те са може би най-важното нещо в живота за мен… и за Сам.

— Също и за Дейв — каза Сам.

— Ако ми кажете какво става — попита Соумс, — ще мога ли да го разбера?

— Не — каза Сам.

— Не — съгласи се Наоми и едва се усмихна.

Соумс изпусна дълбока въздишка през ноздрите си и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Е, предполагам, че не е толкова важно. Задължен съм на Дейв от десет години и е имало случаи, когато това доста ми е тежало. — Лицето му светна. — И успях да повозя тази млада дама за пръв път през живота й. А единственото, което е по-красиво от момиче след първия й полет, е момиче след първото й…

Той спря и заизтрива калта от обувките си. Наоми тактично се загледа в хоризонта. Точно тогава се доближи една цистерна. Соумс бързо отиде до нея и започна дълъг разговор с шофьора.

— Направила си голямо впечатление на нашия безстрашен пилот — каза Сам.

— Може и да е така — каза тя. — Чувствам се чудесно, Сам. Не е ли лудост?

Той прибра един непослушен кичур коса зад ухото й.

— Беше луд ден. Най-лудият ден, откакто се помня.

Но тогава заговори вътрешният му глас — той излезе от онова дълбоко място, където все още се криеха и други важни неща — и му каза, че не е съвсем прав. Имаше един друг ден, който беше не по-малко луд. По-луд. Денят на „Черната стрела“ и червените дъвчащи бонбони.

В него отново се надигна онази странна, сподавена паника и той затвори ушите си за този глас.

„Ако искаш да спасиш Сара от Арделия, Сам, недей да се правиш на герой, а започни да си спомняш кой е твоят Библиотечен полицай.

Не! Не мога! Не трябва!

Трябва да върнеш този спомен.

Не трябва! Не е позволено!

Трябва да опиташ по-усилено или няма надежда.“

— Наистина трябва да си отида вкъщи — промърмори Сам Пийбълс.

Наоми, която беше се отдалечила, за да разгледа крилата на „Навахо“-то, го чу и се върна.

— Каза ли нещо?

— Нищо. Няма значение.

— Изглеждаш много блед.

— Много съм напрегнат — каза раздразнено той.

Стан Соумс се върна и посочи през рамо с палец водача на цистерната.

— Доусън казва, че може да ми даде на заем колата си. Аз ще ви закарам до града.

— Можем да повикаме такси — започна Сам.

Наоми клатеше глава.

— Няма време за това — каза тя. — Благодаря ви много, господин Соумс.

— А, по дяволите — каза Соумс и после хвърли към нея момчешка усмивка. — Можете да ме наричате Стан. Да вървим. Доусън казва, че имало фронт на ниско налягане, който идвал от Колорадо. Искам да се върна в Джънкшън сити, преди да е започнал дъждът.

7.

Книжарницата на Пел беше голяма постройка, подобна на хамбар, на края на търговската част на Демойнс — пълна противоположност на книжарниците от пешеходната зона. Наоми попита за Майк. Насочиха я към бюрото за обслужване на клиентите — гише, което стоеше като митническа будка между секцията, в която се продаваха нови книги, и по-голямата, в която се продаваха стари.

— Казвам се Наоми Хигинс. С вас ли говорихме днес по телефона?

— А, да — каза Майк. Разрови се в един от задръстените рафтове и извади две книги. Едната беше „Любими стихове на американския народ“, а другата — „Помагало за оратора“ под редакцията на Кент Аделмен. Никога през живота си Сам Пийбълс не беше се радвал толкова от вида на две книги и едва устоя на импулса да ги грабне от ръцете на продавача и да ги притисне към гърдите си.

— „Любими стихове“ е лесна — каза Майк, — но „Помагало за оратора“ е изчерпана. Предполагам, че „Книжарницата на Пел“ е единствената оттук до Денвър, в която има толкова добър екземпляр… освен библиотечните екземпляри, разбира се.

— И двете ми изглеждат отлични — каза развълнувано Сам.

— За подарък ли са предназначени?

— Нещо такова.

— Можем да ви ги опаковаме като подарък, ако желаете — ще стане за секунди.

— Не е необходимо — каза Наоми.

Общата цена на двете книги беше двайсет и два долара и петдесет и седем цента.

— Не мога да повярвам — каза Сам, когато излязоха от книжарницата и тръгнаха към мястото, където Стан Соумс беше паркирал взетата на заем кола. Той държеше торбата здраво в ръка. — Не мога да повярвам, че е толкова просто… само да се върнат книгите.

— Не се радвай още — каза Наоми. — Няма да бъде просто.

8.

Докато караха обратно към летището, Сам попита Стан Соумс дали не може да им разкаже за Дейв и бейзболните топки.

— Ако е нещо лично, недейте. Просто съм любопитен.

Соумс погледна към торбата, която Сам държеше в скута си.

— И аз съм любопитен за тези книги — каза той. — Предлагам ви сделка. Това нещо с бейзболните топки се случи преди десет години. Аз ще ви разкажа за това, ако след десет години вие ми кажете за книгите.

— Готово — каза Наоми от задната седалка и после добави това, което Сам също си мислеше. — Ако все още сме живи, разбира се.

Соумс се разсмя.

— Да… Мисля, че винаги съществува тази възможност, нали?

Сам кимна.

— Понякога се случват отвратителни неща.

— Наистина. Едно от тях се случи с момчето ми през 1980. Докторите го наричат левкемия, но то си беше точно както казахте — едно от онези отвратителни неща.

— О, толкова съжалявам — каза Наоми.

— Благодаря. От време на време започвам да мисля, че съм го забравил, но то ме заобикаля отзад и ме удря отново. Мисля, че някои неща не минават много дълго време, а други въобще не минават.

„Някои неща въобще не минават.

Ела с мен, синко… аз съм полицай.

Наистина трябва да си отида вкъщи… платена ли е глобата ми?“

Сам докосна ъгълчето на устата си с трепереща ръка.

— Е, по дяволите, когато това се случи, познавах Дейв от дълго време — каза Стан Соумс. Минаха покрай табела, на която пишеше „ЛЕТИЩЕ 3 МИЛИ“. — Ние израснахме заедно, ходихме заедно на училище, доста време заедно ходихме извън правия път. Единственото нещо беше, че аз се обърнах и влязох в пътя. Дейв просто си продължи.

Соумс поклати глава.

— Пиян или трезвен, той беше едно от най-добрите момчета, които съм познавал. Но така се случи, че той беше по-често пиян, отколкото трезвен и постепенно престанахме да се виждаме. Като че ли най-лошото време за него беше в края на петдесетте години. През онези години той беше постоянно пиян. След това започна да ходи в АА и изглеждаше, че се е пооправил… но винаги падаше от влака с трясък. Аз се ожених през шейсет и осма и исках той да ми стане кум, но не посмях. Както се случи, той се оказа трезвен — този път, — но не можех да разчитам, че ще бъде трезвен.

— Разбирам какво искате да кажете — каза тихо Наоми.

Стан Соумс се засмя.

— Е, малко се съмнявам — такава малка сладурана като вас едва ли знае в какви неприятности може да се забърка един непоправим пияница, — но да речем, че разбирате. Ако бях помолил Дейв да ми бъде кум на сватбата, Лора — това е бившата ми жена — щеше да бълва змии и гущери. Но Дейв наистина дойде и след като през 1970 се роди момчето ни, Джо, започнахме да се виждаме по-често. Дейв, изглежда, хранеше особени симпатии към всички деца през годините, когато се опитваше да се откъсне от бутилката.

