Събуди ме настойчивият глас:
— Ставай! Ще закъснееш…
Да, бе — ще си наруша спокойствието… И за къде ще закъснея? Пенсионерски живот — за никъде не бързам, часовник нямам, шеф хептен… Да не споменавам, че не обичам пенсионерските глутници, обикалящи центъра и ближещи по едно кафе два часа нейде на сгодно за размяна на пресни клюки място…
Обаче… Чакай! Защо гласът е на майка ми? Кога е дошла? И жена ми не ме е викнала?
Скочих. Както си бях по пижама, изтичах от спалнята и надникнах през перилата към голямата стая долу… Ама каква стая? Апартаментът ни е на един етаж, от спалнята се излиза в коридора, трапезарията и кухнята са зад ъгъла… А тук… Не може да бъде!? В бащината къща съм? Че кога сме дошли? Защо не помня? И каква, по дяволите, е тая пижама? Аз мразя пижамите. Още след гимназията ги зарязах — напук на желанието на майка ми да бъда, както тя казваше „в тон“. Та даже, когато им гостувах в родния град, пижама не носех, камо ли да облека…
Огледах се…
И едва не подскочих. В голямото огледало — да, там си е, от половин век го помня. Тате го монтира до стълбището, когато вдигна двуетажната къща. Издържа маса години, помня го на сватбата ми, на годежа на сестра ми, а после — в деня на сватбата й, то внезапно само падна и се счупи. И кортежът с младоженците попадна на пътя на пиян шофьор със самосвал… Загинаха и те, и баща ми, който управляваше шикарната кола с пръстените върху капака…
Но… Това огледало не може, не бива да е тук — толкова време след събитията… Дори да съм дошъл у дома и нищо да не помня след посрещането… Обаче… Да съм пил чак толкова? С кого? В града почти не останаха мои връстници, а в родата няма такива страстни пиячи, та да се отрежем до безпаметство… Странно!
А още по-странен съм аз в огледалото… Аз съм аз… Но… Вече се бях забравил в тоя образ — нейде в девети-десети клас, рошав, с очертано поле, където се вижда началото на бъдещите мустаци. Просто набити колчета — знак, че съм голям…
— Ще закъснееш… — пак вика майка ми…
По дяволите! Отивам долу и ще разбера каква е тая работа…
По стълбите се смъкнах бързо. Но не бързах с разговора. Защото взе да ми просветва…
Долният етаж беше голямо празно пространство. Така наричано днес (кога днес?) — отворено. Навремето къщата е строена почти след войната. Без много бюрократщина, без строгия надзор на служителите от общината. И дядо ми направил както виждал в мечтите си — долу съчетал гостна (после я наричахме хол), кухня, трапезария. Плюс една малка спалня за гости, баня, тоалетна, две тъмни стаи, планирани за складове. А горе бяха четирите спални и голямата баня. Сега… (ама кога е това сега?) в тях трябваше да живеем ние — баща ми, майка ми, сестра ми, леля ми и самотната вече баба.
По-късно — когато бях вече студент, баща ми съедини двете малки спални, които бяха за мен и сестра ми, там трябваше да живеят тя и Марчо, нейният избраник. Останаха заедно, както ви казах — двамата в един гроб, баща ми в съседния…
Но баща ми сега, пред очите ми, пиеше кафето си от голямата чаша, бутнал настрани паницата със супа. Обичайна сутрешна закуска. Мимето — сестра ми, вече обуваше ниски леки обувки до вратата, готова да потегли. Към училище, ако се съди по тъмносинята престилка и чантата, подпряна на шкафа…
— Закъсняваш… — рече укорно мама. А Мимето се обади, без да вдига глава:
— Той не закъснява. Знае откъде да мине и никога не го записват в тетрадката…
Леле, тетрадката! Пак ще има подтичване, пак ще трябва да мина през двора на Ицо, да се спусна в шахтата, да мина тридесетина метра полуприведен, за да се озова в мазето на училището, а оттам по задните стълби на нашия етаж. По-бързо и… Далеч от всякакви дежурни и тетрадки за нарушители…
Грабнах една питка от масата и побягнах. Но изведнъж мисълта надделя над инстинкта. И спрях рязко…
По дяволите!
Какво става?
Защо съм пак ученик? Времето ли се върти обратно? Или просто сънувам? Или…
После се сепнах. Каквото и да е — закъснението за първия час не беше желателно. Остава само и химия да имаме, та хептен да цъфна…
Продължих кроса, размахвайки чантата, която инстинктивно сграбчих при излитането. Какво ли има в нея? Сетих се, че имах навика от вечерта да я зареждам, та се поуспокоих. Поне няма да съм изненадан от липсата на учебници или тетрадки. Обаче… По кои предмети?
И най-важното — абе, какво става?
Ей, да ви кажа — най-тежкият ден в училището беше този…
Влязох незабелязан, но в класната стая нямаше къде да се скрия. Две двойки — по химия и математика, една петица по история, славата на внезапно откачил съученик, недоумяващи погледи не само в нашия клас, ами и по коридорите. Особено, когато минах край девети „б“. Минах нормално, просто се движех по коридора. И бях изненадан:
— Ей, какво минаваш като покрай турско гробище и селям не даваш…
Обърнах се. Високо, тъмнокосо, с ярки очи момиче… Блага! Блага? Момент…
Върнах се бавно назад. И в главата ми се завъртя ураган — ама аз бях влюбен в нея, срещахме се, целувки, ръцете държахме на кино, нашите ме заглеждаха подозрително…
— Здрасти, Блажке…
— И нито дума…
— Моля?
— Минаваш и… Не се ли познаваме поне? Остави другото, ами можеше да кажеш, че не си написал домашното и…
Проблесна ми. Любов, любов, но и не бяхме ахмаци. Аз й пишех съчиненията по литература и история, че ми вървяха. Тя решаваше задачите ми по химия и правеше домашните по биология. Нали се готвеше да кандидатства медицина, въпреки че беше в девети клас, с материала по тия предмети стигаше и след единадесети…
— Извинявай — рекох и се затичах назад. Връхлетях в стаята ни, заобиколих ловко канещия се да ме спре Красьо, отворих чантата. Ами да — отпред стоеше голяма тетрадка, на етикета й пишеше „Благовеста Иванова“, вътре имаше пъхнати четири листа, гъсто изписани с моя почерк от двете страни. Рисково занятие — пишех като пенсиониран доктор с левия крак, та и без да свалям ботуша, но се сетих, че Блага разчиташе умело криволиците ми. Даже се възхищаваше от странната кръстоска на кирилица с египетски и китайски йероглифи…
Подадох й я. Леко запъхтян, зърнах, че откъм главното стълбище се задава историкът. Видя го и тя…
— Бягай! Че пак ще те изпита… — И се мушна в стаята.
Сигурно в часа по пеене щеше да преписва домашното. Умееше ги, майсторка беше на дребните хитрости — така полезни в училище…
Обърнах се и тръгнах към класната стая. А отзад се чу гласът на Стайков:
— Да ме чакаш пред дъската…
Сефте… Свикнал бях. Нищо трудно — любим предмет и посвоему отнасящ се добре към мен учител…
Сетих се — с историка си имахме наша игра. Бях най-добрият по предмета, не само в класа и училището. И си позволявах някои шеги. Например, учтиво го чакам до стълбището, поемам картата, изпреварвам го, отварям вратата… И продължавам, след като той влезе. А той излита скоро от кабинета, където има друг клас и друга учителка, крещейки: „Георги! Пред дъската!“. Сефте комендантски… Шестица след шестица трупах така…
Но тоя път изведнъж застинах отпред. И ни хък, ни мък. Просто не го слушах. Промърморих нещо, сложи ми петица, всички ме загледаха ошашавено — петица за мен по история е все едно двойка за Красьо по физика…
Защото внезапно се сетих. Точно тази вечер се скарахме с Блага. Завинаги. От нищо — промяна на живота. Ми. Поне моя, за нея не съм сигурен…
И що години после я сънувах… Но не отидох да се разберем, не сведох глава…
А ето сега — върнат в миналото, с друг, възрастен акъл, знаейки какво ще стане… Нима няма да използвам възможността да променя живота си? Та кому се е падал този късмет?
Какъв шанс… И моят живот да поправя, и историята да променя…
Жена ми… Децата… Приятелите след училище… Животът ми, изграден с толкова труд… Какво пък — имам възможност да го променя. И никому няма да попреча, никого няма да нараня. Просто децата няма да се появят, жена ми няма да ме познава, приятелите може да ме срещнат, но сетне… Какво сетне?
Бях щастлив с Блага…
Защо да не бъда цял живот? Онзи живот, който сега МОЖЕШЕ да изградя…
И…
Ами не стана…
Скарахме се. Не, не заради проклетия ми навик да се шегувам с всичко — този път внимавах. Заради това, че закъснях за срещата. Бяха се сблъскали две леки коли — половината от автомобилния парк в градчето ни. Разбира се, веднага се събра тълпа. И нямаше как да подмина събитието, за което щеше да се говори месеци наред…
А и какви шеги можех да пусна… Нямаше жертви, нито пострадали, само един бидон с мляко беше се разлял в едната кола. И тълпата обсъждаше, хилеше се, давахме препоръки на шофьора какво да прави…
Закъснях…
И тя се обиди…
При всяка следваща среща ме подминаваше като бърз влак нашата гара. Не отговаряше на бележките ми, отряза опитите на сестра ми да й обясни колко съжалявам…
Така година и нещо. После казармата, университета, женитбата й, моята женитба…
И шансът отплува…
Нещата отново тръгнаха по предначертаните и познати коловози…
Събуди ме настойчивият глас:
— Ставай! Ще закъснееш…
Да, бе — ще си наруша спокойствието… И за къде ще закъснея? Пенсионерски живот — за никъде не бързам, часовник нямам, шеф хептен… Да не споменавам, че не обичам пенсионерските глутници, обикалящи центъра и ближещи по едно кафе два часа нейде на сгодно за размяна на пресни клюки място…
Обаче… Чакай! Защо гласът е на майка ми? Кога е дошла? И жена ми не ме е викнала?
Скочих. И застинах…
Бях у дома. В огледалото ме гледаше моят образ — но четиридесет години по-млад…
Времето ПАК се е обърнало?
Още един шанс?
Сега зная как да го използвам…
Грабнах чантата, проверих домашното за Блага вътре ли е, изхвърчах към училището…
А вечерта седях на перваза на стаята си. И мислех. И мислех. И мислех…
Пак се скарахме. Завинаги, както каза тя рязко и убедено…
Но утре ще се събудя отново в този ден…
Може би?
А защо?
Какво ще промени света този водовъртеж на времето? Какво ще му даде — освен нов вариант: аз живея с Блага?
И?
Не зная…
Но ще пробвам…
Кой знае…
И дали изобщо някой знае…
Времето се върти, аз не се променям, животът ми също…
Чий ли е експериментът?
И трябва ли да участвам? Да приемам условията? Да чакам нечие благоволение?
Или да живея така, както умея. С грешките — но аз да ги правя. И да нося отговорността пред себе си.
Водовъртежите се преодоляват. Или се заобикалят…
Не знам…
Лягам си…
Утре ще видим…
Както казал слепият…
Някои не го харесваха, други го избягваха, трети направо го ненавиждаха…
Неприятен отвсякъде…
Твърде, твърде неподходящ за прилична компания и за нормални хора. Нагъл, безочлив, противен. Излизащ от рамките на приличието…
Нима това е човек за комуникация, общуване, познанство, приятелство?
Още повече че не усещаше неприязънта на околните и никак, ама никак не желаеше да се промени, да спазва общите правила, да не се конфронтира с другите. С другите — което означаваше с всички останали…
Да, знаеше много. Защото беше учил. Докато нормалните деца лудееха по улиците, а после по електронни игри и кръчми, докато връстниците му смело и весело пилееха парите на родителите си, той четеше, четеше, четеше… Всеки ден, всяка нощ. Кога спеше — никой не знаеше. Но успяваше някак си. Хем учеше, хем работеше. И все се изхитряше да намери някаква работа, която и добре плащаха, и време за четене успяваше да отдели…
Завърши гимназията ей така — с много добър успех. Докато другарите му се шашваха от зубрене, а родителите им някак си заделяха пари за частни уроци и вниманието на преподавателите, той се стремеше към определени знания. Другите овладяваше на скромно ниво — колкото да покрие норматива. И имаше нахалството да обяснява, че не е нужно да е пълен отличник, че учи само това, което го е заинтригувало и развълнувало, че общите знания овладява на ниво общи знания…
После веднага влезе в престижно учебно заведение. Където пак така — целенасочено поглъщаше тонове книги и разширяваше знанията си, а нужните за дипломата предмети просто отчиташе като добре оценени. Не повече…
И хич не щя да търси полезна и доходна работа. Просто се оказа, че си е избрал такава, каквато му харесва…
При срещи с нормалните хора също оригиналничеше. Съмняваше се в авторитети, пренебрегваше титулувания и награждавания, търсеше смисъл, а не полза. И хич, ама хич не беше възпитан. Най-вече с наглостта си да има собствено мнение…
Представяте ли си — при наличието на официални мнения… Да има собствено! И дори да го отстоява. С аргументи, с анализи, със собствени изводи…
Още повече дразнеше в дискусиите. Никога не приемаше чуждо твърдение, ако не го разчопка до дъно и не се убеди в правотата му. Не искаше от учтивост да приеме, че и другите са прави. И най-лошото беше, че в скоро време след споровете се оказваше прав…
Макар да беше вече забравил това…
Благородството му също дразнеше. Не помнеше победите си, не наблягаше на ума си, не парадираше със знанията си. Което беше много, много обидно за околните. Не стига, че е прав, ами и не помни опонентите си…
Не, наистина — неприятен човек…
И най-неприятното беше, че вече се намираха хора — уж нормални на вид, които казваха: „Един ден за нас ще говорят като за съвременниците му…“.
Което вече беше опасно. Заразата на оригиналността обхващаше и късаше уж нормални хора от добре сплотеното, унифицирано, дисциплинирано и възпитано общество…
Затова и не е необходимо да се спомни краят на неприятния човек. Клада ли, кръст ли, бесилка ли, случаен изстрел ли… Важното е, че този край дойде…
Лошото е, че на погребението му се събраха мнозина. И даже един от ораторите започна словото си с „Ние, съвременниците му…“.
И кой може да каже колко сме ние — откачалките? Бръмналите. Изкукуригалите. Перкулясалите. Чалдисаните. Шизоидите.
На око — около петнадесет милиона. Нали сме с двойно съзнание. Че някои и с тройно. И сами си говорим. Просто, защото не ни се слушат ония от радиото и телевизията. Политиканите, дето ни поучават.
Та затова предпочитаме сами да си говорим. Да не пада нивото на събеседника под средното.
Иначе — тук сме се събрали все повредени от реалността хора. Имаме някои с битови проблеми. Един се върнал вкъщи посред нощ, пък гледа — жена му лежи с кървава физиономия на леглото. Стреснат я полял с вода. Да намери раната. Пък тя си била направила ягодова маска. И се разкрещяла каква е тая простотия, сега в това мокро легло гости не може да си покани…
Друг — пак посред нощ — мръднал, когато видял върху главата на жена си поне хиляда змии. Цапнал ги с лопатката, а то се оказало, че благоверната му си била направила модна прическа. От ония, с десетките плитчици…
Трети превъртял, когато се оженил. Първа, втора, пета брачна нощ — нищо! Нямало инструкция за действие, пък той като компютърджия, не бил свикнал на хакерски дейност…
И все се кара с гейчето от съседната стая. Прибрано в лудницата, понеже влязло в женската баня. Та се оказало свой сред чужди, чужд сред свои.
Абе, все наши хора сме тук!
Най-хубавото е, че не ни дават да гледаме телевизия. Да не се влошава състоянието ни като функция на състоянието на живота навън.
Но от време на време докарват някой нов, та научаваме новините. Последният беше ошлайфан от избори. Бил на събрание, пък кандидатът се обърнал право към него с обещание да направи всичко възможно, но да му осигури повече работа. А нашият бил гробар.
И в бързината сложил някакъв плакат на гробищната ограда. Приканващ всички да станат и да отидат да гласуват. Като си го представил…
Абе, отскоро е тук, ама редът и спокойствието му се отразяват благоприятно. Дори помага на готвача — правозащитник и бранител на фауната. Който твърди, че трябва да се отнасяме добре с животните. Та да стават по-вкусни. Идея — фикс, но ще се оправи. Има и други занаяти, ще знаеш. Та има надежда за него. Не като ония дето ви разправях. Докараните от жените си. Защото живота на човека се дава само веднъж, но свястна жена — по-рядко.
Пък и мъжкото търсене е потиснато от женското предлагане. Нали сме накрая на града — всеки ден гледаме парадния шпалир от мацки покрай магистралата. Е, бизнес — какво да се прави! Важното е, че нашите моми правят секс за пари, но обичат безплатно и с любов.
Идват едни лимузини с борчета, качват ги, сетне ги докарват уморени с честно спечелените пари. Напоследък много станаха тия борчета. Не ходят вече по разните Флориди, Бахами, Майорки, Анталии. Предпочитат нашите курорти. Защото луд умора няма, а там дискотеките спират в полунощ. Пък нашите чалгатеки бичат долари до заранта.
Най-лошо ни действат, обаче, политиците. Каквото и да правят докторите, все се промъква нещо при нас. И се чудим на акъла на ония, уж нормалните. Един беше събрал докторите на предизборно събрание и им обещаваше, че така ще живеем, та децата и внуците ще ни завиждат.
И затуй главният лекар викаше, че това, което сатириците постигат с труд, политиците го правят с много личен и особен талант. И разказваше — срещнал някакъв объркан човек, който пък го питал какво да прави, та се освести тоя наш свят. Докторът му рекъл, че всеки трябва да си гледа специалността и действа по нея. Оня замислено покимал и, тъкмо си тръгнал доволен — даже изръмжал, че баш по специалността ще се развихри, когато нашият го питал като каква е тази му специалност. А онзи замислено промърморил: „Военната е автоматчик“.
Ей така си живеем тук. Знаем, че има светлина в края на тунела, обаче тоя пусти тунел не свършва. Та се питаме — колко още трябва да се лекуваме, за да разберем какво става у нас, а?
Седнали американците да правят филми за динозаврите, да имитират живота им в детски паркове. Зрителят зяпа добичетата от праисторическата ера, тръпне, свива се, оглежда се и си казва: „Боже, че то като у нас!“.
Отдавна обаче по уж българската телевизия нямаше нищо, което да отразява българските проблеми така достоверно.
На човек му стана байгън от лавината американски сурогати, накъртя му от сладост, отврат го обзема от трупове, черва и душевни повръщания, маскирани като философски трепети в смисъл: „Да го утрепя или да го запазя за другата серия?“…
Най-после излязоха гущерчетата и видяхме нашия си Джурасик парк, нашето предисторическо време.
Вярно, нищо ново, но поне вдъхващо оптимизъм с финала си. А не дойдат у нас западните режисьори — да зърнат нашенския Джурасик парк, нашенското юрско политическо блато.
Където вековни дървета, бодливи храсти, огромни треви превръщат всичко в непроходима джунгла, спъват всякакъв опит за напредък.
Червено-синьо-сивите облаци са се надвесили отгоре и спират опитите за издигане над тресавището.
В единия край на блатото кротко пасе старият динозавър — някогашният хегемон тук. Преди той дори не гонеше плячката си. Тя сама идваше и покорно лягаше в краката му. А сега е минал на принудително вегетарианство, демонстрира примерно поведение, разбирателство и мирни намерения към по-силния.
Нейде в другия край е сегашният господар — тиранинозавър гербус. Той арогантно навлиза в чужди територии, прилапва чужда плячка, не се гнуси да отнеме процент от улова на по-слабите.
Към протестиращите той пристъпва заплашително, оголва окървавени зъби, размахва страшни нокти. Покоряват му се и старите, уморени динозаври, и младите неопитни хищници.
Упоен от величието си, вдигнал самодоволно глава, той често се подхлъзва по калните пътеки, рухва в мръсни ями, но силните му мускули го измъкват, а безочливото му отношение към околните го спасява.
Нейде из затънтените дебри на блатото се крие потайният и алчен велоцираптор консултантис. Може да се сетим къде е само по дима, издигащ се от леговището му — учените го обясняват с особеното устройство на храненето му, изискващо действието на барбекюри нахалникус.
Из храсталака пъплят безброй малки хищничета. Те лапат страхливо, оглеждат се бързо, мъкнат каквото им падне към скривалищата си. Успокоява ги надеждата, че ще пораснат, ще принудят и сегашния господар на блатото да се напъха в някакъв ъгъл.
Така тече животът в нашенското политическо блато — кротко и закономерно. Ехтят страшни ревове, бучи земята под тежките стъпки, скърцат зъби, пращят кокали.
А в покрайнините тихо и скрито младите бозайници напускат родното блато. Ясно им е — ако останат тук, ще могат да станат най-много нови хищници. Обаче така им се иска да изкачат върха на природната стълбица, така им се иска да станат хора.
Но засега в Джурасик парк няма такава възможност. Поне докато тук царуват динозаврите — старите и по-млади хищници.
И докато не е долетял метеорът, та да разчисти мястото от калта, от кръвта, мизерията, от синьо-червено-сивите облаци, от лапащите и зъбещи се хищници. А животът да премине в по-висша степен на развитие — човешката.
Иначе си е познато. Нищо ново, защото и на екрана компютърните добичета кротко си пасат и гледат как да опазят глави и опашки, пък отнейде изведнъж излита хищник и…
Ей тъй — както си мируваш, пък вземе, та те гръмне някоя лапа, бумне те яко чене и вземеш активно участие в кръговрата на веществата в природата.
Днес е малко, ама малко по-сложно.
Днес, като те бумне неизвестна бухалка или литнеш от нечия бомба, идва полиция (и тя трябва да работи, нали?), идва и пресата, снима телевизията, обсъжда се три дни, докато друг бъде бумнат, гръмнат, опушкан, сбухан.
А при гущерчетата е по-просто — ам, хрус, хлъц… И — да се готви следващото.
Вярно, и при нас има такива опростени нещица. Вземаш заплата (ако още си пощаден от изригванията на реформаторските вулкани), а вътре — нещичко.
Орязано, оскубано, опърпано от данъчните тиранозавърчета и от баш завъра. Пожелаваш му нещо завърско, пък си тръгнеш по пътя.
А навред около теб силните опапват слабите, лее се духовна и натурална кръв, пукат социални кокали, долитат родни и чужди птеродактили и всички ръфат, късат, хапят, завличат.
Всичко си имаме днес — и баш тиранинозавър, и алчнозавъри, и патриотозавъри, и екозавърток, и апартаментозавър, и шкембезавър, и какво ли още не.
Ей там уж добър медикозавър облизва ранен тревопасен, пък полека-лека олапва доверилото се на реформата животинче.
До него социозавър примамливо разставя приказки и лафове, та на тях да се лепят и бъдат изхрускани възрастните гущерчета.
В долинката ченгезавърът се муши из дупките, подслушва де има плячка и тича да доведе тиранинозавъра. До него… до него…
Абе, допотопен свят!
Но да се върна на телевизионното филмче. Едно му е хубавото — завършва оптимистично. Появяват се топлокръвните, човекът се отмаймунява, постепенно става хуманен. Ама още колко време ще мине дотогава, а?
1 януари, сутринта, Годината на Дракона.
Той се надигна със скърцането на половин вековен танк. Или на разпадащ се динозавър.
На масата имаше бележка: „Отивам до нашите. Армеята е в хладилника. Хладилникът е в кухнята“.
Мъжът отиде до огледалото. От него го погледна някакъв извънземен с подпухнала физиономия, червени очи, чорлав, небръснат…
— Значи такъв си бил ти, човеко от третото хилядолетие…
Предната вечер имаха доста гости. Сред които — приятелите му. Различни по характер и светоусещане. Което веднага пролича.
Оптимистът предположи, че Новата година ще бъде по-хубава от старата, песимистът веднага отхвърли и рече, че ще бъде по-зле от предната, а реалистът просто предложи да се напият и по двата случая.
Намеси се друг от гостите, славещ се като примерен и точен мъжага. Той се похвали — вече написал писмо на Дядо Мраз. И, понеже цяла година бил добро момче, поискал си за тая година лошо момиче.
Жена му контрира. Тя пък изкарала годината правилно и възпитано… е, почти… е, не точно почти… е, понякога… абе, сама си купила подаръка…
Една дама се оплака, че се чувствала самотно. Комшията й контрира — пълна самота е, когато не те поздравяват и със спамове.
А какви хубави Нови години изкарала преди… Веднъж се събудила при Дядо Мраз и почнала да го разпитва какво е станало през празничната нощ. Той й припомнил, че били в някаква детска градина, тя се напила, почнала да прави стриптийз…
Което й обяснило, защо бикините й са пълни с бонбони.
Ония приятели веднага се върнали в своите спомени. Единият посрещнал Нова година на Хаваите — загорели мацки, плодове, палми, море…
Другият пък в Индия — на слон, сред тигри, заобиколен от страстни танцьорки…
Той и третият празнувал с тях — в кухнята, само че не щял да пуши и да пробва гъбите…
Ооооох… протегна се човекът пред огледалото.
Новата година беше настъпила. Трябваше да отиде до магазина.
На улицата видя дракон… Ами да — годината на Дракона е.
„На късмет е!“ — рече си човекът.
А драконът присви едно око… На закуска му мязаше…
Добър вечер, драги зрители! От днес започваме с нашата рубрика за утрешни новини. Тяхната цел е да ви подготвят за евентуалното възможно. И да ликвидират изненадите в добре уредения ни живот.
А сега за най-важните събития утре — в подробности.
Утре премиерът ще направи внезапно посещение в Бургас с цел неочаквана проверка на нормалния делник. На телефона е нашият кореспондент.
— Всичко върви нормално в нашия град. Градската управа започна да залива улиците с асфалт. Издига се зданието на новото летище. Ако го нямаше — премиерът щеше да кацне във Варна. За която избягната грешка варненци благодарят на бургазлии.
Интересно — как ще се развият събитията, когато утре, по време на посещението, асфалтът неочаквано се нагъне, а сградата на летището изкриви?
— Благодарим, колега… Утре и в столицата ще има интересни събития. Тържествено ще бъде закрит строежа на детска градина „Протуберанс“ във връзка с липсата на пари.
Нови врачански археолози ще разкрият възможностите на столицата.
Сутринта десет хиляди души ще стигнат до извода, че лекарствата срещу махмурлук са фалшиви.
По обяд ще има дръзко ограбване на банка. Полицията ще издирва хората, чиито лица са на показваните ви фотороботи.
Ако се познаете — облечете незабележими дрехи и в 10:45 часа трябва да сте до банката в паркиран зелен автомобил.
Ще имате 40 минути време, няма нужда да сте припрени, не се карайте на касиера — бавен е, защото е пред пенсия и с артрит.
Бизнес новини. Колегата ми ще ви обясни защо утре еврото ще падне до 50 стотинки и как да постъпят държащите капиталите си в евро… Пешо, Пешо, къде отиваш?
Спорт. Мачът между „Славия“ и „Ботев“ Враца ще завърши 1:1. „Славия“ ще открие в 25-ата минута от пресилена дузпа, а „Ботев“ — в продължението след съмнително положение — ще изравни. Но, за да запазим интригата — гледайте мача в директното ни предаване.
Времето. За времето утре ви информирахме вчера, затова сега ще ви кажем за времето онзиден. А за вдругиден — времето е мъгла.
Приятна вечер!
— Добър вечер, драги зрители! Да, аз съм — сам Той… Започваме нашият редовен сеанс на политическа магия… Оставете всички занимания, запушете шишето с ракията, преместете сланинката в ъгъла…
И — внимание…
Днес ще поговорим за усещанията… Тези вредни напълзявания в съзнанието, пречещи да изградим нашата мечтана маф… демократична държава… Говорят ви някои, показват ви компромати, пускат ви записи… И ви заблуждават…
Не се оставяйте на усещанията и мислите! Слушайте ме! Слушайте и моите пророци! Слушайте и може да разберете какво ви казват свети Флориан Вършецки, свети Тома Биковерни, свети Томислав Многоводни, света Патка Попекинска и останалите от нашата ОПГ… Тоест — нашата Обединена политическа група…
Затворете очи… Спрете мислите… Концентрирайте се в Мен…
30, 29, 28…
Всичко е спокойно, стабилно, сигурно…
27, 26, 25…
Началниците са доволни, реномето ни расте, инвеститори са ни налазили, в куфари изнасяме производството си…
24, 23, 22…
Най-добрата демокрация, най-хуманната демокрация, най-висшата демокрация…
21, 20, 19…
Гости идват отвред, с нас се снимат всички, нас ни канят къде ли не…
18, 17, 16…
Западните Балкани, Северна Македония, Турция…
15, 14, 13…
НАТО, НАТО, НАТО…
12, 11, 10…
Ф–16, Ф–16, Ф–16…
9, 8, 7…
Политически решения, стабилизация, концентрация…
6, 5, 4…
Дух, фантазия, фентъзи… Материята е вредна за вас — оставете ние да ви спасим…
3, 2, 1…
Светът е лъжовен, очите подвеждат, усещанията мамят…
0, 0, 0…
Свиквайте… Свиквайте… Свиквайте…
Широко затворени очи, дълбоко запушени уши, гладко съзнание, мръсно подсъзнание…
Спете… Спете… Спете…
…
По дяволите! Какви петли там кукуригат? Цациии…
Видимо всичко беше добре, наред и по неписаните правила на малкия свят на острова. Слънцето топло грееше — но не припичаше, леки облачета украсяваха небето и създаваха удобни сенчици тук и там, птици се носеха ту в остър полет към земята, ту се стрелкаха към висините, пеперуди и колибрита разхвърляха цветовете си между храстите, слоновете и лъвовете се протягаха под палмите, внимателно оглеждайки се и предупредително поигравайки с мускули, антилопите пасяха кротичко — като свити пружини, крокодилите се излягаха на плажа до реката и доволно похъркваха, почесвани по коремчетата от играещите си красавици…
Но, макар от столетия на острова не беше загивало живо същество, природата не разрешаваше на живия свят да се отпусне и хилядолетия създаваните инстинкти да закърнеят… Всеобща толерантност и взаиморазбирателство…
Красиво… Спокойно… Приятно…
И скучничко, призна си Нгобонго. Наистина скучно… Тишината захлупваше всичко като херметичен капак. Нямаше емоции, нямаше стрес, нямаше риск, адреналинът отдавна беше се превърнал в нещо като каша и трудно, рядко, изненадващо се полюшваше — без да смее да помръдне, камо ли да удари като вълна…
Дори стиховете му течаха бавно, оразмерено, нежно и прекрасно — като приспивна песен…
Не му се ставаше от мекото ложе под баобаба, макар да беше вече време за вечеря. Очакваше насладата от вкусната храна — вулкан от усещания, постигнати посредством вълшебството и майсторството на химиците в кухнята. И, въпреки това, не му се помръдваше. Знаеше какво ще се случи и тази вечер. Приятна вечеря, леки танци, декламация на написаните днес стихове, внимателна разходка между стативите с нарисуваните през деня картини и задълбочен разговор с художниците, накрая тиха нощ под звуците на създадените от композиторите песни, симфонии, концерти, сюити…
Полезно, красиво, необходимо, задълбочено…
Същото — както вчера. И както онзи ден. И както предния ден. И както всеки ден преди — от столетия насам…
Островът на изкуството, на културата, на морала, на човека и нуждите му… Островът на избраните. От кого — не знаеха, не знаеха и тези, които внезапно се появяваха и заживяваха сред красотата и културата. Просто се появяваха — неизвестно кои, неизвестно отде, неизвестно защо. Талантите се развихряха тук — пред статива, над белия лист, до пианото.
И с пристигането си усвояваха неписаните правила, приемаха законите на острова. Толерантност, уважение, грижа за ближния, поставяне на чуждите интереси над своите…
Видя идващия отдалеч. И, разбира се, позна го веднага. Не беше трудно — на острова живееха само стотина човека. А Пиер беше и съсед — само на две мили от баобаба се издигаше тръстиковата му кула. Тънка, лека, с подвижни стени, даваща усещането, че си на върха на метронома. И едновременно с това позволяваща да си сигурен и безстрашен, поразлюлявайки заспиващия адреналин. В допустими дози…
— Здравей…
Нгобонго вдигна глава. Усмихна се и белите му зъби увеличиха светлината поне два пъти…
— Пиер… Видях те…
— Зная…
— Накъде така?
Време имаха много, нямаше защо да търсят конкретика, можеше да си позволят красиво усукан като многоцветната боа Кроооал разговор… Последваха леки реплики, приятни закачки, тънко приплъзване по другарския смях, накрая сериозния проблем…
Пиер умело свърза очакваната поредна лятна звездна нощ с бушуващите усещания:
— Химна…
— Да?
— Днес е двадесет и втория ден на месеца… А ние с нея преди две години на този ден… Разбираш…
Нгобонго знаеше, разбираше, очакваше… От две години Пиер имаше страхотна любовна нощ всеки двадесет и втори ден с Химна, жената на Нгобонго. Страст, очарование, извисяване към небесата…
Но, разбира се, като възпитан и хуманен човек, всяка вечер преди деня идваше и искаше разрешение от съпруга й. Не беше изненада, но правилата изискваха спазване. Ей го — Михаил от сто години поне искаше разрешение от Исауана, за да прекара любовна нощ с нейната Каролина, Вероника се радваше на щастието на мъжа си с музикантката Айша, а Джулайхира и Кремона с поклон молеха Ивана да разреши на Кирил месечната доза нощен плам с тях…
Свобода и правила… Можеш всичко да имаш, но трябва да поискаш нечие съгласие. И, между другото — откази рядко имаше. Не влизаше в неписаните правила да отказваш. В края на краищата, учтивостта изисква да даваш. А после да получаваш. Дори неща, които не си пожелал. Или за които изобщо не си се сещал…
Така че Нгобонго изобщо не разтяга повече времето. Кимна. За Пиер това беше достатъчно. И той се понесе към забелязващата се в далечината Химна, пътем късайки от прекрасните полски цветя, сплитайки ги в огромен букет…
А до Нгобонго падна нещо…
Е, не падна тежко. Просто се появи сред ливадата. Тъмнокожо — но не с матовия блясък на Нгобонго, нито с лекото кадифе на Химна. Черно — този цвят определяше всичко. Черно — и космато. Богато космато. Стигащо до брадичката му вълнено покритие, надолу с тесни рамене, леко шкембе, аеродинамични крака — във формата на флаг за вятъра, разперени пръсти на ходилата, разкривени ръце, постоянно почесващи дългия крив нос…
— Дай да ям… — рече съществото…
— Ъ? — успя само да каже Нгобонго, пренебрегвайки всички писани и неписани правила на свободните взаимоотношения…
Онова най-после го погледна. За миг. Преценяващо и много, много критично…
— Здрасти… Дай да ям… — А после изглежда се досети и добави. — Казвам се Джони…
На острова живееха различни хора, животни и растения. И всичко — всички! — имаха еднакви права. Едно от които — свобода на личността. Всичко и всеки имаше право да бъде каквото си ще. А островитянинът, който и да е той, нямаше право не да пита, а да помисли дори, че някой някому дължи обяснения кой какъв е, защо е тук или там, какво именно прави… Та сега внезапно появилият се нов човек да бъде разпитван, че и да дава обяснения комуто и да било…
Ето защо Нгобонго се извъртя, взе от хранителния шкаф двете кастрончета — с неговата и на Химна вечери. Пред черното сложи своето кастронче, отвори го, изчака онова да поеме шумно с ноздри вкусната миризма, положи върху малката масичка удобните изящни прибори…
Черното ги награби, вдигна кастрончето и набързо излока съдържанието му. После погледна Нгобонго:
— А Джони още е гладен. — И, без да изчака отговор, грабна второто кастронче, отметна капака му, засърба шумно и гръмко…
Нгобонго просто не реагира. Нито имаше време, нито знаеше как. Пък и на острова царуваше пълното взаиморазбирателство — някой има нужда от нещо, друг прави лека отстъпка заради общото благо, изразяващо се най-често в полза на първия…
Още повече че храна винаги имаше. Появяваше се в хранителния шкаф, затворена в красиви кастрончета, всяко съдържащо предостатъчно за едно ядене. Но понякога, ако островитянинът искаше още — трябваше само да натисне малкия зелен бутон и в шкафа се появяваше допълнително едно кастронче.
Джони метна настрани и второто кастронче, дори не погледна къде в тревата изчезна то, облиза се, обърса джуки с естествения ръкав над китката си…
— Джони иска да спи…
— Ами… — Нгобонго се завъртя и понечи да му предложи хамака под баобаба. Обаче, хамакът се оказа зает вече — черното за миг беше се метнало върху му и дори успя да затвори очи. Че и захърка, принуждавайки лъвовете, слоновете и антилопите да се отдалечат от странната звучна заплаха…
— Така ли? — искрено беше заинтригуван Михаил, когото останалите считаха за нещо като лидер, като ментор по-скоро на малката колония. Айша и Джулайхира дори приплъзнаха малките си дупета по пясъка, приближавайки се до разговарящите. Което, естествено, не направи никому впечатление. На острова нямаше йерархия, субординация, някакви структури, както и закони. Просто Нгобонго мина покрай Белия плаж, зърна голите Михаил, Айша, Джулайхира, а откъм Източния хълм към тях се бяха запътили още няколко островитяни. Спря се и заразказва станалото. Което не учуди никого — така се появяваха всички новодошли. От нищото, голи, гладни, без някакви особени спомени. И обикновено много щастливи, че са намерили съобщници, че няма да са самотници, че има с кого да опрат рамо до рамо, да спазват еднакво нужни правила, да помагат, за да получават помощ…
— Джони… — каза Михаил. — Е, описваш го малко странно, но човекът е объркан от преминаването тук. И се опитва най-напред да усвои новото, а после ще стане един от нас…
Нгобонго скептично поклати глава, но Айша внимателно го изгледа:
— Кажи, кажи…
— Нещо ме гложди… Джони е от кратко време тук, а само иска и иска. Нищо не е дал, но…
— Добре, де — и аз бях така — намеси се слушащият от известно време разговора Пиер. — Гладен, жаден, искащ само да спя, пък да става каквото ще…
— И? — попита Джулайхира.
— Какво и?
— Питам — после какво стана?
— Е, два дена лапах и спах, сетне станах, разговарях с теб най-напред, после с Габриела, тя ме прие в гнездото си, Кирил се раздели с нея и си направи свое гнездо върху оная секвоя, при него се премести…
— Именно! — прекъсна го Джулайхира. — Знаем какво стана. Само исках ти да се сетиш колко време ти трябваше, за да разбираш в каква среда си и да започнеш усвояването на правилата на свободата. Време е нужно…
Михаил се замисли, после погледна Нгобонго.
— Къде е сега Джони?
— В хамака ми, под баобаба. Спи…
— Храна има ли?
— В хранителния шкаф трябва да се появи закуската. След час, най-много час и нещо…
— Добре. Иди тогава, ако искаш, покажи му как се появява храната, разходете се из острова, разговаряйте, виж с какво желае да се занимава, запознай го с…
Нгобонго разбираше всичко, очакваше, че ще го помолят — ако може и желае — да стане нещо като настойник на новака, но червейчето на съмнението го погризваше отвътре…
И тръгна към баобаба. С него поеха Кирил и Айша…
Само дето под баобаба беше пусто. Нито Джони, нито хамакът, нито хранителният шкаф. Макар странни следи да показваха доскорошното им присъствие тук — късове от хамака, парчета от някогашния красив шкаф, набедрената превръзка, мръсна, мазна и лепкава…
— Защо? — чак зяпна Кирил при вида на останките. — Та закуската вече щеше да е в съдините, превръзката можеше лесно да се изпере, а хамакът беше толкова удобен. Дори моята претенциозна Ивана харесваше нощните полюшквания върху него, заметната с мен…
— Станалото — станало — рече Нгобонго. — Не бива да упрекваме Джони. Има право на грешки и ето — сгрешил е. Нека сме толерантни, нека просто подминем случката…
— А шкаф и кастрончета?
— Знаеш, че цялата ни цивилизация се крепи на толерантността. И значи, този който ни осигурява, също е толерантен. Така че — да очакваме нов шкаф…
Разнесе се пукот, на няколко метра се появи и изчезна алена мълния… И на нейно място застина голям шкаф — същият като изчезналия. Кирил бавно се приближи, открехна вратичката и пред очите им се появиха три кастрончета — копия на изчезналите…
Тримата се спогледаха, после впиха очи към тичащата насреща им стройна женска фигура. Камеамеа, композиторката, бивша жена на Джералдо, а сега на Питър и Холмар…
Разчорлена, изпотена, с объркан вид — тя се носеше към тях, а нейде отзад се виждаше полюшкваща се черна фигура…
— Джони? — запита Нгобонго и закрещя. — Джони, чакай…
Камеамеа стигна до тях и рухна в тревата. Закри лице с ръце и започна нещо като речитатив, крясък и плач едновременно. Айша я прегърна, строполясала се до нея, Кирил опита да я повдигне, Нгобонго гледаше объркан към приближилата се фигурка…
— Джони… Какво става, Джони?
Черничкото нещо спря и обидено нацупи устни:
— Исках само малко секс, пък тя… Даже ме одра, на — виж… — И показа нещо като розова следа под черната вълна по ръката. — Одра ме… Никакво възпитание, никакво разбиране…
Айша вдигна глава:
— Ти си я искал насила??? Насила???
Джони се отпусна в тревата, после се изтегна по гръб, несмущаван от рунтавата си голота.
— Ами искаше ми се… Щом ми се иска — значи и на нея трябва да й се поиска. Какво толкова? Пет минути само да ми отдели… И аз съм човек, и аз имам нужди…
— Ама ти не разбираш ли… — Айша чак подскочи над свитата Камеамеа. — И тя има права, и тя има нужди…
— Ами ето — задоволи малко от моите и може и на нея да й е станало добре… Те, тия работи са свързани. Пък и какво толкова й трябва? Лежи си там, даже не правеше нищо…
Нгобонго едва успя да хване Кирил и с цялото усилие на мощната си фигура го задържа. Наоколо се струпваха изникналите от джунглата островитяни. Те разменяха новата информация, гледаха се стреснато, понякога хвърляха изненадано-изплашено погледи към Джони…
А той се преобърна по гръб, загледа се към далечния вулкан и каза бавно и спокойно:
— Тая жена не успя да свърши всичко. А ми се иска, още ми се иска… Ей, приятелче — обърна се той към Нгобонго, — знаеш ли, иска ми се да опитам не жена… Какво ще кажеш?
Настъпи мрачна тишина посред светлия ден. После Нгобонго наведе глава. Интересите на другия, толерантността, взаимопомощта…
И се наведе…
А островитяните побягнаха към джунглата. Отде да знаят какви интереси още има новодошлият…
Вечерта островът беше тих. И безлюден. Никой не излезе на голямата поляна за нощен концерт. И в колибите, къщурките, дървените кули беше мъглява тишина. Нямаше поетични четения, нямаше нежни разговори, нямаше романтични двойки и тройки, вперили погледи към звездното небе…
Дори фауната притихна, а флората се сгърчи като от слана попарена. Слоновете, лъвовете, антилопите, щраусите се бяха събрали в Сочната долина и тихичко придремваха, опрели гръб в гръб, крокодилите се свряха в корените на крайречните дървета, птиците предпочетоха да отлетят до съседния остров и изкарат ден или повече на спокойствие сред хищните куршуми…
На сутринта Михаил потропа по големия баобаб и изчака, докато Нгобонго внимателно надникна от клоните, огледа се и скочи долу.
— Ще имаме събрание — каза новодошлият. — Та ме пратиха да те извикам…
Нгобонго кимна — не му се говореше. И тръгнаха заедно. Доста условно заедно, защото Михаил крачеше бързешком, предпазливо оглеждайки се, докато Нгобонго правеше леки, залитащи, олюляващи се, поднасящи го крачки. Но другият не посмя да го запита нищо…
Мълчаха и вървяха, докато…
Докато Михаил спря и се втренчи надолу. Нгобонго пусна ръка от задника си, едва не се блъсна в спътника си и ужасен спря…
На пътеката лежеше нещо. Нещо като детайл от играчка. Нещо като преден десен крак на антилопа. Но — само крак…
Кървав, зловещ, грозен…
Побягнаха…
А после Нгобонго спря, отправи поглед към синьото небе, кимна си сам — като в диалог със себе си. И се хвърли в храстите…
Михаил разказа за видяното на събралите се хора. Настъпи тишина. И внезапно се разнесе зловещ крясък… Гръмко хъркане… Отново тишина…
Втурнаха се из острова. Но страшната картина ги чакаше в сами средата му. От клона на един кипарис висеше Джони. Изплезил език, опулил очи, приличащ на мръсен парцал за пода, окачен върху мазната набедрена превръзка, стегната около врата му…
На съседния клон беше увиснал Нгобонго. Красив и в смъртта си, отпуснат, притворил очи. От срам може би…
В тревата лежеше Айша. Закрила очи с треперещи ръце, цялата тресяща се. Донесоха вода, освестяваха я, успокояваха я. Накрая разказа…
Цяла нощ Джони се забавлявал с нея. По едно време я вързал за кипариса и отишъл някъде. Върнал се с парчета кърваво месо. Предложил и на нея — прясно, мъртво, сочно…
Тя припаднала…
А ето — на заранта се появил Нгобонго. Сграбчил черното човече и го обесил. Сетне метнал една лиана и за себе си.
— Кажи на всички — били последните му думи — аз съм виновен, аз се разплащам. Това е Злото — иска и свиква да получава. Трябваше да го спрем навреме, но… Моя е вината. Аз мислех, че толерантността е основата на взаимоотношенията ни. А се оказа, че има и такива от нас, които граници не знаят. Някои неща разбрах… Не искам и други да се учат по сложния и мръсен начин. Да, аз пръв отстъпих, аз ще платя…
И… Това е…
Островитяните заживяха пак спокойно, отмерено, красиво. От време на време се появява нов жител. Но те внимателно го оглеждат и подозрително следят. Защото един — само един! — дявол е достатъчен, за да превърне Рая в Ад…
Кристиян се страхуваше от смъртта. Единствено от нея. Защото светът беше пълен с опасности, всеки ден и всеки миг носеше риск, всеки срещнат — пеша или в кола, беше заплаха, никъде нямаше спокойствие. Дори в тихия парк липсваше сигурност — къде клон падне върху разхождащите се, къде ще ги обстрелят камъни изпод колелата на минаващи по алеите автомобили, къде заслушан в музиката си колоездач хем ще помете невинен минувач, хем ще скочи да го претрепе с помпата, задето си е позволил да върви по избрания от спортиста път.
А за улиците да не говорим — джебчии, лесно засягащи се от хваналите ги с ръце в чужди джобове нагли жертви, сексуални маниаци, кефещи се от уплахата на кой знае защо нехаресващи ги жени, пияндета, търсещи изява за внезапно появилите се в главите им илюзии за свръхсила…
Само че вселената има свои правила и спазва свои закони. Които прекрачват небрежно през човешките страхове и очаквания и се движат по своите спирали, водещи право към…
С две думи — Кристиян умря. Даже не разбра от какво. Просто умря. Ей така — отвори очи… Или поне си представи, че отваря очи… И се озова в непознат свят. Никакви привличащи светлини, никакви канали, водещи нагоре, никакви шахти, хвърлящи надолу. Просто отвори очи и се огледа изумено. Хем всичко беше познато — синьо небе, пухкави облачета, зелено поле, през него тече бавно и плавно широка кристална река, наблизо голяма гора, пред нея неголям град — по всичко изглеждащ модерен и приказен едновременно…
А наоколо кипи живот. Ако може да се нарече така това… Състояние. След смъртта… Каквото и да е…
По пътя минават някакви хора — едни към града, други откъм града. Някои пеша, други с каруци, талиги, двуколки. В които са впрегнати коне, волове, магарета. Живинки има навред — не само стада крави и овце, но и антилопи, зебри, слонове, жирафи и какви ли още не питомни и диви представители на фауната. Та дори във високата трева до гората се мяркат излегнали се лъвове и тигри. Невъзможно на Земята съжителство, обаче явно нормално в Този свят…
Кристиян е схватлив човек — ненапразно последните двадесет години изкара като началник на служба при шест сменили се правителства. Умее да се ориентира, предпазлив е, достатъчно активен и необходимо пасивен. Така че се оглежда, бързо осмисля ситуацията, светкавично взема решение. А то може да е само едно — така и така е вече Тук (където и каквото и да е това Тук!), поне да продължи.
И тръгва към града…
А там всичко е като в познатия му свят. Макар и доста различно в някои отношения. Което не може да осъзнае веднага. После се усеща — твърде много гласове. Не, не шум, не викове, не крясъци. Просто е като застанал под водопад от гласове. Не възприема всички, но чува и дори понякога разбира.
Само че това му е последна грижа. Друго е важно — кой е той? Какво трябва да прави? Къде ще живее? Каква е позицията му в новата йерархия? И — ако може — как да се издигне в нея?
Затова се постарава да се абстрахира от нелепите гласове. Не му е трудно — след толкова десетилетия зад бюрото дори мислещ човек се научава да кима със съпричастен вид, усилено бетонирайки ушите и съзнанието си. При това с течение на времето нямаше нужда от бетон — съзнанието постепенно се превръщаше в рудимент и изчезваше. Така че Кристиян отръсква дрехите си, изненадва се, че не открива не само пари, ами и кредитни карти в тях, пък решава да влезе в близката гостилница.
— Заповядайте, заповядайте — посреща го келнерът. Кристиян тъкмо иска да попита какъв е редът тук и… Откровено зяпва, но професионалният опит надделява и той почти безразлично запитва:
— Извинете, но вие не сте ли…
Онзи се усмихва.
— Ей, що години, а все още ме познават хората…
И как да не го познават? Дори в учебниците имаше негова снимка — бивш премиер, бивш бандит, известен корумпиран тип, слугувал кому ли не и прославил се като „Слугата на всички господари“…
— Аз съм, аз съм… И съм… — Повежда го към малката маса в ъгъла. Изтегля стола, побутва Кристиян към него, отива до кухнята и донася чиния с някаква гозба и чаша вино:
— Сядай! Аз черпя…
— Но…
— Виждам — току-що си пристигнал. Да ти кажа. Това е Онзи свят. А може и другояче да го наричат. Никой нищо не обяснява. Тук ще си… Абе, не знам, аз съм от пет години. Но по тоя календар. А може от петдесет да съм. Или от два месеца. Времето тече по свои правила, часовници и календари има, но всеки спазва свой ред…
— Обаче…
— Да, да — защо съм тук… Ами защото тук всеки става това, което е всъщност. Мен ме наричаха „Слуга на всички господари“ и ето — станах келнер. Не сервитьор, а келнер. И слугувам, наистина слугувам, всекиму, който пожелае това…
В гостилницата влизат двама старци. Те се оглеждат и единият извиква:
— Ей, слугата…
Бившият премиер въздъхва:
— Това е… Пак ще има близане на обувки, пак ще ме подритват…
Кристиян надига чинията и, без прибори, набързо изгълтва съдържанието й. Залива го с виното и побързва да излезе.
Само дето на входа го спират двамина.
— Кристиян?
Той само кимва. Те изглеждат нормално, но нещо му говори, че не са обикновени смъртни.
— И кога смяташ да приемеш образа си?
— Кое?
— Тук всеки е това, което е всъщност. Стадата овце и говеда, слонове и зебри — в тях са вселени хора, носещи дух на овца, говедо, слон… Каруците, масите, дърветата…
— О… А аз съм човек, нормален човек…
Единият поклаща глава:
— Ти беше чиновник. Вършеше работата си без да трепнеш, без да се вживяваш в нея. Дори, когато трябваше да „оправиш“, както ти нареди министърът, бюджета на онзи детски дом, не трепна и оряза всичко, което даваше възможност за нещо хубаво, за нещо хуманно…
— Но сега…
Другият кимва:
— Започваш да усещаш… Е, сега ще имаш възможност да изживееш някое вълнение…
После двамата се навеждат над струпаната пред входа връзка лук. Махват на бившия премиер, който яростно търка почернелия си език:
— Внеси лука при готвача. И го предупреди, че предизвиква сълзи. Като го сготви тая вечер — утре ще се появи нов лук. Докога — друг ще решава…
След което излитат право нагоре. Този ден трябва да заведат при стопанина му едно новопристигнало магаре, да изсипят в езерото при щуките кофа партийни рибки, а после да създадат емоции на щуките-убийци посредством прясно доставения крокодил, да закарат в кланицата две големи прасета, да обработят бившия шеф на пътното строителство и метнат на пътя нова дупка, в която каруците с трясък да забиват колела, накрая да пуснат в небето пълен с хелий огромен политически балон…
На колко много хора им се иска да са като птиците… Да летят, да се издигат в небесата, да се стремят към висотите на безкрайната шир, да гледат от високо на дребната, все по-свиваща се Земя, да подминават гордо с погледа си страхливците, пълзящи в калта…
Красота… Устрем… Безспирен полет…
Друг свят, други усещания, други мисли, друг поглед към реалността…
Като птиците…
Само биолозите и гледачите на пернатите в зоопарка са малко скептични. Те добре знаят, че птиците също свикват с клетката, също предпочитат осигурената храна, също искат спокойствие и мир, също не копнеят за приключения, авантюри, конфликти…
А, когато са в полет над суровата скучна Земя, два стремежа имат — оцеляване и храна. Не ги интересуват прекрасни гледки, чудесни пейзажи, великолепни картини. А прехвърчащите готови храни — насекоми, дребни пернати, някой небрежно пълзящ си гущер…
И, разбира се — летят, стрелкайки се красиво нагоре и надолу, с удоволствие разтоварващи се от преработената храна. Още повече че от горе надолу е по-удобно и безопасно да се изцвъкаш. Особено, ако улучиш нечия глава…
Абе, има си предимства летенето…
Най-после… Покой… След земното напрежение, след трудностите и несгодите, след труда и борбите, след несбъднатите мечти и трупащите се гадости, след… След всичко това — покой…
Раят е… Как да ви го опиша? Просто човешките сетива не стигат за това. Дори усещанията са слаби. Раят е Рай…
Спокойствие, тишина, никакви проблеми. Какво ти проблеми — дори желания няма. И за какво са ти те — каквото просто ти хрумне, веднага се сбъдва. Получаваш го — понякога дори преди да се сетиш за него…
Слънцето грее — нито горещо, нито презрително-хладно. Въздухът е толкова прозрачен, че виждаш през него и него. Леки облачета тихо валсуват по небето. Понякога компания им правят птичките божии, що не знаят грижи и труд. Няма гадни насекоми, няма режещ вятър, няма изгаряща жега, няма… Каквото не ти трябва — няма го…
Обществото — ангели. И ти си такъв — мирен, спокоен, отпуснат. Без напрежението на ежедневието, без проблемите — битови или световни. Хлябът наш насущний е… Нали ви казах — не може да се опише всичко, сетива и език не стигат. Хляб! С вкуса на всичко, което си помислиш. Или ти хрумне. А и за него се сещаш понякога — ей така, между другото. Защото душата хляб не ще — иска друга храна. И я имаш — в Рая тъмни цветове няма, черното е блестящо бяло…
Мир, покой, тишина…
О! Какво е това? Бръмчене? Наистина — бръмкане. Комар? Отде се е взел? Тук? Явно Дяволът си прави шегички. Да, няма да е дълго. И ще бъде наказан за тази си глупост. А комарът…
Добре, че се появи… Стой! Стой! Ще те хвана… Ще те улуча… С дясната ръка… Ха така… Още веднъж… Мога! Мога да го смачкам…
Но — след малко… Да го погоня… Да си поиграя… Защото тая скука… Ох, тая скука… Писна ми от мир и покой…
Беше му скучно, затова понякога се въртеше в креслото. Но веднага се стягаше и си налагаше да е сериозен и заинтересуван. Вперил поглед в майка си, той слушаше отдавна познатия й разказ. Да, знаеше го наизуст, помнеше и самата постановка — ето, тук ще вдигне ръка за клетва, сега ще погледне към покрива, имайки предвид небето над него, после ще пророни сълза за небрежната си и безогледна младост… Но се налагаше отново да издържи представлението. Все пак, днес ставаше на 18 години и след разиграното поредно театро, тя най-после ще му връчи скъпия подарък, оставен от неизвестния му баща…
— Зная, грешна бях… Но, разбери — младо момиче, бушуващи хормони, много момчета… И аз бях добро момиче. Не умеех да огорчавам с откази, не исках да им причинявам депресии… Тогава се появи ТОЙ… Направо казано — клошар. Около тридесет, мършав, но мускулест… — устните й премляскаха в спомена — Мърляв… Много мърляв… Заведох го у дома, накарах го да се изкъпе, даже сама се погрижих за сапунисването… А той беше… О, какъв беше… Изпоти ме отвред… — Изведнъж се сети, че говори със сина си, а всяка майка трябва поне теоретично да е ангел за детето си. — И после… После той изчезна… Отлетя към планетата си. Тук, на Земята, беше само на оглед, редовен оглед на колониите, както ми каза… Остави само това…
Жената извади от шкафа картонена кутия, отвори я, разви опакования в найлон предмет. Камък… Прост, сив, груб, ръбест камък…
— Каза, че е за сина ни. За теб… В него е Силата. Този камък ще ти я пази, а после тя ще премине в теб…
Въздъхна, изтри отново една сълза. Другото око разсеяно гледаше настрани…
— Кой знае къде е… Не можеше да ми каже от коя планета е. Тайна! Космическа тайна… Кой знае — може би сега ни гледа отнейде… Те имат такива уреди, такива сили, че… Вземи го, сине! Бъди щастлив!
Излезе от стаята забързано. А младежът впери разочарован поглед в камъка… Пък може да… Взе го. Огледа го отвред. Стисна го. Допря го до челото. Вдигна го към небето… Към покрива…
Нищо…
Остави камъка на масата. Да стои там. Не му пречи… Поне майка му да мисли, че е повярвал във вълшебната й приказка. Останалото… Ще види… Сам…
* * *
А на далечната планета, в огромния кристален дворец, пред големия екран мъжът кимна доволно.
— Добре, добре… Първото изпитание… И се готви за Силата, сине…
— Госпожо, ама от маса години хората ползват компютър…
— Алооо, аз чакам от час вече…
— Вие подигравате ли се с тая папка?
— Мале, ама се пипка…
— Ей, на вас тук, ако ви броят загубените часове за работно време, за мен е пропиляно…
Опашката отново се разбушува. За трети път през последните десет минути. Не бяха мнозина — нейде дванайсет-тринайсет човека. И първият беше чакал само два часа…
А бяха недоволни, защото чиновничката бавно, строго, последователно и леко пренебрежително отново стана от въртящия се стол, отиде до класьора с папките и извади поредната. Както направи с предния чакащ. Наистина, пред нея имаше компютър, но екранът му даже не светеше. За разлика от тоя пред младата чиновничка на вътрешния ред бюра. Която девойка беше много ангажирана — добре се виждаше, че е влязла в сайт за самотни сърца и усилено изучава саморекламите на яки жребци. Поне по снимките…
— Госпожо, една справка само ми трябва… Има я на сайта ви — но ми я искат на хартиен носител — каза почти яростно първият.
— Да, добре, господине — чиновничката беше ледено учтива. Нямаше как да се отпусне и наругае тоя дембел, дето е дошъл да й разваля деня с някакви искания. Че я кара и да работи. — Зная къде е. Но се налага да ползвам нашия формуляр…
— Защо, бе джанъм? — мина оня на истерично-фалцетен диалект.