Това, което Джоуи обичаше най-много, беше бейзболът. Беше луд по него — събираше картички, картинки от дъвки… дори ме тормозеше да купя сателитна антена, за да можем да гледаме мачовете на „Роялс“ — „Роялс“ бяха неговите любимци — също и „Къбс“ по телевизионния канал от Чикаго. Когато стана на осем години, знаеше средните показатели на всички титулярни играчи на „Роялс“ и съотношението победи-загуби на почти всички хвърлячи от Американската лига. Дейв и аз три или четири пъти го водихме на мачове. Беше все едно, че водиш дете на обиколка в небесата. Дейв самичък го заведе два пъти — тогава имах работа. На Лора хич не й беше приятно — каза, че щял да си дойде пиян до козирката, а момчето щяло да остане някъде по улиците на Канзас сити или в някоя полицейска кола да чака някой да дойде да го прибере. Но нищо такова не се случи. Доколкото ми е известно, когато беше с момчето, Дейв никога не пиеше.

Когато Джо се разболя от левкемия, най-лошото от всичко беше, че докторите му казаха, че няма да може да ходи на никакви мачове — до юни или може би въобще. Това го потискаше повече от мисълта, че е болен от рак. Когато Дейв дойде да го види, Джо се разплака. Дейв го прегърна и му каза: „Ако ти не можеш да ходиш на мач, Джоуи, нищо — аз ще ти доведа «Роялс».“

Джо го гледа втренчено и каза: „Искаше да кажеш лично ли, чичо Дейв?“ — така го наричаше — чичо Дейв.

„Не мога да направя това — каза Дейв, — но мога да направя нещо почти толкова добро.“

Соумс спря колата до входа на терминала на гражданската авиация и наду клаксона.

Вратата с шум се отмести върху релсите си и той закара колата до мястото, където беше паркиран „Навахо“-то. Спря мотора и просто остана за момент зад кормилото, загледан в ръцете си.

— Винаги съм знаел, че Дейв е талантлив негодник — каза той най-сетне. — Но не знаех, че може да направи това така ужасно бързо. Всичко, което мога да преценя, е, че сигурно е работил денонощно, защото бе свършил за десет дни… а онези юнаци наистина бяха добри. Само че той знаеше, че трябва да бърза. Докторите бяха казали истината на мен и Лора, нали разбирате, а аз бях казал на Дейв. Джо нямаше големи шансове да се оправи. Бяха му открили болестта твърде късно. Тя бушуваше в кръвта му като степен пожар. Около десет дни, след като Дейв даде това обещание, той пристигна в болничната стая на сина ми с по една хартиена пазарска торба във всяка ръка. „Какво носиш, чичо Дейв?“ — пита Джо и се изправя в леглото. В този ден му беше много лошо — мисля, че главно защото му падаше косата — по онова време, ако някое момче нямаше коса, която да стига до гърба му, го смятаха за второ качество, — но когато Дейв влезе, той веднага светна.

„“Роялс", разбира се — отговори Дейв. — Нали ти обещах?"

После сложи онези две пазарски торби на леглото и ги изсипа. И никога, никога в живота си не сте виждали такова изражение на лицето на малко момче. То грееше като коледна елха… и… по дяволите, не знам…

Гласът на Стан Соумс постепенно спадаше. Сега той тежко се облегна напред върху кормилото на буика на Доусън и клаксонът засвири. Стан извади голяма носна кърпа от задния си джоб, изтри очите си с нея, после си издуха носа.

Наоми също се беше навела напред. Тя притисна ръка о бузата на Соумс.

— Ако ви е толкова трудно, господин Соумс…

— Не — каза той и едва се усмихна.

Сам видя как една сълза, която Стан Соумс беше пропуснал да изтрие, се търкулна незабелязано по бузата му и заблестя на късното следобедно слънце.

— Просто разказът ми като че ли го връща. Какъвто беше. От това боли, госпожице, но ми става и добре. Тези две чувства се преплитат.

— Разбирам — каза тя.

— Дейв обърна онези торби и от тях се изсипаха… от тях… бяха бейзболни топки — над две дузини. Но те не бяха просто бейзболни топки, защото на всяка имаше нарисувано лице и всяко лице беше на играч от бейзболния отбор за 1980 година на „Канзас сити Роялс“. И рисунките не бяха онези, как им викат, карикатури. Бяха не по-лоши от лицата, които рисуваше Норман Рокуел за „Сатърдей ивнинг пост“. Виждал съм работи на Дейв — работи, които бе правил, преди да започне да пие наистина тежко — и те бяха добри — но нито една от тях не беше толкова добра, колкото тези. Там бяха и Уили Ейкънс, и Франк Уайт, и Ю. Л. Уошингтън, и Джордж Брет… Уили Уилсън и Еймъс Отис… Дан Куинсбъри, който изглеждаше свиреп като убиец от стар уестърн… Пол Сплиторф и Кен Брет… не си спомням всички имена, но беше целият отбор, включително и треньорът — Джим Фрей.

А и беше успял, след като ги беше завършил, но преди да ги даде на сина ми, да ги отнесе в Канзас сити и всички играчи ги бяха подписали, освен един. Този, който не се беше подписал, беше Даръл Постър — хващачът. Беше болен от грип, но обещал, че ще подпише топката със своето лице веднага, щом може. И го направи.

— Охо — каза тихо Сам.

— И всичко това беше работа на Дейв — човека, над когото чувам да се надсмиват хората в Джънкшън сити и да го наричат Мръсния Дейв. Казвам ви, понякога, като чуя да го наричат така и си спомня какво направи за Джо, когато Джоуи умираше от левкемия, ми идва…

Соумс не довърши, но ръцете му се свиха в юмруци върху широките му бедра. А Сам — който беше използвал това име до днес и се беше смял с Крейг Джонс и Франк Стивънс над стария пияница с пазарската му количка, пълна с вестници — почувства как по бузите му избива досадна и срамна горещина.

— Направил е чудесно нещо, нали? — каза Наоми и отново докосна бузата на Стан Соумс. Тя плачеше.

— Трябваше да видите лицето му — каза замечтано Соумс. — Няма да повярвате как изглеждаше, докато седеше на леглото и разглеждаше всички тези лица с бейзболните шапки върху кръглите глави. Не мога да го опиша, но никога няма да го забравя. Трябваше да видите лицето му. Преди края Джо беше много зле, но никога не му беше толкова зле, че да не гледа „Роялс“ по телевизията — или да не ги слуша по радиото — и държеше всички тези топки в стаята си. Най-почетното място обаче беше на перваза на прозореца до леглото му. Там подреждаше деветимата, които играеха в мача, който гледаше или слушаше по радиото. Ако Фрей извадеше хвърляча, Джо го сваляше от перваза и слагаше на негово място резервния хвърляч. А когато всеки от тях беше наред да бие, Джо го държеше в ръце. Така…

Стан Соумс рязко прекъсна и скри лицето си в носната кърпа. Гърдите му на два пъти се надигнаха и Сам видя как гърлото му се задавя от хлип. После той отново изтри очите си и бързо пъхна носната кърпа в задния си джоб.

— И така, вие знаете защо ви закарах до Демойнс днес и защо бих ви закарал и до Ню Йорк, за да вземете тези две книги, ако това ви беше необходимо. Това не е моя заслуга, а на Дейв. Той е изключителен човек.

— Мисля, че може би и вие сте такъв — каза Сам. Соумс му се усмихна — странна, крива усмивка — и отвори вратата на буика на Доусън.

— Е, благодаря ви — каза той. — Много ви благодаря. А сега мисля, че трябва да потегляме, ако искаме да изпреварим дъжда. Не забравяйте книгите, госпожице Хигинс.

— Няма — каза Наоми и излезе, здраво хванала в ръка торбата. — Повярвайте ми, няма.

1.