— Нареждане. — И тя вдигна пръст. — От началника…
— Какво нареждане?
— Господине, аз съм само изпълнител. Ако желаете, оставете опашката, идете се запишете за прием и той ще ви обясни…
— Прием? Сега?
— Е, не сега. — Тя говореше, а пръстите й сръчно прехвърляха документацията в папката. — Сега началникът е на конференция за доброто обслужване на клиентите. Заедно с някои други шефове. Ще свършат в четвъртък, после ден за тийм билдинг, после…
— Айде, ма паткоооо — изрева нервен младеж отзад. — Айде, ма, о!
Чиновничката възмутено погледна, но запази добрия тон:
— Уважаеми господине, имайте малко търпение… Ето — този клиент, после още… Да, още трима и… А, извинете, може и да не стигнем до вас. Наближава краят на работното време…
Опашката се развълнува, посипаха се нецензурни изказвания и определения, един-двама даже размахаха заканително юмруци…
В сутерена новоназначеният началник на енергийния отдел погледна още веднъж издигащата се стрелка на екрана и доволно каза:
— Чудесно! Планът за днес е преизпълнен, а има още почти час…
И потри ръце. Бог да благослови изобретателя, открил как да превръща гнева, истерията, психиатричните изблици, нервните цунамита в енергия. Която апаратурата акумулираше в огромните батерии и после осветяваха целия град в продължение на поне 24 часа…
Но, разбира се, трябва да отчете и трудната работа на чиновниците. Не е лесно да докараш до ярост кротките, дресирани да слушат и изпълняват, свикналите на подчинение и глуха кротост граждани. Обаче, успяваха. И вече планираха да изнасят енергия. Пък следващата седмица, когато започнат приеманията на данъчните декларации… Идваха бели нощи…
Събранието на съкооператорите вървеше бавно и мудно. Тъкмо се скараха кой влиза и излиза по пет пъти на ден от входа, та хем лампите светват, хем асансьорът харчи ток, таман баба Йордана се приготви да изплющи злобна забележка по повод кучето на Петрови, че даже лаело, и Стоянов ритна нещо пред стълбището. Беше кутия от цигари, метната от някого на влизане или излизане.
— И кой мърси така? — рече той.
— Мърлява работа — съгласи се Драганова.
— Ама не може така! — възмути се баба Йордана, временно прибрала упреците към кучето за сетнешна атака.
— Виждате ли тая торба? — Иванов посочи шаренията, пълна с неизхвърлен в кофата боклук.
— И колко найлонови торбички по дървото — съгласи се Първанова.
— А, само там да са — опонира Петров.
— Абе, тия не гледат ли телевизия? Десет хиляди години тая отрова не се разлага — мина на нау̀чна вълна Миланов.
— Колко животинки може да се задавят с нея — потвърди Танов.
— И е грозно, и е вредно, и е незаконно — изписка Банова.
— Кой ли прави тоя боклук? — запита се Цанова…
И се огледаха. Кооперацията беше сравнително нова, сред бивша зелена ливада, откъсната от махленския шум с жив плет от храсти и улица, всичко се виждаше, но… Кой ли беше се промъкнал и усилено вредеше на здравословния им начин на живот?
Наистина — кой?
На сиромах Пешо му се отели волът. Е, и той отначало не повярва — по широко ухилената муцуна на добичето помисли, че пак росният му брат е опушвал обора с трева, но сетне… Сетне зърна врящото под корема на вола глава теле, търсещо да бозае, видя и намусените този път физиономии на останалите животинки и разбра — станало е чудо. Така възкликна и булка Ирина, дошла да види защо се бави толкова неин Пешо (тя и за лични дела му отпускаше пет минути, пък клозетът беше в двора, а януарските студове… Но това е друга тема!). Изненада се цялото Коларско. Все бяха ходили на школо при стария даскал Гьорги, та знаеха що се крие зад поговорката. Ха сега де! Пръв кметът се окопити и каза, че това е знак свише — ще ни вземат в Европата. То на това сме и разчитали — да ни се отели волът. Че да надойдат ония ми ти западняци, да заинвестират, да започнат да канят нашенци я за директори, я за вицепрезиденти на фирми. Изобщо, рече кметът, правилната политика на властта дава резултат и да не се маят, ами да застягат къщите, че утре като нахлуят англичаните и поискат дом да купят… Тук го прекъсна Мара, дето е все опозиция, и опонира, че тая работа с някакъв обърнал резбата вол не става. Иначе областният град, дето замина да живее далеч от селската простотия Мъро Педито, досега да е станал нещо като Монакото.
Пък то там, в областния град, въпреки напъващите се да раждат хора с мъжки имена, ни инвестиции, ни западняци, ни европейско нещо има. Освен жълтите плочки, дето замръзват всяка зима, та хората си трошат кокалите. Ама дядо Марто прекъсна Джорджа, щото, както викна нервно, баш обратното е важно сега. Иначе, рече той, вече по-спокойно, каква поличба ще е? А сега вече се вижда — знак е това, знак, че най-после пенсиите по-човешки ще направят. И няма да дели цигарата на две, та и от печката в кафене-кръчмата-бистрото на Чефо да пали. Ами като едно време и филтър ще пафка, и запалка ще купи. Пък баба Катя го пустоса и се развика, че такъв си бил от млади години, не гледал същността, ами и тогава настрани ровел… За което бай Нико ехидно подметна, че това настрани била все пазвата на баба Катка. И, за да не стане пак селски скандал, поп Калоян ги прикани в църквата — свещ да запалят, щото не се сещали, че са християни, ами чакали някой друг да им запали. И то колкото се може по-късно.
А кака Дена Бялата (дето й се чува гласчето кога напътства бай Тихи да заобикаля оня край, че пак ще завърти очи къде старата изгора Пухка), та кака Дена извряска, че телето го няма. И като се заоглеждаха — какво да видят? То минало през дупката в плета, пробита от кучето на леля Елена Черната (ама някои казваха, че мъжът й Иван го пробил, та да минава от там, а сетне през дола — и в къщата на Анка Бързореката), та минало отвъд и навряло глава под корема на кметската крава. Пък кметицата Рада плесна с ръце и се завайка кога успяла тая пущина тихо да се отели, че и телето станало само, та и у комшиите отишло да ги резили и събира народа…
Ей това е цялата история, дето доказва, че и волът наш сиромашки няма да се отели — каквото и да приказват и чакат политиците родни, мили.
А защо се е хилел волът? Ааа, това вече не за пред хората. Ами и ти да си, братче, в тая ситуация с това глупаво теле — и ти доволно ще се хилиш като търси то вимето и дърпа всичко наред…
Което означава, че само вол у нас може да е доволен.
Но и това е друга тема.
Реши, че ще остане край потока още ден-два. Пък може и повече. Мястото беше удобно — отдалечено от водопоя и пътеките на животните, донякъде открито, с удобно разположени дървета тук-там. Тоест — няма да го изненадат хищници, а в случай на появата им (те непременно щяха да дойдат, ново същество в региона винаги привлича вниманието) лесно можеше да се скрие или направо спаси върху дебелите клони. Освен това в малката могила зееше дупка — не чак пещера, но лесна за оборудване на жилище. Няколко метра дълбока, успя да изрови и страничен тунел — почвата беше достатъчно мека за копаене и здрава да удържи нещо като покрив. Нямаше опасност от срутване, а вътре нареди клони и треви, закри входа с голяма драка, която отсече в близкото долче, дори струпа няколко камъка в ъгъла и сътвори поредното огнище по пътя си…
Обаче му трябваха няколко дни тук. Сутринта уби елен наблизо. Жал му беше за красивото животно, не му се искаше да лее чужда кръв, не беше в настроение да се храни с наистина вкусните пресни мръвки, но… Трябваха му някои неща. Най-напред — обуща. И нови гащи, както и наметка. Старата беше издържала две зими, вече се прокъсваше. А обувките не бяха трайни — дългите походи през каменните полета в полите на планината бяха прокъсали вече трети чифт това лято. Багажът му беше удобно стегнат, вътре имаше още парче кожа и няколко ремъка.
И, все пак — с жалост и милосърдие тук не се оцеляваше. Така че заранта издебна елена, прободе го, мръщейки и кривейки лице, го изкорми, опъна червата и ги изчисти, одра внимателно кожата, отряза двата бута и ги окачи високо на дървото, а черния дроб, сърцето и още някои вътрешности веднага метна върху нажежения камък в огнището…
Сега го чакаше два дни труд над кожата, а преди това трябваше да отбере хубава пепел и да потърси малко луга край блатото. Изобщо — ще, не ще, трябваше да бивакува тук…
Над пещерката имаше малка издатина. Почти вкаменена глина, останала от отдавнашен порой. Място — колкото да се изтегне и отдъхва, вперил поглед към небето. Беше безопасно — дори най-пъргавата пантера трябваше да заобиколи могилката, да се спусне по почти отвесните склонове, да преодолее няколкото бодливи храста. Което не можеше да стори безшумно. И без да рискува да се стовари тежко от високото…
Така че се отпусна и, все пак — беше наострил сетивата си…
А нощта настъпваше бавно и красиво…
Всъщност и денят, и нощта, както и пладнето, бяха красиви навред по тази Земя. Нямаше кой да ги съсипе. Един-единствен човек. Той. При това не спиращ на постоянно място. Което на друга Земя хората биха осрали бързо. Макар и осирането да си е елемент от движението на веществата в природата. И не я унищожава. Но пък с хората се движеше прогресът. Цивилизацията. Техниката, придружена с технологиите. Модерното време — с комуникациите, удобствата, промяната на света по свой вкус и в своя услуга…
Нямаше друг човек тук…
Е, не беше винаги сам. Но жена му, дъщерите, зетьовете, внуците… Не му се мислеше за тях, не искаше спомени…
Предпочете да се плъзне по почти отвесния склон и да се мушне в пещерката. Камъните бяха още топли — необходимост дори в подобна лятна вечер. Легна върху разстлания си багаж, метна откъм гърба кожата-наметало и се помъчи да заспи…
* * *
Сутрешният ритуал спази до най-малката подробност. Нямаше как — ако искаш да не станеш нечия закуска, трябва да си много, много внимателен.
Огледа полянката през клоните на драката, после взе копието и, държейки го насочено, леко измести бодливата преграда. Нямаше начин хищник да се закрепи над входа и, все пак, метна навън наметалото, а миг след него излетя и зае бойна поза, опрял гръб в склона.
Нищо…
Наблизо подскочиха и побягнаха две антилопи, третата застина във въздуха, после се извърна и любопитно го погледна. Което показваше коя ще е следващата жертва от малкото стадо. Е, нему не беше нужна — имаше месо от елена поне за няколко дни напред. Защо да убива? Обаче, големите пантери до реката не се засищаха с няколко парчета месо. И вече със сигурност дебнеха до водопоя. А първите хапки идваха обикновено от подобни безгрижни и любопитни животинки…
Само че това дори не го помисли. В този свят време за мислене нямаше. Трябва да се действа, а мисленето — по-късно… Ако има кога и как… И настроение… Можеше и да поразсъждава върху важните проблеми на живота тук. Оцеляването. Храненето. И как да не попадне в нечия гладна паст…
Тогава Го видя. Най-напред малка точка в далечината, после увеличаващата се фигура. Днес беше в бяла дреха от някаква материя, със златен колан, а от самото тяло излъчваха потоци светлина, та лицето не се виждаше ясно.
Но беше Той. Друг — освен Него, на тази Земя нямаше…
Разбра — пак нещо ще разговарят. Нито можеше да избяга, нито да откаже, камо ли да изгони идващия. Та всичко тук беше Негово — полята, планината, гората, реката, животните.
Които също познаваха идващия и се свиваха към земята — някои приклекнали на предните крака, други почти легнали върху тревата, птиците накацали и свели глави… Дори дърветата притихнаха…
Дошлият спря до големия дъб насреща му. Отнейде се появи търкаляща се скала. Тя тежко се превърташе, не оставяйки следи върху тревата, и накрая застина под големия клон на дървото. А клонът леко, почти незабележимо се изви и направи сянка. Новодошлият седна върху камъка.
Човекът го погледна — почти в очите, сиянието пречеше да концентрира погледа си. Сетне се разположи на две крачки насреща му, подвил крака, подпрян на копието, готов във всеки момент да скочи и действа според обстановката…
— Напразно — каза Той. — Никой няма да те нападне. Няма да посмее дори да изрази подобно желание. Изобщо — в пълна безопасност си, щом си с Мен…
Човекът кимна. Така си беше. Знаеше го от предишните срещи. Агресивни помисли срещу Създателя, Господаря, Всемогъщия нямаше дори в безмозъчните лешояди и кръвожадни харпии.
И все пак…
— Дааа… — промълви Той, а гласът му отекна като гръм, въпреки че нямаше никакви условия за страшното ехо.
Човекът отпусна леко копието. Нямаше смисъл. Ако Той речеше да го убие — нищо нямаше да помогне. Просто нямаше да усети дори. Освен, ако Господарят не е решил да проведе някоя своя игричка. Този път кървава и жестока…
— Наблюдавам те отдавна. Тръгнал си някъде, а дори в мислите си не определяш посоката и времето. Това е странно…
— Ти ме наблюдаваш? — учуди се човекът. — При толкова светове, при толкова свои подопечни, ти имаш време да ме наблюдаваш?
Той се разсмя.
— Аз съм Всемогъщият. Защо да не притежавам милиони очи, защо да не слушам с милиони уши, защо да не виждам едновременно всички вас — моите хора?
— Така е — кимна човекът. — И, все пак… Отчасти съм поласкан от вниманието Ти. Отчасти съм изненадан. Защо МЕН наблюдаваш?
Той присви очи — поне така изглеждаше през нетърпимото сияние, после се засмя.
— А кой ти е казал, че си избран? Помисли за миг — ами ако в този Мой свят си само ти? Ти единствен?
— Неее… Преди много време имах семейство, наблизо живееха други хора, дойдохме от нашия минал свят, където милиарди съставляваха човечеството…
— Ти ме виждаш? Ти ме чуваш? Ти си убеден, че ме има? А защо аз — Всемогъщият, да не съм създал милиардите в твоето съзнание? Ти може да си сам. И всичко това — равнина, планина, река, да е само в съзнанието ти…
Зави силен вятър, виелицата повдигна наметалото на човека, клоните на дървото се извиха до невъзможност, заваля едър сняг. А насред бившата поляна, внезапно стегната в лед, се замята кит, чупейки с огромната си опашка хвърчащата навред бяла покривка…
— Виждаш? Усещаш? Можеш да пипнеш?
Човекът поклати глава.
— Мога… Но е възможно и в съзнанието ми да е всичко това. А може и да е реалност — нищо не Ти струва да ни пренесеш където си щеш…
— Така е — съгласи се Той. — Мога да те пренеса. Мога да те премахна. Мога да те изпратя напред във времето, мога и да те върна назад…
Човекът внезапно усети, че нещо го стиска за гърлото… Назад… При жена му, при децата, при внуците…
— Да, и при тях — потвърди Той, после махна с ръка и всичко стана пак познатото. Човекът се отпусна назад. Сетне погледна твърдо към Него.
— Какво искаш?
— Нищо — каза небрежно Той. — Абсолютно нищо. Аз всичко мога. Защо да искам от теб, от слабия човек?
— Искаш… — каза убедено човекът. И настъпи тишина…
— Мога да върна изгубените ти близки — прекъсна мълчанието Той. — И нищо не ти искам. Просто ми е интересно как ще постъпиш. Ще им разкажеш, че ги е нямало? Ще замълчиш? Ще започнеш нов живот? Ще ме обикнеш повече? Ще ме намразиш?
Настана тишина…
Човекът беше свел глава и мислеше. Той следеше внимателно мислите му, понякога се усмихваше, сетне се смръщваше, накрая спокойно вдигна поглед към въртящите се в кръг и пеещи в захлас възхитата си от Него птички.
Накрая човекът впери поглед към картината, която би трябвало да възбужда блаженство в душата му.
— Ти знаеш…
— Зная — кимна Той. — Виждам мислите ти. Бих могъл да ги претворя такива, каквито са ми необходими, но в момента ми трябва друго. Интересен ми е изборът ти…
— Интересен… — замислено каза човекът.
— Интересен — съгласи се Той. — Аз съм твой Творец, Аз мога да претворявам, мога да те направя такъв, какъвто си ми нужен. И ти няма да разбереш, че си променен от Мен… Но… Интересен Ми е изборът ти…
— Разбра вече…
— Разбрах… Смяташ, че си в моя власт. И че нямаш избор. Каквото и да решиш — Аз ще съм доволен. Защото, мислиш, си играя с теб. Оставих те без семейство. Всички загинаха. Да, можех да спра лавината, помела дома ти и внуците. Да, можех да спра бизонът, убил единия ти зет. Да, можех да насоча другаде отровната змия, ухапала другия. Да, можех да прекратя бурята, потопила лодката с дъщерите ти. Да, можех да ти посоча тревата, която да излекува жена ти. Но защо?
— За да сме заедно!
— А нима това е закон? Придобиването и загубата са част от живота. Исках да видя как губиш. Приемаш ли, примиряваш ли се, бунтуваш ли се… И срещу какво и кого…
— Нямаше смисъл — въздъхна човекът. — Още тогава усещах — нямаше смисъл. Играеш ли си, пропуснал ли си — реалност. И да недоволствам срещу Теб — все тая. Ти си решил. Молбите ми не Те достигат, копието ми е безсилно, аз съществувам, защото не мога да умра. Или мога? — И той с надежда погледна Всемогъщият.
— А защо?
— А защо съществувам? Не живея. Сам съм, вървя, храня се, убивам някои животни, бягам от други, оцелявам… И? Ти си решил така — аз не мога да го променя…
— Опита се — погледна го строго през светлината Той.
Човекът кимна.
— Опитах. На два пъти пресякох бурното море. Но не потънах. Излязох срещу големия тигър. Убих го. Стигнах почти до вулкана горе, камъни падаха около ми, лавата течеше в краката ми… И оцелявах…
— Това си бяха самоубийствени опити. И ти нарочно пробва да умреш. Но Аз винаги бдях над теб…
— Бдеше… И не можех да умра. Дори, когато пресичах пустинята, когато умирах от глад, когато наоколо имаше само пясък и слънце, ти не ми позволи.
Той се усмихна при спомена.
— Засипах те с птици. Цяло ято пренесох през пясъците и ги пуснах над теб. Още топли…
— Исках, не можах… Защо си играеше?
— А защо не? Нали знаеш — Всемогъщ съм. Интересно ми беше колко можеш да издържиш. Оказа се — много…
— Всемогъщ си… И за теб е лесно…
Човекът не можеше да чете мисли, но усети, че Той се запита: „А Аз — сам, без силите си, колко бих издържал?“. И Му стана неприятно — едно същество, създадено от него, контролирано от него, опазвано от него, се оказва по-силно от Него?
— Все пак, ако върна времето?
Човекът простичко каза:
— Разбира се, че ще съм Ти благодарен. Ти си Бог — можеш да си сам. Аз съм човек — живея сред хората. Сам съществувам, заедно живеем…
В този момент и двамата вдигнаха глава. Над тях полекичка се събираха малки бели облачета. А едното бавно се спускаше надолу. И върху му стоеше сигурно и здраво Жена в бяла красива рокля. Тя гледаше към тях строго и нежно едновременно…
— Мамо? — каза объркано Той.
Облачето кацна до тях, Жената бавно слезе и погледна към Него.
— Пак си избягал. И пак си играеш с някаква дребна играчка. Този път какво е?
— Човек, мамо. Исках да видя колко може да издържи. И докога ще търпи. Разбираш ли…
— Разбирам — въздъхна Жената. — В света на Брат Ти има милиарди такива човечета. Като малки са много любопитни и несъобразително жестоки. Някои късат крилцата на насекомите, други измъчват животинките. И всички смятат, че само искат да проверят нещо. Нещо важно, според тях. Но никой не пита подложените на опитите…
— Мамо, Аз не съм малък…
— Малък си… Затова и получи този малък свят. Да се забавляваш. Но Ти…
— Мамо, Аз вече оправям нещата. Ето — ще върна семейството му, ще…
— А пропуснатото ще върнеш ли?
— Всичко ще върна! Няма и да помнят, че са били мъртви, разделени, че той е страдал, че…
— Ти и Аз ще го знаем Те няма да помнят… А дали е така, а?
Човекът мълчеше. Безсмислено беше — Боговете решаваха, съдбата му отново не зависеше от него. Какво мисли, какво иска, какво може… Безсмислено… Играчка, която има дух, сили, чувства. И, все пак — играчка…
* * *
Събуди се рано сутринта. В пещерката влизаше малко светлина, но през драката на входа разбираше — денят започва. Надникна — тихо. Три антилопи пасяха в края на поляната, дребни птички разпяваха върху дебелите клони на дъба, горе високо се виеше орел.
А до входа жена му разпалваше огъня, две млади жени мачкаха събраното вчера в полето зърно, единият зет заглаждаше върха на ловното копие, другият беше провесил крака над входа и внимателно оглеждаше района, а децата с пляскане и радостни викове ловяха риба в потока.
Премести драката, излезе, протегна се. Видяха го, но бяха заети, та не му казаха нищо. Заслужаваше си повече сън — върна се късно, нарамил два еленски бута, с мъка влачещ кожата, върху която беше струпал месо и дреболии.
Обаче вчера си беше за вчера. Времето не спираше. И сега трябваше отново да се заеме с ежедневието.
Погледна разпаления огън, метна в него част от вътрешностите на елена — жертва за невидимите богове, после взе копието и кимна на единия мъж. Колелото на живота си вървеше — благодарение на боговете и днес се надяваха да имат добър лов. А над дома им — закрила…
Благодарение на боговете…
Друго си е да имаш такава могъща закрила от всемилостивите и добри богове…
По идея на Д. К. — историк-художник
Аз съм професионалист. Е, не в оная област дето се сетихте най-напред. Но — като истински професионалист, смятам, че има много да се уча от „онези“ дами. Например — как съчетават хем работата, хем личния кеф.
Което засега не постигам. Да, де — кеф ми е, когато плащат, ама самата работа все още не ми допада като действие. Обаче, нали ви казвам — професионалист съм и не обръщам внимание на разни ретроградни неща като чувства, извечни уж закони, морал и други подобни. Които скоро ще бъдат съпътствани в речника с обяснения в скоби: хуманизъм (остаряло понятие). Освен „дълг“. За което се знае — финансово понятие.
Но подобни скрупули нямам. Аз съм професионалист. Поръчват ми, авансират, пиша, плащат. Даже не ме вълнува ще сложат ли подписа ми отдолу. И по-добре да го няма или да е фиктивен. Защото професионалистът не се ангажира с едно виждане. Днес пиша за тия, утре за ония — който плаща, той поръчва. И аз професионално изпълнявам.
Но нали ви казвам — още не съм чак такъв професионалист. Липсва ми кефът. А може вината да е на остатъчния морал, който като презерватив уж ме пази, но всъщност лишава от частица удоволствие.
Защо ви го казвам? Ами защото оня ден ми дадоха нова поръчка. И малко ме стреснаха. Малко — нали ви споменах, че почти съм професионализирал се. Но…
Да бе — това нашенско „но“, след което следват разни остарели размисли. Представяте ли си — морални размисли в пазарната ни демокрация. Където отдавна е закон — всичко се купува и продава. Зависи само от търсенето и цената. Любов, вярност, щастие, хуманизъм…
Пък от тоя хуманизъм какви пари падат… Да ви разкажа как…
Оставете! Да се върна на въпроса.
Извикаха ме на едно място. Важно място. Високо място. Добре охраняемо и добре подплатено финансово. Много добре подплатено…
И, след стандартните приветствия, гарнирани с нищо и никого не ангажиращи празни приказки за модернизъм, класика, морал, възпитание на новото поколение, ми казаха: „Под игото“…
Аз съм професионалист и съм свикнал на какво ли не. Моралната ми „Камасутра“ е поне в десет тома, а приятните извращения към нея могат да запълнят библиотеката на умряло селско читалище. Обаче… Абе, малко се стреснах. Нали ви казах — все още има бая пропуквания в професионализма ми. Пропуквания — остатък от онова страшно минало, когато ни учеха на морал, закон, хуманизъм, вяра в човека…
И, разбира се, на никому ненужната почит към историята и културата. Щастливи са днешните деца — иска се от тях само да запомнят „а“, „б“, „в“ и да улучат правилно поставените възможности в нагласения тест. Не да се чудят върху вариантите за съдбата на Онегин след деветата глава. Или какво биха избрали, ако бяха Фауст. Да не говорим за размисли върху „Да бъдеш или не…“
Ще бъдеш, де ще идеш… Ще бъдеш това, за което ти плащат. Понякога с пост, понякога с пари, понякога дори с възможността да оцелееш…
Та се наложи да се стегна. Яката! Ама много яката…
Налагаше се. Защото Този, който трябва, ми постави задачата — да се препише „Под игото“…
И веднага сложи напреде ми договора, посочвайки с дългия нокът на малкия пръст сумата отдолу.
Дори не обърнах внимание на жълтокафеникавите натрупвания от мислене под нокътя. Сумата скриваше и скрупули, и откъслечни възражения, и бегли задръжки, потъващи като острови в тежка мъгла…
Та ето — седя сега и мисля. Което означава — пиша. При моята работа мисленето е антипрофесионално. А аз имам цял роман напреде си — трябва да избича всички вредни национални и патриотични сокове и чепове. Да се получи модерен либерален роман, с харесвани от Когото трябва герои, със сюжет, докарващ до нега смъркащия шербет комшия и подтикващ го да потупа по подгърбието верния си северен ибрикчия…
Което вече е правено. И съм се учил. Например, филм за Джеймс Бонд без Бонд. С Бондовица в главната роля. Е, и без ония момичета на Бонд. Ама с момичета. Щото лесбийките днес са… Или — „Хамлет“. В който бащата на Хамлет е призрак в инвалидна количка, чичото е жълтокож, самият Хамлет е негър — типичен син на белите си мама и тате. Да не говоря… И няма да говоря. Аз съм толерантен и изпълнителен.
Та — за моята професионална работа.
Първо, разбира се, смяна на заглавието. Твърде вредно, твърде верно, твърде дразнещо. Никакво „Под игото“. Да речем — „Спокоен живот“, „Анадолско щастие“, „Мечти под полумесеца“…
Абе, има територия за търсене. Важното е, че хванах пусулата…
Второ — авторът. Иван? Какъв Иван? Остава и към някакъв Дядо Иван да води! Не, по-добре нещо съвременно — Жан… Или Джон…
И това „ов“ на фамилията… Хората вече звателен падеж не ползват, поамериканчват се с някое „Петър, кажи“, „Пенка, запей“, пък тук — даже българско „ов“…
Джон Ваз… Иха, вече добре започва…
Героите… Бойчо Огнянов… Тук трябва малко мислене. Що пък да е Бойчо? Търпеливко, Кротушко, Мирчо… А Огнянов… Огън, моля ви се… Не, може да е Файер, примерно. Или Фойер…
Обаче — защо да е мъж? Аман от това мъжкарство! Модерно е да го превърна в жена. Жена — герой… Е, няма да трепе заптиета. Даже може да покажа мирното съвместно съществуване на два народа картинно — тя под някой бей. Млад, красив, умен… И толерантен — да й разрешава дори икона да има в стаята си, да я поглежда през фереджето…
Реалност да искаш — нашата Кротушка Фойер се мята на врата на бея, а после изживява всички радости на робството върху миндера му…
Какво, какво? Робство ли? Леле, че щях да я оплескам… Какво като ония, дето са живели тогава са го определяли така? Ние няма все тях да слушаме! Ботев, Левски, Раковски, Чинтулов, Славейков… Лузъри, ненамерили топло място в тогавашната реалност, решили да будят добре похъркващия народец, че и да го вадят изпод султана…
Натам — какво? Рада… Що Рада? Какво е това име? Не, Султанка. В чест на негово величество Тайп… Пардон, тогавашния султан…
Обаче… Боримечката… Как ще се бори с мечка? Той не знае ли за фондациите, не е ли чувал какво пари падат от организации за защита на пържо… на животните? Но учениците са почнали правилно да пишат името му. Защо да не го използвам? Бори Мечката… Наш човек, еколог. Наречен на животното. Така ще отпадне и онова страшно Иван…
Отвлякъл Стайка от тлаката… Е, стига с тия антиженски истории… Няма Стайка — ще стане Стойко. И даже по-добре ще е — Стан. Една хубава мъжка, крепка любов. Здрава като морала ни днес…
Охха… Бая работа ме чака… Ама като погледна сумата в договора… И тя е бая…
Да видим сюжета. Какво въстание? Няма такова! Има общоимперски събор на всички етноси, живеещи щастливо под чалмата на негово величество султана. Но се появили някакви бандити, подстрекавани с рубли и „новичок“ от изток. Та се наложило смелите защитници на родината, наречени башибозуци, да спасяват етническия мир и спокойствието на властта…
Краят е ясен. Българи и турци се сражават против хибридната руска агресия рамо до рамо, компютър до компютър. И на помощ идва генерал Къстър със Седма кавалерия. А в Черно море влиза натовска флотилия, която със смели и бързи действия отблъсква руските ракети и самолети.
След което започват всенародните тържества. Кириак поема премиерския пост… Кириак… Гръцко име. Че и Стефчов… Трябва да се помисли. Орхан или Осман. При това Сюлейман-оглу. Исторически имена, достойни за нашенските политици…
Е, добре…
В общи линии — набелязано е трасето. Като магистрала право и ясно. Само да не стане и така разровено…
Пък после какво поле за парична жътва се ширва… Стихотворенията на Ботев, „Време разделно“… Как ще стане „Време за интеграция“… Че и азбуката трябва или да се смени с американската, дето някои й викат неправилно латиница, или да се приглади, заобли — хубава арабска да лъсне…
Няма да е лесно…
Ама и на колежките не им е лесно — цял ден или прави край пътя, или по гръб в кабината.
Професия, какво да правиш…
Нужен е професионален труд. И промените в света ни идат. Като ония — с армията на Баязид Илдъръм…
… Грамадният човекозвяр се разтресе. Мечът беше пронизал косматото му тяло и поразил жизненоважни органи. После героят го измъкна и заби пак — този път в гърлото на страшилището. Което само изхърка и с последни усилия заскуба мощните дъбове около поляната. Край!
Героят седна уморено на близката скала. И тоя ден си отиде… Човекозвярът е ликвидиран, змеят от Долна клисура наплашен, Хидрата от Нямото блато е укротена — поне, докато й изникнат нови шест пипала, троловете и гномите схванаха за пореден ден, че не е добре да се бият насред нивята и да мачкат реколтата…
Можеше да се прибере в замъка, където го чакаше младата хубавица — поредна спасена и вече влюбена в спасителя си девойка. Натам всичко за тая вечер беше ясно, а нощта… Дааа… Още малко труд, но… Благородството задължава…
Дано готвачите са приготвили пиршеството. Че и това се налага да изтърпи. Васали, покорени бивши врагове, все още непроявили се бъдещи, някогашни — чааак от онзи ден — любими вече жени, сега прилични и примерни съпруги на щастливите със зестрите им рицари, барони, графове…
Ех, как му се искаше да грабне комат топъл хляб с буца сирене, да се изкачи на Самотния хълм, да се просне по гръб и зарее поглед в безкрая…
Макар че другата седмица сам ще е нейде там — ракетата го чакаше, маршрутът беше определен, имаше за освобождаване три нови галактики и за разгромяване две звездни империи…
А му омръзна всичко…
Колко хубаво беше в началото… Поведе в атака армията на доброто, разбие на пух и прах всякаквите зловещи издънки на нечий чудовищен разум, отпразнува класически поредната победа — на масата златни бокали, до тях печени бутове, върху леглото прясна красавица…
Но веднъж, дваж… Сетне започнаха рицарските авантюри. Що Граали откри, що принцеси спаси и… И спаси! Що кралства, царства, империи освободи… Що планети демократизира… Що митични чудовища разфасова — кога със светлинен меч, кога с обикновен ланцет…
И отново…
Абе, скучно му беше…
Героят отметна шлема от главата си, изключи Супер игровия разум и се озова в малката си любима стая. Стига толкова за днес. Аман от героизъм и кървища, смайващи подвизи и влачещи се черва… Ей го — има останала от снощи баничка, ще я сдъвче с усилие, ще полегне на леглото, ще дремне…
Докато стане време за работа. А след нея — пак ще надене шлема, ще се включи към апаратурата, ще заразмахва я меч, я лазерен пулсар, я… Каквото там. Според отсрещната страна — звяр, завоевател, хубавица…
Макар че вече…
Абе, скучно му беше… Много, много скучно…
Додъвка баничката и сложи официалните си дънки. Що не отиде до кафенето — да пийне едно с приятелчетата и случайните отбили се, да поприказват за мачовете тоя сезон, за времето, за реколтата, за обещаваното и никога не давано увеличение на заплатата, за Мара Общата, която и тая нощ щеше да го разтовари от любовните трепети…
Интересно разнообразие го чакаше…
Че оная авантюристична скука му писваше…
Миро зърна отворения прозорец преди седмица. На шестия етаж, почти под корниза на покрива, гостоприемно отворен. Даже мрежа срещу комарите нямаше.
Тая седмица беше тежка за Миро. Едно че едва намери работа за два дни в малко ресторантче, второ, че последните му пари изтичаха като дъждовна вода в плаващите пясъци на желанията на Нели. По закона на световната гадост точно в сряда беше рожденият й ден и се наложи да потърси заем от вуйчо си. Поне за малък подарък, както отбеляза Нели, любувайки се на златната верижка с малко медальонче. И на Миро му стана някак си студено…
С нея се познаваха от месец. Нели беше красавицата на курса и често на лекции я докарваха я с „Ауди“, я с „Порше“. А веднъж дори лимузина едва зави и влезе в двора на частния ВУЗ. Чичкото-паричко изчака шофьорът да му отвори вратата, после сам заобиколи колата и галантно хвана дръжката от другата страна. Че и ръка целуна на младото момиче — с типичното селяндурско млящене, което допълнително раздразни младежа.
Миро седеше на близката пейка, Нели го забеляза, кимна разсеяно и отмина, снизходително помахвайки с ръчичка на солидния собственик на лимузината, приличащ в момента на Вълка от филмчетата на Дисни — блестящи очи, увиснало чене, едва ли не изплезен в екстаз език…
Но това беше преди Коледа. А малко след това Нели стана гадже на Миро. И той не разбра как се случи всичко. Имаше купон в някакви приятели, покани я, танцуваха, тя помоли да я придружи до квартирата й, той остана…
И ето — цял месец…
Нели живееше в апартамент, специално нает от баща й — доста известен по жълтите страници търговец. Така че Миро този месец наем не плащаше. И за храна не мислеше — Нели имаше нещо като абонамент в близкия голям ресторант, по една случайност на баща й. Тя не се задълбаваше да пресмята кое колко й струва — дори водеше често със себе си групичката, която по обяд й беше под ръка. В ресторанта само сервираха, а кому, колко… Миро предполагаше, че и баща й даже няма представа за тия харчове…
Но Нели обичаше подаръците. И не какви да е. На рождения й ден едно момче от групата — старателен зубър, й подари книга със стихове. Нели погледна красивата корица, разгърна страниците, метна половин око на изящните рисунки, остави книгата в далечния ъгъл на старинния скрин и каза хладно:
— А, тоя ли… Май беше в конспекта за първи курс…
Това беше в сряда, в събота книгата още стоеше в неголямото антре…
Така че — на Миро му трябваха пари. Много пари…
И реши — мечка страх, мен не… Започна да се оглежда внимателно. Ясно му беше, че пари с труд някъде няма как да изкара. Едно че безработни много, второ… Второ — за двадесетте си житейски години добре беше разбрал — от работа се става гърбат, не богат… И че щастието не е в парите — с тях се купува…
Ето защо видът на отворения прозорец запали искра във вече потъмняващите ъгълчета на душата му. Не го затварят — явно никой не живее там. Но не е празен апартамент — веещото се перде беше бяло и показваше определени грижи за жилището. А шестият етаж… Не е лесна работа. Обаче — Миро предното лято беше се писал алпинист и заедно с една група такива аматьори с претенции за професионализъм, беше работил по изолацията на няколко сгради. И сега щеше да използва опита — въже около комина, спускане надолу — скатът не беше рязък, а и корнизът беше къс, така че направо щеше да увисне едва ли не до прозореца. Натам — лесно. Прибира каквото има и…
Цялата седмица се стараеше да си намери работа край сградата. Така — пътем да погледне, да се запознае по-подробно с обстановката. С радост се увери, че на долния етаж вечер не светваше лампа. Значи нямаше кой да го чуе, ако стъпи по-твърдо или изпусне нещо. Идеално място…
А за кражбата…
Миро отдавна не беше идеалист. Още в пети клас разбра, че светът се дели на успели и неуспели. И успехът се измерва в пари. Родителите му бяха обикновени хора — живееха на ръба. Не страдаха от немотия, но и не можеха да си позволят излишни неща. Като пътувания по света, почивка дори на Беломорието, нови мебели…
А всички, за които той беше чувал — бяха успели с погазване на уж всеобщите правила. Да, хората не го казваха гласно, но и тихите приказки носеха информация за бързо мислещото момче…
Поради което той още в осми клас си беше определил целта на живота — да има. Да забогатее. А после ще мисли какво да прави…
Нели му харесваше — хубавичка, тъничка, палава…
Но най-важното беше баща й. Миро не си правеше илюзии за вечна любов, камо ли за вечна вярност. Нели си беше Нели — Ева в голямата градина, грабеща алчно ябълките, нагризваща ги и търсеща още по-сладки…
Така че — Миро трябваше да бъде на ниво поне известно време. Поне до очакваната с надежда евентуална среща с баща й. За която Нели намекна преди два дни. А това беше знак…
Затова тая вечер отиваше с колата на приятелчето си Николай към спалния квартал на града. Паркира на два блока разстояние и внимателно извади от багажника сака с навитото вътре въже. Преметна го небрежно през рамо, пресече малката кална градинка, заобиколи локвите на паркинга пред зданието и влезе вътре. Сутринта беше минал тук, напъхал една топлийка във външната ключалка и, както очакваше, вратата беше оставена отворена — чак след ден или два живущите тук щяха да се разберат кой да сложи нов патрон.
Асансьорът го свали на петия етаж. Оттам — пеша. На шестия внимателно се ослуша. Централният апартамент беше тоя с отворения прозорец, в левия живееха двама пенсионери, които още в осем гасяха лампите. Дали им се спеше, дали пестяха — не го интересуваше. А десният за късмет беше на млади хора — дисководещ и сервитьорка в нощния бар. Знаеше — ще се появят чак призори…
Металната стълба към покрива спусна леко. После се изкатери безшумно, вдигна капака и бутна напреди си сака. Натам — въпрос на техника. Стегнат хубав възел около бетонния комин, внимателно спускане надолу — до петия етаж…
И — започна бавно, внимателно да се спуска…
Всичко беше премерено точно. Опря крака на перваза на прозореца, присви се, наклони се напред и леко скочи през отворения прозорец…
— Е, най-после — каза някой в мрака…
Миро застина. После рязко се опита да се изправи, но усети нещо твърдо да се опира в бузата му. Студено, като тръба… Оръжие…
— Недей, а… — каза спокойно гласът. В тъмната стая почти нищо не се виждаше. Само голям куп от нещо се очертаваше върху мътно бялата стена. Това явно беше човекът с оръжието…
— Какво искаш? — едва отрони Миро. Внезапно му стана студено, езикът му като че изтръпна. — Извинявай… Много извинявай… Не знаех, че някой живее тук…
— Именно — доволно каза гласът. — Това трябваше да мислиш. И да очакваш обир без свидетели…
Миро усети, че краката му изтръпват в тая неудобна поза — свит след скока, леко подпрял ръце в пода, втренчил поглед нейде напред, не смеещ да завърти дори главата си…
— Добре, предавам се — каза той. — Предавам се… Мога ли да стана? Обещавам — няма да бягам, няма да мръдна дори, докато дойде полицията…
Оня отсреща се поусмихна — усети се по внезапно ободрения тон.
— Че кой ще вика полиция? Досега трябваше да вдигна тревога, да се разкрещя. Или просто да те застрелям — в рамките на самоотбраната…
— Ама аз нямам оръжие…
— Имаш, имаш… Ей го до мен — пистолет, с който си стрелял. А после ще се появят и отпечатъците ти…
Миро усети — това беше глас не на нормален човек, изненадан от крадец. Нито на страж на реда. Това беше гласът на убиец, играещ си с жертвата и забавляващ се със страха й…
— Няма да стрелям!
— Ти вече стреля — повтори онзи. — На стената има дупка, в нея е куршумът… Абе, всичко си има. Ще улесним следствието…
— Защо? — изтръгна се вопъл от гърдите на младежа…
— А защо не? Ти обикаля тук няколко дни. Гледа, мери, нагласява се. Реши да ме обереш? Добре… Но не успя? Ами… Логично е да получиш възмездието… Навремето аз…
— Кой сте вие? — изстена младежът.
— Е, те това е важното. Кой съм аз… И защо ти направих тоя капан…
За секунди настъпи тишина. После гласът се обади:
— Вдигни нагоре ръцете… Право нагоре… Така… — и Миро усети как мека, но здрава връзка стяга ръцете му.
— Сега седни — продължи онзи в тъмното. — И слушай…
Тялото на младежа се отпусна малко, но главата му беше като в менгеме. Какъв е тоя? Луд? Какво иска? Да го убие?
— Светлина не очаквай. Не ти е нужна. Слушай само… Аз, момче, бях като теб. Не ти се вярва, убеден си, че ти си единствен и неповторим, че си най-най-умният на тоя свят, че можеш всекиго да излъжеш или убедиш в нещо… Е, и аз бях така… Мога да кажа — тарикат! Много разтропан, както викахме по мое време. Не ми се работеше, а пари винаги са нужни на човека. Като не може с труд — има и други начини. Най-трудният — кражбите. По-леки — далаверки, мошеничества… Пробвах с тях, но ми беше скучно. Твърде лекомислени са хората — очакват от другите това, което те биха направили. Аз не им вярвам, дебна за измама, те приемат всяка моя дума като светата истина… Направих няколко удара, но… Вълнение няма… И тогава тръгнах по обири… Абе, беден беше народът, малцина имаха в домовете си хубави неща — пари, злато, скъпоценности. Най-вече партийни и стопански шефове. Бързо ги откривах — необходимо е само да се вгледаш в очите им и веднага се отварят като стара, разлепена книга. После — малко дебнене, търпеливо изчакване, бърз удар. И — в гардероба, в бельото, зад нелепо копие на някоя известна картина, под телевизора… Вземаш и изчезваш…
Бях неуловим. Няколко пъти аха да ме хванат, но… Късмет ли, тяхната глупост ли, обаче милиционерите не можеха да ме спипат. А и защо да им се давам? Затворът ми беше скучен — прекалено систематизиран, крадците — простички хорица, действащи грубо и без мисъл…
Така — допреди няколко години. Когато останах в колата си. Просто един надрусан идиот се заби в багажника. То — добре, че той стана на мръвки. Рязаха колата, наложи се да отрежат главата му, за да я извадят… Но и моите крака отрязаха…
Пари имам, жилища имам, документите ми са на няколко имена. Мога да си почивам и наслаждавам на остатъка от живота… Обаче, вие ме дразните… Вие — младите пръцльовци, дето смятате, че животът ви трябва да е цветя и рози, както викаха навремето мадамите… И смятате, че всичко, което искате — трябва да го получите…
Е, затова устроих капана…
Ти не забеляза ли, че на прозореца на кухнята всеки ден се появява нова лампа с цветен абажур. Днес беше червен. Което трябваше да подскаже — има някой, не е безопасно. Не обърна ли внимание, че върху комина на покрива е сложен плакат със зло куче? И още знаци съм наслагал. Преди две седмици идва един като теб. Но явно засече сигналите, помисли хубаво… А после повече не се появи…
— Но аз само… — промълви Миро.
— Ти, само ти… Горделив, наперен, самоуверен… Падна в капана… Сега, ако искам…
— Моля ви, недейте… — гласът му премина в плач…
— Ще помисля… Защо да ти прощавам? Явно добър крадец от теб няма да стане, за добър човек… не съм се наемал да превъзпитавам млади телета…
В стаята настъпи тишина. Миро импулсивно повтаряше молитва, чута някога от баба му. Нещо за хляб наш насущний, ама молитва…
— Добре…
Младежът вдигна стреснат глава…
— Ще те пусна да си вървиш… Но — не през вратата! Не искам комшиите да виждат непознати тук, не искам да ме обсъждат… Въжето е на прозореца. Успял си да слезеш — ще се качиш. Колко му е…
Миро не смееше да мръдне.
— Обаче, после го откачи от покрива, внимателно слез, гледай да не те забележат… И — забрави за дома ми! Забрави!
Младият човек се заля с благодарности…
— Давай, давай… Не помисляй дори за миг нещо да направиш… Разбра ли?
Миро не спираше да повтаря благодарностите. Отиде до прозореца, повдигна леко пердето. Въжето висеше отпуснато, краят му лежеше върху перваза…
— Благодаря ви!
— Тихо, тихо… Махай се…
Момчето хвана въжето, отпусна се на ръцете си… И усети как някаква сила го блъска в гърдите… Тялото му политна назад, а после… После земята започна бързо да се приближава. Последното което видя, беше превъртащият се във въздуха пистолет, стигнал до долу успоредно с него…
Човекът горе погледна към проснатото тъмно тяло.
— А трябваше да го очаква…
След което леко, почти пеейки на меките си колелца, количката му се отправи към вратата. Натам беше познато — асансьора, долу го чака колата с немногословния шофьор. И нов апартамент — отново в някои от кварталите-спални…
Докато се появи младеж, искащ да е богат, защото смята, че е най-умния и можещ човек на Земята…
Той беше щастлив човек — мечтата на всяка власт и на всяка жена. Живееше доволен от всичко, нямаше претенции за нищо, не досаждаше с някакви нереални искания за непостижими от държавите и жените неща: справедливост, честност, всеотдайност, разбиране…
Хранеше се с това, което му даваха. И винаги беше доволен — не претендираше нито за количеството (защото можеше и по-малко да е), нито за качеството (защото можеше и друго да е)…
Обличаше дрехите, които му осигуряваха. И винаги беше доволен — не претендираше нито за модни линии, нито за цветове, камо ли за размери…
Разхождаше се там, където му посочваха. И винаги беше доволен — защото оградата можеше да не е от ковано красиво желязо, а от бодлива тел…
Не губеше време да зяпа по небето, облаците, звездите. Нямаше защо да се откъсва от реалността и да витае нейде из далечните синевини…
По чужди жени не се заглеждаше, в чужди разговори не се месеше, даже не ги слушаше. Съвети не раздаваше, знания не демонстрираше, морал не възпяваше…
Беше щастлив…
Имаше храна, дрехи, развлечения… И стоеше здраво на земята…
Поне така смяташе, тъй като нямаше очи да види, нито език, за да попита…
В което е истинското щастие — твоят свят в теб, по твое мерило… И най-важното — без примеси от ония наоколо…
Хронолетът се носеше леко и плавно във времето. Наистина, от време на време нещо лекичко се чукваше в него, но хрононавтите не се стряскаха. Знаеха, че мощната машина с лекота отхвърля всякакви препятствия, а през силовата мрежа успяваха да проникнат само дребни предмети — стрели, копия, някой и друг омаломощен от полета куршум…
И скоро полетът се забави, машината увисна в пространството, после бавно започна спускането. Докато стабилно полегна върху скалата — точно както планираше Джейк. Той доволно махна ръце от кормилото и се отпусна назад, в очакване на похвалите…
В този момент всичко се разтърси, хронолетът се извъртя почти на място и се изтърколи върху земята отдолу — на почти двадесет метра разстояние. Джейк беше допуснал фатална грешка — остави се на тщеславието и започна да приема аплодисментите преди да е включил защитната мрежа. Което се оказа фатално. Машината не беше кацнала върху скала, както изглеждаше отгоре. Грамадният гущер, стреснат от внезапно стоварилата се върху му железария, разтърси гърба си и…
След няколко часа командирът Уилям беше наясно — един мъртъв (Джейк, улучил с темето си края на креслото), двама ранени (Мишима и Ани), петима здрави, но объркани…
И хронолет с такива повреди, че беше абсурдно да се мисли за ремонт със собствени сили. А срокът, след който щяха да започнат търсенията, беше десет дни. При това ръководителят на полета го беше съкратил, защото смяташе експедицията за особено рискова. Иначе щяха да чакат тридесет дни…
Събраха се в залата всички. Насядаха по определените места, стремейки се да не поглеждат към масата в ъгъла, където завит с блестящ плат, лежеше Джейк. Помагаше им сложността на ситуацията и нуждата да концентрират вниманието си върху основния проблем — оцеляването…
Инструкциите бяха категорични: оцеляване! Никакви разузнавания, никакви експедиции — освен едно излизане. Трябваше да изстрелят хронограма през времето и да извикат помощ. Което изискваше само едно — да се занесе касетата до точката на връзка и да се включи полетната апаратура. Натам всичко трябваше да се движи по познатия и оттрениран алгоритъм — осемдесет милиона години полет и поява в специалната зона. Където постоянните дежурни от Института щяха да приемат касетата, да я занесат в лабораторията и, след прочитане на хронограмата, спасителната капсула да поеме на път…
Така и направиха. Уилям, Питър и Клара излязоха от хронолета, облечени в специалните супероблекла, намериха точката на връзката (като пътем се наложи да премахнат от пътя си десетина големи и малки хищни гущери), включиха апаратурата и, разбира се, не разбраха как касетата, току-що седяща в гнездото, изведнъж изчезна…
— Това е — каза Уилям, когато се върнаха в хронолета. — След няколко часа помощта ще е тук…
И погледна към лежащия на масата Джейк. Ах, как щеше да му се скара, когато го възстановят в Института…
* * *
… Денят беше хубав, слънцето грееше, тревите блестяха, лек ветрец ги разрошваше, нейде на изток се виждаха спокойно пасящите краконе. Явно наблизо нямаше жаботери, та добичетата не подскачаха нервно, а лекичко похапваха от скакалците, разтърсвайки големите си вимета…
Разбира се, забелязаха я, някои дори насочиха рога, но осъзнаха невинността й. А и на нея не й се занимаваше с двуутробните — денят беше хубав, но жаботерите винаги можеше да долетят отнейде. А, въпреки красивите шарени кожи, хищниците си бяха хищници…
И в тоя момент пред нея падна нещо…
Странно нещо — черно, с особена, гладка от всички страни форма, със светещо око отгоре…
Предпазливо го заобиколи. Огледа го. И пак…
Взе парчето дърво, което от известно време носеше със себе си. Нейният Ргдг го беше изострил, та при добър замах можеше да пробие дори кожата на птикота. Бутна с него… Нищо…
Наведе се, взе го…
И го понесе към пещерата. Там, до единия тунел, Гмн събираше всякакви неща, намерени след Големия взрив. Още едно забавление. А може и да намерят начин да го отворят — ами ако има храна…
Краконете изгледаха равнодушно косматото същество, което премина леко край тях, превъртайки се ловко на трите си крака. В момента то не ставаше за ядене…
Дяволът се протегна… Скука… Пълна скука… Колко хилядолетия вече наблюдаваше живота на тия горе, колко поколения се изредиха, колко войни успя да сътвори… И — нищо… Скука… Никакви промени в тия хора…
Да, имаше немалко алчни, хищни, страстни, властолюбиви, че дори и жестоки и садисти… Но всичките елементарно повтарящи се, банални, често не по-различни от животните и птиците…
Обаче… Какво е това? Той се взря във вълшебното огледало… Някаква земя насред единия континент. Обикновени хора — с основната си грижа да оцеляват. Обикновена природа — значи от оня тип, за който хората казваха, че е Божествена. Обикновен град… И обикновен млад човек…
Нищо оригинално — нормално висок, нормално сложен, с нормална прическа, в нормални дрехи. На улицата всеки ден човек може да срещне стотици като него. А Дяволът виждаше хиляди във вълшебното огледало, когато започваше ежедневния си оглед на Горния свят…
Обаче… В тоя младеж имаше нещо… Не, не по-различно от другите. Но по-особено…
Дяволът се позасмя. Щракна с палец и показалец, картината пред него замря, а в десния ъгъл на огледалото се появи човешка фигурка. Той се съсредоточи върху нея — оформи се женска фигура, красива, стройна, примамлива за нещастните еднодневки наоколо й…
Пак щракна и младата жена закрачи. Право към младежа. Който спря, долната му устна почти увисна, очите му самоволно се залепиха за момичето, краката се обърнаха сами на място и я последваха…
Натам беше лесно и Дяволът бързо превъртя времето напред. Така — двамата горе се срещат, запознават, младежът я следва възхитен и покорен, тя намеква за подаръци, след сватбата направо си иска… А после започва да поучава младежът как да намери пари — едва ли не му изнася уроци по дяволщина и дяволъци…
И той…
— Чакай! — едва не изрева на глас Дяволът…
Той отказва да я слуша… Отива в кръчмата… Пие и мисли… Тя го посреща, сочи му близката къща, където живеят богати хора… Той…
Той замахва с нож и я убива…
После отива и се предава…
Съд…
Разкаяние…
Смърт…
Сетне Дяволът повече не видя младежа. Очакваше го — пътят на подобните след разкаянието беше нагоре…
Лошо, лошо… — ядосваше се Дяволът…
Толкова хилядолетия, колко много зло пръсна по земята… И хората почти не се променяха…
По обяд Бог отдели малко време и за себе си. Не, че имаше какво особено да прави — от храна не се нуждаеше, от питиета съвсем, дрехите се появяваха върху му отнейде си, нямаше нужда да се движи, затова и не му трябваше почивка…
Но напрежението си го биваше — ежедневието му беше натоварено. Както е нормално за един Бог. А щеше да изпълнява тая роля още няколко милиарда светлинни години. От една страна — немного време. От друга… От друга по-добре си беше като ангел…
Обаче — такива бяха правилата на Вселенския разум. Цялата сложна и стройна система на Хаоса се нуждаеше от наблюдение и контрол. Поради което ангелите бяха обявявани временно за Бог и носеха пълна отговорност за ставащото в безкрайния Космос, че и за самата Вселена…
А в толкова много Космоси се случваха толкова много събития — и всички рискови…
Ей го — преди няколко милиона хилядолетия, дето се вика съвсем наскоро, дежурният ангел си въобразил, че е наистина Бог. И решил да промени някои неща в структурите на Хаоса…
Все още ангелите-чистачи събират пръснатите надалеч слънца и планети, преработват ги, възстановяват разнебитените звездни полета. Но най-трудно е, когато попаднат на Черна дупка… Що труд, що материал отива за запушването й, запечатването, подобряването и рехабилитацията на региона…
И няма право на грешка! Защото Вселената не прощава…
Ей го — Сатанаил, добър приятел, трудолюбив ангел, този, дето се сметнал за Бог, беше жестоко наказан. Отрязаха му окончанието на името, сложиха му опашка и го назначиха за завеждащ Долния свят. Оня, дето Вселената използва за мазе и трупа всякакви непотребни, че и вредни отпадъци…
В този момент Гавраил се сепна. Каква щеше да стане — остави се на мислите си и аха да изпусне управлението на Безкрая. А днес имаше сложни задачи в него — да се създаде Кристална планета, да се измислят нови живи организми за малката планета Пет в Звездната система Рапон… И някои простички неща — основното от които беше отпадъците от строежите да се изхвърлят на Сметището…
Имаше немалко неща за изхвърляне — пороци, морални изкривявания, надценявания, грехове. Но дежурните ангели вече трябваше да са ги събрали и подредили на Сметището…
Гавраил погледна в безкрайността и мисълта му стигна до водача на ангелите. Онзи веднага отговори с подобаващо чинопочитание:
— Да, Управителю на Вселената?
— Свършихте ли с боклука?
От другата страна настъпи тишина, после ангелът бавно започна:
— Ами… Така се случи…
— Не забравяй, че съм всевиждащ… Защо объркахте маршрута?
— Управителю на Вселената, всичко беше изпълнено според Законите. Отделихме боклуците и… Точно тогава малкото ангелче, което за пръв път излиза на работа — ами само на двеста светлинни години е…
— Накратко!
— Сбъркало… Занесло всички тия боклуци и вредни неща в Далечната мъглявина. Добре, че архангел Михаил забелязал и го накарал да занесе излишното на Сметището…
Бог въздъхна. Ангели, но… После погледна към Далечния ъгъл на Безкрая. Видя усилен труд — ангелите изсипваха всички отрови и боклуци на Сметището… Как го нарекоха? Ах, да — Третата планета в Затлачената система…
И без това я беше оставил на само себе си… Бяха му докладвали, че там се появили някакви същества, после измрели, изникнали от Нищото други подобни, че даже се опитвали да се събират в стада…
Абе, да правят каквото щат… Далече са от нормалните звезди, няма как да разпръснат заразите си…
В трети клас за пръв път отидох на училище неподготвен. Разберете, и вие сте били малки. Интересното е много, а времето малко. Особено през тая зима, когато наваля хубав сняг. По улиците минаха снегорини — трактор, влачещ дървен триъгълник, проправяха пъртини, снегът се издигаше над детските ни глави, някъде достигаше стрехите на едноетажните къщички…
Всичко извън дома беше поразително и привлекателно. Особено, когато от струпания сняг си оформихме крепост и започна едва ли не денонощна игра — едните атакуваха, другите се отбраняваха…
Да, де — бой със снежни топки си устройвахме всяка година — нашата махала срещу горната. Но сега — крепост, нападение, отбрана…
Не само звучеше, а и си беше по-различно. Някак си като по филмите и книгите…
Най-вече, когато по обяд не се прибирахме, а хапвахме зад стените на крепостта, оставили един за часовой…
А след това тръгвахме за училище…
Е, кога да си напиша домашното? Време нямаше…
Поради което тръгнах с утешителната мисъл на третокласника: „Може пък да не ме вика учителката, а?“…
Училището беше наблизо — слизаш по наклона на нашата улица — „Гробарска“, завиваш към центъра и, до сами църквата, е то. Два етажа — с гредоред още, малък двор, високи тополи…
И нашата стая — на втория етаж, с прозорци към центъра и автогарата. То, в нашия град — най-студения в България, всичко е център. Просто няма как да излезеш от него, защото веднага след това е околовръстният път…
Та влязох аз с леко туптящо сърце. Не толкова заради ненаписаното домашно, колкото от доскорошното търчане и мятане на топки в движеща се цел…
А учителката провери кой е тук, кой пак е с настинка у дома, сетне каза: „Някой без домашно?“ — на което аз скромно замълчах, и добави: „Пенчо, чети!“…
Да чета — да, но — какво? Взех тетрадката и започнах да си съчинявам. Което ми вървеше — що истории разправях вечер, когато мама и тате ме питаха как е минал денят. Та извънземни ли не щеш, спасяване на кацнал случайно пътнически самолет, заловени диверсанти…
Мама си переше по време на моите разкази и кимаше — не съм убеден дали изобщо ме слушаше, тате пушеше важно до печката, дърпайки бавно струйката дим, и четеше основно вестника — от заглавието до карето с редколегията отзад…
Важното е, че ме слушаха…
И класът ме слушаше, и учителката… Докато не махна с показалката и каза: „Добра фантазия имаш… А сега кажи — защо нямаш домашно?“…
В запас бях заредил поне десет истории — като се почне с редовната баба, дето паднала на пътеката и, докато съм я вдигал, едно куче ми отнесло тетрадката, та до военният самолет, кацнал край гробището, на чийто летец съм услужил със същата тая тетрадка, за да изпрати спешно съобщение до нашето командване, което…
А на учителката изтърсих най-нелепата измислица: „Забравих си тетрадката у дома“…
И тя, разбира се, каза: „Иди я донеси…“, след което добави: „И внимавай някое куче да не ти я дръпне по пътя“…
Бре?!