Двайсет минути след като отлетяха от Демойнс, Наоми се откъсна от гледката — тя следеше шосе 79 и се удивляваше на колите, които се движеха назад-напред по него като играчки — и се обърна към Сам. Това, което видя, я уплаши. Той беше заспал и беше подпрял глава в един от прозорците, но на лицето му не се виждаше спокойствие — приличаше на лице на човек, който изпитва дълбока и лична болка.

Изпод затворените му клепачи бавно излизаха сълзи и се стичаха по лицето му.

Тя се наведе напред, за да го събуди, и чу как той казва с треперещия глас на малко момче:

— Ще имам ли неприятности, господине?

„Навахо“-то се стрелна към облаците, които се натрупваха над западна Айова и се заклатушка, но Наоми почти не забеляза. Ръката й за миг спря над рамото на Сам, после се дръпна.

„Кой беше ТВОЯТ Библиотечен полицай, Сам?“

„Който и да е бил — помисли си Наоми, — мисля, че той го е намерил отново. Мисля, че е с него сега. Съжалявам, Сам… но не мога да те събудя. Сега не. Точно сега мисля, че си там, където трябва да бъдеш… където си длъжен да бъдеш. Съжалявам, но продължавай да сънуваш. И помни какво си сънувал, когато се събудиш. Помни. Помни.“

2.

В съня си Сам Пийбълс виждаше как Червената шапчица излиза от бисквитена къщичка с покрита кошница под ръка — беше тръгнала към къщата на баба си, където вълкът я чакаше, за да я изяде, като започне от краката. Накрая щеше да я скалпира и после да изяде мозъка й от черепа, като си послужи с дълга дървена лъжица.

Само че нищо от това не беше вярно, защото Червената шапчица в този сън беше момче и бисквитената къщичка беше двуетажната къща в Сейнт Луис, където той беше живял с майка си, след като баща му беше умрял, а в покритата кошница нямаше храна. В кошницата имаше книга. „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън и той я беше прочел — дума по дума — и не отиваше към къщата на бабата, а към отделението на Обществената библиотека на Сейнт Луис, което се намираше на авеню „Бригс“, защото вече беше забавил книгата с четири дни.

Това беше сън, в който той гледаше.

Гледаше как Беличкия Сам чака на ъгъла на улица „Дънбар“ и авеню „Джонстаун“ светлината на светофара да се смени. Гледаше как той изтърчава през улицата с книгата в ръка… кошницата вече я нямаше. Гледаше как Беличкия Сам влиза в магазина на улица „Дънбар“ и после също беше вътре, миришеше смесените миризми на камфор, бонбони и тютюн за лула, гледаше как Беличкия Сам отива до тезгяха с пакетче продълговати дъвчащи бонбони марка „Десятка“ — любимите му. Гледаше как малкото момче внимателно изважда доларовата банкнота, която майка му грижливо беше пъхнала в джоба на подвързията на „Черната стрела“. Гледаше как продавачът взима долара и връща деветдесет и пет цента… повече от достатъчно, за да плати глобата. Гледаше как Беличкия Сам излиза от магазина и спира отвън на улицата, за да сложи рестото в джоба си и да разкъса със зъби опаковката. Гледаше как Беличкия Сам продължава по пътя си — вече само на три преки от библиотеката — и яде дългите червени сладки резенчета.

Опита се да извика на момчето.

„Пази се! Пази се! Вълкът те чака, момченце! Пази се от вълка! Пази се от вълка!“

Но момчето продължаваше и ядеше дъвчащите си бонбони — вече беше на авеню „Бригс“ и библиотеката беше пред него — огромен куб от червени тухли.

В този момент Сам — Големият бял Сам — се опита да се измъкне от съня си. Усещаше, че Наоми и Стан Соумс и светът на реалните неща бяха нещо далечно, извън това адско яйце на кошмара, в който се намираше. Чуваше бученето на мотора на „Навахо“-то зад звуците на съня: движението по авеню „Бригс“, звънливото „дзъннн!-дзъннн!“ от звънеца на велосипеда на някое дете, чуруликането на птиците в гъстите листа на летните брястове. Затвори сънуващите си очи и закопня за този свят извън черупката, за света на реалните неща. И още — усети, че може да го достигне, че може да разбие черупката…

„Не — каза Дейв. — Не, Сам, не прави това. Не трябва да правиш това. Ако искаш да спасиш Сара от Арделия, не мисли да прекъсваш този сън. В тази работа има само едно съвпадение, но то е убийствено: някога и ТИ си имал Библиотечен полицай. И трябва да си го припомниш.“

„Не искам да виждам. Не искам да знам. Тогава ми беше достатъчно зле.“

„Нищо не е толкова зле, колкото това, което те очаква, Сам. Нищо.“

Той отвори очи — не външните си очи, а вътрешните — сънуващите очи.

Сега Беличкия Сам е на бетонната алея, по която се отива до източната страна на Обществената библиотека — бетонната алея, която води до детското крило. Той се движи бавно, с някакво предчувствие, всяка негова стъпка е като мекото цъкане на махалото в стъкленото гърло на голям часовник и всичко е ясно — мъничките искри от слюда и кварц, които блестят по бетонната алея; веселите рози, които ограждат дебелата стена от зелени храсти покрай стената на сградата; пълзящият бръшлян върху червената тухлена стена, странният и някак заплашителен латински девиз „Fuimus, non sumus“^[22], гравиран в полукръг над зелените врати с дебели армирани стъкла.

И Библиотечният полицай, застанал до стъпалата, е ясен.

Той не е блед. Той е зачервен. По челото му има пъпки — червени и възпалени. Не е висок, а е със среден ръст, с извънредно широки рамене. Не носи шлифер, а палто и това е много странно, защото е летен ден — горещ летен ден в Сейнт Луис. Очите му може би са сребърни — Беличкия Сам не може да види цвета им, защото Библиотечният полицай носи кръгли черни очила — очилата на слепец.

„Той не е библиотечен полицай! Той е вълкът! Пази се! Той е вълкът! Библиотечният ВЪЛК!“

Но Беличкия Сам не чува. Беличкия Сам не се бои. Нали все пак е посред бял ден, а градът е пълен със странни — и понякога удивителни — хора. Той е живял цял живот в Сейнт Луис и не го е страх от него. Това ще се промени.

Той се доближава до мъжа и когато стига по-близо, забелязва белега — мъничка бяла ивица, която започва високо на лявата буза, минава под лявото око и се изгубва върху хрущяла на носа.

„Здравей, синко“ — казва мъжът с кръглите черни очила.

„Здравейте“ — казва Беличкия Сам.

„Имаш ли нещо против да ми кажеш нещо за книгата, която държиш, преди да влезеш вътре? — пита мъжът. Гласът му е мек и учтив — изобщо не е заплашителен. На върха на езика му се усеща леко фъфлене, защото заваля някои от звуците «с». — Аз работя в библиотеката, нали разбираш.“

„Нарича се «Черната стрела» — учтиво казва Беличкия Сам, — и е от господин Робърт Луис Стивънсън. Той е мъртъв. Умрял е от тубер-клу-роза. Много е хубава. Има много големи битки.“

Момчето очаква мъжът с кръглите черни очила да отстъпи и да му позволи да влезе, но мъжът с кръглите черни очила не отстъпва. Мъжът само се навежда, за да го разгледа по-добре. Дядо, защо са ти толкова кръгли и черни очите?

„Още един въпрос — казва мъжът. — Закъснял ли си с книгата?“

Сега Беличкия Сам се уплашва повече. „Да… но само малко. Само четири дни. Беше много голяма, нали разбирате, а аз трябваше да тренирам, да ходя на лагер и…“

„Ела с мен, синко… Аз съм полицай.“ Човекът с черните очила и палтото протяга ръка. За миг Сам почти хуква да бяга. Но той е дете — мъжът е възрастен. Този мъж работи в библиотеката. Този мъж е полицай. Изведнъж този мъж — този страшен мъж с белега и черните очила — е цялата Власт. Не можеш да избягаш от Властта — тя е навсякъде.