После се сетих, че преди месец използвах тая версия и просто съм забравил да я извадя от склада за резервни извинения. Обаче, учителката помнеше…
Изнизах се от клас бавно-бавно. За къде да бързам — то всичко си беше ясно. И на мен, и на нея, и на класа, който се подхилкваше доволно като глутница диви кучета над разкъсан съперник на водача…
Излязох, затворих вратата и… И си рекох: „Защо да ходя чак до нас, после да се връщам, да се мъча, а накрая да стоя с наведена глава и да симулирам душевни терзания? Я да признавам, пък да си стоя на топло“…
Още повече че навън вятърът си вееше — не го бяхме усетили по време на войната за крепостта, ама на идване към училище набързо ни обрули ушите, а моето място е на първия чин вдясно от учителската маса, почти до печката…
Завъртях се, отворих вратата и…
Никой не ме погледна, никой не завъртя даже глава към мен. Застинали като статуи в музея, всички приятелчета гледаха накъде ли не — само не към мен. Което си беше странно. Тъй като при скръцване на вратата винаги всички вратове също изскръцваха в общия порив първи да видим кой е влязъл в стаята. Нали ви казвам — малък град, където всичко е сензация или поне новина…
Дори учителката не ме погледна. А беше логично да впие поглед в мен и да каже спокойно: „Е, Пеци, измисли ли нова история или реши да бъдеш веднъж честен?“…
Така се случи, че и този път не започнах с честността. Оставих го за евентуални следващи събития…
Защото никой, ама никой не мърдаше. Седяха, гледащи кой в тетрадката, кой в прозорците, кой в Надето, вдигната след мен да чете съчинението си. И учителката беше впила поглед в нея, очакваща нова порция наслаждение от отличничката, примерната ученичка, доброто дете Надежда. Която по-късно стана отряден председател, комсомолски секретар, секретар на градския комитет на БКП, а сега е видна местна бизнес лейди…
Влязох плахо, чаках, чаках — никой не ми обръщаше внимание…
Ама никой!
Ега ти магията…
Отидох до учителката и плахо пробвах — взех перодръжката от масата и я подадох. Нииищо…
Ама нищо…
Тръгнах из стаята, надничах в очите на децата…
Без реакция…
Абе, тия наговорили ли са се? И сега изведнъж ще скочат, ще се разкрещят, ще ме задърпат…
Нищичко…
Е, не губих време да чакам какво ще стане. Какво толкова? Замръзнали — замръзнали. Но аз имам домашно да нося…
Изхвърчах покрай навелия се с гребло в ръка байчо пред входа, припнах по пъртината до дома, измъкнах тетрадката и бързо-бързо написах съчинението за снега. После обратно — вече не бързайки. Съчинението е готово, време бол…
Явно нищо не се беше променило — по улицата, въпреки снега и студа, стояха хора. Без страх от измръзване. Шейна, каквито ония години се използваха зимно време, беше застинала, прелитайки над лека пряспа. Конете дори бяха вирнали копита нагоре в устрема си. Две кучета радостно се въргаляха край пътеката, а черна котка замислено ги наблюдаваше от висока порта…
И това беше…
Занесох тетрадката…
В момента, когато минах край байчото, чух скърцането на снега под греблото и едва не попаднах под камарата сняг, който се изтърси до мен. Горе вече се движеха, Надето четеше, учителката се размазваше под книжовните думи, с които отличничката се беше налапала като пате с горещи трици, половината момчета дремеха, половината момичета завистливо се споглеждаха…
Представих домашното, изненадах учителката дотолкова, че забрави да ме изпита…
А вечерта отидохме направо на крепостта. Тия от горната махала бяха ни изпреварили, заели бойниците и ни посрещнаха със залп от топки. На което нямаше как да не отговорим с щурм. Ядосани от нечестната им игра — ние си направихме всичко, пък те искат да го използват, набързо ги сметохме, отъркаляхме в преспите и пътем разбихме укрепленията…
Та на другия ден почнахме нова крепост, обаче се затопляше, снегът ставаше все по-мокър, газехме в студени локви и родителите ни ни опухаха набързо, след което почна едно наливане с чай, гарниран с аспирин…
С две думи — историята замина нейде в дълбините на подсъзнанието ми. А там е толкова дълбоко, с толкова много зали и залички, превърнати в складове за спомени и лични видения, такъв мрак, че…
Сетих се за станалото след седем-осем години…
* * *
Завършвах гимназия, когато се сетих, че ще се полага матура. Не, аз си го знаех и преди, но някак си информационно — и веднага бях напъхал тая информация пак в подсъзнанието. Та кой осемнадесетгодишен живее с мисълта за изпита, за подготовката, за бъдещето?
Да, де — има такива, но това са увехнали предварително лелки и чичковци, които подминават пубертета като с бърз влак и, в разноцветието на околната среда, дори не забелязват детайлите…
А те са толкова привлекателни… И интересни…
Узряващи момичешки пазви, издължаващи се и оформящи се нежни крайници — особено долните, удобната тогава мода на късите поли, порозовяващите при поглед към момчетата лица…
И най-страшното — собствената физиономия, приличаща на бойно поле с изстиващите кратери на пъпките, косъмчетата под носа, обозначаващи мястото на бъдещите засаждания на мустаците, внезапно наедряващите носове и щръкващи уши…
Та в тоя сладостно-страшен период искате да мисля за матурите…
Защото те бяха пет — пет предмета бяха определени като изпитание за полуоформените съзнания на пърхащите млади душички…
И тогава — нейде април месец беше, аз се сетих за евентуалните бъдещи изпити. Евентуални — защото имаше една силно фантазийна възможност да закърпя петици по петте дисциплини и да бъда освободен от изпит. Да, бяха спуснали такава постановка, но тя беше доста далечна и миражна…
Имах петици предните години, но баш в единадесети клас… Сами разбирате…
И тогава се почна една…
Влизам в час по биология. Което тая последна година често пропусках — кога се извинявах на учителката отрано за някакви неотложни дела, кога се явявах доброволец да ходя и чистя учебната площадка по природни науки…
Тоя път — не зная защо! — краката сами ме отведоха в кабинета. Вървях си по коридора невинно, зяпах късата бяла поличка на едно момиче, което се движеше в южна посока — точно срещу осветяващия плочките прозорец и пътем играеше ролята на всепроникващ микроскоп, вадейки на бял екран прелестите на девойчето, когато то влезе през една зелена врата. Аз след нея и…
Ми то — имали сме час по биология…
И, разбира се, учителката се зарадва на неочакваната ми поява. Покани ме пред дъската, предложи ми сам да избера темата. Честно казано — все тая ми беше. Като на осъден, комуто предлагат да си избере брадвата за екзекуцията. Но посочих едно листче от набора пред нея…
Завъртях се към класа да говоря…
Да, познахте. Всичко замряло, всичко замръзнало, всичко като восъчни фигури в музеи (тогава четях с упоение списание „Космос“, та имах доста дълбоко повърхностно образование)…
Погледнах учителката — и тя…
Тъкмо да се изхиля на шегата им — и се сетих за трети клас. Същата ситуация…
Бре!
Не губих време за анализиране на ставащото. Нито за обмисляне…
Втурнах се към първия чин, грабнах учебника и започнах бързо да прерисувам разни схеми на ДНК-та, гени и кръстоски. Все пак, успях — макар и пътем, с едно око, но… — да метна бърз ревизорски поглед в пазвата на онова момиченце от коридора, което в момента се беше навело към другарката си и всички релефни прелести на горния й планински регион бяха достъпни за проучване и опознаване…
Но това беше страничен ефект, а аз имах конкретна цел. Която постигнах. Тъкмо завърших схемите и се чу леко бръмчене, класът замърмори под нос това и онова, а учителката изненадано се загледа в прекрасната илюстрация на темата. Подир което ми каза: „А сега обясни изобразеното“…
Нищо нещо за мен. Тъй като се убедих, че учебникът ми просто е застинал пред очите. И най-важното — единствено аз го виждах…
Е, така стана и по останалите предмети. Реалността застива, аз действам, шестиците се ронят като звездопад, учителите обменят мнения на какво ли се дължи тоя просветен ентусиазъм при Пенчо…
А аз не се оставих на чудесата. Замислих се — ЗАЩО? И — КАК?
Което не доведе до някакви резултати. Освен извода — на глупавите им върви, защото Господ се грижи за тях. А щом за мен полага толкова грижи… Ми — да не променям ситуацията, а…
* * *
Само че се оказа друго…
Не, не страшно… Хубаво, много хубаво… И, да — наистина плашещо…
Лятото след единадесети клас беше неспокойно лято. Кандидатстудентска кампания, борба за всяко място, търсене на себе си…
И на други — за допълване на душевния комфорт. Момичета…
Харесах си едно момиче. Софиянче. Хубаво, русо, синеоко, нежно… И по столичному високомерно — със самочувствието на онуй дърво, дето на времето Апостолът връзвал коня си за него. До сами Централната баня. Средищно място, повод за гордост на флората и фауната, пръкнала се в тоя район…
За сметка на останалите ми реално-сексуални истории, тая беше чисто платонична. Софиянка! Пада само от слънчев удар или парични натрупвания. Слънце не бях, пари нямах…
А тя се влюби в мен…
Потъна в любовта като пирон в кисело мляко — рязко и надълбоко…
Видях я за пръв път в 64 аудитория. Влезе, седна на предната банка — избягвана от нас, тъй като професорите имаха обичая да гледат все в седящите там…
И около нея стана стълпотворение от глутницата влюбени мигновено студенти…
Така един ден, така втори… След седмица тя седеше сама. Защо? Абе, как да обясня…
Момичето беше… Не особено интелигентно. Красиво като кукла и толкова умно. Тогава не знаех, но животът ме научи, че в подобни случаи за предпочитане са гумените изделия. Свършваш сексуалното разтоварване с тях, изпускаш въздуха и ги прибираш в кутията. Поне не се налага да ги слушаш после…
Но в оня момент разумът беше слязъл нейде в подсъзнателните мазета и… Абе, прав е народът — когато работи едната глава, за другата кръв не стига…
Както и да е, влюбен бях. И се оженихме, и живяхме двадесет години заедно…
Е, аз изтрезнях по мъжки бързо и горчиво. Разбрах — стругованата фигурка, красивото лице и галантни маниери не могат скри постната същност. Но аз не бях любовен вегетарианец, фалшив заек от моркови не приемах за деликатес…
И почна трагедията ми… За да свърши бързо…
Просто един ден се събудих — в малкото легло, под дървения покрив, в старата студентска квартира. А в огледалото ме гледаше почти забравеният ми студентски образ — полугладен, почти умен, напълно безгрижен…
Даже не се замислих — тръгнах на автопилот, влязох в Университета, изкачих стълбите, а в 64 аудитория вече влизаше тя…
Да, онова момиче — върнало се през времето…
Само че този път сред обкръжилата я глутница чакали ме нямаше. И я изгубих нейде из следването — омъжи ли се, забременя ли… Да е жива и здрава нейде по различния от моя път…
А защо и как стана така — дори не се питах. Вече бях убеден, че някой наивен ангел ми е пазител…
* * *
При това сериозно гледащ на задачата си ангел…
Летях със самолет, внезапно се озовах отново на летището, а от радиото тъжно информираха, че „Извършващият полет еди-кой си самолет претърпя катастрофа“…
С познати щяхме да ходим до Варна, разположихме се в малкия „Трабант“, а сетне се оказах в кварталното кафене и на съседната маса коментираха как комшиите били отнесени барабар с картоненото возило от мощен ТИР…
Демонстрирах пред едни чехкинчета скок от скалата на плажа пред Галата, когато по бански се озовах на варненския плаж и се заслушах в разказа на непознат съсед как неопитен гмуркач се забил в подводен камък при опита си да смае някакви чужденки…
И така нататък, и тем подобни…
Ангелът бдеше, на мен ми вървеше, докато…
Предложиха ми да замина за близкоизточна страна. Където се водеше кървава война между местните управляващи и нахлуващите от юг диви племена. Приех, разбира се — истинският журналист не обича седенето на бюро…
Пустинята, белите кирпичени домове, тук-там оазиси — палми, камили, прекрасна вода. Особено ако цял ден си гълтал пепел и зъбите ти скърцат от пясък. Така разбираш защо древните са си представяли Рая като огромна градина, със сенчести дървета, знойни плодове, студена и чиста вода…
Точно в подобен оазис ни сгащиха пришълците. Ние бяхме десетина човека, отделно някакво племе, което заварихме да почива под сенките на палмите…
Разгоря се битка. Ония настъпваха — мамеше ги насладата на оазиса, на жените, на очакваните убийства и мъчения, войниците с нас се биеха като за последно, добре разбирайки, че ако не отблъснат фанатиците, наистина ще е бой последен…
Стреляха и мъжете от племето. Извадиха куп оръжия — дори ръждясали пушки от времето, когато тук не е имало държави…
Залегнах зад дебелия ствол на палмата и се опитвах да поразя повече врагове. В такива ситуации няма неутралитет — или се биеш, или умираш. А може и да умреш в боя…
От другата страна стреляше по настъпващите брадати фанатици увит в туб млад човек. Дрехата му понякога мръдваше странно и внезапно с изненада разбрах, че там крие дете. Десетинагодишно момиченце, мърляво като всички деца в региона, къдраво, с мрачен тен и светла усмивка — въпреки свистящите куршуми и очакваната смърт…
И тогава пред нас изникна чорлав, в мръсен халат, бос нападател. Цевта на автомата беше насочена към мен… Опитах се да насоча моя автомат — беше късно. Зачаках поразяващата поредица, когато…
Когато автоматът му се изкриви наляво и насочи право към момиченцето, което тъкмо надничаше — този път с изплашени очи от халата на баща си…
„Не!“ — извиках и се метнах напред…
Напразен опит, разбира се — кой може да изпревари куршум…
Оказа се, че аз…
Внезапно се озовах на пътя на куршумите, които минаха през мен. Буквално. Видях ги — идват, преминават през мен, изчезват нейде към езерцето в центъра на оазиса…
И умрях…
Или поне това видях — лежах до палмата, кръв течеше от няколко дупки на тялото ми, главата отметната, единият крак леко подритващ…
А над мен арабинът и дъщеря му. Която се усмихваше, леко падаща на колене в поклон пред спасителя си…
* * *
„Най-после…“ — каза някой…
По-скоро някоя. Красива, с полуусмивка, привела глава млада жена…
„Коя си?… Къде съм?“ — замаян попитах аз, не сваляйки поглед от мъртвото си тяло…
„Аз съм хранител…“
„Ангел?…“
„Може и така да ме наричаш, ако ти е удобно… Но не съм ангел. Като теб съм — един от малкото…“
Отместих поглед от убития аз…
„Хранител? Не се съхрани“ — горчиво се усмихнах…
„Не ме укорявай… По-скоро ти си за укори. Закъсня…“
Изгледах я въпросително…
„Ти си избран… Един от малкото… Забави се да дойдеш, а толкова работа има за теб…“
„Работа? Къде съм? Рай? Ад? Или…“
„По-скоро «или»… Не се питай — ще мине време, ще разбереш. Аз съм от 500 години тук и все още за много неща питам…“
Кимнах, макар нищо да не разбирах…
„Детето оцеля…“ — рекох машинално…
„Твоето изпитание“ — отговори жената…
В оазиса беше настъпило затишие. Нашите войници вдигнаха простреляното ми тяло и го сложиха в джипа. Не много нежно, но каква нежност да изисквам от хора, току-що разминали се със смъртта. До мен положиха още два трупа. Убитите нападатели бяха заривани от хората от племето, сред които видях бащата на момиченцето. Той остави мотиката, дойде при джипа и се поклони пред трупа ми. После взе детето и се отправи към съплеменниците си. По пътя спря, свали малката и отново се поклониха в посока на мъртвото ми тяло…
„Какво изпитание? Защо? И коя все пак си ти?“ — нетърпеливо се обърнах към жената…
„Помниш ли домашното в трети клас?“
Май тогава разбрах доста неща…
„И изпитванията за матурата? И красавицата в първи курс? И спасението от самолета? И «Трабанта»? И…“
„Да… Виждам — разбираш… Сега си при нас. И заслужи да станеш хранител. Следващите хилядолетия ще имаш една задача — да пазиш. Да пазиш тези, които могат да станат хранители. И да ги подлагаш на изпитания. Едно, второ, трето — много възможности, за да стигнат до прозрението…“
„Какво прозрение? Никакво прозрение нямаше… Не исках да убиват детето — аз съм живял… Е, малко живях, но то пък хептен не е видяло нищо… Нищичко… И защо именно това дете?“
„Не зная… Не аз решавам кое дете може да умре и кое трябва да живее…“
„А кой? Или — кои?“
„Ела… Ще видиш…“
И видях… Но това е друга история…
От време на време — така, през десетина века, боговете се скарват и започват война помежду си. За нещо си. В божествения свят винаги има причина за конфликт. Например, Голямото макаронено чудовище пак е яхнало в любовен екстаз Зелената нежна сепия. Или Крокоаладавъл от Розовите планини отново е отвлякъл прекрасната осемкрака и триглава възлюбена на Авантажино Бесния. А понякога пръв започва Върховното джудже, Господарят на великаните — просто му писва от колики, спокойствие и късмет, та за разнообразие завърта някой местен скандал с тенденция към Световна война…
Важното е, че богове има. А повод за развлечение посредством малка, приятна и зрелищна война, винаги се намира…
Та и сега тъй…
Великият Голям Страшен Владетел на Третата Мравчена Рътлина върху Гигантската Крайречна Купчина се скара с АЯ — малката царица на Невидимото царство. Обвиниха се един друг в какво ли не. И започнаха войната…
Местна. Малка. Лекичка…
Само че един поданик на АЯ, вместо да порази страж на враговете си, улучил с тоягата случаен зяпач от Кралството на Всевъжделения Огромен бог на Блатните цветове. Което довело до истерия бога — как така ще поразяват негов верующ? Нима не може той да си го джасне с гръм или бухалка? Та за отмъщение той сразил някакъв глупак, мотащ се без работа из полето. Но се оказало, че това не е поданик на АЯ, а верен жрец на самия Уругунуду — Тиматугерни — Джасинанти, вихрения бог на Карамелената вада…
И се започна…
Боговете имаха опит, умееха да се наслаждават на сложните военни ходове, да анализират кървавите битки, да изненадват колегите си с нови и нови тактически и стратегически ходове…
Наистина — изключително забавно и интересно стана…
Включиха се всички богове — дори богинята на Пометеното едва успяваше вечер да обере труповете на верноподаниците и да позамие от натрупаните черва, глави, крака, ръце…
За известно време всички богове бяха заети — водеха армиите си, оставяха ги на бойното поле, мъкнеха дърпащи се новобранци към местата на славни битки, славни подвизи, славни смърти…
А после всичко свърши…
Е, не точно всичко. Боговете си останаха — те са безсмъртни и велики…
Но хората свършиха…
Даже децата и старците станаха колатерални жертви и нямаше кой да замени геройски падналите юнаци, верни на своите идеи и вярвания…
Оголя планетата. Само богове я кръстосват. Но не се сражават. Няма смисъл — те са неуязвими и безсмъртни…
И очакват да се появи някакъв нов народ. Щото много скучно стана…
Джими се събуди късно вечерта. Озърна се — никакви промени. Малката стаичка, двойното легло, креватчето с момчетата в ъгъла. Момичетата седяха пред екрана и зяпаха упоено някакъв сериал. Още не беше дошло време братята им да стават, та те да легнат и се наспят…
Жена му също се беше загледала в сериала и ронеше сълзи над трагичната любов на младата милионерка, изоставена от космическия пират…
Джими видя — още не са забелязали, че е дошъл, още не са го погледнали с питащ поглед: „Днес даваха ли надниците?“. Е, всички у дома знаеха, че надници дават в последния работен ден на седмицата, а днес не е неделя. Но… Пък кой знае — може господарят да е отпуснал някоя допълнителна пара…
Джими знаеше как да използва тия минути между събуждането си и погледа на близките…
Не, не — той не ставаше от кревата толкова късно. Просто се събуждаше от ежедневието. И влизаше в своята реалност…
Повдигна леко стария матрак, извади пакета. Където трябваше да го чака дебела, с твърди корици, леко подпухнала от времето и влагата книга. Неговата реалност…
Огледа се…
Не беше хубаво децата да забелязват какво прави. Не се знаеше дали няма да се изпуснат нейде, че баща им вечер, след 12 часовия работен ден, се образова. Щяха да дойдат от полицията на нравите, а после… После щеше да се повтори историята отпреди двайсет години. Когато в училище надзирателят по работа с фрезата откри, че момчето се образова. При това в непозволената област на медицината…
А всичко до този момент вървеше нормално. В детската градина ги обучаваха на чистене, пране, готварство. И на поведение в обществото — в завода, на полето, в градината…
Веднага след това, в средния курс, започна обучението по посочените от Голямата комисия специалности. Джими имаше късмет — насочиха го към металообработването. Някои деца бяха урочасани — пращаха ги да се обучават на миньорство, отглеждане на подводни растения или други професии с висока смъртност. Така изчезна някъде съседчето му Насо — дребен, пъргав, харесаха го за подземни работи. Подобни деца копаеха тесни тунелчета в мините, търсеха рудни жили, понякога и не излизаха от дупките…
Но Джими завърши успешно училището. На третата година ги обявиха за специалисти със средно образование и ги изпратиха в завода. Работодателят се беше погрижил за тях — специални машини за деца, с малки площадки за стъпване, на три дни им даряваше дори чаша мляко, а в почивките най-благородно ги обучаваха на близки професии, за да може да бъдат модерни мобилни работници…
Обаче, Джими беше отворил книга и магията на словото разрушаваше вече спокойния му и нормален живот. Цял ден той спазваше правилата — ставане в 5 часа, отиване на работа, закуска в 12 часа, лек обяд към 16 часа, после прибиране у дома за вечерния къшей хляб…
И тогава се събуждаше…
Минаваше в другия свят. Светът, който отдавна беше отречен от властта и заклеймен от бизнеса…
Светът на книгите — тия измислици, невероятни и невъзможни истории за пътешествия, приключения, за писатели, художници, музиканти, за несъществували никога континенти, в които живеят лъвове, кенгура, тигри…
Изобщо — фантасмагориите, които уж се били случили някога…
Джими четеше, запомняше, понякога дори се замисляше. Но — невинаги…
Защото добре разбираше какъв риск поема с тия сънища, как те развращават добрия работник, отклоняват правилното живеене към невъзможния свят в съзнанието му…
Важното беше да се обучава, да работи, да възпитава децата в правилно съществуване, опиращо се на извечните цели на човека — оцеляване и размножаване…
Но не можеше да се откъсне от книгите. Намираше ги трудно, четеше ги бавно, прекалено много време отделяше за обмислянето им…
Отделно предпазливостта да ги укрива дори от близките си…
В пакета нямаше книга…
Джими трепна. Разкрит? Но… Няма полиция, няма съд…
Огледа се. Двете момчета спяха върху креватчето… Момент! Малкият син беше странно свит — някак си особено… Четеше! Джими разбра — момчето е намерило книгата и сега чете…
Ужас! Отиде му бъдещето… А така го хвалеха надзирателите — усвоява всички правила, никога не си позволява да се откъсва от тях, никога не желае нещо различно от позволеното…
А сега… Посегателство над устоите на новия модерен обществен строй… Индивидуализъм, вместо вливане в екипа и превръщане в частица от колектива…
Несигурното бъдеще на мислещия човек…
Опасно и противообществено…
Бъдеще на неочакваното…
На 30 години, 16 часа следобед, събота
При събуждане трябва веднага да отговоря на три въпроса: кога, къде, кои… Кога, в коя година, на каква възраст се събуждам. Къде, в кой край на планетата съм. Кои са хората наоколо ми и защо ме гледат така добре или лошо…
Затова събуждането ми е бавно — протягане, прозяване, превъртане около оста. И през това време — бързи, остри погледи наоколо. Понякога успявам почти веднага да се ориентирам и тогава нещата тръгват добре…
Както сега…
Протегнах се и с първия поглед изпод клепачите установих — у дома съм, жена ми е до прозореца, синът си играе на пода, дъщеричката се опитва да замъкне майка си в кухнята, където явно има някой сладкиш…
И нейното провлачено: „Айде бе, мамоооо…“ ме е събудило…
Надигнах се. Жена ми се обърна към леглото и каза:
— Защо бързаш? Събота е, почини си… Чак в пет часа ще тръгнем за нашите…
Което веднага допълни мозайката — почивен ден, поредна вечеря при тъста и тъщата, а за утре…
Метнах бърз поглед към прозореца. Уф, вали… Което означава, че барем утре няма да ме мъкнат по лозя и градини… Момент! Прелитат жълти листа — значи е есен. И в четири е мрачно, почти тъмно… Нейде октомври, че може и ноември да е…
— Заведи я в кухнята, отрежи й от кекса — продължава жена ми. — От малкия резни, големия ще го нося за нашите…
Така… Значи сме в период на добри отношения с родителите й, голямата кавга още не е настъпила. Няма да отмине, зная го. Но — сега сме нейде около трийсетата ми годишнина, ако се съди по физиономията ми в огледалото на тоалетката, а скандалът стана нейде около десетата годишнина на синчето…
Вече доста неща са ми ясни. И определям времето почти точно, когато виждам, че в коридора няма малко шкафче за телефона. Поръчах го като изненада за трийсетия рожден ден на жена ми. И дори лично й го подарих — този ден вече го има в живота ми…
Така е — животът ми е особен. Някои дни съм изживял, други си спомням, но все още не са били в живота ми…
На 19 години, 5,30 часа сутринта, вторник
— Ставааааай… — крещи някой като скопявано прасе…
Оглеждам се. От съседните двуетажни легла валят задници в дълги бели гащи, трополят обувки, мяркат се кафяви войнишки униформи…
Пак казармата…
— Какво още чакаш? — крещи до леглото старшината…
Въпрос, но без отговор. Какво да му кажа? Че си легнах трийсетгодишен, женен, с две деца, уважаван и мразен, подсмихващ се, когато срещне някой фатмак на улицата? И се събуждам точно в лапите на подобен тук? От когото ще се отърва — може би! — само ако легна нейде да дремна?
Идея, която използвах неведнъж досега. Така е подреден животът ми — така се движа из него аз. Обикалям из лабиринта на времето и търся начин да изляза от някой задръстен коридор. Най-често попадах в друг такъв, но поне се измъквах от оня…
Докато си мисля и се пренастройвам, войнишкото ежедневие тече покрай мен и ме носи плавно някъде си. Гимнастика, закуска, сутрешен развод, занятия, подготовка за караул…
Удобното време, което изчаквах. За да се прехвърля в друг поток на течението…
Защото сега имаме право на почивка преди наряда. И аз, зарязал подготовката, пренебрегнал чистенето на оръжието, лягам…
Някой ми шътка, друг се опитва да ме вразуми, но аз си знам моята…
Заспивам…
На 52 години, 10 сутринта, четвъртък
Оооохха…
Трябва да се събуждам, но опитът надделява. Внимателно се ослушвам — тишина. Или съм сам, или който е тук — още спи…
Отварям внимателно лявото око — легнал съм на тая страна, няма да се види, че гледам…
Позната стая. Спалнята ни. Гардеробът е срещу очите ми и в лъскавата му врата се отразява бавно издигащото се слънце. Зад гърба ми виждам тяло и с усета си разбирам — жена ми. Спи явно…
Отварям и дясното око, леко се превъртам, правя бърз оглед на стаята. Тишина… И тук, и навън. Надигам се леко, излизам в коридора. До входната врата са обувките. Нейни и мои. Значи сме само двамата. Децата ги няма, което означава, че всеки е поел по пътя си…
Спомените бързо се натрупват. Сватбата на дъщерята, после на сина. Внуците — по един от двамата. Малки са още. Сещам се — след 20 години ще имам щастието да видя сватбата на най-големия внук. И ще ме води бавно към автомобила третото момче на сина. А ще ми се усмихват двете дъщери на момичето ми. Едната с голям корем…
И други спомени се трупват. Опитвам се да поразровя из тях, да извадя нужните за деня…
Но все попадам на някакви откъси от детството и младостта. Даже се връщам в казармата — при ония три дни арест, които получих за непочистеното оръжие. Нали ми се искаше да се измъкна и аз с инфантилната самоувереност на младостта избягах в съня. Без да помисля какво ще стане после…
Чувам хлопването на вратата на спалнята…
Денят започва…
На 8 месеца, неделя, 10 часа
И какво като зная часа? Какво? Бебе съм си… Лежа, обут в ританки, завит съм до брадичката с одеялцето, над мен е небето…
А, и лицето на мама…
— Събуди ли се, пиленце…
Пиленце…
Вчера бях на петдесет години, решавах важни проблеми в службата, скарах се с началството, после изслушах поучително слово, че не бива да съм толкова самоуверен, директорът по-добре знае, накрая той влезе вкиснат при мен и през зъби ме информира, че от централата потвърдили моето решение, та да се захващам с работата…
А сега…
А сега ми става едно топло-топло под кръста… Пак съм се напикал… И мама ме вади от количката, безцеремонно сваля ританките и пеленката, мята нова върху одеялцето, увива ме, напъхва ме в други ританки, напъхва мократа топка в платнена торба…
Ами така е — млад съм още, няма памперси, нас, бебетата, ни омотават в пелени, които после се перат, сушат, гладят…
Може да съм малък, но помня как в бъдещето изтърсвах съдържанието на пеленки в тоалетната, а жена ми чакаше, за да ги мине първи път на ръце, после в пералнята… След двадесет и три години…
И пак лежа и зяпам към небето. Ух. Да бях със съзнанието на бебе. А то — виждам, разбирам, зная… И не мога нищо да направя… И времето бавно тече. Време е да заспивам, но нещо ме задържа в тоя свят. Кога и къде ли ще се събудя? Дано да съм по-млад, че тия години след петдесетака… Дето викат хората — ако след 50 сутрин нищо не те боли, значи си умрял…
А, събуждал съм се и млад с болки… Когато ми рязаха апендикса. Болеше ме леко коремът, имахме контролно тоя ден, не ми се ходеше, рекох да изсимулирам нещо, пък майка ми ме закара до болницата, докторът натиска и отпуска корема, после писа малко и…
С две думи — рекоха, че съм бил пред спукване на апендикса. И — в операционната. Сложиха ме на едната маса, хакнаха инжекция, взеха да режат — с местна упойка. Пък аз нищо не усещах — бях впил очи в голямото огледало отгоре, което хващаше и малко от съседната маса. А там подготвяха едно младо момиче за операция… И забравих, че ме режат, зяпнах…
После ме върнаха в стаята, взеха за операция едно момче от нашия клас — също бил с апендикс. И как няма да е — и той имаше контролно. Успях да му пошепна какво чудо има на другата маса, ама той се върна ядосан — някакъв дядка режели…
И после…
Доспа ми се…
На 20 години, сряда, 18 часа
Бях задрямал уж за малко, а то отиде половин час. Надигнах се — в бараката съм, колегите шумят около леглата си. Кой се преоблича, кой се стяга за банята, кой се вчесва. Работният ден е свършил, сега отдъхваме, след половин час е вечерята. Студентска бригада…
В бригадирския лагер беше шумно. Подготвяше се и джамборето за вечерта. Разхождах се уморено, когато едно приятелче ме викна. Спрях пред компанията им. Няколко момичета, познати момчета от нашия курс и една котка. Която веднага се заотърква в краката ми. Помни кой я храни вече трети ден…
— Запознай се — вика приятелчето. — Тия момичета са от другия курс…
Една, втора, третата…
И застинах, държейки ръката й. Как можах да забравя… Жена ми… Тоест — бъдещата ми жена. С която имахме две деца и пет внуци. И с която се запознавахме сега…
През главата ми минаха куп спомени от бъдещия ни живот… Сепнах се, пуснах ръката й, седнах до нея. С котката в краката…
Нещо май паметта ми… Но е обяснимо. Животът ми си тече, както животът на всички. С една разлика. Това, което при другите е права линия през времето, за мен се е изкривила и начупила в лабиринтите му. И всичко се случва — но в различен ред. Което налага да помня милион дребни уж нещица. И бързо да се нагаждам към реалността на другите. Защото моята е различна…
Усмихнах се на девойчето, на което беше съдено да живее с мен в бъдещето. И за момент се замислих — утре къде ще съм?
После махнах с ръка…
Важното е, че ще съм…
Макар да е скучно малко — зная какво ще стане, въртя се по позната пътека, най-важното при изненадите е да съм видимо изненадан…
Което често хич не е трудно…
Какво да го правиш — познат или не, живот си е…
Царят свика военния съвет вечерта. Нему беше ясно какво иска да стане на другия ден — дори успя да обходи бъдещото полесражение и да огледа така важния хълм, зад който щеше да скрие засадата. Но — по стари правила трябваше да се съберат велможите и военачалниците, да обсъдят плана, да дадат своите предложения, всеки добре да разбере каква роля му е отредена за очакваната победа…
Слугата му повдигна платнището и в шатрата започнаха да влизат приближените. Ето го войводата Кирил, след него алигаторът Стефан, после първият болярин Станул, сетне се заредиха — Дико, Михаил, Коста, Александър…
Все познати от много години хора, приближени още от младежките, че и от детските години… И, въпреки това…
Някак си изненадващо други…
Царят се вгледа в лицата им. За което не спомагаха дори няколкото свещника, както и големият огън в мангала насред шатрата. Но, все пак, влизащите се виждаха добре, очертаваше се всяка линия на лицата им, всеки детайл по дрехите…
Обаче, нещо тревожно се мярна в съзнанието на владетеля. Те бяха… И не бяха те… Някак си… Същите хора, но по-различни… Макар в едно да си приличаха…
Всички носеха обръчи на главите или торкви около вратовете. А всяко украшение блестеше с голям скъпоценен камък по средата. При това не просто лъскав, а направо светещ камък…
Подобни неща в двореца не се толерираха. От млад царят беше по-скоро воин, отколкото скрит зад стените на двореца управител. Обикаляше държавата, участваше във всички войни и конфликти, често сам водеше конницата срещу врага, ризницата му беше няколко пъти поправяна и заздравявана…
И хич, ама хич не си падаше по чуждоземните украси и дрехи, отличителни белези и красиви джунджурии…
Което важеше и за приближените му. Които от малки познаваха характера на тогавашното си приятелче, сега техен господар. И също не приемаха пауновите шарении, с които се отличаваха царедворците в съседните държави…
А сега…
Царят се огледа… Обръчи, торкви… И внимателните лица на носителите им. Глави, които постоянно се въртяха едва ли не в кръг, не оставяха ъгълче в шатрата неогледано…
— Стануле — рече царят, — ела с мен… А вие, боляри и войводи, сигурно хубаво сте мислили за утрешния ден, но още малко се напрегнете, може още хрумвания да ви дойдат. Важна битка ни чака, съдбоносна… Ние сега ще се върнем…
И излезе пред отметнатото от слугата платнище, следван от първия болярин, негов млечен брат и верен приятел…
Влезе в съседната шатра, където на голяма стойка беше закачена бронята му, край нея подпрени голямото копие, двата меча, бойните ботуши, а до тях на масичката лежеше красивият стоманен шлем със златна украса…
Станул спокойно го следваше — неведнъж царят го беше викал насаме, водил с него тайни разговори, споделял скрити мисли…
Само че тоя път се излъга. Бързо и ловко царят го сграбчи за врата, превъртя във въздуха и свали на пода. А после, седнал върху му, опря тънкия остър нож в гърлото и попита:
— Кой си ти?
Първият велможа успя само да изохка, но царят не отпусна хватката. Ножът леко се заби в кожата на Станул и той изхърка.
— Кой си ти? — повтори царят, а ножът бавно тръгна към лявото око…
Станул или който там беше, разбра — няма шега, разкрит е, започва голямото мъчение. За подобни неща не беше готов. Свикнал на почести и ръкопляскания, знаещ колко трябва да му платят за рисковете на професията, той промърмори:
— Аз съм от бъдещето…
Ръката на царя не трепна, но очите му по-внимателно се вгледаха в лицето на човека отдолу. Да, не беше Станул. Маската беше отлична, но все пак имаше някои различия. Най-вече в погледа — малко нагъл, самоуверен, без зрялата мъдрост на приятеля му…
— Какво?
— Аз съм от бъдещето, Ваше Величество — повтори оня. — От времето хиляда години напред. Когато за нас днешния ден е част от историята. И затова нашите учени ни изпратиха тук…
— Учени? Какво е това? — попита царят, без да помръдне острието, спряло под окото на поваления…
Оня се опита да поеме дъх и започна да разказва. Живеел в друго време, при други условия. Хората летели със специални апарати, разговаряли от разстояние, обработвали земята с големи машини. И това им давало много, много време. Което трябвало да се запълва някак си. Та по едни вълшебни кутии гледали разни истории — за приключения, за любов, за звездите и хората на други земи…
А напоследък учените, дето правели разните апарати, измислили начин да се движи човек из времето. И веднага започнали да изпращат специални хора, наречени журналисти, по бойните полета — пряко и от мястото на събитието да показват реално ставащото. За утрешния ден било програмирано да се излъчи риалити шоу (така нарече той очакваната битка) директно от бойното поле. И затова специални люде отвлекли и скрили нейде във времето всичките приближени на царя, а вместо тях изпратили журналисти, които чрез вълшебните очи на камъните в обръчите и торквите да показват видяното в битката. Някакъв техен началник, наричан Продуцент, сметнал, че най-хубавите гледни точки ще са при военачалниците…
— И сега в шатрата ми са само тия… Джурналя? — попита изненадан царят.
Оня кимна и преглътна трудно…
— А денят идва, аз нямам верни люде и наоколо ми са само някакви непознати, невежи и некадърни Джурналя?
— Ваше Величество, опитни хора сме — възрази от пода фалшивият Станул. — Колко неща сме видели, какви предавания сме правили… Всичко ни е познато…
Царят горчиво се засмя:
— Познато… Отдалеч и отвън… А тук се решава съдбата на държавата…
Оня продължи да го убеждава, че журналистите са опитни хора — щом нещо са видели, значи го знаят и как става…
Царят се изправи. Прибра ножа в скритата кания, потърка чело и рече:
— А моите приятели няма ли да върнете?
— Ваше величество — изправи се внимателно оня, — нямаме технологично време, всичко вече се заснема, кога да ги връщаме, че и инструктираме? Представяте ли си колко пари са вложени в риалитито, какви сценарии са писани, каква реклама е вече заложена?
— Но държавата…
— А държави много… И в историята се е случвало какво ли не… Вие, Ваше Величество, само ни инструктирайте — ние сме все хора образовани, с медиен опит, ще се справим не по-зле от някакви средновековни боляри…
То и нямаше какво да се прави. Враговете бяха навлезли в страната, от юг идваха други техни армии, народът беше отчаян…
И царят реши — ще рискува… Без велможите беше загубен, с тия поне имаше някаква вяра в евентуален сляп късмет…
Но слепият късмет се заблуди някъде. И не дойде. Битката беше загубена. Войската разбита. Царят убит. Държавата покорена…
Десет века по-късно в офиса на главния продуцент ликуването беше невъобразимо. От реклами, от свързани предавания, от развитие на риалитито в разни занимателни блокове… Паричен порой…
— Даааа — каза Мюмюн, изиграл ролята на първия велможа Станул. — Я да помислим върху ново риалити. Направо да включим ония двамата братя от Солун. Но с друга азбука…
Малкият човек сипа зрънца, смени водата, обра някои излишни неща от пода, после каза:
— Сони, попей, а?
Синигерчето го гледаше равнодушно и с известна предпазливост. Никой никога през дългия месец, откакто беше тук, не застраши живота му, но знаеш ли… И сега така — издава някакви звуци малкият човек, обаче какви… И защо…
За всеки случай вдигна глава и изцърка няколко пъти. Нещо като въпрос „Кой си ти? Какво искаш?“. Разбира се, малкият човек не го разбра, но явно остана възхитен и пак избоботи нещо. Синигерчето наклони глава въпросително, после подскокна към хранилката…
Малкият човек притвори вратата на клетката и излезе от голямото помещение…
Синигерчето се нахрани, пийна водичка, почисти крилата и се замисли…
В клетка… Хванаха го преди месец. Под красив покрив хубава купчинка зърна. Кацна, огледа се внимателно, после клъвна… И покривът го захлупи…
Сега е в клетка…
Красива клетка — лъскава, чиста, удобна… Със здрава вратичка…
Което се оказа полуоткрехната. Изглежда малкият човек не я беше затворил хубаво. Та сега можеше да се излезе — само да я побутне с човка и…
И — накъде?
Към своята любима далечна горичка? Към зелените високи треви под стройните дървета, устремени нагоре, нагоре? Към чистия въздух, кристалната изворна вода, бурния живот на свобода…
Където никога не можа да си отдъхне…
Излетиш нагоре — отнейде ястреб или сокол се спусне. По земята закрачиш, за да дръпнеш някой крехък ствол на тревичка — змия се плъзне безшумно. Към водата се устремиш — а там те дебне гъвкав хищник с бляскава козина…
Наоколо се виждат красиви самки, но… Гнездо, за да свиеш — с друг синигер бой трябва да водиш. Гнездо направи — на удобно място трябва да е, враг да не го достигне. Малки отгледаш — за тях се тревожиш…
И постоянно си напрегнат — храна да зърнеш, вода да откриеш, хищник да избегнеш…
А тук… Само голямата страшна котка беше опасна. Как го гледаше, как се облизваше, как точеше нокти… А сега й е така удобно. Само да блъсне вратичката и после да завърти лапа в ограденото пространство…
Синигерчето подскочи по пода на клетката. Спря до полуотворената вратичка и леко я побутна с човка. Телената преграда се завъртя, спря до мрежата и човката ловко хлъзна кукичката на мястото й…
Сега вече можеше да дремне спокойно върху напречната пръчка…
Тихо… Сигурно… Стабилно и удобно…
Имало едно време добър и честен вълшебник. Обичал откровеността, правдата, взаиморазбирането и любовта между хората. И искал всички да са като него…
Между другото, имало пороци, които мразел. Лъжата, измамата, лицемерието, двуличието…
И затова един ден се заел с трудно, но благородно дело. Събрал всички сили в едно, грабнал цялото си знание, стегнал уменията си и… Сътворил силна, здрава, въздействаща магия…
И унищожил лъжата и съпътстващите я пороци…
Всички хора станали честни…
… Мъжът погледнал жена си и рекъл: „Да, бе — я се виж на какво мязаш! Отивам млада булка да си намеря“…
… Момата се изхилила на годеника си: „Добре че баща ти дава толкова пари, иначе не бих те погледнала даже“…
… Подчиненият се изправил пред началника си: „Абе, дърт идиот такъв! Докога ще ни губиш времето с тъпите си шеги?“…
… Посланикът вдигнал глава: „Цар си, ама само щото баща ти е бил такъв! Пък сега нашият кретен те лъже, че си велик и силен!“…
… Войникът се подпрял на копието и пренебрежително подметнал на командира си: „И сто звездички да си сложиш на пагона, пак некадърен офицер ще си“…
… Търговецът вдигнал плата пред мющерията: „Ей, добре, че сте баламите, че иначе тоя гнилоч какво да го правя?“…
… А жената рекла на мъжа си: „Стара и грозна съм, ама добре, че синовете ми приличат на бащите си, а не на теб“…
И като се размахали точилки, бухалки, мечове, скиптри, копия, тояги… Като се завихрили едни домашни конфликти, граждански войни, народни революции, световни войни…
Та магьосникът се видял в чудо. Събрал всички сили в едно, грабнал цялото си знание, стегнал уменията си и… Сътворил силна, здрава, въздействаща магия…
И унищожил старата. Светът станал пак нормален — с все полезните лъжи, познатите измами, възпитателното лицемерие, културното двуличие…
Те така се създават цивилизациите…
Мончо отвори очи. И веднага грабна сценария, който вакуумната поща беше изсипала точно пред главата му. Отвори и зачете финала…
Уфффффф…
Мощната сутрешна въздишка. Черно на бяло там пишеше: „Мончо маха радостно за довиждане, сяда в луксозната лимузина и заминава за летището. Където го чака частният му самолет, а след два часа — плажовете на Акапулко“…
Хубава сцена… Ще я изиграе романтично — бавно, с достолепие, но едновременно да покаже мъжка сила — скок в автомобила, зареян поглед към минувачи и къщи, весела човешка усмивка, ведри очи…
Но нещо го накара да се завърти към Лилия. Или Мила… Отдавна беше — от снощи досега се забравя едно нежно име. Важното е, че щеше дълго да помни — може би чак до утре — страстните й прегръдки и врящи устни…
— Защо плачеш? — запита я учуден, а после зърна нейния сценарий и смени тона на тъжната мъжка жалост. — Нещо не ти допада?
— Убиват ме — изхълца Лилия. Или Мила…
Мончо се изненада. Такова младо и красиво момиче да похарчат тъй бързо… Хм…
— Как така?
— Ето — и тя отвори сценария си на последната, трета страница. — Падам в асансьорната шахта…
Мончо бързо взе да преобръща страниците в своя сценарий. Доста бяха, та дадоха възможност на Лилия… Или Мила… Да поплаче свободно. Но наистина — още в началото и той проронва скъпа мъжка сълза, когато момичето излиза от апартамента му и пада в поставения от врага му капан…
Ха сега де…
А момичето все по-силно ревеше, даже не се сещаше да стане. Пък след час Мончо имаше — провери в сценария: да, точно след час и пет минути! — важна среща с Големия Крис. И с него се разбират заедно да заминат за Акапулко, където се укрива бандата на Сивия Тео…
— Съжалявам, скъпа — пророни той и стана от леглото. Отвори сценария и тръгна към банята. Там трябваше да му се обади Крис, да се договорят, а после да отиде в бирхалето на 25-та улица и да се срещне с… Провери пак — да, със секретарката на мистър Дженкинс, някоя си Хилда…
Погледна с очакване Лилия… Момичето… Но тя се бавеше. Мончо я разбираше — никому не се иска да излезе от сценария. Обаче, правилата са си правила… А и той закъсняваше. Затова бързо влезе в банята, изми се щателно, кимна радостно, когато чу щракването на входната врата — разумът в Лилия или Мила е надделял, професионализмът е изблъскал другите чувства…
Тъкмо в тоя момент телефонът иззвъня. Крис. Бързо и стегнато се договориха — с частния му самолет излитат за Акапулко, Хилда ще му даде флашка с документи, оръжие ще получат в Мексико, ще го осигури сеньор Компрене…
А вратата пак щракна…
Мончо надникна и изненадан излезе в хола. Подпряла вратата, дишаща буреносно, красавицата го гледаше с огромните си очи на сърна…
— Страх ме е…
И Мончо се предаде. Тая неповторима нощ, тия очи, тия гърди…
— Остани в апартамента — каза той. — Аз ще измисля нещо…
Пред асансьора нямаше никого. Мончо зачака. Трябваше да се появи някоя жена, трябваше… Е, няма да е… Хубавицата, чието име не помни, но в сценария ще има малка поправка…
И жената се появи. Руса, синеоко, но доста старичка — може би наближаваше четиридесетте. Мончо й отвори вратата, тя се загледа в него, кимна, автоматично стъпи напред… И гласът й заглъхна нейде надолу по шахтата…
* * *
— Пак ли?! — възкликна единият от сценаристите. Другият вдигна рамене:
— Аз го очаквах. Напоследък започна да се взема на сериозно. И вече се изживява като единствен и неповторим…
Телефонът на масичката иззвъня. Първият взе слушалката…
— Да… Да… — после я подаде на втория. — Продуцентът е…
И разговорът на втория беше кратък. Никакви толерирания, никакви предупреждения. Животът си има правила. Та…
— Ясно, шефе — каза сценаристът и погледна към колегата си. — Дай днешния сценарий. Ще поправяме в движение…
* * *
А в това време Хилда подаде на Мончо флашката. Той мълчеше, потъващ бавно и безвъзвратно в големите й красиви очи, опитващ се да задържи погледа си върху огромния бюст и прекрасните крака едновременно…
Сетне отиде до лимузината, метна се юнашки в нея — скок, който би му донесъл златен медал на олимпиадата, но засега само възхитения поглед на Хилда…
След двайсетина минути беше на летището. Очакваше го малък, красив самолет. А вътре — удобни кресла, усмихната стюардеса с чаша уиски, с леко разкопчана униформа, подсказваща за извънредни наслади.
Самолетът се издигна. Мончо посегна към задната седалка, за да вземе куфарчето и нещо се приплъзна към пода на самолета. Наведе се. Сценария? Че защо му е? Вече го беше научил?
Отвори отново на финала…
„Към самолета скрито се промъква Едноокия Джим от бандата на Сивия Тео. Изважда от чантата си малък пакет и го залепва под лявото крило…“
Нямаше нужда да се напрягам — от лежанката се виждаха добре двата големи екрана, а върху тях ясната картина отвън. Да, от известно време образите не бяха много чисти, но затова бях монтирал върху камерите специални лещи за корекция.
Наоколо беше чисто, небето светло, картината красива.
Голям парк, зелени площи, къдрави храстчета, стройни дървета. И много хора…
Които в случая не ме интересуваха. Бях дошъл да си почина. И, разбира се, да дам на корпуса отдих след напрегнатия ден.
Нямаше нужда да се напрягам — автоматизираната система за специално наблюдение действаше засега безупречно. Затова се бях опнал на лежанката и през ума ми минаваха планове за вечерта. Разбира се, трябваше да заредя машината. После да намеря време за почистване на устройствата й за изхвърляне на остатъците от горивото, за хигиенизация на целия корпус.
А след това — с излъскана външност, добре опакована в красиви платове, можеше да потърся подходящата дама. Естествено — нов модел, модерен, привличащ окото, управляван от съответния тип хубавица.
Както и стана. Подготвих машината, заредих добре резервоарите. Е, на уговореното място предлагаха всякакви горива, но добре помнех как съм прекалявал с мощността му и после колко труд е бил нужен за изчистване на двигателя и цялата зона около му…
А и дамата с хубавата машина се появи. Процедурата стана класическа — известно съперничество, сравнения, после опити за надделяване и…
И в светлия приятен гараж на дамата паркирахме двата апарата един до друг. Корпусите се сляха, всяка част зае съответното си място, скърцане, триене…
Финалът беше класически — моят апарат метна върху корпуса защитните покривала, аз поех лично управлението и, хвърляйки последен поглед върху корпуса на нейната машина, опънал се сладко в гаража, поех по моя път.
Натам — познатото. Паркирах в моя гараж, поставих апарата на мястото му, спуснах капаците върху камерите, реших да подремна. Вярно — двигателят беше малко претоварен с отработено гориво, но реших да източа по-късно остатъците му…
Човекът наистина е луксозна машина и иска грижи, обаче и ние — пилотите, имаме нужда от почивка…
Тая сутрин той се почувства някак си неуютно — депресиран и нервен едновременно, гневен на себе си и целия свят, готов да се затвори и да се нахвърли върху някого…
Не беше ново усещане. Което не го правеше поносимо. Още повече че точно в момента нямаше лекарство под ръка. Беше сам в двореца…
На вратата се почука. Пак тоя Джон…
Наистина — лакеят влезе с нисък поклон. Носеше новите дрехи — красиви, удобни, меки. Положи ги върху стойката, отдолу подреди три чифта обувки. По избор — времето беше променливо, а и характерът на господаря днес отиваше към буря…
— Пак ли в алено? — ядно попита той. — Абе, виждаш навън какво е, не усещаш ли, че лазурен цвят ще е контрастиращ на средата? По-бързичко…
На вратата се почука и вторият лакей се появи с лазурен костюм, преметнат върху лявата му ръка…
— Давай! — изръмжа той.
В трапезарията всичко беше на ниво — блестящи прибори, красиви салфетки, колосани покривки, пресни цветя. А върху масата бяха наредени златните прибори, както и китайският порцелан. До вратата на кухнята стояха почтително наведени управителят, главният готвач, сервитьорката, виночерпецът…
— Само един сандвич — нареди той намръщен на управителя. И почти веднага от кухнята се появи вторият готвач, изпънал ръце напред с непотрепващ сребърен поднос, върху който се мъдреше голям сандвич с бекон…
— Сирене! — изрева той, макар да разбираше колко е безполезно. Все пак взе вторият сандвич, поднесен му от другия готвач, материализирал се веднага след вика му…
Сандвичът беше вкусен, разбира се, но това не подобри настроението му…
— Джон!…
Лакеят внимателно се изкашля отдире му.
— Колата готова ли е?
— Разбира се! Чака ви отпред… Да предложа ли днес да вземете закритата лимузина, сър? Според прогнозата…
— Не ме интересува! Поръчал съм кабриолет — ще карам кабриолет…
Пътят беше почти пуст. Светофарите сменяха червеното на зелено сто метра преди да стигне кръстовищата, никакви хора не се мяркаха по тротоарите, гладката пътна лента се носеше под колата…
В лекарския кабинет беше празно. После светна големият пулт и психотерапевтът се появи в цялата си холограмна тежест.
— Привет, сър…
Хич не му беше до размяна на любезности с някакъв доктор, намиращ се зад девет ключа, но все още не беше стигнал до изригването.
— Докторе, време е…
— Така е — кимна фигурата на отсрещното кресло. — Апаратурата вече предупреждава, а и аз виждам… Степен Етна — 3, навлизаща в степен Кракатау…
Той нямаше дипломата на лекаря, но познаваше характера си. Наближаваше изригването. Натрупванията на стрес, напрежение, потискани конфликти, скрити омрази изискваха разтоварване…
Добре им е било на древните нейде през XX век. Претоварят се с реалността и прескочат границата. Кавги, скандали, ругатни, сбивания…
Но сега, три века по-късно… Къде да намери човек с кого да се сръга словесно или с юмруци? Златният милиард беше се разселил по планетата Земя, вече заемаха местата по Марс, а стотина милиона отлетяха към новооткрития звезден ръкав на Алфа-Омега…
И навред — роботи, роботи, роботи…
С които, разбира се, няма как да се скараш поне…
Човек, човек ти трябва…
Психотерапевтът отсреща се прокашля:
— Сър, процедурата я знаете, но… Цената, сър…
— Вдигна ли се? За месец само?
— Сър, разбирате — хората намаляват. И всички имат своя професия. Много трудно е да се отгледа лузър, който да обучим като боен партньор. А и не е лесен занаят, сър… Сам знаете — хем трябва да ви е достоен противник, хем да не ви нарани тежко…
Той въздъхна:
— Добре, добре… Давай го тук…
— А ниво, сър?
— Абе, да го понабия добре искам. Не много леко, но не и тежко… Разтоварващо…
Докторът се изправи:
— Радвам се, че се видяхме, сър… До нови срещи…
Излезе от кабинета на лекаря леко развеселен. Още малко, още малко…
А на вратата някакъв влизащ в сградата неволно го блъсна. И понечи да отмине…
— Ей, къде бягаш? — изрева той. — Я ела да ти кажа какво се случва на простаците…
Онзи се обърна, тръгна към него, сваляйки сакото и запретвайки ръкави…
Планетата на щастието ни посрещна със слънце и приятен ветрец. Всичко около космическия ни кораб цъфтеше — тук винаги беше ранна пролет. С изключение на крайбрежието, където лятото беше безкрайно.
Хората отговаряха на природата — винаги усмихнати, бодри, весели, със заряд от вечна младост и неспирна енергия.
Само една особеност имаха — бяха бели като хартията, позната ни от музеите за история на Земята. Бели лица, бели крайници, бели тела — въпреки неспирно танцуващото наоколо слънце. Или по-скоро — три слънца.
За пръв път зърнах черен човек чак към края на престоя ни. Промъкваше се по улицата като преследвана лисица — близо до стените на сградите, избягващ широките булеварди, буквално сливащ се с дърветата, опитващ се да мине незабелязано някакви си стотина метра. Разстоянието, на което успях да го проследя. И веднага запитах Оото, моя придружител:
— Черен човек? Тук има и друга раса?
Оото се смути, после започна да се оправдава:
— Извинявай, приятелю, пропускът е на наблюдателите на щастието. Някой е позволил този тип да се появи на публично място и…
— Нима тук има расизъм? — бях смаян. Не може тези щастливи, добри, отзивчиви хора да са расисти…
Оото объркано каза:
— Няма друга раса… Всички сме едно…
— Но черният човек…
— Виж, той е от… нашите — внимателно каза Оото. — Поне по раса. И произход. Но е черен. Което е по-особено. И не се дължи на пигментацията…
Сега пък аз се обърках. Което го накара да ме помоли учтиво — да отложим разговора, ще ми покаже всичко.
На другия ден видях отново черен човек. Опитваше се бързо да пресече улицата. А отвсякъде го налитаха бели хора — нямаше как да не го зърнат при тия широки булеварди, тичаха към него и един след друг го докосваха. Който, където свари. Докосваха го бързо, леко, дори нежно. Но той се огъваше все повече, накрая се срути насред платното. Долетя аеромобил, от него скочиха двама в бели дрехи, грабнаха падналия и го сложиха вътре. Като преди това — успях да забележа — и те го докоснаха. После аеромобилът отлетя над големия парк.
Оото мълчаливо ме поведе към нашия аеромобил, пак обещавайки ми да ми обясни що за хора са тези черните. И пак остави мълчанието му да забули питанията.
Но след два дена сам започнах да разбирам.
Бяхме поканени на раждане в дома на един от правителствените секретари. Това е местен празник — жената ражда публично, канят много близки и приятели, колкото се може повече хора да са свидетели на щастливото събития…
Родилката лежеше на големия олтар в центъра на балната зала, около нея се въртяха три-четири акушерки, гостите вдигаха тостове за очакваното бебе, аз срамежливо кривях поглед нейде към кристалните полилеи, когато…
Родилката изкрещя от ужас, акушерките вече не пърхаха, а гневно се разграчиха, гостите притихнаха, а аз стреснат погледнах към олтара и видях бебето. Черно…
Празненството свърши рязко. Изведнъж залата се изпразни, дори акушерките излетяха навън, останахме само аз и бащата. Аз объркан, той покрусен, направо смазан и изкривен към пода…
Оото се върна, сграбчи ме и насила ме повлече навън. Исках да помогна с нещо на изоставеното семейство, но лицето на моя домакин ме накара да замълча и се оставя да ме тегли като бесен бик пиян гледач…
Сетне седяхме на брега на морето и мълчахме. Отмина объркването ми, остана само едно — въпросът „защо?“…
Оото бавно ми обясни.