Сам боязливо се доближава до мъжа. Започва да вдига ръка — тази, в която държи пакетчето с червени дъвчащи бонбони, което сега е почти празно — и после, в последния момент, се опитва да я дръпне обратно. Твърде късно. Мъжът я хваща. Пакетчето с дъвчащи бонбони пада на алеята. Беличкия Сам никога вече няма да яде дъвчащи бонбони.

Мъжът придърпва Сам към себе си и го завърта, както рибарят завърта конеца на макарата на въдицата. Ръката, хванала Сам, е много силна. Причинява му болка. Сам заплаква. Все още е слънчево, тревата все още е зелена, но изведнъж целият свят започва да изглежда далечен — не повече от жесток образ, на който за кратко време му е било позволено да повярва.

Той усеща миризмата на „сен-сен“ в дъха на мъжа.

„Ще имам ли неприятности, господине?“ — пита той, като с всяка фибра от съществото си се надява, че мъжът ще каже „не“.

„Да — казва мъжът. — Да, ще имаш. МНОГО неприятности, а ако искаш да се отървеш от неприятностите, трябва да правиш точно това, което кажа аз. Разбираш ли?“

Сам не може да отговори. Никога не се е боял толкова. Само гледа мъжа с широки, опулени очи.

Мъжът го разтърсва.

„Разбираш ли, или не?“

„Д-да!“ — изохква Сам. Чувства почти непреодолима тежест в пикочния мехур.

„Нека ти кажа точно кой съм аз — казва мъжът, като издишва миризма на «сен-сен» в лицето на Сам. — Аз съм полицаят на библиотеката на авеню «Бригс» и имам задължението да наказвам момчета и момичета, които закъсняват с книгите си.“

Беличкия Сам се разплаква по-силно. „Аз нося парите! — успява да каже през хлиповете си. — Имам деветдесет и пет цента! Вземете ги! Вземете ги всичките!“

Опитва се да извади монетите от джоба си. В същия миг Библиотечният полицай се оглежда и широкото му лице изведнъж се изостря — изведнъж става лице на лисица или вълк, който е успял да се вмъкне в курника, но сега подушва опасност.

„Хайде“ — казва той и дръпва Беличкия Сам извън алеята — в гъстите храсти, които растат около стената на библиотеката. „Когато полицаят ти казва да дойдеш, ти ИДВАШ!“ Тук е тъмно — тъмно и тайнствено. Въздухът мирише на кисели хвойнови плодове. Земята е почерняла от гнили листа. Сега Сам плаче много силно.

„Млъкни!“ — изръмжава Библиотечният полицай и силно го разтърсва. Костите на ръката на Сам болезнено изскърцват. Главата му се люшва. Стигнали са до малък отвор в джунглата от храсти — заливче, в което хвойните са смачкани, а папратите са откъснати и Сам разбира, че това не е просто място, което Библиотечният полицай познава — това е място, което той е направил.

„Млъкни или глобата ще бъде само началото! Ще се наложи да извикам майка ти и да й кажа колко лошо момче си! Това ли искаш?“

„Не! — изплаква Сам. — Ще платя глобата! Ще я платя, господине, но моля ви, не ме бийте!“

Библиотечният полицай завърта Беличкия Сам.

„Опри ръце на стената! Разкрачи си краката! Веднага! Бързо!“

Все още хлипащ, но в ужас, че майка му може да открие, че е направил нещо толкова лошо, та да заслужи такова отношение, Беличкия Сам прави това, което му казва Библиотечният полицай. Червените тухли са хладни — хладни под сянката на храстите, които растат от тази страна на сградата в разбъркан куп. Той вижда тесен прозорец на нивото на земята. Прозорецът гледа към помещението на парното отопление на библиотеката. Голи крушки, засенчени с кръгчета от тенекия, като китайски шапки, висят над гигантския парен котел; тръбите на парното отопление хвърлят зловещи сенки като пипала на октопод. Той вижда един дежурен, който стои до отсрещната стена, с гръб към прозореца, отчита показанията на уредите и ги отбелязва в бележник.

Библиотечният полицай хваща панталоните на Сам и ги смъква. Заедно с тях падат и долните му гащи. Той потръпва, когато хладният въздух облъхва задника му.

„Спокойно — изпъшква Библиотечният полицай. — Не мърдай. След като платиш глобата, синко, всичко ще свърши… — и никой няма да узнае.“

Нещо тежко и горещо се притиска в задника му. Беличкия Сам отново потръпва.

„Спокойно“ — казва Библиотечният полицай. Сега той пъшка по-тежко. Сам чувства горещите струи на дъха му върху лявото си рамо и миризмата на „сен-сен“. Примрял е от ужас, но ужасът не е всичко — има също и срам. Завлекли са го в тъмното, накарали са го да понесе това гротескно, неизвестно наказание, защото е закъснял да върне „Черната стрела“. Само ако знаеше, че глобите могат да бъдат такива големи…!

Тежкото нещо се забива в задника му, разтваря бутовете му. Ужасна, разкъсваща болка прониква нагоре към вътрешните органи на Беличкия Сам. Никога не е имало такава болка — никога на света.

Той пуска „Черната стрела“ и пъха китката си напреки в устата си, за да преглътне собствените си викове. „Спокойно“ — изпъшква Библиотечният полицай и сега ръцете му се спускат върху раменете на Сам и той се заклаща назад-напред, навътре и навън, назад-напред, навътре и навън. „Спокойно… спокойно… о-о-о! Спооооокоооооойно…“

С охкане и клатене Библиотечният полицай натиква това нещо, подобно на огромна гореща стоманена пръчка, навътре и навън в задника на Сам; Сам гледа с втренчени разширени очи в мазето на библиотеката, което е в друга вселена — правилна вселена, където тъжни неща като това никога не се случват. Той гледа как дежурният кимва, слага бележника си под мишница и тръгва към вратата в далечния край на стаята. Ако съвсем малко обърне глава и леко повдигне очи, ще забележи лицето, което го гледа през прозореца — пребледнялото лице с разширени очи на малко момче с червен сироп по устните. Част от Сам иска дежурният да направи точно това — да го спаси по начин, по който ловецът е спасил Червената шапчица, — но по-голямата част от него знае, че само ще се обърне, отвратен от гледката на още едно лошо момче, което понася справедливото си наказание в ръцете на Библиотечния полицай от авеню „Бригс“.

„Спокоооооойно!“ — шепнешком крещи Библиотечният вълк, когато дежурният излиза през вратата и отива в останалата част от правилната вселена, без да се огледа. Вълкът прониква още повече напред и за една секунда болката става толкова непоносима, че Беличкия Сам е сигурен, че коремът му ще се пръсне, че това, което Библиотечният полицай е пъхнал в задника му, просто ще го разкъса и ще излезе отпред, избутвайки пред себе си червата му.

Библиотечният полицай пада върху него, мокър от вкиснала пот, пъшкащ тежко, и под теглото му Сам пада на колене. Масивният предмет — който вече не е така масивен — излиза от него, но Сам чувства целия си задник мокър. Той се бои да сложи ръцете си отзад. Бои се, че като ги махне, ще открие, че е станал на Червения кървящ Сам.

Библиотечният полицай изведнъж хваща Сам за рамото и го завърта с лице към себе си. Лицето му е по-червено от всякога, цялото на червени издути ивици, сякаш се е боядисал като индианец, поел по бойната пътека.

„Виж се! — казва Библиотечният полицай. Лицето му се изкривява във възел от презрение и отвращение. — Виж се на какво приличаш със свалени панталони! Хареса ти, нали? ХАРЕСА ти!“

Сам не може да отговори. Може само да плаче. Той дърпа нагоре бельото и панталоните си. Чувства, че в тях има гнили листа, които дразнят разкъсания му задник, но това не го интересува. Той започва да отстъпва пред Библиотечния полицай, докато гърбът му опира в тухлената стена на библиотеката. Усеща твърди клонки бръшлян — като кости на голяма ръка без плът, която го мушка в гърба. Това обаче не го интересува. Всичко, което го интересува, е срамът, ужасът и чувството на невзрачност, които сега го обземат, а от трите най-голямото е срамът. Срамът е необятен.

„Мръсно момче! — Библиотечният полицай плюе по него. — Мръсно малко момче!“

„Наистина сега трябва да си отида вкъщи — казва Беличкия Сам и думите излизат накъсани на части от силните му хлипове. — Платена ли е глобата ми?“

Библиотечният полицай запълзява на четири крака към Сам, малките му кръгли очи са втренчени в лицето му като слепите очи на къртица и това някак си е последния щрих на комизма. Сам си мисли: „Той ще ме накаже отново“ и при тази мисъл нещо в ума му, някаква пренапрегната подпора или арматура се размества с влажно щракване, което почти може да се чуе. Той не вика и не протестира — сега това е отминало — само гледа Библиотечния полицай с мълчалива апатия.

„Не — казва Библиотечният полицай. — Пускам те, край. Смилявам се над тебе, но ако някога кажеш на някого… някога… ще се върна и ще го направя пак. Ще го правя, докато глобата не бъде платена. И да не съм те хванал тук отново. Разбираш ли?“

„Да“ — казва Сам. Разбира, че ако разкаже, полицаят ще се върне и ще го направи отново. Късно вечер ще бъде в килера, под леглото, кацнал на някое дърво като някакъв гигантски, невероятен гарван. И че когато гледа към мрачното небе, ще вижда в облаците Библиотечният полицай с неговото изкривено, презрително лице. Той ще бъде навсякъде.

От тази мисъл на Сам му прилошава и той затваря очи пред това лудо къртиче лице, пред всичко.

Библиотечният полицай го сграбчва, отново го разтърсва.

„Да, какво?“ — изсъсква той. — „Да, какво, синко?“

„Да, разбирам“ — казва Сам, без да отваря очи.

Библиотечният полицай дръпва ръката си.

„Добре — казва той. — И не забравяй. Когато лошите момчета и момичета забравят, аз ги убивам.“

Беличкия Сам дълго време седи, облегнат до стената, със затворени очи в очакване Библиотечният полицай отново да започне да го наказва или просто да го убие. Иска да заплаче, но няма сълзи. Ще минат години, докато отново успее да заплаче, за каквото и да било. Най-сетне отваря очи и вижда, че е сам в леговището на Библиотечния полицай в храстите. Библиотечния полицай го няма. Тук е само Сам и неговата книга „Черната стрела“, която лежи отворена.

Сам започва да пълзи към дневната светлина на четири крака. Листата гъделичкат потното му лице, обляно в сълзи, клоните драскат гърба му и шибат наранения му задник. Той взима със себе си „Черната стрела“, но не за да я занесе в библиотеката. Той никога няма да отиде в библиотеката, в никоя библиотека, никога — това е обещанието, което дава на себе си, докато изпълзява от мястото на наказанието си. Дава и друго обещание — никой никога няма да разбере за това ужасно нещо, защото той смята да забрави, че се е случвало. Чувства, че може да го направи. Може да го направи, ако се опита много, много силно, а той смята да започне да се опитва много, много силно веднага.

Когато стига до края на храстите, той се оглежда като подгонено зверче. Вижда деца, които минават по тревата. Не вижда Библиотечния полицай, но това, разбира се, няма значение — Библиотечният полицай вижда него. От днес нататък Библиотечният полицай винаги ще бъде наблизо.

Най-сетне тревата е пуста. Малко, разчорлено момче — Беличкия Сам — се измъква от храстите с листа в косата и кал по лицето. Ризата му се развява зад него, неприбрана в панталоните. Той се промъква до бетонните стъпала, хвърля крадешком един ужасен поглед към тайнствения латински девиз, изписан над вратата и после оставя книгата си на едно от стъпалата с всичката грижа и ужас, с които самотно момиче оставя безименното си дете на прага на непозната къща. После Беличкия Сам се затичва през тревата, оставя клона на Обществената библиотека на Сейнт Луис на авеню „Бригс“ зад гърба си и тича, но колкото и бързо да тича, не може да избяга от вкуса на червен сироп на езика и в гърлото си, сладък и лепкав, и колкото и бързо да тича, Библиотечният вълк естествено тича заедно с него, Библиотечният вълк е точно зад рамото му, където не може да го види, и Библиотечния вълк шепне „Ела с мен, синко… аз съм полицай“ и винаги ще шепне това, през всичките години ще шепне това, в онези тъмни сънища, които Сам не смее да си спомни, той ще шепне това, а Сам винаги ще бяга от този глас и ще крещи „Платена ли е вече? Платена ли е вече глобата? О, Боже мой, ПЛАТЕНА ЛИ Е ВЕЧЕ ГЛОБАТА МИ?“ И отговорът, който се връща, винаги е един и същ: „Никога няма да бъде платена, синко, никога няма да бъде платена. Никога. Нико…“

1.

Кацането на черната писта, която Стан наричаше Летището на Провърбия, никак не беше гладко. „Навахо“-то се спусна опипом през купищата сърдит въздух и се приземи с последен разтърсващ удар. Сам извика сподавено. Очите му се отвориха.

Наоми търпеливо чакаше нещо такова. Тя веднага се наведе напред, без да обръща внимание на колана, който прерязваше кръста й, и го обгърна с ръце. Не обърна внимание на вдигнатите му ръце и първото му инстинктивно отдръпване, както не обърна внимание и на първия горещ и неприятен дъх на ужасеното му дишане. Беше успокоявала много алкохолици в разгара на делириум тременс, а това не беше много по-различно. Притисна се до него и усети биенето на сърцето му. То сякаш щеше да изскочи с плясък от ризата му.

— Всичко е наред, Сам, всичко е наред — аз съм, вече се върнахме. Това беше сън. Отново си тук.

За миг той продължи да се притиска в седалката си. После се отпусна, обезсилен. Ръцете му се вдигнаха и я прегърнаха с паническа сила.

— Наоми — каза той с дрезгав, сподавен глас. — Наоми, о, Наоми, мили Боже, какъв кошмар сънувах, какъв ужасен сън!

Стан беше се обадил по радиото и някой беше дошъл да запали светлините на пистата. Сега те рулираха между тях. Все пак не бяха изпреварили дъжда — той кухо барабанеше по корпуса на самолета. Отпред Сам мучеше някаква песен — приличаше на „Надбягванията в Кемптаун“.

— Беше ли кошмар? — попита Наоми и се отдръпна от Сам, за да го погледне в кръвясалите очи.

— Да. Но беше и истина. Съвсем истина.

— Библиотечният полицай ли беше, Сам? Твоят Библиотечен полицай?

— Да — прошепна той и притисна лице в косата й.

— Знаеш ли кой е той? Сега знаеш ли кой е той, Сам?

След един дълъг, дълъг момент Сам прошепна:

— Знам.

2.

Стан Соумс хвърли поглед към лицето на Сам, докато той и Наоми слизаха от самолета, и каза в изблик на съчувствие:

— Съжалявам, че толкова много друсаше. Наистина помислих, че ще изпреварим дъжда. Само че при насрещен вятър…

— Ще се оправя — каза Сам.

Всъщност той вече изглеждаше по-добре.

— Да — каза Наоми. — Всичко ще бъде наред. Благодаря, Стан. Много ти благодаря. Дейв също ти благодари.

— Е, ако съм успял да ви помогна…

— Да. Наистина ни помогнахте.