Черни хора се раждат много рядко тук. Но родят ли се — носят нещастие на семейството. Което веднага ги предава в Дома на нещастните. И черните остават там завинаги — освен, когато са дежурни на късмета…
Тогава излизат в града. И всеки, имащ някакъв проблем, се опитва да ги открие и пипне. Само да пипне. Защото докосването сваля нещастието, унищожава проблемите, прехвърля ги върху черните хора. Всички са щастливи на тая планета — тъй като имат гръмоотводи. Другаде хората сами понасят нещастието, опитват се да се разтоварят върху околните — с кавги, със скандали, със сбивания, с войни дори. И така увеличават нещастието си…
А тук просто се прехвърля проблемът. И ставаш пак щастлив — без него…
Черните хора? Ами… Все някой трябва да понася нещастията, нали? В случая това са нехаресваните от Съдбата. Те приемат чуждите проблеми, гънат се под тях, умират с тежестта им. Да, не живеят дълго. Но и това е късмет — трудно щеше да им е, ако бяха дълголетници. А така…
Защо е друг въпрос. И никой не го задава. Защо да питаш и дразниш късмета си, когато можеш просто да прехвърлиш грижите си другиму…
В края на краищата проблемите не могат да изчезнат. Важното е да не са твои…
И отново сънувах кошмари. Както почти всяка нощ. Отвратителни, тежки, каращи ме вечер да си лягам късно. И почти едни и същи истории, изпълзели кой знае откъде в съзнанието ми…
Черен рудник, мрачни миньори, тежки чукове, пълни вагонетки, жилести, гърчещи се тела…
Огромно поле покрито с памук. Редицата от привеждащи се и изправящи се хора — бели, черни, жълти. Надзиратели с виещи се камшици…
Широк път, виещ се нейде в далечината. И по него групите на каменоделците. Замахващи чукове, тежки кошове, прах и жега, конни пазачи…
И копачи, и гребци, и рибари… Труд и страдания, страдания и труд… Цяла нощ — кошмари…
Добре че рядко остават в съзнанието ми. Да, помня някои от тях, убеден съм, че съм сънувал подобни често, обаче самият аз се мъча да изчистя всичко в мен от кошмарите…
А и как да се товаря с тях, в тоя наш прекрасен свят… Свят на щастието и доволството… Когато сутрин се събудя, домашната стерео система зазвучава с нежни песни, лакеят носи първото за деня кафе, готвачката очаква похвалата за приятните кифлички и поръчката за обяда, шивачът ми предлага да премеря нов костюм, приятели ми звънват, че ме очакват с красива лимузина — а после плажът, запознанства с хубави момичета, сетне посещения на театри, кина, дискотеки, дълги, дълги вечерни сбирки с интелигентни хора…
Е, няма да оставя някакви си кошмари да съсипват живота ми… Затова вечер вземам дозата си и се оставям на съня. Пък какъвто ще да е — все пак, само тази нощ ще бъде мрачна. Утре ме чака новият прекрасен ден…
* * *
— Добре — каза високият мъж и остави настрани диска със записа. — Новият вариант е добър, въздействащ, запомнящ се. Кога го пускаме в действие?
Човекът в креслото се размърда. Виждаше се как притеснението се оттича по лицето му:
— Сър, пригоден е за всички излъчващи бази, можем да започнем още тая нощ…
Високият се засмя:
— Този ден или тази нощ?
— Сър, клиентите ни сега спят и сънуват, че са в деня. Все още стария ден. След два часа е смяната на записите. И започват да работят, приемайки реалността за сън. Предлагам веднага след трудовия ден да пуснем новия запис…
Високият кимна разбиращо:
— И те започват да „живеят“ в съня си, отнасяйки се критично към възможните прозрения за истината… Впрочем, как върви изграждането на новото съзнание в клиентите?
— Имаме идеята, започнахме формулирането на съзнанието, сър…
— А именно?
— Ще живеят в нов свят — след революция, след като са свалили от власт „лошите“. И ще работят за себе си — жертвоготовно, за идеите, за бъдещето…
Високият кимна. Какво пък — нека изпълнят някоя мечта на спящите…
Изтича петата година, откакто съм тук. А тук рядко някой се задържа повече от три, може би — четири години. Пиратите са такъв народ — номадски. Във вечно движение между жаждата за печалба и смъртта. Всеки ден на острова пристигат нови кандидати за слава и богатство — черни и бели, руси, тъмнокоси, плешиви, млади, стари…
И всеки ден научаваме, че някой не се завърнал, друг изчезнал, трети се успокоява на старото малко гробище край града. Но третите са малцина. Повечето просто остават като имена в устата на приятелите си, докато и тия приятели се превръщат в минало. А миналото има една особеност — губи се, ако няма кой да го разказа. Особено сред нас. Защото по света има хора, които записват ставащото, тук се стремим да не го споменаваме. Не ни се иска да даваме възможност на някой съд да бъде улеснен в основанията за присъдата. Макар че и с основания, и без основания, повечето от нас ще увиснат по мачтите веднага след залавянето, а тези, които са потребни за видимия триумф на някой капитан в крайбрежен град, най-късно на края на празника, ще се люшнат на последната люлка…
Но аз съм пет години тук…
А това е много. И говори за рядък късмет, за закрила от някой светец, за талисмани, муски, заклинания… Все опасни неща сред суеверните пирати…
Време е да се махам…
Макар че съм добър приятел — на колко ли човека съм спасил живота, колцина съм излекувал от видимо смъртоносни рани, подаръци съм раздавал, във вечерните празненства активно участвал…
Но — необичайно дълго съм жив…
А и защо да не съм? Тук има огромни количества от моята храна. И аз се храня редовно. Неведнъж вече намират някой пират, паднал на улицата внезапно, несъбудил се сутрин, рухнал изведнъж посред пиянската вакханалия. Хората, които съм избрал. И с чийто живот съм се нахранил…
Защото аз живея от другите. Храня се с животи. За нещастие — нискокачествени. Какво друго да искаш от пирати? С ниски страсти, утешаващи се с алкохол, лапащи без да подбират полуопечено месо, плесенясало сирене, твърд хляб…
Но — животи, които не вълнуват останалите. И аз мога спокойно да изсмуквам чуждия живот. До край. С удоволствие. Бавно. И незабележимо…
Бих могъл да отида в някой голям град. Кой ще направи връзка между внезапно починал уж здрав човек в аристократичния квартал и тихия, скромен лекар, живеещ усамотено далеч от градския център? А и кому ще хрумне, че пред него лежи труп на убит човек — когато по тялото няма никаква рана?
Но… Не искам да си губя времето в търсене на подходяща жертва. Не искам да решавам морални дилеми — кого да премахна. Не искам да се измъчвам от аргументи „за“ и „против“ нечия смърт…
Тук ми е лесно… Бандити, престъпници, убийци, мръсници, каквито светът винаги е познавал. И дори понякога е успявал да изолира — наемници в армията, моряци във флота, палачи, градски стражи, аристократи, чиновници, търговци…
Време е да намеря друго място…
Чувам, че двама крале подготвяли големи армии за война. Единият искал да властва над Стария континент, другият да пошета из Новия…
Остава ми само да избера къде ще е кухнята ми…
Мадам Стефка гледаше изумена и не можеше да мръдне от мястото си — така беше поразена от видяното. Мъжът й целуваше някаква жена — странно позната, но в същото време с нищо не подсказваща да е била някога близка, съседка, приятелка, съученичка, колежка…
Важното беше, че Косьо изневерява!!! Толкова години заедно, толкова преодолени проблеми, толкова… А сега той…
Мадам Стефка се сдържа. Изчака двамата да станат от масичката пред кафенето и тръгна подире им. Сега ще открие любовното гнездо и ще го разгроми… Както тя си знае…
И се блъсна в някого. Изръмжа едно полуизвинение — тоя глупак не виждаше ли, че е съсредоточена, та се мярка по пътя й, но удареният я спря с две ръце:
— Стефче, ама ти не ме ли виждаш? Ще ме смачкаш…
Косьо! Косьо? А тогава кой беше онзи отпред с жената? Близнак? Или отдалеч й се е видял познат… Много хора си приличат, понякога дори са копия един на друг…
Тя бутна Косьо настрани и продължи в ловния си устрем. Мъжът й остана назад — озадачен, объркан…
Онези двамата стигнаха до двор, потънал в зеленина, сред която се открояваше червен керемиден покрив. Отдавна забравена в центъра на столицата картина… Влязоха, желязната порта щракна подире им. А Стефка се подпря на дървото върху отсрещния тротоар и зачака…
Мъжът се появи чак след час и половина. Не, не беше се припознала — нейният Косьо… Но тогава — кой беше другият? Този, когото бутна пред кафенето? Нима е имал близнак и си е мълчал?
Реши твърдо — ще разплете тая загадка. И отиде в частното детективско бюро „Разкритие“. Бая пари поискаха, но Косьо въртеше добър бизнес в строителството, а на картата й винаги имаше много пари…
След седмица я поканиха в бюрото, където й връчиха две папки. Едната — резултати от проследяването на Костадин Карабелев, другата с резултати от проследяването на Костадин Карабелев…
— Госпожо, и ние сме смаяни… Няма съвпадения — просто един и същи човек в два екземпляра. Един и същи… Само дето първият се прибира вечер у дома ви при вас, а вторият живее на улица „Горни дол“ 56 със съпругата си Стефка Карабелева. Тоест — с вас…
Стефка не обичаше сложните неща в живота. Какво да му дири човек на корена ряпа, когато всичко е простичко и ясно. И има решение за всичко. Подаде молба за развод. Извикаха ги след месец. Косьо беше много изненадан, автоматично отговаряше на съдията, все я гледаше въпросително…
А съдията само клатеше глава. След което заяви:
— Госпожо, струва ми се, че нещо не е съвсем наред. Мъжът ви не ви е изневерявал с… вас, защото всеки ден се е прибирал при вас. Да, и другият се казва като него, дори наредих — поради крайно необичайната ситуация — да се направят пълни изследвания, които доказаха, че той е той и обратното. ДНК, отпечатъци, белези, навици, занятие — всичко е идентично. И, все пак — двамата не са един и същи човек. Всеки е себе си…
— А тая, дето го открадна… — изсъска Стефка…
— Вие, госпожо, вие… Абсолютна идентичност между вас и нея или между вас и вас… Ако искате — ще продължа делото за развод, но става доста странно — развеждат се с мъжа си, защото той ви е изневерил с вас…
Стефка напусна съда съвсем объркана. Хаосът в главата й се засили, когато онзи вторият остави нея на първия Косьо и дойде неканен в кабриолета. Кимна, огледа се и каза:
— А защо трябва да се развеждаме? Аз слушах толкова години колко съм некадърен, несръчен, неоправен… И ти намерих мъж по изискванията ти — аз, но с някои подобрения. Според твоите желания…
— Как… Как…
— Ами Мишо — помниш го, не го търпеше още преди сватбата, та после трябваше да се срещаме с него само на риболов. А той стана генетик, направи маса открития и… Просто му предложих — да направи друг Косьо. Но — в параметрите на твоите желания. Тих, кротък, послушен, изпълнителен, готов винаги да поеме вината за каквото и да е… Да, всеки мъж разбира — не се знае какво ще стане, но виновникът е ясен… И ето — аз ти изпратих един готов виновник… За да си щастлива…
— Но тая… Аз… Оная…
— Ти си, Стефче, ти си… С някои промени. Мислеща логично, преценяваща обективно, не търсеща психоспасение посредством прехвърляне на вината все върху него, разбираща, че в едно семейство живеят двама и всичко е общо: грижи, радости, скърби, отговорности, любов…
После Косьо си тръгна. А малко след това Косьо се прибра. Събу се в антрето, остави обувките върху стойката и веднага отнесе куп упреци, задето от едната увисна връзката, та загрози стройната редичка обувки. Сетне беше наруган за друго, после за трето… То винаги си има за какво… Още повече, когато жената трябва да вдигне два пъти повече скандали — за сметка на оня щастливец, който е далеч от нея…
Имало едно време един цар. Той, естествено, бил вдовец. Жена му умряла поради лошите условия на труд в двореца, та се наложило да се ожени втори път, както си се изисква в приказките.
Обаче имал той и дъщеря — пак според изискванията, за което му се наложило яко да се потруди, че все момчета му се раждали, но успял. Точно преди кончината си жена му я родила. Както и да е, минало време, дъщерята расла, а царят, естествено, се оженил втори път и, както си му е редът, оженил е за коронясана кобра.
Поостарял той, разболял се. Жена му с любов гледала как царят щастливо си умира, а надеждите й стават вероятност. И за да почисти двореца, рекла на щерка му да отиде в гората за гъби.
Оная не че била чак толкова тъпа, ама и тя била чела приказки и очаквала нещо по-интересно да се случи, а не цял ден да зяпа старите гоблени и канал XXL. Абе, с две думи, отишла в гората. Посред зима.
Обаче на глупавите им върви. Защото господ се грижи за тях, иначе сами няма да се оправят. Та тая принцеса (ама идеално съчетание — хем хубава, хем глупава) вървяла, вървяла, стигнала една къщурка. Е, не чак като бащиния й панелен дворец, дето бил толкова голям, та гаражите давали под наем, а на първия етаж офиси били настанили.
Но докъде бяхме стигнали? Ах, да — до къщурката. Тя и царската дъщеря бил стигнала там. А вътре имало седем джуджета, безработни в момента, защото мината им била в процес я на приватизация, я на ликвидация.
Посрещнали я те радостно, защото… хм, в пущинака живеели — хем помощи и компенсации не били получавали, хем отдавна не само жена, ами и човек не били виждали.
— Бъди ни сестра! — рекли и хитро си намигнали. И тя останала, а сетне и сестра им станала. Каквото и да се разбира под това.
А пък оная, лошата царица, дето искала да стане едноличен управител на царството, имала едно огледалце. Голямо клюкарче, навред надничало, направо като интернет. Та то й показало какво става в къщурката.
И на царицата й станало мъчно. За джуджетата, не за принцесата. На нея само й завидяла. Та тая царица взела, че си махнала грима, обърсала червилото, извадила изкуствените си бели зъби и станала баба. Занесла на принцесата малко ябълки и оная, като хапнала, опънала шушоните. Дали щото ябълките били брани край уранова мина, дали щото били с обогатен уран, дали щото царицата със слюнка ги излъскала, ама…
А джуджетата се сетили, че тяхното момиче… добре де, принцесата, момиче била само по документи, та тая принцеса все си бъбрела по джиесема с някакъв принц. Дръннали му една безжична информацийка и му рекли, че неговата неземна любов наистина станала такава. А докато той дойде, напъхали я в едни аквариум (и те били чели книжки, ама нямали пари за кристали) и я отнесли на върха на един хълм.
Принцът дошъл. Джуджетата го видели — висок, строен, румен, красив и му рекли: „Бъди ни брат!“ и хитро си намигнали. Обаче принцът не бил изостанал, имал вече трима братя в „Спартакус“, но бил решил и да се ожени — поне по документи, щото това изисквал единният класификатор за владетели.
Малко разочаровани, джуджетата го завели на върха, при гробницата. А там разтропани тролове вече били отворили кафене „При умрялата принцеса“.И самата тя си лежала в аквариума. Принцът се загледал в красивото й лице, събудили се далечни спомени от времето, когато още не бил от среден пол, пък взел, че се престрашил и я целунал. Тя се събудила, а сетне всичко си е познато.
Джуджетата станали охранители в кафенето, та скърпили двата края, принцът и принцесата се оженили, даже куп деца им се народили. Бели, жълти, черни — каквито щеш. И в мир живели, защото всички съседски царе — бели, жълти, черни — все на гости им ходили, все не можели да нахвалят гостоприемството им.
Абе, вървяло си, както си му е модерно вече по правилата дългите сериали през деня и на канал XXL след 12 часа вечерта…
Вечерта първи съобщиха за сензацията телевизиите. После се завъртяха печатарските машини за извънредни вестникарски броеве. По сайтовете цитираха казаното и се опитваха да коментират що-годе обективно и хладнокръвно съобщението…
Което хич, ама хич не беше леко. Защото хората бяха свикнали на подобни сензации — поне два пъти годишно на планетата откриваха останки от извънземни, всеки път в началото на сезона някъде изплуваше праисторическа рептилия, НЛО-тата курсираха по своите си маршрути като метровлакчета, а от Луната почти всеки месец присветваха странни и загадъчни сигнали…
И, въпреки това, беше интересно и тревожно да се чуе — от Всепланетната космическа агенция съобщаваха, че са прихванали серия съобщения между инфилтрирани на Земята извънземни и криещ се зад сянката на Сатурн гигантски десантен кораб на подготвящите се за инвазия пришълци…
Половината хора не повярваха веднага, една четвърт след няколкочасови размисли си рекоха, че са били балами, за да приемат като истина тая измислица, а останалите се успокоиха, когато на екраните се появи сам президентът на Всепланетната космическа агенция и, бодро усмихнат, с ироничен поглед към водещия, информира, че нито са пускали подобно съобщение, нито някой някога от нейде е забелязвал извънземен десантен кораб зад Сатурн…
Човечеството се успокои…
А президентът на Всепланетната космическа агенция се върна в централата, свика спешно съвещание на ръководството и заяви твърдо:
— Още една издънка — и виновните ще заминат за каторгата на Алфа Центавър… Остават само две години до началото на инвазията и не можем да си позволим подобни неща. Земляните трябва да са спокойни — докато нашите воини кацнат тук… А после нас не ни засяга нищо. Знаете, два месеца след десанта, ние трябва да сме започнали работа на планетата Кориандър. Трябва да се спазва Великия план за вселенско господство…
Внезапно първата кола от кортежа даде ляв мигач и зави към малката бензиностанция. След нея се понесоха и останалите автомобили. Спряха пред стъклените врати, от колите наскачаха охранители, а после бавно и тежко се измъкна главатарят — плешив шкембелия, с наострен от страх поглед. Метна по едно око на всички страни, успокои се, че не вижда пряко насочен гранатомет, след което забързано влезе в сградичката, размахал веещия се шлифер.
Охранителите застинаха, вперили очи във всички възможни посоки. Двама дори отидоха да огледат мястото за смяна на гумите — кой знае какво можеше да надникне от рова там.
Шефът на охраната внимателно ги проследи, после строго впи поглед в заварените да зареждат колите си шофьори и мислено се подсмихна на нещастния им вид и тихата кротост, с която понасяха стичащия се по обувките им бензин. Ха да посмеят да мръднат, а…
После стъклената врата се отвори и шкембелията се цъфна отпред. Но в какъв вид… Огромно мокро петно се разливаше по чатала му и образуваше карта на Африканския континент…
— Господине… — позаекна шефът на охраната…
Оня махна с ръка.
— Дай там един панталон, че…
И, като се мъкна в лимузината, продължи:
— Абе, аз често казвам, че искам да стана педал, щото са много умни, ама май и тоя път ни прекараха…
— Те? — зяпна охранителят, подаващ му измъкнатия от багажа нов панталон…
— Те, ами… Кой друг… Нали искаха права, нали им разрешихме да се пишат който какъвто пол иска. И закон им гласуваха моите хора. А то… Не можах да се оправя, ще знаеш. Влязох в тоалетната и се шашнах — вратичка до вратичка. За всеки пол отделна кабинка: първи пол, втори, трети, пети, десети… социален пол, икономически, политически, идеологически… Обърках се за къде съм и на…
След което попристегна някак си омалелия му колан и се тръшна на седалката:
— Ей, и нас ще побъркат с тия модернизации…
Накрая се отпусна назад и махна с ръка. Най-после! Три дена труд… Но ще има резултат…
Пак погледна към грамадата документи отпред. Заверени от адвоката, от нотариуса, от домоуправителя, от кварталния, от деветте местни и седемдесетте столични НПО-та, от баща му, от майка му, от фирмата, от областната управа, от общината, от… Уф, обърка се вече…
Важното е, че всичко е готово…
И сега може да звънне по телефона и да отиде на важната среща. Само да купи цветя…
Момент! А разрешително да й поднесе цветя? И за бонбоните отделно? Че то де дават тъй — да връчи на младата жена цветя и бонбони изведнъж. Без разрешение от нейна страна то си е жива обида. И, ако я засегне с тая си грубост и мъжко посегателство над правата й…
Малей…
А времето напредваше…
Сега трябва да тръгне по познатия път, да…
Не, не — по-добре без цветя и бонбони…
Но — ако тя се засегне, че е отишъл на срещата с голи ръце? Ей така — като на бизнес среща? И се оплаче КЪДЕТО ТРЯБВА?
Сложно става, сложно…
Още повече че проблемите му се увеличаваха. Преди час му връчиха известието — да се яви като подсъдим пред трибунала за женски права. Оплакване срещу му — кака Жужа от другия вход се оплакала, че я засегнал с индиферентността си и не щял да обърне внимание на презрелите й прелести…
Какво го чака…
Отпусна се на стола. И махна с ръка — да става каквото ще. Природата сбъркала като го направила мъж, ама той ще оправи барем нея — като не може друга…
Взе телефона:
— Мишенце, здрасти сладък! Как си тая вечер? Ми да се видим… Ще пийнем ликьорче, ще хапнем пастичка, ще се отдадем на нашите си мъжки работи…
А погледът му падна върху стария плакат в ъгъла, останал от времето на дядо му: „Не чакай милости от природата!“…
До Светия трибунал,
При извършена внезапна проверка от страна на Полицията за правилна нравственост в жилището на Иван Иванов, посочения беше заварен в сексуални отношения с Марийка Марина. Изневярата на съществата към партньорите им — Петър Иванов и Пенка Марина, е засвидетелствана от двойките Стоян и Първан Стоянови, Мита и Кера Митеви, Драго и Минчо Драгоеви, Албена и Рада Йовкови.
Изневярата е продължила през цялото време на задграничната командировка на партньорите на закононарушителите. В резултат на което за две години на бял свят са произведени неопределените същества под номера 3 455 712 и 4 223 178, наричани от престъпниците Кольо и Лилка. Съществата са отнети и изпратени в Дом номер АЯ 211, където ще бъдат подложени на превъзпитателни мерки с цел правилно самоустановяване на пола.
В момента задържаните същества са отстранени от обществото с цел премахване на опасностите от неправилна полова зараза и очакват присъдата на Светия трибунал.
Не ми се слизаше по стълбите. Но и не ми се скачаше направо в хола. Затова направих компромис — изпързалях се по перилата. Бързо, леко, забавно. И, разбира се — абсолютно безопасно. Няма как да се претрепя, та дори да улуча с глава пода. Обяснението е лесно — като се започне от факта, че наричам тая част „глава“, за да ви е по-ясно…
В хола седеше само Джими и се наливаше с уиски. Пропаднал тип… А какъв беше — новичък, хубав, лъскав, привличащ окото. Харесвах го най-вече заради спомените от миналото. Но се чудех докога ще го търпя…
От трапезарията надникна Били и каза:
— Джимбо, намерих хубава безалкохолна бира. Искаш ли?
Оня едва не подскочи от дивана. Далеч, много далеч съм от биологическите му усещания, но и аз разбрах грешката на Били. Изглежда и той се усети, та изчезна обратно. Беше дошъл да вземе Джими за един ден — колкото да поработи в градината. И беше допуснал грешката да дойде без плик с бутилка. Но, от друга страна, логично — че какъв работник ще е Джими след две бутилки. А сега, след едната и в очакване на другата…
Позната история. И дори вече скучна. Затова ги оставих и тръгнах из квартала. Пролетта напъпваше, птички пееха, по улиците бавно се носеха автомобили, гражданите обикаляха магазините, учрежденията и фирмите работеха — изобщо, нашият малък град се вихреше из сивотата си…
Аз не съм богат. Притежавам само десет къщи. В които живееха шест семейства, три пенсионерски двойки и Джими. Не беше трудно да ги наблюдавам. Но и не беше интересно…
Днес се налагаше да отида до областния център. Така че избрах Майкъл. Тридесетинагодишен на вид, висок, здрав, физически силен, умел шофьор. Облякох го и тръгнах…
Върнах се привечер. Няколко срещи с колеги, посещение на новодошлия емисар, една уредена сбирка с добър приятел. Щяхме да се видим по-късно в Старата хижа — много приятно място в градчето ни. Затова съблякох Майкъл и облякох Форст — белокос, достолепен, малко бавен, но с интересен хумор. Подходящ костюм за мястото. Впрочем, и моят приятел беше в подобен костюм — домашна лейди, с леко синкава коса, поведение на старата бавачка, която остава в спомените…
Какво, какво?
Ах, да — защо говоря за хората така. Извинете, забравих, че вие сте от планетата. Просто аз съм Дух. Нормален Дух. Част от експедицията до вашата Земя. Ние нямаме вашите органи — за хранене, за размножаване, за живот изобщо. И, за да се впишем в средата, създадохме костюмите. По вашему те са хора. Ядат, спят, размножават се (когато ни е нужен нов костюм), работят. И са просто приятни познати…
Аз, както ви казах, не съм от важните Духове. Имам десет къщи с тридесетина костюма. От които десет са ми малки още. Не, не — не се оплаквам. С тях е приятно, забавно, но за работата ни са необходими други, пораснали костюми. И, разбира се — не протъркани и излизащи от употреба като Джими. Макар че някои костюми губим глупаво. Един от тях изгоря при автомобилна катастрофа. Беше ми жал, когато гледах отгоре как се превръща в пепел. Още нов беше. Но…
Друг го съсипаха в областния град. Банков обир. И в костюма ми попаднаха седем куршума. Накъсаха го отпред, разбиха му фасадата. Оставих го на място. Какво да направя — не подлежеше на ремонт…
Обаче, това са редки случаи. Защото се грижа за костюмите си. Както и другите Духове. Те са най-подходящи за цивилизоването на планетата ви. Помня, когато в обикновен костюм навремето предложих на съдържателя на „Глобус“ едни скечове, написани от скука. Пък той ги хареса…
Или, когато във вече изтъркващ се костюм с мустаци (не обичам тая ваша растителност, но си имах един костюм в тоя стил) изнесох лекция по спомени от детската градина — за относителността. Публиката много хареса и теорията, и костюма ми…
А да не споменавам, когато в костюма на стар инвалид реших да вляза в политическата ви власт, че се задържах бая време. Докато ми омръзна и го оставих един април в гардероба…
Добре, добре… Водете ме в стаята. Само не се чудете, ако сутринта намерите вътре единствено костюма ми…
Не зная кой ден сме. Понеделник ли, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя… Все ми е тая…
И месеца не зная кой е. Нито пък сезона. А за годината не се и питам. Какво от това, че може би е десетата, двадесетата или стотната година от живота ми. Вървят си те — дни, месеци, години… И не се променят. Нито има с какво да се запомнят.
А и защо да ги помня? Каква е ползата, какъв е смисълът? Нима ще ми увеличат дажбата, ако зная коя година сме? Та тя и без това е голяма. Не достатъчна, а предостатъчна. Хапвам си колкото искам, нежеланото отива нейде другаде. Някой каза, че с остатъците хранели животни, с които после хранят нас. Но това не ме интересува. Животни ли са в храната, зеленчуци, цветя или риба… Какво толкова? Храна има. Това ми стига. Защо да се измъчвам с излишни неща?
Живея в голям град. Много голям. Колко души сме в него — нито зная, нито питам. А и няма кой да ми каже. Най-важното — няма защо да ми казва. Каква е ползата да знаеш къде си, колко като теб живеят наоколо, какво има наблизо, кои градове може да посетиш…
И защо да напускаш удобното си място? Какво ще търсиш другаде? Храна има — предостатъчно, жилището е удобно, забавления много. Каквито поискаш — секс, пиене, ядене, хазарт. И — танци, танци, танци. По твое желание. Ако усещаш някакъв ритъм — това е танцът ти. Ако не — пак е твой танц, никой няма да те спре или да се присмее. Та всички танцуват нещо — кой може да каже кое е правилното? И — според кои правила…
Няма проблеми, няма терзания, няма излишни неща като някогашните. Да, зная това — каза ни го отговорникът на блока. Колко сме щастливи, обясняваше ни веднъж… Преди пет години май… Или десет… Не помня… Пък и не е толкова важно. Важно е другото — нашият свят е съвършен. Искаш секс — отиваш в женския блок. Влизаш в асансьора, спира в някоя стая, там има жена. Млада или стара — днешните технологии са направили всички еднакви. И не е важно умна ли е. Няма да обсъждате някакви дървени философии, я… Имаш мерак, тя има мерак… Давай!
Ако се появи дете? Че да не е твое? На общността е. Ражда се, вземат го, отглеждат го. Както мен. Както теб. Както оная, дето го е родила и забравила…
Името ми? А защо трябва да имам име? Да помня, да го казвам при среща с друг или друга, да се затруднявам… Имам чип в тялото. Не знам къде е, но действа безотказно. Приближавам вратата на нашата фабрика, тя се отваря — значи чипът работи…
Каква фабрика ли? Не зная. Да, не зная и не ме интересува. Зная едно — всеки ден трябва да съм там известно време. О, не помня колко часа. Нали ти казах — календари и часовници нямаме. Отивам, вратата се отваря, заставам до машината и натискам бутона, когато по конвейера дойде парче материал… Не, не зная какъв. И не зная какво става с него. Натискам бутона, нали ти казах. После идва друг материал. След колко време? А защо ми е да зная? Той трябва да дойде тук и навреме. После продължава…
Какво става после ли? Не ме интересува. Все нещо ще е — иначе няма да натискам бутона…
Да, щастлив съм. Че какво му трябва на нормалния човек — сигурност, секс, храна, забавления, почивка. Имам ги. Осигурени. И хич не се мъча за тях. Просто спазвам правилата…
Не, няма ги написани. А и кой ще ги чете? Та каква е ползата от това? Нима ще имаш повече храна или жени? И без това ни стигат…
Не, не ме интересува… Нито пък ти кой си… Само се зачу̀дих малко — не приличаш на нас. Някак си… Различен си… Нима има смисъл да си различен? Та ако те търси някой — веднага да си проличиш…
Какво, какво? Как така сам си вършиш всичко? Ами храната? А дрехите? Бе, как така жена ще ти предложи секс без нужда? Стихове?… Аха, сетих се — едни скучни глупости за заспиване… Музика? Че коя музика говори? Ти не си нормален… Музиката е за щракане с пръсти, няма какво да си говориш с нея…
Не обичам проблемите. Но ме караш да те питам — а как си осигуряваш храната? Не разбирам — какво означава това „когато както“? Нима не ти я докарват в трапезарията? Какво значи разнообразие?
Мисля, че схванах. Ти не си от обществото. Ти си изпаднал тип. Тия, дето ги наричат клошари, лузъри, пропаднали типове…
Не искате сигурност, не искате спокойствие, не искате правилен и в рамките на нормата живот… Да, зная нещо за вас… Веднъж ни говориха за отклоненията от истината и правилността. И ни предупредиха…
Стой! Стой! Този е ненормален! Дръжте го… Аха… Аха…
Аз, аз го хванах… Съгласен съм, разбира се, началник… Много още, много трябва да се работи, за да се нормализира този свят… Да, зная — никакви отклонения, никакви различия, никакви оригиналничения…
Ще се старая…
Мълчах… Мълчах… Мълчах…
Забил поглед между обувките, навел глава, не смеещ да погледна нито към подиума със съда и подсъдимия, нито встрани към охранителите, нито назад, където семействата ни бяха се струпали в грамадната кошара за публика.
Само ръката ми стърчеше нагоре. Не сама, разбира се. В колектива не може да има единици. Край нея се бяха вирнали гора от ръце. Всички подкрепящи решението на съда — виновникът и семейството му да напуснат планетата Спасение. Тоест — да бъдат изхвърлени през някой люк в безвъздушното пространство…
Други присъди за разномислие и несъгласие с мнозинството нямаше. Не можеше и да има — от малки знаехме, че искаме ли да оцелеем, трябва да сме единни. Изкуствената планета Спасение беше наш дом, наша опора, наша сигурност. Затворени зад стоманените й стени, ние някак си оцелявахме.
Наистина — трудно…
Проблеми с храната, проблеми с водата, даже често проблеми с въздуха за дишане. Естествено, имаше регенериращи устройства, но и населението се увеличаваше. Поради което мнозина дебнеха, подслушваха, следяха околните си. Всеки, заловен в нестиковане на мисленето с официалното, биваше осъждан на изхвърляне. Заедно със семейството си…
Този страх ме караше да гласувам за неминуемата смърт на приятеля ми. От една страна — щеше да бъде убит невинен човек. И цялото му семейство — двама сина, дъщеря, жена, майка. От другата страна беше моето семейство. Децата и съпругата ми. Трябваше да избирам. А какво да избера — той беше предварително осъден. И моят глас против щеше само да увеличи броя на подсъдимите на двама, а двете семейства щяха да бъдат изхвърлени в безвъздушното пространство заедно…
И той го разбираше, затова нито веднъж не погледна към мен. Не искаше да ме поставя в неудобното положение на избор. Добър приятел… Беше…
След месец, обаче, на тоя подиум бях аз. Издебнаха ме. Не зная кой и как — щяха да го разберат съседите. Когато информаторът се пренесе в нашата стая. Като награда за верността му…
Мълчах… И не поглеждах към събраните бивши сънародници. Няколко хиляди вдигнати ръце. И много повече стаени зад тях деца, младежи, старци. Заложниците, в името на които трябваше да ме осъдят…
А после почти не помня. Обзе ме безразличието на смъртта. Заведоха ме до големия люк. Моите деца и жена ми ме прегръщаха, шепнеха нещо — аз не чувах. Гледах втренчено в грамадната врата и си мислех, че е късно, че трябваше да направя нещо преди това, че смъртта е неизбежна — защото умирам в страх и позор…
Охранителите излязоха, вратата се отвори, отстрани към нас се насочиха яките плочи, предназначени да избутват жертвите навън. Предпочетох бързата смърт, прегърнах близките си и скочих…
Свестих се върху мек матрак, завит с бял чаршаф, под погледите на децата и жена ми. Те се оказаха по-силни духом — вече трети ден очаквали свестяването ми.
И ми заразказваха…
Бях поразен…
Няма никаква планета Спасение. Това е просто грамадна сфера, в която преди векове са се затворили хора, решили да оцелеят при сблъсък с комета. Но кометата отминала, а на властващите в сферата харесвало положението. Своеобразни аристократи, с много слуги — и все послушни, нямащи избор. От време на време провеждали процес срещу някой бунтар…
Да, знаели, че навън всичко е нормално. И не се интересували какво мислят хората по планетата Земя. Искали тия в сферата да са хванати в клещите на страха и да служат на господарите си…
Моят приятел дойде да ме види. С цялото си семейство. Щастлив. Без укор — знаеше какво изпитвам. И сам беше изпитвал униженията в сферата…
Оказа се, че на Земята всичко е нормално. Работа има за всички, управляват я най-достойните — определяни по род. И може да си доволен, че даже щастлив… Само ако не прекаляваш с волномислието…
Тези, които си въобразяват, че имат право на свобода на мисълта, биваха отстранявани като ракови клетки от стройното и правилно уредено общество…
Сега… Ами стягам багажа. Реших се. Цялото семейство заминаваме. Част от експедиция към звездата Крион, където има данни за наличието на подобна на Земята планета.
Казано направо — не само аз го реших. Извикаха ме на едно място, обясниха ми, че волностите ми не съвпадат с общата идея за ръководство на планетата. И ме посъветваха с цялото семейство да замина по-далеч от уредената вече Земя…
Този път не мълчах. Казах доста неща, та се наложи да ме вкарат в кораба в скафандър. Никой да не ме вижда, нито чува…
И сега ще летим…
Надежда все още има. Няма как нейде да не намерим планета за свободни хора — свободни всякак…
Не зная кога ще стане това. Но се надявам…
Космодрумът се виждаше великолепно отвред — и от специалната трибуна за гости, и от местата, отредени за публиката, и от специалния наблюдателен пункт, предназначен за специалистите и висшите държавни ръководители, дошли за пробата на новия космически апарат. Сред множеството се виждаха вицепрезидентът, няколко министри, много сенатори и конгресмени, както и губернаторите на щата и съседите му…
Изобщо — поредно оригинално шоу на младия и много активен милиардер, обичащ да демонстрира стремежа си към науката и огромното си желание да даде тласък в овладяването на Вселената. Засега на Слънчевата система, по-късно и на Галактиката…
Този път шоуто беше смайващо. Отново. Щеше да изстреля новия модел кораб, който в името на интереса и забавата, трябваше да изхвърли в междузвездното пространство старата огромна лимузина на милиардера. При това, за да изглежда всичко реалистично, в нея бяха сложили четири манекена. Изпипани до последно, като истински човеци, в елегантни костюми, с папийонки. Само лицата им разваляха илюзията — оставаха си манекенски. Розови, с видими черти, но манекенски. Някак си размазани и без търсената самоличност. Но публиката не се вглеждаше чак толкова — манекени, какво искаш…
Разнесе се предстартовото броене… После изтрещя гръм… Под ракетата се изви облак огън и дим… Апаратът се понесе нагоре…
И станциите за следене започнаха да докладват. Гласът на водещия едва се чуваше в шума на ръкоплясканията и възторжените приветствия за новия подвиг на нацията…
После всички си тръгнаха. Космодрумът се опразни. Младият милиардер замина за банкета, където беше поканил над хиляда изтъкнати гости — политици, артисти, певци, учени…
Преди да тръгне към залата, отговарящият за шоуто пусна телевизора и седна в един фотьойл. Разбира се, първата новина беше за тяхната ракета. После информираха за поздравленията от страна на самия президент към младия и амбициозен милиардер, влагащ безкористно сили и средства за славата на великата им държава.
Накрая говорителката съобщи, че продължават издирванията на изчезналия мултимилионер, който беше отвлечен заедно със секретаря си и двама охранители преди три дни. Но и досега нямаше следа от четиримата…
— Няма и да има — засмя се самотният човек в залата. Сепнато се огледа, изключи телевизора и тръгна към паркинга…
Манекени, а… Подсмихваше се той с удоволствие. И хич не си и помисляше, че може да има проблем със спирачките на колата си…
Какво да се прави — нямаше достатъчно лимузини за изстрелване на ненужни хора…
— Обвиняемият, спрете да се смеете!
— Разрешете да попитам обвиняемия, господин съдия…
— Разрешавам, господин прокурор!
— Обвиняеми, вашето положение не е за завиждане. Обвинен сте в няколко тежки престъпления, би трябвало да молите за пощада, а вие… Какво смешно намирате в ситуацията?
— Прокуроре, всичко е на ниво фарс. А фарсовете са играни навремето за задоволяване вкуса на нисшата публика — да не употребявам думи като „тълпата“, „сганта“, „паплачта“. Вашите обвинения са именно на това ниво…
— Обида към съда? Прибавете и това, господин прокурор!
— Да, господин съдия… Но, обвиняеми, защо смятате всичко това, което става с вас, за фарс?
— Фарсът е забава на ниско ниво. Той е предназначен за неграмотна и полуграмотна публика. Нима смятате, че вие — съдът, обвинението, хората в залата, можете да разберете причините за моя смях и моята сигурност в уж безнадеждното ми състояние?
— Момент, прокуроре! А защо, обвиняеми, считате, че безнадеждността е „уж“?
— Вие ме съдите за неща, които са извън вашата компетентност…
— Нима? Наличието на фалшиви пари, разплащането със скъпоценни метали и камъни, придобити неизвестно къде, при това без да сте платили данъци върху тая придобивка, нежеланието ви да обясните някои тайнствени случки и събития с вас и около вас…
— Фарс, господин съдия, фарс… Парите са ваши — вие сте ги приели за платежно средство, аз просто също пуснах една машинка и отпечатах нужното ми количество. Не повече, обърнете внимание. Скъпоценните метали и камъни не са добити тук, у вас. Нито на тая планета. Защо да ви плащам за моя труд и моя късмет?
— Как така — „не на тая планета“?
— Господин съдия, експертите са убедени, че обвиняемият е нормален, въпреки че в момента демонстрира елементи на психическо разстройство. Видите ли — твърди, че не е от нашата планета… Пореден извънземен…
— Не, не, прокуроре, не съм извънземен. Земен човек съм. Както милиони и милиарди мои съплеменници. Но просто не сме от ВАШАТА Земя…
— Прокуроре, казахте, че е имало експертиза?
— Да, господин съдия, имаше. Ето заключенията…
— Всичко това в папката да прочетете, господин съдия, пак няма да схванете. Аз съм човек и не съм от ТАЗИ Земя…
— Тоест — имате друга? ВАША Земя?
— Е, не бих казал, че е моя. Но някъде една пета от нея е на семейството ми…
— Господин съдия!
— Извинете, генерале, и аз съм леко объркан…
— Господин съдия, аз двадесет години съм начело на силите за сигурност, но такъв нагъл диверсант не съм срещал… Имал си планета, не иска данъци да плаща, не приемал законите ни…
— Извинете, генерале, приемам законите ви. Но — само тук. Не и за неща, които касаят моята планета и моите дела там. Аз съм свободен човек и няма да приема някой да налага свои правила върху всички — независимо дали тези всички са съгласни или не с подобно потисничество…
— На ВАШАТА планета нима няма закони?
— Има, господин прокурор, има. Обаче — закони, които важат само в нашата част от планетата. И не касаят другите четири части, камо ли хората, живеещи върху тях…
— Заинтригувахте ме… Почакайте, генерале, по-спокойно! Кажете — нима на ВАШАТА планета се водят постоянни войни?
— Войни? Защо?
— Ами там живеят пет — как да ви нарека — пет групи хора. И всяка група има свои закони…
— А защо смятате, че тези закони си противоречат? Законите са общи правила — за общи неща. Имаме закони за земята, за съхраняване на природата, за взаимна помощ…
— Каква, каква?
— В случай на бедствие — а при нас подобни неща, за съжаление, не са редки, всички сме длъжни да отидем и да помагаме. Това е по-скоро пожелание, не закон. Та за всеки нормален човек е ясно, че трябва да се помага… Сам човек може да е доволен, но е щастлив единствено сред другите и с другите…
— Обърках се…
— И аз, господин съдия…
— Аз — не! И съм наясно — това е чужд диверсант, изпратен да подрине нашето пазарно демократично общество. Анархист! Такива…
— По-спокойно, господин генерал… Обвиняемият, защо се усмихвате?
— Нали ви казах — неразбирането, неграмотността, невъзможността да се разчупят оковите на стандарта…
— Ти за мен ли…
— Спокойно, генерале, спокойно… Седнете, моля…
— Господин съдия, може ли да попитам обвиняемия нещо важно?
— Давайте, прокуроре. А аз ще послушам, че нещо взех да се обърквам…
— Обвиняеми, казахте, че ВАШАТА планета е разделена на пет части…
— Да…
— И колко души живеят в тази част, където сте вие?
— Момент… Осем… О, не — извинете! Преди седмица в Голямата долина се засели семейство от ТАЗИ планета. С две деца, с баба, с чичо и леля… Значи — в нашата част живеем 15 души…
— 15 души???
— Да, разбирам — доста сме. Но има планети, където на едно място живеят милион човека. Никой не ги разделя, никой не ги спира. Хората искат да са сред много свои ближни, харесват този урбанистичен живот — защо не? Е, и при нас има град нейде към 20 000 души. Голям град. Направо е лудница. Затова рядко ходя там. Имам приятели, двамата ми сина учат в местния университет…
— Чакайте, чакайте…
— Господин съдия, този е луд!
— Генерале, аз водя заседанието! Университет в малък град? Какво говорите?
— Господин съдия, за нашия регион такъв град си е голям. На една планета обикновено живеят стотина човека. Къде в едно селище, къде разпръснати. При нас имаме и такива. В два региона живеят самотници — Ловеца и Художника. Тихо им е, спокойно, два-три пъти годишно отиват в града и продават каквото могат да предложат. Художникът какви картини рисува… Имам две в нашия дом… Чак от Земя-ДЕН идват да търсят произведенията му. А на Земя-НАС има цяла галерия, посветена…
— Какви планети? Господин съдия, обвиняемият в предварителните разпити спомена за тези планети, направихме справка, но специалистите са твърдо убедени — няма подобни планети…
— Е, господин прокурор, какво ви казах за неграмотността? Планетите са на мястото си, аз съм посещавал и двете, а на Земя-НАС живеят по-малкият ми брат и семейството му. Искаха да са по-близо до хора, предпочитаха масовостта. Та там е изграден цял град — над хиляда дома, отделно музеи, планетариум, стадион…
— Обвиняемият, вие май…
— НЯМА подобни планети!
— Господин генерал, моля ви… Обвиняемият, не ви ли се струва… Как ходите до тези планети? С космически кораби?
— Не, защо трябва да се хаби материал за космически кораби, да се рискува замърсяване на космоса, да се създава цяла промишленост, когато…
— Когато?
— Когато просто може да затвориш очи, да си представиш желаната база на планетата и си там…
— Магия?
— Може и така да го наречете… Един от законите при нас е — използвай полученото, не търси излишното. Космосът е едно нещо, вселената на нашите планети е друго…
— Не разбирам…
— И аз, господин съдия…
— Обяснете, обвиняеми!
— Съзнанието е огромният космос, не звездите. Те са материя. А съзнанието е всичко останало около материята. Нашите деди отдавна са открили, че в една точка на космоса може да има милиони, милиарди, безброй други точки. И там, където вие все още виждате една планета — тази тук, ние знаем, че има безброй други Земи. Дедите ни са избрали бъдещето си. И на децата и внуците си. Просто са се разпръснали из тая вселена от планети. Който където иска. Кой сам, кой със семейството, кой с целия род, кой с цял град…
— И къде, къде са всички тия планети?
— Не мога да ви ги покажа от тук…
— Как така?
— Пътят е един, аз го изминавам по мое желание. Вас не мога да прехвърля. А и не зная как. Което е добре — ние сме нормални хора, не сме лоши по характер, но внимаваме. Не желаем при нас да допуснем каквито и да е други хора. Особено от ТАЗИ планета. Не искаме войни, не искаме насилие и смърт, не искаме едни да потискат други…
— Аз ще го…
— Генерале, генерале… Охраната, задръжте го…
— За това говорех, господин съдия…
— Вие описвате рай някакъв…
— Не бих казал, че е рай… Живеем, преживяваме, умираме, обичаме, дори понякога мразим. Рядко, но… Човешко е… Просто земя има предостатъчно. За всички. И законите са малко. Пак за всички. Отдавна формулираните закони — за обичта, за братството, за разбирането…
— Господин съдия, този е… Този е…
— Задръжте генерала… А вие, обвиняеми, щом можете да отидете във всеки момент на своята планета, защо сте тук?
— Аз съм учен. И провеждам в момента изследване върху изостаналите цивилизации…
— Ах, тииии…
— Дръжте го!
— Това беше, господа! Изследването завърши. Мога да ви кажа „сбогом“…
— Стой! Стой… Къде изчезна…
— Оръжие, дайте ми оръжие… Тръгвам! Съдия, аз ще го ликвидирам. Ще видя къде са тия… Диверсанти! Унищожители на човешкото… Ще…
— Генерале, а как ще ги намерите?
— Тоя си призна… Затварям очи и…
* * *
Още са там — в съдебната зала. Генерал, съдия, прокурор. Със затворени очи, със стиснати зъби, готови да разкъсат тези, които са посмели да намерят свой живот. Тези, които не искат да приемат всеобщото, човешкото, исторически вграденото във всяка частица на обществото…
Опасните…
Които не желаят да бъдат жертвите във вечното преследване, във вечната война…
… Така… Така… Така… А сега… Ох, ако може… Ей така, отдясно, един финт само и после… Добре, добре, оня се завъртя… Лекичко напред… Я да видя какво става по терена… Уха, нашето крило се е устремило към вратата… А плеймейкърът напредва към дъгата… Кому да подам? Вдясно? В центъра? И тия се оглеждат… Очакват, а… Но аз също гледам… И виждам, виждам, виждам… Мен! Мен не ме очакват! Тогава какво чакам? Крачка напред, още една… Вратата се е оголила… Горе, в ъгъла… В ъгъла… О, нееее…
Вратарят! Като пантера… Право към топката… Отби я… И падна на земята? Ех, ако сега топката литне към мен… Идва! Идва! Готов… Удар!!!
Гол… Гол… Гол… Аз го вкарах, аз… Какви прегръдки ме очакват, какви аплодисменти…
— Не разбрах?
— Извинете, прекъсване на играта…
Той се завъртя на стола. Всички гледаха към него. Изправи се, поклони се…
— Сър, поздравявам ви… Първият ви гол за този шампионат…
— Благодаря, сър…
— А сега се полагат 15 минути почивка между полувремената. Кафе, чай, безалкохолни, сладкиши — всичко е сервирано в залата до нас…
Той свали от главата си шлема с танцуващи светлини. Откъснати от връзката с мозъка, те постепенно угаснаха. Останалите в залата също свалиха шлемовете, внимателно ги положиха върху масичките пред креслата. Операторите зад стъклената стена се отпуснаха, някои излязоха и тръгнаха към тоалетната. Тръгна и Нико. Затова той реши да го последва. Настигна го пред вратата с двете нули…
— Нико, как бях?
Оня се огледа. В коридора нямаше никого.
— Извинявай, но нали те предупредих? Не разговаряй с мен, аз съм служебно лице…
— Знам, знам… Ама как ти се видях…
Нико въздъхна. От приятели си пати човек, не от врагове…
— Да, игра добре. И гол вкара…
— Как се вълнувах… Гледал съм доста мачове, но мислех, че е по-трудно. А то… Гледаш, представяш си какво би направил и то става…
— Става — съгласи се Нико. — Но зависи и от противника. Той също си представя какво би направил. И, ако неговият ход е по-добър — компютърът избира по-доброто. Просто ти в момента имаш по-ярко въображение, оригинални ходове ти хрумват. Затова при гола успя да улучиш точно. Вратарят си представяше, че избитата топка ще литне нейде далеч, а ти я видя в удобна позиция и си помисли най-правилното. Затова и заби…
— Нима можеше да я спаси?
— Можеше… Ако беше си представил, че ще я отбие към теб, можеше да завърши видението си с втори плонж. От земята. И да я спре. Но той се успокои и…
— А сега?
— Сега… Аз отивам в тоалетната, ти се връщаш в залата. После пак слагате шлемовете и започвате да си представяте. Всеки вижда играта, а компютърът избира най-подходящия ход…
Той се завъртя на пети и тръгна към залата. Там играчите вече слагаха шлемовете. И видя изведнъж зеления терен, съотборниците, противниците, тичащият съдия… Играта започна…
— … Идва насреща ми… Ще се опита да мине вляво. За балама ли ме смята? Ей сега… Шпагат… Оооох… Какво иска съдията? Как така — изгонен? Но аз…
Свали шлема. Наистина, когато посегна към топката му се мярна бърза мисъл: „Их, ако го прасна…“. Което беше достатъчно за компютъра…
Взе душ, после се преоблече. Е, за днес е достатъчно. До дрехите намери бележка: „За груба игра — глоба 1 000 кредита“. М-да — тия не си поплюваха. Но беше доволен — и от играта, и от себе си…
Обаче, ако Нико… Как можа да го хване така? В крачка… И се пише приятел… 1 000 кредита не е много, но знаеше случаи, когато убиваха човек и за сто. Нико не заслужаваше смърт. Е, един здрав бой…
— Извинете — хвана го за ръкава нисък здравеняк. — Елате с нас…
Зад него изникнаха отнейде още двама. Също така здрави и мрачни мъже…
Усети. Работата отиваше на зле…
— Какво има?
— Полиция на мисълта…
Как можа… Как можа… Как можа… Хем знаеше, имаше опит, опитваше се да стяга мислите в менгемето на забраната…
— Арестуван сте за опит за нанасяне на тежка телесна повреда…
Тоя Нико… Заслужава си убиване…
— И за опит за убийство…
Двамина го хванаха здраво, ниският щракна белезници около китките…
— Всичко, което кажете, направите или помислите ще бъде използвано срещу вас…
… Така… Сега финт, отдясно… Подмина го като влак малка гара… Ето — вижда съотборника си на фланга. Но там има двама съперници… А от другата страна се мярна крилото. Сега ако литне напред… Пас! Ухааа…
Чу се свирка. Играчите свалиха шлемовете и се спогледаха. От малката стаичка с компютъра излезе водещият:
— Топката е отбита…
— Как? — развълнува се той. — Как така? Дадох пас към колегата, той вече тичаше напред и…
Водещият кимна:
— Да, имаше пас. Но компютърът изчисли, че подобно действие е неприложимо и, значи, не трябва да го има…
— Аз нали подавах — как няма да го има…
— Извинете, но компютърът вижда много, много по-нашироко от човешките възприятия. Вие може да искате да направите какво ли не, обаче няма ли го в програмата му… Така че — започваме с наказателен. И, моля, не си фантазирайте — не сте в реалния свят…
Харесваше работата си. Костюмер — интересна, добре платена, нужна. Сутрин отиваше рано — след 10 часа, проверяваше програмата на машината, настройваше я, ако има промени в поръчките, сетне цели три часа следеше работата й, а в 14 часа я предаваше на сменника. Трите часа официален труд ставаха четири заради задължителната почивка в 12 часа.
Тази почивка беше кошмар за него. Профсъюзите отдавна бяха извоювали този час да преминава в специалната сграда за отдих — ресторант, спални помещения, басейн, бани, игрални зали за тенис, волейбол, шах, билярд…
Нямаше как да се измъкне от почивката. Задължително всички се събираха в ресторанта, хапваха, после се пръскаха според интересите, но винаги се намираше човек, който да е край теб. И по-лошо — най-често това беше жена. Естеството на работата беше такова…
А жените го потискаха…
Най-малкото, защото изискваха внимание. Което при тях се изразяваше най-вече в думи, разговори, спорове. От начало опита да е индиферентен — изслушваше, кимаше, симулираше видима съпричастност. Това доведе до по-лошото — събеседничките му започнаха да говорят директно с него: поглед в очите му, обръщания, искания за мнение и отношение…
А от малък не умееше да общува с тях…
Просто се страхуваше от ответната реакция. И предпочиташе да се отклонява, да избягва разговорите, внимателно да се скрива в тълпата и, най-вече — укриваше се от срещите очи в очи…
Което нямаше как да успее през тия четири часа…
Затова пък след тях идваше щастливата нега на домашното доволство…
У дома му го посрещаше Надя. С чехли в ръка, готова да ги поднесе на своя господар, усмихната леко иронично, весела, бодра… Завеждаше го на дивана, сервираше му редовната чашка алкохол с някакво квалитетно мезе, сетне полагаше глава на ръцете си и го слушаше, слушаше, слушаше…
Ако поискаше по-домашна атмосфера, можеше да отиде в градината. Където Силвия, развяла леките къдри, бодро говореше нещо на двете патета, играеше си с котката, заглеждаше се по облаците и мечтателно му разказваше някакви измислени истории…
Вечер обичаше да отива при Мая, която му рецитираше нежни стихове или надълго и нашироко му обясняваше колко хубаво ще е да отлетят нейде — само двамата…
Имаше ли нужда от спокойно отпускане — насреща беше Мариана. Тиха, нежна, можеща да го завие с руси къдрици, умело изслушваща го, готова да го утеши всякога, по всякакъв начин…
Четирите му жени… Да, малко бяха — някои негови приятели имаха и по шест, че и по седем. Жена за всяка ситуация, за всеки пожелан случай. И той имаше още една — Лиа, планинарката. В нея преобладаваше спортът. Обичаше да го води в планината, по реки и язовири, за риба и на лов. Но сега я беше предал за зареждане на батериите, та щеше да я види чак в събота…
Да, андроидите бяха полезни, нужни и много, много търсени от хората. В епохата на видеовръзките мнозина нямаха нито навици, нито умения за общуване с ближния си. Общуването се водеше електронно — с кратки, изразителни, информационни изрази. Дългите разговори, беседите пред домашния огън, обсъжданията с тези, аргументи, синтези, поанти отдавна бяха забравени…
Но човек искаше — по навик, може би — да има и друг край него. Някакъв друг. По възможност от различния пол. Не за размножаване — науката се справяше с това без да натоварва хората. Освен няколкото минути, необходими за вземането на нужния материал. Тогава — защо да се губи време, енергия, нерви в ухажвания? При това — действия без гарантиран успех?
И на пазара се появиха те — андроидите. Мъжки и женски. За всякакъв вкус, по всякакъв избор. При това с вградени екстри — по поръчка на купувача. Което веднага подобри криминогенната обстановка, спря домашното насилие, премахна разводите поради несходство на характерите, централизира властта в собственика…
Понякога в системата настъпваше срив. Вируси нахлуваха в компютърната същност на андроида и го превръщаха в някакво същество от трети, пети, дори петдесети пол. Та се налагаше пълно преформатиране на софтуера и нормализация на робота…
Но това бяха дребни, бързо решавани проблеми. Иначе всичко си течеше нормално.
И настъпи щастливият почти златен век…
Е, не изцяло, разбира се. Все още трябваше хората да се трудят, принудително да се срещат, да общуват. Да общуват трудно. Но…
Но учените също се трудеха. В своите лаборатории и институти, където всеки от тях имаше много андроиди — лаборанти, лаборантки, асистенти и асистентки…
И всеки учен се надяваше да създаде новата система на обществото, която ще премахне колегите му и ще го остави щастлив сам-саменичък сред послушните, изпълнителни, трудолюбиви, прекланящи се пред великия ум андроиди…
Като в харем…
За пореден път спря телевизора. Необходимост — иначе скоро щеше пак да го счупи. Заради тия марди, които се влачеха по терена и мързеливо си подритваха топката. Накъдето им падне. И понякога напред, към противниковата врата. Изглежда бранеха резултата — ако 0:4 беше резултат за бранене. Но, все пак — по-добре от 0:5 или 0:6. Задържаха ли на четворката, щеше да бъде най-успешният им мач тоя сезон…
Не можеше да ги гледа… Ех, да имаше поне един Роналдо… Или Меси… Или някой от миналото — Пеле, Кройф, Бекенбауер…
Нямаше отде да се вземе…
Освен…
И професор доктор Пешо се замисли… Защо да не намери не един — единадесет Роналдовци? Какъв отбор щеше да стане… Ехааа… Единадесет устремени, активни, жизнени, агресивни, пробивни, стрелящи, борещи се, амбицирани, настроени за победа и само за победа Роналдовци…
Че кой ще им удържи… Ще прегазят всяка отбрана, ще отнесат всеки защитник, ще пронижат всяка врата…
И се затвори в лабораторията…
За него се чу само веднъж — медиите информираха, че някакъв български генетик си изпросил подарък от големия футболист. Фланелка от последния му мач. И я получил — макар че Роналдо не се и сетил в кой край на Африка се намира България…
А после колегите му от института по генетика и приложенията й намериха в електронните пощи покана за голямо научно събитие — мач на отбора „Роналдо“ срещу „Кравар“ (Долно Ровинище). И някои отидоха до кварталния стадион, където трябваше да се проведе мачът…
Стадионът със сигурност знаеше по-добри дни. Не може винаги да е бил полуоградена поляна, от която изгониха три псета, две магарета, няколко дръгливи говеда и два коня, с удоволствие убиващи следобеда…
Върху оплешивелия терен се виждаха дори очертани полетата — със стрит тебешир, взет от близкото училище…
Излязоха играчите на „Кравар“. Млади — някой с вид на осмокласници, стари — един дори имаше бяла брада, зрели — особено в коремната област…
После излетя отбор „Роналдо“. Наистина — Роналдо… Единадесет сухи, стройни, изпечени, с хищен поглед Роналдовци. Като две капки вода. Различаваха се само по номерата на фланелките…
Публиката — стотина любопитни и двайсетина случайно надникнали, занемя. Роналдо?!
А колегите на професор доктор Пешо изумени го задърпаха:
— Как… Отде… Колко плати…
Професор доктор Пешо махна с ръка, изтича на терена. Роналдовците се събраха около му…
— Не забравяйте — играете според номерата на гърба. Пазете си зоните, подавайте си, стреляйте…
И мачът започна. Роналдо–9 подаде на Роналдо–11 и се втурна напред, крещейки:
— Тук, тук съм…
Вдясно от него тичаха Роналдо–7 и Роналдо–8 викайки, обърнати назад:
— Подай, подай…
Роналдо–11 поиска да ритне към Роналдо–2, но се сети: „Че защо да му давам топката? Мога и сам… Аз съм Роналдо…“.
След което се втурна напред, премина трима, но изгуби топката при четвъртия.
Накратко — отбор „Роналдо“ изгуби мача с 5:10. Защото нямаше вратар — Роналдо–1 като истински Роналдо искаше също да е звезда напред. Роналдовците от 2 до 6 смятаха, че и те трябва да вкарват, пък ония отзад да се оправят сами. Ако има някой останал там. Другите Роналдовци се блъскаха в търсене на добра позиция — всеки искаше да шибне победен гол и да стане център на вниманието… Само дето нямаше кой да им подаде, кой да разпределя пасовете, кой да покрива терена извън наказателното поле…
И професор доктор Пешо разбра — отбор от еднакви играчи не става. Дори да са суперзвезди. Трябва разнообразие, трябват различни футболисти. Иначе…
Иначе всички цветове се сливат в едно — сивото…
… А един ден се случи извънредно произшествие. Сбиха се Стомах и Лява ръка. Ей така — от нищото. Просто се сбиха. Яростно размахани юмруци, злобно свити лица, зловещи закани…
Разтърваха ги, разбира се — охраната никога не дремеше. Бързо, ефективно, внимателно. Никой не пострада, никой не беше дори ожулен. Просто натиснаха побойниците, умело ги разделиха и отнесоха при Контрольора.
Сложиха ги в две кресла. Между тях застанаха трима от охраната, но Контрольорът им кимна и те напуснаха кабинета. После той погледна навелите глави виновници.
— Е?
Тишината застина зловещо.
— Спасихме ви от света, нали? Обещахме ви спокойствие, насита, секс, всичко, което ви харесва и можем да ви дадем. С едно условие — да сте винаги здрави. Винаги…
Двамата мълчаливо сведоха още глави…
— Да ви напомня съдбата на Далак-1? Или на Сърце-4?
Помълча. После изрева:
— Е? Ще живеете ли нормално до Съдния ден или…
Посочи вратата.
— Вървете… И мислете!!!
В кабинета влезе Главният лекар.
— Положението е отново тревожно. Очертава се язва на стомаха. А имаме на разположение само един Стомах…
Контрольорът се усмихна. Отдавна беше предвидил това. И вече беше изпратил три експедиции зад Граничния канал с една цел: да открият доброволци, готови на саможертва срещу няколко години нормален и спокоен живот. Далеч от хищниците, от канибалите, от отровите в земята, водата, въздуха. Е, разбира се, трябваше да минат изключително строг преглед. Чак след това щяха да получат ново име — според органа, който ще бъде взет от телата им, за да се продължи ценния живот на някой от златния човешки милиард…
Върху хълмовете се появиха първите от авангарда на османлиите. Бяха като всички, събрани от кол и въже, които пълководците слагаха в челото на армиите. Никой не ги броеше за войници, камо ли за хора. Паплач, която вървеше напред и се хранеше с докопаното, първа се сблъскваше с противника, по този сблъсък командващият оценяваше врага — силите и слабостите му, а основната задача на сганта беше да нанесе колкото се може повече вреда на отсрещните. После в действие влизаха редовните войскари…
Башибозуците спряха. Пред тях като стена се бяха изправили рицарите. Дълга почти километър, блестяща в стоманените си доспехи, страховита като ужасяващ с бодлите си непобедим гигантски таралеж…
И всички — рицари, оръженосци, копиеносци, арбалетчици, мечоносци, мълчаха…
После някой отзад даде команда за атака и тълпата се юрна напред. Към смъртта или — при евентуален късмет — към славата…
И настъпи времето на инстинктите и демонските черни страсти…
Привечер полето утихна. Все още се чуваха последни стонове, все още мародери грабеха и убиваха, все още купчинките от трупове потрепваха — отдолу с последни усилия ранените се опитваха да изпълзят с надежда за помощ…
На хълма излязоха двама. Отдалеч изглеждаха като че са от лагера на победителите — огромни плащове с алени кръстове, бляскави шлемове, дълги прави мечове. Спряха, огледаха се.
— Е? — каза по-високият. — Докъде стигна разчистването?
— Труповете са изнесени, ранените са разчистени…
— Тоест, премахнати…
— Да, да… Налагаше се. Пак е допуснат пробив. Три робота са повредени в самото начало. Пред свидетели. Та…
По-високият го прекъсна:
— Случва се. Постъпили сте според правилата. Без излишна информация. И без информатори…
— Сър…
— Да?
— Днес е 8 октомври 1799 година…
Високият кимна.
— Разбирам тревогите ви. Времето ни изтича. Върховният щаб взе решение — местим контингента в 1200 година преди новата ера. Там вече са прехвърлени ремонтни бази и специалисти…
— Къде?
— Започваме от Китай, пък натам…
— Сър, ами ако се сблъскаме с… ония?
Високият се засмя.
— Няма как да стане… Договорът е повече от сигурен. Само една грешка и — виновникът е жестоко наказан… А всичко започна преди повече от сто години по централното време. Ти, разбира си, нито го помниш, нито си го учил. А и защо да учите подобни неща? Историята сега е ненужна. Тя се мени постоянно. Ей го — днес разбихме османлиите. Но преди три дни… Или две години… Или утре — те са победители. И се променя светът, идват нови наши армии, водят се кървави битки… А в зависимост от резултата им, започват други битки. Винаги има някой, който трябва да си върне…
— Но…
— Кажи, кажи…
— Но колко души губим? За роботите не питам — за тях е ясно…
— Не губим… Нали се местим във времето? И хората са вече там. Живи, че и здрави. Трябва! Трябва да се воюва. Това е заложено в животинската душа на човека. Борба, унищожаване на врага… А враг е всеки — защото всекиму се харесва хубавото. И всеки го иска… Преди са се водели войни — даже световни, които са довеждали до обезлюдяване на цели страни, че и на континенти. И затова преди сто години представители на човечеството приемат Основен закон — закона за война във времето. Сега може да воюваме навсякъде, в която епоха попаднем. Е, не може да бродиш навред, има си график. Но където и да попаднеш — все е интересно, все е война… Затова — край на приказките, стягай торбата и не забравяй — отиваме в Китай, 1 200 години преди новата ера. Никакви раници, никакви пистолети, никакви железни оръжия… Всичко да е автентично…
По трапа слизаха няколко човека. Напред двамина почти носеха под мишниците трети, следваха ги други двама, ненамесващи се в ставащото. Различията се виждаха отдалеч — първите бяха в моряшки униформи, следващите ги — в елегантни костюми. Носеният не се отличаваше от тълпите клеркове, изпълващи Лондон по време на почивката за обяд.
— Сър — каза той, опитвайки се да се задържи върху трапа, въпреки мишците на яките матроси, — сър, аз нямам нищо против вашите правила. И не искам да ги нарушавам. Само помолих…
— Нямате право да молите за нищо — каза единият в костюма, изстрелвайки облаче дим от лулата. — Каквото ви е нужно, ще ви бъде дадено. В количество, каквото ние преценим, че ви трябва…
— Но, сър, нали…
— „Нали“ при нас няма, сър! Тук всичко е предвидено, разчертано, пресметнато. И вашите желания са нарушаване на принципите и правилата…
Спряха пред трапа. Трябваше да го освободят за идващите пътници. Които се качваха усмихнати, доволни, дори щастливи, че са намерили място на знаменития луксозен кораб. Кораб за избраните.
Единият джентълмен се обърна към провинилия се.
— Сър, налага се да бъдете отстранен. Нека всички разберат — няма да търпим самоволия и капризи от страна на тия, които не могат да си ги позволят. Корабът има капитан — той решава всичко. Над него е собственикът и капитанът слуша неговата дума. Искате ли нещо извън посоченото в условията ни — трябва да го подкрепите с аргументи. Но не думи… Така че, сър — нашите уважения, обаче законите ни са над вижданията ви, камо ли исканията и молбите ви. На първо място е колективът, екипът, а интересите на някаква си личност — далеч назад в приоритетите на обществото. Защото на кораба има общество — всички ние. И интересите ни са общи. Собственикът ги определя, капитанът ги защитава… Така че — слушайте заповедта! По заповед на капитана — напускате кораба…
И се качиха обратно по трапа…
Изгоненият седна на някакъв сандък. Наведе глава, въздъхна… А корабът потегли. Изоставеният дълго гледа подире му… Чак, докато в далечината стана неразличим надписът на кърмата — „Титаник“…
— Това е централният компютър. Оттук — само с едно движение на китката, може да стигнеш навред из имението и да получиш всичко… Ето — виж. Искам ябълка от дървото. Няма нужда да отида до нея, да я открия, да стръскам клона или да се катеря по ствола, за да я взема. Просто давам командата, автоматичната количка стига до дървото, преценява кой е най-вкусния и узрял плод, откъсва го, полага го върху специалния поднос и го откарва до входната врата на дома. Тук го слага върху изнесената табла, закрива го със специалния капак, след което плодът е внесен вътре. И през специалния отдел — мият го, дезинфекцират, подсушават, е вече в кухнята. Роботът — главен готвач лично го полага в кухненския асансьор и…
Чу се нежен звън. После в стената се отвори малка вратичка, от нея се подаде сребърен поднос, върху който стоеше бляскавата, красива, примамлива ябълка.
— Опитай я… Чакай! Защо подноса? Аха, пробваш метала. Сребро е, сребро. Мек, удобен за изработка на красиви предмети метал… Не! Добре, де — ще поръчам на домашния майстор да направи нов поднос. Щях да ти го подаря, ако знаех. И нямаше нужда да го мачкаш и свиваш така… Да продължим… Искам да разбереш света, в който ще живееш. Тук всичко е на високо техническо ниво. И е по-удобно, и е по-красиво, и се налага. Цивилизацията увеличи продължителността на живота, но все още работим върху усилването на организма. Слабеем. От възрастта е, необратимо е, но и пречи на развитието на цивилизацията. Намаляват хората, които могат да се трудят физически. Което е, повярвай ми, много, много необходимо. Техника — да, но тая техника трябва да се поддържа. Да се контролира, да се ремонтира… Ето — затова нашите специални служби тръгнаха с машината на времето. Доведоха вече няколко групи от различни епохи, обаче все нещо ставаше не по плана. И не се получи — религиозни окови, обществени натрупвания, исторически ограничения. Затова дадох идеята — да отидат при вас. Преди някаква цивилизация да е сковала съзнанието ви. Сега си табула раза, а аз ще изпиша върху нея правилните указания, знания, изисквания. И вече ще стане според великолепния план отпреди два века — младите екземпляри от миналото ще се интегрират в нашето време и ще спомогнат възрастната ни цивилизация да разцъфти отново… Не е трудно. Сам виждаш — аз ти говоря, обяснявам, показвам, инструктирам, обучавам… А ти… Чакай! Стой… Недей…
Вторият удар на неандерталеца беше върху компютъра. Който само изскимтя и се разпадна. Косматият новодошъл вдигна яката сопа, но нямаше нужда от повторение — и човекът лежеше с разбита глава. Затова оползотвори времето си — почеса се под мишниците, ритна стола на колелца, с интерес загледа как той се забива в аквариума отсреща, вдигна две златни рибки и ги сдъвка, а после се огледа и тръгна към вратата. Беше схванал, че зад нея има храна. И от ония бляскави нещица, с които може да привлече вниманието на някоя самка. А какво повече му трябва на човека, интегриран вече в бъдещето — освен топла храна и гореща самка… Плюс ритъма на сопата по падналия дънер…
Туп… Туп… Туп…
Понякога се дразнеше от съпровождащия дрънчащ тенекиен звук, но се примиряваше. Няма как — бронираният воин не е индианец, нито пластун, не може да се промъква безшумно към врага. Трябва да е поразяващ отдалеч — с трясъка, със скърцането на бронята, с увереността за победа. Е, ако противникът устои на страха пред задаващата се желязна маса и не избяга…
Важното е, че зад бронята е неуязвим. Стрели, копия, мечове отскачат от непробиваемата стена, ударите с боздуган могат да го замаят леко, но не и да проникнат до тялото, а в това време ръцете му не бездействат. В едната е мечът за поразяване, в другата кинжалът за довършване. И сетне крачещата смъртоносна машина продължава напред. Газейки, поразявайки, мачкайки, смазвайки…
А той е вътре. Човек. С крехко тяло, нормални мускули, с много, много нежна душа. Обича в свободното от битки и унищожения време да чете поезия, да пее тихи романтични песни, да се наслаждава на лекия ветрец, на яркото слънце, на зелената равнина, на величествената планина, на синьото море, на дивата гора, на трудещите се по нивята хора…
Нежност, отпускане, красота…
И сетне — пак в бронята. И отново с меча и кинжала — напред…
Такъв е животът. Ако искаш да оцелееш в своята нежност — налага се да си в бронята. И да внимаваш, много да внимаваш, ако случайно излезеш от нея…
Именно, защото си нежен…
Край масата имаше седем места за хранене. Шест стола и трон. На вид — нормален стол, но голям, с висока табла, широки облегалка, дори отпред имаше скрит постамент. Така седящият изглеждаше още по-издигнат над останалите.
Те бяха… Ами те — семейството му. Жена, три деца, тъща и някакъв чичо, отдавна забравен чий роднина е. Обаче, той беше — може би по тая причина, най-любезен към господаря. Всички се покланяха, когато с бавна, поклащаща се походка, техният вожд влизаше в трапезарията. Но чичото успяваше пак да се покаже, че е най-ниско наведен. Даже изсъскваше — при всяко хранене — на едно от племенничетата нещо строго, та онуй се сгъваше до невъзможност…
Господарят кимаше уморено-любезно, минаваше зад гърбовете им и сядаше на трона. Слугинята — вече сгърбена старица, поднасяше супника. Той повдигаше капака, помирисваше, казваше едно строго „Хм!“, което, все пак, прозвучаваше и леко одобрително, пък кимваше и позволяваше да му сипят. Готвачът, внимателно надничащ иззад паравана пред кухненската врата, въздъхваше облекчено…
По време на храненето тишината беше полегнала като морна самодива край извор. Само той от време на време питаше някого нещо, изслушваше благосклонно кратките и конкретни отговори, веднъж-дваж дори се усмихваше — или поне така се сторваше на детето, на най-малкото, назидателно и бдително регулираше строго познатата традиция на масата…
И така — целия ден. Животът в дома му кипеше, но в момента, когато господарят влезеше в някоя стая или се обръщаше към някого — воалът на тишината падаше като погребален креп. Да, всички се радваха, че той, лично той, ги е забелязал, обърнал им е внимание, дори изразява лично отношение — към човека, конкретния човек, обикновения човек…
Но си беше страшничко да си под внимателния му поглед и цел на неизпускащите нищо очи…
Е, свършваше и този ден…
А на другия, понеделник, господарят отиде на работа. Излезе от вратата на дома си, слугинята внимателно затвори подире му, той небрежно погледна голямата табела, предназначена за минувачите: „Внимание! Лилипути!!!“.
И тръгна по улицата. Внимателно, леко приведен, постоянно очакващ някой небрежен човек да го бутне или дори — аууу! — да го настъпи. Защото навред щъкаха нормални хора. За които той… Е… Не е политкоректно… Добре че службата беше наблизо. Влезе, поклони се на портиера, който небрежно отговори, спусна се по стълбите към мазето, пътем учтиво поздравявайки съслужителите си, зае мястото зад малкото бюро.
И веднага се сви — отгоре се разнесе рев:
— Дойде ли най-после тоя некадърник? При мен!
Господарят на царството си беше вече в друго царство. Как му липсваше постамента. Но, все пак, вечерта щеше пак да стъпи на него…
От работа нямам време един сериал да изгледам изцяло. Да не говорим за някакъв интимен живот. Вярно, имам семейство, но кога да отделя минути поне за жената и децата? Е, с децата е по-лесно — доскоро бяха в Школата, обаче от година преминаха в Лагера, а за него се изисква минимално, но някакво усилие от страна на родителя. Поне веднъж седмично си задължен да посещаваш децата, да провериш посредством учебния айлек какви са знанията им, да изпратиш резултатите на Контролната комисия (нищо, че айлекът е свързан с тях и компютрите проследяват изпита), а в края на учебната година да заделиш три дни за семейно щастие…
Три дни! Отде да ги взема тия три дни? Когато съм така натоварен, че даже кафеколата не помага — понякога се налага автодокторът да бие стимуланти. Иначе не се издържа. Но и не може. Ха си дал знак, че нещо в организма ти не е както трябва… Обикновено те извикват при шефа, там те чакат трима униформени, закарват те учтиво в спецлабораторията на спецнадзорниците и те слагат в Малката кабина. Общо изследване. Всички органи, психическото състояние, ресурсите…
И, ако нещо не е наред…
Ако е орган — подменят го. Ако ресурсите се изчерпват — зареждат те. Ако, обаче нещо с психиката…
Просто те рециклират. В Голямата кабина. Разбира се, в нов образ. Дори без подобие. Не е важно как изглеждаш — важното е как може да те използват…
Точно това е моята задача. Аз съм контролен наблюдател в Човекофермата. Наблюдавам и докладвам. Под моя контрол са всички производители на планетата. Понякога се налага да отида лично дори в малки ферми за животни. Ако, разбира се, е възникнал проблем на моето ниво. Както, да речем, миналия месец. Един млад специалист объркал дисковете. И вложил в партидата прасета чувство за хумор. А в партидата деца — апетит за химическите пълнители. Представяте ли си какъв ужас беше…
Наложи се да рециклираме и прасетата, и децата. При това спешно — в Голямата кабина вкарваха наведнъж и едните, и другите. Но Компютърът грешки не допуска — успешно отдели съзнанията, прочисти ги, някъде дори ремонтира механичните уредби на телата. В края на краищата всичко завърши благополучно. Прасетата бяха отправени на Сириус-289, децата — след нужното обучение — ще бъдат формирани като общи работници на Бетелгойзе А33. Там е едната от петте Вселенски мелници. В случай на нужда ще ги преработят, а материалите ще върнат при нас. За ново създаване…
Но това, разбира се, са само случайности. Иначе всичко е професионално композирано и контролирано. Което именно ме натоварва. Няма време дори за дишане, както се шегуваше бившият ми колега. Защо бивш ли? Ами… Имаше някакви излишни емоции в характера. Изглежда при монтирането са ги сметнали за леки и поправими, но… Май наистина чувството за хумор, усетът за красота, изживяването на реалността през емоциите са вредни. И неотстраними. Та го извикаха при шефа…
Впрочем, време е за почивката ми. Полагат се 30 минути седмично. От тях 10 са за влизане в Транспортера и прехвърляне в дома ми. Там трябва да проконтролирам как е жена ми, как са децата. За нея съм сигурен — от двадесет години я притежавам. Наложи се само веднъж да я оправят — при това единствено за модернизация на домакинските умения.
Децата са по-сложни — технологиите се развиват. Но и контролните са усложнени, така че трябва само да взема айлека и ще разбера какво е положението.
Днес, впрочем, е празник — отбелязан е в механопаметта, така че ще ми пеят и рецитират стихове и песни по древната, необяснима за мен, традиция, накрая заедно ще изиграем ритуалния танц около пластмасовия елхов релеф.
Хубаво ще е… А после — на любимото работно място. Човекофермата не спира работата си. Колко планети ни чакат. Колко нови хора — хора на модерния век, трябва да се изработят…
И животни — все пак, спазваме традициите, не е интересно храната да е само хапчета…
Светкавицата дрънна в земята напреде. Точно между краката му. Малко по-високо и трябваше да разказвам с „й“. Но и този път му се размина. Което нито го успокои, нито разтревожи. Отдалеч се виждаше, че му е все тая…
Жената в черно вдигна отново ръка.
— Спри! Или следващата ще е в главата ти…
Онзи примирено каза:
— Е, все е файда…
Но спря. Остави настрани голямата тояга, с която си помагаше по дългия път в дебрите на Страшната планина, разпери ръце и добави:
— Явно съм те намерил най-после…
Жената се вгледа в лицето му — без да отпуска ръка, в която нещо шипеше и подмяташе бледи пламъчета. После я свали. Цялата поза на човека, отпуснатата му фигура, смачкана физиономия, самоотвержено безразличното към прекрасния и ужасен свят наоколо, говореше за тяло, водено от духа на самоубиец. Самоубиец, вече отрекъл се от реалността, но инстинктивно следващ предначертаната си Голгота…
— Ти си Каравиченицата, нали? — промълви новодошлият.
Жената кимна, изпод забрадката й се показаха няколко змии, вдигнаха нагоре глави, изсъскаха заплашително и пак се свиха в прическата й. Подпряният на оградата скелет тракна с кокали, метна черепа си по прелитащата сова, не я улучи, но все пак й се закани с костелив юмрук. Два черни гарвана извиха спирала из лекия планински въздух и огледаха отвисоко пътеката надолу. Оттам им помаха с клони черният храст, посаден именно като страж. Щом той беше пропуснал дошлият, щом не беше усетил враждебни мисли в него — значи нямаше опасност. Пореден молител…
Макар човекът да имаше вид на желаещ последно избавление…
— Влез — каза вещицата и изкатери стъпалата по подвижната стълба.
Човекът малко страхливо погледна към двата кокоши крака, можещи всеки момент да изритат паянтовите дъски и да го приковат с остри нокти към пищната зелена поляна. После се сети за какво е дошъл и смело се изкатери подире й.
Вътре обстановката беше нормална. Нормална като за бърлога на вещица. Висящи по стените китки треви, куп ябълки в една тава, тенджера, в която бълбукаше странна смес, буен огън, притихнал веднага под заканителния показалец, насочен право в танца му.
— Правя сладко — рече вещицата. — А после ме чака почистване, пък метлата баш тая заран взе нещо да се дави, та ще трябва да омагьосам лисицата и няколко заека да оберат прахоляка с кожухчетата…
— А мечката защо идваше подире ми? — попита човекът.
— А, тя има друга задача. И вече е тръгнала. Гъбки трябва да събере, че нещо ми се прияде чорбица… Остави това, ами казвай защо идваш тук? Не ти ли е мил животецът?
— Не! — каза рязко човекът. — Идвам с една молба при теб. Пък, ако не можеш я изпълни — вари ме, печи ме, все ще е по-добро, отколкото да се прибирам…
— Пак ли нещастна любов? — въздъхна тя. И се сети колко такива е изживявала през младия си — едва тристагодишен живот. Но поне знаеше какво да прави с глупаците, пренебрегнали чувствата й. Харесваха й, та затова ги беше подредила долу, при разклонението на пътя. Седемнадесет съсухрени мумии — пазачи на дома и невинността й…
— Нещастна…
— Тя те напусна? Не те желае? Отиде при друг?
Човекът въздъхна.
— По-зле… Оженихме се. И вече четиридесет години трябва да сме щастливи…
— И?
— Трябва. Но не сме… Все иска, иска, иска… Това не й харесва, онова не й допада, защо за оня не се е омъжила, защо на другия не е пристанала…
— А ти?
— Ами аз съм съгласен. Защо не се е омъжила за оня, защо не е пристанала на другия… Съчувствам й. И ми се иска, отдавна ми се иска, да го беше направила…
Вещицата извади лулата и я запали. Макар от век вече да беше спряла пушенето. За да не вреди на кожата…
— И сега какво искаш?
— Обеща със светкавицата да ме удариш — напомни той. — А може и да ме изядеш. Няма да се съпротивлявам. Карай…
— Хм… — вещицата го изгледа с интерес. — Да те изям… Ама съм на диета. И на фитнес ходя всеки ден, лека атлетика при сърната тренирам, борба с дракона…
— Тогава — дай ми питие за забрава. Да я забравя, да се изгубя нейде, да започна нов живот…
— Чакай! — каза вещицата. — Чакай… То не става така… Първо, трябва да ме убедиш, че ти е нужна забрава. Опиши ми жена си…
И той започна. От първата среща. После сватбата, излюпването от прекрасната пеперуда на змията. Разказа за живота им, сам се наруга за грешките и особено за онова „Да!“ пред отчето…
Вещицата слушаше, слушаше, слушаше. На два пъти изтръсква лулата, на три пъти я пълни. По едно време извади шишенце с мътна течност, изплакна уста, отсипа му малко в глинена чашка.
Накрая вдигна ръка и каза уморено:
— Достатъчно… Разбрах… Ще ти дам от питието за забрава… И дано си — ако не щастлив, поне успокоен после.
Извади още една чашка и сипа зеленикавата отвара в двете съдинки.
— И двете ли да изпия? — попита плахо той.
— Не… Едната е за теб. Другата е за мен. Дано успея да забравя жена ти. Щото с моята нежна и тънка душа лошо й се пише, ако пак се сетя за нея…
Върколакът усещаше, че наближава пълнолунието. Гърбът го сърбеше, ноктите го приканваха да ги забие нейде — най-добре в живо, треперещо месо, зъбите често и неконтролирано щръкваха. А лицето му на моменти заприличваше на току-що ремонтираната фасада на модна певачка, артистка, плеймейтка или каквато там проститутка се пада.
Но той се сдържаше. Рано беше, рано…
Пък му харесваше живота в този град. Зелени паркове — където под лунна светлина можеше да се гони и развлича с красиви породисти кучки от човешкия вид, чиста хубава река, прозрачно синьо небе, навред спокойствие, спокойствие, спокойствие…
Даже си взе котка. Е, вярно — отначало настръхваше насреща му, но разбрала, че той и само той носи яденето, гали й коремчето, отстъпва най-хубавите места в апартамента, тя започна да се умилква и вирва опашка при вида му. Като всяка жена…
Но пълнолунието наближаваше. И той, макар да се сдържаше, излизаше понякога навън. Една вечер се сблъска с тях…
Четирима, с разкривени бейсболки, насочени в разни страни, в размърляни анцузи, с кървясали очи. Тъкмо бяха притиснали до едно дърво младо момиче. То, разбира се, крещеше. И минувачите, естествено, се правеха, че не виждат и не чуват.
Което не е в законите на върколаците. Вълкът трябва всичко да вижда, всичко да чува, а най-вече да усеща…
С две думи — попиля ги. Постара се само да не убива. Но нямаше и да има нужда — през следващите две или три години тия щяха да имат работа само с лекуващите ги лекари…
Поканиха го в местната телевизия. Как иначе — герой…
— И вие нападнахте четирима? — учудено въртеше почти разумни очи красавицата насреща му.
— А нима не би го направил всеки? — изненада се той.
Поканеният като основен гост местен политик се намеси.
— Но това е техен, вътрешен проблем. Ами ако тя е била съгласна със задявките и закачките?
Върколакът се извърна бавно — пречеше му стегнатата яка на официалното сако.
— Аз видях…
— Именно — прекъсна го политикът. — Вие сте видели. Но от тяхна гледна точка е друго. Ние сме либерална държава, всеки има права…
— И момичето?
— Да. И момичето. Обаче, в случая те са били четирима и правата им са четири пъти по-големи…
— Сега няма да са — прекъсна го върколакът.
— Наистина, няма — съгласи се тъжно политикът. — Посегнали сте на свободата на личността. Най-важното нещо в нашия свят…
Върколакът малко се обърка.
— А животът? Здравето? Личните желания?
— Това също — съгласи се политикът. — Но най-напред — либералната свобода на обществото…
— И кой я определя? — учуди се върколакът.
— Ние. Представителите на това общество. Ние решаваме как да живеем, по какъв начин, в каква икономика…
— Тоест — и цените вие определяте?
— Е, не чак ние. Пазарът, продаващите, търсенето…
— Чувам, че ще се вдига цената на хляба и млякото, на месото и зеленчуците — прекъсна го пак върколакът.
— Да. Налага се. Работодателите, големите бизнесмени, имат нужда от нови активи. А те могат да дойдат само от потребителите. Така че — трябва всеки да разбере, ще се вдигат цените. Налага се…
— Ако ми паднат тия бизнесмени… — изръмжа несдържано върколакът.
— Какво? Какво ще направите? И тях като онези невинни четирима? — изписка водещата.
Върколакът стана. Огледа се — в него бяха вперили очи смаяните оператори, режисьорът, момчето, чиято задача беше да сменя чашите с вода. И каза твърдо:
— Да!
Тишината сковаваше всичко и всички. После политикът тихо промълви:
— Ама че звяр…
На вратата се позвъни. Той отмести поглед от компютъра, върна се в реалния свят и на второто позвъняване вече беше при входа. Погледна предпазливо през шпионката. Времето беше такова… Абе, пенсионер човек — не му идваха гости, не чакаше нищо от никъде, кой ли може да е? И поне 50 на сто е сигурно, че не го търсят за добро…
— Добър ден — каза онзи зад вратата. — Търся писателят Николов…
Николов беше той. Но — писателят? Вярно, имаше приблизително такова хоби. Измисляше разни истории, записваше ги, после ги пускаше по сайтове тук и там. По благотворителни сайтове — даващи възможност на претенциозни драскачи като него да изнесат написаното пред хората, че и името си отдолу…
— Писател ли?
— Нали вие сте автор на „Черната чума“, „Завоевателите“, „Краят на човечеството“?
Ха сега де… Наистина, три от историите му се казваха така. Измисли си ги — и той не помнеше отде му хрумнаха, записа ги, после редактира внимателно и ги пусна в сайта „Открития“. Бяха ги прочели стотина души общо… И този пред вратата да е един от тях? Че как го е намерил?
— Аз харесвам романите ви — каза онзи. — И следя творчеството ви. Казаха ми името ви, ваши познати ми дадоха адреса… Просто искам да ви поздравя за прозренията…
Ключалката изщрака и вратата се отвори пред нечакания гост.
— Влезте…
Седнаха в хола. Гостенинът се заоглежда. Диван във формата на Г, старо бюро, компютър и цяла стена с библиотека. Истинска! С книги. Девет шкафа, а вътре… Поне на два реда книги, книги, книги…
— Имате богата библиотека — пое чашката с димящо кафе.
— А, книгите ли… Броих ги до 5 000, после спрях. Сега си взех четец, тегля литература и чета… Има доста книги, които не са превеждани, а и трудно бих ги намерил в хартиен вариант…
— Но сте успял да напишете свои…
Домакинът симулира скромност, макар сърцето му да пееше. Най-после някой да го оцени… Не, че се беше загрижил за това. Просто пишеше. Хрумне му нещо и го записва. Ей така — за себе си. А после видя сайта и реши да пробва. Не му се занимаваше с издатели, с пари, с грижи за разпространение. Пуска творбата си в интернет — и който иска, я прочита. А понякога дори отзив пишеше отдолу…
— Наистина, майстор сте — каза гостенинът. — И как измисляте…
Домакинът честно махна с ръка.
— Не мисля, че е моя заслугата. Имам усещането, че идеите някак си попадат в главата ми. Ей така — седя си, пия кафе, хапвам кифла… И ми хрумва… Като това за черната чума. Спори, попаднали от Космоса върху планетата… И после…
— Дааа… — каза замислено гостенинът. — Няколко милиарда мъртви. А от оцелелите — две трети мутирали. И нова планета. Където нормалните оцелели трябва да се спасяват…
— Не, не… — каза домакинът. — Не е точно така… Има един герой…
— Но в реалността го няма! — отсече гостенинът и бръкна в джоба си.
— Как така го няма?
Чак тогава домакинът видя черното дуло, насочено право в гърдите му. И свиващият се показалец на доскоро любезния гост…
— Какво правите!!!
— Вие сте фантаст и няма защо да ви обяснявам много — бавно и рязко заговори въоръженият. — Наистина, идеите се носят във Вселената. И попадат в главите на хората. Някои ги осъществяват, други не успяват. Но идеите не изчезват с временните си носители. Те пак се носят свободно и…
— И попадат при друг… — вяло продължи домакинът.
— Именно… Вие успяхте да възприемете идеите и да ги направите реалност…
— Как? Това са само истории…
— Има ли го записано — вече е факт. Друга реалност, но реалност. Вие я превърнахте в историческа. Черната чума поразява Земята през 2051 година. След много години борба с болестта, човечеството успява да я ликвидира — едва през 2111 година. И тогава се появяват завоевателите. Разумна форма на живот, но без вложени емоции и морални категории. Поробват развиващото се човечество. А, когато хората започват бунт с помощта на мощни компютри, пришълците взривяват планетата… Краят на човечеството…
— Но аз…
— Да, вината е ваша. Вие възприехте историите, вие ги моделирахте, вие дадохте основа фантазията да се превърне в реалност…
— Какво искате от мен? Кой сте вие?
— Аз съм от 2112 година. Знаменателна дата за хората. Тогава един младеж откри машината на времето. И Световният съвет реши — за да спасим уникалния живот на човечеството, трябва да почистим миналото…
— Тоест…
— Да! Налага се… Аз съм просто разузнавач. Моята задача е лека — да ви инжектирам и пренеса в щастливото ви време преди пет години. Преди да решите да пишете. И тогава…
— Ще ме убиете…
— Налага се! Каквото и да обещаете — не сме сигурни. Залогът е огромен. Животът на един лаик, един играещ си с думите човек и бъдещето на човечеството, на Земята, на Вселената, ако щете…
— Но…
От дулото излетя игла. Домакинът погледна недоумяващо, отпусна глава и се унесе. А гостенинът извади апаратче, натисна бутонче върху него и след малко трима високи, едри младежи в бели престилки влязоха в апартамента. Двама взеха домакина, третият тръгна подире им, обяснявайки на случайно срещнатите съседи, че са от спешната помощ и трябва да закарат в реанимацията комшията им…
Отзад бавно, наблюдавайки внимателно ставащото, вървеше гостенинът. Затваряйки вратата на апартамента, той тихо каза — почти на себе си:
— Ех… Абе, човеко, пиши си там нещо — за облаци, за покриви, за лятно кокиче, за русите плитки на бабите, за скърцащото душевно дюшеме, за самотната котка на любовта. И внимавай… Внимавай какво измисляш…
Написах разказ. Фантастичен разказ. Голяма измишльотина, но с малко реализъм. Или поне с възможна действителност в него. Или — може би — доста свободна фантазия. А тя при мен е като кола без спирачки и със свободно кормило. Тръгва без да врътнеш ключа, завива, където си ще, спира, когато си поиска. Ако изобщо спре…
Написах го, пратих го в един сайт и зачаках резултатите. А те бяха очаквано хубави. Отзиви, отзиви… И все насърчителни. Харесаха го хората…
После звънна телефонът. Обадилият се представи като собственик на голямо издателство. Чул за разказа от племенника си, надникнал в сайта, прочел и други мои истории и ми предлага веднага да издаде първия сборник с творенията ми. Като логично след него е готов да подготви и пусне поне още два. А едновременно вече е наел преводачи, за да предложи книгата по света. И бил готов да преговаря с познат нему голям продуцент от Холивуд. За правата на бъдещия филм. Пък сценария аз ли ще пиша, ще включат някои знаменити професионалисти ли — тепърва ще решаваме…
Само да се съглася…
Замислих се. Но телефона не изпусках. Издателят каза да не затварям — изглежда го беше страх друг да не предложи повече, затова да помисля и да взема решение…
Почти се бях съгласил, когато усетих, че нещо ме дразни. Ритмично, последователно, като палки по барабан, блъскаше около мен…
Да му се не видяло…
Отворих очи. Луксозната ни пещера беше вече обляна от дневната светлина. Двете млекопитаещи, които чистеха сутрин, тихичко размахваха големите харманни метли. Друго събираше в чувалче останките от вечерята — парчета от трупове. Отпред някакви се катереха по склона над пещерата и си мърмореха неясни слова за звезди и покриви…
Да му се не видяло… Ама наистина прекалихме снощи. Слонът беше вкусен, но деликатесите — пресни крокодилчета, май бяха прекалено живи, та сега едното се опитваше да отвори устата ми, блъскайки по зъбите.
Преглътнах го…
И се заклех — повече няма да прекалявам с бамбуковия екстракт и крокодилчетата. Я какви кошмари сънувах… Аз — млекопитаещо, моля ви се… Че и съчинител на някакви измишльотини… Позорна дейност, предоставена само на наказани млекопитаещи. Да съчиняват, докато им писне и избръмчат. Да знаят, че изгонването от реалния свят е най-тежкото наказание…
Надигнах се, размахах тежката опашка, озъбих се над издълбания камък с вода. Красив динозавър — блестящи червени очи, силни задни лапи, малки елегантни предни, бляскава люспеста кожа… Не като ония розови, крехки, грозни същества с висяща около главата козина… Абе, как така млекопитаещо…
Потупах с тежките лапи пода. Ноктите бяха наред — е, като изключим малко кръвчица, останала от вечерята. Опашката вирнах бодро, люспите гордо блеснаха в измрудено-зеленикаво…
Малей, наистина съм прекалил… Да се видя в образа на млекопитаещо… И то от най-низшите и вредните… Трябвало е да прочистим рода им още когато сме ги селектирали преди милиони години. За какво са ни разказвачи и певци? Готвачите и келнерите стигат…
Тя се протегна. Както винаги при всяко нещо, което правеше — нежно и властно. Сутринта беше красива като нея, слънцето надничаше скромно, за да й се полюбува, тих ветрец повяваше, за да й е приятно, някаква птичка цирикаше в храстите, за да й услади настроението…
Типичен ден за нея. Спокойно, хубаво, приятно…
Не бързаше за никъде. И защо? Леката закуска лежеше на преносимата масичка над краката й, трите домашни робота бяха се подредили пред леглото, сведени под ъгъл 45 градуса в почтително преклонение пред господарката, големият екран тъкмо посиняваше — знак, че някоя приятелка я търсеше…
— Милооооу… — измяучи екранът и тя щракна с дистанционното. Беше Лилибета — оная коза, която вчера си позволи да се появи с подобен на нейния тоалет…
— Кажи, милоооу… — приветливо отвърна тя.
— Днес какво ще правиш?
— О, малко ми е скучно… И се чудя…
— Защо, милоооу? Хайде да отидем на шопинг…
— Вчера нали бяхме?
— Да, но в хиперсуперултра биг магазина ходихме. А в макроекстравизионния не сме стъпвали от три дни вече…
Наистина — трепна сърцето й. Забравиха го този модерен магазин. А там имаше… Какво ли нямаше… Най-важното — цял ден можеше да убият в него. Напоследък нуждата от поводи за шопинг растеше, така че…
— Добре, милоооууу… — нейните трели надминаха тези на цирикащата птичка, която засрамено замълча. — Добре… Аз бързичко ще се оправя и ще се видим в кафенето пред магазина… Ето — започвам… Значи — след три часа там…
Нямаше време — трябваше да побърза. Какво са три часа за тоалета на една жена, искаща да е красива и на… Добре че вече не помнеше на колко години е. Пък и това не е важно. Е, понякога зложелателки подмятаха, че е една от първите феминистки, боркини срещу мъжкото робство. Даже се сещаха, че е била в Главния съд, решил да премахне изобщо мъжете от земната повърхност. Да, беше… И беше права — убеди се за сетен път. За какво са им тия мъже? Има съвършени техники — с батерийки, атомни двигателчета, многостранни накрайници… И, разбира се — Домове за развитие. Където всяка жена, намислила да роди дете, можеше да го получи посредством опитни роботи, а после да следи развитието му в обществото пред специалните екрани. Ако, естествено, се родеше момиченце. Макар момчета да не се появяваха — проблемът решаваха медикороботите още на стадий засаждане.
Сега беше важно да лежи неподвижно, за да може екстериорният хирург да опъне, запълни, изглади каквото, където трябва…
Следваха биомасажите, инвазивните разтривки, разнообразяванията… И… Ох, бързо се съгласи да отиде на шопинг, но все пак нещо я тормози. Скучничко е. Същите приятелки — макар с подновени и променени фасади, същите разговори — само имената в репликите се сменяха, същите важни проблеми на грима, тоалетите, подновяване на домашната обстановка (трета седмица беше със старата!), планове за поредната почивка в новия моден курорт…
Нещо липсваше…
Нещо, което да донесе сериозни проблеми, страсти, търсения, изживявания, душевни бури и урагани, изненади, конфликти… Нещо бурно, нещо дълбоко, нещо потресаващо… Нещо като герой в класически сериал… Нещо отдавна премахнато…
Но какво ли липсва…
Не можа да се сети. Затова реши въпроса простичко — махна към домашната секс специалистка и телепатично поръча да донесе трите нови машинки.
Не й трябват житейски емоционални калории. Малко заместители са винаги полезни…
И, все пак — скучно й беше…
От храстите излезе човек. По-скоро — измъкна се приведен, внимателно се огледа, ослуша, застина за миг, чувайки далечното бръмчене на хеликоптера, после леко и тихо се запъти по пътеката.
На практика това не беше истинска пътека, а пролука между храстите, пробита от някой подивял домашен звяр или непослушен гражданин. Но пък водеше настрани от облагородената градина…
Доста време му трябваше да напусне обработените територии в гората и да навлезе в специално отглежданата дива джунгла. Внимателно се шмугваше в храстите при всеки страничен шум, още по-внимателно пресичаше добре подготвените изненадващи препятствия в грамадните храсти.
Накрая излезе на малка поляна. Спря и се огледа пак. Тишина. Нито звук. Като че всичко беше мъртво.
После човекът се приведе и измъкна от джоба сгъваема лопатка. Приклекна, започна да рови, оформяйки малки лехички — нейде метър дълги. Стараеше се надвисналите храсти да закрият поне отчасти подготвяната почва. Е, на растенията е нужна и слънчева светлина, но още по-необходимо беше да се прикрият…
Извади торбичката със семена.
Най-после… Ще има след месец свои растения. Своя храна. Не изкуствените пластмасови плодове и зеленчуци, овкусени в специалните лаборатории, не красивите резултати от майсторството на химиците. Свои, естествени продукти…
И малко разкършване — да покопае, да се върне към спомените на дядо си. Към ония идилични картини от времето, когато човечеството се е трудило и създавало само прехраната, облеклото, средата си…
Хванаха го лесно — както беше приклекнал. Той не се съпротивляваше. Беше му ясно — днешният опит приключи. Пак неуспешно.
Отвори уста чак, когато го поставиха в креслото пред бюрото на началника на охраната.
— И сега — какво?
Онзи се подсмихна.
— Знаеш. Три дни на телевизионна диета, сетне под още по-строг контрол…
Човекът го знаеше. Това беше четвъртото му задържане…
— Добре — каза той, надявайки се, убедително. — Сам виждате, че не мога без природата…
— Никой не може. И затова навред има паркове, гори, поляни, реки, езера…
— Но аз искам истински… Не вашите изкуствени…
Началникът на охраната сви вежди.
— Как си я представяш така? Природа за един… Ние сме вече десет милиарда на планетата. Не можем да си позволим да поддържаме природа за всеки. Хора много, нуждата от жилища и предприятия нараства, необходимо е да разширяваме ареала си… И, за да не оставаме без природата — отглеждаме я. Има региони на всеки континент. Та ти си на двудневна работна седмица. Подаваш молба и те изпращат на тридневен курорт. Където пожелаеш…
— Не искам курорт… Искам моя къщичка, моя градинка, да засея лехите, да засадя дръвчета… Както аз искам…
— Егоист! Правителството ти дава толкова много свободно от задължения време. И ти трябва да го използваш според закона. Телевизия, интернет, забавления, нощен живот, изкуство…
— Но аз искам да почопля земята!
— М-да… Пак няма да се разберем… Отнесете го в стаята му. Пуснете му телевизора и проверете да е само на външно дистанционно. След три дни пак ще видя как си…
Човекът стана сам. И промърмори:
— И, все пак — ще си намеря свобода… Макар и за малко. Не искам да съм обществено щастлив…
Обидиха се, разсърдиха се, ядосаха се хората. Иска им се приятен климат, топъл слънчев ден, лек ветрец и красиви дъги без дъжд… Не след време, не с труд, не с ум, а сега, веднага…
Тропна човечеството разсърдено с краче, тръшна се на пода и се завъргаля…
И рипна народонаселението планетарно на борба с промените на климата…
В детска градина „Тихата дъга“ малките възпитаници стояха цял час на един крак в знак на протест срещу промените на климата…
В училище „Мумбу Юмбу“ в Югосеверната джунгла учениците издълбаха двеста кратуни за вода в знак на протест срещу промените на климата…
В колежа „Сент Джироламо Сюлейман ага“ обучаващите се изиграха тричасов степ турнир в знак на протест срещу промените на климата…
В болницата „Хъкълбери Сойер“ оперираните болни, начело с лежащите, стояха прави цял следобед за измиването на пода и в знак на протест срещу промените на климата…
В Н-ския общински съвет чиновниците почти час и половина се въздържаха да вземат подкупи в знак на протест срещу промените на климата…
Бай Кольо Ичкията до обяд успя да пие само вода в знак на протест срещу промените на климата…
Кака Мара Общата героично отиде до супера два пъти и се върна — без да тръгне по сладките лафове на някой комшия, почти цяла и минимално непорочна в знак на протест срещу промените на климата…
Дин Дон Дуан преплава Жълтата река върху сал от пластмасови бутилки в знак на протест срещу промените на климата…
Хумбиайн Трък от инуитското племе чуракака се засели в иглу от стари гуми в знак на протест против промените на климата…
Тихонити Марбалунго от Сао Паолу де Жиронда се възкачи като стълпник връз фотоволтаична клетка в знак на протест против промените на климата…
Чакарака Моноголи от Кампучия се изкъпа безстрашно за пръв път от рождението си (изключваме двете му случайни попадания под проливен дъжд) в знак на протест против промените на климата…
Мултимилиардерите Смит, Джонс, У Хай Хай и Мартинюк тръгнаха да пресекат океана с платноходните си яхти и рискуваха милионните си придобивки в знак на протест срещу промените на климата.
В една от тях, заела кралския апартамент, отиде да изпълни поредната истерия в ООН самата великомъченица на протестите срещу промените на климата…
Някакви неизвестни — защото и име не желаят да носят — запротестираха срещу съществуването си, което пречи на борбата срещу промените на климата…
И цял свят зяпаше, обсъждаше, ахкаше, охкаше, врякаше около нечутите подвизи на самоотвержените борци срещу промените на климата…
Единствено самите промени на климата не обърнаха никому никакво внимание, а си продължиха по графика на природните закони.
Обидно пренебрежение към всемогъщото човечество и неговите пророци, истерици, шизоиди, кретеноиди от хексагоналната система…
— Не искам! Не искам!!!
Ангелът почеса лявото крило с дясното и погледна към двата херувима. Те, както винаги, се бяха опрели на алебардите, кротуваха и се наслаждаваха на проблемите при конкуренцията.
— Виж, сега, душо човешка… Няма „Искам“ и „Не искам“ тук! Тук има една воля — Неговата. Страшният съд мина, отсъди и реши…
— Моля ти се, бе ангелче! Не е за мен… Ще страдам…
Ангелът пак въздъхна. Де му дойде на Господ идеята за тия мекушави и крехки душевно същества… Създаде ги, от време на време се заиграваше с тях, понякога се увличаше, после ги зарязваше за дълго — да не му е само тая забавачка работата Божия, накрая рече да разчисти теренчето Земя с един малък Апокалипсис. Та сега отпред чакаше цяла сюрия души — с трепет надяващи се да ги пратят в Рая или поне в Чистилището. Макар повечето да си бяха готови клиенти за Ада…
— Не може! Бог е решил — аз само привеждам решението Му в действие. Няма касация, няма апелация, адвокати, прокурори и съдии хептен не се допускат. То те и априори са си за Ада…
Оня се тръшна в буквалния смисъл:
— Ангелче, какво да правя? От скука ще умра още веднъж… Приятелите ми няма да са с мен, на Ной лозата не сте пуснали вътре, всичките се стремят да са от праведни по-праведни, та дано привлекат Неговото внимание, светци да ги произведе…
Ангелът се замисли. Което беше трудно занятие — все пак, Той мислеше за всички и заради всички. После му хрумна нещо:
— Подчини се на решението Му, човеко! Не забравяй — ти си една душа, няма тяло, няма какво да страда, няма какво да го боли…
— А душата? Без приятелите, без навиците, без всичко онова, което ме правеше различен от другите?… И без жени???
— Какви жени? Ти си на Оня свят, не разбра ли? Ад, Рай, Чистилище — няма жени и мъже, няма деца и старци. Всички сте души. Една душа имаш — и ето те, по душа си останал… Не се страхувай — физически мъки и нужди не изпитваш. Ни глад, ни жажда, нито умора… Ще пееш химни в прослава Нему и…
Онзи (или онази — като е само душа?) горчиво промълви:
— Точно там е проблемът, ангелче… Само песни, само благочестие, само примерно съществуване… Къде е животът? Къде е изборът — да съгреша ли, да устискам ли? В Ада е по-добре. Барем там са все като мен — грешни. И страданието заедно с другите е по-леко… Пък тук… Рай… Сивообразие, скука, всичко бяло, всичко чисто, всичко еднообразно красиво и полезно… Дето вика един светец — чашите с дупка, жените без… И едно удоволствие — ако си се стискал цяла нощ, та да ти е кеф на заранта…
Наведе глава.
— Къде ли сбърках, та ме наказват с тоя Рай…
И петимата ревизори бяха в класическото служебно облекло на клас D — черни сака, сиви панталони, червени вратовръзки върху белите ризи. И петимата имаха строги изражения — истинският служител не можеше да си позволи погазване на правилата с празни приказки, отвлечени погледи, безсмислен смях. Още повече, когато е натоварен с такава важна задача като инспекция на завода за храни.
— Инсталацията произвежда основната хранителна маса — посочи към огромния паралелепипед главният специалист по дейността. Впрочем, това си личеше отдалеч — не само по служебния сив комбинезон, но и по отличителните зелени ленти над лактите, както и по високата бяла шапка с три черти отстрани.
Проверяващите внимателно загледаха паралелепипеда. Е, не виждаха през стените му, но важното се разбираше — от единия край огромен кран насипваше всякакви материални и човешки отпадъци, от другия излизаха на конвейера големи бели блокове, всеки около метър на метър на метър.
Главният специалист продължи с обясненията си:
— Това е основната маса за производство на храни. Тя е структурирана като база за творческото развитие на продукта. Виждате сами — кубовете тръгват по различни поточни линии. Това става автоматично и се базира само на поръчката за продукти. Днес е спокоен ден, дефицит, разбира се, няма никъде, затова и разпределението е математическо. Първият отива към месарския цех, вторият към зеленчуковия, третият към плодовете, четвъртият към напитките…
— А там? — попита ръководителят на инспекторите. Най-висш в случая по ранг, затова само нему правилникът позволяваше въпроси.
— А там се разпределят по линиите. Например, в цеха за напитки днес работят седем потока: бира, газирана вода, испанско вино, френско вино, уиски, леки разхладителни, натурални сокове. Проучванията от последните три месеца показаха, че се търсят най-вече ананасов, портокалов, лимонов, грейпфрутов, ябълков и малинов сок. Затова сме временно спрели производството на други. Пазарът, нали разбирате…
Главният проверяващ кимна.
— А месата?
— След откритията на учените за вредата от някои месни продукти, временно ограничихме производството им. Пък и не бива хората да се разглезват, затова днес сме пуснали само свинско без мазнини, телешко, говеждо, пилешко, пуйче и кайми смес. Патешко, овче, агнешко ще започнем следващата седмица, ако данните на проучванията са добри…
— Някакви проблеми?
— Има определени забавяния на овкусителите. Та вчера се наложи цяла партида телешко да дообработим и превърнем в свинско. Протестиращи спрели два от камионите с химически подобрители и…
— Разбирам — каза главният проверяващ. — Все още хората не могат сами да управляват вкусовете си, та се налага да се намесваме.
— Обяд е — каза главният. — За мен е време…
— И за нас — прекъсна го главният.
Цялата група се насочи към малката стая до цеха. Там вече имаше няколко работници, седнали на определените по ранга им места. Гостите и шефовете се изкачиха на подиума, всеки седна на посоченото му място, изтегли от стената дълъг кабел и се включи към автономната хранителна система. Лаборантите зад дългия плот внимателно следяха нивото на погълнатата от киборгите енергия.
Защото от това зависеше и работата им в служба на хората. Храната, която е основа на всичко. И най-напред на цивилизацията. Хубавата, истинска или поне наподобяваща истинската, храна.
Тъй като никому не се искаше да се мърси, да се труди, да копае, да плеви, да събира плодове и зеленчуци. Да не говорим за липсата на мерак да коли, дере, разфасова, очиства, приготвя животните.
Защо — след като химията помагаше и на естетиката, и на морала, и на вкуса…
Важното беше всичко да е по законите на правилния живот…
Митьо Сбъркания откри машината на вселенските желания. Ей така я откри — събуди се, щукна му нещо, взе да рисува — щото по чертане в училище имаше три с клизма, после обясни на Мето Клинеца какво да изчука. Мето рече да не се заяжда и спори с шашавия си съсед, метна в огъня едно парче желязо и си помисли, че отдавна е време да напусне селцето. В столицата какви по-почетни работи от оцеляващ селски ковач има… Братовчед му държи площадката за просяци пред една централна църква, обещава му хубаво място и добри доходи от минаващите туристи и аборигени…
Важното е, че Мето изчука основата, после Митьо домъкна някакви чаркове от сметището край реката, завъртя едни гайки и…
И по медиите гръмна сензацията — България има своя велик учен, открил машината на вселенските желания. Неголяма, захранваща се с електричество от небесата, малко бавно действаща — едва един човек на минута обработваща, обаче…
Обаче, прехвърляща този човек в зоната на желанията му. Сам върху планета по негов избор. Кеф ти безкрайни равнини, кеф ти високи планини, кеф ти безбрежен океан с един само пясъчен плаж, кеф ти рифове и риба, кеф ти вълни за сърф…
Просто машината влиза в мозъка на човека и го прехвърля нейде си. По желание…
Опразни се България. Опразниха се Балканите. Опразни се Европа. Опразни се планетата Земя. Че кой ще седи тук и ще се блъска в милиардните тълпи, кой ще гълта мръсен въздух и ще се трови с политики, икономики, войни и тъпанарщини? Намисляш си — и си сам, щастлив, спокоен…
А на планетата Земя кацнаха квадрилионите от системата ДжинКуаКуа Мегамини. Които живееха по друг начин. С един разум, с еднакви желания, с еднакви планове. И хич не им трябваха отделни планети. А само една Вселена…
Та взеха Земята за база и хвръкнаха. Към всичките милиарди планети на земните жители. Какво може да направи един човек, макар и господар на планетата, срещу толкова ми ти…
И джинкуакуамегамините завладяха и тая Вселена. Всичките милиарди планети — сега вече опразнени от навлеците върху им.
След което се заоглеждаха — къде е следващата планета с човекоподобни…
Чашите замръзнаха за миг във въздуха, после се чукнаха леко и от тях се отрониха няколко капки, които прогориха дупчици в дебелия дъбов плот. Пиячите не им обърнаха внимание — хубавата „Адска напитка“ беше нашарила всички маси. Кръчмарят скоро щеше пак да сменя обстановката — нейде след век или два. А може и повече. Кой да ти знае — тук времето не вървеше.
Пък и не беше тема в заведението. Обсъждаше се всичко — без баналности като Вселена, Бог, времето…
Какво да му обсъждаш — Вселената отдавна беше спомен след Апокалипсиса, Бог далеко, времето… Нали ви казах — нямаше го…
Вечно младата дяволица отмести тефтера и вдигна поредната чашка. Като изящна дама и човек на изкуството, тя не пиеше демократичната „Адска напитка“, а бавно процеждаше през зъби, литър след литър, чист френски коняк, оригинално производство на демоните в мазето. Литър след литър, тъй като след Апокалипсиса… Абе, нали ви споменах — Вселената я нямаше засега, та някой ще запази мерки и теглилки, камо ли човешко отношение към пиячката…
То и човеци нямаше тук. Само душички — пречистени остатъчни същества, някога наказани да живеят на Земята. Плюс ангели, херувими, серафими. И демони, дяволи, духове… Сукуби и инкуби не се допускаха — за тях си имаше специално място, където посетителите на кръчмата се отбиваха да отпуснат жилата. Някои след пиенето, други предварително. За да не се занимават после с глупости, а да си говорят спокойно. Който комуто, който каквото, който когато…
Та дяволицата, заела любимото място на бара, си пишеше стихчета, до нея Вещицата вещо градеше поезия, гарнирайки възвишеност с красиви рими. И намираха начин да мятат понякога бързи погледи към пожарогасителя в ъгъла. Нужен беше — особено, ако някоя дяволска колежка се разпалеше и почваше да крещи на своя дявол.
Каквато сцена се разиграваше в единия от стотината ъгъла на кръчмата. И в още десетина поне. На което никой не обръщаше внимание — всеки има право на грешка, а щом и грешката го разбере, нека си носи този всякой тежестите й…
Само два херувима заспориха по стар, много стар въпрос. И на тях не им обръщаха внимание — те си спореха така от извечната вечност. А въпросът беше интересен, все пак: след като Бог е създал човека по Свой образ и подобие, отде е гледал за жената? Кого е копирал? Демоните, дяволите, Мрачната дъга на Дълбоката пропаст… Или просто утрешен махмурлук? Демонстриращ обикновено колко ти е зле сутрин, когато вечер ти е било хубаво…
Което, разбира се, не трогваше нито Сатаната, нито другите пиячи. В края на краищата затова Бог е създал обратното на човека — да го държи стегнат без бич. И успяваше…
Макар Бог тук да не идваше. Е, и Той често търсеше усамотение и разтоварване… Но демоните му правеха специални питиета — алкохолни нектари, амброзия над 60 градуса, лозови благословии в ален цвят. И ги вкарваха контрабандно в Рая.
В ъгъла Падналото ангелче беше увиснало на врата на Сатаната. Редовна сцена след първата й бъчва амброзия с демонско уиски. То затова и беше паднало — все се налагаше някой да я крепи. Най-често Сатаната, разбира се — хем от неговия контингент, хем… Абе, привлекателно си беше — в бяло, с черни петна тук и там, с големи сластно-страстни криле, развяващо руси коси, носещо се леко над ефирния под… И, разбира се, често падащо — затова и паднало. Но за позата няма да говорим, защото дори дяволите бяха малко консервативни за модернистичните й набези…
Чу се ясен камбанен звън, потрошил за миг спокойствието. Демоните, дяволетата, тъмните сили подскочиха — нали уж Великден хем го няма, хем всеки ден е Великден, а защо така по никое време в безвремието…
Сатаната извади от джоба малка кутийка. Натисна любимото си червено копче (при него всичко беше обратно — частица от женската му половина) и рече:
— Да, Велики… Зает съм, извинявам се… Ами пак тук, да… Е, обхват за Теб няма — това си е място извън Твоя свят и Твоята вечна власт… Колко зает? — погледна вече клюмащото Паднало ангелче. — Имам още едно нещо поне две-три пъти да свърша… Добре, добре, отправям се към Чистилището. На нашето място. Тоя път Ти черпиш. И не вземай Мадоната, щото ще е много рязък прехода ми от греха към праведното съгрешаване…
Нито силите на светлината, нито тия на мрака чуха разговора. Е, не можеше да не го слушат, но официално никой нищо не чу. Иначе… И Адът ще им се види Рай на някои, а пък Раят направо Земя…
Сатаната подаде ръка на Падналото ангелче.