— Ще трябва да минем по пистата — каза Стан. — В такава вечер, ако се опитате да минете напряко, онова тресавище ще ви погълне чак до кръста. Елате вкъщи. Ще пием кафе. Мисля, че има и малко ябълков пай.

Сам погледна часовника си. Беше седем и четвърт.

— Ще се възползваме от поканата ви друг път, Стан — каза той. — Наоми и аз трябва веднага да занесем тези книги в града.

— Поне влезте и се изсушете. Докато стигнете до колата, ще бъдете съвсем мокри.

Наоми поклати глава.

— Много е важно.

— Добре — каза Стан. — По вида ви разбирам, че наистина е така. Само не забравяйте, че обещахте да ми разкажете историята.

— Няма да забравим — каза Сам. Погледна Наоми и видя в очите й отражението на собствената си мисъл: „Ако все още сме живи, за да я разкажем.“

3.

Сам караше и едва се сдържаше да не натисне докрай педала на газта. Тревожеше се за Дейв. Едва ли обаче беше нужно да демонстрира тревогата си, като излезе от пътя и преобърне колата на Наоми в крайпътната канавка, а и дъждът, при който се бяха приземили, се беше превърнал в порой, който се носеше от освежаващия вятър. Чистачките не успяваха да се справят с него дори и на бързи обороти, а фаровете не проникваха на повече от пет-шест метра. Сам не смееше да кара по-бързо от четирийсет километра в час. Погледна часовника си, после обърна глава към Наоми, която седеше до него с торбата в скута си.

— Надявам се да успеем до осем — каза той, — но не съм сигурен.

— Просто направи, каквото можеш, Сам.

Светлината от фаровете се виждаше като подводна светлина на водолазен звънец. Сам намали до двайсет километра в час и едва се размина с профучалия покрай тях камион — неясна грамада в мрака на дъжда.

— Можеш ли да говориш за това? За съня си?

— Мога, но няма да го направя — каза той. — Не сега. Не е моментът.

Наоми помисли малко, после кимна.

— Добре.

— Мога да ти кажа само едно — Дейв беше прав, когато каза, че децата са най-добрата храна, беше прав и че това, от което живее тя, е страхът.

Бяха достигнали покрайнините на града. След още един квартал преминаха през първото кръстовище със светофари. През предното стъкло на датсуна светлината се виждаше като светлозелено петно, танцуващо във въздуха над тях.

— Преди да отидем в библиотеката, трябва да спра на едно място. „Пигли Уигли“ е наблизо, нали?

— Да, но ако искаме да се срещнем с Дейв зад библиотеката в осем, наистина нямаме много време за губене. Независимо дали ни харесва, или не, но при такова време не може да се кара бързо.

— Знам — но това няма да отнеме много време.

— Какво ти е необходимо?

— Не съм сигурен — каза той, — но мисля, че ще разбера, когато го видя.

Тя го погледна и за втори път той се удиви от нейната сякаш лисича, крехка красота и не можа да разбере защо до днес не я беше забелязвал.

„Е, нали излиза с нея, трябва да си видял НЕЩО.“

Само че не беше. Беше излизал с нея, защото беше хубава, представителна, необвързана и приблизително на неговите години. Беше излизал с нея, защото за ергените в градове, които току-що са се разраснали, се предполага, че трябва да излизат с жени… ако са ергени, които имат интерес да влязат в местната общност на бизнесмените, така беше. Ако не излизаш с жени, хората… някои хора…

(полицаят)

могат да си помислят, че си малко странен.

„АЗ БЯХ малко странен — помисли си той. — Като помисля по-добре, бях МНОГО странен. Но какъвто и да съм бил, мисля, че сега съм малко по-различен. И се срещам с нея. Това е. Наистина СЕ СРЕЩАМ с нея.“

Самата Наоми беше поразена от пребледнялото му лице и напрежението около очите и устата му. Той изглеждаше странно… но вече не изглеждаше ужасен. Наоми си помисли: „Прилича на човек, който е имал възможност да се върне към най-лошия си кошмар… с някакво мощно оръжие в ръцете си.“

Помисли си, че това е лице, в което може би се влюбва и тази мисъл дълбоко я обезпокои.

— Това спиране… е важно, нали?

— Да, така мисля.

След пет минути спряха на паркинга до магазина на „Пигли Уигли“. Сам излезе незабавно и се втурна под дъжда към вратата.

На средата на пътя се спря. До паркинга имаше телефонна будка — без съмнение същата будка, от която преди толкова години Дейв се беше обадил в кантората на шерифа. Обаждането от тази будка не беше убило Арделия… но беше я извадило от равновесие доста силно.

Сам влезе. Лампата светеше. Нямаше нищо за гледане — просто телефонна будка с числа и надписи, надраскани върху стоманените стени. Телефонния указател го нямаше и Сам си спомни как Дейв беше казал: „Това беше още по времето, когато понякога с малко късмет в телефонната будка можеше да откриеш телефонен указател.“

После погледна към пода и видя това, което търсеше. Беше опаковка. Вдигна я, изглади я и на слабата светлина прочете написаното на нея: „Дъвчащи бонбони «Десятка»“.

Отвън Наоми нетърпеливо натисна клаксона. Сам изскочи от будката с опаковката в ръка, помаха й и изтича в магазина под проливния дъжд.

4.

Продавачът в „Пигли Уигли“ беше млад човек, когото сякаш бяха замразили през 1969 и разтопили едва тази седмица. В очите му светеше червеният, стъклен поглед на наркоман. Косата му беше дълга и хваната с широка лента през челото. На кутрето си носеше сребърен пръстен във формата на знака за мир. Под фирмената му престилка се виждаше екстравагантна риза на цветя. На яката му беше забодена значка, на която пишеше:

НА ЛИНИЯ СЪМ САМО ОЩЕ 5 МИНУТИ. НЕ ПРОПУСКАЙТЕ!

Сам се усъмни дали управителят на магазина би одобрил това… но беше дъждовна вечер и управителят на магазина не се виждаше никъде. Сам беше единственият клиент и продавачът го гледаше хем слисано, хем безразлично как отива до рафта и започва да събира пакетчетата с червени дъвчащи бонбони. Сам взе всички — около двайсет пакетчета.

— Ей, баровец, сигурен ли си, че ти стигат? — попита го продавачът, когато Сам се приближи до тезгяха и струпа върху него съкровището си. — Мисля, че имаме още един-два кашона в склада. Наистина знам какво е, когато ти се прияде нещо.

— Тези ще стигнат. Маркирай ги, ако обичаш. Бързам.

— Да, всички бързат в този свят — каза продавачът. Пръстите му отвориха касата с привичната сънливост на наркоман.

На щанда до някаква реклама на бейзболни картички имаше ластично кръгче. Сам го посочи.

— Мога ли да го взема?

— Заповядай, баровец. Смятай го за подарък от мен — принца на „Пигли Уигли“, за теб, лорда на бонбоните, в дъждовната вечер на този понеделник.

Сам надяна ластичното кръгче на китката си (то увисна като широка гривна). В този миг силен порив на вятъра разклати сградата. Стъклата затракаха. Лампите премигаха.

— Я виж, баровец — каза принцът на „Пигли Уигли“ и вдигна поглед. — Това го нямаше в прогнозата. Казаха само превалявания. — Отново погледна към касата. — Петнайсет и четирийсет и един.

Сам му подаде двайсет долара с лека, горчива усмивка.

— Тези неща бяха много по-евтини, когато бях дете.

— Инфлацията страшно скочи — съгласи се продавачът. Той бавно се връщаше в озоновия облак, в който се беше намирал, когато влезе Сам. — Сигурно страшно ги обичаш, човече. Аз си обичам старите шоколадчета „Марс“.