— Ще се видим скоро, ангел мой…
А после си промърмори:
— Нищо човешко не ми е чуждо… Те това ще ме съсипе…
Вещата вещица вещо вещаеше вещите си вещания…
В малката й къщурка беше тихо и спокойно. Защото скоро мъж не беше влизал вътре. Иначе… Иначе го чакаше съдбата на последния. Последният мъж в живота й, а не последният на света, както със съжаление си мислеше тя, хвърляйки по някой поглед към стената.
Там висеше огромно украшение — дървен кръст с разпънат човек. При това бая жизнен човек. Още мърдаше, та на моменти й се струваше, че ще размаха ръце. Е, нямаше как — в тях бяха забити железните гвоздеи от стоманения й гняв, краката бяха стегнати в отровните камшици от езика й, целият беше набучен с острите стрели на виденията и яростта й…
Мъж… Супермен… Защо е тая несправедливост, яростно дъвчеше мислите си тя — ако мъж лети, значи е супермен. Но щом жената лети — вещица?
Вещицата вдигна глава и погледна през прозореца. Птици… Как й се искаше да е сред тях… Крилатите се раждат без съдби, лъжеше се понякога сама. Птица… Безгрижна, волна, носеща се по вятъра… По вятъра ли? Той ли ще й каже накъде да лети? Той ли ще й дава маршрутите на живота?
Неее…
Да беше птица — така щеше да дресира вятъра, че… На вятър ще ми стане…
Как можа точно заранта, когато тя се носеше по хоризонтната крива на съня, да изтрополи по керемидите и я събуди…
А после стоя изнервена до прозореца и гледаше как хъркори намръщеният този град и билбордовете му поглъщат светлината…
Тишината беше разкъсана от плахо, но уверено почукване по вратата. Предната врата. За гости. Иначе вещицата си имаше задна, която използваше като парадна. Навик — свикнеш ли веднъж да си все на чорчик, никой не може да те откаже. И когато внезапно се окаже, че си според правилата, изведнъж откриваш, че правилата са обърнати и ти, все пак, си си направо в накривото…
Въздъхна и отвори.
На прага стоеше дребна баба, сгушена в широко черно наметало, нарамила коса — като че имаше какво да коси в тая предзимна студена есен.
Вещицата трепна. Ха сега, де!
А бабата направо се разтрепери.
— Извинявай, чадо — рече тя и едва не изпусна косата. — Ама аз…
— При мен ли идваш? — попита сухо вещицата.
— Май адреса съм объркала…
— Защо? — сухо и кратко, coup de grâce с пистолетен изстрел.
Бабата се подпря на косата като върху бастун.
— Търся една жена… Ама не си ти… За теб има още време…
— Тогава — защо? — от вещицата повея суровият вятър на ледената й пустиня.
— Грешка! Извинявай…
Вещицата се загледа над бабата. Искаше спокойствие, искаше време за размисли, искаше… Много неща искаше, но и сега нямаше да ги получи…
— Оня ден пък един архангел идва — пророни вещицата. — Нещо да пита уж, ама все меча си бараше…
— Той си е у тях, в Райската Спешна последна помощ — каза бабата. — Лекуват го след разговора. Налагат го с мокри облаци и му сложили две планети на кръста, че лумбагото…
— Негов проблем — отряза вещицата. — Да не е тропал, когато творя…
Бабата заинтригувано вдигна очи, но не посмя да попита. Добре виждаше един любопитен там, на кръста…
— Ти — накъде сега? — въпросително я погледна вещицата. — Да не отиваш към мостовете? Щото ония там отдолу аз… С две думи, постарай се зимъска да няма тръгнали с теб…
Бабата се прокашля.
— Ка щяло… Ама нали знаеш — идвате на тоя свят, отивате си… Колкото по-рано, толкова по-добре. Таман няма да сте сътворили много грехове и Оня ще ви го зачете… Дето се вика — от нищо си направен, на нищо ставаш и цял живот нищо…
Вещицата се намръщи. Не обичаше да й напомнят, че е вече на… Я да пресметне… От 68 година насам… Аха, май две хилядарки трупна…
— Знам, знам… На борованското гробище надраскали по стената: „Одиш каде одиш — па тука ша додиш!“… Ама аз нещо не бързам…
— И ние, и ние не те чакаме — рече скоростно бабата. После се усети, че може да я засегне, а вещицата си беше кибритлийка, лумваше цял вулкан от първо докосване по нервите. — А иначе си добре дошла, пък и…
Вещицата махна с ръка. Тя беше добра вещица, страдаше и от склероза вече, та доста хора оцеляха благодарение на това.
— Тука нещо ми поомръзна… Наскоро някакъв човек ми каза: „При комунизма имаше комунистически паради, при военните има военни. А като гледам какви са парадите сега — ясно ми е кои са на власт…“. И, да ти кажа — писна ми. Аз, дето съм добра и разбрана, почвам със себе си да се карам. Щото ако с друг…
Бабата потрепери…
Вещицата махна с ръка:
— Добре, но все пак — защо потропа?
— Дай чаша вода, а? — помоли бабата, разбрала, че може и да й се размине.
И си тръгна. Цяла и невредима и тоя път. За разлика от Мефистофел, който още се чеше с лява ръка, защото дясната е на две места строшена. С доброта…
Вещата вещица вещо вещаеше вещите си вещания…
Аз, да си призная, съм леко обсебен от едно желание. И не като нормалните мъже — да оправя тая комшийка или оная от екрана. Нито дори като нашенските мъжаги от махалата — да се напия така, че после да не изтрезнея три дни. И, ако случайно се събудя, да съм се натряскал насън вече така… С две думи — да не се прибирам у дома от прекрасното състояние на забрава и всемогъщество…
Моята мечта е ретроградна, свързана с онова време, когато всички юноши четяхме списанията „Космос“ и „Наука и техника за младежта“, а малките деца искаха да станат космонавти, не политици, мутри или проститутки…
Та, признавам си — мечтая все още — да разбера защо са изчезнали динозаврите…
Защо, а?
Как така само те са измрели, а крокодилите или акулите, разните растения или насекоми са оцелели до наши дни?
Кой е разчиствал планетата? При това избирателно?
И няма ли сега да се заеме с хората?
Защото и ние… Абе, имаме си куп грехове към майката Земя… И към себе си…
Да не започне нова хигиенизация на планетата и дезинфекция срещу напъплилите навред досадни същества, изживяваще се като господари на Вселената, едва ли не…
Затова — хем от любопитство, хем от желание да разбера причината за едно — дали единствено? — прочистване на планетата, ровех, ровех, ровех из книгите. Какви ли не теории и хипотези прочетох, поразмишлявах над тях, отхвърлих. Някак си… Нелогични ми се виждаха всичките. Ни комети, ни астероиди, ни вулкани, ни земетресения можеха да причинят тази избирателна хигиенизация…
Разбира се, бях достатъчно разумен да не говоря много-много за търсенията си… Камо ли за възможността някой — а може би Някой? — да се грижи за планетата и да прочиства това, което сметне за бурени.
Говорих си по темата само с моя приятел Пенчо. Говорех СИ — защото наистина сам си говорех и сам се слушах. Пенчо, даскал по нещо си, имаше своя фикс идея — машина на времето. И той беше разумен, и той никому не казваше за плановете си — дори или най-вече на жена си. Знаете какво са жените — имат толкова важни проблеми пред себе си: какво да сготви днес, за какво да вдигне скандал, с коя приятелка да пие кафе и за коя да си клюкарят… Та оставаше само да чуе какви се въртят из главата му и… Ами веднага щеше да извика специалистите. Защо й е вече мъж? Къща имат, деца гледат, в обществото място са заели. И, ако мъжът се окаже отгоре на всичко откачалник… Какви съчувствия, какви топли приказки ще има… Дори от приятелките си топла дума зад гърба ще чуе…
Та така си говорехме и обсъждахме. Нещо от рода на:
— … Няма как само динозаврите да са избити…
— … А времето, ако е по права линия течащо…
— … Логично е да има последствия за всичко — животни, растения…
— … Но си мисля — а дали материални неща могат да минават по времевите линии…
— … Някак си една зацепка да пипна, нещо факт, доказателство да видя…
— … Ако пък мина през времето — как ще спра точно там, където искам…
С две думи — обсъждахме проблемите с най-добрите партньори и най-разбрани опоненти. Със себе си…
Докато един ден…
Но — по реда.
Пенчо ми се обади към обяд. Гласът му беше пресипнал, минаваше от октава в октава, накъсваше говора. Разбрах най-важното — нещо е открил!!!
Не беше за пръв път да открива. Нито щеше да е за пръв път после да закрива откритието си, оказало се или нелепо, или ненужно, или вече направено. Затова не тичах към тях. Но и не се бавих по пътя — все пак…
Жена му я нямаше, както и предполагах. Иначе не би посмял да ме извика. Камо ли преди това да прави някакви експерименти. А ги направил. И… И успял!
Седна пред компютъра, извърши поредицата си магически движения, след което на екрана се появиха някакви файлове.
— Ама обяснявай… — едва ли не изстенах аз.
— Какво да обяснявам? Толкова е лесно… Значи — вкарваш тази програма. За час я написах, оказа се елементарна…
— Каква програма?
— Ееей, не разбираш ли? Лесно е… Програмата, сетне…
Накарах го с труд да ми обясни нещата като за нормален човек, а не за програмист. Предната вечер решил да пийне биричка в студа — да се стопли, както ми обясни. Извадил бира от хладилника, но тя — вместо да го стопли, взела да охлажда ума му. И с хладния ум, на спокойствие, в мир и тишина, след поредната — не помнел коя поред — студена бутилка, стигнал до извода, че няма как материя да минава през времето. Прекалено различни субстанции са, както се изрази. Затова тръгнал да търси във времето нематериалното. И попаднал на бъдещето. По-точно — на файлове, създадени след време, стигнали по неведомите канали при нас, назад…
Обърках се…
Но беше факт — на екрана бяха изгрели знаците на маса файлове. И той отвори единия. Езикът беше английски, малко по-увъртян от днешния. Но, все пак, разбираем. Още повече че в него имаше доста познати думи. Както ми обясни Пенчо — влияние на руския върху езиците на Вселенската република…
Зачетох се.
От нашия специален кореспондент.
Академик Игор Смит Кун Хао съобщи за медиите, че в Института е завършена специална апаратура за преодоляване на времето и пространството, която може да бъде наречена за публиката — машина на времето. Основата на откритието е създадената преди 2 000 години по теория на Пенчо за времето и преодоляването на линиите му.
Тази машина пренася човек в пожеланата епоха. Заедно с него тя успешно поема тежестта на 10 килограма нужен багаж. В началните експедиции това ще са оръжия и храна.
Вече са проведени три пътувания. Определена е и целта — мезозоя: триаса, юрата и кредата.
Очаква се следващата експедиция да бъде тричленна с цел юра.
Вдигнах очи. Пенчо ме гледаше и чакаше…
— Ами… Поздравления! Все пак, мина през примките на времето… И нали виждаш — говорят за Пенчо, не обясняват кой е тоя. Значи си известен и след две хиляди години…
— Аз смятах, че не може да се прехвърли материя, а те са успели…
— Ти видя ли датата на информацията?
— Да…
— Е, и?
— Някакви си две хиляди години разлика… Можеше и аз да открия как да прехвърля материя…
— Но ти си прехвърлил вече нещо — познание. Тази информация…
— Добре, добре, не ме утешавай… Виж натам…
От нашия специален кореспондент в мезозоя.
Поредната експедиция в древността се оказа юбилейна, стотна. Това беше отпразнувано в базата, разположена в юра, 163 милиона години преди нашата ера. Бляскавото тържество беше посетено от няколко глави на планетарни съвети, както и от самия Генерален секретар на Вселенския сенат.
Предполага се пътуванията във времето да бъдат включени във Всеобщата програма за забавления. Всички знаем как населението на планетите изнемогва от две неща — скука и липса на храна. Така че — поне единият проблем ще е решен…
— Охооо — възкликнах аз.
— Охооо, я…
— Експедиция след експедиция, банкети, разходки…
— Ти виж натам…
Успешно завърши първата ловна експедиция на междупланетната фирма „Мезозой стар хънтър“. Десет ловци от всички планети на Междугалактическото съдружие платиха по милион рублюани за възможността да отстрелят хищен динозавър. Те бяха придружавани от специалисти от Института. Да не забравяме, че преминаването на науката на пазарни начала донесе на Института големи печалби от изпълняваните бизнес поръчки.
В момента се планира построяването на двадесет станции за лов във времето. Целта ще са хищници динозаври, както и някои едри тревопасни. С което ще се реши отчасти продоволствения проблем за сто и петдесет милиардното население на Съдружеството…
— Лов? Лов?
— Е, те нали и без това изчезват, така че…
— Лов???
— Чети…
Поредни сблъсъци между еколозите и полицията. Продължават протестите срещу ловните експедиции в мезозоя. „Така няма да остане нито един динозавър! Съсипваме планетата!“ — заяви видният еколог Мун Хлепачьов Джоунс.
В момента той е подсъдим по дела за нелоялна конкуренция на законно определените ловни монополи и очаква поредната глоба…
— Лов??? — продължавах да се взирам в екрана аз…
— Ами… Увеличено население, трябва да се изхранва. И Земята е претоварена — налага се да се изпращат колонизатори и в миналото…
— Ти разбираш ли? Динозаврите ще изчезнат!!!
— Виж другото…
Вчера в зоопарка в град Каспичан на планетата Сириус–255 Б умря последният динозавър. Диплодокът Хан, известен и като най-малкия диплодок във Вселената — висок само метър и 20 сантиметра, тежащ 12 килограма, умря внезапно, без да остави поколение…
— И динозаврите изчезнаха… — казах аз, облягайки се уморено…
— Май да — потвърди Пенчо.
— Моят проблем е решен…
— И моят — каза той. После отиде до хладилника, извади две бири и ги отвори. — Дай да стимулираме мозъците. И да мислим за нови проблеми…
— Имам си. Женен съм…
— Аз говоря за възможни за решаване проблеми — надигна бирата Пенчо. — Например, защо Слънцето още свети…
— Сакън! — скочих и едва не разлях бирата. — Дай нещо друго… Щото, ако и този проблем се реши…
Новата ученичка беше ниска и слабичка, но класът със страх се вглеждаше в нея. Всички погледи бяха вперени в очите й — кръгли като на разярена сова, излъчващи вълни от гняв, разстилащи пелена от омраза към всичко и всички…
Но тя само леко се поклони неопределено към новите си съученици и тръгна покорно към посочения от учителката чин. Момчето на него успя да се закрепи на края на седалката — нямаше как да се свие повече, опираше вече в ламперията.
Новачката се разположи внимателно, обстойно огледа класа и впи поглед в седящите на предпоследния чин Иванчо и Марийка. Момчето потрепери, момичето не посмя да шукне дори… Нещо назряваше…
Избухна още през междучасието. Новата набързо оскуба Марийка, срита Иванчо, разпери пръсти към очите на втурналите се да ги разделят съученици и те отлетяха към черната дъска, внезапно намерили много интересни неща в драсканиците по нея…
Следващия час имаше размествания по чиновете. Марийка неочаквано се озова сама на първия чин, а Иванчо зае мястото до новачката. И ни гъкнаха, ни шукнаха…
След часовете тя изпрати Иванчо до дома му. Само веднъж се обърна и измери с поглед — нейде около 10 мегатона, опитващата се да се присъедини Марийка. Вълната я залепи за фасадата на училището за около час…
А Иванчо разбра — неговата е свършена. Така и стана. Следващата седмица новачката го посрещаше сутрин, изпращаше по обяд, с поглед регулираше движенията му, някаква странна лепкавост го задържаше все около нея… Дори до тоалетната не смееше да отиде — пък и не можеше. Каквото трябва — справяше се у дома, в училище се пресече и жаждата, и гладът, и желанието за разтоварване…
Марийка страдаше, но… Но невидима стена я отблъскваше от Иванчо…
И, както е навикът, останал при жените от баба Ева и Змията насам, Марийка си намери друг обожател. А Иванчо гаснеше от любов, обаче…
Съдба…
Накрая момчето отиде при баба Айша от циганската махала. Оная, само като го видя, пребледня, та стана бял човек, веднага му угаси не въглен, ами цял дънер, взря се в мътилката, дето клокочеше в огнището й, пък каза:
— Момче, момче… И магия не може да ти помогне… Отивай в Софето, имаме там един градски, в институт някакъв работи… Кажи, че баба Айша го моли — у всевизора да погледне, да види що ти е…
Големият брат на Иванчо го откара в столицата. Намериха института, откриха градския, той пусна разни машини и, пребледнял, каза:
— Мале, мале, мале… Пак нещо е станало…
После извика свои колеги, затвориха се в една стая до машините, през прозорчето се виждаше само как ръкомахат, чертежи гледат, надвикват се. Накрая градският покани брата на Иванчо и му обясни:
— Младеж, не ни смятай за луди, но… Ние сме институт, който се занимава с времето. Не с онуй, дето го дъвчат разни дългобедри хубавици от телевизора, а времето. Открихме машина, която минава от епоха в епоха. И сега разбираме, че май е станала издънка в бъдещето. Някой е допуснал малко дете в машината, та сега трябва да оправяме поразиите му…
Братът разбра бързичката — ненапразно четеше фантастики всякакви. И затова градският му обясни лесно ставащото.
Оказа се, че Иванчо и Марийка се залюбват, след време се женят, уж са щастливи, ама… Иванчо го удря на карти и пиячка, Марийка ражда момиченце и си намира любовник. Може и в обратен ред.
Момиченцето расте, а с него и пропастта между двамата родители. Та скандали, та бой, та циркове пред махалата…
И се развеждат…
А малката дават в детски дом, но…
С две думи — момиченцето също го ударило на четене на фантастики разни. И се напънало, та изобретило машина на времето. С която се върнало назад. Записало се в класа на Иванчо и Марийка. Да ги раздели.
Знае, че това означава едно важно нещо — няма да се роди. Обаче, то било за предпочитане пред туй, което го очаквало…
— И сега? — рече братът на Иванчо.
— Амиии… Времевата полиция вече го е открила, иззела машината, но… Натам думата ще я имат Иванчо и Марийка…
Поговориха с двамата, обясниха им нещата… Иванчо се закле повече карти и пиене да не пипне, Марийка тържествено обеща да не поглежда чужд мъж…
Викате си — сега всичко е наред, щастливи са, дъщерята е доволна…
Ами!
Изобщо ни се влюбиха, ни се ожениха…
Че кому е нужно познато бъдеще? Да знаеш кога с коя ще се запознаеш, какво ще стане, как ще бъде?
Скука…
Щастлива скука…
Ама скука…
А Иванчо и Марийка…
Но това е друга история…
„Тиха нощ, свята нощ…“ — гърчеха се някакви на екрана. И той се гърчеше. Но не от песен. Макар до този момент да му се струваше, че всичко е песен. И танц, но това после, по пътя към тоалетната…
А песента на масата беше класическа — коледна. Свински пържоли, с тях нещо постно — картофена салата, после риба с майонеза, зелева салата, месно руло, млечна салата, наденички, зелена салата…
Нормална демокрация — равенство между вярата и лакомията. А в чест на новоявилия се Бог — сочно червено вино след пускащата цънки кехлибарена сливовица…
Е, лошото беше, че цялото това трапезно богатство трябваше да бъде пометено от него. От сам юнак на масата…
А мислеше да са петима. Петимата братя, както се наричаха до време. В един вход живееха, в едно училище учеха, после даже на едно място започнаха работа.
И ги разделиха жените…
Не, той нямаше намеса в това. За него всички жени бяха еднакви — какви разлики може да се намерят в тъмното?
Обаче… Обаче, приятелчетата взеха, че намериха някакви разлики. И се ожениха. Един след друг — за половин година с компанията беше свършено.
Не, виждаха се често. Обикновено след работа. Все на крак, все на глътка, все бързешком… И той след минути оставаше сам край масата, гледайки със състрадание излизащите от заведението приятели, които се опитваха едновременно да пръскат одеколон в устата си и да забърсват раменете — да не се е лепнал нечий косъм, който после да им служи като мост към Ада…
И тая Коледа…
Уж се разбраха, всички бяха курназ, всички наперени — „У дома петел кукурига…“. И всички петли се оказаха в тенджерата за супа…
Затова сега беше сам. И в кухнята, и в трапезарията, и край обилно обсипаната с манджи маса, и в тоалетната, където това обилие го закара почти на бегом.
Тъкмо се канеше да си пусне някой запис с момичета, чието морално състояние беше обнадеждаващо, а социалната отговорност слаба и крехка, когато на вратата се позвъни.
В очите му блесна искра. Ха де — някой е излъгал годзилата си и е пристигнал като истински мъж за истински празник?
С размах отвори вратата и застина…
Голяма, розовобузеста, със зейнала в очакване уста, къдрава, синеока… Надуваема гумена кукла…
— Ъ?
— Може ли да вляза? — пророни видялата какво ли не алена уста.
— Ъъъъ…
Успя само да се отмести. То… Каквото ще става — да става, ама барем баба Сийка отсреща да не види, че после… Модерна баба беше, от година се беше изтренирала да снима с телефона, че и клипчета да прави с посрещането и изпращането на краткотрайните му посетителки. А после обсъждаха видяното в кварталния клюкарски пункт, находящ се на стратегическата пейка пред блока…
Люлеейки се върху понеслите какво ли не разтегливи нозе, куклата влезе.
— Аз съм подарък — представи се тя.
— Ъ?
— Подарък… От дяд Омраз… Братовчед на дядо Коледа и дядо Мраз…
Тия не бяха в компанията им, ама какво ли не ставаше по Коледа.
Куклата стигна до трапезарията, седна и сгъна неопитните си в това действие крака. После взе с огъващи се пръсти чашка с ракия и я ливна в гърлото. След което се покашля — изненадана от необичайния нов вкус.
— И сега… Какво? — промълви той шашардисан.
— Ми — какво? Каквото трябва… Не се стряскай — Коледа е, всичко е необичайно — шишковците са на постно, жените вярват в любовта, мъжете искат семейство, политиците живеят с морал…
Не издържа. Взе бутилката. Опъна огромна глътка и се закашля. По брадичката му потече зехтин. Поне смаза малко гласа си…
— Подарък — от кого?
— От дяд Омраз, нали ти казах… За теб… Лично…
— И ще останеш тук?
Куклата въздъхна. Сега би трябвало да запали цигара, но правилата за безопасност не го позволяваха. Все пак — синтетична…
— Да, защо не… Така и така сменяш жените, така и така не помниш коя каква е, така и така в тъмното, викаш, разлика няма…
— Има!
— Нима? И в какво?
Той се замисли. Наистина — в какво? Барем да беше запомнил имена, та поне по имената да ги различава…
Куклата се наведе, загреба от майонезата и я метна в устата. Все нови вкусови усещания. Разбра, че това ще е вечер на непознатото. Ето — откога не беше седяла така, с прибрани крака и понякога затваряна уста…
— Не може!!! — викна той…
— Защо?
— Ама ти си кукла…
Тя се усмихна.
— Кукла съм. Каквато ти искаше. Но дяд Омраз реши да те възнагради богато… Я чуй…
Навън ехтяха коледни камбанки…
— Отвори, де… Не чуваш ли звънеца… Идват…
— Кои? — с пресъхнала уста каза той и си помисли, че трябваше още два гълтока зехтин да поеме, щото така на сухо…
— Колежките и колегите от сексшопа…
— Коииии… — изви се гласът му като на току-що разделил се с неколедните камбанки готов евнух.
— Колежките… И колегите… Покани ги. И внимавай — води ги колегата от витрината, оня, дето му викат Кита Голиат…
Тя се облегна и, все пак, запали цигарата. От жегата ли, от искрицата ли — буууумммм…
След десетина минути той се освести. По тавана, добре познат на бившата кукла, висяха налепени гумени парченца, на вратата някой бясно звънеше, далеч навън се чуваха камбанки и сирени…
Отвори.
Баба Сийка.
— Бе, ти на Коледа с фойерверки ли се кефиш? Какво си се разгърмял?
И посочи към ъгъла на площадката:
— А това там? За мой Герги ми спомня… Мъжко… Вече забравих какво е. При нас на пейката идва един бай Пешо, ама той отдавна не помни мъж ли е… Я, баби, аз да го взема туй. Да поразчистя, пък и за украса… Коледен подарък…
Аз съм коледна елха. Професионална — зелена, рошава, свежа, красива. Доскоро бях професионално иглолистно дърво — част от природния озонатор, важен воин във вселенския кръговрат на веществата, закрилник на планината, животните — колкото са оцелели, хората. После за малко да стана професионална дървесина. Но точно секачите се бяха засилили с брадвата към нашата долинка и… Гръм падна от ясното небе право в купа им. Та разхвърчаха се брадви, дървари, горски, банкноти, модернизирани миналогодишни разрешителни.
И случайните хора от лесничейството изведнъж станаха много загрижени, та разрешиха на някаква фирма да добие и продаде в града двадесет елхички — дар за децата. Натовариха ни нас — двеста дървета, в големия камион. По пътя на два пъти ни спираха и ние бързо се трансформирахме — първия път в изгоряла дървесина, втория път в малки елхички, дарение от някакво НПО за сирачета…
После ни изкараха на една поляна в градския парк и след два дни отслабване на бройката по документи — едната я отнесоха в някакво детско учреждение, а останалите поехме по пътя си…
Сега съм главен празнуващ Коледата. Най-напред бях сложена по средата на голямата маса, но после домакините решиха да освободят място за съществените неща и ме замениха с чинии, чаши и прибори. Мен ме туриха в ъгъла. Понякога идваха дечица, но после или изпозаспаха, или ги пратиха да гледат нещо си на айфони и компютри.
Масата, както ви казах, е голяма. Много голяма. А от прослушаните сутринта предавания по съседа ми — телевизора, останах с впечатлението, че празникът е посветен на вярвания, морал, някакви човешки ценности. И тази вечер хората не толкова ядат и пият, а честват, прекланят се, побратимяват се, просто си общуват…
Оказа се пак реклама…
Наистина, като ме махнаха от масата, на моето място сложиха съдинки с постни ястия. Цели седем. Аз съм елха, храня се със земни сокове и слънчева светлина. Обаче, мислех — хората също ще се посветят на земното и небесното…
Не познавам хората. Сега не само си признавам, но и съжалявам за наивността си на младо дръвче…
Дойдоха гостите, заблестяха светлините по играчките ми, заискриха свещите по мен…
И откъм кухнята тръгна религиозната процесия… Подноси, тави, чинии… Цяло прасенце, пилешки мръвки, пържоли, наденици, суджуци, сланина, филета… И — торта, сладкиши, бонбони… Плюс цяло буренце с вино, бъклица с шотландска ракия, друга със сливова, камари кутии с бира…
Завихри се празненството на ценностите и вярата…
Не това, което си представях от разказите на телевизора до мен…
Атмосферата стана волна, въздухът се сгъсти — не само от цигарите, започнаха да падат глави в салатите и гарнитурите…
Натам не зная какво е…
Не издържах. Изсъхнах…
По-добре фурнир, отколкото параван на човешката норма.
Все пак — коледна елха съм. Дърво. Неразбиращо нищо от човеците и морала им…
Ден като ден. Но с много срещи и разговори — от ранна утрин.
Понеже добре разбирах значението му, станах още призори, набързо се пооправих — все пак, трябваше да изглеждам добре, хапнах като за последно на закуска, а после излязох. Без цел, без посока. Знаех — който трябва, ще ме намери.
И наистина. Заредиха се срещи с приятели, с роднини, с просто познати. Всичките случайно минаващи по нашата улица, всичките случайно отбили се в любимото ми кафене, всичките изненадани от неочакваната среща. И всичките разполагащи с много време — да си поприказваме, да споделим неща, за които не сме имали възможност или желание да обсъждаме преди…
— Здрасти! — казваше изненадан търсещият ме. — Каква среща, а? Как си, как си?
Натам — по класическите правила. Добре съм, абе, излязох малко по света, хора да видя, колко се радвам, че се срещаме, интересни работи има да си споделим, а ти помниш ли, а знаеш ли…
Нищо неочаквано… И нищо интригуващо — предвиждах го, беше си в рамките на протокола.
Е, привечер щях да се срещна с братята и сестра ми, но то си беше родова, наша сбирка. Аз, като най-голям, отдавна бях се приготвил за нея. А с жената и децата бяхме се уговорили утре преди обяд да се съберем. Семейно, в тесен кръг. Все пак — най-близки са…
— И кога… — зачуди се как да продължи поредният приятел, седнал на масата ми.
Разбирах го. Хем беше любопитен, хем му беше неудобно да задава подобни интимни въпроси, хем не знаеше каква ще е реакцията ми. Защото понякога запитаните изригваха — целият натрупан страх избухваше и ставаше… Неприятно, най-меко казано…
Но аз не се обиждах. Човешко е, питат ме, значи все пак, съм им интересен. Поне в тоя момент…
— Утре, в 12 по обяд…
Някои направо се възхищаваха.
— Какъв късмет! Като на кино — точно в 12 часа. Ти и оня, черният каубой…
Други въздишаха:
— Пропада ти половин ден. Можеше привечер…
Трети бяха безразлични:
— Ами то все по някое време ще е…
Аз не се трогвах. Камо ли да се възмущавам. Нормален живот — нормални хора с нормални реакции.
Важното е, че се интересуваха от мен. И бяха погледнали календарите си, заделили ми време, намерили начин да ме изпратят. В голямото пътуване…
Да, от смъртта отърване няма. Все един ден ще е. Но поне учените бяха намерили начин да изчислят продължителността на човешкия живот, да включат елементите на изненада и да определят времетраенето му.
Така се появиха големите календари, в които бяха набелязани основните дати — раждане и смърт. А преди половин век успяха дори да посочат точния час. Така знаехме кога настъпва логичното. И не беше неочаквано.
След което в нормите на поведенчеството влязоха и Последният ден, Последната среща, Изпращането.
Бях добре изучил ритуала. Точно в 11,30 трябваше да предам на нотариуса всички документи. Включително завещанието. Следващият половин час беше заделен за религиозните традиции и ритуали (ако си вярващ), или за последни указания, ако нещо си забравил.
Накрая, точно в 12 часа — дъхът спираше рязко. И…
Толкова!
Бях изпратил родителите си, бях последен при смъртта на първата ми годеница, в съзнанието ми се вбиха правилата. И добре разбирах — човешките закони може да заобиколиш, но тези…
Така че — седях си на масата в кафенето, разговарях за последно с близки и далечни хора, припомнях си миналото…
До 12 часа утре по обяд имах още време. За живот…
Закъде да бързам?
Събуди се. Ех, че хубав сън беше… Но всяко нещо си има край, както казва народът. И само саламът има два края — допълваше един герой на Кестнер. А работата край няма, беше го научил животът…
Огледа се. Леглото празно, откъм кухнята тихо, в банята се чува шум от плискаща се вода.
Ясно… Да се захваща. За десетте години брак беше разбрал — винаги може да яде. Ако си сготви. А най-често преди това трябва да е донесъл продуктите, след това да измие съдовете.
Достатъчно ощастливен е, че такава жена се е омъжила за него, пренебрегвайки маса кандидати, някои от които… Абе, какво да обсъжда — и майка й му каза: „Късметлия си, зетко! Радвай се…“.
Ми — ще се радва. Защото друго не му е позволено…
Вратата на банята се отвори, жена му излезе увита в хавлията.
— Кафето ми направи с малко захар — подметна тя и отиде до прозореца. После отметна хавлията и гърбом към мъжа си, започна да се реши гола…
— Ама защо стоиш там? — попита той, не очаквайки отговор.
Жена му отметна косата назад, уви се в друга хавлия, вече затоплена от радиатора, и поясни като на малко дете:
— Няма защо да ме зяпаш гола…
— Обаче, през прозореца съседите от насрещния блок…
— Те са друго нещо — отряза тя и отиде в съседната стая.
Разбърка яйцата, направи палачинки, сложи ги върху голямата чиния, добави сладко и сирене — не беше решил с какво да ги излапа, замисли се какво да й приготви. С тая нейна дневна диета… Която изчезваше вечер — поне ако се обърнеше внимание върху хладилника, след десет часа мигащ с вратата си като уличен светофар на оживено кръстовище.
Тя влезе — вече в почти официално облекло. Взе чинията и каза:
— Ще закусвам на балкона. Мини после да вземеш приборите. Няма цял ден да стоят там, я…
Изпрати я тишина. Нямаше смисъл да говори на гърба й, пък и малко време му оставаше до тръгването за работа. Така че побърза да метне едни бъркани яйца — време за палачинки нямаше. Кафето се оказа изчезнало — заедно с каничката. Така че пи една студена вода с надеждата да е глътнал някоя неспасяемо убиваща гад.
Жена му се обади отвън:
— Оставих ти пет лева на шкафчето в коридора. Не харчи излишни пари, гледай да купиш нещо за вечеря…
— Ама…
— И да върнеш ресто!
— Скъпа, мога ли да те попитам къде ще ходиш днес?
— Защо? Ама казвай направо, не увъртай!
— Просто искам да те помоля нещо, но ако няма да ти е удобно… Да не се караме…
— Ти кажи какво искаш, аз ще реша какво ще стане! Е?
Той се отказа, измърмори извинение и тръгна. Нямаше смисъл да търси разговор. Жена му беше убедена, че грижата за дома се изразява само в бърсането на праха. Семейната атмосфера е производна от прахосмученето… Пък и… Тя беше заета жена — след малко щеше да се възстановява от съня с някой сериал, после имаше среща в мола с приятелките, деня щеше да завърши… Май и тя не знаеше още къде, но поне за него беше сигурна. Работното му време е до 17 часа, двадесет минути път, малко свободен толеранс и — в 17,30 трябваше да е на линия…
Ще устиска и този ден.
Но в десет — заспива…
* * *
И се събужда…
Тишина… Очите му се завъртяха. Грамадна спалня, с грамадно легло, под грамаден балдахин. През грамадните прозорци се изливаха потоци слънчеви лъчи. Наоколо — хора. Поне двадесет човека. Тълпа. Мълчалива. Ни шукване дори. Муха ако смееше да влезе — щеше да се чуе. Но и муха не се престрашаваше да мине покрай четиримата пазачи с огромни ятагани.
Повдигна се.
Тълпата се смали наполовина — в поклон до пода, че и под него.
— Ваше величество…
Стана. И попадна на конвейера. Двама държаха дрехи, двама го обличаха, двама оглаждаха облеченото. И — тишина.
Огледа се. Къде беше тоалетната? А, да — онази голяма врата с инкрустациите. Запъти се натам. След него — четирима. Двама го поддържаха под мишница върху специалния стол, един подаваше материалите, а този отзад… Бършеше го с големи валма истински египетски памук. Мек, удобен…
Сетне денят си вървеше по план. Прием на посланици и жалващи се поданици в гигантската зала, разходка из голямата екваториална градина, обяд от осемдесет блюда сред петдесет специално поканени гости…
И — харемът…
Танцьорки, тиха музика, голи пъпове, сочни дупета, пищни гърди…
Една одалиска се спъна и разля чашата с шербет. Към нея се запъти разтягащият се на ширина евнух. Сега ще хвръкне главата на невнимателната робиня.
Но — махване с ръка и оня застина.
— Ела!
Тя рухна по очи. Наведе се той, повдигна брадичката й. Хубаво момиче е.
— С теб не съм спал…
Тя кимна като махало на часовник. Не е спал, вярно. Но не по нейна вина…
— Довечера ме чакай…
Всички се усмихваха. Пестелив е владетелят. Не хаби напразно неизползвани неща…
А след посещението при хубавицата, той легна под балдахина и заспа…
* * *
Събуди се бавно и спокойно. Леката песен на вълните го унасяше, но пък слънчевите лъчи, неспирани от прегради, вече го гъделичкаха по носа. Време беше да става. Очакваше го пореден щастлив ден…
Тя беше приклекнала до главата му и се опитваше да пази сянка с голям палмов лист. Не успяваше — тропиците са си тропици, слънцето прониква дори в гъстата джунгла, обхванала средата на малкия остров. Но поне се опитваше да създаде уют и удобства за любимия си…
Погледна я. Млада, стройна, красива. И умна — вече беше запалила малък огън на брега, а сред тихите пламъчета стоеше кафеничето. Глътка кафе сутрин… Предчувствие за пореден великолепен и изпълнен с любов ден.
Натам всичко беше и познато, и прекрасно. Нов ден, със стари изживявания и непознати усещания. Отново очакваните непознати усещания за изпълненост, за живот, за щастие…
Двама на самотния остров…
Закусиха с тропическите плодове, събрани набързо от близката горичка, пийнаха искряща ледена вода от кладенчето под скалата, цамбуркаха се в малкото езерце, разположено точно в центъра на това любимо парче земя, захвърлена като подарък за тях сред океана…
Той и тя…
Никакви проблеми, никакви грижи…
Адам и Ева в Рая…
Без змии…
Сами богове…
Вечерта си легнаха, преплели тела във вечния възел на любовта.
И той заспа.
С неспокойното очакване — къде ще се събуди?
И — а кое е сън?
Живееше един човек. Макар глаголът да е преувеличение. Какъв живот без късмет?
Но той оцеляваше. Въпреки постоянните беди и бедствия, които се стоварваха все върху му.
Дъжд да няма — от чешмата вода ще изригне и ще го накваси точно на централния площад. Сухо да е — ще се спъне и пльосне по нос тъкмо в прясно излятата от някое куче локвичка. Всички да се вайкат, че сняг няма — ще успее да улучи изхвърлено от бара кубче лед и да се изпързаля…
А за отношенията му с жените да не говорим. Едностранчиво развити. Той ги харесваше, те… Претенциозни ли, глупави ли или просто проницателни — но го отбягваха. Дори платените жрици. Имало неща, дето с пари не се заплащали?! И това те го казваха. Нему…
Разбра човекът — на тая планета нормален живот за него няма. Няма!
Значи…
И се залови за работа. Стана студент. Не му провървя, записаха го — с бедствения му успех — физика и астрономия. Но, все пак — започна да учи.
И учеше.
Обаче — като си няма късмет…
Поради което завърши като отличник и веднага го взеха в един институт. Учен, демек…
По осем часа изпълняваше възложените от началството задачи. Преписваше, принтираше, редактираше…
А след тази сложна интелектуална дейност — започваше неговата. Любимата му работа.
С две думи казано — откри коридор във времето и пространството. И разбра как може да се прехвърля от един свят в друг. От една успоредна вселена в друга.
А там — по закона за всемирната гадост — всичко беше като на планетата Земя. Само че с малки различия.
Които му идваха точно на място…
На едната планета намери своята любов. И тя го обичаше! Което го изненада.
На другата стана студент по любимите специалности. Защото имаше широки интереси и искаше и това, и онова, и третото. Което не успя да усвои тук — изучаваше на трета планета.
На следващата се засели в малка красива къщичка, сред приветливи и отзивчиви съседи. А после намери и другари — в местната кръчма. Разбира се, на петата планета. На шестата пък откри верен приятел. На седмата…
И така нататък — успоредна вселена след вселена, от планета на планета.
Сега е почти щастлив. Иска ли да поразговаря с приятел — готово, набира коридора на клавиатурата, после… Е, няма да ви издавам тайната му. Важното е, че така отиваше да пийне едно спокойно, без да е подложен на подигравки и груби шеги, така спокойно си разговаряше с комшиите — за времето, за живота просто, така отдъхваше на мекия фотьойл с любимата жена върху коленете. Понякога се налагаше да отскача заедно с нея другаде — защото (пак по закона за вселенската гадост) милите и разбрани техни деца бяха в различна вселена…
Но, както почти е казал поетът: „Животът е живот, когато си на път“…
Този в средата, облечен в официален черен костюм, с вратовръзка в строги цветове, сресан и пригладен, гладко обръснат, леко повдигна ръка от масата. И всички наоколо замълчаха, застивайки кой както е сварен от жеста…
А иначе всичките бяха важни, та чак надут пуяк щеше да се възмути от напереността им.
Важни пред себе си. Ние си ги познавахме и само докарваните от време на време новаци се покоряваха пред фасона им.
Ами — доктори… При това психиатри… Не са за съжаление, обаче. Сами са си избрали тоя занаят, няма да ги оплакваме, я…
Но не ги и презирахме. Камо ли да мразим. И такива хора трябват. Поне на нас са нужни — да ни дават официални паравани пред другите луди, да ни прикриват от властта с епикризи и характеристики.
Така че — с тях сме едно цяло. Различни части, но обединени в едно. Нито те без нас, нито ние без тях можем нормално да живеем в ненормалния свят. Сред останалите ненормалници…
Е, дразним се понякога, когато докторите се вживеят в ролята си и дори на четири очи ни нарекат „луди“.
Не, бе — не твърдя, че сме нормални. Хайде сега — нито съм толкова шантав, нито искам да обидя някого, определяйки го като нормален.
Ние сме си луди. Даже някои го знаем. А определени хора са щастливи от това. Както и аз, признавам си. Та затова също вперих очи в ръката на професора, дето седеше в центъра на консилиума.
А човекът просто реши да прекрати обсъжданията за състоянието ми. Ясно му беше — няма да отстъпя, не ще се предам пред диагнозите и хаповете им, а пък за разни електрошокове и специални лечения бариера издигаха законите и немотията. При тая цена на тока — да го хабиш за някакъв си луд…
Така че професорът се примири. Вдигна ръка, укроти мненията, започна да диктува крайното решение.
Което нас хич не ни интересуваше.
Разбирате ли, не сме се събрали тук толкова народ, за да се подчиняваме на външни влияния. Та ако ще и професор да ги формулира.
Ние сме си ние. И това ни стига. Самодостатъчни сме. Искате да чуете нещо за положението по света? Готово — наш Зяпльо трябва даже да бъде укротяван, за да млъкне. Или за футбол да си поговорите? Ритльо е насреща. Кулинария, домашни проблеми, грижи за човека — фризьорство, диети, гимнастики — дайте само думата на Смотльо… Абе, осем гласа се срещаме в тая глава, всякакви ни има. Даже ред спазваме. В краен случай се намесва Мильо и строго поставя всеки, където му е мястото.
В този случай бяха изкарали мен пред комисията. Защото съм гласът на познанието и мистиката. Едно и също са, ако ме питате, ама по-добре недейте. Оспорват понятията и знанията ми някои хора, та затова намерих покой и компания чак тук, при другите.
Доволен съм. И за осмината има място в главата на носителя ни. Сместваме се братски, ако трябва — сгушваме се и се крием, ако усетим свобода — започваме своя живот. Срещаме се, разговаряме, обсъждаме кой каквото мисли или знае. При това сме много, много по-организирани от тия, дето — с извинение! — се смятат за нормални. Общуваме си всички наведнъж, всеки нещо казва, другите го слушат и същевременно му говорят и те. Не е сложно — въпрос на техника и култура.
Така битуваме осмината. Засега, де. Защото отскоро двама нови се появяват понякога в носителя ни, разменяме по някоя дума, опознаваме се. Изглеждат симпатяги — единият е поет (непризнат, разбира се), другият е учен, открил еликсир на дълголетието. Което малко ни смущава — абе, защо му е на човек дълголетие в тоя шантав убийствен хаос? Но смятаме, че с времето ученият ще поумнее и ще се откаже да прави човечеството безсмъртно…
Извинете, извинете…
— Да, професоре, да, разбира се, да, съгласен съм… Не, не — сам съм, никакви гласове не чувам… Какви интереси? Футбол не понасям, политика не ме интересува, смъртта на динозаврите хептен… Естествено, ще пия всички хапове… Да, ще идвам на консултации… И аз се надявам, професоре… Благодаря, господа! До скоро!
Да, бе — до скоро… Ако ме откриете… Но и тогава си знам. Тих, кротък, послушен.
„Само едно ще ме е яд — заради ваще глупости ще пропусна поне половин час интересен вътрешен живот. Но — издържа се. Свободата си заслужава.
А тя е най-ценна далеч от нормалността ви…“
Събудих се от тръскане и крясъци. Нещо люлееше Нашият човек, а наоколо… Врява, истерии, викане…
— Ма, и тоя лудият ли…
— А стига, де! Щом и шашавите тръгнаха по банките…
— Абе, я се махай с тия твои сто лева… Аз десет бона за погребението опазих, трябва спешно да ги обърна в пари…
— Десет бона за погребение? Знаеш ли що народ би те заровил безплатно и жив?
— Оставете го, и той е гражданин, и той има право…
Наистина, в първия момент се шашардисах… Какви сто лева, какви банки, какви права?
После се сетих. Снощи Нашият човек проведе малко съвещание със Себе си.
О, забравих да кажа — ние вече не сме осем в него. Отнейде се появи още един Той — та станаха двама с Нашият човек. Само дето ги объркваме. Почти еднакви са на вид. И, като се съберем в главата на Нашият човек, двамата сядат един срещу друг край огъня…
Огънят? Как какъв огън? Бе, в тоя студ, особено нощем, без огън си заникъде. Ще станеш като бившата ми жена — самоходен айсберг. Та затова си палим…
О, не ме питайте къде и как го палим тоя огън. Палим и това е. Събираме се деветимата и се греем, приказваме си. Интересно е — всеки си има своя тема, води разговор със себе си, можем едновременно да слушаме и да си обсъждаме проблемите…
Абе, защо си толкова любопитен? Как, та как… Обсъждаме… Огънят гори, ние сме край него, седим, само Зяпльо подскача на един крак и демонстрира как би вкарал гол дори на ръце на ония с тирето, Смотльо бавно и грижливо описва рецепти за манджи, новичкият ни рецитира поеми от седемдесет части, дълги три часа най-малкото…
Поетът, бе — оня, дето се смята за вещер и е готов да пърха в небесата — само да срещне пак любимата си вещица. Щото и тя поетеса, та я отвеяли ветровете нейде далеч от любящото му сърце и други органи…
Увлякох се…
Снощи съм задрямал и хич нямах понятие кога Нашият човек е приел съвета на Нашият човек, та тая заран се цъфнал пред една банка. Да сменя левовете си за пари, моля ти се…
И питам останалите — „Абе, пичове, вие защо не му обяснихте, че с тая стотачка на стотинки, и с евро на хартийка — все ще го прекарат? Ние сме край магистралата на живота, а знаете каква е съдбата на тия покрай магистралата…“.
Ама колегите мълчаха. Щото не знаят какво да рекат. Ние сме културни — не се месим в делата на Нашият човек. Симбиоза, както ни обясняваше навремето един професор. То него вече… Не, бе — жив е, гласовете не мрат току-така. Ама се премести в главата на един млад учен, щото там си намери компания. Срещнахме се веднъж из облаците… Абе, казах ти — не питай! Като тръгнеш по нашия път, сам ще разбереш…
Та… А, да — били заедно в оная глава Льовенхук, Мендел, Хумболт… Готина компания, каза професорът. Пък младежът бил още свеж и що открития щял да направи. Таман работел върху някаква специална болест, дето може да дезинфекцира Земята от хората. Ама засега чакал, защото конкуренцията голяма, пък китайците все се пъхат със своето производство и заливат с болести на дъмпинг планетата…
Какво „банката“?
О, да — Нашият човек го изгониха. Нямали време да се занимават с клошари, пък и такси трябвало, а и да плати нещо си… Бе, с две думи — искаха за стоте лева да плати още толкова и тогава ще му дадат другата цветна хартийка…
Та им тегли той една майна, ония се захилиха — май все мазохисти и педали бяха, изпратиха го тихичко — шум да не вдига.
А младият поет спря за малко с новата трилогия в стихове и рече на Нашият човек и Нашият човек: „Бе, вие луди ли сте, та се набърквате в тая парична каша? И с тия пари, и без тях — все тая. Да не сме луди да си хабим живота за някакви пари?“.
След което пак почна да свива пръсти, да брои сричките и римува „банкер“ с „кожодер“ и „власт моя — ще ядеш боя“…
В далечината нещо блесна, после отекна глух шум — като че скала рухваше по склона. Той се вгледа внимателно, доколкото можеше през гъстата мъгла и валмата падащ сняг.
Наистина… Ето — пак… Светкавици? Посред зима? Необичайно, но така жадувано явление…
Сега се молеше горещо следващите светкавици да ударят наблизо. Колкото се може по-насам, в гъстата гора, където имаше цели завали от паднали дървета, гниещи без полза за хората…
Е, рискуваше — ако огънят се разрасне, ако поеме из дъбравата… А дъбовете хубаво горят, че са и високи, падат надалеч, засягат съседни дървета, разпространяват огъня…
Но… Студено му беше… Да можеше поне малко топлинка… Малък огън, с танцуващи пламъци, с лек дим, устремен към небето…
Какво щастие за замръзващите му ръце. Защото кожите около тялото топлеха — спор няма, но пръстите мръзнеха. И то яката. Няма как иначе — с тях ровеше, за да извади коренчетата на зелениката. Налагаше се. Детенцето беше болно, а бабата баячка обясни, че злият дух, който ги е обхванал се плаши само от хора, пиещи сок от корени на зеленика. Която цъфтеше пролетта, но запазваше стръковете и корените си през зимата. Друго спасение няма… Поради което жрецът на природата разреши — само сега и само за малко — да напалят огън и сварят корените.
Разбира се, ако беше герой от приказките… Ех, ако беше герой от приказките… Щеше да вземе мотиката, да я размаха, да изкопае скритите под снега, леда и пръстта корени…
Но той е обикновен човек. И знае добре — за употреба на инструмент го чака строго наказание. Дори е възможно да го изгонят от племето. Тоест — сигурна самотна смърт.
Макар и за останалите това наказание да беше жестоко. Останали бяха малко — двадесетина души в племето. От тях — само осем деца. И трима мъже. Умираха бързо и лесно — кой в схватка с мечка, кой при сеч на дърва, кой при отравяне с непознато растение.
Случваше се — гладът не е добър съветник. Затова и така се грижеха за баба-врачка. Тя разпознаваше растенията, знаеше баяния срещу магии и болести, дори можеше да кипне отвара срещу чужда магия или кашлица. Разбира се, ако жрецът разреши. Защото готвенето е голям риск — можеше да унищожат вълшебните мъгли във въздуха и да отворят невидима дупка над земята си.
Такъв беше животът — жесток. Наскоро намериха цяло племе, измряло от нещо. Не разбраха от какво, но внимателно заобиколиха камарата трупове. Може би някой горски дух живееше там…
Но срещата с мъртвите беше само една за тази зима. Нямаше как да попаднат на непознати хора. По всяка вероятност, наблизо други племена не оцеляваха.
Едно време… Да, едно време е било различно. Наблизо се издигаха изкуствени скали, останали от предишните хора. Високи, прави, с дупки по тях, постоянно рушащи се. Обаче, ги виждаха само отдалеч. Наблизо никой не смееше да приближи.
Страшни бяха тия останки от някогашното — безотговорно и безгрижно време на човечеството. Когато машини са копаели земята, носили са се по нея, летели са във въздуха…
И са съсипвали средата…
Тогава добрите духове изпратили на планетата огнената пророчица ГреТи. Тя била истинска ясновидка — в главата й говорели духовете, изкрещявала посланията им към околните, поучавала ги с това, което духовете й говорели от небесата…
И успяла да убеди лакомите хора да спрат машините, да ги свалят от небесата, да престанат да палят изкуствени огньове…
И да заживеят природосъобразно…
Колко време е минало от тогава — никой не помни. Пък и намаляват тези, които могат да помнят. Някогашните човешки тълпи изчезнали и ненужните люде освобождават от присъствието си средата. Остават правилно живеещите. Те все още оцеляват…
Защото храна има навред — стига да свикнеш с нея. Ей го — миналата седмица попаднаха на убит от вълците елен. Човек никога не би посегнал на животно, но щом природата го поднася… Разкъсаха останалото след вълчия пир, налапаха се с вече втвърденото месо. Едно дете страхливо попита за огън… И, докато довърши въпроса си, няколко свирепи погледа го пронизаха…
Какъв огън? Изкуствено посегателство срещу средата?
Е, сега можеше и да си опекат някой корен, някоя намерена суха гъба, ако имат късмет и попаднат на умряло животно — и него можеше да излапат. Но само ако духовете са дали огъня…
Наблизо пак изтрещя.
Изглежда духовете бяха благосклонни. Ще падне огън, ще си стопли той ръцете, ще извика останалите…
А, да — и ще им даде корените за детето. Може и да оживее.
Пък ако не… Средата няма да загуби, ако хората намалеят с още един вредител. Природосъобразно е…
От век насам планетарните ръководители не спазваха старата традиция — събиране около кръглата маса и тихо, далеч от тълпите, спокойно и с мисъл за бъдещето, да се решават наложителните проблеми на света. Кога да се уговори и подсигури мир, кога да се споразумеят за необходимата война и полезните печалби след нея.
Само че науката и техниката нарушиха старата традиция. Нямаше нужда от събиране на едно място. Мозъците се свързваха — който отдето е, разговорите се водеха телепатично, нямаше нужда нито от секретарки и протоколи, нито от охрана, нито от създаване на законова документация, която да свали решенията им до роботите, машините, земните същества. А още по-лесно беше за Свръхмозъците, оплели земното кълбо в невидимите нишки на комуникационната си система.
Свръхмозъците сами формулираха и създаваха постановленията, виртуалното пространство нямаше как да бъде нападнато от агресори, а хората…
Хората просто ги нямаше… Е, не де — бяха оставили точно 99 999 екземпляра в зоологическата градина на бившия континент Австралия. Та понякога за забавление Мозъците разглеждаха праисторическите останки — как ходят, копаят пясъците за корени, размножават се (и веднага надзираваща апаратура премахваше излишните вече остарели модели), понякога, при увеличаване на добивите от хора, биваха устройвани малки племенни войни и Мозъците се развличаха, залагайки кой от човеците ще излезе победител в схватките… Свръхмозъците почти не отделяха време за подобни забавления — имаха по-важни дела.
Но, тези развлечения, разбира се, бяха редки случаи. Мозъците нямаха излишно време за губене. Те и отдиха в зоопарка биха премахнали от програмата си, обаче отдавна бяха подкрепили откритието на Медицинския Свръхмозък — дори Мозъците трябва да се разтоварват от напрежението и труда.
А връх в тоя труд бяха ежегодните конференции на Свръхмозъците. Като тази сега.
В съзнанието на Свръхмозъците възникна образа на висок, рус, строен, с малки тъмни очила, млад човек. Любимото тяло на Свръхмозък номер 1 за тази година.
И зазвуча приятният му бас, заменил обикновения ежедневен баритон. Знак, че нещата са тревожни. Подобен глас беше използвал през предния си мандат, преди цели 20 години, когато към планетата се беше насочила кривнала от орбитата комета.
— Уважаеми Свръхмозъци — леко се поклони образът, — получих преди два дни доклада на Свръхмозъка по трудовата дейност на планетата. И тъй като той е вносител на информацията, предоставям му думата.
Свръхмозъкът по трудовата дейност беше подбрал образ на възрастен, белокос и белобрад мъж — също показателно за оценката му на ситуацията като много опасна за цивилизацията.
— Уважаеми Свръхмозъци — заговори леко гъгниво и бавно белокосият. — Под мое ръководство Мозъците от Щаба по трудовата дейност направиха рекапитулация на производството и разходите по поддръжката на планетата ни. Като извод — наблюдава се срив в печалбите ни. Все повече се увеличават разходите за издръжка на роботите и машините. Енергия, време, средства за получаване на тази енергия…
— Извинете — намеси се Свръхмозъкът по снабдяването в образа на здрава, чернокоса жена с яка челюст, — но ние даваме толкова енергия, колкото и предишните години. При това сме премахнали всякакви излишни ограничения за замърсяванията. Разбира се, без бившия континент Австралия, където са разположени резиденциите на повечето от нас, както и някои специални острови…
— Точно така — потвърди Свръхмозъкът по трудовата дейност. — Енергията е в същите обеми и мощности, но… Роботите и машините…
Появи се млада, руса, красива жена с мелодичен глас — образът на Свръхмозъка по машините и дейността им.
— Досега не е имало оплаквания от роботите, колеги… Никакви забележки, никакви отрицателни мнения…
— Правилно! — каза Свръхмозъкът по трудовата дейност. — Към роботите няма отправени оплаквания. Те действат така, както могат и за каквото са създадени. Но… Времето тече, а техниката остарява. Зная — на практика роботите са вечни. Всеки повреден е веднага заменян. Обаче — технологиите… Необходима е все повече и повече енергия, за да вършат те предишната си работа на същото ниво. Казано на праисторическия език — лапат повече от преди.
— А ние не смогваме с енергията… — намеси се Свръхмозък номер едно. — Според Свръхмозъка по финансите, увеличава се цената на употребената енергия. Съответно и цената на произведеното. Оттам — инфлацията. Да, тя е само теоретично изчисляема, невидима е, няма никаква намеса в живота ни. Но, все пак — допуска се възможност за хаос. Което… Сами разбирате…
Свръхмозъците разбираха. И не желаеха да се заемат с този проблем. По-добре да го ликвидират още в началото…
— Колега — обади се могъщата жена, — предполагам, че имате някакво предположение. Аз лично вече изградих девет варианта за възможно решение на проблема, а след осем минути ще има готови 1 244 варианта…
— Така е — заяви Свърхмозъкът. — При появата на проблема подготвих 1 234 567 890 варианти. След сложен и задълбочен подбор, отнел цели 24 секунди, одобрих 12 варианта. А след цели три секунди анализи съм готов с единственото полезно и евтино за нас решение…
— Нормално… — обадиха се останалите Свръхмозъци. — Да чуем, колега…
— Необходима ни е реформа на работната сила. Трябва да имаме евтина, почти безплатна, покорна, принудена от безизходността на положението си, довеждана до трудов екстаз и задоволяваща се с виртуални награди работна сила, захранвана на лична отговорност, умееща да спестява източниците на зарежданата енергия и да пести от себе си…
— Оооо… — Свръхмозъците усетиха накъде бие Свръхмозък номер 1…
— Да! Трябва да увеличим самопроизводството на хора. И да заместим с тях роботите. Хора — лесно заменими, послушни, умело манипулируеми, с обработени съзнания, готови да влагат всичките си сили заради очаквания, надежди и мечти… Роботите са вчерашния ден. Трябват ни нови роботи — не роби. Бъдещето засега принадлежи на евтината работна сила — хората…
Седеше насреща ми. Просто седеше. Като статуите на фараона от Абу Симбел — изпънати крака, коленете и ръцете под прав ъгъл, тялото изопнато, главата насочена точно напред. И очите впити в мен…
Червени, искрящи, пронизващи, гневни, спокойни и безразлични едновременно очи.
Не мръдваше.
Не мръднах и аз.
Макар в главата ми да бушуваше ураган от въпроси. Кой е? Откъде се взе в затворения кабинет, заключения апартамент, карантинирания град? Защо е тук? И — а мен какво ме чака?
Тъй като, все пак, съм средно интелигентен човек. По преобладаващо мнение, жена ми е на друго. Но това не ме вълнуваше в момента. Пък и никого не обвинявам, че не ме разбира — няма как от трапа да видиш дори близкия хълм. А аз поне за такъв се смятам, далеч съм от виденията за Еверест.
Така че — наясно бях с основата на ситуацията. Най-важното — напълно извън реалността сме. Или поне той. А може и с голяма буква да е — Той. Пък… Хм, само с големи букви? ТОЙ? Не, не, него го изобразяват от хилядолетия с бяла брада, улегнал дори в гнева си, носещ се над цялата Вселена…
Пък и аз съм си достатъчно скромен и съм наясно — ТОЙ надали ще отдели от времето Си за мен. Една от многото прашинки в прахоляка под краката Му…
По-скоро това беше някакъв негов пратеник…
— Да! — каза Той…
Всъщност, не каза нищо. Чух гласа му. Но в кабинета не прозвуча. Отекна в мен, в главата ми, в съзнанието ми. Само там… И някак си — навред наоколо.