— Да ги обичам? — засмя се Сам, докато прибираше рестото в джоба си. — Мразя ги. За друг са. Може да се каже, подарък.

Тогава продавачът видя нещо в очите на Сам и изведнъж бързо направи голяма крачка настрани и почти събори една от рекламите.

Сам с любопитство погледна лицето му и реши да не иска торбичка. Събра пакетчетата, пръсна ги по джобовете на спортното си сако, което беше облякъл преди хиляда години, и излезе от магазина. При всяка крачка целофанът в джобовете му шумолеше.

5.

Наоми се беше преместила зад кормилото и кара през останалата част от пътя до библиотеката. Когато потеглиха от паркинга пред „Пигли Уигли“, Сам извади двете книги от торбата на „Книжарницата на Пел“ и за момент ги изгледа със съжаление.

„Колко неприятности — помисли си той. — Колко неприятности за една остаряла книга със стихове и едно ръководство за начинаещи оратори.“ Само че, разбира се, въпросът не беше в това. Въпросът изобщо никога не беше бил в книгите.

Той свали ластика от китката си и обви с него книгите. После извади портфейла си, взе една пет доларова банкнота от намаляващия запас банкноти и я пъхна под ластика.

Това за какво е?

— Глобата. Тази, която дължа за тези две, и още една, от много отдавна — „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън. С това въпросът приключва.

Остави книгите между двете удобно вдлъбнати седалки и извади от джоба си пакетче бонбони. Разкъса опаковката и онази стара, сладникава миризма го блъсна в лицето. От носа му тя сякаш отиваше направо в главата, а от главата пропадаше надолу в стомаха му, който веднага се сви в гладък, твърд юмрук. За един ужасен миг Сам помисли, че ще повърне в собствения си скут. Очевидно някои неща не се променяха никога.

Въпреки всичко той продължи да отваря пакетчетата с дъвчащи бонбони, а около него се натрупа купчина от лепкави, восъчни сладки късове. Когато светофарът на следващото кръстовище светна червено, Наоми намали скоростта, после спря, въпреки че Сам не виждаше никаква друга кола да се движи и в двете направления. Дъждът и вятърът се блъскаха в малката й кола. До библиотеката оставаха само четири пресечки.

— Сам, какво правиш, за Бога?

И понеже той всъщност не знаеше точно какво прави, каза:

— Ако храната на Арделия е страхът, трябва да намерим другото нещо — това, което е противоположно на страха. Защото това нещо ще бъде за нея отрова. Така че… какво мислиш, че може да е това нещо?

— Е, съмнява ме да са дъвчащи бонбони.

Той направи нетърпелив жест.

— Откъде си сигурна? Смята се, че кръстовете убиват вампирите — онези, които смучат кръв, — но кръстът е само две пръчки от дърво или метал, поставени под прав ъгъл. Може би по същия начин би подействала една маруля… ако е включена.

Светна зелена светлина.

— Ако е организирана маруля — каза замислено Наоми и потегли напред.

— Правилно! — Сам повдигна шепа дълги сладки късове. — Всичко, което знам, е, че имам само това. Може би е смешно. Вероятно е така. Но не ме е грижа. Това е небожият символ на всички неща, които ми отне моят Библиотечен полицай — любов, приятелство, чувство на принадлежност. През целия си живот съм се чувствал като чужд човек, Наоми, и никога не съм знаел защо. Сега знам. Това е просто още едно от нещата, които той ми е отнел. Тогава обичах тези неща. Сега едва понасям миризмата им. Няма значение — мога да се справя с това. Но трябва да знам как да го включа.

Сам започна да мачка бонбоните между дланите си и постепенно ги превърна в лепкава топка. Досега беше мислил, че най-лошото нещо, с което му влияят тези бонбони, е миризмата, но сега разбра, че греши. По-лоша беше мекотата им… и боята, която излизаше изпод дланите и пръстите му и ги оцветяваше в зловещо червено. Въпреки това продължи, спираше само на всяка половин минута, за да добави съдържанието на ново пакетче към меката маса.

— Може би търся излишно — каза той. — Може би противоположното на страха е обикновената стара храброст. Куражът, ако искаш по-интересна дума. Това ли е? Това ли е всичко? В храбростта ли е разликата между Наоми и Сара?

Тя го погледна с изненада.

— Да не би да питаш дали това, че престанах да пия, е било акт на храброст?

— Не знам какво питам — каза той, — но мисля, че и при тебе е нещо подобно. Няма нужда да питам за страха — знам какво е той. Страхът е емоция, която изключва промяната и пречи на промяната. Когато се отказа от пиенето, това беше ли акт на храброст?

— Аз всъщност никога не съм се отказвала — каза тя. — Алкохолиците никога не го правят. Те не могат да го направят. Вместо това използваш различни обиколни мисли. По веднъж на ден си казваш — по-леко, живей и остави другите да живеят. Но в центъра на нещата е следното: отказваш се от мисълта, че можеш да владееш пиенето си. Тази мисъл е мит, който си си разказвал, и точно от него се отказваш. От мита. Сега кажи ми — това храброст ли е? Разбира се. Но със сигурност не е окопна храброст.

— Окопна храброст — каза тя и се засмя. — Харесва ми. Но ти си прав. Това, което правя аз — което правим ние — тоест да се пазим от първата чашка… не е такъв вид храброст. Въпреки филма „Загубеният уикенд“, мисля, че нашето състояние не е кой знае каква трагедия.

Сам си припомни ужасната апатия, която го беше обхванала, след като беше изнасилен в храстите до библиотеката на авеню „Бригс“ в Сейнт Луис. Изнасилен от мъж, който беше нарекъл себе си полицай. Това също изобщо не беше трагедия. Беше мръсен номер — всичко на всичко мръсен тъпашки номер, изигран на малко дете от душевноболен мъж. Помисли си, че в крайна сметка беше излязъл късметлия — Библиотечният полицай можеше и да го убие.

Пред тях в дъжда мъждукаха кръглите бели глобуси около Обществената библиотека на Джънкшън сити. Наоми каза неуверено:

— Мисля, че истинската противоположност на страха трябва да е честността. Честността и вярата. Как ти звучи това?

— Честност и вяра — каза той тихо, опитваше вкуса на думите. Стисна лепкавата топка от бонбони в дясната си ръка. — Мисля, че не е лошо. Във всеки случай ще трябва да свърши работа. Вече стигнахме.

6.

Мъждукащите зелени цифри на часовника на арматурното табло показваха 7:57. Все пак бяха успели преди осем.

— Може би е по-добре да проверим дали всички са си отишли, преди да обиколим отзад — каза той.

— Добра идея.

Бавно влязоха в празния паркинг срещу главния вход на библиотеката. Глобусите нежно блещукаха в дъжда. Шумът на дърветата не беше толкова нежен — вятърът се усилваше още. Дъбовете издаваха звуци, сякаш сънуват, но всичките им сънища са лоши.

В осем часа и две минути срещу тях спря камионетка с фигура на Котарака Гарфийлд и табела „ТАКСИТО НА МАМА“ на задния прозорец. Прозвуча клаксон и вратата на библиотеката — тя дори и на тази светлина изглеждаше по-малко мрачна, отколкото бе изглеждала при първото посещение на Сам, по-малко приличаше на уста на лицето на огромен гранитен робот — се отвори веднага. Три деца — изглеждаха като ученици в долните гимназиални класове — излязоха и затичаха надолу по стъпалата. Докато стигнат по алеята до „ТАКСИТО НА МАМА“, две от децата вдигнаха якетата на главите си, за да ги прикрият от дъжда. Страничната врата на камионетката се отвори и децата се качиха. Сам чу смеха им и им завидя. Помисли си колко ли е добре да излезеш от библиотека със смях на уста. Не беше изпитал това чувство заради мъжа с кръглите черни очила.