Можеше да се очаква кооперацията да се срути под този гърмящ глас — нещо средно между бас и приятен тенор. Което пак беше надежда. Защото, ако идваше за наказание някакво… Стени щяха да падат…
— Така е! — каза Той…
Чува ме? Но аз не говоря? Мълчах, застинал като топящ се лед в чаша с уиски. И, въпреки това — чуваше ме. И аз го чувах.
— Естествено — продължи Той. — Не мислиш ли, че е по-лесно да те измъкна от жалкия ти свят и за необходимото време да разговаряме Тук?
Къде Тук? Какво Тук? Как се стига до Тук? Как ме е…
— Предупредиха ме — каза Той. — Прекалено мислещ, прекалено питащ, прекалено безотговорен към телесната си обвивка, прекалено несериозен за сериозния дребосъчен мир наоколо си… От една страна — интересен обект за наблюдение, от друга неправилен, посягащ върху устоите на реалността елемент…
Хайде бе! Възмутих се. Елемент? Аз съм ЧОВЕК!!!
— Да, разбира се — съгласи се Той, не помръдвайки и щрих от светлия образ насреща ми. — Човек — човек. Наричаш се така — добре. Така да бъде. ТОЙ ви е разрешил тая малка глупост. Назовавайте се — един бил цар, друг министър, трети гений, четвърти човек… Малка забава за НЕГО, малко захарче за елементите Му…
Е, не! Така не върви… Да изясним нещата… Ама винаги съм мразел мътните ситуации. Искам да е ясно край мен — кой съм аз, кой е пред мен, кой зад мен, кои идват, какво ще искат, защо живея…
— Дааа… — въздъхна Той, а в кабинетът не се понесе дори лек лъх от тежката въздишка. — Дааа… Добре, да изясним. Макар че… Ти си един от Неговите елементи. Интересен елемент поради грешка при появата му в този измислен реализъм. Така, както вашите… да, филателисти ги наричате, търсят и харесват особени марки. Такива — със сбъркани цветове, изображения, форми. Вярно, оригинални, обаче… Марките ги произвеждате с определена цел. За която е нужно да са унифицирани. Еднакви до крайност. Различните не ви вършат работа. Но, кой знае защо, някои хора колекционират подобни ненужни, излишни, дори вредни хартийки. Та и ТОЙ така — обича да проследява живота на някои различни от вас…
О! ТОЙ ме наблюдава? Опитах се да се изправя гордо на стола си, но не усетих нищо. Ни стол, ни тяло, нито възможност да помръдна каквото и да е. Освен бушуващия хаос от мисли, вихрещ се без посоки в съзнанието ми…
— Е, нали ти казах, че сме извън твоя измислен реален свят? И не се възгордявай. Такива като теб има милиони пред очите Му. В момента с почти всички разговарят с някой Ангел на смъртта…
Значи това е Ангел на смъртта? Гневен и смирен едновременно? И колко ли са тези Ангели? Милиони? Че къде ги държат? На склад?
— Типично за теб… — пак въздъхна Ангелът на смъртта. — Все мислите ти не са по правилния път, а се въртят около му, все търсиш различното, все се мъчиш да не си като другите… Това ли трябва да са първите ти мисли при новината? Не се ли стресна — защо е пратен при теб Ангел на смъртта? Я помисли…
И какво да мисля? Ясно е. Нормално, реално, предвидимо. Защо да губя време и трупам страхливо очакване на неизбежното? Когато и да е — ще дойде. Може би без мое участие. Тогава? Защо да губя време в трепетното озъртане? И да трупам в душата си чернилката на ужаса… Каквото — таковата. Което е зависело от мен — старал съм се да го сторя. Кога добре, кога отлично, кога с пълно фиаско. А смъртта…
— Е, признавам — каза Ангелът на смъртта. — Това вече ми хареса. Не са много фаталистите във вашата измислена реалност. Виждал съм какви ли не. Виждал съм близо стогодишен старец да плаче от страх, когато научава за смъртта на свой връстник. Усеща, че е следващият. И — реве… Не мисли, не съжалява за бившия приятел, реве за себе си. Та се питаш — абе, тоя за какво още го държи ТОЙ? Да го изучава? Или просто му е интересна тази дълга агония, проточила се петдесет години? За нас е малко, разбира се, но във вашето време този излишен дарен му половин век повече е толкова много…
И аз се позачудих. Толкова проблеми има в света ни, та за края на крехкия живот ли да мисля? Че почна ли да гледам къде е финишът, ще се спъна още в първата бариера по трасето! А това е животът тук — бягане с препятствия. При което погледът се движи на няколко метра преди краката. Гледаш, забелязваш, набелязваш, преценяваш как, после напред… А тялото ти се носи след очите и мозъка… Гледаш ли в краката си — крачки не правиш, просто тътриш нозе. Гледаш ли далеч напред — възможността да се спънеш в невидяното точно пред теб е огромна…
— А няма ли да попиташ защо съм дошъл?
Какво да питам? И защо? Дошъл — ще каже сам. Или аз ще разбера без обяснения. То и така си е ясно…
— Не е ясно — чу се откъм Ангела на смъртта. — Виждаш наоколо: криза, болни, паника, хаос. Затворили сте се в жилищата си, дори в тоалетните ходите с маски, страх ви е вирусът да не мине през канализацията или прозорчето. Сетихте се да се миете и чистите. Принудиха ви да се срещнете със семействата си и изненадани разбрахте, че децата ви са не само мили куклички, ами и хора като вас. А жените ви дори са интересни — ако имате време да поговорите, ако те надделеят страха от себе си. Повечето не издържаха изпитанията на медиите и цял ден треперят от внушенията им, но пак, и пак, и пак слушат и се ужасяват, паникьосват и губят лекия гланц отгоре си… А знаеш какво става, когато на един кухненски съд се поожули гланцът. Избива ръждата… В момента Ангелите на смъртта са заети по цял свят. И тук сме немалко. Просто чакаме…
Не се удържах. Как спокойно говори за смъртта, за очаквания край на познати и непознати хора…
— И как, според теб, трябва да бъде всичко необходимо около този ваш край? Разбираш — очакван и необходим е. Неизбежен. Тогава? Нима вие не сте земни ангели на смъртта?
Неее… Е, да де — имало е хора-палачи, нехуманисти, психопати, убийци… Ако успеят в замислите си, са обявяване за велики пълководци и владетели… Но повечето хора искаме мир, спокойствие, приятен живот… И избягваме темата за смъртта…
— Хм, малко ще трябва да се замислиш извън човешките щампи. Тази вечер хапна лека храна, нали? Пилешка супа само. Приятна, топла, апетитна, полезна… А мнението на пилето за супата да знаеш какво е? Ще кажеш — безсловесно същество, птица, че даже изкуствена, бройлер. Да оставим това последното, защото и вие сте бройлери, но от друга класа. Да видим въпроса с пилето, дето го изяде. Та — то дали е съгласно с приятната ти вечеря?
Ако говорехме с глас, щях да позамълча. Обаче — така…
— Разбираш май… И ще кажеш — ами така сме устроени хората, имаме нужда от храна… Правилно! Не сте виновни, така е. Но сте в хранителната верига. Най-често почти на края, както смятате. Макар червеите да са на друго мнение. Ще кажеш — има хора, които месо не ядат. Е, затова пък посягат на храната на тревопасните, излапват техните ресурси чрез цивилизована паша на салати. А да не говоря за специалните ви бейби плодове и зеленчуци. Направо убиване на малолетни. За тези, които се хранят само с паднали от клона или стръка растителни продукти… Не ти се иска да обсъждаме лешоядите, нали?
И беше прав, и… Но защо беше тук? Или аз бях Тук?
— Просто минах да те видя. Поверен ми е надзора над теб. С определена цел — да ти подскажа, да ти помогна нещичко. Не, няма да пишеш евангелия или проповеди. Просто разкажи за беседата ни. Отчет ще дадеш — когато ти дойде времето. Какво смяташ — че ти си носител на Живота? Колкото и да съществуваш тук, в измислената ви реалност, ти не си Живота! Той не е в теб. Ти си просто малка гара, през която Животът минава. И най-често даже не повдига очи да види коя е възможната спирка, отминала назад. Е, опитай се сега да разказваш…
Ще се опитам, казах си. Ще се опитам… Ама кой ще ми повярва?
— Държиш да ти вярват? Ти си политик, държавник, борец за нещо си? И искаш да ти вярват, а после да се разочароват, да те проклинат, да те забравят? Забравата ти е предопределена. Но ти се опитай малкото време, докато Животът минава през твоята гара, да използваш за нещо. Каквото речеш — да му помахаш, да му хвърлиш клон с череши, да му подадеш чаша с вода, да му разкажеш бърза, забавна и дозирано умна история… А после… Послето ти е гарантирано. Все пак — нейде в хранителната верига си…
Това е… Озовах се пак в себе си. Огледах се — кабинетът, бюрото, лаптопът, през прозореца леко слънце, смразяващ вятър, редки минувачи по улицата — пазещи се с маски от другите и не помислящи как да се опазят от себе си.
Което и мен не разтревожи. Просто затраках по клавиатурата.
Защо? Не зная… Хвърлям към минаващия живот още една шантава история…
Чакаше го доста работа и извън кухнята, но най-напред искаше да си направи супичка. Така — по негова рецепта, в негов стил, за неговата душа.
А това изискваше малко работа и много мисъл…
Разбира се, една хубава супа трябва да е питателна и вкусна. За да е вкусна — не й трябва старо съдържание. Никакви овехтели зеленчуци! Никакви стари моркови, картофи, целина и каквото там рече да добави. Старото само пречи и трудно минава през гърлото, а после дразни стомаха.
Затова — млади елементи. Хубави, леки, удобни за всичко.
Разбира се — добре нарязани. Разделени на малки, много малки късчета. Удобни за предъвкване и преглъщане. Докато се усетят — и вече са в системата му. Храносмилателната система.
А най-добре е да ги атомизира. С пасатора. Разбивай, разбивай, никакви струпвания или събирания на две даже парченца. Вредно е. Може да предизвика киселини в стомаха.
Което той не обича. Свикнал е да лапа и не иска да повръща. Дори в тоалетната ходи рядко — не му се разделя с погълнатото…
Най-добре е да се получи крем супа. Всичко пасирано, унифицирано, обединено в нещо гъсто, ароматно, питателно. И без различими детайли. Няма да прави изложба, я…
И няма да губи време да предъвква. Гълтай — то вече е готово…
Готвачът погледна бавно врящата супа. Така и трябва — не отведнъж, а постепенно, бавно, да не усети съдържанието, че се превръща от натура в нечия супа…
Е, няколко минути и е готово. А после — заситен и доволен, трябва да отиде на заседанието. Днес се налагаше да обсъдят и приемат поредните мерки за спасяване на народа. Не само КПП-та, не само карантини, не само изолации по семейства. Май е време да започне делението по възрасти. И ненужните да съберат на едно място, годните за обработка да поощрят и позалъжат с поредното светло бъдеще. Бъдеще евентуално…
Нямаше да е трудно. Познато от миналото. Бавно сваряване и пасиране…
Абе, друго си е да си майстор-готвач. И да работиш със зеленчуци…
Хам-хум вдигна глава. Наоколо — бяла снежна покривка, тишина, бледо слънце над далечните борове.
И лека вихрушка нейде откъм изгрева.
Да! Идваха…
Лежащите край него хора също се надигнаха. Бяха събрани все жени, деца и старци. Тези, които не можеха да тичат бързо, нито ловко да избягват зъбите на мамутите и рогата на бизоните. Останалите — здравите мъже, бяха далеч от тук, задаваха се откъм слънцето.
И гонеха напреде си поредното диво стадо…
Нищо ново. Зимата си вървеше вече двеста нови луни, снегът покриваше земята, изпод него трудно намираха корени и треви. Налагаше се пак да посъберат храна. Много храна. Все пак, в племето имаше доста хора, а всеки от тях притежаваше уста, умееща да зейне като непрогледна пропаст. Или да яде, или да крещи срещу вожда…
Тъй че вождът Хам-хум изпрати ловците към Голямата долина…
И явно бяха попаднали на поредното стадо, подплашили го и сега го насочваха в правилната посока.
Хам-хум живееше вече доста луни, видял бе какво ли не, харесваше му да седи до огъня и да осмуква мозъка от дебелите кости. Затова и предприе този пореден зимен поход.
Сега неговите воини подплашваха стадото диви добичета, после ги насочваха насам. А тук ги чакаше той с гонячите…
Нищо ново, нищо трудно. Добитъкът се плашеше от всичко, необходимо беше само да го стреснеш. А после — да го насочиш по правилната пътека…
Стадото се показа на близката поляна и се понесе напред. Уплашено, объркано, бягаше в ужас слепешката след първите животни. Които пък бяха най-страхливите и се носеха накъдето и да е — само да са далеч от заплахата назад.
Пък и знаеха правилото на праисторическия и сетне живот — не е важно да си пръв, важното е след теб да има още някой. Който да е плячката…
Хам-хум вдигна ръка и скочи. Иззад боровете изхвърчаха жените, децата, старците, няколкото воини, които беше оставил да го пазят…
Първите добичета спряха и вождът добре различи мамутите и бизоните. Уха! Ще има голямо лапане…
После подплашеното стадо зави надясно и…
Полетя в пропастта…
Гръм, трясък, последни мучения и ревове…
Всичко затихна…
Хам-хум се усмихна в безкрайната си брада, плавно преминаваща в мощна въ̀лна по гърдите. Сега щеше да прати долу жените и старците. Да режат мръвки и носят нагоре. А мъжете щяха да дерат мамутите. И да вадят мощните зъби. После идваше дрането на бизоните, ваденето на рогата…
Изобщо — поредна, позната и полезна работа.
Докато излапат това стадо и тръгнат да дирят друго за подплашване…
Отворих плахо и безнадеждно едното око.
— Стой! Къде ще ходиш?
Така си и знаех. И защо трябваше да се връщам пак в тая реалност?
Бавно надигнах втория клепач, с мъка концентрирах поглед в тавана. Те не обичат да ги гледаш в очите, но пък нямаше как да сведа глава надолу — на кревата бях. А и задължителният скафандър пречеше.
— Ами… До тоалетната… Щото нали… Таковата… Простатата…
— Ей, тоя става нощес два пъти и сега пак! — чух бивш нежен глас откъм половината на жена ми. Разпознах — втората смяна е застъпила, тази беше по-проклета и от отдельонната си. Съжалих жена си. При мен поне беше на смяна още млад контрольор, все още владеещ човешкия език.
— За нощта имаш две разрешителни за ходене до тоалетната — строго каза той. — Използвал си ги, ето ги в папката…
Плахо промърморих:
— Ама нали вече е утро…
— 5 часа, 55 минути! — отсече гласът. — До сигнала за ставане остават цели пет минути…
Стисках… А пред очите ми все провокационни картинки — онова безотговорно пикаещо момче в Брюксел, Ниагарският водопад, Потопът…
В 6,00 часа станах. Контрольорът прие разрешителното и проследи обличането ми. После се втурнах към… Не, не към тоалетната. Към вратата на спалнята. Където предоставих на човека на КПП-то разрешителното, личната карта, решението на НОИ за пенсионирането ми и това на ТЕЛК-а, даващо право на спешни посещения в аптеки и тоалетни.
Пред тоалетната изчаках на опашката — жената и тъщата. Дами, все пак, поне по документи. Минах и тамошното КПП, преборих се с леко заяждащото кранче на скафандъра, с удоволствие изслушах тихия пролетен дъжд в тоалетната чиния…
После — контролно измиване на чешмата, проверка от санитарните инспектори пред банята, допускане в трапезарията, подпечатване на купона за първо хранене днес.
Натам програмата си беше ясна — разговор с жената, скарване с тъщата, табла с тъста, наказателно гледане на вчерашната пресконференция на Националния оперетен щаб, Общонародния доброволчески щаб, Държавния санитарен щаб, Медицинския контролен щаб, Партийния ликвидационен щаб.
И след това — за награда, пряко включване на днешната пресконференция на Регионалния охранителен щаб, Спасителния щаб, Всеобщинския местен щаб, Охранителния щаб и който там щаб още се беше пръкнал.
За разтоварване покрещяхме в скафандрите срещу заразата и неизвестните сили, искащи да разрушат здравата укрепена Вавилонска кула на пазарната демокрация. След тая петминутка на омразата започна часът за любовта — изпяхме дитирамбите в чест на нашия Вожд и учител, Великия пожарникар, гасящ огньове всякакви и разчистващ пожарища и пепелища от остатъци, хора, идеи…
Привечер пристигна отговор на подадената миналата седмица молба за разходка по стълбището на кооперацията. Подписано от Който трябва. И допускащо цели три минути — но само с домашния любимец.
Взех хамстера, зарадван, че не отглеждам гупита и хеларии, както комшията Пешо. С 50-килограмов аквариум не е леко да слизаш и се качваш по стълбите. Виж, другият комшия — Ванката, е по-добре. Суперщабът приел решение, че балдъзата може да се смята за домашен любимец.
Върнахме се навреме. Минахме през трите КПП-та — на външния вход, на асансьора и апартамента. Малко запецване имаше при проверката на документите на КПП-то за хола — хамстерът пак сгризкал разрешението за допуск.
След което дойде шефът на охраната от нас и прочете телефонограмата. Във връзка с нарастващата опасност и безотговорността на някои граждани, Ултрасупердупер щабът нареждаше да се прекратят всякакви общувания между несериозните и безотговорни българи. Така че карантината ми вече обхващаше само кухнята. Как и какво ще ядат останалите не беше още изяснено, отговор се очакваше след седмица.
Но и аз не бях цъфнал. Тоалетната се оказа място за въдворяване на тъщата. За мое разтоварване — левия ъгъл на кухнята, досами балкона…
Ама нищо — нали сме живи. Благодарение на грижите за нас…
И въпреки остатъчното вредно чувство за свобода и някакви си исторически човешки права…
Денят беше важен. Много важен. И рисков. Изключително рисков.
Трябваше да отида до магазина за някои продукти. Така че за пореден път моите домашни ме подготвяха за трудната експедиция. На Магелан му е било лесно — открито море, простори, обикаляй си Земята с кеф… Да го питам сега и тук… Кеф…
Даже жената не се скара с мен. И тя разбираше — може да ме вижда за последен път. Поне този месец. Защото, при минимална грешка… И срокът беше минимален, но…
Погледнах за последно жилището. Направихме го едва преди три месеца. С радост и удоволствие. Вложих всичките си сили и енергия. То и какво друго може да прави човек в тая карантина.
Обаче стана — бонбонче. Хобитите, компанията на Мечо Пух, Къртът, Водният плъх и Язовецът от „Шумът на върбите“… Ряпа да ядат… Ако не е скочила цената й, де…
Дълги и извити като варени макарони подземни коридори, множество стаи и стаичета, килери и всякакви помощни помещения, даже осем тоалетни в различните краища. Кръгли врати, измазани стени, топли тръби, разнасящи мека температура навред…
Красота!
И най-важното — все още властите не бяха ни открили. Досега бях изровил шест жилища под земята, но ги откриваха. Първото — още на втория ден. Кой знае защо, си въобразявах, че сме в стария свят. И даже понякога… Не, смешно и тъжно ми става като се сетя какъв наивен глупак бях… Но все още споменавах някакви човешки права. Даже веднъж спорих с жената за оная илюзия, дето я наричаха глобализъм. И при това с все наивността на човек от много старото, вече изчезнало поколение, настоявах за някакви си свобода на словото, на мнението, на движението на хора и стоки…
След като откриха третата подземна къща — капитулирах пред себе си. И си признах — щастливецо, оцелял случайно, я си трай! И оцелявай…
Е, оцелявам… Упорито…
Така че на заранта тръгнах за магазина. Взех всичко необходимо — молба до кмета на улицата, преклонна жалба до губернатора на квартала, официална молитва до Специалния щаб по оцеляването… Хайде да не споменавам всичките 33 документа.
Увих се в супердуперекстра скафандъра, жена ми зави медните болтове около врата, сложих големите гумени ръкавици, подплатени със стомана от бивша ядрена подводница, скочих в бронзовите ботуши и бавно запълзях по Девети секретен изход…
Измъкнах се изпод високия люляков храст навреме. Тъкмо охранителите изтръгваха от хралупата на големия дъб кака Пена. Женска й работа — защо й трябва да прави врата в дървото? Класическо и банално…
Отръсках се от пръстта и тръгнах…
Сега вече бях в безопасност. Освен ако някой документ не ме подведе…
Е, не ме подведе…
Минах десетте КПП-та по улицата, устоях на измерванията на температурата, не се провалих при изпитанията върху скафандъра — удържа и барокамерата, и водния потоп, и гумените куршуми.
Важното е, че ми разрешиха да вляза в магазина…
Нататък — лесно. Откачих от пояса кесийката със златото. Цяла седмица бяхме го промивали в нашата мина. Само на 110 метра надолу, но добре укрита от данъчни и генерали.
На връщане оставаше едно — как да вляза обратно. Защото — откриеха ли дома ни… Чакаше ни превъзпитателно общежитие, където всеки щеше да е сам в стая с чугунена решетка срещу вирусите. И подложен на 24-часов словесен водопад от четирите радиоточки за промиване на останките от мозъка.
Спасих се. Просто рухнах в дола, успешно улових корените на храста, извъртях се, напъхах се в дупката под него и изчезнах срез бавно срутващото се прикритие. Не ме видяха…
Важното е, че и този поход беше успешен…
Ех, какъв щастлив живот ни чакаше сега… Цяла седмица…
Живот, сигурност, щастливо бъдеще под земята родна…
Гледам ги отгоре. И отдавна не им се чудя. Не се и намесвам. Просто наблюдавам — малко с интерес, малко с учудване, малко с преситеност. Няма смисъл от емоции. То и емоции не ми се полагат. Нали съм Бог — всичко мога. Тогава — защо да оставям да избиват всякакви чувства от мен? И най-вече в мен…
Е, да де — не съм като някои колеги. Има Богове, които веднага биха решили проблемите на вселената си. С един удар. Най-много с помитане на остатъците след него.
Затова са и така почитани от подопечните си. Страхът! Страхът е и стимул, и спирачка при съществата, които някой за подигравка е определил като разумни.
Вярно, и аз — когато бях още млад и неопитен, много се вживявах в ставащото около мен. Много! Исках да създам великолепен, чист, нормален, прекрасен свят. Какъвто ни демонстрира един колега. Още бях в Божествената академия, а той ни преподаваше психология и психиатрия при работата над сапиенсите. Та ни заведе в лабораторията и показа създадения там свят.
Ех, какъв свят… Подреден, украсен, всичко по график, всичко по правилата… А правилата — тези, които им е дал колегата, в него момент техен Бог.
И никакви отклонения! Дори опити за различие няма. Всички и всичко унифицирано, споено, планово, предвидимо…
И някак си студено и безлично. Според мен. Но тогава не посмях да му го кажа — та това е колега! И един ранг над мен в онзи момент. А рангът дава позицията. Не може да спориш с висшестоящия. Че тогава и хората ще започнат да задават въпроси към Боговете си, да оспорват решенията Им, да дискутират, да предлагат свои — представете си: свои! — решения… Та накрая сами да станат Богове?
А всичко ще е започнало от един млад Бог, опитал се да оспори устоите на Божественото в Космоса…
Не!
Замълчах…
И, когато бях командирован да създам Свой свят на тази малка планета, захванах се да приложа всичките си сили и умения. И докажа — идеален свят може да се създаде всякак…
Направих първите хора. По Мой образ и подобие ги създадох. А и те Мен виждаха по своя образ и подобие…
И започнаха проблемите…
Решавах ги бързо. Нямах време за доизкусуряване. Трябваше да се изградят основите, фината обработка и луксозната украса оставих за после.
Само че първото дело, с което се заех, беше едно братоубийство. Още вторият човек уби брата си. За да се настани на неговото място по-близо до Мен…
Наказах го, позатворих очи… И разбрах, че съм пропуснал времето…
Какво беше станало — не искам да си спомням. Имаше само един изход: да почистя света и започна отново. С най-доброто от оцелелите.
Пуснах водата, разчистих с помощта на Потопа. Избраният да продължи — най-добрият! — се оказа… Човек! Построил Ковчега с моя помощ, избрал по една двойка от всяко живо същество. И от това започна новото завъртане на спиралата на греховете.
Защото избрал от всичко по нещо. И всякакви убийствени зверове, и вредни бацили, вируси, плазмодии…
Аз му казах да отбере по две същества, той включил в понятието всичко, що мърда.
Да, Бог не греши! И да сгреши, после се оказва, че е сгрешил — не е бил сгрешил…
Но фактът си остана факт — той ме е разбрал неправилно…
Не го наказах, прехвърлих проклятието върху потомството му. Наказах ги, задето дядото сбърка. И техните зъби скоминясаха. Правилото на Божието наказание…
Така че се заех с трудната работа върху оформянето на новия свят…
Наблюдавах, поправях, наказвах, преследвах, опитвах се да насочвам по верния път, по единствено верния път… Що непослушни племена и народи поразих, що нарушители на Закона премахнах, що земетресения, вулкани, урагани, дъждове от скакалци и кръв, що огън и жупел изпратих…
Уморих се…
И сега само гледам…
Гледам и даже не се чудя. Дадох на съществата свобода, дадох закони, дадох морал.
Обаче, не им дадох пазач. Пазач на морала, на закона, на свободата.
Що ми трябваше? Що им беше нужно?
Поради което всеки тълкува даденото от своята гледна точка. А тя е различна — нали хората не са на едно място? И всеки вижда своето — или най-удобното за себе си.
Разбира се, за своята правота всеки е готов или да воюва, или да служи на воюващите.
Така сега съществата долу се самоизтребват. В името на свободата, на закона, на морала…
Аз?
Ами аз гледам уморено. И чакам. Да си отдъхна…
После… После зная какво да правя.
Злият Бог, почитан заради страха от Него. Иначе — наказание!
И тогава ще издигна своя прекрасен свят, на Доброто и Умното.
Красивата мечта се гради върху здравата основа, върху камъка, не върху пясъка.
А съществата ще ме обявят за Най-най-обичния Бог. И ще бъдат щастливи — ще ги избавя от съмненията, размислите, отговорността…
Че какво повече му трябва на едно същество — пълна хранилка и упование в Господаря…
Срещахме ги немалко по време на експедицията. И хич не се изненадвахме. Космос — в него какво ли няма. А това, чиято същност не можехме да определим, назовавахме със старото, познато и даващо перспектива за евентуално бъдещо разкриване. НЛО…
Понякога „залавяхме“ някое от тях. И под мое ръководство — все пак съм заместник на капитана по научната част, един от доказаните земни гении, проучвахме из основа обекта.
Както реши да сторим и този път капитанът. Завибрира тихото повикване в ухото ми, чух строгия му глас. Спешно да се явя в командната рубка. Бях зает с проучването на пробите от планетата НВО 4477, но оставих анализите на асистента си и веднага потеглих към основния корпус на космическия суперлайнер.
Корабът беше огромен, направен по всички модерни технологии и задоволяващ изискванията дори на капитана. Тази грамадна маса се носеше в пространството със скорост близка до светлинната, но вътре движението не се усещаше. Затова и не съм бил разбрал, че сме спрели и висим в черния безкрай.
А от командната кабина гледката беше на 360 градуса. Панорама на Вселената.
От пръв поглед разпознах няколкото звездни системи към които се бяхме устремили, после отделих внимание и на трите неизвестни апарата, носещи се в орбита около новопоявилата се планета. Тоест, около нас.
Интересна форма. В космоса сферата е основата — понякога леко изкривена, по-често с белези върху си, следи от удари на астероиди или дори (при планетите) видимите знаци на вътрешна дейност.
Но този път НЛО-тата бяха странни с идеалната си форма. Кубове. Прави ъгли, плоски равнини, идеално съотношение — всичко се забелязваше от пръв поглед.
Докато капитанът ми обясняваше задачата — а тя не беше оригинална: да изследваме и изясним същността на кубовете, спомагателните малки ракети привлякоха трите куба, после ги вкараха през страничен шлюз 3. Там беше резервният хангар, там провеждахме първичните изследвания върху космическите обекти.
Разбира се, отначало в действие пускахме техниката. Не биваше да рискуваме хора — трябваше да си изясним степента на безопасност и чак след абсолютното доказване на възможността човек да работи с придобивката, предметите — в зависимост от обема, биваха сваляни в лабораториите или оставаха в хангара.
Така че — аз лично се намесих чак след две седмици. Всички подробни проучвания показаха, че НЛО-тата са безопасни. И, въпреки това, първото от тях посрещнахме в Осма лаборатория, облечени в защитните костюми.
Проучването на подобен обект отнема дни, даже седмици. Имахме време — експедицията ни беше към далечни светове, трябваше хем да изучаваме космическите тела наоколо ни, хем да имаме занимавка. Пък и Космосът беше безкраен…
Накрая връчих на капитана огромния доклад, поел маса информация. При това обстойна, достигната не само със средствата на науката. Тук трябва да отбележа, че странното съдържание на НЛО-тата също проучихме. Дори пробвахме в стила на далечните алхимици — на вкус. Е, малко рисково, но…
Смайващо съдържание. Най-вече редки и скъпи елементи — платина, паладий, скандий, итрий, лантаниди, актиниди…
Огромно богатство!
И защо се носи из черната пустош, пакетирано изящно като в луксозен магазин?
Но нямахме време да обсъдим това. Защото се появи по-важен проблем.
Срещнахме кораб от друга цивилизация…
Няма да го описвам — нашите деца още като малки обичат да гледат записите от срещата ни. И знаят почти всичко за далечната, но трудно достъпна планета. Която посетихме, но едва след като конструирахме специалните костюми.
Защото това бяха хора от силициева система. Твърде, твърде различни от нас. Условията в нашия кораб биха ги убили веднага, техните биха сразили нас.
Поради което двата кораба започнаха размяна на информация. Най-напред за основата на живота.
И точно, когато разговорът минаваше към евентуалните възможности за комуникация очи в очи (не, че те имаха подобни органи), капитанът им ни помоли за извинение. По тяхната програма именно в този момент трябвало да изстрелят излишните отпадъци от борда. Неподдаващите се на рециклиране. Както ни обясни — смущението се забелязваше дори в тона: след приемане от космонавтите на енергийните добавки, нужни за съществуване, най-безполезните се отделят от организма и трябва… Да, да — разбирахме. Нали и ние изхвърляхме разтовареното от нас в тоалетните. Космосът е голям, все ще се намери място и за съдържанието им.
Нашият капитан прие извинението. Зачакахме. Усетихме лек стръскване, после забелязахме, че от далечния край на кораба им изстрелват нещо. От далечния — да не бъде към нас. Не е учтиво да те замерят с боклуци, нали?
А после, вцепенени от изненада, разбрахме — изстрелват НЛО-тата, които срещнахме и подробно изучавахме.
Колко тайни има в безбрежните простори на Космоса…
Често безвкусни и водещи до масово повръщане…
Пясъкът беше топъл, ухаеше на море и небе, меко и леко поглъщаше седалището му. Отпусна се. Приятно…
Но, разбира се — знаеше, че не е за дълго. Трябваше да е внимателен, да се взира в далечината — там нейде, дето беше изтокът, да очаква първия слънчев лъч…
В което беше смисълът на цялото пътуване и жертвите, свързани с него. Отпускът — от убеждаването на надзирателя до радостта пред шефа, съгласил се да го освободи от работа за двата дни, пътуването в задушния, прашен и претъпкан вагон, храната — не по-добра от ежедневната, въпреки очакването, че поне сега няма да му поднасят буламачи, тясната квартира за пет легла на два квадратни метра, трудната нощ на горния етаж на креватите, бързото миене край вече замътения извор…
Важното беше, че е тук…
И сега очакваше първия юлски лъч…
Наоколо — тишина, мрак, потискащо изнервяне…
С крайчеца на ухото долови: „Лъч номер 1 122 — пускай!“…
И в далечината се появи леко припламване, после мътна светлинка припълзя край водата, от нея се изтръгна лъчът…
Първият юлски лъч…
Неговият лъч!
Отпусна се… Заслужаваше си — толкова очакване, толкова път, толкова средства, толкова страдания…
— Клиент номер 1 122, вашето време изтече… — промълви нежен женски глас.
В първия момент не осъзна, че е за него, после вдигна глава. Наоколо блестяха прожекторите, към заветния квадратен метър се бяха устремили чистачи, декоратори, техници…
Разписанието се спазваше, шоуто си вървеше…
В далечината се виждаше частица от морето — разбира се, недосегаемо за обикновените туристи. Пясъкът върху квадратния метър потъмняваше бързо. Клиентът след него вече се подготвяше — останал по бански, измил се, вперил поглед в далечината…
Поне това имаше. За него, както и за останалите хора. Три оцелели места край морето, годни за атракцията Джулай — тук, на нос Добра Надежда и нейде в Нова Зеландия.
Градските легенди твърдяха, че имало и други подобни, където човек можел не само да види слънчев лъч над водата, ами дори да се пече на пясъка и даже да се гмурне във водата. Но това бяха места, отдавна частна собственост или служебни бонуси за висши държавни ръководители.
Останалите…
Е, нали имаше лежанки по бетонните плажове, басейни до заведенията, всякакви атракции — изградени с помощта на високите технологии и заместващи трудно отглежданата реалност…
Охранителят го побутна с палката. Да, да — разбираше, нямаше смисъл да се бави. Времето е пари.
Природата също…
Купонът беше изключителен… Да, те често се събираха — празнуваха нечии знаменателни събития, отбелязваха празници, просто общуваха помежду си. Нормални, модерни, щастливи обитатели на новото време…
А сега ги беше поканил Джо — по случай годишнината им с Кейко. И гостите посрещаше лично. Поздравяваха го, разменяха някоя дума, набелязваха темите, които непременно трябва да обсъдят до края на празненството…
— Честито! — стисна здраво дланта му с тренираната ръка Майкъл. — Кога мина това време, а?
— Вярно — Джон се сети, че Майкъл беше свидетел на първата им среща с Кейко. — Помниш ли…
Майкъл го прекъсна:
— Че как да не помня… Нали онзи ден бяхме на изпит, после решихме да се почерпим, накрая ти предложи да си направим подаръци по случая…
— Дааа… И отидохме в магазина…
— Където тя беше буквално до входа и като че ни очакваше — завърши Джон. После се завъртя към идващата Джулиет. С Майкъл щяха да се видят отново, но все пак трябваше учтиво да попита за половинката му. — Ти нали си с Кармен?
Джулиет спря до тях. Майкъл изчака тя да разцелува Джон и му отговори:
— Разбира се. Никъде не ходя без нея. В джоба ми е…
Джулиет оживено го побутна по рамото:
— О… Тъкмо моят Райкър ще си има компания — и извади от чантичката си лаптопа. Майкъл бръкна във вътрешния джоб, където до сърцето беше свил своята Кармен — мощен мини айфон. С нея живееха вече три години, дори светият Налиций от Храма на свободната мисъл ги беше венчал. Разбира се, Джулиет също беше обвенчана със своя Райкър. Гостите бяха хора модерни, разкрепостени, но предпочитаха солидните връзки. Нямаха време за авантюри, а и не обичаха несериозните неща.
На входа се показаха семейство Колтраг. Съвременни, неспиращи развитието си хора. Бащата в момента — Ъптон, беше допреди две години мисис Колтраг, но смени пола си в името на симетрията, когато тогавашният мистър Колтраг — Херберт, реши да пробва как ще е като Джейн. А синът и дъщерята не чакаха времето да ги налегне с други проблеми и вече на два пъти сменяха пола си. Истински представители на будната младеж…
Откъм кухнята се чу звън. Джон трепна:
— Кейко е… Дава сигнал, че е опекла кейка. Към масата, приятели, към масата…
Разбира се, на челните места бяха виновниците — Джон и хубавата, бяла, скромна печка Кейко. После приятелите им — на двойки. Кой с малко радио, кой с велосипед до стола, а мис Брауни сложи върху масичката до себе си голямата снимка на Централна гара. Просто любимото й здание беше заето и тази вечер и нямаше как лично да присъства. Но пък стана една от темите на разговора около трапезата. Следващата седмица щеше да бъде сватбата им. Свети Налиций бе обещал прекрасна церемония, дори щеше да свири негърски джаз, а сам/а началникът/началничката на полицията мистър/мисис Кевъндиш (зависи в какъв образ щеше да е) бе обещал/а ескорт за младоженката около младоженеца. И охрана за първата им брачна нощ…
Откъм тавана се чуха стъпки. Джон вдигна глава:
— Моля да ме извините! Съседите са. Как да ви кажа… Избягвам да общувам с тях… Ненормални хора — никакви операции, женени са от десет години, при това мъж за жена, че и три деца имат. Които, моля ви се, се харесвали такива, каквито са…
Джулиет въздъхна:
— Ей такива спират прогреса… По-добре да не се развъждат изобщо…
… Но в края на заседанието думата поиска младият Хокинс. Президентът на фирмата добре го познаваше — нали сам го беше избрал за важната позиция, следеше работата му, одобряваше дръзките, понякога дори парадоксални управленски решения на младока, виждан от някои директори като бъдещ президент на групата.
Този път Хокинс беше изненадващо критичен.
— Сър — започна той, изправил гордо глава, — има някои неясни за мен неща във вашето решение. Искате всички позиции от нисшите трудови в младшия контролен персонал да бъдат заети от роботи. Да, зная — имаме прекрасна техника. И роботите на дъщерната фирма са чудесни — точно това, което ни е нужно. Досега нямаме никакви проблеми с тях — високопроизводителни са, прецизно точни, безотказни. Премахнахме проблемите, които ни създаваха човешките ресурси. Няма изисквания за по-добри условия за труд, за по-високи заплати, конюнктурата и икономическата среда не влияе върху психологията им. Даже няма никаква психология — роботът е стриктен в рамките на поставената задача, не се влияе от никакви промени в политиката, икономиката, климата…
— Обаче? — попита спокойно президентът на фирмата. — Винаги има едно „обаче“, нали, мистър Хокинс?
— Да, сър… Обаче… Интересите на фирмата са изключително важни, но нали… Нали ние работим за обществото? За развитието на човечеството? За модерната цивилизация? А как без хора?
Всички се завъртяха към президента. Той кимна и с жест прикани младия Хокинс да седне. После вдигна глава.
— Мистър Хокинс е прав, господа. И същевременно не е прав. Не работим за хората. Но работим с поглед напред. Сами разбирате — заменяме трудещите се на ниски позиции с роботи. Което е просто стимул — за по-висока квалификация, към усъвършенстване. Така уволнените ще разберат — нужна е преподготовка. А младите, бъдещите наши кадри, ще получат урок. Вече ще знаят — летвата се вдига. Неквалифицирана, трудна, мръсна работа може да се изпълнява от роботи. А който иска да живее добре… Налага се да се променя. Да се развива…
Събраните около масата заръкопляскаха…
— Благодаря, мистър Хокинс! — каза президентът. — Повдигнахте важен проблем. И ще ви възложа дейностите около него — в подготвителните центрове, в курсовете за преподготовка на кадри, в отдела за връзки с обществеността… Навсякъде, мистър Хокинс, наблягайте — промените в структурата на кадрите ще продължават отдолу нагоре. И позициите ще бъдат заемани от роботи в посока отдолу нагоре. Разбира се — до там, докъдето стигат ресурсните възможности на компютризираните изпълнители. Ръководството в близко и далечно бъдеще си остава за нас, за хората. За тези, които са върха на цивилизацията… А сега, господа, ще ви помоля да продължите съвещанието под патронажа на мистър Смит. Аз трябва да взема участие във важна среща…
Президентът излезе през отворената от помощника му врата. Премина през стаята за отдих, отвори вратата, скрита зад хитроумен панел и спря рязко в малката лаборатория. После легна върху специалната метална поставка и каза на очакващия го десеторък робот:
— Джо, имам усещането, че блок 5 нещо забавя импулсните реакции. Ако трябва — подмени го, но бързичко. Трябва да съм на среща със специални хора след малко…
Подсети се за завършилото съвещание и се усмихна:
— Подмяна на хората с роботи отдолу нагоре… Хм… И не се замислят, че в двете посоки е по-бързо и по-качествено… Но — така да е. Все още и хора са необходими…
И накрая светът се успокои. Заживя щастливо. Без проблеми между хората. Без войни, без конфликти, без сблъсъци. Изчезна омразата, изчезнаха ревността и съперничеството, изчезна постоянният стремеж да се надделее, да се победи, да се наложи егото над останалите. Изчезна желанието да се демонстрира първенството…
Нямаше смисъл от мераците за превъзходство. От появата си на белия свят хората получаваха еднакви грижи, еднакви знания, еднакви развиващи препарати. Физически нямаше различни — всички бяха подложени на еднакъв режим и всички бяха станали еднакви…
Поради което нямаше междуличностни конфликти — за място под слънцето, за някакъв пост, за някоя жена…
И защо? Та всички мъже бяха еднакви, всички жени също. Как да се влюби някой в някоя, когато не може да я разпознае не между сто жени, а дори да я различи от майка й или жена от друг континент. Никакви раси, никакви етноси, никакви различия в коси, очи, ръст, тегло, интелект, интереси, възможности…
Просто Големият компютър изпращаше съобщение до МБ–235 767, че трябва да заживее в общежитие НА334СХ и тя отиваше там. Дежурният й посочваше леглото в общата палата и…
Ах, деца… За която цел имаше лаборатории. И специалисти в тях. Доведените до кондиция бебета се раздаваха по списък. Комуто каквото посочи компютърът. Нали са еднакви — защо да се чуди човек какво дете ще има?
И настъпи мир. И настъпи успокоение. И настъпи покой… Ред, ред, ред…
Естествено — пълна хармония и щастие. Защо са нужни вълнения и страсти, любов и неспокойни духове…
Поети? Писатели? Художници? Музиканти?
Защо са? Каквото трябва — ще каже Големият компютър. Всичко друго е извън реда. И значи — вредно…
Какво щастие за всички на планетата… За хората, животните, птиците, растенията… Еднаквост и ред…
Усъвършенстването на точките — за да станат фигури. Харесваните от Големия компютър фигури…
Той беше добър човек. С никого не се караше, не се биеше, не търсеше разпри. Не участваше в спорове, обсъждания, дискусии. Не налагаше своето мнение — даже, напротив, отхвърляше всичко, което би могъл да каже, преди да го помисли дори…
Всички го харесваха. Приемаше всякакви твърдения, подкрепяше всякакви теории, присъединяваше се към всякакви мнения. Дори да бяха коренно противоположни на подкрепените минути преди това…
Не искаше, а и не можеше, да противоречи. Знаеше добре, че всеки има право на свои виждания, на свои идеи, на свои манталитет и мислене. И, за да не влиза в конфликт с околните, сам спираше плахите опити на бегли мисли, понякога появяващи се в съзнанието му…
А после започна войната между различните идеи. Него това не засягаше — не беше привърженик на нито една от тях, но пък беше съгласен с всички тях…
И го хванаха. Обвиниха го, че е един от другомислещите. Не възрази — та как да влезе в спор? Защо да се сблъсква с хора, които имат право на свое мнение? Пък може и да са прави — той ли ще определя кой крив, кой прав…
Разстреляха го. Заедно с други — различни. Такива, които бяха имали нахалството да мислят сами, да оформят свои виждания, да защитават собствени мнения. Което малко го подразни, но се успокои с мисълта, че и едните, и другите имат право. И не бива да оспорва — при това едновременно — различните виждания и реализацията им посредством по-точните пушки…
А после добрите хора не намаляха. Дори се увеличиха. Та колко по-хубаво и удобно е да си съгласен с нещо, отколкото да мислиш, анализираш, формулираш, аргументираш, излагаш със собствени доводи някакви идеи…
Разбирателството и съгласието водят към успеха. Общият успех. И не е важно кой е начело — важното е да си добре и да не се делиш от общността. Пък колкото по-навътре си в нея — по-защитен и по на топло си. Собствено мнение означава спор. Спор — война. Война…
Да живеят мирните и кротки добри хора. Опората на непроменимия свят…
Селището е на брега на океана. Малък залив, почти обграден от високи скали, ярко ясна вода, много риба. Намираме се до сами устието на Реката. Така я наричаме — друга река наблизо няма, а тази носи живота за нас. Пресича Долината и се влива в залива.
Селището ни не е нещо особено. Няколко пъти пътувах с експедиции из Другите земи и понякога смятах, че съм попаднал пак при нас си. Дървени къщи, малки прозорци, дворчета отпред и отзад, тесни улички — колкото да мине някоя талига, в редки случаи колесницата на Управителя.
Типично селище от времето ни. Нашата Стотна година. Не зная кой ги брои тези години, от коя точка тръгва, как ги пресмята, но знаем едно — сега е Стотната година.
Да, можем и да броим, и да смятаме, и да пишем. Които пожелахме. А пожелахме почти всички, с изключение на Пиньо. Той от рождение си е… Малко не със света, както викат бабите у нас. Та сега пасе стадото крави в горния край на Долината. Понякога слиза до Селището, но по-често си стои там — носят му хората храна, пък и половува по малко в гората.
Дивеч има в изобилие. Даже тук уреждат ловни екскурзии за потомците чак от Петстотната, че и от Хилядната година. Скучно им е там сигурно, та търсят развлечения.
Аз няколко пъти бях при тях. Интересно е, но само веднъж. Е, да речем и на второто посещение. Скучничко е — къщите им като грамадни кули, гладки, като кубчетата, с които си играехме в училището. Няма прозорци — но отвътре навън всичко се вижда. Не разбрах точно как, макар водачът ни да обясняваше нещо за лъчи. Техен проблем, но е сивичко, липсва красивата шарения.
Като при потомците от Тристната година. Там къщите се надпреварват да са различни, отвън са украсни даже с картини, паважът е цветен, понякога си мисля, че и небето не е идеално синьо, а като дъга.
Идеално синьо то е при потомците от Хилядната година. Чист въздух, даже денем звезди се виждат, леки бели облачета, морен ветрец в определените часове. По разписание. Което май не ми хареса…
Заливът е също красив и примамващ окото. Нашето селище е едно от поне десетината, издигащи се тук. Бих казал, че са струпани едно върху друго — във времето. Нямам понятие, а и не съм питал, пък и зная, че никой нищо няма да обясни на мен, човек от Стотната година, кой или кои са над нас. Кой е създал селищата, кой е допуснал хората, кой контролира ставащото. В общи линии, разбира се, защото дори при нас Животът е неподчиняващ се. Нито на капризи нечии, нито на закони. Освен природните, естествено. Обаче, мястото е така подбрано, че лудите закони на Природата рядко ни засягат. Освен понякога, но тогава пък влизат в действие нашите, човешките закони на морала и възпитанието.
Да, сложно е. И много, много просто…
Иначе хората са си едни и същи. Нали еднакво ни обучават. Помня как ме взеха на три годинки от Селището. Върнаха ме след месец, а след ваканцията от три месеца, отидох за цяла година на учение.
Събраха ни в Хилядната година. Училището се намираше в Планинския комплекс — куп сгради, разнообразни, красиви, с удобни стаи за учене, с отделна спалня за всеки от нас. В нашата година там има само гори и поляни. Както и малко изворче, стичащо се в Реката.
Обучаваха ни по наше желание. Едни стигнаха до четене и писане, после се върнахме в домовете си. Ами не си падам по науките, достатъчно ми беше да решавам интегралите и да умея да напиша литературен текст. Така — за себе си. Де за красивото море, де за бедрата на съседката. Забавление…
Иначе аз съм косач. Косачът на Селището. Разбира се, и останалите мъже, предпочели живота тук, умеят да въртят косата, но си имат и друга работа. Земеделието е сложно нещо, пък аз съм майсторът. Два месеца само, но съм натоварен. От ливада на ливада, само жжжт, жжжт… Минавам през цялата Долина, стигам чак до Водопада.
После трябва редовно да обръщам сеното, накрая ръководя изнасянето му към сеновалите до Горния мост…
Другото време е мое. Чета, пиша, понякога опитвам да рисувам, веднъж даже песничка съчиних. Но пак така — за забавление.
Писателите, художниците, музикантите не са в една епоха. Пръснали са се който където иска. И при нас има двама — художник и поет. Понякога излизат на робата с другите, понякога — особено поетът, с по цели дни не се показва. Ама ние претенции нямаме. Нали правят нещо…
Иначе някои наричат Осемстотната година — Година на изкуствата. Там са се събрали, кой знае защо, най-много творци. Според мен, нищо особено не е тогава, време като време. Обаче, на тях им харесва.
Техни си работи… Аз имам у дома си две картини от тоя период, нарисувани от истински майстори. Морето и планината. Окачих ги в голямата стая, често се хващам, че седя, зяпам в тях и даже не мисля.
Какво да мисля — мислителите са в Хилядната година. При учениците.
Спокоен е животът при нас. Горе, на Завоя, дето Реката прави към Морето, има голяма скала. С изписани предупреждения на няколко езика. То и надписите не са големи — околните племена нямат чак толкова думи. Но са стряскащи с изображенията. И окачените разкапващи се тела на нарушителите. Направил ги един скулптор от Деветстотната година. Като истински са, даже с меч да мушнеш в някое тяло, мръвки ще покапят. Стряскащо, предупреждаващо, предпазващо ни от епохите навън.
Е, случвало се е да се появят съвсем диваци. Дето ни четат, нито от дума разбират. Но не тръгват надолу към устието на реката. Никога не стигат даже до първия завой към Селището.
Не зная как, а и не питаме. Просто изчезват.
Така че при нас е спокойно. Работим, разговаряме с учените от Хилядната година, които се интересуват от житието-битието ни, понякога отиваме на пазар в друга епоха.
Не, няма нужда от магии. Магията е на сами площада в Селището. През няколко минути пристигат коли за епохите. Онзи ден рекох да видя как живее бившият ми съсед. Връстници сме, заедно ни взеха в Училището. Само дето аз се върнах и грабнах косата, а той избра да продължи. Учи, изпити държа, на експедиции не само в Епохите, а и в Другите земи го вземаха, книги написа — показа ми ги, искаше да ми ги дари, но Ръководителят не разреши, не пасвали на епохата. После се засели в Петстотната година заедно с жена си и сега пише нещо за тяхното време.
Посетих го лесно. Отидох на площада, изчаках каруцата без коне, но с надпис „400“ да се понесе напред, да се забие във високата бяла стена и изчезне, и на нейно място се появи дървен фургон с надпис „500“. Седнах вътре. Не бяхме много — две жени отиваха на пазар, един мъж щеше да посети дъщеря си, омъжена там. Чу се лек пукот и…
Ами толкова! Бяхме на площада на Селището им. Къщите, разбира се, други — каменни, малко мрачни според мен. Площадът по-голям, имаха и обществени сгради. При нас е по-лесно и просто — къщата на Управителя е всичко. Няма канцеларии, няма писари.
Е, пък в Хилядната година да видите… Цял грамаден куб е запълнен с тия неща. Ама те са по-висока цивилизация, имат нужда.
Аз лично си харесвам нашата Стотна година — леко, простичко, удобно. Обаче, щом са си наумили и им се нрави…
При нас и други неща са лесни. Трябва ти зеле, да речем. Отиваш при човека, дето гледа зелето край Реката. Споразумявате се — колко зелки, какво насреща. Вземаш чувала и — готово…
А в Хилядната година… Добре, да речем — в Седемстотната. На площада им — сергия до сергия. Всичко има, ще се побъркаш, докато избереш. И после откриваш — още по-хубаво имало наблизо.
За Хилядната нарочно не казвам. Там си имат отделни сгради за продажба. И цял ден едни хора продават, други купуват. Не е лесно това продажбата. Налага се за някои неща да ходят чак при Другите народи, рисковано е, и жертви са давани. Но… Не мирясват.
Особено жените като почнат да искат, мъжете са готови много пари да предлагат, ама да ги поукротят. За малко…
При нас — нали ви казах? Лесна работа. Жените ли? Хм, не е много за пред хората, ама се оправяме. Покапризничи, пък като й мине синината, схваща, че някои неща няма как да притежава…
А как става всичко това — не мога да кажа. Ни питам, нито ме интересува. Вълнуват се учените от Хилядната година. Аз съм доволен. Войни няма, нашествия никакви, гледаме си живота… Какво е да гледаш живота? Ами през деня тичам насам-натам, свършвам нужната работа, вечер се прибирам, разговаряме с жената… За нас си, за кого другиго? Света да видим — трябва от Площада с кола да тръгнем, Другите земи са затворени, морето и небето са пред очите ни, хората от Селището могат да ни изненадат само с нещо написано или нарисувано. Та затова темите са разговор включват нас и нашите си работи. После сядаме на прага и мълчим.
Отгоре небето, звездите премигват, Луната се разхожда, нейде куче пролае, другаде разговор водят… А, не зная какъв разговор. Чувам го, защо да не го чувам — тихо е, от сто метра шепот усещаш. Но пък не слушам. Говорят си хората, техни си работи говорят, що да слушам?
Ако поискам да слушам — утре ще се кача на желязната кола, ще отида я в Хилядната, я в Осемстотната година. Ще гледам, ще слушам. Даже живи картинки върху бяло платно ще ми покажат.
Ако искам…
Ама не искам…
Всеки си има година, щастлив е тоя, комуто тя допада. Пък ако и мястото му се харесва…
Всяка трагедия започва с комедия, всеки фарс води до драма, всяка романтика се превръща във водевил…
Да, де — ама аз това го измислих сега. Отде да го знае далечният потомък XYZ 246@/ ЮЯ?
А всичко започна през онзи пролетен ден на Новата нова 3 333 година, наречена Година на любовта.
Потомъкът седеше уморен пред своята Вила №5 и се чудеше дали ще има сили да отиде до Вила №8. Там го чакаха три от жените му с приготвена тържествена вечеря. Все пак, щяха да отбележат осмия юбилеен по някаква таблица месец от сватбата им.
Героят ни беше капнал. Точно този ден се падаше работен. Карък! Един ден в месеца се налагаше да ходи на работа и то баш юбилейния. Е, юбилеите не бяха един и два — след седмица отбелязваха година брак със Съпруга №13, после идваха рождените дни на четири от децата (щеше да види кои са тогава, защо да си товари мозъка с подобни подробности сега?), а след туй…
Абе, кой ти помни толкова излишни данни? Нали има паметомер — щраква и онзи му обяснява всичко. От собствения му рожден ден до любимата на Съпруга №21 поза от Кама Сутра…
Натоварен ден беше, натоварен… И логично. Човечеството стигна до бройката „неизвестно колко“ и се чувстваше глад за работни места. Всеки ден от основните десет и помощните седемнадесет космодрума излитаха кораби към овладяваната Вселена. И — не стигаха…
Земята се пренаселваше…
Вече от 100 000 души трима работеха в някаква градивна област. А за останалите 99 997 се търсеха работни места. Синекури, но необходими за създаване на някакъв морал и ред в обществото. Както и за печелене на избори в този най-демократичен и свободен от всички демократични и свободни светове.
Така се стигна до месечната еднодневна заетост…
И, все пак…
Хората скучаеха. А от скуката изходите са три. Секс, алкохол и война. За война никому на планетата не му се и мислеше. Замисляха планове управляващите Марс, Венера, Сатурн, Юпитер. И най-яростни планове кроеше Господарят на Луната. Който се дразнеше, че пред очите му се мандахерца голямата планета Земя и отнема величието му.
Та да се върна към нашия герой. Който повече от час гледаше неуморно работещите роботи. И вече се чудеше какво благодеяние да им направи. Да измисли място за слагане на нови батерии? Нямаше смисъл — и без това мощността на роботите отдавна надхвърляше всякакви нормативи. Трябваше май да измисли какво да намали тая мощ. Какво да запълва времето на роботите — имаха трудови 23 часа и 55 минути дневно, пет отделяха за зареждане…
И подскочи.
Секс!
Да, бе — секс! Те ти начин за запълване на времето. Сети се, че откакто навърши 175 години, за секс отделяше дневно по четири часа. И то само за едната жена. Час загрявка, три минути яростни опити за дейност, 1 час и 57 минути освестяване и регенерация, един час за разправяне на подвизите си пред най-близките съседи…
Само че — роботи?
Но следващите два месеца посвети на изобретението, даже си взе болнични за работните дни.
И — изобрети.
Роботите раздели по полове. Мъжките с ключе на врата, женските с ключалка на пъпа. Нямаше опасност от изнасилване в роботокарите — всеки ключ беше оригинален и неповторим.
Световното правителство в лицето на Всемогъщия Демократ прие изобретението. На старите роботи подобриха апаратурата, новите започнаха да произвеждат модернизирани.
И като изгърмяха едни събития…
Оказа се, че никакви контролни уреди не могат да спрат ярко разцъфналото диво роботско либидо. Стана обичайна гледка два робота един срещу друг, мъжкоформеният върти яростно ключето като манивела, женскообразният направо танцува на място.
И никакви вложени в централните пунктове за управление между роботски глави забрани не можеха да ги спрат. Както призна един робот, преди да го разглобят: „Ами завърти ли се ключето и изключвам…“.
Някои повредени роботи взеха да омешват половете. В тайни работилници монтираха ключалки на видимо мъжки апарати. Но, за да не се забелязват отпред, наместваха ги на тайно място, под гърба на роботите.
Така че се наложи хората да създадат нравствена полиция, да залавят променените машини и да заваряват отворите. Между другото се оказа, че в тъмните нощи били прибрани и някои човеци с подобни отклонения, та модата изобрети стоманени панталони, скриващи заварката отзад.
Разбира се, повториха се и някои трагедии, познати до тоя момент само от старата упадъчна литература. Робот МНО 12/456 се влюбил в светлия, прясно ремонтиран образ на роботка КЛМ 18/99. Обаче… Въртял часове наред ключа си и нищо! Не ставал за нейната ключалка. Опитал да я разбие с чук, но предпазната клапа вътре избухнала и двамата станали на вторични суровини. Някакъв писач сътворил за тях пиеса, наречена кой знае защо „Ромео и Жулиета“…
А роботката ПСВ 15/999 се влюбила едновременно в два робота. Изоставила основната си работа — бране на малини, свързала се с Всепланетния информационен мозък, изучила строежа на роботите и направила по мярката на ключалката си два еднакви ключа. Като при това решила, че щом обича едновременно двамата… Направо казано, монтирала си ключалка и отзад.
Което веднага подсетило роботката ДРР 44/888 и тя след месец труд направила осем ключалки, които монтирала върху си. Та арестувалите ги роботи-полицаи се шашнали и на три изгърмели бушоните — заварили в тайната работилница нещо като модерна статуя от метални фигури. Или снимка на преплетени паяци. А мож’ и змийско гнездо. Остави другото, ами веднага двама полицаи се включили в изваянието — единият намерил свободна ключалка, другият се възползвал от уж тайния му колега със скрита ключалка…
Абе, Кама Сутра ряпа да яде…
Изобщо… Хаос и перверзия…
Особено се уплашили хората, когато разбрали за хитрия робот-механик ЦСМ 55/000. Той пък си направил шперц и по цял ден обикалял планетата, издебвал самотни роботки и, преди да попитат „Ама наистина ли ме обичаш?“, запердашвал по прашните орбити на космолетите, като пътем пробвал шперца върху роботките-стюардеси и роботите-пилоти…
Даже най-срамежливите роботки се включили във вакханалията. Нелегално си сложили ключалки под мишниците и отзад на коленните свивки, пък като го ударили на невинен отвън секс…
Е, и сред хората се появили извратеняци. Някои дори опитвали ключалките на роботките със своите оригнални човешки ключове, но след наложилите се ампутации на повредените им… Хм, да кажем — инструменти за междутехническо общуване, кандидатите рязко намалели.
Виж, жените си накупили ключалки, обули ламаринени гащи, а опитни роботомайстори им монтирали ключалките… Някъде… Където е по-удобно, винаги удобно, за всеки удобно.
Което показва, че и сексът е измислен за жените, а мъжете са просто работен инструментариум…
После…
Хайде дотук, а? Щото натам минаваме в сферата на ужасите и жените, което е много, много плашещо и инфарктовъзбудително.
Само ще кажа, че планетата Земя била обградена от бойни кораби, достъпът до нея спрян от предпазливост, роботите вече никога не се обогатявали с техника извън нужната за прости дела.
Е легендите казват, че и днес по Земята, та чак в орбитата, се чува постоянно тракане на ключалки, но какво ли не разказват легендите и мъжете пред ключалка…
Кой ли им вярва…
— … И ето — започва поредната пресконференция на Националния обезопасителен щаб. Да видим какви изменения има от предната пресконференция, проведена цял час назад…
Думата има фелдфебел професор фелдшер на науките Мутрафчийски…
— Положението се влошава… Тая заран врачката ми отвори третото око и смаза с вяра чакрите ми. Виждам, виждам — ковчези, ковчези, чували за трупове, страшно бъдеще…
— Господин фелдшер хонорис вятърус, какво е положението общо взето?
— Засега не всичко общо е взето, затова епидемията продължава. А тя е страшна — унищожава демократичното, оставя анархистично-хуманистични дири в хората…
— Например?
— Знаете, че епидемията започна внезапно. Неочаквано за здравата логика на властта, някои безработни, вместо да са подготвени да работят срещу хляб и вода, плюс бонус образа на Вожда в джипка, се хванали за книгите. И…
— Кажете каква е ситуацията днес?
— Над сто хиляди са заразените, само за вчерашния ден нови 3 000 души са си купили книги или са взели от библиотеките. Епидемията се разпространява личностно — отделни заразени разказват за прочетеното на свои близки и така пръскат вредни вируси. Не се спазва социалната дистанция — не се използва само дистанционното, а се общува, разговаря, разменят вредни помисли и неправилни виждания…
— Има ли излекувани?
— Засега експериментираме. Знаете, че у нас е трудно да си прост, конкуренцията е огромна и започва чак от върха на властта. Но…
— Дайте примери!
— Иван от Згориград се заразил с четенето от братовчед си от Видин. Местните лекуващи от групите „Бивши деви“, „Полужени“ и „Верни на Боса фризьорки“ веднага го прибрали под карантина. Оставили го затворен в стая с телевизор, излъчващ само одобрени от Шефа програми — чалга, рубриката „Батальонът се строява“, сериали по „Винету“, порно… При това не нормалното политико-медийно порно, ами хард — налагало се с подобни екстремни лекарства да…
— И какво?
— Колеги, трябва да ви разочаровам… Болният позяпал малко сексигрите на града, след което бръкнал в джоба, където всеки нормален нашенец носи пистолет, измъкнал укритата книга и…
— Аууу…
— Именно! Подобни трагедии се разиграли в специализираните заведения в столицата, Варна, Пловдив, Смолян…
— А сега?
— За съжаление, установяваме не облаковидно, не и клъстерно, а направо повсеместно заразяване. Разчитахме, че ще блокираме някои клъстери на болестта около вредните излъчвания на читалища и библиотеки, но… Епидемията се разпространява… Пожарните служби бяха мобилизирани, за да унищожават с огън тези заразни центрове, обаче… С две думи — пожарникарите се зачели, някой открил „451 градуса по Фаренхайт“, прочел я, дал на друг… Представете си колко въздействаща и смазваща нормалното в човека е тая зараза, щом даже пожарникарите са хванали книги…
— Ами сега?
— От своя остров днес ни се обади сам Вождът. Даде ни ценни указания, преди да замине да си отдъхне в Барселона. Смятаме да въведем нови сто заповеди за карантина и принудително лечение…
— Например — какво?
— Не само с огън и меч! Ще се наложи да карантинираме цялата държава. Не искам да ви плаша, колеги, но досега са открити огнища на заразяване в някои общини — представяте ли си чиновници да четат? И дори в банки…
— Ужас…
— Има и друго. Получихме съобщения, че разпространението на книги се увеличава в Европа. Дори всякакви пришълци от Африка и Азия са забелязани задълбочено да разгръщат томчета. Снощи край Халите е заловен негър, отворил томче на… Автоматов ли беше? Да, благодаря — на Пушкин. Томчето било на френски, получил го от свой родственик от Бордо…
— А французите къде гледат?
— Пак там — в книгите. По-страшно — вчера заранта в Гърция, в Гърция, колеги… Заловена е пратка с литература. Но — само една. А службите имат информация за пробив на граничния контрол, през който в съседката ни са внесени вече над 1 000 кашона с литература… Че и по-страшно… Ужасяващо… Засечени са разпространители на книги дори в Анадола!!!
— Какво става? Какви са перспективите?
— Колеги, моля всички с болни сърца или слаби нерви да напуснат залата… Благодаря! Колежке, информацията ще е явно само за вас, тъй като само вие останахте… Открито е огнище на читатели във фирма „Дрън-дрън-пляс“ на известния чалгаджия инженер Крокодилов. Ще спомена само някои заразени — Езис, Гилена, Дронислава… Извинете, колежке, защо не си записвате?… Охрана, охрана — бързо! Слагайте костюмите и я изнесете! Заразена! Аз мислех, че слуша, пък тя… Чете!!!
Събуди го пак отвратителният будилник. Някой от предишните обитатели на стаята беше я обзавел в стила и духа на 50-те години — с неудобни мебели от яко дърво, пречкаща се на движенията и погледа стояща закачалка, двоен креват с железни пружини и, разбира се — тенекиеният будилник. Чието тракане можеше да подлуди човек, а звъненето надскачаше децибелите на стара пожарна сирена.
Иван замахна по навик и пак не улучи. Все забравяше, че вечер преместваше будилника върху стария четирикрилен масивен мастодонт, наричан гардероб. От предпазливост. Стаята беше получил по опис, искаше и така да я сдаде след командировката.
Върху облегалката на стола беше преметната дрехата му. Дебели яки гащи, кълчищна риза, навои за краката, две парчета плат за увиване на ходилата, солиден калпак. А отпред лежаха обущата от плътна волска кожа.
Върху скрина някой беше добавил нож в кожена кания, друг до него — тънък и лесен за криене, както и два дротика. Не бог знае какви оръжия, но удобни за носене и показващи, че пътникът не е безпомощна жертва. А в ръцете на обучен реал археолог бяха опасни и предупреждаващи — не си играйте със смъртта…
Дали да вземе наметало? През август денем е горещо, вярно, но пък нощите хич не са топли. Нищо, че ще бъде на юг, до сами Адрианопол. Пък и наметалото е удобно като част от личната защита — и е дебело, може да спре дори несилен удар с меч или копие, а в ръцете на опитния реал археолог може да послужи като оръжие…
Я да го вземе, няма да му натежи. Пък и народът отдавна го е казал — набиваше им в главите преподавателят по бит и нрави в Академията: зиме без торбичка, лете без абичка не тръгвай!
Излезе в Коридора. Тази част на Дома водеше собствен живот. Дълъг, с неочаквани завой и изненадващи кътчета, минаващ покрай какви ли не по форма и цвят врати. Върху които имаше еднакви табелки. На неговата пишеше само: Иван…
Спусна се с асансьора до първия етаж. Можеше и пеша, както правеше всяка сутрин, но го чакаше дълъг път, така че нямаше защо да се натоварва със слизане от двадесет етажа.
На отсрещната врата пишеше кратко и ясно — трапезария.
В голямата зала имаше всичко, що пожелаят душата и стомахът на изгладнял човек. Отдясно беше витрината с ястията и напитките, пред нея блестящият шублер, а по него плъзгаха таблите двамата му онзиденшни спътници от Древен Египет. Стамен и Красимир, тогава Тиратон Елина и хета Суплиману. Те го забелязаха и му помахаха. Бяха в обикновени работни комбинезони, което означаваше, че са получили, все пак, няколко дни почивка. Е, справедливо беше — него го изпратиха да ги извика, експедицията им изтичаше, а внезапно пропадане на сигнала през епохите наруши плановете на ръководството.
Така че сега той отиваше на поредно пътуване — в Института не смятаха двудневно отскачане през вековете за нещо повече от разнообразяваща разходка.
Огледа менюто за днес. Според плана, който вчера обсъждаха с професор Найтингел, задачата щеше да му отнеме ден, най-много два. Но, все пак, искаше му се да хапне хубава храна преди да се остави на случайностите и природата. Затова си взе месно руло, цяла тортичка (калориите щеше да изгори още първите няколко часа, знаеше го от опит), добави бляскавия ванилов крем. Повече енергиен запас. За всеки случай. Пък и обичаше сладичкото…
Стамен и Красимир вече бяха седнали до едър мъжага, облечен в мечи кожи, брадясал едва ли не до очите. Дали беше грим или естеството си беше свършило работата, не се разбираше. Ясно беше едно — отива в праисторическите времена. Интересна експедиция щеше да е. И хич не опасна. Много по-опасни бяха пътуванията из близките епохи — където цивилизацията превръщаше хората в хитри, подли, опасни хищници. В природата подлост нямаше — излизаш срещу пещерния лъв или мечка с боздуган или каменна брадва, биеш се честно: сила и хитрост срещу сила и инстинкт.
Седна сам на масата. Никой не дойде при него. Всички знаеха за експедицията, разбираха, че му трябва време за навлизане в образа, оставяха го сам — не му натрапваха сегашно присъствие. Ако имаше нужда — сам щеше да ги покани. Но — не… Беше опитен, не искаше да се отвлича с далечни епохи. Като сегашната тяхна…
Вратата грееше в предупредително алено червено. Обикновена, плоска, здрава. С една табелка: „378“.
Отвори я и се озова на улицата. Зад него остана сградата — виждаха се два етажа, останалото потънало в мъглата на времето, беше недостъпно за хората тук.
Адрианопол. Голям град като за това време. Сгради, достигащи понякога дори три етажа, тесни улици, ограничени от водосточните канали отстрани, покрити с едри плочи, изтъркани от вековете. Понякога минаваха хора, често изтрополяваше каруца или дори колесница, роби разнасяха лектики — градът живееше своя си живот, макар вече да се носеха слуховете за наближаващите готи.
Познаваше града като петте си пръста. Та нали вчера цял ден „обикаляше“ по улиците му, възстановени от компютъра. Е, понякога се смайваше. Като например от гнездата по стрехите, чиито обитатели често изненадваха пешеходците в неподходящ момент. Но от няколкото си пътувания в древността знаеше — чистотата не е пръв фактор в живота. Затова само се поздрави с късмета, когато пред него пльокна нещо бяло. Дори не отскочи, макар да чу или по-скоро усети летящия снаряд. По-опасно беше да се озове по средата на улицата и да бъде отнесен от прелитаща колесница. Защото военните коли се увеличиха внезапно. Изгърмяха по плочите няколко, после се заредиха — успя да преброи до десет, следващите се носеха по двойки. Като че ли цяла центурия спешно се изнасяше от града.
Така се и оказа, когато стигна Източната порта. Стражата се беше свила до колоните и само наблюдаваше колесниците. А сетне тръгнаха пехотинците. Опитното му око прецени — поне легион. Лесно се разпознаваха наемниците — батавци, ланкарии и матиарии. Последните носеха на рамо огромни боздугани — страшно оръжие, но в ръцете на опитен човек. А тези… Знаеше изхода на битката и сега разбираше логиката му. Войниците се оглеждаха страхливо дори пред сами вратите на града.
Отпред се строяваха скутарии — известните кавалеристи с щитове, както и стрелците, пред които се въртеше на кон висок и слаб мъж в блестяща броня. По всяка вероятност ибериеца принц Бакурий, ако се вярва на летописите.
Тук някъде трябваше да е прословутият пълководец Себастиан, но не успя да различи къде е заради прашната мъгла, вдигната от армията. Император Валент сигурно в този момент даваше последни разпореждания в града, но скоро щеше да излезе и се настани в лагера при войниците.
Значи е началото на август… Може би 7-ми или още е 6-ми? На 9-ти лагерът ще е разтурен и римляните ще тръгнат към готите, които вече са направили свой лагер на 15 римски мили на север.
Предпочете да се отправи на юг. Покрай градските стени, прикриван от тълпите, опитващи се да се скрият в града, стигна до големия кръстопът. Пресече го, изкачи се на близкия хълм и тръгна направо през гората. Сега там беше по-сигурно от пътя, където понякога се мяркаха готски разезди, а и римляните спираха пътниците за проверка или просто грабеха.
Слънцето изкачи хоризонта. Време за обяд беше. Бъдещото ястие вече висеше на кръста му — в храстите неуспешно се криеше заек. При това доста едър. Улучи го с първото мятане на ножа. Одра го, изчисти го, уви го в собствената му кожа и понесе към предполагаемото място на огъня. Което трябваше да е още по-навътре — пътят се виждаше от тук, значи и от там можеха да зърнат пламъка.
И в този момент се появи къшлата. Ниска, приличаща по-скоро на баирчинка, с обрасъл в трева покрив, почти невидима между дърветата. От източната й страна имаше неголяма поляна, отдето се чуваха понякога проблейвания.
Що за храбрец беше оставил стадото си в тоя хаос?
Изглежда, рискуваше не само десетината овце, но и себе си. Но си беше безразсъден юнак, готов да излезе и срещу дявола. Защото внезапно се появи иззад големия бук, стиснал в ръце дебел кривак, разчитащ и на ножа си. По-скоро готска сабя — почти метър дълъг, широк като тракийска сатра.
— Стой там! — каза спокойно човекът. Не извика, не изръмжа, изрече думите като на разговор нейде на трапезата.
— Стоя — отпусна той ръце. Ножът му се виждаше в канията, другият беше вече спуснат по ръкава и дръжката лежеше удобно в лявата му ръка.
— Кой си?
— Йоан…
— Елин?
— Може да се каже. Майка ми беше от Епир, баща ми е трак…
— Нима? — Онзи явно се зачуди. — Трак… Малко са останали. В наше село имаше един Сатрок, ама замина нейде и не се върна…
— То и баща ми така…
— Християнин си май… — беше по-скоро утвърждение заради името, не въпрос.
— Християнин…
— Къде отиваш?
Легендата беше добре обмислена от специалистите в Института. Бил моряк, корабът се разбил в Троада, наложило се да мине през Константинопол, сега опитва по правата линия да се добере до Тесалоники, та там да се хване пак с морските си дела.
— А защо не намери кораб в Града? Константинопол е с много кораби, знам го аз, веднъж бях там — овчарят беше подозрителен.
На което имаше отговор веднага. Защо да се хваща моряк на чужд кораб, когато чичо му има пет? И веднага ще му даде единия — опитен капитан е, сега претърпя крушение не за друго, а от внезапен смерч. Още месец път му остава и всичко ще бъде наред…
— Аз съм Демотий — рече овчарят внезапно и отпусна тоягата. Даваше знак — приел е версията му, но все пак го наблюдава. Такова време е…
После го изгледа питащо:
— Ще си починеш ли или продължаваш?
Иван се почеса под рунтавия калпак. Не само като знак за размисъл, а и защото гадинките още в града го бяха налазили.
— Ще хапна, пък тогава…
— Аз имам хляб, малко гъби мога да сваря…
— Яденето е тук — свали кожата със заека от пояса си — ще го метнем вместо гъбите.
Демотий насече заека с ножа си. Хвърли парчетата във вече закипяващата вода, добави глава лук и някакви треви. После се обърна към госта.
— Йоане, ти сигурно си видял войската?
— Видях… Много войници, конници, даже бойни колесници имаше. И хора различни — иберийци, батавци, алани… Виждал съм всякакви народи и даже се учудих, че чак тук са докарали наемници отдалече…
— Императора видя ли?
— Валент ли?
Демотий безразлично кимна:
— Значи Валент е император. Преди беше Йовиан, ама докато науча и умря. Юлиан бил император, идвал е в Града, и в Адрианопол е бил. Но до нас новините стигат късно. Пък и за какво са ми? Който и ще да е император — аз плащам данъци. Намират ме. Идват и прибират. То затова изведох овцете в гората. Преди няколко дни дойдоха едни на коне, грабнаха шест овце и заминаха. „Императорът, викат, ще ти ги плати…“
Демотий горчиво се ухили.
— Да бях пак момче, може и да им повярвах. Ама толкова години… Ни ни знае императорът, ни го интересуваме. То и аз не го знам кой е. Знам, че прибира. И то с две ръце… Та, значи казваш — Валент бил император. Не съм го чувал. Сигурно някой от двореца ще е. Те там се обявяват за какво ли не, сменят се, правят разни неща… Кога война, кога сватби, кога събори… И за всичко от нас искат. Те, тоя път рекох, че ще спася малко живинки. Не останаха, бе.
— Тук ли живееш?
— Ами! В тая гора живее ли се? По пътя са войниците и побирчиите, в гората другите разбойници. Село имаме — ееей там, на час път. И жена имам там, и деца… Оставих ги — те в града отидоха. Аз — тука. Щото утре войната ще свърши за малко, а ние как ще живеем до следващата?
Иван обра пяната от гърнето и разбърка оформящата се чорба.
— Готи нахлули…
— Знам… Преди година и нещо още били минали Истрос със салове. Имах брат в Марцианопол, та идва тук уж да се лекува, ама умря. Та той ми разказа как Липицин и Максим поканили вождовете на ония на обяд, пък ги нападнали. Единия убили — Алавив май му беше варварското име. Другият избягал. И като се почнало… Избягалият… Знаем го всички вече името му — Фритигерн му казвали. Зъл и отмъстителен. Тръгнал на юг. Маса народ избили. Грабили, палели… Брат ми ранили в една битка, добре, че барем наблизо било. Та го докараха другарите му. Уж да се оправи, ама на…
— Война — рече Иван.
— Война…
Чорбата беше почти готова, ала стомасите не чакаха. Демотий извади от пояса дървена лъжица — голяма като него и всичко по него. Иван също носеше своя — на път, освен нож, трябваше и лъжица да имаш. Не се знае кога ще ти потрябва едното или другото.
Лъжицата на Демотий яката загребваше, но като домакин той се поспираше и изчакваше гостенинът да хапне повечко. Иван беше свикнал на бавно, обстоятелствено хранене — както го беше възпитавала още баба му. Но онова беше… Е, след много векове щеше да бъде. А в това време възпитанието на децата не обхващаше такива неща като поведение в обществото, респективно на масата. Лапаш, защото не знаеш следващото ядене кога ще е. И дали изобщо ще го има…
Гърнето беше дълбоко, заекът уж големичък, а чорбичката доста, но скоро лъжиците задраха дъното. Демотий с явно нежелание бутна съдината към гостенина, оня учтиво я върна, прибирайки лъжицата в навоите.
— Хапнах, сега трябва да вървя…
— Значи — към Тесалоники…
— Да… Но ще трябва малко на изток да мина, да заобиколя армията. А готите, викат, са наблизо. Сигурно обикалят наоколо. И заради тях ще я карам по гората. По-издалече…
Демотий кимна разбиращо. И той имаше проблеми. Къшлата беше на хубаво място, но близо до големия път. Кой ги знае ония варвари отде ще се пръкнат… Смяташе да тръгне към хълмовете на юг, но не го спомена пред гостенина. Хапнаха, поприказваха, свестен човек изглежда, ама… В тия времена е най-добре да мълчиш и да си бърз…
Нямаше смисъл да търси лагера на императора. Нито готския. Задачата му беше да се среща с хора, да разговаря, да записва впечатленията си. Записващото устройство беше хитро монтирано в комат плесенясал хляб. Такъв, какъвто би пазил само прегладнял и бягащ от смъртта човек. И към който не би посегнал всеки нормален разбойник или воин. В случая — трудно различими.
А битка щеше да има. След два или три дни. Ако тоя беше 6 август — на 9 ставаше катастрофата с римската армия. Тогава Валент трябваше да вдигне лагера, да тръгне към готите, а те — насреща му.
Битката, разбира се, интересуваше реал археолозите. Затова в Института чакаха десет дрона с мощни камери. Щяха да ги изстрелят заедно, още сутринта. После следваше огромен труд по обработка на материалите.
Самите изследователи нямаше да са наблизо. Едно, че са смъртни и не се знае какво ще стане, второ… Второ — битките се водеха на голяма площ. Какво ще може да разбере човек, когато на петдесет метра не вижда кой кого коли?
Затова Иван беше единственият, минаващ наблизо до бъдещото бойно поле. Освен социологическото проучване на съвременниците, имаше и друга задача. Да открие вилата, където император Валент загива. Само да я набележи. Следваше акция на специалния отдел — да се монтират камери вътре, да се маркира околността и се подготвят дроновете. А после — отново по маршрута. При новата битка всичко щеше да е документирано — не само да разчитат на древните хроники…
По пътя спира на няколко места. Ширнали се едни полета около града, но около тях — гори, горички, на места направо дебри непроходими. Тая земя след векове щеше да е житница, обаче засега цивилизацията тепърва я променяше. Имаше място и за хората, и за животните. След половин час път, Иван усети чуждо присъствие. Сниши се, притаи се зад храстите и се смая — насреща му излизаше елен. Голям, с разклонени рога, красавец.
Нямаше смисъл да го убива — храна засега не му трябваше, хапна при Демотий, а и в навоите имаше две сухи парчета специални сухари. Слагаш ги в съдина с вода и е готова студената питателна супа. Така че — еленът спокойно продължи по пътя си, не усещайки врага зад шумата.
Обаче, двамата готи не бяха настроени на вълна опрощаване на живота. Изскочиха внезапно насреща му, крещейки, единият размахващ широка сабя, другият насочил дълго копие. Иван реагира според уроците в залата. Изчака върхът на копието почти да опре гърдите му, отскочи, хвана дръжката яко нейде по средата и рязко я заби в корема на връхлитащия враг. Оня само изхълца и се катурна, виейки като жив одран. Вторият вече замахваше със сабята, но ножът беше вече под нея, извъртане — оръжието му отлетя и смаяният гот даже не усети как беше приспан с един точен удар под носа. Другият също се успокои, когато Иван го цапна с изпъната длан по тила.
Нормално за времето и двамата трябваше да бъдат убити и обрани. Но реал археолозите нямаха право да убиват. Отдавна беше доказано, че подобна намеса не променя движението на времето. И, все пак… Хората от бъдещето имаха друг морал и други разбирания. А и бяха строго следени за поведението си по време на експедиция.
Така че остави двамата да се въргалят на тревата, доведе конете им — както и предполагаше, бяха вързани наблизо, остави ги… Пък натам — каквото… Дали ще се освестят и сами ще тръгнат по пътя си, дали ще ги намерят техните, дали ще попаднат на римляни или селяни ще си отмъстят за нещо си…
Каквото съдбата покаже…
Дезинфекторът беше най-мразеното място в Института. Да, само названието му беше плашещо, всъщност никакви отрови не действаха в него. Специалистите по защита на организма при екстраординарни условия почистваха връщащите се от времевите експедиции бързо и изключително качествено. При това — неусетно. Докато човек сваля професионалното облекло — и е приведен във вид годен за околния свят.
А в преддверието вече се беше появило типичното за него облекло. Който каквото харесваше. Иван, например, предпочиташе къси ботуши, удобен малко широк клин, свободна риза, затягана отгоре с ремък. Понякога носеше бейсболка — удобна, лека и лесно възстановяема при честите забравяния или изгубвания.
Така че бързо се облече след промивката. Искаше му се да вземе и вана заедно със специалния душ, но отложи удоволствието за почивката след доклада.
Пък и шефовете го чакаха. А той имаше какво да разкаже. Не само за откритата вила. Не беше трудно да я намери. На посоченото от Марцелин място имаше няколко подобни, но една беше като укрепление. Издигната в стар римски стил, с висока стена, бойници на първия етаж, здрава врата отпред… Другите бяха някакви съвременни подобия — уж римски, но с явна намеса от гръцки или дори близкоизточен стил. Освен това, вилата беше най-близо до равнината, където щеше да се разгърнат двете армии. Нямаше как приближените на Валент да носят смъртно ранения император надалеч, всеки щеше да потърси най-близкото и най-удобно укритие.
Така че сега специалните отряди сигурно оглеждаха района с мощната техника, а двама или трима командоси се подготвяха да влязат и сложат камерите. Разбира се, не тази вечер — всички в района бяха нащрек, готите вече приближаваха. Но затова пък времето беше пред тях — щяха да ги прехвърлят в 378 година месец или дори два преди събитията. Когато господарят на вилата е нейде далеч, слугите и робите са отпуснати, безгрижни и хич няма и да обърнат внимание на някакви пътници, стануващи на миля или по-близо от вилата.
Останалото си беше въпрос на техника и рутина. Че при все бдителната охрана на Хелиогабал и Калигула бяха успели да сложат камери в дворцовите зали, та тук ли няма…
Имаше и доста да разказва. За жената, която търсеше децата си. Излезли предния ден за риба до реката и изчезнали. Майката плачеше и бродеше по пътя към Адрианопол. Иван знаеше — готите са отвлекли децата. Но нямаше нито как да й каже, нито да й помогне. Ненамесата в историческите събития беше задължителна. Не, че историята щеше да се промени. Та преди години някакъв сътрудник на института застрелял самия Хитлер. Отишъл във Виена и премахнал бъдещия звяр.
Само дето Хитлер се появил. След изненадата на докторите, вече подписващи смъртния акт. Защото се оказало, че признатият за мъртвец все още дишал. И дори отворил очи, а после вдигнал приветствено ръка. Малко чудо… Особено, ако публиката не е наясно колко усилия е струвало всичко това на охранителите на времето — включително двучасова процедура в активиращите биокамери. След което подобни инциденти се решаваха бързо. Просто прехвърляха хора от спецчастите и, минути или часове преди очакваното покушение, те спираха безумеца, решил да дезинфекцира историята. Така спасяваха на три пъти Чингиз хан и Тамерлан, два пъти Наполеон, а за някои пълководци и владетели се наложи да установят постоянна охрана от имплантирани в свитите им командоси.
След като заобиколи вилата, Иван продължи на изток, към точката за прехвърляне. Успя да хапне отново в малък хан. Празен, без пътници — малцина рискуваха в това опасно време. Ханджията беше претръпнал. Знаеше си — след войната идва война, а после друга война.
Продължи към целта си заедно с млад мъж. Местен, решил да се присъедини към готите. Откровено го призна — вече бяха далеч от града. Привличаше го свободата на варварите, нескована от закони и правила. Поне според него. Иван усещаше съдбата му — нашествениците нямаха нужда от воини, а от роби. Но — ненамесата в историята…
А след раздялата с бъдещия роб му оставаше половин час път до срещата. Знаеше, че накрая винаги се случват неочаквани събития. Най-често много, много рискови и застрашаващи дори живота. Защото човек вече се отпуска, смята, че е вън от опасността. И…
Този път нищо не го изненада. Стигна старата кула, остатък от древно укрепление, там го чакаха двамата асистенти, в подземието инсталираната машина беше скрита отлично и, след малко разтърсване, се озова в дезинфектора…
Иван застана пред алената врата и впери поглед в надписа. 1256. Натисна дръжката и излезе.
Този път се озова пред невисока къща, до сами гората. Пред нея се беше ширнало полето, в далечината се забелязваше очертанието на път, извиващ покрай неголяма река. Тишина и спокойствие.
Облеклото почти не беше променено. Здрави ботуши, дебели гащи, риза, отгоре елек, на рамото ямурлук. Тежичък, но предназначен следващите три нощи да служи му като постеля и завивка.
Е, тази нощ нямаше да е — смяташе да спре в селото, което се виждаше в далечината. Да пренощува, да се разговори с хората, да запише някои интересни за изследователите неща. Защото не само датите на сражения и властвания, а и вижданията на хората за времето бяха важни. Особено напоследък, когато учените се отвързаха от стягащите ги вериги на официозността и започнаха да изследват живота. Живота в определена епоха, живота на нормалните хора, живота на създаващите се и рушащи общества.
Пак носеше парчето хляб със записващия апарат. Въпросът беше само — как невинно да го измъкне и използва, като при това го опази от нечия бърза лакома ръка. Плесента си е плесен, но в тия времена никой не обръщаше внимание на подобни подробности. Наскоро, както му обясниха изпращачите, по тоя път беше минала византийска част, изпратена в помощ на царица Ирина, та селяните не се гнусяха дори от плесен или леш…
Спусна се по наклонената ливада и видя човек. Висок, малко над рамото му — което си беше солиден ръст в тая епоха, в хубави, здрави, че дори чисти дрехи. Поздравиха се.
Спътникът му се оказа словоохотлив. При това ценен източник на информация — бил слуга в двореца, а преди седмица решил да се маха, че става напечено.
— Виждаш ли — каза Продан, както се представи веднага след „Помози Бог!“, — не беше лесно при цар Иван Асеня. Особено, когато се ожени трети път, за византийката. Уууу, змия… Млада хубава, на вид една кошута съща… И проклета! То всичките са проклети — моята каква пепелянка беше, упокой, Господи, жилавата й душа… Ама тая… Направо омая царя. Хубава, нежна, кротка… Ние си приказвахме разни работи в кухнята, ама смееш ли да кажеш… Човек добиче си вземе, но гледа да е от сой. А царят — жена си хареса, дъщеря на ромей! И то на кръвен враг…
Продан спря, сложи ръка над очите, вгледа се в далечината. Иван също взе да се озърта.
— Пфу! — плю търновецът. — Видя ми се пепеляк там нейде, над оня баир, помислих да не са пак царски войски…
— А кои са царски? — полюбопитства Иван. По версията сега беше търговец от Боруй, отиващ да си прибере семейството, щото пак се задаваше война.
— Не знам, братче… Носят се на бесни коне, бият с камшици и път искат, ако са гладни — грабят ти яденето, ако си с жена…
— Ама те нали са наши?
— Наши няма! Такова е времето… Всички срещу всички… Докато разбереш свой ли е, враг ли е, с кои боляри е… Ей го — казват Калиман Втория избягал от Търнов града. Като видял, че иде армията на руския княз, като се озърнал и разбрал, че останал сам… И той побягнал… Де го — никой не знае… Да не ни вземат за него, щото…
Иван трепна. Само тая остава — да го оприличат на избягалия цар… Щяха да им резнат главите, пък после да уточняват на Калиман ли е тая кървава топка или не… Страшно нещо е превратът, особено неуспелият…
— Аз съм от Боруй, нали ти казах…
— Бе, аз знам — успокои го Продан. — В двореца новия цар го виждах много пъти за тоя месец, няма да те сбъркам с него. Ама тия, дето го гонят — дали знаят кого търсят… Че и мен може да нарекат за цар…
Иван приседна на тревата до пътя. Информацията искаше време за обмисляне.
— Аз Калимана го знам — висок, як, малко простичък изглежда. Не е като Иван Асеня, Боже, помилуй душата му! Оня си личеше, че е цар. Тоя… Абе, като мен и теб… Но син на Александра деспота, царевия брат. И двамата служеха на Иван Асеня. После, като умря Асеновеца, Александър служеше на първия Калиман, сина на унгарката. Но времето си иска своето. Умря и Александър. А Ирина май отрови тогава царчето…
Продан се озърна. Как можа! Добре се беше научил в двореца — мълчание и кротост. Не виждаш, не чуваш. А сега…
— Ама аз тия работи не ги знам… — почна да замазва той. Замислен за тактиката си натам, Иван махна с ръка:
— Не те чух какво рече…
Продан въздъхна. Тоя човек може и свестен да излезе, не мязаше на царски слухтар.
Надигнаха се и пак тръгнаха. Селото вече се виждаше — ей го, на два разкрача е.
— А после какво стана? — попита Иван.
— Какво… Не си ли чул?
— Бе, ние в Боруй сме хептен на коня на опашката. Каквото стигне до нас — или мирише вече, или няма защо да го поглеждаш…
Продан се засмя. После, видял в спътника си слушател, необременен от столичните вести, започна словоохотливо да разказва:
— Ирина взема да управлява тогава. Синчето й малко, нали… Ама го ожениха за дъщерята на руския княз. И решиха, че вече завинаги е седнал на престола. Седеше, като кукличка седеше. А Ирина разпореждаше. Всичко в ръцете й. И подписаха договор с никееца, българските земи му дадоха. Ей така — дариха ги. Щото тя ромейката… Бе, соят си казва думата…
— А Калиман?
— Тогава Калиман удари. И царчето убиха, и Търнов му се закле… Щото нашите в столицата са такива — който е на престола, той е велик. Падне ли… Подритват го, всичките почват да разправят колко лош бил… Нали ти казах — месец не издеяни. Хем побърза да се ожени за дъщерята на руския княз — оня, Ростислав. Баща й обаче се обяви сам за цар и обсади столнината. Избяга Калиман. Убили го някъде — никой не разбра къде и как, ама говореха хората, че го убили…
— Е, как без цар…
— Тая държава без хора може да остане, ама без царе и слуги — никогиш! Болярите обявиха зетя на Иван Асеня, Мицо беше май, за нов цар. И сега си е пак нашенска работата — хаос, бъркотия, кой може, лапа, кой не успее да се скрие…
Светът е малък, а хората са плъпнали по него като мравки по забравена храна. И никога не знаеш къде кого ще срещнеш, враг или приятел, забравен родственик или нов другар.
Така стана и в селцето. На малкия мегдан имаше две разпрегнати каруци, около голям дънер седяха няколко човека и единият от тях скочи насреща им при вида на Продан.
— Алексиии… — малко учудено проточи спътникът на Иван.
Онзи го прегърна, Продан го обхвана с яки ръце, завъртяха се в кръг, пък накрая се пуснаха.
— Алекси… — рече пак Продан. — Мислех, че са те утрепали оная нощ…
— Не успяха — Алекси, нисък, слабичък, чернокос и чернобрад, в неотличаващи го от околните тъмни дрехи, се засмя радостно. — Трябваше, ама не успяха. През Малката порта и — долу, в Асеновата махала. После цял месец се крих при сестрата и зетя, като утихнаха нещата, тръгнах си. И те ти сполука — намерих си тук и жена, и дом. Ей оная къща там, с новия плет. Жената е вдовица, три деца има, малко имотец…
— Чакай, чакай… — Продан отпусна торбата от рамо и посочи Иван. — Те моя спътник, Иван. От Боруй е, на търговец служи. Дай, ханджийо, малко вино да разквасим устни, сиренце, ако има, хлебец… И всичко ще разкажеш подробно…
Селяните ги гледаха малко учудени, малко страхливо. Иван метна поглед наоколо си и разбра — наскоро тук са минавали разбойници. Или побирчии. Или войскари някакви. А може някоя татарска шайка да е вилняла. Виждаха се опушени къщи, някъде оцелели основи само, другаде разбити врати висяха или избушени дупки по сламените стени зееха.
Ханджията потри ръце, впери поглед към Алекси, оня му направи знак, че новодошлият ще плати, пък влезе през ниската врата. Върна се с дървен поднос, върху който наистина имаше половин погача и бучка сирене, че и в ръка носеше бъклица, клапучкаща при мятането.
Продан и Иван най-напред промиха гърла с възкиселото винце, после разчупиха парчето хляб, разделиха братски сиренцето и на едри залци излапаха поднесеното. Продан посегна към висящата на пояса кесийка, но Иван го спря, бръкна в елека и от тайното място извади монета. Селяните впериха очи. Те пара отдавна не бяха виждали — на село и разплащанията, и данъците, всичко оправяха натурално.
— Да ни постелеш за тая нощ — каза Иван, макар Алекси да махаше настойчиво, че ще приеме драги гости. Наясно беше — къщурката малка, децата, жената, още трима мъже… Не можеше все да свикне на тоя бит — глава до крака, задник до лице, всичките на черджето нагътани…
От вратичката се измъкна млада жена. Провиснали коси, червени очи, хлипания…
— Хайде стига, ма! — викна ханджията. — Оня ден те насилиха и ти цяла седмица ли ще ревеш…
После се обърна към новодошлите.
— Татари ли бяха, ромеи ли — нахлуха, грабнаха що видят по-хубаво, жените насилиха, нас набиха… Те, гърбът ми син-посинял беше, ама мълча. Тя — за едното минаване що рев орева… Па само трима бяха, нали ги броих, дорде ме блъскаха с ремъка. И прихваща лесно — две деца вече роди от тия минаващите, сега сигурно трето ще се пръкне… Ма каквото Господ даде… И що реве?
— Така си живеем — поясни Алекси. — Аз спя все пред вратата. Колко пъти ги вдигам моите нощем — и давай през дворовете, към корията. Мъжът й, покойният, дигнал къщата на кръстопътя баш! Абе, човек не спира на кръстопът да пикае, опасно е, той къща вдигнал… Хората тук са свикнали. Те, на мойта жена едното дете е чернооо… Преди три ли, четири ли лета, минали пак ромеи. И сарацини имало. Та останало нещо тука…
— Остави това — каза Продан. — Разправяй как оцеля оная нощ. — И, като се обърна към Иван, поясни. — Когато оня княз дойде при Търнов дъщеря си уж да търси…
— Да, бе — дъщерята… Тоя е готов и задника си да даде — само власт и пари да получи. Нали заради него убиха царчето? Дето го прати с императора договор да сключи, пък Ростислав всичко, що е под Стара планина даде. И Цепина даже дал, макар нашите там яката да се държаха. Третинка от държавата подарил на ромеите. Само срещу даровете и златото им. И се готвеше цар да стане вместо зетчето си, ама Калиман събра болярите, убиха Михаил-Асеня и него на престола поставиха. А после — знаеш…
Продан го спря:
— Знам — нали бях в двора на Мицо. Рзглезен, глуповатичък си е той. Жена му командва. И тя — уж щерка на Иван Асеня, ама хич в главата я няма. Фръцка се, разпорежда и нищо свястно не става. Та тя Мицо вдигнала, смушкала го цар да става. Чак от Анхиало ни докара, войска си нае от ромейско. И за цар го обявиха. Тогава чухме, че Калиман убили. Ама наш Мицо си беше хърбав отдавна. Как се излъгал Иван Асен, та го за зет вземал… Не знам! И няма Мицо много да се удържи, ти казвам. А кой ще е… Представа нямам…
Селяните — зяпнали, слушаха двамата търновчани как спокойно разменят имена на царе, за столнината приказват, държавни работи ей така обсъждат. Интересно си беше — вярно. Ама само за приказката. Ще дойде зимата, ще седнат пред огнището, ще си припомнят: „Ей, сещате ли се за ония, дето разправяха как било в Търнов града голяма…“. И ще има цяла вечер какво да си приказват, да украсяват, да прибавят кой каквото чул или помислил, че е чуя…
Иначе — за какво им е да знаят кой е цар, кой кого убил… Убиваха и тук, в селото. И по пътя, че и по нивите. Убиваха роднини, близки, комшии, приятели и съселяни. Поменат го убития на деветини, поднесат за 40 дена и… Хайде, животът си върви! Тоя убили, друг ще се роди… А после отнейде ще се появят внезапно я побирчии, я войници, я разбойници… И — бегайте, крака, че отиде главата…
Иван изключи всевизора. Мислеше да остави малко нежна музика, за приспиване, но се отказа. Така уморен се чувстваше, че…
Протегна се лежешком. Хубаво беше във ваната — цял час се кисна. И сега, гол, отпуснат върху кревата, остави мислите си свободно да се носят… Продан, Алекси, после Главчо, баба Мария, Ксенофонт търговеца… С доста хора се срещна при тая експедиция. Само три дни, но над тридесет срещи. И — записи, записи, записи…
Позасмя се, като се сети за Малчо от Трикучно. Преспа у дома му, имаха време и да поприказват, докато навън плющеше дъждът. Доволен от живота беше мъжът. Ни жена му бяха насилвали, ни деца отвличали, ни дома му нападали. Може би, защото селцето беше малко и високо в планината. Само Малчо от време на време с кожи се налагал.
— Не мога, бе брате — викаше той и се подсмихваше, — без жена не мога. Имам си, хубава е още, четири дечица гледа, голяма нива зестра донесе, ама… Казваше ми тейко още: „Мирясай, Малчо, помисли преди всичко, що правиш! Запомни, човеко Божий, когато едната глава работи, другата я няма!“… Прав е, съзнавам го… Ама не мога! Като видя булка и забравям кой съм, кога за последно ме биха, чия жена е… И ме млатиха, и ме отвлякоха веднъж, роб да ме продават… Е, не можах да мирясам… Та мойта затова сега спи ужким, хем с едно око ме гледа, хем тояга държи до главата си. Знам си — ха тръгна нанейде — първа ще рипне да ме бие… Ама на…
Малчо, Малчо… Дали го е някой претрепал, дали са го за роб отвлекли татарите, дали е оцелял и в старостта си опита с младите споделял…
А той е изморен. Ще поспи, ще се яви пред комисията — да докладва и доизясни записите си, после отива в тренировъчния лагер, минава предподготовка и… И пак на път. Но след седмица най-рано. Времето уж си тече, но с апаратурата можеш винаги да го спреш и попаднеш, където искаш. Или по-скоро — където трябва.
На алената врата пишеше: 1908…
Иван се огледа за последен път. Е, наистина — досега мина три контроли. И моделиерите, и етнографите, и коафьорите бяха доволни. Външен вид, напълно подходящ за времето. Малко поспориха относно бомбето — да го сложи ли или да тръгне с обикновен каскет. Така — образ на селски интелигент, прехождащ учител, гордеещ се със своето гимназиално образование. Накрая се съгласиха, че бомбето ще е добър детайл, но за пред хората от провинцията най-хубаво ще е да бъде с каскет, при това леко кривнат. Млад учител, ерген, енергичен, леко уморен от лятната работа по нивята и готов да се развихри в новото село, където бяха го цанили…
Отвори вратата. И се озова на покритата с калдъръм улица. Наоколо беше още тихо и спокойно, но откъм чаршията се чуваха гласове, тропот на каруци, тих шум на плискаща се вода — първите чирачета вече почистваха пред дюкяните и чакаха с лек уплах оценката на чорбаджиите.
Иван тръгна в обратна посока. За града днес имаше други наблюдатели. Неговата задача беше позната — селата. Оставаха два дни до очакваното велико държавно събитие и трябваше да се съберат отзивите на българите за ставащото.
Два дни… Тъкмо колкото да мине през няколко села, да отседне в две кръчми или, ако намери нейде — в нечий дом, да се запознае с хората, да ги поразговори…
Макар че… Задачата беше трудна, наистина.
Българско си беше, обаче… Обаче, в хората отдавна духът на свободата пригасваше. Спомни си как беше прехвърлен — преди три месеца — осем години по-рано, нейде във Варненско. Наблизо, но безопасно отдалечен от размириците.
Тогава се представяше за търговец на зърно, искащ лично да се убеди, че на скелята в Балчик ще намери нужната му гемия. И ще откара поне един товар за Цариград.
А жито трудно се намираше тая година. Хората усещаха, че нещо ще стане, че нещо не е наред. Външни заеми, крадливи политици — дори в малките села се обсъждаха тия уж сложни проблеми. Мърморенията преминаха във вълнения, когато от София дойде вест, че се налага десятък като данък…
Селяните се развълнуваха. По турско десятък, по българско пак десятък… Как така? И оня, лошият Стамболов, дето го убиха, отмени тоя данък, а сега… Значи сегашните са по-лоши и от стамболовистите?!
Иван беше пратен във Варна, двамина други в Хасково и Ловеч. Митинги, протести, стражарите нападнаха в гръб хората с камшици, а после от една уличка заизвира конна войска…
Иван помнеше дребничкия селянин, когото повлече за ръка към една врата наблизо. Направо казано — измъкна го от под летящите кавалеристи. Човекът само преглъщаше и направо скимтеше: „Нали българска войска? Нали са наши? Не са турци, бе брате… Защо???“.
Още по-страшно му беше, когато слушаше разказите за потушаването на бунтовете в Дуранкулак. Разказвачът беше от селото, сега избягал във Варна и твърдо решил повече да не се връща.
„Работиш, работиш — идва някакъв, взема ти десетина от реколтата, а теб те бият хората му…“ После се разплака над мръсната чашка с ракия: „Брата го убиха… Посякоха го… Барем стотина души проснаха на пътя. Ние само искахме по закон да си е, ама наш, български закон. А те дали на откуп данъка, пуснали башибозуците… Защо идваха руснаците, а?“.
Сега трябваше да запише мненията за очакваното събитие. И се надяваше да са възторжени, ако не и бравурни. Все пак — независимост ще се обявява! Българска…
Първата вечер преспа в дома на селския кмет. Заможен човек, с голямо семейство, двама от синовете му учеха в близкия околийски град, ама смяташе да ги праща после в София. Пък, ако е рекъл Господ, и във Виена да учат…
Богат, богат, но не отказа приют на пътника — срещу порядъчна плата. Алтернативата беше кръчмата, но него ден имаше събор, трите стаичета пълни, навън хора спяха в каруците даже. Та се бръкна Иван, а кметът, като видя парите, облещи очи и даже го покани на вечеря.
Край трапезата бяха четиримата сина и три дъщери на чорбаджи Пеньо. Отдясно беше сложил жена си — вече тежка, с шарени фустани селска матрона, отляво големият син. Прислужваха две женици — тихи, мълчаливи, покоряващи се даже на вдигането на веждите от господаря си.
Разговорът беше вял. Вниманието — особено на двете големи момчета, беше насочено повече към паниците, отколкото към гостенина и подхвърлените от него теми.
Но големият син се разпали, щом чу, че в Търново ще обявяват независимостта.
— И за какво ни е? — попита той, като не пропусна да лапне полагащата му се по ред лъжица. — За какво?
— Те ония в София знаят — тежко каза баща му. — Казват, че трябва — значи трябва. Държавата трябва да е независима. Царство, ей! Царство сме били и пак ще бъдем! Господ така е казал…
По-малкият син се подсмихна, но големият прекъсна баща си.
— Тате, и каква ползата, че от княжество ще ставаме царство? Данъците няма да намалеят, хората по-добре няма да заживеят, ред и справедливост няма да се възцарят току-така…
— А как? — рече да подтикне разговора Иван. Пък и ролята му на даскал изискваше да се интересува от тия неща.
— Революция! — изтърси големият син и даже размаха дървената лъжица. — Революция всеобща и безпощадна…
Бащата вдигна ръка. Всички се умълчаха, момичетата впериха погледи в трапезата, момчетата любопитно се взряха в баща си, жена му мълчаливо сви юмрук и се закани на сина.
— Революция ли? Бе, аз тебе в града те пратих да учиш, не революции да ми правиш… Ама ха!
— Ама, тате, Ботев го е казал това. И кога още…
— Ботев! Остава и Бенковски да споменеш… Нехранимайковци са били! Зарязали си местата тук, отишли бунтове да палят отвънка. Я Бенковски що поразии направи в Средногорието! А тук също имаше бунтове. Е, в манастира що чапкъни паднаха… И оня, отец Харитон също… Тая политика не е за вас! Да си гледате учението! И да се радвате на празника…
— Ама, тате… — пак почна големият, а малкият го изпревари:
— Тоя празник не е на народа, бе тате! Държавен празник е, на царя и царщината. Ние си имаме празници — всеки ден по църковния календар, Новата година, Коледа, Заговезни…
— Млък! Не ща да слушам анархисти разни! — рече кметът и вдигна лъжица като сабя. — И в града да мълчите! Ще учите! Това тука за вас събирам, вие да сте добре… Революция! А после? Ония със скъсаните гащи всичко ще ви приберат…
Останалата част от вечерята мина тихо. Даже големият син не посмя да се обади. А Иван само се молеше записът да е хубав. И си мислеше, че един ден би станал писател. Колко истории има да разказва…
При големия стар мост настигна цял керван. Каруца, върху която седеше накипрен момък, две магарета, натоварени с някакви чували, и трима пешаци. Не бързаха, той също нямаше особена работа — освен разговора с тях.
— Добра среща! — поздрави учтиво пръв, все пак той ги настигаше.
Отговориха му почти в хор. После се представи — Иван, бъдещ учител в близките села, сега отиващ към Старо ново село.
Оказаха се сватбари. След две седмици щяха да правят сватба в селото си и отиваха на гости на сватовете. Така — да обсъдят някои неща, да се поразговорят. А момъкът горе беше младоженецът. Щяха да го представят на бъдещата му булка и на близките й. Да го видят барем, щото такъв свит и скромен бил, че надали дума ще посмее да продума.
— Рекох, че ще ходите в Търново — подкачи темата Иван.
— Че що? Нямат панаир сега. Пък на пазар ние ходим в Русе. Кога потрябва нещо — там го има. Нямаме много работи за продаване, търговците сами минават през село. Голямо село сме — къде сто къщи трябва да има…
— Не, не за панаира. За празника…
Селяните учудено се спогледаха. Най-възрастният — бай Петко, както се представи, замислено поглади овехтелите мустаци.
— Празник, викаш… Бе, аз го знам календара — ама няма някакъв голям празник тия дни. Рождество на света Богородица ще е утре, ама чак такъв празник, та до Търново да се ходи…
— Независимост ще обявяват, цар ще имаме… — рече Иван и внимателно се вгледа в реакцията им. Но напразно. Освен недоумение при бай Петко и известно учудване при другите двама — нищо особено. Момъкът даже не мръдна върху каруцата.
— Каква независимост? — рече единият. — Бе, човеко, ти нещо се бъркаш. Имаме я ние — ехе, двайсе и пет ли, трийсе ли го̀дини откак Гурко мина оттука. Турци няма, наш цар имаме в София…
— Княз е още…
— Цар, княз — все тая. Ни съм го видял, ни с него приказвал. Минават разни — ей го, областният управител е идвал на село, депутати сме виждали, бирникът редовно ни взема данъците… Ама дали ги цар праща или княз — не съм се сетил да попитам даже…
Иван не се учуди. Очакваше отговор от тоя род. Наистина, информацията в началото на века беше много, много забавена. Не чак като преди десет или двадесет века, но пак тромава. И избирателна.
— Князът ще става цар. Независими ще сме от Турция…
— Ехеее — засмя се момъкът горе. — Ние откога сме свободни… Преди да се родя даже… Дядо ми разправяше как турците бягали. Пък той ходил чак на Шипка, ранени прекарвал с колата, носили вода горе. Те, тате е мъкнал бъкела…
Бай Петко се засмя. И той се сети за онуй далечно лято.
— Мъкнах, я… Даже веднъж пушнах срещу турците. Едно момче бяха ранили, повлякоха го нашите надолу, а пушката му остана. И аз — ма, гледай ми акъла! — я вдигнах и гръмнах към ония. Кой знае накъде отиде оловото, обаче знам, че гръмнах. Избутаха ме нашите назад — много наши имаше, все опълченци. И руснаци имаше, и генерала видях… Пък ти ми разправяш — чак сега независимост…
Иван бавно започна да им обяснява за договори, за международни отношения, за…
Бай Петко махна пренебрежително с ръка:
— Даскале, това са си работи на ония, големите. Царство, викаш… Хубаво, царство! Да живей, ще река… Ама и досега нашо си беше. И данъци плащахме, и аз даже войник ходих. Веднага след Шипка ме викнаха, на другото лято. Служих, служих… После се прибрах, ожених се, те тоя се пръкна, други три още имам… И си знам — наше си е. Пък княз ли, цар ли — викам ти, все тая е…
— Важното да не е турско — рече изтежко мълчаливият чичо Косан.
— Изобщо чуждо да не е — натърти бай Петко. — Ако нещо има… Ние сме насреща. Видяхме я вече свободата, кривичка е, скъпо я плащаме, ама турците повече вземаха. И грабеха, най-важното — грабеха… Нашето е друго — барем мир има…
Иван се опита да подпита знаят ли за Дуранкулак, но хората изобщо не бяха чували за селото, камо ли за събития отпреди седем-осем години. Гледаха си своето — селото, близките, родата. И хич не искаха да слушат за далечни села и хора. Всяка коза за свой крак, както отсече чичо Косан…
На кръстопътя се разделиха. Каруцата зави на север, отнасяйки киприя ерген към бъдещето му. Седеше отгоре изправен като за снимка, макар никой да не се мяркаше по близките нивя. Кой знае какво виждаше и чакаше от бъдещето.
А след него здраво стъпваха по пътя си тримата селяни — уверени в укрепената през вековете правота: нищо ново под слънцето, дръж по царския път, живей като другите и всичко ще ти е наред…
Този път имаше време и за ваната. Излегна се и се отпусна. Малко накриво беше — още го пареше лявото рамо. Стражарският бич беше тежичък, а и ударът от високо беше прицелен, за сваляне на противника…
Случи се след раздялата със сватбарите. Просто изведнъж отнейде излетяха конни стражари. Петима. Може би бяха придружавали някой големец някъде си, може би бяха изпратени към Търново — на помощ за очакваното струпване на народ, но препускаха устремно. Което — поне според Иван — не беше необходимо. До празненството имаше време, всичко беше спокойно, пътят почти пуст, че и достатъчно широк, та кавалкадата да мине безпрепятствено.
Обаче… Доскоро селски мъжаги, полуграмотни, наперени с неочакваното си издигане, горди в униформата, самоуверени с преметнатите през рамо пушки, висящите шашки и яките камшици, стражарите като че искаха да покажат на околните колко над тях са. И на себе си — вече са се издигнали, скоро може дори фелдфебели да станат. А, както се знае от българите, минали през казармата — над фелдфебела са само началникът му и небето…
Та първият замахна и стовари бича върху Иван. В последния момент той се извъртя, пое удара с лявото рамо, а после — което сетне отчете като грешка, не се стърпя, с бърз замах хвана стражаря за прелитащия ботуш и го прехвърли буквално през седлото…
Останалото се разви като по учебната програма в тренировъчната база. Четиримата се опитаха да го заобиколят и смажат с конете, той се метна на опразненото седло, смъкна двама с изненадващи хватки, другите двама порази с точни удари в гърлото и диафрагмата…
Цялата схватка се разви за две минути най-много. Пътници нямаше, никой не видя какво стана. И след малко на пътя се въргаляха само петима мъже в доскоро чисти и лъскави униформи, четири коня объркани дърпаха от оцелялата край пътя трева, петият летеше далеч от мястото.
Близо до града Иван остави коня в някаква горичка, разседла го, до седлото сложи останалия в ръката му бич. И замина.
Останалото беше по плана — успя да намери файтон, файтонджията се зарадва на богатата кирия — чак до Варна, в града лесно откри нужната къща. Нали преди три месеца — или осем години по тукашното време, беше идвал вече. Прехвърлиха го и с удоволствие се отпусна във ваната…
Чистите дрехи го чакаха в преддверието. Облече се. Сега трябваше да се яви пред комисията и докладва. Обясненията бяха нужни — техниката си е техника, записите записи, но личното мнение, усещанията, отношението на реал археолога си оставаше най-важното. Друго си е човек да види и оцени. Субективно — което означава точно. Фактите са си факти, много показват, но отношението говори…
В коридора срещна Климент. Беше се завърнал преди два дни от Клокотница, сега си почиваше.
— Ей, направи три експедиции — рече Климент. — Полага ти се месец отпуск…
— Знам…
— И къде ще отидеш?
— Не зная още. Мисля си за място, където няма да има хора, ще сме аз и света, ще…
— В мезозоя? — засмя се оня.
— При това намазан с горчица, че да съм по-вкусен за някой звяр — поде шегата Иван.
Климент стана сериозен.
— Как ти се стори работата?
Иван се замисли.
— Времената са различни, хората — еднакви…
В късния следобед Иванов и Петров се срещнаха пред входа на градския парк. Зарадваха се на случайността — не бяха се виждали от години толкова отблизо. Е, понякога разменяха по някоя дума, когато Иванов се появеше на четвъртия етаж да изтупа някое чердже, а Петров в това време пушеше цигара на петия. И, ако таман я беше запалил — имаха време даже да обсъдят кой отбор ще купи тазгодишното първенство и кой играч ще пласират нейде по чужбинско, та чорбаджията му ще инвестира в някоя местна награда…
Оказа се, че двамата са в една посока — Иванов имаше среща с някакви немци в ресторанта до езерцето, а Петров… Абе, и той смотолеви за някаква среща, но съседът му беше наясно кога да разпитва…
Пред тях се очерта големият стадион. От него се разнасяше ревът на публиката, гърмяха пиратки, издигаха се фойерверки… Явно се играеше голям мач. Но и двамата се спогледаха учудено — вярно, че не ходеха по игрищата, обаче имаха някаква представа и, поне според нея, днес не би трябвало да се играе. Без да кажат и дума, завъртяха се надясно и тръгнаха към входа.
А там имаше само един човек. Ни отворена каса, нито някакви контрольори.
— Извинете, отде да купя билет? — попита Иванов. Оня не отговори, само посочи отворената врата и направи крачка встрани. Двама съседи изненадано тръгнаха към вътрешното стълбище, така добре познато им преди двайсетина години…
— Отдавна не съм идвал — рече Петров.
— И аз… Пък и за какво? Нагласени мачове, хулигани, летящи бомбички, сбивания, полицаи с палки…
Изкачиха се до сектора и се огледаха. Нормален стадион — сектори, преградени с решетки, прескачащи ги фенове, сблъскващи се групи, размахани юмруци, плющящи палки, мъгла от псувни и ругатни…
И — никаква полиция, никакви стюарди, само няколко души в бели престилки изнасяха с носилки набитите, мятаха ги в линейки, които с вой изчезваха през основния вход, откъдето долитаха други, за да поемат следващите…
А на терена — никой… Ама никой… Ни играчи, ни съдии, нито треньори и екипи наоколо…
Което явно не правеше впечатление на публиката и не пречеше на масовия въргал…
Иванов погледна към човека от входа, който беше ги последвал тук:
— Какво става? Къде е мачът? Защо се бият?
— Абе, разбрах аз, че май идвате за пръв път след промените и затова ви последвах. Няма мачове… Всъщност, има — обявяват ги, ама се играят другаде. На спокойствие. А тук всичко е за публиката. Така и така идват само за сбиването, защо да им се отвлича вниманието с някаква си игра? Има по-важни неща — коя група ще набие другата, кой ще свали повече от противниковите фенове, колко шалчета ще пленят, коя бомба ще е най-мощна…
Петров и Иванов се спогледаха:
— Добре де, ама нали има мачове, все пак?
— Има — каза човекът. — Играят някъде в базите си, на тренировъчните терени. Забавляват се. Всеки отбор сам си играе…
— А мачовете, резултатите, головете…
— Че защо да се губи време, нерви, та после и глоби да се плащат? В това време собствениците се събират в залата на футболния съюз, там според жребия се провежда таен търг и… Който наддаде на тъмно повече — той печели. Отделно се залага на голмайстори, за най-добър играч, за спортсменство, за… Абе, за какво ли не…
— Но публиката как го приема това?
— А за какво й е някаква игра, водена на петдесет метра далеч от трибуната? Публиката иска да се забавлява сама, да не й пречат, да се кефи… И се кефи… Даже пари не плаща — напротив, нормалните хора са благодарни, че тия се бият помежду си, а не с невинни граждани… Та — ще оставате ли?
Но двамата вече бързо се спускаха по стълбището. Докато някой не ги е забелязал и не е включил в своето забавление…