„Честност — помисли си той. — Честност и вяра. — После пак си каза: — Глобата е платена, по дяволите.“ — Отвори последните две пакетчета дъвчащи бонбони и започна да размачква съдържанието им в лепкавата си, отвратително миришеща топка. Докато го правеше, гледаше задната част на „ТАКСИТО НА МАМА“. Виждаше белия пушек, който излизаше и се разсейваше във ветровития въздух. Изведнъж започна да разбира какво ставаше тук.

— Веднъж, когато бях в гимназията — каза той, — видях как група момчета си направиха шега с едно друго момче, което не обичаха. В онези дни гледането беше любимото ми занимание. Те взеха топка глина за моделиране от кабинета по рисуване и я напъхаха в ауспуха на понтиака на момчето. Знаеш ли какво се случи?

Тя го погледна със съмнение.

— Не. Какво?

— Гърнето се разцепи на две части — каза той. — По една от всяка страна на колата. Излетяха като шрапнел. Гърнето беше слабата точка, нали разбираш. Предполагам, че ако газовете се бяха върнали обратно до мотора, направо щяха да откъснат цилиндрите от блока.

— Сам, за какво говориш?

— За надеждата — говоря за надеждата. Предполагам, че честността и вярата трябва да дойдат малко по-късно.

„ТАКСИТО НА МАМА“ се отдели от тротоара. Фаровете му прорязваха сребристите ленти на дъжда.

Когато предната врата на библиотеката се отвори отново, зелените числа на часовника на арматурното табло на Наоми показваха 8:06. Излязоха един мъж и една жена. Мъжът, който несръчно закопчаваше палтото си, а чадърът му беше под мишницата, без съмнение беше Ричард Прайс — Сам го позна веднага, въпреки че го беше виждал само на едничката му снимка в стария вестник. Момичето беше Синтия Бериган — помощник-библиотекарката, с която беше говорил в събота вечер.

Прайс каза нещо на момичето. Сам помисли, че тя се усмихва. Изведнъж осъзна, че седи изправен във вдлъбнатата седалка на датсуна на Наоми, а всеки негов мускул скърца от напрежение. Опита се да се отпусне и разбра, че не може.

„Защо това не ме изненадва?“ — помисли си той.

Прайс вдигна чадъра си. Двамата изтичаха по алеята, скрити под него, а момичето в движение завързваше забрадка от дъждобран на главата си. Разделиха се в дъното на алеята. Прайс се качи в една „Импала“ с размерите на пътнически параход, а момичето в едно „Юго“, паркирано на средата на следващата пряка. Прайс направи обратен завой на улицата (когато светлините от фаровете му светнаха за малко върху колата на Наоми, тя стреснато се сниши) и бипна за поздрав, когато мина покрай „Юго“-то. Синтия Бериган му бипна в отговор, а после потегли в противоположна посока.

Сега бяха само те двамата, библиотеката и може би Арделия, която ги чакаше някъде вътре.

Заедно със стария приятел на Сам — Библиотечния полицай.

7.

Наоми подкара бавно около квартала към улица „Уегман“. Някъде по средата в оградата имаше малък процеп, отбелязан с дискретна табелка. На нея беше написано:

САМО ЗА ДОСТАВКИ НА БИБЛИОТЕКАТА

Връхлетя ги порив на вятъра — толкова силен, че разклати датсуна върху ресорите му, а дъждът затрака по стъклата като пясък. Наблизо се чу трясък от счупване на голям клон или малко дърво. После се чу думкане от падането на клона или дървото на улицата.

— Боже! — каза Наоми с тънък, разстроен глас. — Това не ми харесва!

— И аз не съм възхитен — съгласи се Сам, но почти не я беше чул. Мислеше как беше изглеждала тази глина за моделиране. Как изглеждаше, когато се издуваше от ауспуховата тръба на колата. Приличаше на мехур.

Наоми зави при табелата. Влязоха в къса алея, която водеше до товаро-разтоварната зона. Над малкия павиран правоъгълник светеше единствена електродъгова лампа. Тя хвърляше силна, пронизваща светлина, а сенките от разлюлените клони на дъбовете, които ограждаха товарната зона, танцуваха лудо върху задната фасада на сградата под светлината й. За момент сенките сякаш се сраснаха и образуваха форма, която беше почти човешка: изглеждаше, сякаш някой чака някъде долу — някой, който сега изпълзява, за да ги посрещне.

„Само след една-две секунди — помисли си Сам — оранжевият блясък от лампата ще се отрази в очилата му — малките му, кръгли черни очила — и той ще погледне към мен през предното стъкло на колата. Не към Наоми, само към мен. Ще ме погледне и ще каже: Здравей, синко. Чаках те. Всички тези години те чаках. Ела с мен сега. Ела с мен, защото аз съм полицай.“

Пак се чу трясък и един клон падна върху настилката на метър от багажника на датсуна, разхвърчаха се парчета кора и гнило дърво. Ако беше паднал върху колата, щеше да смачка покрива й като консерва с доматена супа.

Наоми изпищя.

Вятърът, който все още се усилваше, изпищя в отговор.

Сам посегна към нея, искаше да я обгърне с ръка, за да я успокои, когато изведнъж вратата зад товарната платформа се открехна и оттам излезе Дейв Дънкан. Държеше вратата, за да не може вятърът да я изскубне от ръцете му. Лицето на стареца се видя на Сам неестествено бяло и почти гротескно уплашено. Със свободната си ръка старецът правеше отчаяни подканващи движения.

— Наоми, Дейв е там.

— Къде?… О, да, виждам го. — Очите й се разшириха. — Боже мой, изглежда ужасно!

Тя започна да отваря вратата. Вятърът изсвири, откъсна я от ръката й и нахлу в датсуна като малък ураган, повдигна във въздуха опаковките на бонбоните и ги завъртя в луда вихрушка.

Наоми едва успя да дръпне ръката си, за да не я приклещи вратата, която пак се захлопна, и излезе. Косата й се развяваше като в собствена малка буря около главата й, а полата й за миг залепна и очерта бедрата й.

Сам отвори своята врата — вятърът духаше срещу нея и той буквално трябваше да я набута с рамо — и също слезе. От известно време се чудеше — откъде, по дяволите, се беше взела тази буря; принцът на „Пигли Уигли“ беше казал, че в прогнозите няма такива ураганни ветрове и дъждове. Само превалявания, така беше казал.

Арделия. Може би това е бурята на Арделия.

Сякаш за да потвърди това, гласът на Дейв се усили след моментното затишие:

— Бързо! Навсякъде усещам миризмата на нейния парфюм!

Сам почувства неясен ужас при мисълта, че миризмата на парфюма на Арделия може по някакъв начин да предшества материализирането й.

Беше стигнал до средата на пътя до товарната платформа, когато осъзна, че държи сополивата топка от дъвчащи бонбони, но е оставил книгите в колата. Обърна се, отвори със сила вратата и ги взе. Внезапно цветът на светлината се смени — от ярка, пронизващо оранжева — на бяла. Сам видя промяната върху кожата на ръцете си и за миг очите му сякаш замръзнаха в орбитите. Бързо излезе с гръб от колата, с книгите в ръка и се обърна.

Оранжевата електродъгова лампа я нямаше. Беше заменена от старомоден уличен фенер с живачни изпарения. Дърветата, които танцуваха и стенеха около платформата, сега бяха по-дебели — преобладаваха величествените стари брястове, които с лекота закриваха дъбовете. Формата на товарната платформа също се беше сменила и задната стена на библиотеката — стената, която само преди миг беше била гола, бе покрита с извити стъбла бръшлян.

„Добре дошли в 1960 — помисли си Сам. — Добре дошли в Обществената библиотека на Джънкшън сити, марка «Арделия Лорц».“